Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 31 страниц)
43
Хейуърд преметна през рамо торбата с бойното снаряжение, пристегна лентата на лампата около главата си и погледна към тълпата тъмносини униформи, която се блъскаше към долното ниво на станцията при Петдесет и девета улица. Трябваше да открие Пети отряд под ръководството на някой си лейтенант Милър, но бъркотията наоколо беше невъобразима – всеки търсеше някого и в крайна сметка никой никого не намираше.
Забеляза появата на началника на полицията Хорлокър, който току-що беше приключил с последния инструктаж на отрядите, събрали се в станцията на Осемдесет и първа. Той зае позиция в края на перона, редом с началника на оперативния отдел Джек Мастърс – слаб и висок мъж с кисела физиономия, който размахваше дългите си ръце пред група лейтенанти с вдигнати пред лицата си планшети. До него Хорлокър важно кимаше и от време на време потупваше по нечий планшет с тънката си показалка, сякаш взета назаем от британски военачалник от Първата световна война. Минута по-късно той освободи офицерите си, а Мастърс грабна един мегафон.
– Внимание! – излая с дрезгав глас той. – Събраха ли се всички отряди?
Хейуърд имаше чувството, че се завръща в скаутските си години.
Разнесе се неясен ропот, който по всяка вероятност означаваше „не“.
– В такъв случай, Първи отряд пред мен! – заповяда Мастърс и посочи с пръст площадката пред краката си. – Втори отряд да се строи на нивото на изхода към града! – След това продължи да подрежда малката армия върху просторния перон. Хейуърд се насочи към сборния пункт на Пети отряд. Завари лейтенант Милър с планшет в ръце, върху скицата участъкът, за който отговаряше, беше защрихован със сини линии. Маскировъчният му комбинезон беше светлосив и въпреки широката си кройка не можеше да скрие изобилието от плът, най-вече около кръста.
– Никакви геройства, никакви конфронтации! – обърна се към подчинените си той. – Обикновена акция на пътната полиция, ясно ли е? Ако се натъкнете на съпротива, имате си маски, имате си и сълзотворен газ. Покажете им, че не си поплювате. Не очаквам нищо сериозно. Свършете си работата като хората и след един час сме вън.
Хейуърд понечи да се обади, но прехапа устни. Много й се искаше да отбележи, че употребата на сълзотворен газ в тунелите крие известни рискове. Преди години, когато транспортната полиция още беше самостоятелна, някакво началство заповяда да се използва газ при евентуални безредици в метрото, но всички низши чинове се възпротивиха като един. Сълзотворният газ е достатъчно опасен дори на открито, но под земята е направо смъртоносен. Мимоходом отбеляза, че нейния взвод ще покрива най-дълбоката част от централния тунел и съпътстващите го сервизни съоръжения – точно под гарата „Калъмбъс Съркъл“.
Милър се завъртя и тъмните очила на врата му се разлюляха.
– Помнете, че повечето от тия къртици са сгазили лука по един или друг начин, други са оглупели от пиене. Така че проявете малко твърдост и те бързо ще клекнат. Просто ги подкарайте нагоре като стадо, ако разбирате какво имам предвид. Тръгнат ли един път, останалото е лесно. Докарайте ги на това място. Тук е сборният пункт за отряди с номера от втори до шести. Събираме се тук, а след това извеждаме къртиците през изхода, който води към парка.
– Лейтенант Милър – не се сдържа Хейуърд.
Мъжът бавно се завъртя.
– Прочиствала съм доста от тези тунели и познавам обитателите им. Те изобщо няма да ви се подчинят толкова лесно, колкото си представяте.
Очите на Милър се разшириха, сякаш я виждаше за пръв път.
– Ти ли си ги прочиствала?! – възкликна той.
– Да, сър – отвърна Хейуърд и реши, че ще срита в топките всеки следващ, който й зададе този въпрос.
– Мили Боже! – поклати глава дебелият лейтенант.
Настъпи тишина, част от ченгетата се обърнаха да я разгледат.
– Други от транспортна? – викна Милър и се огледа. Чернокож полицай вдигна ръка. Беше висок и едър, огромен като танк.
– Име? – попита Милър.
– Карлин – провлече тежкоатлетът.
– Други? – отново попита Милър.
Тишина.
– Добре.
– Ние от бившата транспортна познаваме тия тунели – меко каза гигантът. – Жалко, че за тоя пикник не събраха повечко от нас, сър.
– Карлин ли беше? – остро го изгледа Милър. – Имаш газ, имаш палка, имаш и пищов. Следователно нямаш причини да се подмокряш. А когато изпитам нужда от твоето мнение, сам ще го поискам. – Очите му пробягаха по множеството: – Мисля, че тук се е събрал твърде много пълнеж. За такива задачи са най-подходящи малки елитни отряди, но началството е решило друго.
Хейуърд се огледа. По приблизителната й преценка на перона имаше някъде около стотина полицаи.
– Само под Калъмбъс Съркъл има най-малко триста скитници – равнодушно отбеляза тя.
– Нима? И кога ги броихте за последен път? – поинтересува се Милър.
Хейуърд замълча.
– Във всяка група има по някой такъв – каза неизвестно на кого лейтенантът. – Чувайте сега. Това е тактическа операция и ние трябва стриктно да се придържаме към заповедите. Ясно ли е?
Неколцина кимнаха в отговор. Карлин улови погледа на Хейуърд и извъртя очи.
– Добре, а сега се разделете на двойки – заповяда с висок глас лейтенантът и разгъна една карта.
Хейуърд се извърна към Карлин и получи одобрителното му кимане.
– Как е работата? – попита той. Първоначалното впечатление за излишък от килограми лъжеше. Мъжът насреща й просто имаше конструкция на тежкоатлет – изключително як, но без грам тлъстина по себе си. – В кой район беше преди сливането?
– Тунелите под гара „Пен“, казвам се Хейуърд.
С крайчеца на окото си забеляза презрителната гримаса на Милър: Карлин и дребната мадама, хубав екип, няма що!
– А бе, това си е мъжка работа – подхвърли лейтенантът, вперил очи в лицето й. – Човек не знае кога нещата могат да загрубеят. Не се притеснявайте, ако случайно…
– Сержант Карлин е мъж за двама – прекъсна го Хейуърд и хвърли изразителен поглед към шкембето му.
Няколко души избухнаха в смях, а Милър се намръщи.
– Ще гледам да ви намеря работа някъде в тила! – мрачно изръмжа той.
В този момент над множеството се разнесе лаещият глас на директора Хорлокър, усилен многократно от мегафона.
– Служители на закона! Разполагаме с по-малко от четири часа, за да изчистим от скитници тунелите под и около Сентрал Парк. Имайте предвид, че точно в полунощ от Големия резервоар ще бъдат източени милиони литри вода, които ще наводнят канализацията. Течението ще бъде поставено под прецизен контрол, но не можем да гарантираме, че някой и друг бездомник няма да попадне случайно на пътя на водния поток. Затова трябва много внимателно да си отваряте очите и да измъкнете на повърхността всички от вашия участък. Всички! Това не е някаква временна евакуация. Ще използваме тази уникална възможност, за да изринем един път завинаги дрипльовците от тези подземия. Имате своите заповеди, намирате се под командата на опитни офицери. Няма причина да не изпълните задачата и за по-кратко време.
Хората, които ще изкарате горе, ще получат храна и подслон. Ако се налага, обяснявайте им това. Пред изходите, маркирани на картите ви, ще ги чакат автобуси за приютите в Манхатън и околностите. По принцип не би трябвало да има съпротива, но ако все пак срещнете такава, действайте според заповедите си.
Очите му пробягаха по множеството, после пръстът му отново натисна бутона на мегафона.
– Колегите ви от северния участък са инструктирани и ще започнат акцията едновременно с вас. Искам да се движите в пакет. Под земята радиостанциите ви не са от голяма полза. Ще можете да разговаряте помежду си, но връзката с повърхността при всички случаи ще бъде затруднена. И така, действате в съответствие със заповедите. Дайте да свършим една добра работа!
След тази реч Хорлокър тръгна между редиците униформени, които заставаха мирно и му отдаваха чест. Някои получиха потупване по рамото, на други подхвърли усмивки и окуражителни слова. Пред Хейуърд се спря и сбърчи вежди.
– Вие бяхте Хейуърд, нали? Момичето на Дагоста.
Да, бе, как ли пък не!
– Аз работя с Дагоста, сър – каза на глас тя, тихо, но твърдо.
– Добре, добре, гледайте си работата – разсеяно промърмори шефът.
– Ако разрешите, сър… – поде Хейуърд, но някакъв офицер изскочи от тълпата и с напрегнат глас започна да докладва за ситуацията в парка. Демонстрацията станала далеч по-мащабна от очакваното. Хорлокър кимна и бързо тръгна с него, а Милър й отправи предупредителен поглед.
Заобиколен от сътрудниците си, директорът на полицията бързо се насочи към изхода, а Мастърс пое мегафона от ръцете му.
– Отряди, мирно! – изрева с дрезгав глас той. – По местонаправленията, ходом марш!
Милър се обърна към хората си.
– Хайде, момчета – криво се усмихна той. – Да вървим да приберем малко къртици.
44
Капитан Уокси излезе от старата каменна сграда на участъка при Сентрал Парк и с бърза крачка пое по алеята, която чезнеше в гората на север. Вляво, на крачка след него вървеше полицаят, който му придадоха от участъка, а отдясно ситнеше Стан Дъфи, главният ВиК инженер на общината. Очевидно обзет от нетърпение, той бързо ги изпревари и обърна глава.
– Хей, я по-полека – изпуфтя задъхано Уокси. – Това да не ти е маратон!
– Мразя да се мотая из парка по това време! – оплака се с писклив гласец Дъфи. – Особено пък след всичките тия убийства напоследък! Още преди половин час трябваше да сте в участъка!
– На север от Четиридесет и втора цари пълен хаос – задъхано се оправда Уокси. – Невероятно задръстване, предизвикано от онова женище Уишър, което без предупреждение е повело на поход огромна тълпа народ! – Мрачно поклати глава: – Да се чуди човек откъде се взеха толкова хора! Задръстили са целия район около южната част на Сентрал Парк, а на всичкото отгоре продължават да се стичат и по Пето авеню! Без разрешение, без предупреждение! Ако бях на мястото на кмета, досега да съм ги заключил всичките!
Вдясно изникна лятната естрада: огромна и пуста раковина, цялата в графити. Истински рай за всевъзможни престъпници. Дъфи й хвърли кос поглед и ускори крачка.
Не след дълго стигнаха езерото, което опираше в Ийст Драйв. Някъде отвъд него долиташе невъобразима глъчка от човешки гласове, весели подвиквания и хор от клаксони. Уокси погледна часовника си: осем и половина. По план отварянето на отводнителните шлюзове трябваше да започне в девет без четвърт. Неволно ускори крачка, тъй като времето беше малко.
Водонапорната кула на Главния резервоар стърчеше на около четиристотин метра южно от езерото. Между дърветата вече се мяркаше каменната й фасада. Над вратата светеше мъждива крушка, под която се виждаше табелата на градската служба по водоснабдяване. Забави ход и пропусна Дъфи пред себе си. Инженерът извади връзка ключове и тежката метална врата се отвори с протяжно скърцане. Озоваха се в помещение с каменни стени, в което имаше една-две прашни работни маси и купчина стари, отдавна излезли от употреба хидрометрични прибори. В далечния край се виждаше модерен десктоп с няколко работещи монитора и периферни устройства, който изглеждаше доста странно в тази занемарена обстановка.
Дъфи старателно затвори вратата и превъртя ключа, след което бързо се насочи към компютъра. Ръката му се плъзна под масата и измъкна обемисто ръководство, което тежеше поне седем-осем кила.
– Никога досега не съм правил подобно нещо – неспокойно промърмори той.
– Зарежи тези глупости и се залавяй за работа! – отсече Уокси.
Дъфи го дари с неприязнен поглед, понечи да каже нещо, но после се отказа и започна да прелиства дебелия наръчник. Минута по-късно седна на столчето и придърпа клавиатурата. На централния монитор се изписа серия от команди.
– Как работи това нещо? – попита Уокси и пристъпи от крак на крак. Влагата в каменното помещение моментално активира ревматизма в ставите му.
– Съвсем просто – обясни Дъфи. – Главният резервоар се пълни от естествения пад на водата. Макар че езерото изглежда доста голямо, водата в него стига на Манхатън едва за три дни. На практика изпълнява ролята на междинен резервоар, който регулира пиковите параметри на потреблението. – Пръстът му леко почука по клавиатурата. – А тази система тук е програмирана така, че да предвижда въпросните параметри и съответно да регулира притока на вода в съоръжението. Прави го с помощта на шлюзове, някои от които се намират чак в Сторм Кинг Маунтън, на сто и шейсет километра оттук. Програмата разполага с данни за потреблението през последните две десетилетия, сравнява ги със синоптичната прогноза и съответно контролира дебита.
Каменната крепост явно възвърна словоохотливостта му.
– Разбира се, понякога се получават и отклонения – продължи той. – При по-ниски стойности на потреблението компютърът отваря главния шлюз и излишъците от вода се източват през канализацията. И обратно – при повишено потребление, системата включва допълнителни водоизточници и компенсира спада в нивото.
– Тъй ли? – отегчено подхвърли Уокси, който бързо изгуби интерес към обясненията на специалиста.
– Сега ще премина на ръчно управление – обяви все така оживено Дъфи. – Това означава блокиране на системата, която ще спре да взема автоматичните си решения. Възнамерявам да отворя главния шлюз, а това означава и включване на допълнителните водоизточници. Нивото на Главния резервоар бързо ще се повиши и той ще излее излишъка в канализационната система. Просто и елегантно решение. За изпълнението му е достатъчно да въведа няколко команди: Задавам времето – точно 12:00, определям количеството на изпуснатата вода – 7 милиона кубически метра, след което системата се връща на автоматичен режим.
– Значи резервоарът няма да се опразни, а? – попита Уокси.
– Няма, капитане – усмихна се снизходително Дъфи. – Не искаме да преминем на сух режим, нали? Повярвайте, всичко ще бъде изпълнено с минимални загуби. Нивото в резервоара ще спадне с не повече от три метра. Системата е невероятна, въпреки че е проектирана преди повече от век. Дължим това на група изключително прозорливи инженери, които са предвидили дори днешните нужди на големия град. – Усмивката бавно изчезна от лицето му. – Но въпреки това никой никога не е предприемал толкова мащабна операция като днешната. Сигурен ли сте, че наистина трябва да го направим? Отварянето на всички шлюзове едновременно… хм… Мисля, че можем да очакваме доста висока приливна вълна…
– Нали чу заповедта? – изръмжа Уокси и разтърка месестия си нос. – Действай и гледай да не сгафиш нещо.
– Няма такава опасност.
Уокси сложи ръка върху рамото му.
– Няма, разбира се. Защото ако има, още утре ще заемеш длъжността младши оператор на входящия шлюз с лайната на цял Ню Йорк, които текат към пречиствателната в устието на Хъдзън.
– Оставете заплахите капитане! – нервно се засмя Дъфи и отново зачука по клавиатурата.
Уокси закрачи напред-назад под безучастния поглед на униформеното ченге, изправено до вратата.
– За колко време ще изтече водата? – не издържа в крайна сметка той.
– За около осем минути.
– Стига бе! – зяпна Уокси. – Седем милиона кубика за осем минути!
– Доколкото съм осведомен, целта на операцията е максимално силна струя, която да наводни всички тунели под Сентрал Парк, нали така?
Уокси кимна.
– Това може да стане за осем минути, при стопроцентово натоварване на системата. Разбира се, за подготовка на всички хидравлични системи ще бъдат необходими около три часа, дори малко повече. После нещата са прости – изпускаме водата от Главния резервоар, след което започваме да го пълнимотново от всички източници едновременно. По този начин нивото ще спадне минимално, но трябва да се внимава. Ако притокът рязко надвиши оттока, паркът ще се окаже наводнен, при това сериозно…
– Дано знаеш какво правиш – разтревожено го изгледа Уокси. – Искам всичко да мине гладко, според плана – никакво забавяне, никакви наводнения!
Тракането на клавишите заглъхна.
– Престанете да се притеснявате – погледна го Дъфи, вдигнал пръст над някакъв символ. – Забавяне няма да има, но дано не си промените решението, защото натисна ли тоя клавиш, нещата тръгват и дори Господ не може да ги спре. Нали разбирате, че…
– Натисни най-после шибания клавиш! – нетърпеливо нареди Уокси.
Дъфи се подчини с драматичен жест и се обърна да го погледне:
– Готово. Сега само чудо може да спре потопа. Но ако случайно не знаете, чудесата в Ню Йорк отдавна са забранени.
45
Взрян в купчината странни никелирани предмети, част от които имаха гумени дръжки, Дагоста взе един от тях, но миг по-късно го захвърли с открито отвращение.
– По-гадни неща едва ли съм виждал! – рече. – Възможно ли е случайно да са попаднали там?
– Винсънт, мога да те уверя, че бяха подредени върху олтара изключително внимателно, като за някакво приношение – отвърна Пендъргаст, след което стана и неспокойно закрачи напред-назад. – Тревожи ме и нещо друго. В крайна сметка Кавакита отглежда онова растение в специални аквариуми. Защо им е да го убиват, а след това и опожаряватлабораторията му? Защо ще унищожават единствения си източник на дрога? Най-големият ужас за един наркоман е да изгуби доставчика си. Ти сам каза, че си намерил останки от запалителни вещества, което потвърждава версията, че лабораторията е била опожарена умишлено.
– Може би са започнали да си отглеждат растението някъде другаде – допусна Дагоста и несъзнателно опипа джобчето на ризата си.
– Добре де, запали – предаде се Марго.
– Наистина ли? – изгледа я невярващо лейтенантът.
Тя кимна и се усмихна.
– По-изключение, но не казвай на директорката.
– Това ще бъде нашата малка тайна – ухили се Дагоста, проби върха на пурата с някакъв молив и пристъпи към прозореца. Запали, напълни дробовете си с дим и с нескрито удоволствие го издуха по посока на Сентрал Парк отвъд вдигнатото стъкло.
„Ех, защо нямам порок, който да ми носи поне половината от това удоволствие“, завистливо си помисли Марго.
– Обмислих и тази възможност – продължи разсъжденията си Пендъргаст. – Внимателно се оглеждах за някаква подземна оранжерия, но не открих такава. Подобно съоръжение изисква прясна вода и чист въздух – две неща, които са абсолютно недостъпни толкова дълбоко под земята.
Дагоста облегна лакти на перваза и изпусна нов облак дим.
– Каква бъркотия – промърмори той и кимна в южна посока. – Ако може да я види, Хорлокър сигурно ще роди няколко малки котенца!
Марго пристъпи към прозореца и погледна зеления килим на Сентрал Парк, сенчест и загадъчен в златните лъчи на залеза. Някъде отдясно долиташе приглушената какофония на множество клаксони, а откъм Арми Плаза се точеше многолюдна тълпа.
– Прилича ми на демонстрация – рече тя.
– Дяволски си права – кимна Дагоста. – И всичките тези хора са гласоподаватели.
– Надявам се, че колата на доктор Фрок не е попаднала в огромното задръстване – въздъхна младата жена. – Той мрази тълпите.
Погледна на север, към огромната затревена площ в центъра на парка, сред която се открояваха фонтаните „Бетезда“ и безмълвната грамада на Главния резервоар, от който точно в полунощ щеше да тръгне огромната водна маса. Сърцето й се сви при мисълта за хората – „бръчкави“ или не, които щяха да попаднат в смъртоносен капан. Не можеше да приеме за нормално това решение на общинската полиция, но после пред очите й изплуваха оплисканите с кръв клетки и неочакваната агресивност на кротките едноклетъчни организми. Беше наясно, че става въпрос за изключително опасна субстанция, променяща из корен поведението на живите организми, в които природата поначало е заложила съответната доза агресия. А след като е изпробвал препарата върху себе си, Кавакита е разбрал, че става въпрос за един необратим процес…
– Лично аз се радвам, че съм тук, а не долу, при тях – промърмори Дагоста и замислено дръпна от пурата си.
Марго кимна. Зад гърба й Пендъргаст продължаваше да крачи напред-назад, като опипваше и разместваше предметите по масата.
На изгрев слънце онзи резервоар ще бъде по-лек с цели седем милиона кубика, помисли си тя. Очите й спряха върху спокойна повърхност на езерото, алено-зеленикава в светлината на залеза. Красива гледка, чието спокойствие влизаше в остър контраст с хаоса и шума двадесет пресечки по-нататък.
Какви глупости, сепна се тя. Кога съм виждала зелен залез?!
Обърна се и напрегна взор към водата, която бързо потъмняваше. И ги видя – яркозелени ивици, които пробягваха по повърхността и изчезваха в здрача на настъпващата вечер. В главата й се промъкна мисъл, която я накара да потръпне от ужас. Прясна вода и чист въздух…
Не! Не може да бъде! Все някой трябва да го е забелязал! Но дали пък?…
Обърна се към Пендъргаст, който веднага забеляза изражението й и се закова на място.
– Марго?
Не получи отговор и бавно проследи погледа й, отново вперен върху мрачното туловище на резервоара. Една секунда му беше достатъчна, тялото му изведнъж се опъна като струна. Когато очите им отново се срещнаха, Марго веднага разбра, че ужасяващата мисъл е стигнала и до съзнанието на Пендъргаст.
– Да идем да хвърлим едно око – тихо предложи той.
Ограда от ниски стълбове с дебела верига между тях разделяше езерото от алеята за джогинг, която извиваше покрай него. Дагоста хвана веригата и с пъшкане и я повдигна. Марго се мушна отдолу и забърза по малката, покрита с чакъл алея. Двамата мъже я последваха към брега на езерото. Тя нагази във водата и решително се насочи към малката колония водни линии с особена форма, които й бяха странно познати. Откъсна най-близката и я вдигна във въздуха. От месестите корени закапа вода.
– Liliceae mbwunensis – с ужас промълви младата жена.
– Значи я отглеждат направо тук, в езерото около Главния резервоар. Явно така Кавакита е възнамерявал да реши проблемите със снабдяването… Аквариумите не предлагат достатъчно площ. Той не само е синтезирал веществото, но е успял и да го хибридизира, правейки го годно за отглеждане в умерен климат.
– Ето го и вашия алтернативен източник – рече Дагоста и издуха облак дим.
Пендъргаст нагази след Марго, потопи ръце във водата и започна да скубе мокрите цветове. Прекъснали обиколките си, няколко бегачи за здраве се скупчиха край оградата и учудено се зазяпаха в странната сцена: млада жена в лабораторна манта, едър мъжага с димяща пура между зъбите и друг – кльощав и дълъг като върлина екземпляр с руса коса и елегантен официален костюм – нагазили до кръста в питейната вода на Манхатън.
Пендъргаст вдигна дълго стебло, от което висеше полуразпукана тъмнокафява шушулка.
– Семената са готови за размножаване – тихо отбеляза той.
– Изпразването на резервоара ще прати всичко това в Хъдзън и оттам – в океана.
Последва тишина, нарушавана единствено от далечната какофония на клаксоните.
– Доктор Грийн, това нещо не може да вирее в солена вода, нали?
– Разбира се, че не. Солената вода… – Марго замълча, пронизана от ужасна мисъл, после простена: – О, Боже! Колко съм глупава!
Пендъргаст се извърна към нея с вдигнати вежди.
– Солената вода – натъртено повтори тя.
– Боя се, че не разбирам – промърмори агентът.
– B. meresgerii е единственият едноклетъчен организъм, който реагира на вируса – бавно заговори Марго. – Между него и другите тествани едноклетъчни има една разлика: то беше поставено в солена хранителна среда, защото по принцип живее в морето…
– И какво от това? – обърна се да я погледне и Дагоста.
– Това е обичайният начин за вирусно активиране. Към културата се добавя известно количество солен разтвор. Тук растението е в латентно състояние, тъй като средата е сравнително неблагоприятна – водата в резервоара е студена и сладка. Но когато тези семена попаднат в океана, солената вода ще активира вируса. Последиците ще са страшни, защото растението ще се разпространи в цялата екосистема.
– Приливът достига далеч нагоре по течението на Хъдзън – обади се Пендъргаст. – По цялото протежение на Манхатън.
Марго захвърли стеблото в ръцете си и се насочи към брега.
– Видяхме как въздейства това вещество върху една-едничка клетка – съкрушено промълви тя. – Но попадне ли в Световния океан, един Господ знае какви ще са последиците. Може да се стигне до пълен дисбаланс на морската екология, от която зависи хранителната верига на всички живи твари.
– Задръж, моля те – навъсено се обади Дагоста. – Океанът все пак е едно доста обширно място.
– Океанът разнася огромно количество семена от сладководни и земни растения, но никой не може да каже точно в кои от тях ще се настани вирусът, в кои животни ще проникне… – Марго поклати глава, помълча малко и добави: – Не виждам каква е разликата, ако това нещо успее да се размножи в океана или ако семената достигнат до речните устия и низините около тях.
Пендъргаст излезе от водата и преметна през рамо дългия ствол на растението.
По раменете на скъпото му сако потекоха кални струйки, процеждащи се от месестите, силно преплетени корени.
– Имаме три часа – мрачно заяви той.
