Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 31 страниц)
Пендъргаст издърпа тенекията и тя откри прохода със свирепо скърцане.
– Входният звънец – поясни той.
Щом влязоха в прохода, пред очите им се мерна парцалива фигура с главня в едната ръка.
– Кои сте вие? – изпречи се на пътя им изпосталял дългуч.
– Ти ли си Съгледвача? – попита агентът.
– Вън! – заповяда дългучът и започна да ги блъска към ламаринената врата. След миг се намериха отново в скалистия проход. – Казвам се Флинт. Какво искате?
– Идвам при Мефисто – заяви Пендъргаст.
– За какво?
– Аз командвам „Гробницата на Грант“ – малка група под Колумбийския университет. Искам да обсъдя с него убийствата.
Последва тишина.
– А тоя? – Флинт посочи Дагоста.
– Мой бегач – отвърна Пендъргаст.
Флинт го изгледа.
– Оръжие, наркотици? – попита той.
– Не сме въоръжени – отговори Пендъргаст. Изглеждаше някак притеснен в трептящата светлина на главнята. – Нося си обаче малък запас за собствени нужди…
– Тук не се допускат наркотици – заяви Флинт. – Ние сме чиста община.
Дрън-дрън, помисли си Дагоста, забелязал пламтящия поглед на мъжа.
– Съжалявам – каза Пендъргаст. – Не си давам запаса. Щом това е проблем…
– Какво носиш? – поинтересува се Флинт.
– Не е твоя работа.
– Кока? – настоя пазачът и Дагоста долови в гласа му плаха надежда.
– Позна – засмя се Пендъргаст.
– Ще трябва да я конфискувам.
– Какво ще кажеш за едно подаръче? – Пендъргаст измъкна малко пакетче от алуминиево фолио и го подаде. Флинт начаса го тикна някъде зад яката си и кратко нареди:
– След мен!
Дагоста придърпа тенекията на мястото й и последва Флинт към водещата надолу желязна стълба. Тя свършваше при неголям отвор, от който се излизаше на бетонна площадка, издигаща се високо над огромно цилиндрично помещение. Флинт зави и пое по бетонна рампа, която се виеше спираловидно покрай стената. Докато се спускаха, Дагоста забеляза, че на места са издялани кухини в стената. Всяка от тях се обитаваше от сам човек или семейство. Светлините от свещи и газени лампи трепкаха по нечисти лица и постели. Забеляза пречупена тръба да стърчи от стената. От нея течеше вода и се събираше в мътна локва, издълбана в дъното на цилиндъра. Наоколо се мотаеха няколко фигури, които явно перяха. Мръсната вода се стичаше в малко поточе към дупка в стената.
Стигнали дъното, те се озоваха сред множество подземни обитатели, налягали наоколо или увлечени в игра на карти. Край стената се бе свил мъж с отворени мътни очи, който очевидно очакваше смъртта. Дагоста инстинктивно се обърна.
Флинт хлътна в дълъг и нисък пасаж, от който се разклоняваха множество тунели. В мъждиво осветения край на някои от тях се виждаха хора, които усърдно подреждаха консерви, кърпеха дрехи и варяха нещо – съдейки по миризмата, ракия. После изскочиха в пространство, осветено от слаба крушка, люлееща се на тънка жица.
Дагоста поклати глава и се огледа, после изведнъж се вцепени от изненада. В средата на тухленото помещение се мъдреше старинен железопътен фургон – от онези, в които в началото на миналия век е пътувал персоналът на товарните композиции. Беше силно наклонен, задните му колелета висяха на метър във въздуха. Дори не се опита да си представи как е попаднал в това побъркано царство. Върху страничната му стена, почти изядена от ръждата, все още личеше част от златист надпис: НЮ ЙО… ЦЕНТР…
Флинт им направи знак да почакат и хлътна вътре. След няколко минути се появи отново и им махна да влизат.
Озоваха се в нещо като преддверие, противоположният край на което беше закрит с дебела завеса. Флинт изчезна. В тъмната вътрешност на фургона беше душно и горещо.
– Е? – просъска странен глас иззад завесата.
Пендъргаст прочисти гърлото си и започна:
– Викат ми Уайти. Шеф съм на „Гробницата на Грант“. Чухме за призива ти да се обединим срещу убийствата.
Оттатък завесата настъпи тишина. Какво ли има зад нея? – запита се Дагоста. Най-вероятно нищо особено или нещо, което прилича на „Магьосникът от Оз“. Оная статия на Смитбек сигурно е пълна с измислици. На такива като него не може да се вярва…
– Влизайте – обади се най-после гласът, завесата се отмести встрани.
Пендъргаст тръгна пръв, неохотно последван от лейтенанта.
Вътрешността на фургона се осветяваше единствено от отблясъците на крушката в общото помещение и жарта на малък огън, която тлееше под вентилационния отвор на тавана. Мъжът седеше в нещо като трон, монтиран в центъра. Едър, с дълги крайници и гъста посивяла коса. Облеклото му се състоеше от старомодно сако от бежово кадифе и клоширани панталони, на главата му стърчеше протъркано борсалино. От врата му висеше сребърна верига с тюркоаз във формата на тиквен цвят – символ на индианското племе навахо.
Очите на Мефисто ги гледаха с изключителна проницателност.
– Значи си кметът Уайти, а? – рече той. – Банално, друже. Едва ли внушава уважение. Но като те гледам какъв си албинос, май става… – Съскането бавно отстъпваше място на нормален говор.
Проницателните очи се спряха върху Дагоста и той с неудобство пристъпи от крак на крак. Какъвто и да е тоя тип, в никакъв случай не е откачен, каза си той. Поне не съвсем.
– Ами тоя?
– Пурата. Моят бегач.
Подозрителните очи на Мефисто дълго не се отместиха от лицето на Дагоста.
– Никога не съм чувал за тая „Гробница на Грант“ – промърмори най-сетне той и пренасочи погледа си към Пендъргаст.
– Голяма мрежа от обслужващи тунели под Колумбийския – поясни агентът. – Не сме много и предпочитаме да не се забъркваме с другите. Пък и студентите са щедро племе…
Мефисто кимна с разбиране. Недоверието му постепенно се стопи, на лицето му си появи иронична усмивка.
– Това за студентите е вярно. А в днешно време винаги е приятно да срещнеш съмишленик. Дай да закусим по случай запознанството ни, пък после ще говорим.
Плесна с ръце и извика:
– Столове за гостите! Разпалете тоя огън! Скаут, донеси месо!
От сянката изскочи дребен човек и пъргаво се сурна към вратата на вагона. Друг, който до този момент седеше с кръстосани крака на пода, бавно се надигна и закуцука към огъня с вдървени крака. Хвърли няколко летви върху жарта и я разрови с дълъг шиш. Тук и бездруго е горещо като в пъкъла, рече си Дагоста, усетил струйките пот под кирливата риза.
В помещението се появи мъж с огромни мускули, остави два кашона в краката на Мефисто и се оттегли.
– Моля, господа – каза с иронична тържественост домакинът и с царствен жест махна към кашоните.
Дагоста внимателно се отпусна върху единия от тях. В същия миг се върна онзи, когото нарекоха Скаут. В ръката си държеше нещо мокро, увито в стар вестник, което тежко шляпна до огъня. Стомахът на Дагоста рязко се сви, догади му се. Във вестника имаше огромен плъх с размазана глава и все още потръпващи крайници.
– Чудесно! – радостно се ухили Мефисто. – Пресен улов, както сами можете да се убедите. – Спря пронизващия си поглед върху лицето на Пендъргаст и небрежно подхвърли: – Ядете тунелни зайчета, нали?
– Естествено – невъзмутимо отвърна агентът.
Дагоста усети как якият мъжага се изправя зад тях. Постепенно си даде сметка, че им предстои проверка, която на всяка цена трябва издържат.
Мефисто се протегна и хвана с една ръка трупа, а с другата дълъг шиш. Наниза плъха през ануса чак до главата и мълком го остави да се пече. Дагоста гледаше с ужас как козината на животното бързо пламна и се сгърчи, а тялото потръпна конвулсивно за последен път. Миг по-късно пламна целия труп и вагонът се изпълни с противен лют дим. После пламъците угаснаха, а овъглената опашка се нави като тирбушон.
Мефисто изчака още малко, след което отмести шиша от жарта, извади нож и остърга остатъците от козината. Проби корема, за да освободи газовете, издули го от високата температура, после го върна над огъня, този път малко по-високо.
– За да приготвиш le grand souris en brochette,е нужен опит – похвали се той.
Дагоста седеше и чакаше с ясното съзнание, че всички погледи са насочени към тях двамата. Не искаше дори да си представи, какво би последвало, ако покажат признаци на отвращение.
Минутите течаха една след друга, плъхът цвърчеше над огъня. Мефисто въртеше шиша.
– Как го предпочиташ? – обърна се към Пендъргаст. – Аз ги ям алангле.
– И аз – отвърна Пендъргаст с такава непринуденост, сякаш му предлагаха хапки в дневния бар на „Хилтън“.
„Това е просто едно животно – отчаяно се убеждаваше Дагоста. – Няма да ме убие за разлика от тези наоколо.“
Мефисто въздъхна нетърпеливо.
– Как ви се вижда, дали е готов?
– Готов е, дайте го насам – потри длани Пендъргаст.
Дагоста замълча.
– Това плаче за пиячка! – викна Мефисто и миг по-късно пред него се появи преполовена бутилка вино. – Хей, имаме гости! – погледна я с отвращение и небрежно я метна в ъгъла. – Дайте нещо подходящо!
След малко донесоха прашасало шише „Колд Дък“ и три пластмасови чаши. Мефисто дръпна шиша от огъня и изтръска печения плъх върху вестника.
– На вас се пада честта – обяви и го побутна към Пендъргаст.
Дагоста се бореше с обземащата го паника. Ами сега? Със смесица от облекчение и ужас видя как агентът пое плъха и без сянка от колебание впи устни в дупката на хълбока. Разнесоха се засмукващи звуци и Дагоста усети как всеки миг ще повърне.
Облизвайки устни, Пендъргаст остави плъха пред Мефисто.
– Превъзходно! – каза лаконично той.
– Интересна техника – кимна Мефисто.
– По-скоро задължителна – сви рамене Пендъргаст. – Из нашите тунели хвърлят много отрова. Винаги можеш да я усетиш по вкуса на черния дроб.
Усмивката на Мефисто стана широка и този път съвсем искрена.
– Ще го запомня – кимна той, после отряза няколко парчета месо от бутчето и ги подаде на Дагоста.
Решителният момент. Лейтенантът по-скоро усети, отколкото видя как исполинът зад гърба му застива от напрежение. Затвори очи и захапа месото с престорено удоволствие. Глътна го почти наведнъж, преди да усети вкуса му. После храбро се усмихна, полагайки отчаяни усилия да потисне протестите на стомаха си.
– Браво! – похвали го Мефисто. – Истински чревоугодник!
Напрежението във въздуха чувствително намаля. Дагоста се отпусна на кашона, притиснал корема си с фалшиво задоволство. Тишината във вагона отстъпи място на смях и полугласни разговори.
– Ще ми простите подозрителността – рече Мефисто. – Едно време под земята се живееше лесно, хората си имаха доверие. Ако сте тези, за които се представяте, би трябвало да го знаете. Но днешното време е друго, по-тежко.
Наля вино в чашите и вдигна своята за наздравица. Отряза още няколко късчета от плъха за Пендъргаст, а останалото унищожи сам.
– Да ви представя помощниците си – рече между хапките той и махна към исполина зад тях – Малкия Хари. От малък започнал да се друса и му се наложило да свива по нещо, за да поддържа порока. Веднъж, втори път и хоп – в пандиза. Там научил куп неща. Но когато излязъл, не успял да си намери работа. За негов късмет се спуснал долу и така попадна при нас. Това му попречи да се върне към лошите си навици.
Ръката му се премести към флегмата край огъня.
– Този е Бой Елис. Преподавал английски в едно подготвително училище в Кънектикът. Нещата загрубели: уволнили го, развел се и се пропил. Навъртал се около приюти и безплатни кухни. Там научил за нас. Колкото до Скаута, той се върнал от Виетнам и бързичко научил, че защитаваната от него страна не иска и да го знае.
Мефисто обърса уста с вестника и тръсна глава:
– Казах ви повече, отколкото е редно. Миналото е мълчание, както би трябвало да е и при вас. Значи сте тук във връзка с убийствата, а?
Пендъргаст кимна.
– Трима от нашите липсват вече цяла седмица, а останалите са подплашени. Чухме, че събираш хора за борба срещу онези безмозъчни убийци, Бръчкавите.
– Бързо се разчува. Преди два дни получих вести от Философа. Знаеш ли го?
Пендъргаст се поколеба за стотна от секундата и решително отговори:
– Не.
Мефисто присви очи.
– Странно – каза той. – Той ми е съюзник и управлява обитателите на подземията около „Гранд Сентрал“.
– Може да се запознаем някой ден – отвърна Пендъргаст.
– Засега ми е достатъчно да занеса на хората си успокояващи новини. Какво можеш да ми кажеш за убийствата и убийците?
– Започнаха преди около година – поде Мефисто, изведнъж засъскал отново. – Пръв бе Джо Атсити. Намерихме тялото му край Крепостта с липсваща глава. Последва го Черната Ани. После Старшията. И така нататък. Някои намирахме, но повечето – не. След това научихме от Просяците, че става дума за нещо много сериозно.
– Какви просяци? – намръщи се Пендъргаст.
Мефисто му хвърли нов подозрителен поглед, после се подсмихна:
– Не си чувал за Просяците? Трябва да си поразмърдаш задника, кмете Уайти, да се опознаеш със съседите. Просяците живеят под нас и никога не излизат. Не използват светлина. Като саламандрите. Чат ли си? Казаха, че имало признаци на живот и под тях. – Гласът премина в шепот. – Твърдят, че дори Дяволският етаж вече е населен.
Дагоста погледна въпросително Пендъргаст, но агентът на ФБР само кимна с разбиране.
– Най-долното ниво на града – промълви сякаш на себе си.
– И най-гадното – допълни Мефисто.
– Ходил ли си там? – попита Пендъргаст с преднамерена безучастност.
Мефисто го погледна изумено, явно дори и той не бе до такава степен луд.
– Но мислиш, че тези хора са отговорни за убийствата?
– Не мисля, а знам. В момента се намират точно под нас.
– Той се усмихна накриво. – Но не бих ги нарекъл точно хора.
– Какво искаш да кажеш? – попита Пендъргаст. Безучастността бе изчезнала напълно.
– Слухове – отвърна много тихо Мефисто. – Разправят, че не случайно ги наричат Бръчкавите. Имало си причина.
– И тя е?
Мефисто не отговори.
Пендъргаст изправи гръб.
– И какво ще правим?
– Какво ли? – Усмивката на Мефисто се стопи. – Трябва да събудим този град! Това трябва да направим! Да им дадем да разберат, че няма само ние да гинем!
– И ако успеем? Какво може да стори градът против Бръчкавите?
Мефисто помисли малко.
– Да ги унищожи като плъхове. Да ги нападне в леговището им.
– Лесно е да се каже.
Тежкият поглед на Мефисто се стовари върху агента на ФБР.
– Може би имаш по-добра идея, Уайти? – изсъска той.
Пендъргаст замълча за миг.
– Още не – промълви накрая.
24
Робърт Уилсън, библиотекар на Историческото дружество на Ню Йорк, погледна с неприязън мъжа в картографската зала. Странен тип – строг черен костюм, бледи котешки очи, русолява коса, сресана назад над високо чело. Притесняваше го. Много го притесняваше. Цял следобед правеше поръчки и после разхвърляше картите в безпорядък. Щом Уилсън се обърнеше към компютъра, за да продължи собствената си работа – окончателната версия на монографията върху фетишите на племето цуни, – онзи моментално правеше нова поръчка и го дразнеше с нови въпроси.
Ето, отново се надига и безшумно тръгва към него.
– Извинете – каза с любезен, но настойчиво провлечен глас.
Уилсън отлепи поглед от екрана.
– Да? – почти се сопна той.
– Неприятно ми е да ви безпокоя, но чувам, че проектите на Во и Олмстед включват отводнителни канали за пресушаване блатата в Сентрал Парк. Бих желал да им хвърля един поглед.
Уилсън сви устни.
– Тези проекти бяха отхвърлени от комисията – заяви той. – И са изгубени. Истинска трагедия. – Сетне се обърна към компютъра с надежда, че непознатият ще схване намека. Истинската трагедия ще настъпи, ако не го остави да си пише монографията.
– Ясно – каза посетителят, без никакво намерение да отстъпи. – Обяснете ми тогава по какъв начинса пресушили блатата?
Загубил търпение, Уилсън се облегна в стола си.
– Мислех, че това е известно на всички. Използвали са стария акведукт под Осемдесет и шеста улица.
– А съществуват ли плановете му?
– Да.
– Може ли да ги видя?
Уилсън се надигна с въздишка и отново пое към архивите. Както обикновено, там цареше пълен хаос. Помещението успяваше по някакъв начин да бъде хем огромно, хем да внушава клаустрофобия. Метални стелажи се издигаха на два етажа височина, претъпкани с рула карти и хелиографски копия. Уилсън почти усещаше как прах се посипва по плешивото му теме, докато се взираше в загадъчните колонки с цифри. Засърбя го носът. Намери нужните карти и се върна в читалнята. Защо ли винаги искат най-тежките карти, чудеше се той, докато влизаше в помещението.
– Ето ги – каза библиотекарят, като остави рулата върху махагоновия плот. Продължи да гледа непознатия, който ги пренесе до масата си, където започна да ги разглежда, да си води бележки и да прави скици в подвързан с кожа бележник. Тоя е пълен с пари, с омраза си помисли Уилсън, никой професор не може да си позволи подобен костюм.
В залата се възцари божествена тишина. Най-после ще свърши нещо полезно. Като донесе няколко пожълтели снимки на бюрото си, Уилсън започна да нанася поправки в главата за родовите идоли.
След няколко минути отново усети близкото присъствие на посетителя. Погледна го мълчешком.
Мъжът кимна към една от снимките. На нея се виждаше обикновен камък с издялани отгоре му абстрактни очертания на някакво животно с прикрепено към гърба кремъчно острие.
– Струва ми се, че специално този фетиш, обозначен като пума, на практика представлява гризли – заяви непознатият.
Уилсън погледна бледото, леко усмихнато лице е мисълта, че този тип се шегува.
– Къшинг, който е доставил фетиша през 1883 година, изрично подчертава, че принадлежи на рода Пума – възрази библиотекарят. – Можете да се уверите и сам. – Аман от експерти!
– Фетишът на гризли винаги има на гърба връх от копие, както е в този случай – невъзмутимо отбеляза посетителят. – Докато пумата носи стрела.
Уилсън се изправи.
– И в какво по-точно се състои разликата, ако мога да попитам?
– Пумата се убива с лък и стрела. При гризли не може да се мине без копие.
Уилсън онемя.
– И Къшинг може да сбърка – меко го успокои непознатият.
Уилсън бутна настрани документите.
– Откровено казано, предпочитам да се доверя на Къшинг, отколкото на… – Остави изречението недовършено. – Библиотеката затваря след час – предупреди той.
– В такъв случай бих желал да видя документацията от проучванията за изграждане на газопровод в горния участък на Уест Сайд, правени през 1956 година.
– Какво от нея? – процеди през зъби Уилсън.
– Цялата, ако обичате.
Това вече бе прекалено.
– Съжалявам, но е забранено! – гневно отсече библиотекарят. – Правилникът разрешава само по десет карти от серия наведнъж.
Но онзи сякаш не забеляза победоносния му поглед, потънал в дълбок размисъл. После рязко вдигна глава.
– Робърт Уилсън – каза той, като посочи табелката на ревера му. – Сега разбирам защо името ви ми е познато.
– Познато ли ви е? – заекна от изненада библиотекарят.
– Със сигурност. Не сте ли оня Уилсън, който изнесе прекрасен доклад върху идолните камъни на племето навахо по време на конференцията в Уиндоу Рок миналата година?
– Ами, аз съм – потвърди Уилсън.
– Така си и мислех. Не можах да присъствам, но се запознах подробно с протоколите. Написал съм нещо като частно проучване върху идолната култура на югозападните племена. – Замълча за момент, после добави: – Разбира се, то не може да се сравнява с вашия труд.
Уилсън се прокашля.
– За подобно проучване човек може да загуби цели три десетилетия и пак никой да не го познава – скромно рече той.
– За мен е чест да се запозная с вас – усмихна се посетителят. – Казвам се Пендъргаст.
Уилсън пое протегната ръка и с неудоволствие усети хлабавото й стискане. Той самият обичаше да се ръкува здраво.
– Удоволствие е за мен да се уверя, че продължавате проучванията си – продължи мъжът, наречен Пендъргаст. – Невежеството по проблемите на този район е нечувано.
– Така е – съгласи се с готовност Уилсън. Изпълни го особено чувство на гордост. До днес никой не бе проявил и най-малък интерес към труда му, да не говорим за възможността да беседва компетентно с него. Наистина този Пендъргаст не беше добре осведомен в областта на фетишите, но…
– С удоволствие бих продължил интересния разговор – каза Пендъргаст, – но се боя, че вече отнех прекалено много от вашето време.
– Нищо подобно – възрази Уилсън. – Та какво искахте да видите? Проучването от 56-а?
Пендъргаст кимна.
– И още едно нещо, ако позволите. Чух, че е провеждано и друго проучване през 1920 година във връзка с идеята да се изгради свръхскоростна транзитна линия. Има ли нещо такова?
Уилсън посърна.
– Но това са цели шестдесет карти. – Гласът му заглъхна.
– Разбирам – кимна Пендъргаст. – Правилникът не позволява. – Видът му бе съкрушен.
Уилсън се усмихна неочаквано.
– Няма да регистрирам заявката, ако желаете – заяви той, зарадван от собственото си безразсъдство. – И не се притеснявайте за работното време. Така и така ще остана до късно заради собствената си работа. Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани, не е ли така?
След десет минути той се появи откъм архива с претоварена количка.
