Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 31 страниц)
28
На практика обозначената с номер 12 вентилационна шахта представляваше грозен комин, щръкнал над входа на тунела „Линкълн“ откъм Тридесет и осма улица – една 60-метрова кула от тухли и ръждив метал.
Малко под върха стърчеше нещо като наблюдателна кабина или тераса, залепена като раковина за дъното на плавателен съд. Пендъргаст спря в подножието на металната стълба и вдигна глава да я огледа. Няколко от закрепващите болтове липсваха, други стърчаха от стената, без да крепят нищо. Пое нагоре. Между стъпалата от гофрирана ламарина мърдаше безкрайната змия на трафика, забързана към тъмната паст на тунела, зейнала на трийсетина метра по-долу.
Не след дълго стълбата се скри в сянката на наблюдателницата. На дъното й имаше нещо като водонепроницаем люк – от тези, които се използват при подводниците. Върху него се мъдреше ярък щампован надпис ПРИСТАНИЩЕ НЮ ЙОРК. Грохотът беше оглушителен, като от реактивен двигател. Наложи се да блъска по люка с юмрук, за да бъде чут от човека горе.
Пендъргаст се промъкна в тясната кабинка и подръпна пешовете на сакото си. Дежурният – дребен жилест мъж с карирана риза и работен комбинезон, се наведе да затвори люка. Наблюдателницата гледаше към Хъдзън, подстъпите на тунела и огромната вентилационна инсталация, която имаше важната задача да изсмуква отровния въздух от самия тунел. Проточил врат, Пендъргаст успя да зърне турбините на пречиствателната система, които бучаха точно под тях.
Мъжът се дръпна от люка и зае мястото си на столчето пред малка чертожна маса. В тясното помещение нямаше къде другаде да се седне. Устните на човека се раздвижиха, но Пендъргаст не чу нищо от воя на огромния вентилатор.
– Какво? – изкрещя той и направи крачка напред. Подводничарският люк се оказа слаба преграда за шума и отровните газове.
– Служебна карта – извика в отговор служителят. – Казаха да ви поискам документ.
Пендъргаст извади картата на ФБР от джоба си и му я подаде.
– Господин Албърт Даймънд, ако не се лъжа – каза той.
– Ал – безгрижно махна човекът и му върна картата. – Какво искате?
– Чух, че сте най-големият експерт по нюйоркските подземия – поде Пендъргаст. – С вас се консултират за всичко – от строителството на нови тунели, до ремонти по линията на газопровода.
Даймънд се втренчи в лицето му, после бавно плъзна език по долните си зъби и бузата му смешно набъбна.
– Май имате право – кимна най-сетне.
– Кога за последен път бяхте долу?
Човекът вдигна ръка и сви пръстите си в юмрук. Веднъж, после повтори.
– Преди десет месеца?
Мъжът поклати глава.
– Десет години?
Даймънд кимна.
– Защо толкова отдавна?
– Писна ми. Поисках да ме преместят тук.
– Тук ли? Доста интересен избор. Максимално далеч от подземията, без да се качвате на самолет. Нарочно ли го направихте?
Неопределено свиване на раменете в отговор.
– Имам нужда от информация – повиши глас Пендъргаст, най-накрая разбрал, че в кабината е прекалено шумно за размяна на банални реплики.
Даймънд кимна. Издутината на бузата му тръгна нагоре, инспекцията продължаваше към горното чене.
– Кажете нещо за Дяволския етаж.
Издутината спря. Дребната фигура на Даймънд се размърда върху столчето, но отговор не дойде.
– Чух, че под Сентрал Парк има огромен лабиринт – продължи Пендъргаст. – На голяма дълбочина. Именно той носи наименованието Дяволския етаж. Но документация за такова нещо липсва, освен ако не съществува под друго име.
Мълчанието на Даймънд се проточи още известно време.
– Дяволският етаж, значи – промърмори най-сетне и погледна в краката си.
– Чували ли сте за него?
Човекът бръкна в джоба на комбинезона и извади плоско шишенце, което със сигурност не съдържаше вода. Отпи голяма глътка и го прибра обратно, без да предложи на госта си. После каза нещо, но думите му потънаха в грохота на вентилатора.
– Какво? – викна Пендъргаст и направи още една крачка към него.
– Казах, че съм го чувал.
– Моля, разкажете ми.
Мъжът отклони поглед от агента и го насочи към брега на Ню Джърси от другата страна на реката.
– Мръсните богаташи – процеди.
– Моля?
– Богатите копелета. Не са искали да дишат един и същи въздух с бачкаторите.
– Кои богати копелета?
– Ами всичките. Астор, Рокфелер, Морган. И другите. Изкопали са тия тунели преди повече от век.
– Нищо не разбирам.
– Железопътни тунели – ядоса се Даймънд. – Изграждали частна подземна линия. От Пелхам, под парка, под хотел „Никърбокър“ и баровските резиденции по Пето авеню. С луксозни перони и чакални, само за тях.
– Но защо на такава дълбочина?
– Геология – усмихна се за пръв път Даймънд. – Били са принудени да копаят под действащата мрежа на метрото и, естествено, под изоставените тунели. Ама там има дебел пласт лайняна скала.
– Каква скала? – отново викна Пендъргаст.
– Рехав предкамбрийски пясъчник. Викаме му лайняна скала. През нея могат да се прокарват водопроводи и канали, но не и железопътни тунели. Затова копали по-дълбоко. Вашият Дяволски етаж се намира на тридесет нива под повърхността.
– Но защо?
– Защо ли? – погледна го с недоумение Даймънд. – Вие как мислите? Защото не искали изтънчените им задници да ползват едни и същи перони и даже сигнализация с редовните линии. По тези дълбоки тунели можели бързо да напускат града, да стигнат до Кротън и оттам да хванат пътя. Без закъснения, без да се мешат с простолюдието.
– Това не обяснява липсата на строителна документация.
– Строителството им е струвало цяло състояние. С което не са се изръсили само петролните магнати. Поискали са и услугите на общината… – Даймънд попипа носа си. – А такива разходи не се документират.
– Но защо са ги изоставили?
– Защото не са били в състояние да ги поддържат. Под канализацията и отводнителните шахти е адска влага. Прибавете към това натрупването на метан, въглероден окис и още куп гадости.
– Концентрация на тежки газове, винаги в най-ниските части – кимна Пендъргаст.
– Долу са погребани милиони, но шибаната линия така и си останала недовършена. Работила е горе-долу две години, после станало голямото наводнение от деветдесет и осма, което заляло помпите, и тунелите се напълнили наполовина с отточни води. Принудили се да ги зазидат, барабар с машините и цялата техника.
Даймънд замълча и кабината отново се изпълни с грохота на огромните вентилатори.
– Има ли изобщо някакви карти? – попита след малко Пендъргаст.
– Карти ли? – извъртя очи Даймънд. – Двайсет години съм ги търсил, но такива няма. Сведенията получих от стари хора.
– А спускали ли сте се там?
Човекът притеснено се размърда, после потвърди.
– Ще ми нахвърляте ли една скица?
Даймънд не отговори.
– Ще ви бъда благодарен, дори за дреболия – рече Пендъргаст и се приведе към него. Деликатните му пръсти се протегнаха напред, сякаш да пригладят яката на ризата, после между тях изведнъж се появи банкнота от сто долара.
Очите на Даймънд колебливо я опипаха, после ръката му се протегна, нави я на руло и я тикна в джоба на комбинезона. Обърна се към масичката и започна да чертае върху къс жълта милиметрова хартия. Правеше го бързо и професионално, на хартията постепенно се оформи сложна тунелна система.
– Повече от това не мога да направя – каза няколко минути по-късно той. – Ето оттук влязох. Повечето терени южно от парка са запълнени с бетон, а тунелите на север са пропаднали от години. Най-напред трябва да стигнете Гърловината. За целта се насочвате по захранващ проход №18 – от мястото, на което се пресича със стария главен водопровод №24.
– Гърловината? – вдигна вежди Пендъргаст.
Дайъмънд допря мръсен нокът до носа си.
– Скалната маса под парка е пронизана от дебела жила гранит. Максимално твърд монолит. За да пестят време и динамит, някогашните миньори са я пробили само на едно място и оттам са прекарвали всичко. Точно под тази дупка са тунелите „Астор“. Доколкото ми е известно, това е единственият вход към системата от южната страна. Разбира се, ако не решите да използвате водолазен костюм.
Пендъргаст пое листа и внимателно го разгледа.
– Благодаря, господин Даймънд – кимна той, помълча малко и му хвърли кос поглед: – Питам се дали не бихте приели една покана за по-задълбочено изследване на Дяволския етаж? Срещу съответното възнаграждение, разбира се.
– Съветвам ви да не използвате това наименование – отвърна мъжът. – Използват го къртиците, но истинското име е Тунелите на Астор.
– Откъде идва то?
– Идеята за тях е дала госпожа Астор. Говори се, че тя е накарала съпруга си дай направи частна гара непосредствено под семейното имение на Пето авеню. И оттам започва всичко.
– Откъде тогава се ражда наименованието Дяволски етаж?
– Нямам представа – мрачно се усмихна Даймънд. – Но все пак си представете тунелите, които се намират на трийсет етажа под земята. Фрески по стените, луксозни чакални с огледала, канапета и изящни стъклописи, хидравлични асансьори с паркет и кадифени завеси. И всичко това е засипано с боклук и отпадъчни води, останало запечатано в продължение на повече от век. – Облегна се назад и прикова очи в лицето на Пендъргаст. – Не знам какво мислите, но по мое мнение това място трябва да се нарича Адския етаж.
29
Железопътното депо на Уест Сайд заема се двадесет и четири акра равнинен терен в най-западната част на Манхатън, далеч от очите на милионите нюйоркчани, които живеят и работят в района. На практика това е най-голямото неусвоено пространство на острова, ако се изключи Сентрал Парк. В началото на века тук се върти оживена търговия, но сега депото и многобройните товарни рампи около него са отдавна изоставени, с ръждясали, обрасли с тръни коловози.
Вече две десетилетия мястото е обект на най-различни планове за благоустройство, съдебни дела и политически интриги. Наемателите на складовете постепенно напускат, а на тяхно място се появяват вандалите, подпалвачите и скитниците. В единия край на огромното бунище е разположено малко, но доста мръсно градче, издигнато от талашит, тенекии и кашони. В съседство се намират няколко гротескни зеленчукови градинки, засадени с тикви и боб и също потънали в буренак.
Марго стоеше в средата на посипано със сгурия пространство между две изоставени сгради на депото. Преди четири месеца тук бе имало някакъв склад, изгорял до основи. Циментовата настилка бе покрита с дебел слой овъглени отпадъци. В ъгъла се виждаха останки от дълги метални маси, върху които е имало някаква апаратура. Марго се огледа в следобедните сенки, които бяха нашарили този пейзаж на опустошение. Огромни, отдавна нефункциониращи машини с частично разтопени метални корпуси, разкриващи лабиринт от обгорели жици и електронни платки. Въздухът тежеше от острата миризма на изгоряла пластмаса.
– Какво ще кажеш? – подхвърли Дагоста, застанал до нея.
– Да – потвърди Марго.
– Аз съм го виждал само веднъж, на прощалното тържество в чест на Пендъргаст, организирано от Фрок. Що за човек беше?
– Умен – отвърна след кратко замисляне тя. – Блестящ учен.
– А като личност?
– Не бих казала, че беше най-приятният човек в музея – предпазливо рече Марго. – Беше малко, как да кажа… безпардонен. От онези, които са готови на всичко, за да направят кариера. Не поддържаше кой знае какви отношения с колегите си и май не вярваше на онези от тях, които…
– Които какво?
– Нужно ли е това? Не обичам да говоря зад гърба на хората…
– Обикновено това е най-подходящият момент. Беше ли способен на престъпление?
– Категорично не. Не одобрявах особено морала му, защото той винаги поставяше науката над човешките ценности, но престъпник? Не, в никакъв случай! – Поколеба се за миг, после добави: – Преди известно време направи опит да се свърже с мен. Около месец преди смъртта си.
– Защо? – любопитно я погледна Дагоста. – Доколкото ми е известно, не сте били особено близки…
– Бяхме добри колеги, нищо повече. – Лицето й потъмня. – Стана така, че изобщо не отговорих на обаждането му. Но ако знаех, че е в беда, сигурно щях да направя нещо…
– Нямало е как да знаеш – успокои я Дагоста: – Както и да е. Но ще ти бъда много благодарен, ако намериш време да се поогледаш тук и да разбереш с какво се е занимавал.
Усети колебанието й и тихо добави:
– Кой знае? Това може би ще ти помогне да прогониш някои демони…
Хубави думи, каза си Марго. Лейтенант Дагоста в ролята на суперпсихолог. Може дори да каже, че проучването на това място носи покой…
Очите й се приковаха в руините и дълго се взираха в тях.
– Добре, лейтенант – въздъхна най-сетне тя.
– Сигурен ли си, че това е последният адрес на Грег?
– Така твърдят от фирмата, която го е пренасяла. Складът е изгорял скоро след смъртта му, тъй че едва ли е имал време да се премести някъде другаде. Но не можем да сме сигурни, защото е плащал сметките за ток и телефон под друго име.
– Друго име ли? – учуди се Марго, продължавайки да се оглежда. – Не съм сигурна дали е умрял преди или след пожара…
– Аз също – въздъхна Дагоста.
– Мисля, че това е било някаква лаборатория.
– Дори аз си мисля същото. И той като теб е бил учен.
– Не съвсем. Грег се занимаваше главно с генетика и еволюционна биология. Докато моята специалност е антропологическа фармакология.
– Все тая – промърмори Дагоста и подръпна крачолите си. – Въпросът е каква точно е била лабораторията?
– Трудно е да се определи. Трябва да научим нещо повече за тези машини в ъгъла. За целта е необходимо изследване на разтопените стъкленици, за да се разбере какво е имало в тях.
– И? – изгледа я Дагоста.
– Какво „и“?
– Ще се заемеш ли?
– Защо аз? В полицията не ви липсват експерти, които…
– Те нямат интерес – махна с ръка Дагоста. – Подобни изследвания са накрая в списъка с приоритетите им.
Върху лицето на Марго се изписа изненада.
– Важните клечки в полицията не се интересуват от съдбата на Кавакита, нито пък с какво се е занимавал, преди да бъде убит – поясни лейтенантът. – За тях той е поредната случайна жертва. Също като Брамбъл.
– Но ти не мислиш така, нали? Убеден си, че той играе някаква роля в поредицата от убийства?
– Ох, не знам – въздъхна Дагоста и избърса потта от челото си. – Просто имам чувството, че човекът е имал съвсем конкретен замисъл, и искам да разбера какъв е бил той. Добре го познаваше, нали?
– Да ти изпратя ли фотограф?
– Може би по-късно. На първо време ще се задоволя с няколко скици.
– Хубаво – кимна Дагоста, но лицето му остана загрижено.
– Ти върви да си гледаш работата – добави Марго. – Няма нужда да висиш тук.
– Изключено! – тръсна глава Дагоста. – Не и след онова, което се случи на Брамбъл.
– Лейтенант…
– И без това трябва да взема проби от пепелта и да потърся следи от запалителни вещества – каза той, без да мръдне от мястото си. – Ще гледам да не ти се пречкам.
Марго въздъхна, измъкна скицник от сака и отново насочи вниманието си към унищожената лаборатория. От нея се излъчваше някакво мълчаливо обвинение. Бе могла да направи нещо. Грег се опита да се свърже с нея. Може би нямаше да свърши така.
Тръсна глава, за да прогони гузните мисли. От тях полза нямаше. А и това бе единственото място, от което можеше да получи някаква информация за Грег. И единственият път за бягство от целия този кошмар. Значи трябва да се примири и да се залови за работа. Е, в това имаше и нещо добро – за известно време ще остане далеч от лабораторията по криминологична антропология, която в последно време беше започнала да прилича на костница. В сряда следобед от „Съдебна медицина“ им изпратиха и тялото на Битърман, комплектовано с куп нови въпроси. Следите по шийните прешлени сочеха обезглавяване с помощта на примитивен предмет, вероятно грубо изработен нож. Самият труп не беше оглозган, което означаваше, че убиецът или убийците не са разполагали с време.
Тя нахвърли набързо очертанията на помещението, размерите, разположението на масите и превърнатата в пепел апаратура. Всяка лаборатория разполага със специфично оборудване и снабдяване, определяно от характера на изследванията. Докато оборудването може да насочи към общия характер на тези изследвания, именно снабдяването би дало отговор на въпроса относно целите.
След като приключи със скицирането, Марго пристъпи към самите маси – устояли на огъня единствено благодарение на размерите си. Очерта правоъгълници в скицника и започна да отбелязва местоположението на всяка колба, епруветка, мензура и останалите, почти невъзможни за идентифициране предмети. Беше ясно, че тук са се провеждали някакви сложни биохимични изследвания, но какви?
Спря за момент, вдишвайки с мъка вонята на изгоряла изолация, смесила се със соления бриз откъм Хъдзън. После насочи вниманието си към машините. Трябва да са били доста скъпи, съдейки по останките на корпусите от неръждаема стомана и контролните прибори.
Започна с най-голямата. Металната обшивка се бе нагънала от високата температура, под нея се виждаха обгорели чаркове. Един лек ритник беше достатъчен, за да я срути. Оглушителното дрънчене изведнъж я накара да си даде сметка, че двамата са съвсем сами в пустата околност. Отвъд коловозите и от другата страна на реката слънцето огряваше скалистия бряг на Ню Джърси. Чуваха се писъците на чайки, които кръжаха над гниещите кейове край брега на Хъдзън. Един хубав летен следобед бавно си отиваше отвъд периметъра на депото. Но тук, на това мрачно и изоставено място, хубавото време изобщо не се усещаше. Погледна Дагоста, който бе събрал своите образци и сега, скръстил ръце на гърдите си, гледаше реката, осветена от ярките слънчеви лъчи. Вече беше доволна от решението му да остане с нея.
Наведе се над машината, усмихвайки се на нервността си. Разрови парчетата обгорял метал и в резултат откри това, което й трябваше: табелката с фабричния номер и наименованието. Избърса саждите и успя да различи надписа „Производител на генетична апаратура «Уестърли»“, под който добре личеше логото на компанията. Още по-надолу бе щампован сериен номер и наименованието на уреда: Интегрален ДНК анализатор. Информацията бързо намери място в бележника й.
Малко по-настрани забеляза полуразтопена купчина метал, която не приличаше на останалите. Приближи и се зае да оглежда останките. Приличаше на инсталация за органичен синтез, в долната част на която откри няколко колби с химикали, оцелели от пламъците. Етикетите сочеха, че става въпрос за химикали, които присъстват във всяка лаборатория. Вдигна една от тях. Надписът беше частично унищожен: Активен 7-дехидрохоле… Поклати глава и пъхна стъкленицата в сака си. Надяваше се, че „Голямата енциклопедия на химическите вещества“ ще й помогне да открие за какво става въпрос.
В краката си забеляза частично изпепелените останки на работен бележник. Наведе се да го вдигне, но той се разпадна в ръцете й. Събра обгорелите парченца, постави ги в специално найлоново пликче за мостри и го пусна в сака си.
Петнадесет минути по-късно вече беше сигурна, че на това място е имало първокласна генетична лаборатория. Самата тя всекидневно работеше с подобна апаратура и отлично знаеше, че цената й надхвърля половин милион долара.
„Откъде Кавакита е взел парите за изграждането на такава лаборатория? – озадачено се запита Марго, докато се насочваше към алеята. – Какво, по дяволите, е искал да постигне?“
Продължаваше да пише, бавно пристъпвайки по циментовия под на някогашния склад. Стори й се, че долавя нещо странно, и вдигна глава. Между отломките и разтопените парчета стъкло се виждаха пет пресъхнали от горещината локви със странна, наподобяваща цимент субстанция, около които беше насипан ситен чакъл.
Наведе се да ги разгледа. От най-близката стърчеше метален предмет, голям колкото юмрука й. Измъкна от сака джобно ножче и внимателно го изчегърта от спечената кал. Върху гладката му стена личаха няколко абсолютно неразбираеми буквени съчетания: ВАРИУ… КИС… ПО… Повъртя изкривеното късче метал в ръцете си, после изведнъж й светна: това бяха останките от помпа за аквариум.
Изправи се и започна да оглежда останалите замръзнали купчини, подредени в една линия покрай останките от стената. Ситен чакъл, натрошени стъкла. Това наистина са били аквариуми, но по неизвестни причини запълнени с кал. Каква е тая работа?
Марго се отпусна на колене и заби ножчето в най-близката засъхнала локва. Спечената кал се натроши на ситни късчета, като тънко положен цимент. Взе в ръце едно от по-едрите и с учудване установи, че във вътрешността му личат корените и част от стъблото на някакво растение, които тинята беше успяла да запази от огъня. Проклинайки примитивния си инструмент, тя все пак успя да го изчопли от твърдата маса и го вдигна срещу светлината.
В следващия миг с погнуса го захвърли на земята. Изминаха няколко секунди преди да се успокои и да се вземе в ръце. Наведе се и отново вдигна изстърганата субстанция. Зае се да я изследва с ново внимание, после сърцето й рязко ускори ритъма си. Не, не може да бъде!
Познаваше това растение. Познаваше го много добре. Твърдото жилесто стъбло и странно преплетените корени пробудиха особено мъчителен спомен. Видя се приведена над микроскопа в генетичната лаборатория на музея, броени часове преди откриването на злощастната експозиция „Суеверия“. Това без съмнение беше онзи рядък растителен вид от поречието на Амазонка, който се беше оказал любимата храна на Мбвун. Същият, с който по нещастно стечение на обстоятелствата бяха опаковани реликвите от горното течение на Ксингу, изпратени на музея преди почти десетилетие. До този момент се смяташе, че това растение е безвъзвратно унищожено. Отделено от обичайната си среда, то не можеше да вирее, а след ликвидирането на Мбвун – отвратителния музеен звяр, властите бяха взели всички мерки да отстранят и останките от него.
Изправи се втори път и бавно изтупа прахта от коленете си. Явно Грег Кавакита беше успял по някакъв начин да се докопа до растението и беше решил да го отглежда в тези огромни аквариуми.
Но защо?
Мисълта, която я прониза, беше толкова ужасна, че тя побърза да я прогони. Не, не! Няма втори Мбвун! Няма още едно гадно създание, на което Грег е подготвял любимата храна!
Ами ако все пак има?!
– Лейтенант! – подвикна с леко потрепващ глас Марго. – Имаш ли представа какво е това?
Той приближи и погледна вкамененото парче в ръцете й.
– Нямам.
– Това е Liliceae mbwunensis, храната на Мбвун.
– Стига бе! – зяпна Дагоста. – Будалкаш ме, нали?
– Много ми се иска да беше така – мрачно поклати глава Марго.
Останаха като вкопани по местата си. Слънцето бавно се скри зад Палисадите, позлатявайки покривите на далечните сгради оттатък реката. После Марго въздъхна и се приготви да пусне откритието си в сака, но в същия момент забеляза нещо, което до този моменти беше убягнало.
В основата на корена личеше малка драскотина във формата на двойно V. Което можеше да означава само две неща: или рутинен хибриден експеримент, или изключително сложна процедура, свързана с генното инженерство.
