355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Маршрут 666 » Текст книги (страница 6)
Маршрут 666
  • Текст добавлен: 6 октября 2016, 00:25

Текст книги "Маршрут 666"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън

Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 31 страниц)

12

Марго се отдръпна от дълбокия метален умивалник на лабораторията по съдебна антропология и подсуши ръцете си с грубата болнична кърпа. Очите й се извърнаха към количката с останките на Памела Уишър. Всички огледи бяха приключени, бяха взети и съответните проби. По-късно тази сутрин тялото щеше да бъде предадено на близките. В другия край на залата Брамбъл и Фрок се занимаваха с втория скелет. Надвесени над чудовищно обезобразените кости, те извършваха поредица от прецизни измервания.

– Мога ли да отбележа нещо? – обади се доктор Брамбъл, като остави настрана все още вибриращото трионче.

– Много ви моля – мазно отвърна Фрок и великодушно махна с ръка.

Тези двамата изобщо не се понасят, усмихна се Марго, докато смъкваше тънките гумени ръкавици. Имаше редкия шанс да види конфронтацията на Фрок с равностоен, притежаващ огромен интелект и не по-малка самоувереност противник. Беше цяло чудо, че изобщо успяха да свършат нещо. При това доста. През последните няколко дни бяха проведени изследвания с антитела, остеологични анализи, тестове за остатъчна отрова, плюс още куп спомагателни процедури. В момента чакаха ДНК анализите и зъбния профил, но въпреки това анонимният скелет отказваше да разкрие тайната си – главната причина за напрегната атмосфера в лабораторията.

– Всеки средно интелигентен човек би трябвало да е наясно, че проникването откъм гърба е невъзможно, защото ако е имало такова, напречните връзки трябваше да са прекъснати или силно увредени! – отсече с гневния си ирландски фалцет Брамбъл.

– Не мога да проумея, въпреки огромните си усилия, какво общо има тук някакво си прищипване – изръмжа Фрок.

Марго изключи слуха си за този спор, по-голямата част от който така или иначе не я интересуваше. Нейната специалност бе етнофармакология и генетика, а не обща анатомия. Достатъчно проблеми, които чакаха своето решение.

Въздъхна и се надвеси над последните тъканни проби от втория скелет въпреки протеста на трапецовидните си мускули. През изтеклата нощ бяха взели не обичайните три, а цели пет серии от по десет проби с белязани атоми. Даваше си сметка, че напоследък работи на прекалено високи обороти. Претоварваше се неимоверно много през последните няколко дни, мрачно отбеляза Марго. Трябваше да внимава!

Десетина минути по-късно подозренията й се потвърдиха: тъмните ивици белтък не носеха информация. Бяха съвсем обикновени човешки протеини, които можеха да разкрият структурата си само след задълбочен генетичен анализ. Но това означаваше, че окончателните резултати ще се забавят още няколко дни.

Отмести пробите и започна да разтрива рамото си. Едва сега забеляза кафявия плик, поставен до спектралния микроскоп. Рентгенови снимки. Навярно са пристигнали тази сутрин. Явно Брамбъл и Фрок са били прекалено заети с разправии около скелета, за да им обърнат внимание. Това бе разбираемо: при почти напълно оголен скелет снимките едва ли съдържаха важна допълнителна информация.

– Марго? – вдигна глава Фрок.

Тя се обърна и тръгна към него.

– Погледни, ако обичаш – махна към микроскопа възрастният учен и отдръпна инвалидната си количка от масата. – Обърни внимание на вдлъбнатината по протежение на дясната бедрена кост.

Стереоувеличителят бе настроен на минимална мощност, но въпреки това разкриваше един безкрайно различен свят. Гладката кафява повърхност на костта отстъпи място на пустинен пейзаж, изпълнен с хребети и долини.

– Какво ти е мнението?

Не за прът път беше принудена да се превръща в арбитър на чужди спорове, но тази роля никак ней харесваше.

– Прилича на естествено причинена костна фрактура – каза тя с усилие да прозвучи безстрастно. – Не бих казала, че непременно представлява следа от зъб.

Фрок триумфално се облегна в инвалидния стол, а Брамбъл премигна.

– Какво казахте? – невярващо я изгледа той. – Не искам да споря с вас, доктор Грийн, но за мен това е най-ясният и категоричен отпечатък от зъб, който е попадал пред очите ми!

– И аз нямам желание да ви противореча, доктор Брамбъл – отвърна Марго и увеличи фокуса. Малката дупчица изведнъж се превърна в дълбок каньон. – Но по вътрешната стена личат известно количество пори от естествен произход.

Брамбъл вдигна роговите очила на челото си, втурна се към микроскопа и долепи очи до окулярите, погледа известно време, после бавно се изправи.

– М-да… – проточи той. – Не ми е приятно да го призная, Фрок, но май имате право.

– Марго има право – поправи го професорът.

– Да, разбира се. Отлично, доктор Грийн.

Острото дрънчене на телефона й спести отговора. Фрок енергично се придвижи до апарата и вдигна слушалката. А Марго изведнъж откри, че едва сега обръща внимание на някогашния си научен ръководител – въпреки че вече цяла седмица работеха заедно. Все още закръглен, все пак й се видя по-слаб отпреди, когато ги свързваше всекидневната работа в музея. Количката му също бе друга: стара и охлузена. Нима менторът й беше изпаднал в нужда, с тревога се запита тя. Но дори и да беше така, това не му се беше отразило, поне външно.

Беше все така пъргав и енергичен – качества, с които ръководеше през целия си мандат катедрата по антропология.

Това, което чуваше в слушалката, очевидно го ядоса. Очите на Марго се отделиха от лицето му и се насочиха към прозореца с великолепен изглед към Сентрал Парк. Дърветата бяха окичени с пищната зеленина на лятото, а езерото блестеше под ярката светлина. В южната му част се движеха лениво няколко гребни лодки. Изведнъж й се прииска да бъде в една от тях, изложила лице на гальовните слънчеви лъчи. А не да се рови из отвратителните останки в тази мрачна лаборатория.

– Дагоста беше – съобщи Фрок, след като остави слушалката. – Нашият приятел тук щял да си има компания. Спуснете щорите, моля. Изкуствената светлина е по-подходяща за работа с микроскоп.

– Каква компания? – попита Марго.

– Така каза. Вчера следобед са оглеждали някакви железопътни тунели, в които открили силно разложена глава. Пращат ни я за изследване.

Доктор Брамбъл изръмжа нещо под носа си.

– Да не е на?… – започна Марго и кимна към скелетите.

– Не, нямат връзка – мрачно отвърна Фрок.

За миг над лабораторията надвисна тишина. После, сякаш по силата на негласна уговорка, двамата мъже се върнаха към масата с неидентифицирания скелет. Не след дълго оттам започнаха да се чуват нови отровни реплики. Марго въздъхна и обърна гръб на инсталацията за електрофореза. За да систематизира събраните данни, щеше дай трябва най-малко един цял предобед.

Очите й отново се спряха на плика. Вдигнаха шум до Бога, за да ги получат с максимална бързина, а сега ги бяха забравили. Реши да им хвърли един поглед, преди да се захване с работа.

Защипа първата тройка върху осветения екран на стената. И трите показваха горната част на неидентифицираното тяло. Макар и по-неясно в сравнение с обикновеното наблюдение, те потвърждаваха вече известното: силно изразени малформации на костите, с гротескни удебелявания и ръбове почти навсякъде.

Следващата серия показваше лумбалния сектор.

Веднага обърна внимание на четири малки петна, бели и ярки. Придърпа увеличителя, за да ги разгледа под окулярите. Оказа се, че това са ясно очертани триъгълници в основата на гръбначния стълб. Метал, определи Марго. Единствено металът изглежда по този начин под рентген.

Изправи се и бавно се огледа. Надвесени над останките, двамата учени продължаваха да си разменят хапливи реплики.

– Елате да видите нещо – подвикна им тя.

Пръв пристигна Брамбъл. Заби нос в снимката, после отстъпи крачка назад и отново погледна.

Миг по-късно се дотъркаля и Фрок, в очите му светеше любопитство. Количката му неволно закачи панталоните на съдебния лекар.

– Ако обичате – промърмори той и безцеремонно изблъска опонента си с помощта на тежкото съоръжение за придвижване. След което се наведе напред и се втренчи във визьора.

В залата се възцари мъртва тишина, нарушавана единствено от тихото бучене на вентилатора над полуизгнилия скелет. Тези двамата май тотално се объркаха, помисли си Марго.

13

Дагоста прекрачи прага на кабинета и се закова на място. В очите му се появи безкрайно недоумение. Обстановката беше като в крайпътна кръчма, която иска да мине за изискан ресторант. Тежки мебели от фалшив махагон, приглушена светлина, дебели завеси, евтини украшения от ковано желязо, от които висяха жълтеникави стъкълца, претендиращи да минат за диаманти. Това беше първата му поява тук след назначаването на Хорлокър за началник на управлението. Изведнъж изпита желанието да повика келнера и да си поръча един „Гибсън“.

Началникът Редмънд Хорлокър се беше разположил зад огромно, абсолютно голо писалище. От креслото срещу него преливаше туловището на Уокси, който споделяше приключенията си от предишния ден и очевидно бе стигнал до кулминацията. По думите му тримата били нападнати от разярена тълпа бездомници, която той, Уокси, успял да респектира с оръжие в ръка, докато Дагоста и Хейуърд се изтеглят на безопасно разстояние. Хорлокър слушаше е безизразно лице.

Дагоста плъзна поглед по лицето на капитана, което ставаше все по-оживено. От опит знаеше, че няма смисъл да се намесва, тъй като нямаше да промени абсолютно нищо. Уокси бе началник на районно управление, докато той самият се явяваше в главното полицейско управление от дъжд на вятър и това го лишаваше от каквито и да било възможности да впечатлява върховния вожд. Нещата биха могли да приключат съвсем просто – като в разследването се включат повече хора. Но тих вътрешен глас вече нашепваше, че въпросното разследване ще се окаже от онези, при които количеството на неприятностите е далеч над нормалното. По тази причина не виждаше нищо лошо в самохвалството на Уокси, разбира се, ако поеме част от отговорността. Колкото повече се пъчиш в началото, толкова повече лайна ще изядеш накрая, увери го тихият вътрешен глас.

Уокси завърши епопеята и в кабинета се възцари тишина, натежала от авторитета на притежателя му.

– Ваш ред е, лейтенант – прокашля се най-сетне той и вдигна поглед към Дагоста.

– Все още е рано да се каже дали има някакво отношение към новите убийства или не, сър – изпъна гръб той. – Но си струва да се провери и във връзка с това не бих отказал известна подкрепа, имам предвид човешка сила…

Античният телефон издрънча и Хорлокър вдигна слушалката.

– Това ще почака! – лаконично отсече той, затвори и отново насочи поглед към Дагоста.

– Любител ли сте на „Поуст“?

– Понякога го преглеждам – отвърна лейтенантът, моментално усетил накъде вървят нещата.

– И познавате тоя Смитбек, дето бълва цялата помия?

– Да, сър.

– Приятели ли сте?

Дагоста забави отговора си.

– Не съвсем, сър.

– Не съвсем, значи – промърмори шефът. – Но в своята книга за чудовището в музея Смитбек твърди, че сте първи дружки. Ако се вярва на думите му, по време на онзи дребен инцидент в Природонаучния, вие двамката сте спасили човечеството едва ли не с голи ръце.

Дагоста замъча. Собствената му роля на тържественото откриване на Световната експозиция на суеверията в онази апокалиптична вечер отдавна беше потънала в забвение. Никой от новото ръководство на полицията не изпитваше желание да признае заслугите му.

– Вашият „не съвсем“ приятел Смитбек направо ни побърка! Изневиделица привлече вниманието на този луд град, главно защото обяви проклетата си награда! Именно в тази посока са съсредоточени и усилията на „известната“ подкрепа в човешка сила, за която споменахте. Всъщност вие би трябвало да го знаете по-добре от всеки друг. – Началникът недоволно се размърда в огромния кожен трон. – С две думи, вие твърдите, че убийството на Уишър притежава един и същи почерк с тези на бездомниците, така ли?

Дагоста само кимна.

– Хубаво. Ние не искаме убити бездомници в границите на Ню Йорк, защото това е грозно и създава проблеми. Но истинските проблеми възникват, когато е убита обществена фигура. Ясен ли съм?

– Напълно – отвърна Дагоста.

– Искам да кажа, че сме разтревожени от убийствата на скитниците и ще опитаме да ги разкрием. Но от друга страна, скитници мрат всеки ден, драги Дагоста. Което между нас казано, си е в реда на нещата. Всички го знаем. Същевременно градът е настръхнал от обезглавяването на една светска красавица. Кметът настоява за изясняванена случая. – Опря лакти на писалището и в осанката му се появи нещо величествено. – Давам си сметка, че се нуждаете от подкрепления, затова мисля да включа в разследването и капитан Уокси. А докато то тече, ще му назнача заместник, който ще движи текущите неща в участъка.

– Слушам, сър! – изпъна гръб Уокси.

Дагоста отчаяно въздъхна. Самоходното дрънкало Уокси бе последният човек, от когото се нуждаеше. Вместо подкрепа в жива сила щеше да се наложи да отдели от своите хора, за да го пазят. И вероятно щеше да му възложи нещо синекурно, за да не му се мотае из краката. Но заповедта на началника на полицията поставяше и друг, чисто субординационен проблем: полицейски капитан и началник на районен участник минаваше под разпореждането на лейтенант от отдел „Убийства“. Как на практика ще стане това, по дяволите?

– Дагоста! – строго го изгледа началникът.

Лейтенантът вдигна поглед.

– Какво?

– Зададох ви въпрос. Какво става в този музей?

– Трупът на Уишър е изследван и предаден на близките.

– А другият скелет?

– Все още не е идентифициран.

– Зъбните отпечатъци?

– По този въпрос съществуват известни разногласия.

– За Бога, Дагоста! – театрално въздъхна Хорлокър. – Нали казахте, че тези хора си разбират от работата? Не ме карайте да съжалявам, че ви послушах и заповядах преместването на скелетите от моргата.

– По случая са ангажирани главният патолог на Ню Йорк и най-добрите специалисти на музея. Познавам ги лично и мога да ви уверя, че по-добри от тях…

Хорлокър махна с ръка и отново въздъхна.

– Пет пари не давам за научните им звания, лейтенант. Искам резултати. Давам ви Уокси с надеждата нещата да потръгнат. До утре вечер искам конкретни резултати. Ясен ли съм, Дагоста?

Лейтенантът кимна.

– Да, сър.

– Добре. – Шефът махна с ръка. – Залавяйте се за работа.

14

От десет години насам не съм виждал по-необичайна демонстрация в този град, помисли си Смитбек. Рисувани от професионални художници плакати, първокласни озвучителни системи. Внезапно го обзе чувството, че е гол.

Съставът на протестиращите беше безкрайно разнообразен – изискани дами от южните околности на Сентрал Парк и Пето авеню, облечени в модни уникати и отрупани с брилянти, млади банкови служители и дилъри на ценни книжа, търговци на дребно и всякаква паплач, възбудена от възможността да протестира – главно добре облечени питомци на частни колежи. Но Смитбек беше удивен най-вече от количеството. Наоколо се блъскаха поне две хиляди души, което означаваше, че организаторът, който и да е той, има солиден опит в политиката. За това свидетелстваше разрешението на градската управа, което позволяваше на тълпата да демонстрира в самия център на града, при това в часа на най-голямото натоварване. Хор от гневни клаксони и нетърпеливо форсиране на двигатели звучеше зад гъстите полицейски кордони и телевизионните камери.

Смитбек отлично съзнаваше, че тълпата в този град всъщност носи дивидентите на властта. По тази причина сегашната протестна демонстрация съвсем не беше шега, особено за шефа на полицията и всички останали, имащи някакво отношение към управлението на Ню Йорк. Тези хора не биха излезли на улицата ей така, от скука или за развлечение. Някой ги беше организирал.

На пресечката между Пето авеню и Сентрал Парк Саут, точно под позлатената Статуя на победата, се издигаше покрита с червен килим платформа, върху която се беше изправила госпожа Хорас Уишър. Мощната усилвателна уредба придаваше сила и решителност на иначе крехкия й глас. Зад гърба й се виждаше популярната вече детска фотография на Памела, увеличена многократно.

– Докога ще търпим смъртта да шества в нашия град? – попита в микрофона тя. – Докога ще търпим избиването на нашите синове и дъщери? На нашите братя, сестри и родители? Докога ще живеем в страх в собствените си домове?

Тълпата реагира с гневни възгласи.

Госпожа Уишър изчака за момент, след което продължи, вече по-спокойно:

– Преди триста години моите прадеди са пристигнали в Ню Амстердам и го превърнали в свой дом. Бих казала – в добър дом за всички нас. Когато бях дете, моята баба ме извеждаше на разходка в Сентрал Парк. Обикновено надвечер. От училище се прибирахме сами. Никога не сме си правили труда да заключваме. Но после, бавно и постепенно, този град беше залят от вълната на насилие, наркотици и убийства. Колко майки трябва да загубят рожбите си, преди да кажем стига!

Замълча и отстъпи от микрофона. Тълпата реагира с гневен ропот. Тази жена говори просто, но ясно, с достойнството на роден оратор, помисли си Смитбек и вдигна по-високо магнетофончето в ръката си, предчувствайки поредната първа страница.

– Часът дойде! – отново се извиси гласът на госпожа Уишър. – Дойде времето да си получим града обратно. Да го вземем и съхраним за нашите деца и внуци. И ако това означава смъртни наказания за разпространителите на наркотици, те трябва да бъдат въведени! Ако е свързано с милиарди за изграждането на нови затвори, те трябва да бъдат похарчени! Защото ние сме във война. Ако не ми вярвате, обърнете се към статистиката. Избиват ни всеки ден. През миналата година в Ню Йорк са станали хиляда и деветстотин убийства. По пет на ден. Което означава, че губим тази война, приятели. Затова трябва да се вдигнем, като използваме всички възможни средства. Да си върнем обратно този град – улица по улица, квартал по квартал. От парка Бетъри до Клойстърс, от Ийст Енд Авеню до Ривърсайд Драйв. Трябва да воюваме за всяка педя земя!

Гневният ропот се засили. Привлечени от него, в тълпата започнаха да се вливат нови групи младежи, повечето с бутилки в ръце. Май ще стане напечено, помисли си Смитбек.

Госпожа Уишър се обърна и махна с ръка към нещо оттатък полицейския кордон. От дълга черна лимузина слезе кметът – нисък, започнал да оплешивява човечец в тъмен костюм, придружен от неколцина сътрудници. Смитбек зачака с нетърпение какво ще последва. Огромната тълпа очевидно бе изненадала и кмета и сега той драпаше да влезе в час, да се покаже в центъра на събитията.

– Кметът на Ню Йорк! – оповести госпожа Уишър, проследявайки с поглед как градоначалникът си пробива път към червения подиум. – Елате, искаме да ви чуем!

Шумът се усили.

– На практика нямаме нужда от речи, а от дела! – добави госпожа Уишър. – Дела, господин кмете!

Тълпата отговори с дружен рев.

– Дела!

Младежите започнаха да дюдюкат и свиркат.

Кметът изкачи стъпалата към подиума, грейнал в усмивка и размахал ръце за поздрав. После се обърна към госпожа Уишър и подхвърли нещо, най-вероятно да му отстъпи микрофона. Тя обаче не го стори и извика:

– Не ни трябват речи! До гуша ни дойде от глупости!

Ръката й рязко издърпа кабела на микрофона и жената се насочи към подножието на подиума. Кметът остана да стърчи пред тълпата без възможност да бъде чут и разбран. На лицето му беше замръзнала пластмасова усмивка.

Възпламенена от поведението на ораторката, тълпата нададе оглушителен рев и се люшна към трибуната. По гърба на Смитбек пробягаха ледени тръпки. Миг по-късно литнаха и първите бутилки, като една от тях се пръсна на метър-два от кмета. Ясно обособена групичка младежи си пробиваше път към него с лакти и псувни. Сред тях преобладаваха нарицателни от сорта на задник, педал, либерален боклук.Към трибуната полетяха и други предмети. Усетили, че нещата излизат от контрол, сътрудниците на градоначалника побързаха да го смъкнат от подиума и да го натикат в лимузината.

Типична демонстрация на стадното чувство, тлеещо във всяка тълпа, помисли си журналистът. Същевременно беше принуден да признае, че за пръв път присъства на толкова мощна и спонтанна манипулация от страна на оратор, демонстрирана току-що от госпожа Уишър. Напрежението постепенно спадна, тълпата се раздели на малки групички и започна да се разпръсква. Смитбек се отправи към близката скамейка с намерението да систематизира все още пресните си впечатления. Миг по-късно хвърли поглед на часовника си и скочи на крака. Пет и половина. Време да заеме поста си, просто за всеки случай.

15

Поддържайки равномерно темпо, Марго изскочи иззад ъгъла на Шестдесет и пета улица и рязко спря. На главата й имаше слушалки, а портативното радио беше настроено на новинарския канал. Очите й пробягаха по познатата фигура на дългуча, седнал на парапета пред входната врата. От главата му стърчеше рус, обилно напоен с гел кичур коса.

– О, ти ли си? – задъхано подхвърли тя, изключи радиото и свали слушалките.

– Не вярвам на ушите си! – изгледа я с мрачен сарказъм Смитбек и слезе от парапета. – Къде изчезна приятелството? Куп общи преживявания, океан от спомени! И какво от това? „О, ти ли си“ и толкоз!

– Все още се мъча да изплувам от този океан – отвърна Марго, пъхна радиото в сака и се наведе да разтрие глезените си. – А когато имам „щастието“ да се натъкна на теб, монологът е на вечната тема „Моята кариера и колко велика е тя“.

– Право в целта – въздъхна Смитбек. – Което е вярно, си е вярно. Дай тогава да се престорим, че съм тук, обзет от желание да поправя грешката си, о, прекрасна фейо! Нека те черпя едно… – Очите му внимателно пробягаха по фигурата й в спортен екип. – Напоследък си направо фантастична! Да не се готвиш за конкурса „Мис Вселена“?

Марго се изправи и тръгна да си върви.

– Имам си работа.

– Cafe des Artistes – изкусително подхвърли той, задържайки я за лакътя.

Марго спря и въздъхна.

– Добре – съгласи се тя с лека усмивка и внимателно се освободи. – Не казвам, че не мога да бъда купена. Дай ми пет минути за душ и преобличане.

Не след дълго прекосиха фоайето на известния хотел и се насочиха към модерното заведение със споменатото име. Смитбек кимна на салонния управител и я поведе към старинния бар.

– Не е зле – промърмори Марго, оглеждайки отрупаната с ордьоври количка за сервиране с рамка от фина дърворезба.

– Хей, поканих те на едно питие, а не обяд с осем блюда! – предупреди с престорена строгост Смитбек се насочи към масата, над която беше окачено оригинално платно на Хауърд Чендлър Кристи – голи жени лудуваха сред цветна градина.

– Оная рижата си пада по мен – намигна той и вдигна палец към картината, останала зад гърба му. Поръчката им взе древен келнер с набраздено от бръчки лице, които вероятно се дължаха на постоянната служебна усмивка.

– Харесвам това място – промърмори Смитбек, гледайки подир мъжа в черно-бели одежди и величествена осанка. – Имат добро отношение към клиентите и не ги карат да се чувстват като отрепки. – Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Марго. – Но да минем на въпросника. Прочете ли публикациите ми от последната ни среща насам?

– Принудена съм да се позова на Петата поправка 66
  Петата поправка на Конституцията на САЩ дава право да не се отговаря на въпроси, които уличават в престъплението разпитваното лице. – Б.пр.


[Закрыть]
 – отвърна с усмивка Марго. – Но четох репортажите за Памела Уишър, от които най-силно впечатление ми направи втория. Опитал си да я представиш като нормален човек, а не като обект за експлоатация. Това не ли ново за теб?

– Марго си е Марго! – обяви с въздишка Смитбек, изчака келнера да сервира питиетата и купичката лешници, после добави: – Току-що се връщам от митинга. Госпожа Уишър се оказа опасна жена!

– Чух по новините – кимна Марго. – И се питам дали тази госпожа изобщо си дава сметка що за дух изпуска от бутилката…

– Накрая си беше направо страшно. Богатите и влиятелните внезапно откриха силата на vulgus mobile, което ще рече низките страсти.

Марго се усмихна, но остана нащрек. Със Смитбек трябва да се внимава. Беше готова да се обзаложи, че в момента магнетофонът в джоба му се върти.

– Чудна работа – продължи Смитбек.

– Кое?

Той сви рамене.

– Колко малко е нужно – няколко глътки концентрат, усещането за принадлежност към тълпата… И изведнъж достолепните представители на висшата класа се превръщат в разюздани животни.

– Нямаше да ти е толкова чудно, ако разбираше от антропология – подхвърли Марго. – Но, доколкото разбрах от репортажа по радиото, тълпата съвсем не е била толкова еднозначно аристократична, колкото биха желали някои представители на пресата. – Отпи глътка от питието си и се облегна назад. – Но това едва ли е чисто приятелска среща. Познавам те достатъчно, за да си давам сметка, че няма да похарчиш и цент без практични съображения.

Смитбек остави чашата си. Лицето му придоби изражението на несправедливо наранен човек.

– Изненадан съм – въздъхна той. – Много съм изненадан! Това не е онази Марго, която познавам. Напоследък почти не се виждаме. А когато това стане, почваш да дрънкаш врели-некипели. Я се погледни. Натрупала си мускули като някаква газела. Къде е остана някогашната пухкава и мекичка като памук Марго, която познавах и обичах? Какво изобщо става с теб, по дяволите?

Тя понечи да отговори, но само поклати глава. Ако мъжът насреща й знае, че дори в момента в сака й има зареден пистолет, само Бог можеше да предвиди реакцията му. Какво ставаше с нея, наистина, запита се тя. Отговорът дойде още преди да формулира въпроса си. Действително отдавна не се беше срещала със Смитбек. По същата причина, поради която избягваше и някогашния си наставник Фрок. А също така и Кавакита, агент Пендъргаст и останалите участници в онази операция. Ужасните спомени за нея все още бяха твърде пресни. Спомени, които, превърнали се в кошмари, продължаваха да смущават спокойния й сън. Не, достатъчно! На всичко това трябва да бъде поставена точка!

Междувременно обидата се оттече от лицето на Смитбек и то отново разцъфна в усмивка.

– Стига съм се правил на луд, за Бога! – подхвърли той. – Познаваш ме прекалено добре. Да, наистина имам практични съображения. Вероятно защото знам с какво се занимаваш по цяла нощ в проклетия музей.

Кой се е раздрънкал? – замръзна Марго, после тръсна глава и успя да се овладее. Тоя тип насреща е хитър рибар. На кукичката му със сигурност има повече стръв, отколкото иска да покаже.

– Работата е ясна – кимна тя. – Та с какво по-точно се занимавам и как разбра за него?

– Имам си източници и ти прекрасно го знаеш – сви рамене Смитбек. – Поразпитах тук-там и научих, че в четвъртък сутринта в лабораторията на музея са били докарани останките на Памела Уишър и още един, все още неидентифициран скелет. А ти и Фрок работите за полицията.

Марго не отговори.

– Не се безпокой, не го казвам, за да се самоизтъквам – добави репортерът.

– Изпих си пиенето, време е да тръгвам – изправи се Марго.

– Чакай – хвана я за китката Смитбек. – Има нещо, което бих искал да уточня. Заради отпечатъците от зъби ли ви извикаха?

Марго рязко се дръпна.

– Откъде знаеш?

На лицето на репортера се появи тържествуваща усмивка и тя си даде сметка, че я беше прекарал, при това майсторски. Въпросът му беше обикновен блъф, а тя взе, че се издаде.

Седна пак.

– Знаеш ли, че си едно мръсно копеле? – промълви тя.

– Не беше само предположение – успокоително подхвърли Смитбек. – Знам за преместването на скелетите. А ако действително си чела интервюто ми с Мефисто, щеше да знаеш за канибалството, което се шири в подземното му царство под Манхатън.

– Това не можеш да го отпечаташ, Бил – поклати глава Марго.

– Защо? Никой няма да разбере, че идва от теб.

– Друго ме тревожи! – сопна се. – Помисли малко, все още имаш време до връзването на следващия брой. Опитай да си представиш как обществеността в този град ще се възприеме подобна история. Помисли и за новата си приятелка госпожа Уишър. Тя нищо не знае. Как ще се почувства, когато научи, че дъщеря й е била не само убита и обезглавена, но и почти изядена?

За миг лицето на Смитбек се сгърчи.

– Знам, Марго. Но това е новина.

– Задръж я с един ден.

– Защо?

Тя се поколеба.

– Хайде, цвете мое, кажи ми! – настоя Смитбек.

– Добре, ще ти кажа – кимна с въздишка Марго. – Има вероятност следите от зъби да са кучешки. Труповете са били заровени от доста време, преди пороят да ги отнесе в канала. По всяка вероятност с тях се е нагостило някое бездомно куче.

– Искаш да кажеш, че не става въпрос за канибали? – попита с посърнало лице Смитбек.

– Съжалявам, че те разочаровах – поклати глава Марго. – Утре лабораторните резултати ще са готови и тогава ще знаем със сигурност. Обещавам, че ще имаш приоритет, и спокойно ще можеш да си пуснеш материала. За следобеда е насрочено служебно съвещание, на което ще присъства и Фрок. След него ще говоря с Дагоста.

– Какво променя един ден?

– Вече ти казах. Ако днес публикуваш новината, ще настане пълна лудница. Сам си видял на какво е способен тъй нареченият „каймак на обществото“. Какво ще стане, ако стигнат до заключението, че ново чудовище като Мбвун си разиграва коня, или пък – не дай Боже, в града се е появил сериен убиец канибал? Няма ли да приличаш на пълен идиот на следващия ден, когато обявим, че става въпрос за бездомни псета? И без това полицията е бясна заради наградата, която обяви. Имам чувството, че ако отново всееш безпричинна паника, наистина ще те набучат на кол!

– Хм – изсумтя Смитбек и замислено се облегна назад.

– Изчакай само един ден, Бил – погледна го умолително Марго. – Все още няма новина.

Репортерът помълча известно време, после вдигна глава.

– Добре – съгласи се той. – Инстинктът ми подсказва, че вероятно съм се побъркал, но ще ти дам този ден. Все пак не забравяй приоритета, който ми обеща. Нито дума на врага!

– Бъди спокоен – леко се усмихна Марго.

Помълчаха още малко.

– Преди малко попита какво става с мен – въздъхна тя. – Отговорът е, че не знам. Вероятно тези убийства ме връщат към старите спомени.

– Имаш предвид Музейния звяр, нали? – подхвърли Смитбек, методично атакувайки купичката с лешници. – Наистина не беше лесно.

– И така може да се каже – кимна Марго. – След всичко, което стана… просто исках да го загърбя. Сънувах кошмари, които ме обливаха в студена пот нощ след нощ. Нещата се пооправиха едва след като се преместих в Колумбийския. Стори ми се, че всичко е минало, но се оказа, че не е така. Особено след като се върнах в музея… – Помълча малко, после внезапно смени темата: – Бил, имаш ли представа какво става с Кавакита?

– С Грег ли? – промърмори Смитбек, докато обръщаше празната купичка наопаки, сякаш да провери дали някой лешник не е залепнал за дъното. – Не съм го виждал откак напусна музея. Защо? – попита и очите му подозрително се присвиха. – Да нямаше нещо помежду ви?

– Не, не! – размаха ръце Марго. – Ако нещо ни е свързвало, то беше вечната надпревара за вниманието на доктор Фрок. Преди няколко месеца ми беше оставил послание на телефонния секретар, ама аз така и не му се обадих. Звучеше някак особено, сякаш беше болен. Както и да е. Подгони ме чувство за вина и в крайна сметка реших да потърся номера му в указателя. Оказа се обаче, че не е там. Сигурно се е преместил…


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю