Текст книги "Маршрут 666"

15

Поддържайки равномерно темпо, Марго изскочи иззад ъгъла на Шестдесет и пета улица и рязко спря. На главата й имаше слушалки, а портативното радио беше настроено на новинарския канал. Очите й пробягаха по познатата фигура на дългуча, седнал на парапета пред входната врата. От главата му стърчеше рус, обилно напоен с гел кичур коса.

– О, ти ли си? – задъхано подхвърли тя, изключи радиото и свали слушалките.

– Не вярвам на ушите си! – изгледа я с мрачен сарказъм Смитбек и слезе от парапета. – Къде изчезна приятелството? Куп общи преживявания, океан от спомени! И какво от това? „О, ти ли си“ и толкоз!

– Все още се мъча да изплувам от този океан – отвърна Марго, пъхна радиото в сака и се наведе да разтрие глезените си. – А когато имам „щастието“ да се натъкна на теб, монологът е на вечната тема „Моята кариера и колко велика е тя“.

– Право в целта – въздъхна Смитбек. – Което е вярно, си е вярно. Дай тогава да се престорим, че съм тук, обзет от желание да поправя грешката си, о, прекрасна фейо! Нека те черпя едно… – Очите му внимателно пробягаха по фигурата й в спортен екип. – Напоследък си направо фантастична! Да не се готвиш за конкурса „Мис Вселена“?

Марго се изправи и тръгна да си върви.

– Имам си работа.

– Cafe des Artistes – изкусително подхвърли той, задържайки я за лакътя.

Марго спря и въздъхна.

– Добре – съгласи се тя с лека усмивка и внимателно се освободи. – Не казвам, че не мога да бъда купена. Дай ми пет минути за душ и преобличане.

Не след дълго прекосиха фоайето на известния хотел и се насочиха към модерното заведение със споменатото име. Смитбек кимна на салонния управител и я поведе към старинния бар.

– Не е зле – промърмори Марго, оглеждайки отрупаната с ордьоври количка за сервиране с рамка от фина дърворезба.

– Хей, поканих те на едно питие, а не обяд с осем блюда! – предупреди с престорена строгост Смитбек се насочи към масата, над която беше окачено оригинално платно на Хауърд Чендлър Кристи – голи жени лудуваха сред цветна градина.

– Оная рижата си пада по мен – намигна той и вдигна палец към картината, останала зад гърба му. Поръчката им взе древен келнер с набраздено от бръчки лице, които вероятно се дължаха на постоянната служебна усмивка.

– Харесвам това място – промърмори Смитбек, гледайки подир мъжа в черно-бели одежди и величествена осанка. – Имат добро отношение към клиентите и не ги карат да се чувстват като отрепки. – Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Марго. – Но да минем на въпросника. Прочете ли публикациите ми от последната ни среща насам?

– Принудена съм да се позова на Петата поправка 66
  Петата поправка на Конституцията на САЩ дава право да не се отговаря на въпроси, които уличават в престъплението разпитваното лице. – Б.пр.


[Закрыть] – отвърна с усмивка Марго. – Но четох репортажите за Памела Уишър, от които най-силно впечатление ми направи втория. Опитал си да я представиш като нормален човек, а не като обект за експлоатация. Това не ли ново за теб?

– Марго си е Марго! – обяви с въздишка Смитбек, изчака келнера да сервира питиетата и купичката лешници, после добави: – Току-що се връщам от митинга. Госпожа Уишър се оказа опасна жена!

– Чух по новините – кимна Марго. – И се питам дали тази госпожа изобщо си дава сметка що за дух изпуска от бутилката…

– Накрая си беше направо страшно. Богатите и влиятелните внезапно откриха силата на vulgus mobile, което ще рече низките страсти.

Марго се усмихна, но остана нащрек. Със Смитбек трябва да се внимава. Беше готова да се обзаложи, че в момента магнетофонът в джоба му се върти.

– Чудна работа – продължи Смитбек.

– Кое?

Той сви рамене.

– Колко малко е нужно – няколко глътки концентрат, усещането за принадлежност към тълпата… И изведнъж достолепните представители на висшата класа се превръщат в разюздани животни.

– Нямаше да ти е толкова чудно, ако разбираше от антропология – подхвърли Марго. – Но, доколкото разбрах от репортажа по радиото, тълпата съвсем не е била толкова еднозначно аристократична, колкото биха желали някои представители на пресата. – Отпи глътка от питието си и се облегна назад. – Но това едва ли е чисто приятелска среща. Познавам те достатъчно, за да си давам сметка, че няма да похарчиш и цент без практични съображения.

Смитбек остави чашата си. Лицето му придоби изражението на несправедливо наранен човек.

– Изненадан съм – въздъхна той. – Много съм изненадан! Това не е онази Марго, която познавам. Напоследък почти не се виждаме. А когато това стане, почваш да дрънкаш врели-некипели. Я се погледни. Натрупала си мускули като някаква газела. Къде е остана някогашната пухкава и мекичка като памук Марго, която познавах и обичах? Какво изобщо става с теб, по дяволите?

Тя понечи да отговори, но само поклати глава. Ако мъжът насреща й знае, че дори в момента в сака й има зареден пистолет, само Бог можеше да предвиди реакцията му. Какво ставаше с нея, наистина, запита се тя. Отговорът дойде още преди да формулира въпроса си. Действително отдавна не се беше срещала със Смитбек. По същата причина, поради която избягваше и някогашния си наставник Фрок. А също така и Кавакита, агент Пендъргаст и останалите участници в онази операция. Ужасните спомени за нея все още бяха твърде пресни. Спомени, които, превърнали се в кошмари, продължаваха да смущават спокойния й сън. Не, достатъчно! На всичко това трябва да бъде поставена точка!

Междувременно обидата се оттече от лицето на Смитбек и то отново разцъфна в усмивка.

– Стига съм се правил на луд, за Бога! – подхвърли той. – Познаваш ме прекалено добре. Да, наистина имам практични съображения. Вероятно защото знам с какво се занимаваш по цяла нощ в проклетия музей.

Кой се е раздрънкал? – замръзна Марго, после тръсна глава и успя да се овладее. Тоя тип насреща е хитър рибар. На кукичката му със сигурност има повече стръв, отколкото иска да покаже.

– Работата е ясна – кимна тя. – Та с какво по-точно се занимавам и как разбра за него?

– Имам си източници и ти прекрасно го знаеш – сви рамене Смитбек. – Поразпитах тук-там и научих, че в четвъртък сутринта в лабораторията на музея са били докарани останките на Памела Уишър и още един, все още неидентифициран скелет. А ти и Фрок работите за полицията.

Марго не отговори.

– Не се безпокой, не го казвам, за да се самоизтъквам – добави репортерът.

– Изпих си пиенето, време е да тръгвам – изправи се Марго.

– Чакай – хвана я за китката Смитбек. – Има нещо, което бих искал да уточня. Заради отпечатъците от зъби ли ви извикаха?

Марго рязко се дръпна.

– Откъде знаеш?

На лицето на репортера се появи тържествуваща усмивка и тя си даде сметка, че я беше прекарал, при това майсторски. Въпросът му беше обикновен блъф, а тя взе, че се издаде.

Седна пак.

– Знаеш ли, че си едно мръсно копеле? – промълви тя.

– Не беше само предположение – успокоително подхвърли Смитбек. – Знам за преместването на скелетите. А ако действително си чела интервюто ми с Мефисто, щеше да знаеш за канибалството, което се шири в подземното му царство под Манхатън.

– Това не можеш да го отпечаташ, Бил – поклати глава Марго.

– Защо? Никой няма да разбере, че идва от теб.

– Друго ме тревожи! – сопна се. – Помисли малко, все още имаш време до връзването на следващия брой. Опитай да си представиш как обществеността в този град ще се възприеме подобна история. Помисли и за новата си приятелка госпожа Уишър. Тя нищо не знае. Как ще се почувства, когато научи, че дъщеря й е била не само убита и обезглавена, но и почти изядена?

За миг лицето на Смитбек се сгърчи.

– Знам, Марго. Но това е новина.

– Задръж я с един ден.

– Защо?

Тя се поколеба.

– Хайде, цвете мое, кажи ми! – настоя Смитбек.

– Добре, ще ти кажа – кимна с въздишка Марго. – Има вероятност следите от зъби да са кучешки. Труповете са били заровени от доста време, преди пороят да ги отнесе в канала. По всяка вероятност с тях се е нагостило някое бездомно куче.

– Искаш да кажеш, че не става въпрос за канибали? – попита с посърнало лице Смитбек.

– Съжалявам, че те разочаровах – поклати глава Марго. – Утре лабораторните резултати ще са готови и тогава ще знаем със сигурност. Обещавам, че ще имаш приоритет, и спокойно ще можеш да си пуснеш материала. За следобеда е насрочено служебно съвещание, на което ще присъства и Фрок. След него ще говоря с Дагоста.

– Какво променя един ден?

– Вече ти казах. Ако днес публикуваш новината, ще настане пълна лудница. Сам си видял на какво е способен тъй нареченият „каймак на обществото“. Какво ще стане, ако стигнат до заключението, че ново чудовище като Мбвун си разиграва коня, или пък – не дай Боже, в града се е появил сериен убиец канибал? Няма ли да приличаш на пълен идиот на следващия ден, когато обявим, че става въпрос за бездомни псета? И без това полицията е бясна заради наградата, която обяви. Имам чувството, че ако отново всееш безпричинна паника, наистина ще те набучат на кол!

– Хм – изсумтя Смитбек и замислено се облегна назад.

– Изчакай само един ден, Бил – погледна го умолително Марго. – Все още няма новина.

Репортерът помълча известно време, после вдигна глава.

– Добре – съгласи се той. – Инстинктът ми подсказва, че вероятно съм се побъркал, но ще ти дам този ден. Все пак не забравяй приоритета, който ми обеща. Нито дума на врага!

– Бъди спокоен – леко се усмихна Марго.

Помълчаха още малко.

– Преди малко попита какво става с мен – въздъхна тя. – Отговорът е, че не знам. Вероятно тези убийства ме връщат към старите спомени.

– Имаш предвид Музейния звяр, нали? – подхвърли Смитбек, методично атакувайки купичката с лешници. – Наистина не беше лесно.

– И така може да се каже – кимна Марго. – След всичко, което стана… просто исках да го загърбя. Сънувах кошмари, които ме обливаха в студена пот нощ след нощ. Нещата се пооправиха едва след като се преместих в Колумбийския. Стори ми се, че всичко е минало, но се оказа, че не е така. Особено след като се върнах в музея… – Помълча малко, после внезапно смени темата: – Бил, имаш ли представа какво става с Кавакита?

– С Грег ли? – промърмори Смитбек, докато обръщаше празната купичка наопаки, сякаш да провери дали някой лешник не е залепнал за дъното. – Не съм го виждал откак напусна музея. Защо? – попита и очите му подозрително се присвиха. – Да нямаше нещо помежду ви?

– Не, не! – размаха ръце Марго. – Ако нещо ни е свързвало, то беше вечната надпревара за вниманието на доктор Фрок. Преди няколко месеца ми беше оставил послание на телефонния секретар, ама аз така и не му се обадих. Звучеше някак особено, сякаш беше болен. Както и да е. Подгони ме чувство за вина и в крайна сметка реших да потърся номера му в указателя. Оказа се обаче, че не е там. Сигурно се е преместил…