Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 31 страниц)
22
Марго отключи вратата на лабораторията по съдебна антропология и със задоволство установи, че помещението е тъмно и празно. Отдавна не й се беше случвало да изпревари доктор Брамбъл. Обикновено го заварваше да си пие кафето на някой от високите столове, отбелязвайки появата й с леко помръдване на тънките си вежди. След което не пропускаше да помърмори, че тези тук сигурно филтрират служебното кафе през използвания формалдехид на препараторите в съседство. Често й се случваше да го намери и в компанията Фрок. В тези случаи никой от двамата ней обръщаше внимание, тъй като вече бяха потънали във вечните си спорове за поредното заключение.
Хвърли сака в гардеробчето, нахлузи работната манта и пристъпи към прозореца. Току-що изскочило над покривите на Пето авеню, слънцето обливаше величествените сгради със златисто-оранжево сияние. Гигантският парк в краката й бавно се пробуждаше. Майки с деца забързано крачеха по алеята към Зоологическата градина, бягащи за здраве съсредоточено обикаляха около големия резервоар. Погледна на юг към пурпурните очертания на замъка Белведере и тъмната гора в съседство. Раменете й леко потръпнаха при мисълта за ужасната смърт на Никълъс Битърман, чийто обезглавен труп трябваше да пристигне в лабораторията по-късно през деня.
Вратата се отвори и в помещението се плъзна инвалидната количка на доктор Фрок – гигантски силует в сумрака. Тя се обърна да го поздрави, но застина, забелязала изражението на лицето му.
– Добре ли сте, доктор Фрок?
Той бавно насочи количката си към прозореца. Обикновено червендалесто, лицето му беше бледо и мрачно.
– Трагична новина – промълви. – Рано сутринта ми се обадиха, че снощи е бил убит Саймън Брамбъл.
– Какво?! – ахна Марго и лицето й се сгърчи. – Саймън Брамбъл?!
Фрок приближи количката и хвана ръката й.
– Съжалявам, че точно аз трябва да ти го съобщя, скъпа… Всичко е толкова ужасно!
– Но как? – с мъка успя да изрече въпроса Марго.
– Нападнали са го на Осемдесет и първа, прерязали са му гърлото и… – ръцете на възрастния професор видимо трепереха.
Изглеждаше нереално, като в някакъв сън. Не можеше да повярва, че го няма човекът, който едва вчера размахваше като самурайски меч показалката си пред огромния екран.
– Ние със Саймън невинаги сме били на едно мнение – продължи с въздишка Фрок. – Но въпреки различията в професионалното ни становище аз страшно много го уважавах. Смъртта му е колосална загуба за съдебната медицина, а и за конкретната ни работа, навлязла в най-критичната си фаза.
– Конкретната ни работа – механично повтори Марго. – Кой го е сторил?
– Няма свидетели.
Замълчаха. Ръката й продължаваше да лежи в топлата и успокояваща длан на професора. Така изтекоха няколко секунди, после той я пусна и бавно се отдалечи.
– Нямам представа кого ще изпратят на негово място, ако изобщо изпратят някого – промърмори. – Но съм убеден, че Саймън би желал да продължим напред. – Дръпна шалтера на стената и залата се обля от ярката светлина на прожекторите. – Винаги съм приемал работата като най-доброто средство срещу скръбта. – След поредната мъчителна пауза професорът тръсна глава и с видимо усилие заговори: – Ще те помоля да извадиш от хладилника труп А. Искам да проверя хипотезата, според която всички тези аномалии може да се окажат генетично обусловени. – После вдигна вежди и се обърна да я погледне: – Но ако не се чувстваш добре, можеш да си вземеш почивен ден…
– Не – поклати глава Марго.
Професорът беше прав. Брамбъл несъмнено би пожелал да продължат. Изправи се и бавно прекоси залата. Отвори вградената в стената вратичка и издърпа дългата метална платформа. Неидентифицираният скелет отдавна беше разчленен на отделни, подходящи за изследване фрагменти, покрити със синьо парче плат. Платформата плавно се плъзна върху количката.
Фрок внимателно дръпна покривката и се зае с изтощителната задача да измерва костиците на китката с помощта на специалния електронен уред. Все още под влиянието на странното чувство за нереалност, Марго се вторачи в последните резултати от ядрено-магнитния резонанс. Лабораторията потъна в дълбока тишина.
– Имаш ли представа за какво говореше вчера Саймън, когато спомена за някакво ново хрумване? – обади се след известно време Фрок.
– Какво? – стреснато вдигна глава Марго. – Не, нямам. И аз бях изненадана, също като вас.
– Жалко – въздъхна Фрок. – Доколкото ми е известно, не е оставил и никакви бележки. – Замълча за миг и тихо добави: – Това е тежък удар, Марго. Вероятно никога няма да разберем какво е открил.
– Кой можеше да предположи, че на следващия ден няма да го има? – сви рамене младата жена.
– Саймън си беше типичен съдебен лекар – поклати глава Фрок. – Интересните случаи са рядкост в тяхната работа и когато попаднат на такъв… Е, няма как да не залитнат в посока на драматизма. – Хвърли поглед на часовника си и изведнъж се засуети: – Господи, закъснявам за срещата си в остеологията! Марго, ще те помоля да прекъснеш заниманията си и да продължиш с това тук. Не знам дали съм уморен, или трагичната новина си казва думата, но тези кости имат нужда от непредубедено око.
– Разбира се – отзова се Марго. – Какво точно търсите?
– Не съм много сигурен. Според мен този човек е имал вродено заболяване. И се надявам, че количествената оценка на морфологичните изменения ще покаже дали става въпрос за генетични аномалии. За съжаление това предполага измерване на почти всяка кост от тялото. Възнамерявах да започна от пръстите и китките, защото, както знаеш, те са най-податливи на генетичните промени.
– Това може да ни отнеме няколко дни – каза Марго и хвърли поглед към работната маса.
– Знам, драга, знам – мрачно въздъхна Фрок, хвана излъсканите шини на инвалидната количка и я подкара към изхода.
Младата жена се залови за работа. Измерванията с електронния прибор бяха изключително прецизни и по тази причина се повтаряха десетина пъти върху всяка, дори и най-дребната костица. А резултатите изискваха периодично въвеждане в компютъра, чийто екран бързо се изпълни с гъсти колони от цифри. Бързо се изнерви от досадната работа и гробната тишина в залата. Ако предположението на Фрок за вродени малформации излезе вярно, то без съмнение щеше да стесни кръга на изследването. Но за момента бяха принудени да проучат всички възможности, защото скелетите от лабораторията по антропология не ги насочиха по никаква следа. Какво ли е имал предвид Брамбъл, запита се тя, продължавайки да работи. Неволно потръпна и направи опит да прогони страшната мисъл за зверски убития човек. Тръсна глава и съсредоточи вниманието си върху скелета.
Резкият телефонен звън прекъсна едно особено сложно измерване. Двата кратки сигнала свидетелстваха за обаждане отвън. Вероятно Дагоста, който иска дай съобщи новината за доктор Брамбъл.
– Съдебна – вдигна слушалката тя.
– Търся доктор Брамбъл, моля – прозвуча сдържан глас, принадлежащ на млад мъж.
– Доктор Брамбъл? – объркано повтори Марго и главата й забуча. Ами ако е близък на убития патолог, какво да му каже?
– Ало?
– Да, слушам – овладя се Марго. – В момента не е тук. Мога ли да помогна с нещо?
– Не съм сигурен – колебливо рече гласът – Въпросът е конфиденциален. С кого говоря?
– Казвам се доктор Грийн – отвърна Марго. – И съм негова асистентка.
– А, в такъв случай няма проблем. Аз съм доктор Кавалиери от „Сейнт Люк“ в Балтимор. Успях да идентифицирам неговия пациент.
– Пациент?
– Да, онзи със спондилолистезата. – Чу се шумолене на хартия. – Изпратили сте ми доста странни рентгенови снимки. Отначало си помислих, че е някаква шега, и за малко да го пропусна.
– Най-добре започнете отначало – предложи Марго, докато ръцете й трескаво опипваха масата за лист и молив.
– Няма проблем – съгласи се гласът. – Аз съм ортопед и работя в Балтимор. Един от тримата специалисти в областта, които се занимават с корективна хирургия за ограничаване на спондилолистезата. Естествено, доктор Брамбъл е наясно с това.
– Спондилолистеза?
Кратка пауза, после:
– Ама вие не сте ли лекар?
В гласа на Кавалиери се долови нотка на неодобрение.
– Няма как да ви го кажа по друг начин, доктор Кавалиери – въздъхна Марго. – Снощи доктор Брамбъл беше… Всъщност почина. Аз съм еволюционен биолог и му помагах при изследването на няколко жертви на насилствена смърт. Ще ви помоля да споделите откритията си с мен, защото доктор Брамбъл вече не е между нас.
– Как така почина? – стреснато попита човекът насреща. – Та аз говорих с него вчера!
– Стана внезапно – неохотно отвърна Марго. Никак не й се искаше да навлиза в подробности.
– Но това е ужасно! Името на доктор Брамбъл е известно в цялата страна, да не говорим за Обединеното кралство…
Гласът заглъхна. Притиснала слушалката към ухото си, Марго отново видя доволната физиономия на главния патолог пред екрана в голямата зала, с блеснали от възбуда очи.
Отсреща долетя тежка въздишка, после доктор Кавалиери започна обясненията си:
– Спондилолистезата представлява фрактура или изместване на някой от лумбалните прешлени. Коригираме я чрез имплантиране на метална пластина в гръбначния стълб, която задържа прешлена на мястото му.
– Не виждам връзката – промърмори Марго.
– Помните ли рентгеновата снимка с четирите светли триъгълничета, която ми изпрати доктор Брамбъл? Това са главите на болтчетата, с които се прикрепя споменатата пластина. Вашият човек е страдал от спондилолистеза и се е подложил на операция. С подобни интервенции се занимават много малък брой хирурзи, ето защо не е трудно да се открие кой от тях е направил въпросната операция.
– Разбирам.
– Твърдо мога да заявя, че вашата снимка е направена на мой пациент – продължи Кавалиери. – Прикрепващите болтчета са произведени от фирмата „Стийл Мед Продъктс“ в Минеаполис, която бе закрита през 1989 година. Аз самият съм направил около трийсетина операции с техните болтчета, като разработих своя оригинална техника на закрепване. Ако проявявате интерес, можете да се запознаете с нея от статията ми в „Журнал на американските ортопеди“, есенния брой на 1987 година. С нея се осигурява по-здраво закрепване и до голяма степен се противостои на естествения стремеж на костта да отхвърли чуждото тяло. Прилага се от мен и двама мои ученици. Разбира се, някои хора я нарекоха остаряла, особено след въвеждането на методиката на Стейнмън. И в крайна сметка се оказа, че аз съм единственият хирург на света, който продължава да я използва. – В гласа на доктора прозвуча нескрита гордост. – Но тук се крие и голямата загадка – продължи след кратка пауза Кавалиери. – В случай като този нито един хирург не би отстранил пластината. Просто не се прави така. А от снимката ясно личи, че пациентът е бил лишен както от нея, така и от прикрепващите болтчета. Един Господ знае защо гайките са останали в прешлена…
– Моля, продължавайте – насърчи го Марго, записвайки информацията с бясна скорост.
– Вече ви казах, че става въпрос за мой пациент. Разбрах го в момента, в който зърнах рентгеновата снимка. Но останах смаян от състоянието на скелета, най-вече от изобилиетона костни образувания. Със сигурност мога да кажа, че не съм оперирал подобен случай.
– Искате да кажете, че деформациите са настъпили след операцията?
– Абсолютно. Във всеки случай, въз основа на данните от вашата снимка аз успях да изровя името на пациента от архивите си. Оперирал съм го на 2 октомври 1988 година, първа операция за деня.
– И кой е той? – попита Марго с молив в ръка, без да обръща внимание на Фрок, който беше наострил уши и бавно насочваше инвалидната си количка към нея.
– Чакайте малко, трябва да е някъде тук… – От слушалката отново се разнесе шумолене на хартия. – Ще ви изпратя цялата документация по факса, но вие, разбира се, искате час по-скоро да научите… Аха, ето го. Грегъри С. Кавакита.
Кръвта й застина в жилите.
– Грег Кавакита? – дрезгаво повтори тя.
– Да, няма никакво съмнение. Грегъри С. Кавакита, доктор по медицина. Странно. Тук пише, че и той се е занимавал с еволюционна биология. Да не би да го познавате?
Напълно лишена от дар слово, Марго остави слушалката. Най-напред доктор Брамбъл, а сега…
В следващия миг забеляза посивялото лице на Фрок, който притискаше сърцето си и дишаше тежко.
– Грегъри Кавакита?! – изрече на пресекулки той. – Пресвети Боже, това е нашият Грегъри!
Затвори очи, главата му клюмна. Марго се обърна и изтича към прозореца, опитвайки се да преглътне риданията, които напираха в гърлото й.
Спомените я върнаха към ужасната седмица, когато започнаха убийствата в музея. Тържественото откриване на експозицията „Суеверия“, масовото клане и накрая ликвидирането на Мбвун. Грег Кавакита работеше като помощник-уредник в музея, бе неин колега и студент на Фрок. Негова беше основната заслуга за идентифицирането и унищожаването на чудовището. Програмата му за генетична екстраполация отговори на въпроса що за същество е Мбвун и как може да бъде унищожено. Но ужасният развой на събитията му се отрази по-тежко, отколкото на останалите. Малко по-късно той напусна музея, обръщайки гръб на блестяща научна кариера. И изчезна. Никой не чу нищо повече да него.
Никой, с изключение на Марго. Младежът бе направил опит да се свърже с нея, за това свидетелстваше съобщението на телефонния й секретар отпреди няколко месеца. В него споменаваше, че има нужда от помощта й, но тя не си направи труда да му звънне един телефон.
Едва сега разбра защо е напуснал музея: страдал е от ужасна болест, която бе деформирала костите му, бавно превръщайки го в чудовищно изкривения скелет на носилката. Несъмнено е изпитвал срам, вероятно и страх. Търсил е начин да се лекува. И в крайна сметка се е превърнал в скитник. Животът му, започнал с толкова красиви надежди, бе завършил по възможно най-гадния и унизителен начин: убийство, обезглавяване, зловещо хрущящи кости в мрака.
Потръпна въпреки топлите лъчи на слънцето, които проникваха през прозореца. Краят на този човек е бил ужасен. Ако знаеше за състоянието му, със сигурност би се опитала да му помогне. Но желанието да забрави я бе обзело с такава сила, че не мислеше за нищо друго, освен за физически упражнения и работа. И изобщо не му се обади.
– Доктор Фрок?
Инвалидният стол проскърца зад гърба й.
– Доктор Фрок… – прошепна Марго и спря. Нямаше сили да продължи.
После усети докосването на треперещите му пръсти по лакътя си.
– Дай ми малко време да го асимилирам – промълви възрастният мъж. – Само миг, моля те. Нима е възможно подобно нещо? Жалката купчина кокали, която кълцаме за изследване, да се окаже… Грегъри. – Гласът му секна. Ръката му безсилно се свлече от лакътя й, за миг позлатена от тънък слънчев лъч.
Стиснала клепачи, Марго слушаше накъсаното си дишане. Трябваха й няколко дълги секунди, за да събере сили и да се отдръпне от прозореца. Дори не погледна към масата. Не знаеше дали някога ще успее да спре поглед на останките върху нея. Предпочете да се обърне към стария професор, който стоеше зад гърба й, без да помръдне. Очите му бяха сухи и гледаха някъде далеч.
– Най-добре е да звъннем на Дагоста – прошепна тя.
Фрок дълго мълча, после леко кимна в знак на съгласие.
Втора част
Cui ci sono dei mostri
По разбираеми причини достоверни статистически данни за подземните обитатели на Манхатън липсват. Проведеното през 1994 година проучване на екипа на Ръшинг – Бънтън сочи, че само в малкия участък между гара „Пен“ от югозапад и „Гранд Сентрал“ от североизток живеят около 2750 души, като през зимните месеци броят им нараства до 4500. Според автора на настоящия материал тези числа са силно занижени.
Не съществуват точни сведения за ражданията и смъртността в подземен Ню Йорк. Но ако се отчете наличието на огромен брой наркомани, престъпници, бивши затворници, психически увредени или нестабилни лица, които населяват подземния свят, може да се заключи, че обстановката в него е изключително сложна и опасна. Всички тези хора, които по една или друга причина са обърнали гръб на обществото и са потънали в мрака на тунелите, го правят с надеждата да намерят уединение и покой, сигурност или пълно откъсване от обществото. Според някои изчисления избралите подземията индивиди оцеляват средно около двадесет и два месеца.
Л. Хейуърд,„Касти и общности под Манхатън“(предстояща публикация)
23
Шестдесет и трета улица – Запад се простираше към Хъдзън, обточена от два реда големи кооперации, които постепенно намаляваха и отстъпваха място на добре поддържани еднофамилни къщи. Навел поглед и наострил сетива, Дагоста вървеше с решителна крачка. Опърпаната фигура на Пендъргаст се тътреше пред него, излъчвайки доста особена миризма.
– Страхотен начин да си прекарам следобеда! – мрачно промърмори лейтенантът.
Сърбеше го навсякъде, но той избягваше да се чеше, защото това означаваше да се допре до мазния шлифер, кирливата найлонова риза или вехтите, излъскани от употреба панталони. Направо да се чуди човек откъде Пендъргаст бе успял да изрови тези дрипи.
На всичко отгоре, калта и мазните петна по лицето му бяха напълно автентични и нямаха нищо общо с какъвто и да било грим. Дори обувките му имаха отвратителен вид. На опитите му да протестира агентът отвърна с тих, но непоколебим глас:
– От това зависи животът ти, Винсънт.
Не му позволи да си вземе нито оръжието, нито значката.
– Да не ти обяснявам какво ще ни се случи, ако открият нещо подобно!
Казано с две думи, цялата експедиция протича в разрез с полицейските правила, мрачно поклати глава Дагоста.
Вдигна глава и успя да зърне жената на високи токчета и с чиста лятна рокля, която дръпна каишката на миниатюрното чихуахуа и се отстрани от пътя им с извърната глава. В момента, в който Пендъргаст се изравни с нея, кученцето скочи напред и избухна в бесен лай. Агентът се отмести и направи опит да ги заобиколи, но псето се втурна подире му, а лаят му премина в истеричен вой.
Дагоста добре видя отвращението, което се изписа върху лицето на жената. Физическият дискомфорт даде силен тласък на негодуванието му. Бе, коя е тая, та ще ни съди? Спря внезапно до нея, погледна я в очите, и като издаде брадичка, предизвикателно подхвърли:
– Желая ви приятен ден.
– Гаден тип! – изпищя жената, отскочи назад и дръпна каишката на кученцето: – Стой по-далеч от тоя, Пти Чу!
Пендъргаст рязко се завъртя, хвана го за лакътя и бързо го дръпна зад ъгъла на авеню „Колумб“.
– А бе ти да не си се побъркал? – изръмжа през зъби и забърза напред.
– Помощ, нападат ме! – разкрещя се оная с кучето.
Пендъргаст драсна на юг, а Дагоста се втурна подире му.
Шмугнаха се в първата пресечка и агентът спря над металната решетка на градската канализация. Извади от джоба си закривено желязо, издърпа я встрани и кимна на спътника си. Дагоста заслиза по назъбените стъпала, а Пендъргаст намести плочата над главата си и го последва. Долу мъждиво просветваха коловозите на метрото. Прескочиха ги, плъзнаха се под свода на тунела и продължиха към по-долното ниво, вземайки стъпалата по две наведнъж.
Най-после спряха. Задъхан, Дагоста почти се блъсна в спътника си.
– „Приятен ден“, а? – ядно процеди Пендъргаст и включи фенерчето си. – Какви ги вършиш, Винсънт?
– Исках да бъда любезен, нищо повече – сприхаво се сопна лейтенантът.
– И да потопиш кораба, преди да се е отлепил от кея! Не забравяй, че те взех като допълнение към маскарада, нищо повече. Мефисто ще говори с мен само ако се представя като водач на неговото ниво. А това изисква присъствието на адютант. – Лъчът на фенерчето се насочи към някакъв страничен тунел: – Оттук тръгваме на изток, към неговите владения.
Дагоста кимна.
– Изпълнявай инструкциите. Ще говоря аз, а ти забравяш, че си ченге. Каквото и да се случи, не се намесвай. Дръж. – От джоба на мръсния шлифер се появиха две плетени шапки и агентът му подаде едната.
– Това пък за какво ми е?
– Шапката прикрива формата на главата. А ако се наложи да бягаме, просто ги захвърляме и променяме „профила си“. Не забравяй, че не сме свикнали с мрака и това автоматично ни поставя в неравностойно положение. – Измъкна някаква гума и я налапа.
– За какъв дявол ти е това? – попита Дагоста, докато нахлузваше шапката.
– Изкуствено небце, което променя положението на езика и изкривява резонанса в устната кухина. Ще си имаме работа с престъпници. Миналата година прекарах доста време в затвора на остров Райкър, където се занимавах с профилиране на убийци. Нищо чудно да се натъкнем на някой от тях. Хич не ми се ще да ме разпознаят, нито по външен вид, нито по гласа. – Размаха ръце и добави: – Разбира се, сам по себе си камуфлажът не стига. Трябваше да поработя върху стойката на тялото и походката, както и върху още някои детайли. Твоята е лесна: държиш си устата затворена, сливаш се с обстановката и гледаш какво правя. Ясно?
Дагоста кимна.
– При малко късмет тоя Мефисто може да ни насочи към вярната следа. И дори да ни предостави уликите, за които намеква пред „Поуст“. А това ще означава важни допълнителни материали за криминолозите. – Помълча за миг, тръгна напред и смени темата: – Нещо ново около убийството на Брамбъл?
– Не – отвърна Дагоста. – Уокси и голямото началство поддържат становището, че е случайно, но според мен има връзка с работата му.
– Интересна хипотеза – промърмори Пендъргаст.
– Имам чувството, че тези убийства изобщо не са случайни, поне част от тях. Брамбъл бе на път да идентифицира втория скелет, а това не се е харесало на някого.
– Признавам, че останах като гръмнат, когато разбрах, че е Кавакита – рече Пендъргаст. – Картинката стана не само объркана, но и доста грозна. И предполага охрана за Фрок, Грийн и всички други, които работят по случая.
– Сутринта ходих при Хорлокър със същото предложение – начумери се Дагоста. – Но той категорично отказа. Държи на мнението си, че Кавакита по някакъв начин е завързал отношения с Памела Уишър, след което се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Тоест случайно убийство като това на Брамбъл. Най-много се страхува да не надуши пресата, преди да издирим близките му – разбира се, ако изобщо има такива. Някой беше казал, че е пълен сирак. Уокси също беше там, наперен като преял петел. Подхвърли ми да се справя по-добре, отколкото при случая „Уишър“.
– И?
– Казах му къде да си пъхне съветите, максимално любезно, разбира се. Смятах изобщо да не тревожим Фрок и Грийн, но след тази размяна на мнения все пак отидох да си поговоря с тях. И двамата обещаха да внимават, поне докато привършат работата си.
– Откриха ли причината за измененията по скелета на Кавакита?
– Още не – отвърна колебливо Дагоста.
– Хей, какво има? – обърна се Пендъргаст.
– Малко съм притеснен за доктор Грийн – неохотно призна лейтенантът. – Идеята да ги включим в разследването беше моя, но вече не съм сигурен, че е добра. Фрок си е катил и не му пука, но Марго… – Замълча за миг и въздъхна: – Знаеш как й се отразиха убийствата в музея. Започна да тренира, бяга всеки ден, носи пистолет…
– Често срещан посттравматичен стрес – определи Пендъргаст. – След като преживеят ужасяващи ситуации, някои хора търсят начин да се овладеят и да прогонят чувството за собствената си уязвимост. На практика това е добра реакция срещу силен стрес. – На лицето му изплува мрачна усмивка. – Доколкото си спомням, двамата с нея бяхме в доста стресова ситуация в онзи тъмен коридор…
– Да, но тя прекалява. А след сегашните гадории изобщо не съм сигурен, че постъпих правилно, като я включих…
– Постъпил си абсолютно правилно. Имаме нужда от опита й, особено сега, след като установихме, че Кавакита е мъртъв. Предполагам, че ще се поразровиш в житието-битието му…
Дагоста кимна.
– Не е зле да включиш и доктор Грийн – предложи Пендъргаст и извърна почерненото си лице към вътрешността на тунела. – Е, стига приказки. Готов ли си, Винсънт?
– Май да. Как ще действаме в случай на враждебни действия?
– Ще използваме мънистата и дрънкулките, които вървят сред туземците – подсмихна се Пендъргаст.
– Дрога? – погледна го с недоверие Дагоста.
Агентът кимна и разгърна полите на шлифера си. Към мръсния хастар бяха пришити няколко малки джоба.
– Всички подземни обитатели смъркат по нещо, затова съм се заредил. – Пръстите му се плъзнаха по джобовете: – Крек, кокаин, метилфенидат, карбритал, секонал, Блу – 88. Тази фармакопея вече спаси живота ми при първото слизане…
В ръката му се появи черна капсула.
– Бифетамин или „Черната хубавица“, както го наричат представителите на подземното братство… – Погледа я за момент, после с рязко движение я налапа.
– Хей, какво правиш, по… – викна Дагоста, но онзи вдигна ръка.
– Ролятане стига – прошепна агентът. – Трябва превъплъщение.Няма съмнение, че тоя Мефисто е патологично подозрителен тип. Със сигурност е свикнал да надушва измамите.
Дагоста замълча. Действително бяха далеч от обществото, законите и всичко останало.
Влязоха в страничния тунел и тръгнаха покрай изоставен коловоз. Пендъргаст периодично спираше и се консултираше с бележките в ръката си. Като се стараеше да не изостава, Дагоста с изненада установи колко бързо е загубил както ориентация, така и чувството си за пространство и време.
Внезапно Пендъргаст посочи червеникава светлинка, сякаш увиснала в пространството на стотина метра пред тях.
– Около този огън са се събрали хора – прошепна. – Вероятно малка група от „горните“ етажи в царството на Мефисто. – Загледа се замислено в светлината, после се обърна да погледне спътника си. – Май е време да влезем в хола – каза и тръгна напред, без да чака отговор.
Когато приближиха, Дагоста успя да различи десетина фигури, седнали върху касетки от мляко или налягали около огъня, на който къкреше кафе в голяма опушена тенджера. Пендъргаст влезе в осветеното от огъня пространство и клекна. Никой не му обърна внимание. Главите на присъстващите се извърнаха едва когато изпод дрипите му се появи бутилка скъпо токайско вино.
Агентът извади тапата, отпи солидна глътка и одобрително млясна с уста. После завъртя етикета към светлината и предложи:
– Някой да иска? – Гласът му накара Дагоста да подскочи от изненада – дебел и дрезгав, с типичен пандизчийски изговор. На слабата светлина лицето му с бледа кожа и блуждаещи очи изглеждаше някак заплашително.
– Дай – промърмори един от насядалите върху касите и протегна ръка. Кратко, но звучно бълбукане, след което съдържанието на бутилката намаля с една четвърт. Пендъргаст я пусна в кръга и не след дълго дъното лъсна. Разнесе се нещо като благодарствено сумтене.
Дагоста се приближи към огъня, опитвайки се да използва пушека като щит срещу вонята на немити тела, евтино вино и застояла урина.
– Търся Мефисто – обяви малко по-късно Пендъргаст.
Около огъня настъпи раздвижване. Лицата на мъжете се изопнаха.
– Кой го търси? – изръмжа войнствено онзи, които пръв беше поел шишето.
– Аз – натърти Пендъргаст и предизвикателно го изгледа.
Мъжът изпитателно го огледа, възцари се мрачно мълчание.
– Я се разкарай, лайнар – процеди най-сетне той и небрежно се отпусна върху касата.
Пендъргаст се стрелна напред с такава бързина, че Дагоста подскочи. В следващия миг мъжът лежеше по корем с лице в пепелта, а кракът на Пендъргаст натискаше врата му.
– Мамка му! – изрева мъжът.
– Никой не може да се ебава с Уайти! – изсъска Пендъргаст и усили натиска.
– Не съм искал да те обидя! – извини се онзи.
Кракът леко се повдигна.
– Мефисто се навърта около Маршрут 666 – бързо рече мъжът.
– Къде е това?
– Стига, човече, боли ме! Тръгваш към коловоз 100 и търсиш стария генератор. Спускаш се по стълбата към мостчето.
Пендъргаст махна крака си и човекът се изправи, като разтриваше врат.
– Мефисто не обича външни хора.
– Ние с него трябва да си поговорим за една работа.
– Така ли? И каква работа?
– За Бръчкавите.
Дори в сумрака Дагоста долови как групата настръхва.
– И какво по-точно? – обади се друг висок глас.
– Това ще споделя само с Мефисто. – Пендъргаст кимна на партньора си и двамата закрачиха към дъното на тунела, загърбвайки огъня. Фенерчето светна едва когато пламъците му се превърнаха в мъждива точица.
– Тук човек не може да позволи прояви на неуважение към себе си – спокойно отбеляза Пендъргаст. – Дори пред сополанковци като тия. Ако усетят слабост, тутакси умираш.
– Доста бързичко се справи – каза Дагоста.
– Не е трудно да събориш пияница. При първото си спускане установих, че алкохолът е предпочитаната отрова на това ниво. Освен за един кльощав тип, който седеше най-далече от огъня. Бих се обзаложил, че е от подкожните. Забеляза ли как се чешеше несъзнателно през цялото време. Страничен ефект на фентанила – няма грешка.
Тунелът се разклоняваше и след консултация с малка карта на жп линиите, агентът избра по-тесния ляв пасаж.
– Този отива към коловоз 100 – обясни той.
Дагоста се препъваше подире му. След преход, който изглеждаше безкраен, Пендъргаст най-после спря пред огромна ръждясала машина с няколко огромни колела за ремъчни предавки – всяко по три-четири метра в диаметър. Разнищеният ремък бе струпан на купчина до нея. От другата страна се виждаше желязна стълба към метален мост над някакъв древен тунел. Провряха се под окичена със сталактити тръба с надпис „Високо напрежение“ и се спуснаха по стълбата върху решетестата платформа. В самия й край зееше отвор, през който се слизаше по нова стълба в просторен незавършен тунел. Независимо от наличието на няколко загаснали огнища мястото бе пусто.
– Ще трябва да се спуснем долу – каза Пендъргаст, насочил лъча на фенерчето към пространството в дъното на тунела. Скалата отдолу бе изгладена от допира с безброй ходила и длани. Оттам се надигаше отровна миризма.
Дагоста тръгна пръв, като отчаяно се притискаше към твърдия и хлъзгав базалт. Трябваха му пет страховити минути, за да стигне дъното. Струваше му се, че е заключен в самата сърцевина на земята.
– Много искам да видя как някой дрогиран се катери по това нещо – подхвърли, когато Пендъргаст тупна на земята до него. Мускулите на ръцете му потръпваха от напрежението.
– Над това равнище никой не си подава носа – отвърна агентът. – Освен бегачите.
– Какви бегачи?
– Доколкото схващам, те единствени сред поданиците на Мефисто имат право да общуват с външния свят. Само те получават и осребряват чекове за социални помощи, тършуват за храна, продават вторични суровини за набавяне на дребни, доставят лекарства и мляко, купуват наркотици.
Пендъргаст освети с фенерчето наоколо. Видя се скален проход с ръбести стени. В другия му край метър и половина висока ръждива ламарина закриваше входа на изоставен тунел. Изписано с груби букви предупреждение гласеше: „Само за вътрешни, за всички останали – строго забранено“.
