Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 31 страниц)
– Сбогом, кмете Уайти! – извика той. – Не забравяй какво си ми обещал!
Мината полетя към гъмжилото в краката му, а Марго ужасено извърна глава. Блесна жълта мълния, озарила със слънчева светлина усойното и кално свърталище. В следващия миг се озова на земята, повалена от мощната ударна вълна. Надигна се на колене и се втренчи в огромния огнен език над колибата, пурпурен на фона на ослепително бялото сияние на светлинните гранати. За миг зърна неясния силует на Фрок с триумфално вдигнати ръце. Бялата му коса проблесна в заревото на оранжевите пламъци и изчезна в тях.
Тълпата Бръчкави, препречваща изхода, бързо започна да се разпръсква.
– Напред! – изкрещя Пендъргаст, опитвайки се да надвие грохота на огнения ад. Марго стисна сака под мишница и хукна след него към арката в дъното на залата. На перона отвъд нея видя как Смитбек и Дагоста спират пред слаб мъж с черен водолазен костюм и изпоцапано с пот и камуфлажна боя лице.
Зад гърба й се разнесоха съскащи звуци, придружени от шляпане. Бързо организирани, Бръчкавите бяха подновили преследването. Изправи се под арката и се обърна назад.
– Марго! – кресна от перона Пендъргаст. – Какво правите, за Бога!?
– Тук е мястото да ги спрем! – изкрещя в отговор тя и трескаво бръкна в сака си. – Никога не можем да им избягаме!
– Не ставайте глупава! – изкрещя извън себе си Пендъргаст.
Без да му обръща внимание, Марго измъкна еднолитровите бутилки, стисна по една във всяка ръка и започна да облива пространството пред себе си.
– Спрете! – изкрещя като обезумяла. – Това тук са два милиарда единици витамин D3
Но Бръчкавите продължаваха напред. От кървавочервените им очи се стичаше лепкава слуз, а кожата им се лющеше, опърлена от силната светлина.
– Хей, чухте ли? – отново изкрещя тя и разклати бутилките. – Активиран 7-дехидрохолестерол, достатъчен да ви избие десет пъти подред!
Първият от нападателите се втурна към нея с нож в ръка и тя светкавично напръска лицето му, обхващайки със струята и този след него. Съществата нададоха задавени викове, паднаха на земята и започнаха да се гърчат. Кожата им запуши.
Тълпата зад тях спря, разнесе се смутено ломотене.
– Витамин D! – викна още веднъж Марго. – Бутилирана слънчева светлина!
Замахна и към тълпата се стрелнаха две тънички струйки. Надигна се вой, няколко от създанията се строполиха и започнаха да се гърчат, а капчици течност от наметките им полетяха към околните. Воят и ломотенето се засилиха. Без да им дава време да се окопитят, Марго направи крачка напред и отново замахна с движението на косач. Първата редица панически отстъпи, а останалите се обърнаха и търтиха да бягат. Отстъплението беше колкото хаотично, толкова и светкавично. Бръчкавите се блъскаха и препъваха, а на полесражението останаха да се гърчат и да разкъсват дрипите си дузина димящи тела.
Марго се обърна и обилно поля с течността стените на арката и пода отпред, после запрати празните бутилки към вътрешността на павилиона.
– Да вървим!
Хукна подир останалите, настигайки ги чак при металната стълба в дъното на перона.
– Обратно към сборния пункт! – подвикна човекът с неопреновия костюм. – Имаме само десет минути до взрива!
– Ти си първа, Марго – нареди Дагоста.
В момента, в който младата жена скочи край коловозите и започна да се спуска към отводнителните тръби, тунелът се разтърси от бърза поредица силни експлозии.
– Това са нашите заряди! – извика Дагоста. – Пожарът ги е възпламенил по-рано!
Пендъргаст се обърна и отвори уста, но галерията се разтърси от оглушителен тътен, който бегълците усетиха като земетресение – първо с краката, после със стомаха и най-накрая с цялото си тяло. Духна ветрец, предвестник на могъщата взривна вълна, предизвикана от срутването на огромния Кристален павилион зад тях. В следващия миг ги връхлетя гореща стена от прах, дим и дребни отломки, която миришеше на кръв и разкъсана плът.
62
Марго излетя от отводнителната шахта и тупна в нисък тунел, едва-едва осветен от догаряща факла. Дъното беше покрито със застояла вода, от която стърчаха купчинки боклук. Таванът заплашително тръпнеше и проскърцваше от тътена на далечните срутвания, а от шахтата се посипаха прах и ситни камъчета, които бързо покриха раменете й.
Смитбек цопна до нея, следван от Пендъргаст, Дагоста и водолазът.
– Кой си ти, по дяволите? – попита Дагоста, извърнал с лице към непознатия. – Какво стана с останалите тюлени?
– Аз не съм тюлен, а полицейски водолаз, сър – отвърна мъжът. – Полицай Сноу.
– Ясно, ясно – кимна лейтенантът. – Ти си човекът, който започна цялата работа. Имаш ли фенер, Сноу?
Водолазът запали факла, която измъкна от раницата си. Тунелът блесна, озарен от пурпурното сияние.
– Господи, Света Богородице! – хлъцна Смитбек до нея. Марго напрегна взор и внезапно си даде сметка, че онова, което бе взела за купчини боклук, на практика бяха обезглавени трупове в неопренови костюми, застинали в последната си агония. Стените край тях бяха надупчени от куршуми, личаха черните, силно обгорели дупки от гранати.
– Екип „Гама“ – рече Сноу. – Избягах тук, след като видяха сметката на партньора ми. Ония ме гониха чак до шахтата, но някъде около коловозите се отказаха.
– Вероятно са разбрали, че закъсняват за бала – промърмори Дагоста, оглеждайки с мрачно лице касапницата наоколо.
– Там горе нямаше ли други тюлени, сър? – попита го Сноу. – Вървях по стъпките им и се надявах, че все някой е оцелял… – Видя изражението на Дагоста и гласът му заглъхна. В тунела се възцари тежка тишина.
– Хей, да изчезваме оттук! – сепна се Сноу. – Още двайсет кила С–4 ще гръмнат всеки момент!
Марго се запрепъва в полумрака, изпълнена с желание да попие с цялото си тяло твърдостта на каменистия под. Напрегна волята си до крайност, за да прогони кошмарните картини от Кристалния павилион, запечатали се дълбоко в съзнанието й. Даваше си сметка, че ако не го стори, няма да бъде в състояние да направи дори една крачка.
Тунелът направи широк завой. Фигурите на Сноу и Дагоста изчезнаха в някакво обширно затъмнено пространство.
Дишането на Смитбек зад гърба й изведнъж стана разпокъсано и тя се огледа. По пода на тунела се търкаляха обезобразените трупове на десетина Бръчкави. Качулката на един от тях беше паднала, разкривайки матовата, напластена кожа на отвратителното и в смъртта лице.
– Поразително! – възкликна Смитбек. – Безспорни белези на влечуго, но човешките черти все още преобладават. Тоя тук явно е бил в началния стадий на метаморфозата, която би го превърнала в стопроцентов Мбвун. Странното е, че при едни тази метаморфоза е в по-напреднал стадий, отколкото при други. Това несъмнено доказва подобренията и фината настройка, осъществени от Кавакита. Жалко, че нямаме време за по-задълбочено изследване.
Стъпките им звучно закънтяха в обширното тъмно пространство, в което бяха изчезнали мъжете пред тях. В плитката вода лежаха още няколко неподвижни тела.
– Това е сборният пункт – обяви Сноу и зарови в акуратно подредените край стената торби и раници. В гласа му се долови тревога: – Разполагаме с достатъчно кислородни апарати и маски, но никакви костюми. Трябва веднага да изчезваме, защото гръмнат ли зарядите, таванът ще се срути върху нас!
– На вас дължим спасението си, доктор Грийн – обади се Пендъргаст и й подаде комплект кислородни бутилки. – Оказахте се абсолютно права и благодарение на вашия витамин успяхме да се измъкнем от проклетия павилион. Най-тържествено обещавам, че ще получите покана за всяка друга екскурзия от подобен характер!
– Благодаря, тази ми стига – отвърна Марго, нахлузвайки чифт плавници на краката си.
Агентът на ФБР се обърна към Сноу:
– Каква е стратегията на оттеглянето?
– Ние проникнахме през пречиствателната станция на Хъдзън, но за съжаление няма начин да се върнем по същия път – рече водолазът, докато премяташе кислородния апарат през раменете си и закрепваше каишките на фенерчето към челото си. – По план трябваше да излезем през северното разклонение на Западния страничен, а оттам – в канала под Сто двадесет и пета.
– Има ли начин да ни заведете дотам? – попита Пендъргаст, помагайки на репортера да закрепи кислородните бутилки на гърба си.
– Мисля, че има – кимна водолазът, ровейки в купчината лицеви маски. – Успях да хвърля един поглед на картите, които носеше командирът. Трябва да следваме същия маршрут обратно до първия преливник. Там, вместо да се спуснем към пречиствателната станция, ще поемем нагоре, по отводнителната шахта, която се свързва със Страничния. Това означава доста продължително плуване, при това с безкрайно внимание, защото ще се натъкнем на много шлюзове и спомагателни шахти. Хлътнем ли в някоя от тях… – Гласът му пресекна.
– Ясно – кимна Пендъргаст, борейки се със собствения си комплект кислородни бутилки. – Господин Смитбек, доктор Грийн, имате ли някакви познания за леководолазната екипировка?
– В колежа взех един-два урока – промърмори Смитбек, поемайки маската от ръцете му.
– Гмуркала съм се на Бахамите, но само с дихателен апарат – добави на свой ред Марго.
– Принципът е същият – успокои я Пендъргаст. – Ще ви нагласим регулатора и няма страшно. Дишате си нормално и запазвате спокойствие, това е всичко.
– Побързайте! – тревожно подвикна Сноу и затича към далечния край на пещерата, следван от Смитбек и Пендъргаст. Марго пристегна колана си и хукна след тях, преодолявайки парализата на страха, започнала да сковава краката й.
Внезапно агентът рязко спря и се обърна.
– Къде е Винсънт?
Марго механично стори същото. Дагоста стоеше неподвижно в центъра на площадката, а снаряжението беше струпано на безформена купчина в краката му.
– Вие вървете – подвикна той.
В очите на Пендъргаст се появи ням въпрос.
– Не мога да плувам – простичко рече лейтенантът.
До ушите на Марго долетя сподавената ругатня на Сноу. За миг никой не помръдна. После Смитбек направи крачка назад.
– Давай с мен, ще ти помогна – предложи той.
– Вече споменах, че съм израснал в Куинс и не мога да плувам! – сопна се Дагоста. – Ще потъна като камък!
– С този апарат няма да потънеш – успокои го Смитбек, грабна кислородните бутилки и ги закрепи на гърба му. – Ще се държиш за мен и толкоз. Ако се наложи, аз ще плувам и за двамата. Гледаш ме какво правя и всичко ще бъде наред. – Тикна една маска в ръцете му и го побутна към останалите.
Оттатък пещерата ромонеше подземна рекичка, която чезнеше някъде в мрака. Марго гледаше как Сноу и Пендъргаст слагат маските си и потъват в черната вода. Тя стори същото. Захапа мундщука на кислородния регулатор и предпазливо се потопи. След вонята в тунела въздухът от бутилките й се стори манна небесна. Зад гърба й се разнесе шумен плясък. Подкрепян от репортера, Дагоста започна да напредва в гъстата и противно блудкава течност с нещо средно между плуване и безразборно ритане с ръце и крака.
Марго заплува с всички сили след мигащата в мрака лампа на челото на Сноу. Очакваше всеки миг хиляди тонове скална маса да се стовари отгоре им, взривена от зарядите на тюлените. Секунди по-късно настигна двамата мъже в авангарда, които бяха спрели на място.
– Тук ще се потопим – нареди Сноу, измъкнал за миг мундщука от устата си. – Пазете се от всякакви одрасквания и не гълтайте нищо, в името на Всевишния! В дъното на този тунел има една много стара желязна тръба, която ще ни отведе в…
В този миг някъде над главите им се разнесе мощен тътен, който усетиха с всяка фибра на тялото си: нисък и зловещ, нарастващ със светкавична скорост.
– Хей, какво е това? – тревожно се ослуша Смитбек, току-що присъединил се към тях заедно с Дагоста. – Зарядите?
– Не, защото грохотът е постоянен – прошепна в отговор Пендъргаст. – Трябва да са започнали източването на резервоара. За съжаление по-рано от предвиденото…
Замръзнаха в мръсната вода, сякаш омагьосани от страховития тътен на милионите кубически метри вода, устремили се към плетеницата от стари тунели над главите им.
– Тридесет секунди до взривяването на последните заряди – обяви със спокоен глас Пендъргаст и заби очи в часовника си.
Марго чакаше, опитвайки се да успокои дишането си. Даваше си ясна сметка, че ако зарядите избухнат не по планирания начин, след броени минути всички ще бъдат мъртви.
Тунелът се разтърси от силни вибрации, водата сякаш завря. Обсипа ги дъжд от мазилка и парчета бетон. Сноу нагласи маската си, огледа се за последен път и потъна под водата. Смитбек го последва заедно с Дагоста, без да обръща внимание на съпротивата му. Пендъргаст даде знак на Марго, че е следващата. Тя се потопи и заплува между тесните, покрити с ръжда стени на старата тръба, следвайки мъждивата светлинка от фенера на водолаза далеч пред себе си. Отбеляза, че безразборно ритане на Дагоста постепенно преминава в някакъв що-годе ритъм, дължащ се на свикването му с дихателния апарат.
Тунелът стана хоризонтален, последваха два завоя. Марго се обърна да провери дали Пендъргаст ги следва. Ръката му й направи знак да продължава напред, мярнала се за миг сред слаби оранжеви отблясъци.
Мъжете пред нея се плъзнаха покрай някакво разклонение. Старата желязна тръба се вливаше в друга – по-широка и далеч по-нова и лъскава, която чезнеше в далечината. От мястото на връзката започваше друга, по-тясна тръба, насочена право надолу. Сноу посочи напред, после нагоре. Това означаваше, че преливникът към Западния страничен се намира точно пред тях.
Изведнъж отзад се разнесе чудовищен грохот – зловещ и дълбок тътен, който разклати тръбата със застояла вода. Последваха множество силни трусове, в бърза последователност. Марго видя как очите на Сноу се разширяват от ужас под подскачащия лъч на фенерчето. Последните заряди бяха избухнали, затрупвайки завинаги галериите към Дяволския етаж.
Сноу размаха ръце, правейки им знаци да продължават нагоре, към преливника. После Марго усети силно дръпване, сякаш изведнъж се беше появило течение, теглещо я обратно към сборния пункт. Усещането изчезна толкова внезапно, колкото се беше появило, водата изведнъж се сгъсти. За част от секундата изпита странното усещане, че е изпаднала в безтегловност в окото на ураган.
После от старата желязна тръба зад гърба й връхлетя порой от мътна вода под огромно налягане, целият тунел се разтърси. Тялото й силно се блъсна в стената, мундщукът излетя от устата й. Размахала ръце, тя започна да го търси в урагана от мехурчета и всякаква мръсотия. Следващата вълна я запрати към дупката, която зееше под краката й. Някаква непреодолима сила я теглеше надолу, към непроницаемия мрак, въпреки отчаяните й усилия да се задържи. Оглушителният тътен продължаваше да притиска ушите й, равномерен като кръвообращение. Тялото й се блъскаше между стените, жалко листенце във властта на могъщия водовъртеж. В бледата светлина на фенерчето успя да зърне ръката на Пендъргаст – тъничка като на кукла, да се протяга към нея. Изпита чувството, че ги делят стотици километри. В следващия миг връхлетя нова вълна и тесният тунел над главата й се срути с острото скърцане на смачкан метал. Тялото й се стрелна надолу към непрогледния мрак, в ушите й продължаваше да ечи тътенът – равномерен и оглушителен, натежал от смъртна заплаха.
63
Хуейуърд тичаше към търговския център на Бандшел и Чери Хил, редом с полицай Карлин. Въпреки едрата си фигура той бягаше с лекотата и непринудеността на атлет по рождение, без дори да се изпоти. Изглеждаше абсолютно свеж въпреки стълкновението с къртиците в тунела, сълзотворния газ и дори хаоса, който бяха заварили на повърхността.
Тук, в тъмния парк, доскоро далечният шум изведнъж беше набрал сила: странен, малко напевен вой, който се надигаше и заглъхваше на равномерни интервали, сякаш притежаваше свой собствен живот. Облаците отгоре се осветяваха от неравномерни, алени отблясъци.
– Това ми прилича на многохилядно сборище, участниците в което здраво са се хванали за гушата – мрачно подхвърли Карлин.
– Май си прав – съгласи се Хейуърд, насочила поглед към отряда от Националната гвардия, който припряно заемаше позиция на север пред тях.
Изтрополяха по дъските на моста „Боу“ и поеха по главната алея, насочвайки се към тила на полицейския кордон. В една от пресечките се бяха подредили медийните автомобили с работещи двигатели. Над главите им се плъзна широката утроба на хеликоптер, мощното витло огъна върховете на дърветата. Терасата на замъка Белведере беше блокирана от плътните редици полицаи в защитни облекла. Тя кимна на някакъв лейтенант, който им махна да минават, и тръгна да прекосява терасата, следвана от Карлин. Насочиха се нагоре, към крепостната стена и бойниците. Там, щръкнал сред тълпата висши полицейски служители, представители на градската управа, бойци от Националната гвардия и изнервени мъже с мобилни телефони в ръце, стоеше директорът на полицията Хорлокър. Хейуърд с изненада установи, че изглежда с десет години по-стар от последната им среща, състояла се едва преди четири часа. Той разговаряше с дребна, добре облечена жена, отдавна прехвърлила петдесетте. По-скоро слушаше късите, насечени фрази, които излитаха от тънките й устни. Това беше лидерката на движението „Да си върнем града“ и майка на убитата Памела Уишър.
– … такива зверства градът ни никога не е виждал! – довърши поредната си тирада госпожа Уишър. – Докато ние с вас си приказваме, най-малко десет души от най-близките ми приятели са настанени в болница! По всяка вероятност са пострадали и стотици от нашите последователи! Обещавам ви – на вас и на кмета, че този град ще бъде удавен в съдебни искове. Ще бъде истински порой,господин директор Хорлокър!
– Госпожо Уишър, според нашите сведения безредиците са започнали някои от вашите по-млади привърженици – направи опит да се оправдае Хорлокър, но госпожата изобщо не му обърна внимание.
– А когато всичко това приключи и околността бъде почистена от разрушенията, нашата организация ще бъде още по-силна! – продължи тя. – И преди събитията от тази нощ кметът се страхуваше от нас, но утре ще се страхува десетократно повече! Смъртта на дъщеря ми беше искрата, подпалила огъня на нашето недоволство, но след днешните дивашки посегателства над гражданските права и свободи, този огън ще се превърна в огромна клада! И изобщо не си въобразявайте, че…
Решила, че моментът е крайно неподходящ за намеса, Хейуърд се обърна и се отдалечи. Карлин мълчаливо я дръпна за ръкава и кимна към широката алея вдясно от себе си. Тя се обърна и замръзна на място.
Пред очите й се разкри истински огнен ад. Високи пламъци лижеха тъмното небе. Сред тях се мятаха десетки мъже, вкопчили се един в друг, атакуващи и отскачащи назад като актьори в някаква кошмарна сцена, пресъздаваща ада. Мястото беше оградено с кофи за боклук, в които горяха огньове и хвърляха оранжеви отблясъци върху поляната – доскоро красив килим от трева, а в момента грозно изровена картофена нива. Комбинацията от здрач и мръсотия не позволяваше да се види кои от биещите се мъже са бездомници и кои обикновени граждани. От запад и изток поляната беше преградена от полицейски автомобили със запалени фарове. В единия й край голяма тълпа добре облечени демонстранти – очевидно последните представители на движението „Да си върнем града“ – спокойно се изтегляха, оградени от плътен полицейски кордон. Явно бяха разбрали, че среднощното бдение в парка няма да се състои. Полицаи и членове на Националната гвардия организирано настъпваха срещу размаханите бухалки и юмруци с намерението да усмирят беснеещата тълпа, включително и с цената на арести.
– Пълно сговняване! – избухна Хейуърд и предизвика стреснатия поглед на Карлин, който дискретно се прокашля в шепата си.
Зад тях настъпи раздвижване, предизвикано от величественото оттегляне на госпожа Уишър. Вирнала брадичка в центъра на малка свита верни привърженици и бодигардове, тя се насочи към изхода на парка с подчертано грациозна походка. Зад нея Хорлокър приличаше на професионален боксьор, току-що загубил в дванадесет тежки рунда. Безсилно облегна гръб в жълтеникавата стена на замъка, сякаш да потърси подкрепа.
Изминаха няколко секунди, преди да се съвземе и да се отлепи от камъка.
– Свършиха ли да впръскват в резервоара онова… как му беше името? – дрезгаво изграчи той.
– Тиоксин – обади се един елегантен мъж с транзистор в ръка. – Да, приключиха преди четвърт час.
– А защо никой не ми е докладвал, по дяволите? – кресна полицейският шеф и спря мътен поглед върху слабичката фигура на Хейуърд: – Ей, ти! Как ти беше името? Харис?
– Хейуърд, сър.
– Все тая! – изръмжа Хорлокър и направи крачка напред. – Някакви новини от Дагоста?
– Не, сър.
– А от капитан Уокси?
– Не, сър.
Хорлокър се отпусна на камъните и погледна часовника си.
– Исусе Христе! – простена той. – До полунощ остават само десет минути!
Помълча за миг, после се обърна към стоящия наблизо униформен и ревна:
– Какво още се мотаят, та не са прочистили поляната?
– В момента, в който ги заградим, те се пръскат и се събират на друго място, сър – поясни полицаят. – А от юг към тях се присъединяват и нови. Без сълзотворен газ трудно ще ги усмирим.
– Защо не го използвате, по дяволите? – втренчи се в него Хорлокър.
– Такава беше вашата заповед, сър.
– Моята заповед ли? Не видя ли, че Уишър и нейните контета отдавна хванаха пътя, идиот такъв? Пускайте газ! Веднага!
– Слушам, сър.
Внезапно земята се разтърси от силен тътен и животът мигновено се вля в омаломощените крайници на полицейски шеф и го изстреля като пружина напред и нагоре.
– Чухте ли това? – извика. – Гърмят зарядите! Шибаните заряди!
От групичката на свързочниците долетяха разпокъсани ръкопляскания. Карлин озадачено попита:
– Какви заряди?
– Не знам – сви рамене Хейуърд. – Изобщо не виждам на какво толкова се радват, след като долу се е отприщил адът…
После, сякаш подчинявайки се на невидим сигнал, двамата се обърнаха към поляната. Пред очите им се разкри спектакъл, от който не можеха да откъснат очи, макар да предизвикваше погнуса. Виковете и стоновете ги връхлетяха със сила, която заплашваше да пробие тъпанчетата им. Сипеха се ругатни, проклятия и тъпи удари.
От мрака зад тях изведнъж долетя странен пъшкащ звук, сякаш основите на Манхатън най-сетне бяха решили да се продънят вдън земя. Отначало Хейуърд не успя да определи посоката, но после забеляза, че обикновено огледално гладката повърхност на резервоара се раздвижи. Набраздиха я леки вълни, а някъде в средата на езерото закипяха мехурчета.
Командният пункт утихна, очите на всички се насочиха към водната площ.
– Саботаж! – напрегнато прошепна Карлин. – Някой е проникнал в резервоара на Сентрал Парк, по дяволите!
В мрака се разнесе смразяващ хълцащ звук – сякаш се беше оригнал невидим колос. Последва плътен грохот и към подземията под Манхатън се устремиха милиони кубически метри вода. На поляната битката продължаваше, може би защото оттам резервоарът не се виждаше. Но въпреки крясъците и суматохата Хейуърд усети как земята под нея потръпва от потопа, който стремително запълва безбройните й кухини.
– Защо толкова рано! – проплака Хорлокър.
Водното огледало започна да се снижава буквално пред очите на Хейуърд. Отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. В потрепващата светлина на фенери, прожектори и огньове бавно изплува оголеният полумесец на стената, под която се вихреше мощният водовъртеж, идващ от средата на езерото.
– Спри! – прошепна с пресъхнали устни Хорлокър.
Водата спадаше с мълниеносна бързина.
– Моля те, спри! – повтори Хорлокър, извърнал неподвижен поглед на север.
Резервоарът се изпразваше все по-бързо и пред очите на Хейуърд се появи напуканата стена под Източната поляна и игрището за бейзбол. После грохотът изведнъж заглъхна, намаля силата на водовъртежа. Водата се поуспокои. Над командния пункт продължаваше да властва пълна тишина.
Откъм северната страна на езерото се появи тънка черта мехурчета, последвана от пенлива вълна, която бързо нарасна и изпълни въздуха със силния си грохот.
– Успяха, кучите му синове! – прошепна Хорлокър.
След запечатването на отводнителните канали източването на резервоара се прекрати, за разлика от притока. Водата от по-високо разположените акведукти продължаваше да се стича в него и нивото отново започна да се покачва. Цялата повърхност на езерото закипя, сякаш под въздействието на подземен натиск. Не след дълго езерото около водонапорната кула се напълни почти до ръба.
– Господи, Исусе! – възкликна Карлин. – Май ще падне голямо къпане!
Огромно количество вода плисна над бреговете и с грохот се понесе в тъмния парк, поглъщайки глъчката от сражението на поляната. Застинала на място, без да отделя очи от апокалиптичната картина, Хейуърд изведнъж си представи огромна вана, която е оставена да прелее. Водната стихия напредваше с огромна скорост, прекършваше храсталаци и ниски дръвчета. Като огромна река, помисли си тя. Спокойна и разлята в низините, но неумолима в пътя си напред. Посоката, в която се придвижваше, беше също така неизбежна: ниските части на парка, заети предимно от тревните площи на Широката поляна.
Приливната вълна се скри от очите на зрителите, напрежението нарасна. После се появи отново – между дърветата в северния край на огромната затревена площ, мрачно проблясваща стена, понесла клони, треволяк и всякакви боклуци. Глъчката на воюващата тълпа секна мига, в който водата връхлетя. Побойниците мигом загубиха самоувереност и започнаха да се пръскат и прегрупират. Стената напредваше мълниеносно и скоро заля поляната. Крещящата тълпа хукна да търси спасение към околните гъсто залесени хълмове. Хората се блъскаха, подхлъзваха и настъпваха един друг в стремежа си да се доберат до тях и оттам до изходите на парка.
Водата продължаваше неумолимия си ход, заля игрището за бейзбол, помете огъня и преобърна кофите за смет. Втурна се с тържествуващ рев в Летния театър, обкръжи и погълна Езерото на костенурките, след което обсади каменните основи на замъка и ги опръска с черна пяна. После, сякаш след цяла вечност, грохотът на потопа започна да отслабва. Новообразуваното езеро постепенно се успокои и по повърхността му заподскачаха светли петна. Не след дълго всичко застина и езерото се превърна в огромно огледало, в което се отразиха звездите.
Омагьосани от величествената гледка, хората в командния пункт запазиха още миг мълчание, после избухнаха в радостни овации, които сякаш разтърсиха стените и кулите на замъка, а след това литнаха нагоре, към чистото небе.
– Ех, ако старият ми татко можеше да види всичко това! – промълви Хейуърд и се обърна с усмивка към Карлин. – Бас държа, че знам какво щеше да каже: „Това е стар и изпитан способ за разтърваване на биещи се кучета. Само водата може да ги раздели“.
