Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 31 страниц)
32
Марго наблюдаваше титруването, без да мига. Бистрите капки равномерно тупваха в разтвора, чийто цвят всеки момент трябваше да се промени. Изправен до нея, Фрок почти не дишаше. Това я накара да си даде сметка, че също е затаила дъх.
Изведнъж, без никакъв преход, разтворът придоби яркожълт цвят. Тя бързо завъртя стъкленото кранче, за да прекрати изтичането, след което провери нивото на разграфения цилиндър.
После изведнъж я обзе притеснение и дори страх – чувства, които отдавна й бяха познати. Отстъпи крачка назад и замръзна на място. В главата й нахлуха картини от драмата, която преди осемнадесет месеца се беше разиграла в друга лаборатория, на тридесетина метра надолу по коридора. И тогава бяха само двамата, надвесени над генетичния екстраполатор на Грег Кавакита, който бълваше физическите характеристики на съществото, по-късно станало известно под името Мбвун – Музейния звяр.
Спомни си как беше започнала да проклина изследователя Джулиан Уитлъси, чиято експедиция бе изчезнала без следа в джунглите на Амазония. Същият Уитлъси, който безразсъдно беше използвал листата на някакво водно растение за опаковка на предназначените за музея образци. Но той не е могъл да знае, че точно това растение е любимата храна на Мбвун, те – също. По-късно се оказа, че специфичните хормони в листната маса са от жизненоважно значение за оцеляването му. Лишен от естествената си среда, звярът беше тръгнал да търси храна – въпросните останки от опаковката, които, по ирония на съдбата, се бяха оказали заключени в едно от музейните хранилища. Лишен от достъп до тях, Мбвун се насочил към най-близкия им заместител – хипоталамуса в човешкия мозък.
Вперила поглед в жълтата течност, Марго си даде сметка, че освен страх, изпитва и остро чувство на неудовлетворение. В цялата работа имаше нещо странно, нещо необяснимо. Така се беше чувствала и в онази ужасна вечер, когато отнасяха трупа на Мбвун след касапницата при откриването на експозицията „Суеверия“. Откараха го със затворен микробус с държавни номера и повече не го видя. Не искаше да си признае особеното усещане, че не бяха успели да разнищят нещата докрай, че така и не разбраха що за същество е Мбвун. Беше очаквала да се запознае с протоколите от аутопсията и докладите на патоанатомите – изобщо с всичко, което би дало отговор на въпроса защо звярът се е ориентирал към музея, за да си търси храна, или пък защо в организма му има толкова голямо количество човешки гени. Нещо, което да сложи точка на цялата ужасна история, да прогони собствените й кошмари.
Едва сега започна да си дава сметка, че не е била напълно убедена в теорията за еволюционната аберация на Фрок. Насили се и извика в съзнанието си онези ужасни мигове, в които всъщност бе зърнала звяра, втурнал се към нея и Пендъргаст в здрача на дългия коридор с триумфален блясък в дяволски светещите си очи. За нея това беше по-скоро хибрид, отколкото аберация. Но какъв хибрид?
Проскърцването на инвалидния стол я върна в настоящето.
– Да опитаме още веднъж, за по-сигурно – предложи Фрок.
– Аз вече съм сигурна – отвърна Марго.
– Много си млада, за да бъдеш сигурна, драга – криво се усмихна професорът. – Никога не забравяй, че експерименталните резултати трябва да са неизменно повторяеми. Не искам да те разочаровам, но май всичко ще се окаже губене на време. По-добре да се заемем с трупа на Битърман.
Марго преглътна раздразнението си и започна подготовката на ново титруване. С това темпо анализите на образците от опожарената лаборатория на Кавакита ще бъдат готови Бог знае кога. Вероятно след седмици. Но Фрок се славеше с безкомпромисната прецизност на научните си експерименти и пълната липса на съобразяване с фактора време. И той, подобно на всички велики учени, проявяваше интерес единствено към собствената си работа и личните си теории. Марго добре помнеше, че вместо да обсъжда дисертацията й в качеството си на научен ръководител, Фрок я занимаваше с многобройните си експедиции в Африка, Южна Америка и Австралия, които бе осъществил, преди да седне в инвалидната количка.
Вече бяха прекарали дълги часове пред лабораторната маса, опитвайки се да изцедят някаква информация от растителната тъкан, открита в лабораторията на Кавакита. Подложиха я на многократно титруване, прекарваха й през различните програми за линейна регресия. Приковала очи в разтвора, Марго механично разтриваше кръста си. Дагоста бе на мнение, че тези фибри съдържат някакво психотропно вещество, но нищо до този момент не подкрепяше подобна хипотеза. Ако се бяха сетили да запазят няколко листа от онази опаковка в музея, сега щяха да направят сравнителен анализ, мрачно въздъхна тя. Но санитарните власти бяха категорични, че всичко трябва да бъде унищожено. Дори настояха да изгорят ръчната й чанта, в която бе пренасяла образци от растението.
А сега възникваше друг въпрос, по-скоро серия от въпроси. След като растението е било напълно унищожено, откъде го е взел Кавакита? Как го е култивирал? И най-вече защо?
И още: каква е била функцията на загадъчната течност с надпис АКТИВЕН 7-ДЕХИДРОХОЛЕ?… Липсващата част очевидно бе СТЕРОЛ. След справката в енциклопедията беше принудена да се изсмее на собствената си глупост. Разбира се, че съединението й се беше сторило познато, защото беше най-обикновен витамин D3. След като установи това, никак не й беше трудно да стигне и до логичното заключение: набързо изградената инсталация на Грег е била предназначена за синтезиране на витамин D. Но защо?
Разтворът пожълтя и тя засече нивото, което се оказа идентично с предишното. Фрок изобщо не вдигна глава от другия край на масата. Обзе я леко колебание, просто защото не знаеше каква да бъде следващата стъпка. Пристъпи към стерео зумера и внимателно натика под окуляра частица от бързо намаляващия растителен образец.
Инвалидната количка се приближи с леко скърцане в момента, в който се навеждаше над микроскопа.
– Часът е седем, Марго – тихо каза Фрок. – Моля да ме извиниш, но според мен работиш прекалено много. Предлагам да приключваме за днес…
– Почти свърших, доктор Фрок – усмихна се Марго. – Остава ми една последна манипулация.
– Аха. Каква по-точно?
– Искам да фрактурирам една замразена проба и да я разгледам под електронния микроскоп.
– И с каква цел? – сбърчи вежди възрастният учен.
– Всъщност не знам – смотолеви Марго, спряла очи върху пробата – мъничко петънце върху предметното стъкло. – Още при първото изследване открихме, че това растение е носител на неизвестен реовирус, който се развива еднакво лесно в човешките и животинските протеини. Ще ми се да разбера дали този вирус не предизвиква пристрастяване.
От внушителната осанка на Фрок се разнесе странно боботене, което малко по-късно се трансформира в гърлен смях.
– Вече съм сигурен, че е време да спрем, Марго – рече той. – Това е прекалено смело предположение!
– Може би, но аз бих го нарекла предчувствие.
Фрок я изгледа втренчено.
– Както желаеш – въздъхна той. – Но аз със сигурност имам нужда от почивка. Утре съм в болницата „Мористаун Мемориал“, където ще ме подложат на неизбежните годишни изследвания – една периодична за пенсионерите процедура. Ще се видим в сряда сутринта, драга.
Марго му каза довиждане и остана да гледа след инвалидната количка, която се насочи към вратата. Прочутият учен явно не обичаше да му противоречат. Докато му беше студентка, срамежлива и послушна, той беше самата любезност. Но днес, когато е само пенсионирана знаменитост, а тя – редовен куратор със свои виждания и идеи, той често демонстрираше недоволство от размяната на житейските им роди.
Вкара миниатюрното късче материя в специалната капсула и я понесе към апарата за раздробяване на замразени проби. Там тя щеше да бъде замразена почти до абсолютната нула, след което капсулата ще бъде разрязана под специален ъгъл, даващ възможност за изображение с висока резолюция под електронния микроскоп. Разбира се, Фрок беше прав до известна степен, защото при нормални условия това нямаше нищо общо с пряката им работа. Беше казала „предчувствие“, но на практика не знаеше какво друго да предприеме.
Не след дълго машината избръмча и на дисплея се появи зелена светлина. Марго докосна лостовете на електронния манипулатор и премести капсулата в зоната за разрязване. Диамантеният резец плавно се спусна надолу, разнесе се тихо щракане и капсулата се раздели на две. Прехвърли едната половина под електронния микроскоп, нагласи окуляра и останалите настройки, след което включи електронния лъч. Няколко мига по-късно на екрана се появи контрастно черно-бяло изображение.
Втренчила се в него, тя усети как кръвта й изстива.
Както и очакваше, там се виждаха малки шестоъгълници – това бяха реовирусите, открити от Кавакита още преди година и половина. Но тези тук бяха в изключително висока концентрация, сякаш растението не съдържаше нищо друго! Самите частици бяха обградени от големи вакуоли, пълни с нещо като кристализирал секрет – очевидно продукт на самия реовирус.
Въздухът напусна гърдите й с тихо свистене. Високата концентрация и кристализиралият секрет можеха да означават само едно: растението, Liliceae mbwunensis,е само носител. Вирусъте основната съставка. Големите вакуоли го пазят и по тази причина не бяха успели да открият следи от медицински характер при предишните изследвания.
Добре де, ясно, рече си тя. Решението е просто. Изолираме реовируса, поставяме го в подходяща хранителна среда и след това ще видим що за дрога произвежда.
Кавакита със сигурност е направил точно това.
Може би не е имал намерение да прави генетични промени, но в такъв случай…
Отпусна се на столчето и потъна в дълбок размисъл. Нещата постепенно отиваха по местата си. Първоначалното изследване, после настоящето… Вирусната материя и приемното растение… Мбвун и фибрите… Едно обаче ней беше ясно: защо Кавакита бе напуснал музея, за да се залови с всичките тези експерименти. Нямаше отговор и на въпроса как Мбвун беше успял да измине огромното разстояние от Амазония до тук, търсейки растението, което експедицията на Уитлъси…
Уитлъси!
В следващия миг скочи и затисна устата си с ръка. Лабораторното столче с трясък се преобърна на пода.
Всичко дойде на мястото си. С категорична, ужасяваща яснота.
33
Когато въведоха Смитбек в просторното фоайе на осемнадесетия етаж, той веднага забеляза, че пердетата на големите френски прозорци този път са дръпнати. През тях нахлуваше обилна слънчева светлина и позлатяваше диваните и масичките от розово дърво. Предишната погребална зала изведнъж се беше превърнала в царство на светлината, изпълнено с топлина и блясък.
Анет Уишър седеше край маса със стъклен плот на балкона, със слънчеви очила и модна сламена шапка на главата. Обърна се, дари го с едва забележима усмивка и му направи знак да седне. Смитбек се подчини и с възхищение погледна към необятния зелен килим на Сентрал Парк, ширнал се чак до Сто и десета улица на север.
– Сервирай чай на господин Смитбек – обърна се домакинята към прислужницата, която го бе въвела.
– Моля, наричайте ме Бил – промълви Смитбек и стисна протегнатата й ръка. С чувство на лека изненада и уважение установи, че дори под безмилостните лъчи на лятното слънце кожата й изглежда великолепно, недокосната от годините. Беше по младежки стегната, с приятен кремав цвят, далеч от повехналата отпуснатост на старостта.
– Ценя търпението, което проявихте – подхвърли тя, освобождавайки пръстите си от неговите. – Не се съмнявайте, че то скоро ще бъде възнаградено. Стигнахме до решение относно бъдещата си тактика и както ви обещах, вие пръв ще се запознаете с него. Като проявите пълна дискретност, разбира се.
Смитбек пое чашата и отпи глътка от ароматната течност с изтънчен вкус на жасмин. Обля го чувство на дълбоко задоволство. Седеше в този огромен апартамент с прекрасен изглед към Манхатън и пиеше чай с жената, за чието внимание мечтаеха всички журналисти в града. Удовлетворението беше толкова силно, че го накара да забрави дори унижението, на което го беше подложил онзи мръсник Брайс Хариман.
– Успехът на първата демонстрация беше толкова голям, че ние взехме решение да издигнем кампанията на ново, още по-високо равнище – обяви госпожа Уишър, а той мълчаливо кимна. – На практика плановете ни са прости и ясни. Всички бъдещи инициативи ще се провеждат без предизвестие, мащабите им постоянно ще се разширяват. След всяко ново убийство ще организираме протестни митинги пред дирекцията на полицията с лозунга да се сложи край на насилието. – Пръстите й прибраха един немирен кичур. – Убедена съм, че няма да чакаме дълго, за да усетим промените.
– Какво означава това? – с интерес я погледна Смитбек.
– Утре, в шест следобед, организираме митинг пред катедралата „Свети Патрик“. Ще дойдат много повече хора, отколкото видяхте на Гранд Арми Плаза. Искаме да покажем на този град, че не се шегуваме. Ще тръгнем по Пето авеню, ще прекосим южната и ще се насочим към западната част на Сентрал Парк, където ще направим бдение със свещи на мястото на всяко убийство. Накрая ще отслужим вечерна литургия на Широката поляна.
Госпожа Уишър замълча за момент, после поклати глава.
– Страхувам се, че градската управа още не си дава сметка за какво става въпрос. Но бъдете сигурен, че когато негодуващите избиратели блокират центъра на Манхатън, ще промениотношението си.
– А кметът? – попита Смитбек.
– По всяка вероятност пак ще се появи. Той е политик, а такива като него не пропускат възможността за публична изява. Но когато го стори, аз ще го предупредя, че друг шанс няма да има. Не се ли размърда, започваме кампания за искане на оставката му. А след като я подаде няма да го вземат дори за ловец на бездомни кучета в Акрън, Охайо. – На лицето й се появи сурова усмивка: – Очаквам да ме цитирате точно, в подходящия момент.
Смитбек не успя да скрие задоволството си. Нещата се подреждаха добре, даже много добре!
34
Беше почти готово…
Той пристъпи във влажния мрак на Храма, опипвайки с пръсти хладните издутини на стените, гладките органични повърхности – вдлъбнати и изпъкнали. Правилно е построен тук. Подобие на съществувалото тук преди, но в същото време и безкрайно различен. Завъртя се и седна на трона, изработен специално за него. Усети кожената повърхност на седалката, която меко поддаде, необичайно изострените му сетива доловиха слабото триене на кости и сухожилия. Скоро всичко ще бъде завършено. Както него самия.
Бяха се трудили дълго и упорито за своя водач и господар. Обичаха го и се страхуваха от него – както се полага, – а сега щяха да го боготворят. Затвори очи и вдъхна тежкия мирис на въздуха, който се стелеше наоколо като мъгла. Преди време сигурно щеше да бъде отвратен от вонята в Храма, но това беше преди да придобие тази сетивна изтънченост. Даде му я растението, заедно с много други неща. Сега всичко беше различно. Миризмата се превърна в нещо като гледка, наситена с всевъзможни багри – ту светла и чиста, ту мрачна и загадъчна. Планини и каньони от аромати, океани и реки, небеса, поляни и безкрайни пустини от мириси, които човешкият език не е в състояние да опише. Сравнен с всичко това, видимият свят беше плосък, стерилен и грозен.
Наслаждаваше се на своя триумф. Беше успял там, където другият се провали. Там, където другият се огъна под силата на страха и съмненията, той се извиси със сила и кураж. Другият не успя да открие недостатъка, заложен във формулата. Но той не само го откри, а направи и следващата стъпка: усъвършенства чудесното растение и разбули тайната му, невероятната му сила. Другият бе подценил невероятната жажда на чадата му за ритуали и церемонии. Но не и той. Единствено той прозря скритото значение на формулата.
И сега беше изправен пред венеца на усилията си. Жалко, че прозрението не го споходи по-рано! Единствено той, а не някой друг, притежаваше силата, интелекта и волята да изпълни тази мисия. Той и само той беше в състояние да прочисти света и да го поведе към бъдещето.
Светът! Произнесе думичката на глас, усещайки особената патетичност на онова, което се намираше далеч горе и притискаше светостта на неговия Храм. Сега виждаше ясно. Това горе е един свръхнаселен свят, тълпи от насекомоподобни същества, които нямат цел, смисъл или стойност, а безсмисленият им живот прилича на боботеща на празен ход машина. Те винаги са над него, отделят нечистотиите си, съвкупяват се, раждат се и умират, приковани към месомелачката на човешката си орис. О, колко лесно ще ги смете – с едно-единствено, но абсолютно неизбежно движение! Така, както някога бе разравял мравуняците и меките бели яйчица се размазваха по подметката му. Едва тогава ще се роди Новият свят – свеж и разнолик, изпълнен с мечти.
35
– Къде са останалите? – попита Марго, зърнала Дагоста на вратата на малката заседателна зала.
– Няма да дойдат, защото са заети с планиране – отвърна лейтенантът, подръпна крачолите на панталоните си и седна, поклащайки с отвращение глава: – А ако трябва да бъда откровен – защото изобщо не ги интересува. Сега командва парада онзи Уокси, когото сигурно си забелязала на заседанието с Брамбъл. Той е дълбоко убеден, че е пипнал нашия човек.
– Какъв човек? Какво искаш да кажеш?
– Някакъв ненормалник, когото заловили в парка. Убиец, разбира се, но няма нищо общо с нашия. Поне Пендъргаст мисли така.
– А къде е самият Пендъргаст?
– Замина в кратка командировка – усмихна се Дагоста, сякаш припомнил си някаква шега. – Кажи ти докъде я докара…
– Най-добре да започна отначало – пое си дъх Марго. – Връщаме се десет години назад. Към поречието на Амазонка потегля научна експедиция, водена от Джулиан Уитлъси – учен, който работи в музея. Между участниците възникват конфликти и групата се разделя. По различни причини никой не се връща жив. Но в музея пристигат няколко сандъка с образци. В един от тях има грозна статуетка, увита в изсушена трева.
Дагоста кимна. Стара история, беше му известна.
– Никой не подозира, че статуетката всъщност е живо същество – представител на изчезващ, изключително свиреп вид. Нито пък, че изсушената трева, използвана за опаковка, всъщност е особено растение, с което се храни звярът. Същевременно в района текат минно-геоложки проучвания, които унищожават естествената му среда. И чудовището, наречено Мбвун, тръгва подир единствените запаси от храната, която му е нужна. Изминава целия път от басейна на Амазонка до Ню Йорк. Оцелява в подземието на музея, като се храни и с изсушената трева, към която изглежда силно пристрастено.
Дагоста отново кимна.
– Е, това е версията – приключи Марго. – Версията, на която вече не вярвам.
– На кое по-точно не вярваш? – вдигна вежди Дагоста.
– Достатъчно е да се замислим, лейтенант. Как е възможно едно животно, високоинтелигентно или не, да измине цялото разстояние от Амазонка до Ню Йорк, търсейки няколко сандъка с изсушена трева? Не е ли малко далечко?
– Не ми казваш нищо повече от онова, което научихме след ликвидирането на звяра – въздъхна Дагоста. – И тогава нямахме друга версия. Мбвун беше тук и аз усетих дъха му, по дяволите! Откъде другаде може да се пръкне, ако не от Амазония?
– Добър въпрос – кимна Марго. – Но нека ти задам още един: ами ако си е бил нюйоркчанин и просто се е върнал у дома?
– Върнал се у дома!? – смаяно промълви Дагоста след кратък миг тишина.
– Точно така. Ами ако съвсем не е животно, а човешко същество, например самият Уитлъси?
Този път мълчанието се проточи. Дагоста не сваляше поглед от младата жена. В отлична форма или не, тя очевидно беше на края на силите си от продължителната работа с онези трупове. Брамбъл, убит по толкова жесток начин; разкритието, че един от скелетите принадлежи на колега, към когото, така или иначе, е изпитвала чувство за вина… Боже Господи! Как можеше да е такъв егоист? Защо я въвлече в това разследване, въпреки че знаеше колко дълбоко е разстроена от музейните убийства?
– Мисля, че ще бъде най-добре, ако… – започна той, но Марго вдигна ръка.
– Знам, че ти звучи налудничаво, но на практика не е така. Готова съм да се закълна, че не е така! В момента асистентката ми повтаря тестовете, просто за да бъдем сигурни в това, което открихме. Остави ме да довърша. Установихме, че Мбвун притежава смайващо висок процент човешка ДНК, проследихме една от веригите, съдържаща хиляди базисни чифтове. Това не е еволюционна аберация. А Пендъргаст намери някои лични вещи на Уитлъси в леговището на звяра. Не забравяй и друг многозначителен факт: чудовището уби всички, до които се докопа, с изключение на Йън Кътбърт. Защо? Този Кътбърт е бил най-добрият приятел на Уитлъси. А тялото на самия Уитълси така и не беше открито…
Дагоста направи усилие да си затвори устата, зяпнала от смайване. Не, това е пълна лудост! Бутна стола назад и понечи да стане.
– Изслушай ме докрай – тихо рече Марго.
Нещо в очите й го накара да се върне на мястото си.
– Знам как ти звучи всичко това, лейтенант – продължи с лека въздишка младата жена. – Но трябвада го чуеш, разбираш ли? Допуснахме ужасна грешка. Вината е толкова моя, колкото и на всички останали. Не си направихме труда да довършим пъзела, но го стори друг – Грег Кавакита.
Разстла върху масата голям лист фотохартия, върху който имаше микроскопско изображение.
– В растението се съдържа реовирус.
– И това ни бе известно.
– Но не обърнахме внимание на едно негово качество, което е изключително важно: той е в състояние да имплантира чужда ДНК в приемна клетка, а на всичкото отгоре произвежда и упойващо вещество. Въз основа на това откритие реших да направя няколко допълнителни теста на фибрите. Те са носители на генетичен материал от влечуго, който прониква в човешкия организъм, ако влакната бъдат погълнати. А този материал на свой ред става причина за физически изменения. По някакъв начин – не мога да кажа какъв и защо – по време на онази експедиция Уитлъси е сторил точно това. Претърпял е морфологична трансформация и се е превърнал в Мбвун.След края на трансформацията той вече е зависим от опиата в растението. А когато запасите му свършили, тръгва към музея. Знае, че там има още, сам е напълнил сандъците с него, уж като опаковъчен материал. И тъй, той се връща при сандъците. Започва да убива хора едва след като запасите от растението са унищожени. Прави го, защото в хипоталамуса на човешкия мозък се съдържа хормон, близък по състав до…
– Чакай, чакай! – спря я Дагоста. – Нима искаш да кажеш, че всеки, който яде от онова растение, се превръща в чудовище?
– Точно така – кимна Марго. – Вече знам с какво се е занимавал Грег. Разкрил е тайната и е потънал в анонимност, за да реализира плана си. – Разстла на масата голям лист разграфена хартия и добави: – Това е приблизително точен архитектурен план на лабораторията му. В долния ъгъл съм направила опис на оборудването, което успяхме да идентифицираме. Дори по цени на едро то струва над осемстотин хиляди долара.
Дагоста неволно подсвирна.
– Наркопари?
– Точно така, лейтенант. Такава лаборатория оправдава съществуването си единствено с производството на генно модифицирани продукти, което по начало е изключително сложно. Нарочно подчертавам думата производство.
– В края на миналата година се пусна слух, че на улицата се е появила дрога от нов тип, наречена „Гланц“ – подхвърли Дагоста. – Изключително чиста, много скъпа, но със страхотно въздействие. Напоследък обаче не се чува за нея…
– Генното инженерство се провежда на три етапа – продължи Марго и насочи показалец към схемата: – Започва се с изолирането на ДНК от даден организъм. Това се прави с апаратите, наредени покрай северната стена. Те са свързани последователно и осъществяват масирана секвенция. Първият от тях контролира верижната полимеризация, която възпроизвежда ДНК веригата и я прави годна за секвенция. После идва ред на ей тази машина, която е разработена в Кеймбридж и се нарича NAD–1. Имаме такива и тук, в музея. На практика това е суперкомпютър, който използва термоустойчив векторен процесор от галиев арсенид за управление и анализ на секвенционния процес. А тук, по протежение на южната стена, открихме останките на няколко огромни аквариума. В тях Кавакита е култивирал растението в огромни количества, които са му били нужни за описания вече процес. И накрая, ето го и устройството за инкубиране и култивация на вируси.
Настъпи мъртва тишина. Дагоста се намръщи, избърса потта от челото си и механично попипа джоба си за успокояващата пура. Пряко волята си започваше да вярва на това, което чува.
– Кавакита е използвал инсталацията, за да изолира гени от растителния вирус – продължи Марго, разпръсквайки още няколко големи компютърни фотоси върху масата – Това са микрографии, направени с електронен микроскоп. От тях личи, че от фибрите са били изолирани изключително рептилните гени. Защо? Защото Грег очевидно се е опитвал да неутрализира физическото въздействие на опиата.
– Какво мисли Фрок за всичко това?
– Още не съм го запознала – леко поруменя лицето на младата жена. – Но реакцията му със сигурност ще бъде скептична, защото едва ли ще надскочи теорията си за частичната еволюция. Може да ти прозвучи налудничаво, лейтенант, но в природата съществуват различни вещества – най-често хормони, които са в състояние да доведат до страховити преобразувания като тези тук. Те не са нито странно, нито рядко срещано явление. Така например гъсеницата се превръща в пеперуда благодарение на хормон BSTH. Друг, наречен резотропин-Х, превръща поповата лъжичка в жаба. Убедена съм, че в случая става въпрос именно за такава метаморфоза, но тя засяга човешко същество…
Замълча за момент, после добави:
– Но има и още нещо…
– Нима това не стига, за Бога? – възкликна Дагоста.
Марго бръкна в сака и извади няколко обгорели хартийки, притиснати между прозрачни листове пластмаса.
– Сред останките открих нещо, което най-вероятно е било лабораторният журнал на Кавакита. Единствено тези листове са годни за четене – разбира се, след съответното увеличение… – На масата се появи ново снопче снимки. – Това са страници от средата на журнала. На първата има някакъв списък.
Дагоста проточи шия и успя да различи няколко думи в левия край на силно обгарялата хартия: високан, торолюбив син крак. И по-надолу, в близост до ръба: „Зелен облак“, „Барут“, „Лотосово сърце“… Преписа ги в бележника си и попита:
– Говори ли ти нещо всичко това?
– Само барутът – въздъхна Марго. – Макар да имам чувството, че би трябвало да разберем нещо и за останалото. – В ръката й се появи друга снимка. – Това по всяка вероятност са част от кодовете на екстраполационната му програма. А отдолу има и още един, по-дълъг текст.
… Не мога да живея с мисълта за това, което… Съсредоточавайки се върху… пренебрегнах психологическия ефект, който… Но нетърпението на другия нараства с всеки изминал ден. Трябва ми време за…
– Звучи така, сякаш накрая са го обзели угризения – отбеляза Дагоста. – Но с какво точно се е занимавал?
– Сега ще стигнем и дотам – отвърна Марго. – По всяка вероятност има предвид психологическия ефект на „гланца“, който е пренебрегнал. Отбележи, че споменава някой „друг“ – но кой все още не ми е ясно. – Извади нова снимка и му я показа: – Според мен това е последната страница на журнала. Сам можеш да видиш, че три думи се различават от дългите редици на цифрите и формулите:
„Необратим… Тиоксинът може да…“
Дагоста я погледна въпросително.
– Направих съответните справки. Тиоксинът е експериментален хербицид с изключително силно действие, използва се за унищожаване на паразитни растения във водоемите. Но ако Грег е отглеждал изкуствено това растение, за какво му е притрябвал тиоксин? Или пък витамин D, който също е синтезирал? Има и други въпроси, на които все още търся отговора.
– Нека попитаме и Пендъргаст, на него може да му хрумнат някакви идеи – предложи Дагоста, погледа известно време пръснатите фотографии, после ги отмести встрани. – Но искам да уточня някои неща, доктор Грийн. Каква е била целта на Кавакита в тази сложна и очевидно скъпа лаборатория?
– По всяка вероятност се е опитвал да укроти опиата, отстранявайки рептилните гени от растението на Мбвун.
– Да укроти?
– Мисля, че целта му е била да създаде наркотик, който не причинява уродливите физически промени, а предлага на потребителя енергия, сила и бързина, плюс изостряне на сетивата. Такава хиперчувствителност, каквато демонстрира Мбвун, но без страничните ефекти.
Марго вдигна диаграмата и започна да я навива.
– За да бъда сигурна, ще изследвам тъканни проби от трупа му. Макар да съм убедена, че ще открием следи от дрогата на Мбвун – разбира се, значително модифицирани. Мисля, че веществото съдържа и допълнителни наркотични ефекти.
– Искаш да кажеш, че Кавакита го е изпробвал върху себе си?
– Убедена съм. Но някъде е допуснал грешка. Вероятно не го е рафинирал достатъчно и резултатът са онези скелетни малформации, които забелязахме.
Дагоста отново изтри потта от челото си. Ужасно му се допуши.
– Само още нещо – рече той. – Кавакита беше умен човек. Не съм убеден, че ще погълне неизследвано вещество просто ей така, заради идеята. По-скоро би го подложил на задълбочени тестове и изследвания.
– Прав си, лейтенант. Вероятно оттук се ражда и чувството за вина. Наистина не би поел дрогата, преди да я изпробва върху нещо или някой.
– О – простена Дагоста, помълча малко, после добави: – О, мамка му!
