Текст книги "Маршрут 666"

6

Смитбек прекоси задимената утроба на бар „Котешка лапа“ и хлътна в телефонната кабина с чаша в ръка. Напрегна взор да види цифрите и набра редакцията. Искаше да провери съобщенията си, които със сигурност бяха станали цял куп.

Никога не беше се съмнявал, че е сред най-добрите журналисти в Ню Йорк, дори най-добрият. Преди година и половина именно той направи достояние на света историята на Музейния звяр, при това без да прибягва до обичайните беззъби журналистически похвати. Защото беше там, в мрака на онази априлска нощ, редом с Дагоста и всички останали. Книгата, която се появи наскоро след събитията, го утвърди на поста криминален репортер на „Поуст“. А сега на дневен ред излезе случаят „Уишър“. Доста скоро наистина. Големите сензации се появяват значително по-нарядко, отколкото си бе мислил в началото. И винаги при силна конкуренция – като например онзи задник Брайс Хариман, криминалният репортер на „Таймс“, който неизменно се стремеше да му измъкне новината изпод носа. Но изиграе ли козовете си както трябва, от този храст би могъл да изскочи голям заек. Много голям.

Големият журналист знае как да се възползва от шанса, рече си той, докато унесено слушаше сигнала в слушалката. Например случаят „Уишър“. Майката на жертвата се оказа много властна жена, а той самият изпадна в конфузно положение. Развълнуван и дори покъртен, написа нов материал за днешния брой, в който нарече Памела Уишър „ангелът на Сентрал Парк“, а смъртта й обрисува с възможно най-трагичните краски. Но истинският удар бе обявената награда от 100 000 долара за достоверна информация, водеща към следите на убиеца. Идеята го осени, докато пишеше новата статия. Веднага я занесе заедно с почти готовия репортаж в кабинета на новия главен редактор Арнълд Мъри. Човекът остана възхитен и я одобри тутакси, без дори да си направи труда да я съгласува с издателя.

Джини, нещастната секретарка, се обади с възбуден глас, за да му съобщи за двадесетина обаждания по повод наградата – фалшиви до едно.

– Това ли е всичко? – обезсърчено попита Смитбек.

– Ами, дойде да те търси един, хм, доста странен посетител – въздъхна секретарката. Беше нисичка и мършава, живееше в един от бедните квартали и си падаше по Смитбек.

– Кой?

– Един смрадлив дрипльо. Боже, едва дишах от вонята му. И май беше дрогиран.

Дали оттук няма да изскочи зайчето, помисли си с нова възбуда репортерът.

– Какво искаше?

– Каза, че разполага с информация за убийството на Уишър, и поиска да се срещнете в мъжката тоалетна на гара „Пен“…

Смитбек едва не изпусна чашата си.

– В мъжката тоалетна? Майтапиш ли се?

– Точно така каза. Мислиш ли, че може да е обратен? – иронично додаде тя.

– Коя тоалетна?

Чу се шумолене на хартия.

– Записала съм си. В северния край, на долния етаж, точно откъм лявата страна на ескалатора за коловоз №12. В осем довечера.

– И каква информация по-точно има?

– Само това каза.

– Благодаря. – Той окачи слушалката и погледна часовника си. Осем без четвърт. Мъжката тоалетна на гара „Пен“? „Или съм превъртял, или съм в пълна безизходица, за да се хвана на тоя номер“, рече си.

Смитбек никога не бе влизал в тоалетната на гара „Пен“. Нито пък познаваше човек, който би го сторил. Отвори вратата и се озова в огромно горещо помещение, вонящо на урина и престояли диарични изпражнения. „По-скоро ще си подмокря гащите, отколкото да пикая на гара «Пен»“, мрачно въздъхна той.

Беше закъснял с около пет минути. Дано вече да се е измел, с надежда си помисли. Разбира се, ако въобще се е появявал. Понечи да се върне обратно, но в този миг дочу дрезгав глас:

– Уилям Смитбек?

– А? – стресна се репортерът и трескаво се озърна. Едва тогава забеляза краката, които се виждаха под вратата на последната кабинка. Тя се отвори веднага и мършав човечец колебливо тръгна към него. Издълженото му лице беше доста мърляво, косата разчорлена, а цветът на дрехите му беше скрит под дебел слой мръсотия. Раздвоената брада стигаше чак до пъпа му, а самият пъп надничаше през съдраната риза.

– Уилям Смитбек? – повтори мъжът и закова мътен поглед в лицето му.

– Че кой друг?

Непознатият мълчаливо се обърна и тръгна към дъното на тоалетната. Спря пред отворената последна кабина и застина в очакване.

– Имал си някаква информация за мен – подхвърли Смитбек.

– Ела – рече дрипльото и махна към кабината.

– Дори не си го помисляй! – отсече Смитбек. – Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го тук. Никакви кабини, мой човек.

Мъжът повтори жеста си.

– Само оттук се минава – поясни и отново посочи кабината.

– Закъде?

– За надолу.

Смитбек приближи и предпазливо надникна. Онзи вече беше вътре, приведен над голям метален капак зад тоалетната чиния, прикриващ дупка с назъбени краища в мръсните плочки.

– Вътре ли? – попита Смитбек.

Мъжът кимна.

– Къде води това?

– Долу – отвърна мъжът.

– Дума да не става! – заяви Смитбек и понечи да се върне назад.

Мъжът задържа погледа му.

– Трябва да те заведа при Мефисто – проговори той. – Той иска да ти каже нещо за убийството на момичето. Знае важни неща.

– Не ме будалкай!

Мъжът продължи да го гледа втренчено.

– Можеш да ми се довериш – каза простодушно той.

И Смитбек му повярва, въпреки дрипите и мътния поглед.

– Какви неща?

– Мефисто ще ти обясни.

– Кой е тоя Мефисто?

– Нашият водач – сви рамене клошарят, сякаш това изчерпваше всичко.

– Нашият?

– На колонията по Маршрут 666.

Смитбек моментално забрави страховете си. Организирана подземна колония? Това само по себе си е сензация. А ако този Мефисто наистиназнае нещо за убийството на Уишър…

– Къде точно се намира тази колония по Маршрут 666?

– Не мога да ти кажа. Но ще ти покажа пътя.

– Как ти е името? – попита Смитбек.

– Викат ми Скаута – отвърна мъжът с искрица гордост в очите.

– Виж какво, Скаут – започна Смитбек. – Имам желание да те последвам, но няма да пълзя из разни дупки. Всичко може да ми се случи – я капан, я някой нож в ребрата…

– Аз ще те пазя! – енергично тръсна глава клошарят. – Всички знаят, че съм дясната ръка на Мефисто. Ще бъдеш в безопасност.

Смитбек втренчено го огледа. Гуреливи очи, сополив нос, сплъстена брада на шаман. Вид, който говореше, че е безпаричен бездомник, но въпреки това си беше направил труда да се появи в нюзрума на „Поуст“.

Пред очите му изплува самодоволната физиономия на Брайс Хариман, която се удължава от крясъците на отговорния редактор в „Таймс“, вбесен от факта, че мръсникът Смитбек бе успял пръв да докопа сензационната новина.

И тази картина му хареса.

Скаута дръпна металния капак и го задържа встрани, докато Смитбек се напъхваше в дупката. След като и двамата минаха, клошарят внимателно го нагласи на мястото му, подпирайки го с тухли.

Озоваха се в дълъг и тесен тунел. Водопроводните тръби над главите им приличаха на дебели сиви вени. Таванът бе нисък, но не чак толкова, че мъж с ръста на Смитбек да не може да върви изправен. През решетките, разположени през тридесетина метра, проникваше разсеяна светлина от уличните лампи.

Смитбек тръгна след прегърбената фигура на водача си. От време на време прогърмяваше невидима композиция на подземната железница – тътен, който се възприемаше повече с тяло, отколкото със слух.

Безкрайният тунел водеше на север. След десетина-петнадесет минути в душата му нахлу тревога.

– Хей, къде отиваме? – попита той.

– Мефисто обича да държи входовете в тайна.

Смитбек кимна и внимателно заобиколи подут кучешки труп. Вероятно тунелджиите с право изпитваха известна параноя, но всяко нещо си имаше граници. По приблизителната му преценка вече се намираха някъде под Сентрал Парк.

Тунелът леко зави надясно. В бетонната стена се появи редица стоманени врати. Над главите им минаваше дебела тръба, от която капеше вода. На изолацията личеше полуизтрит надпис:

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

СЪДЪРЖА АЗБЕСТ! НЕ ПИПАЙТЕ ОБШИВКАТА —

ПРАХЪТ ОТ НЕЯ МОЖЕ ДА ПРИЧИНИ

БЕЛОДРОБНИ И РАКОВИ ЗАБОЛЯВАНИЯ!

Скаута измъкна ключ изпод дрипите си и го пъхна в бравата на най-близката врата.

– Откъде го имаш? – полюбопитства Смитбек.

– Сред нас се срещат всякакви таланти – подсмихна се човекът, отвори и му кимна да влезе. Вратата хлопна. Озоваха се в непрогледен мрак. Слабата светлина от решетките в тунела все пак действаше успокоително, но тук…

– Нямаш ли фенерче? – заекна Смитбек.

Водачът му драсна клечка кибрит. Пред краката им се появиха бетонни стъпала, спускащи се стръмно надолу.

Светлинката примигна и угасна.

– Доволен ли си? – попита онзи.

– Не съм! Запали друга.

– Щом стане нужда.

Смитбек тръгна напред, опирайки се на влажната стена. Стори му се, че слизат цяла вечност. Скаута драсна нова клечка. Бяха се озовали в огромен железопътен тунел. Релсите мътно проблясваха на мъждивата светлина.

– Къде сме? – попита репортерът.

– Линия 100. Ниво минус две.

– Стигнахме ли?

Пламъчето примигна и отново се възцари мрак.

– Върви подире ми. Кажа ли „стоп“, спираш веднага.

Поеха по релсите. В душата на журналиста отново потрепна паниката. Краката му непрекъснато се препъваха в траверсите.

– Стоп! – разнесе се гласът. Поредната клечка кибрит направи жалък опит да прогони мрака. – Виждаш ли това? – Скаута посочи лъскава метална греда, боядисана в жълто. – Гледай да не стъпиш отгоре, защото е под напрежение.

Клечката угасна. Крачките на клошаря започнаха да се отдалечават.

– Хей, запали пак! – провикна се Смитбек.

Пламъчето послушно се появи, позволявайки му да прекрачи жълтата релса.

– Има ли още такива?

– Да – отвърна водачът му. – Ще ти ги показвам.

– Господи! – въздъхна Смитбек. – А какво ще стане, ако човек случайно стъпи отгоре?

– Ще изгори – спокойно съобщи гласът. – Ръце, крака, глава – всичко става на въглен. Не е за предпочитане да ги настъпваш.

Новата клечка кибрит му позволи да види поредната жълта релса. Смитбек пъргаво я прескочи, а Скаута махна с ръка към Зазидана в стената врата, в основата на която зееше дупка около метър на метър.

– Ще влезем там – поясни дребният мъж.

Смитбек пристъпи към дупката и спря. В лицето го блъсна горещ въздух, напоен с отвратителна миризма. Стомахът му се преобърна. За миг му се стори, че долавя и мирис на горящо дърво.

– Там ли? – изненадано повтори той. – Пак ли ще лазим по корем?

Но спътникът му вече се провираше в дупката.

– Аз съм дотук! – изнервено викна журналистът и клекна пред отвора. – Ако твоят Мефисто иска да говори с мен, ще го чакам тук!

Последва тишина, а после гласът на Скаута глухо се обади:

– Мефисто никога не се качва по-нагоре от трето ниво.

– Днес ще трябва да направи изключение! – отсече с фалшива самоувереност Смитбек. Изведнъж си даде сметка, че е попаднал в абсурдна ситуация и в момента е в пълната власт на непознатия скитник. В тая тъмница беше изключено да открие пътя назад.

Тишината се проточи.

– Хей, тук ли си?

– Стой там и чакай – отзова се гласът.

– Къде отиваш? Поне ми дай кибрита!

В следващия миг нещо докосна коляното му и той подскочи от изненада. Оказа се мръсната ръка на Скаута, показала се от дупката.

– Само толкова ли? – зяпна Смитбек, опипал трите клечки върху дланта си.

– Толкова – отвърна някъде отдалеч гласът. Каза и още нещо, но то се разми от разстоянието.

Настъпи дълбока тишина. Репортерът опря гръб на стената и бавно приклекна с клечките в ръка. Вече се проклинаше за глупостта си да тръгне с тоя тип. Никоя новина не заслужава това, помисли си. Как ще се върне само с три клечки? Затвори очи и направи опит да извика в съзнанието си маршрута, по който бяха стигнали дотук. В крайна сметка се отказа, осъзнал, че трите клечки кибрит няма да стигнат само за релсите под напрежение.

Не след дълго се изправи, усетил протеста на коленете си. Насочи поглед към тъмния тунел и наостри слух. Мракът беше толкова непрогледен, че започнаха да му се привиждат разни неща. Тръсна глава и направи опит да успокои дишането си. Времето сякаш спря. Каква лудост, Господи! Ако можеше да…

– Ей, драскачът! – обади се някакъв призрачен глас от другата страна на дупката.

– Какво? – стреснато подскочи Смитбек.

– Нали ти си драскачът Уилям Смитбек?

Дрезгав и тих, гласът сякаш идваше направо от преизподнята.

– Да, да, аз съм! Бил Смитбек. – Избъбри го припряно и притеснено, сякаш разговаряше с дух. – А ти кой си?

– Мефисто – отвърна гласът със зловещо съскане.

– Защо се забави толкова? – нервно попита Смитбек и се наведе към отвора в зазиданата арка.

– Далече е.

Репортерът замълча, опитвайки да си представи откъде е изпълзял собственикът на безплътния глас оттатък стената.

– Няма ли да се качиш? – попита той.

– Не! Направих го специално заради теб, драскачо! От пет години насам не съм се качвал толкова високо.

– И защо? – попита Смитбек, опитвайки се да открие копчето на репортерския магнетофон.

– Защото това е моето царство. Аз съм господар на всичко, което виждаш наоколо.

– Нищо не виждам.

През дупката долетя кратък и сух смях.

– Грешиш! Виждаш мрака. Той е моето царство. Над главата ти профучават влакове. Обитателите на повърхността се щурат насам-натам в гонене на безсмислените си задачи. Но територията под Сентрал Парк: Маршрут 666, пътят „Хо Ши Мин“ 33
  Става въпрос за основното трасе за снабдяване на партизанските части „Виетконг“ по време на Виетнамската война. – Б. пр.


[Закрыть], Крепостта – всичко това е мое.

Смитбек се замисли. Нищо не разбираше, ако не се брои иронията на наименованието „Маршрут 666“.

– Какъв път „Хо Ши Мин“?

– Няма значение – просъска гласът. – Сега са под моя закрила. Едно време познавахме „Хо Ши Мин“ като петте си пръста. Биехме се в оная цинична война, трепехме един невинен, изостанал народ. А после ни заклеймиха. Бяхме принудени да се оттеглим тук, в доброволно заточение. Дишаме, мърсуваме, мрем. И искаме само едно – да ни оставят на мира.

Смитбек опипа касетофона с надежда, че записва всичко това. Беше чувал за отделни случаи на доброволно оттегляне в градските катакомби, но цяло едно общество…

– Значи всичките ти поданици са бездомници? – попита той.

Последва мълчание.

– Тази дума не ни харесва, драскачо. Ние имамедом и ако не беше такъв страхопъзльо, щях да ти го покажа. Имаме си всичко. Тръбите ни доставят вода за готвене и лична хигиена, от жиците получаваме ток. Дреболиите, които не ни достигат, ни ги носят нашите пратеници от повърхността. В Крепостта си имаме дори медицинска сестра и учител.

Някои други подземни райони, като например жп депото в Западен Манхатън, са диви и опасни, но тук живеем с достойнство.

– Учител? Искаш да кажеш, че там долу имате и деца?

– Много си загубен. Мнозина са тук, защото имат деца, а безчовечната държавна машина иска да им ги отнеме и предаде на приемни родители. Затова те избират моя тъмен, но топъл свят, а не света на отчаянието, в който живеят всички като теб, драскачо.

– Защо ме наричаш така?

През дупката отново долетя сухия саркастичен смях.

– Че как да те наричам? Ти си Уилям Смитбек – драскач по вестниците!

– Да, но…

– Ерудицията ти е доста ограничена за журналист. Прочети малко свястна литература, преди да говориш с мен.

Смитбек започна да осъзнава, че този човек е нещо много повече, отколкото би могъл да предположи.

– Кой си ти всъщност? – попита. – Имам предвид истинското ти име.

Последва нова тишина.

– То остана горе, заедно с всичко останало – изсъска призрачният глас. – Сега съм Мефисто. Избягвай да задаваш подобни въпроси – нито на мен, нито на другите тук.

– Извинявай – смутено преглътна репортерът.

– Доведоха те по друга работа! – гневно отсече Мефисто, очевидно ядосан от насоката на разговора.

– Убийството на Уишър? – нетърпеливо подхвърли Смитбек.

– Във вестника пишеш, че двата скелета са обезглавени. Извиках те да ти кажа, че това е най-малкият им проблем. – Гласът се задави в дрезгав, нерадостен смях.

– Какво искаш да кажеш? Кой е убиецът?

– Бръчкавите! – просъска Мефисто. – Същите, които нападат и моите хора!

– Бръчкавите? – в недоумение повтори Смитбек.

– Мълчи и слушай, драскачо! Казах ти, че моето царство е царство на спокойствието. И допреди година наистина беше така. Но сега сме обект на постоянни нападения. Изчезва всеки, който дръзне да прекрачи границите. Убит по най-ужасяващ начин. Хората се страхуват. Моите куриери многократно алармираха полицията. Пфу! – Звукът определено беше произведен от презрителна храчка. – Това не е полиция, а корумпирана машина за охрана на едно морално банкрутирало общество! За нея ние сме боклуци, които трябва да бъдат бити и унищожавани, животът ни няма никаква цена! Знаеш ли колко от нашите вече загинаха? Дембо, Хектор, Ани Черната, Старшията и много други. Но когато откъснат главата на едно лъскаво създание в копринена рокля, целият град полудява!

Смитбек механично навлажни устните си, изпадайки в дълбоко недоумение от чутото.

– Какво точно имаш предвид, като казваш, че ви нападат? – попита той.

Мефисто замълча.

– Нападат ни отвън – прошепна най-сетне той.

– Отвън ли? – объркано повтори Смитбек. – Искаш да кажеш, извън границите на това тук? – Очите му опипаха мрака.

– Не. Извън Маршрут 666 и Крепостта – долетя отговорът. – Има едно друго място, което всички отбягват. Преди година се разнесе слух, че вече са го населили. После започнаха убийствата и отвличанията. Изпратихме съгледвачи, но повечето жертви така и не бяха открити. Онези, които успяхме да намерим, бяха обезглавени, с наръфана плът.

– Чакай малко – прекъсна го Смитбек. – Наръфана плът? Нима твърдиш, че тук долу живеят канибали, които режат глави и ядат хора? – Тоя явно е побъркан, мрачно си помисли. Тревожеше се как ще се измъкне навън.

– Не ми харесва съмнението в гласа ти, драскачо – отвърна Мефисто. – Точно това имам предвид. Скаут!

– Да? – обади се един глас на сантиметри от ухото на Смитбек, който подскочи и изцвили от изненада.

– Господи! Откъде изскочи тоя?

– Неведоми са пътищата из моето царство – долетя отговорът на Мефисто. – А животът в тази прекрасна тъмнина изостря зрението.

– Виж какво – смутено преглътна Смитбек. – Не че не ти вярвам, но…

– Млъквай! – отсече Мефисто. – Стига сме дрънкали. Скаут, върни го горе.

– А наградата? – изненадано попита Смитбек. – Нали заради нея ме извика тук?

– Ти да не си глух? – изрече съскащият глас. – Твоите пари не ми вършат работа. Интересува ме единствено безопасността на моя народ. Върни се в твоя свят, напиши си статията. Кажи на онези горе, какво си чул от мен. Те трябва да знаят, че убиецът на Памела Уишър убива и моите хора. Трябва да го спрем!

Безплътният глас започна да заглъхва.

– Ако не ти повярват, ще потърсим другначин да ги стреснем! – долетя някъде отдалече, натежал от заплаха.

– Но аз… – заекна Смитбек.

– Мефисто си отиде – промърмори Скаута и докосна рамото му. – Хайде, ела. Ще те върна горе.