Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 31 страниц)
10
Огромната натруфена фасада на клуба „Полихимния“, разположен на Четиридесет и пета улица – Запад, представляваше маса от мрамор и пясъчник, оформена като кърма на испански галеон. Над тентата му се извисяваше позлатената статуя на покровителката му – музата на риториката, кацнала на едно стъпало, сякаш ще литне. Входната врата под нея се въртеше с бързи, съботни обороти. По принцип достъпът бе ограничен само за нюйоркски журналисти, но – както веднъж подхвърли Хорас Грили, „тук се събират половината безработни млади песоглавци на юг от 14-та улица“.
На бара, потънал дълбоко в дъбовата пазва на клуба, Бил Смитбек пиеше уиски без лед. Не даваше и пет пари за репутацията на клуба, но винаги беше проявявал жив интерес към неговата колекция от специално внесено от Шотландия уиски. Превъзходният малц изпълни устата му с вкус на торфен пушек и вода от езерото Лох Нам Бан. Насладил му се до насита, Бил се огледа, готов да вдигне наздравица в отговор на мълчаливите усмивки и приветствени жестове от страна на колегията.
Поемането на случая „Уишър“ бе сред най-големите му удари и до този момент – за по-малко от седмица – вече беше успял да му осигури три първи страници. Възползвайки се майсторски от изключителния шанс, той придаде убедителност дори на хаотичните и доста неясни заплахи на Мефисто. В резултат днес следобед, на излизане от редакцията получи приятелско потупване по рамото от самия Мъри – шефа, който не хвалеше никого.
Недочакал овации, Смитбек се обърна към бара и отпи нова глътка. Страхотно нещо е това журналистиката, помисли си. Сам, с голи ръце и перо, той бе успял да изправи целия град на нокти. Нещастната Джини беше затрупана с обаждания за наградата, дори се наложи дай помага една от опитните и верни телефонистки. Прегряха и линиите на кметството. Госпожа Уишър би трябвало да е доволна от страхотната му работа.
За много кратък миг допусна, че е стигнал до този резултат благодарение ловката манипулация на самата госпожа Уишър. Прогони тази мисъл с нова глътка, затвори очи и зачака приятното затопляне в стомаха. Беше прекрасно, като мечтата за един по-добър свят.
От унеса го извади леко докосване по рамото. Брайс Хариман, репортерът на „Таймс“, който също отразяваше случая „Уишър“.
– О! – разочаровано възкликна Смитбек.
– Добра работа, Бил – поздрави го Брайс и се облегна на бара, без да сваля ръка от рамото му. – „Килианс“, моля – поръча на бармана.
Мили Боже, въздъхна Смитбек. Точно на този ли трябваше да налети?
– Хитро, много хитро – продължи Хариман. – Бас държа, че в „Поуст“ са подивели от радост!
– Ами така си беше – рече Смитбек.
– Всъщност трябва да ти благодаря, защото ми даде идея за един доста интересен подход – добави Хариман и отпи изискана глътка от чашата пред себе си.
– Така ли? – безразлично подхвърли Смитбек.
– Така. Всъщност следствието буксува. На практика е парализирано. – Срещна недоумяващия поглед на Смитбек и доволно кимна. – След обявата за тази награда започваха да се обаждат всякакви откачалки. Което означава, че полицията няма как да не ги приеме сериозно, един по един. И в момента си губи времето за проверка на стотици фалшиви следи. Нека ти дам един приятелски съвет, Бил. На твое място не бих се мяркал около главното управление за известно време. Примерно – за десетина години.
– Я не ме занасяй! – ядоса се Смитбек. – Ние направихме голяма услуга на полицията.
– Разговарях с някои нейни представители, които не са на това мнение.
Смитбек се извърна и отпи глътка от уискито. Отдавна беше свикнал с подобни подмятания от страна на съперника си. Випускник на елитна гимназия, Брайс Хариман беше дълбоко убеден, че е дар божи за света на пишещите братя. Но в действителност си беше едно обикновено лайно. За Бил Смитбек важното беше, че все още поддържа добри отношения с лейтенант Дагоста.
– Как се харчи днес „Таймс“? – невинно попита той. – Ние в „Поуст“ качихме продажбите с четиридесет на сто в сравнение с миналата седмица.
– Не знам и не ме интересува. Истинският журналист не брои тиражите.
Смитбек побърза да се възползва от превъзходството си:
– Признай, че те прекарах, Брайс. Аз взех интервюто от госпожа Уишър, а не ти.
Лицето на Хариман помръкна от точното попадение. Явно началството го бе скастрило здравата.
– Мдаа – изсумтя той. – Но тя те изигра като пеленаче. Завъртя те на малкия си пръст. Защото истинската сензация е другаде.
– И къде по-точно?
– В самоличността на втория скелет. Нали знаеш, че ги преместиха? – Хариман отпи глътка бира, продължавайки да го фиксира. – Да не би да не си разбрал, защото си бил прекалено увлечен в раздумка с подземното куко?
Смитбек с мъка успя да скрие изненадата си. Хей, тоя май го пързаляше! Не, едва ли… Студените очи зад костенурковите рамки на очилата го гледаха презрително, но бяха напълно сериозни.
– Още не съм се заел с това – отвърна предпазливо.
– Не думай – потупа го по гърба Хариман. – Сто хилядарки награда, а? Това е заплатата ти за две години. Гледай да не издъниш пак твоя „Поуст“!
Изсмя се, хвърли петдоларова банкнота на бара и си тръгна.
Смитбек впери гневен поглед в отдалечаващия се гръб. Значи телата са преместени от „Съдебна медицина“. Би трябвало сам да го научи. Но къде са ги откарали? Нямаше съобщения за погребения, нищо. Сигурно са в някоя лаборатория с по-добро оборудване от съдебномедицинската. Някое сигурно местенце, което едва ли има нещо общо с Колумбийския университет или центъра „Рокфелер“, където щъкат хиляди студенти и сътрудници. В края на краищата, отговорен за разследването е лейтенант Дагоста – един доста труден тип, който хич не обича да го пришпорват. Защо ли е преместил телата?
Дагоста.
После изведнъж му просветна. И се досети, не – по-скоро разбра, къде се намират скелетите.
Пресуши чашата, смъкна се от столчето и с широки крачки прекоси дебелия червен килим към редицата телефонни кабини във входното фоайе. Пусна монета от четвърт долар в най-близкия апарат и започна да натиска бутоните.
– Кърли слуша – чу се загрубял от годините женски глас.
– Здрасти, Кърли! Обажда се Бил Смитбек. Как я караш?
– Екстра, доктор Смитбек. Отдавна не съм ви виждала насам.
Жената на име Кърли работеше на служебния пропуск в Природонаучния музей и по навик титулуваше „доктор“ всеки, с когото влизаше в контакт. Смитбек беше дълбоко убеден, че тази жена ще остане вечно в украсената с бронзови орнаменти будка до входа. Владетели ще се раждат и умират, династии ще се издигат до величие и ще рухват в прахта, но Кърли винаги ще бъде там, за да проверява пропуските на служителите.
– Кърли, нали помниш онези две линейки, които пристигнаха в сряда вечер? – бързо попита той. – Кога точно дойдоха?
Помоли се на Бога древната портиерка още да не е разбрала, че отдавна е напуснал музея и е станал репортер.
– Чакайте да видя – рече Кърли без следа от припряност. Помълча малко, после добави: – Не мога да си спомня такова нещо, докторе.
– Тъй ли? – изненада се Смитбек. Беше готов да се обзаложи, че прехвърлянето е станало именно в сряда.
– Да не би да говорите за онази, дето се появи с изключена сирена? Но това стана в четвъртък призори, а не в сряда. – В слушалката се чуваше шумоленето на прелиствания журнал. – Да, ето я. Дошла е малко след пет сутринта.
– Вярно бе, четвъртък беше. Къде ми е акълът?
Смитбек благодари и окачи слушалката. Вълнението му нарасна.
Върна се в бара с доволна усмивка. Едно обаждане беше достатъчно, за да открие отговора на въпроса, над който тъпият Хариман кой знае откога си блъска главата.
Нещата се връзваха. Отдавна беше наясно, че от време на време Дагоста използва музейната лаборатория, както го беше направил и при разследването на музейните убийства. Строго охранявана лаборатория в строго охраняван музей. Без съмнение е поканил и онова надуто старче Фрок. А вероятно и асистентката му Марго Грийн, която му беше приятелка по време на престоя му в музея.
Марго Грийн,разбира се. Струва си да опита.
– Оставам на същото, Пери – провикна се към бармана. – Но нека бъде друг производител – да речем „Лафрог“, петнадесетгодишно.
Отпи глътка и примижа от удоволствие. Това уиски вървеше по десет долара чашата, но беше наистина превъзходно. Струваше си всеки цент. Сто хилядарки са колкото двугодишната ти заплата, го бе подразнил Хариман. Май сега е моментът да притисне Мъри за повишение. Желязото се кове, докато…
11
Сержант Хейуърд се спусна по дългата желязна стълба, отвори тясна ръждясала вратичка и излезе в близост до изоставено железопътно отклонение. След нея се промуши Дагоста, натикал ръце в джобовете си. От решетките високо над главите им проникваше мъждива светлина. Във въздуха бавно се въртяха ситни прашинки. Дагоста се огледа. Релсите потъваха в мрака на тунела. Направи му впечатление, че в подземията на града тази жена се движи по друг начин – мълчаливо и с напрегнато внимание.
– Къде е капитанът? – обърна се да го погледне тя.
– Идва – промърмори Дагоста и се зае да изстъргва подметките си в релсата. – Вървете напред. – Тя започна да се отдалечава с гъвкава походка, следвайки тънкия лъч на фенерчето. Спокойното й поведение прогони и последните му колебания. Тук тази дребна жена наистина се чувстваше като у дома си.
Уокси обаче забави темпото, особено след като огледаха подземието, където преди три месеца бяха открили първия труп. Влажно и студено, превърнато в склад за стари бойлери, с увиснали от тавана прекъснати жици. Хейуърд мълчаливо ги отведе при парцалив матрак, сврян зад опушена фурна и зарит с пластмасови бутилки и накъсани вестници – жилището на убития. Голямото кърваво петно върху дамаската беше изгризано от плъхове. От една тръба в стената висяха чифт окъсани спортни чорапи, покрити със зеленикава плесен.
Човекът се казвал Ханк Джеспър, съобщи Хейуърд. Никакви близки и роднини, никакви свидетели. Материалите по делото се изчерпваха с лаконичното заключение за „дълбоки порезни рани“ и „тежко травмиран череп“, плюс кратка отметка за погребение в гробището на остров Харт. Никакви снимки, никакви протоколи за оглед.
Не откриха нищо и в тоалетната на някогашната спирка на околовръстната линия, където е било извършено второто убийство: купища боклуци и плахи опити да се измие кръвта от старите умивалници и потрошените огледала. Този труп изобщо не беше идентифициран – нямаше му главата.
Зад гърба му се разнесе сподавена ругатня. Дагоста се обърна навреме, за да зърне как закръглената фигура на капитан Уокси с мъка се провира през тясната ръждива вратичка. В очите му се четеше отвращение, а тлъстото му лице мазно лъщеше на оскъдната светлина.
– За Бога, Вини! – изпръхтя той и предпазливо тръгна между плетеницата от релси. – Какво правим тук? Казах ти, че това не е място за висши полицейски служители! Особено пък в неделя следобед. – Кимна по посока на тъмния тунел. – Май малката хубавица ти подпали чивиите, а? Страхотни цици! Отказа да ми стане лична асистентка, представяш ли си? Предпочете да обикаля разни дупки и да измъква дрипльовците от тях. Иди, че я разбери…
Да бе, направо удивително, въздъхна Дагоста, представяйки си как ще се чувства една привлекателна жена под прякото разпореждане на Уокси.
– А сега и радиостанцията ми не работи, да я вземат мътните! – мрачно добави капитанът.
Дагоста вирна пръст към тавана на тунела.
– Според Хейуърд тук се губи връзката.
– Браво. А как ще повикаме помощ?
– Никак. Трябва да разчитаме само на себе си.
– Браво – повтори Уокси.
Дагоста го погледна. По горната му устна бяха избили капки пот, бузите с цвят на втасало тесто бяха увиснали.
– Намираме се в твоя район – напомни му лейтенантът. – Я си представи, че се пръкне нещо, а ти си се оказал на местопрестъплението? – Пръстите му механично опипаха джоба на якето за пура, после се отдръпнаха. – И обратно – няма ли да ти стане кофти, ако тия убийства се окажат свързани и пресата гръмне за тях, а ти си стоиш в кабинета и си бъркаш в носа?
– Няма да ставам кмет, Вини – стрелна го с поглед Уикси. – От опит знам, че когато завалят лайната, е най-добре да си на сушина.
Лицето му се отпусна, от устата му излетя успокоена въздишка.
От мрака бавно изплува светла точка. Миг по-късно пред тях се появи дребничката фигура на сержант Хейуърд.
– Почти стигнахме – обяви тя. – Остава ни само едно ниво.
– Надолу ли? – изгледа я с възмущение Уокси. – Не мога да си представя, че има по-надолу от това тук!
Хейуърд не отговори.
– А как ще слезем? – попита Дагоста.
Жената кимна в посоката, от която се бе появила.
– Нататък по релсите, на около четиристотин метра вдясно има друга стълба.
– Ами ако мине влак? – облещи се Уокси.
– Това е изоставена линия – успокои го Хейуърд. – Тук отдавна не минават влакове.
– Откъде знаеш?
Лъчът на фенерчето освети дебелия слой ръжда върху релсите. Очите на Дагоста бавно се вдигнаха към лицето на младата жена, което се оказа доста смръщено.
– Има ли нещо специално там? – тихо попита той. Хейуърд се замисли, после леко кимна с глава.
– Обикновено обикаляме само по-горните нива. Но слуховете твърдят, че колкото по-надолу отиваш, толкова по-шантави неща виждаш… – Нова пауза. – По тази причина предложих да сме група хора.
– Искаш да кажеш, че там долу живеят хора? – възкликна Уокси.
– Разбира се – кимна Хейуърд, а гримасата й беше достатъчно красноречива: капитанът би трябвало да е наясно с това. – През зимата са на топло, а през лятото нито вали, нито духа. Проблем са единствено другите къртици.
– Кога за последен път прочистваха това ниво?
– То не се прочиства, капитане.
– А защо?
Последва мълчание.
– Главно защото къртиците от по-долните нива са практически неоткриваеми. Развили са способност да виждат в мрака. Докато чуеш нещо и се обърнеш, вече са изчезнали. Няколко пъти в годината правим огледи с кучета, обучени да откриват трупове. Но и тогава не слизаме прекалено на дълбоко. Опасно е. Долу има най-различни хора, не само бездомници. Някои се укриват, други бягат от нещо – най-често от закона, трети са просто грабители.
– Ами онзи материал в „Поуст“? – подхвърли Дагоста. – В него се споменава за някаква подземна общност, която не е настроена особено враждебно.
– Тя се намира под Сентрал Парк, лейтенант, а не в района на Западното депо – поклати глава Хейуърд. – Някои райони са по-цивилизовани от други. Но не забравяйте, че в същия материал се споменава и за канибали. – На лицето й се появи приветлива усмивка.
Уокси понечи да каже нещо, но размисли и стисна устни, като преглътна мъчително.
Тръгнаха мълком покрай релсите. Дагоста изведнъж си даде сметка, че пръстите му несъзнателно опипват големия „Смит и Уесън“, модел 4946. С удовлетворение си припомни, факта, че планираната им подмяна с 9-милиметрови полуавтоматични пистолети, замислена някъде през 90-те, така и си остана само на книга.
Желязната врата към стълбата се оказа неестествено изкривена. Хейуърд я отвори и се дръпна да стори път на офицерите. Дагоста прекрачи прага и очите му веднага се насълзиха от острата воня на амоняк.
– Нека мина напред, лейтенант – забеляза състоянието му Хейуърд.
Дагоста мълчаливо се отмести.
Стълбата се спускаше покрай стена, облицована с каменни плочи. И отново поемаше нагоре след тясна междинна площадка. Очите на Дагоста продължаваха да смъдят от неописуемата смрад.
– Какво вони така, мамка му?
– Пикоч – поясни лаконично Хейуърд. – Плюс други неща, за които надали ще искате да чуете.
Зад тях се разнесе мъчителното хриптене на Уокси.
Провряха се през дупка с назъбени стени и се озоваха в тъмно и влажно пространство. Лъчът на прожектора в ръцете на сержант Хейуърд разкри, че са попаднали в задънения край на някакъв тунел. Но релси нямаше. Неравната пръст беше покрита с мазни локви, сред които личеше пепелта на отдавна изстинали огньове. Боклукът беше навсякъде: смачкани вестници, чифт съдрани панталони, самотна обувка, памперс с още незасъхнали изпражнения.
Дагоста чуваше тежкото дишане на Уокси зад гърба си и неволно се учуди, че капитанът изведнъж беше престанал да се оплаква. Вероятно заради вонята.
Хейуърд тръгна към тесния проход, който водеше навън от тунела.
– Тук е открито тялото, затова нека се държим близо един до друг – рече тя. – Пазете се от тръбите.
– Какви тръби?
– Онези, които биха се стоварили върху главите ви от мрака.
– Наоколо няма никой.
– Тук са – увери го Хейуърд.
Дишането на Уокси стана още по-тежко.
Тръгнаха бавно през прохода. От време на време Хейуърд насочваше лъча на фенерчето по протежение на стените. На всеки пет-шест метра в тях личаха дълбоки правоъгълни ниши. Временни складове за материали, поясни Хейуърд. Направени преди цял век от строителите на тунела, а днес превърнати в леговища. Обезпокоени от лъча на фенерчето, сред боклуците се размърдаха огромни кафяви плъхове, които започнаха да се оттеглят с обидна мудност. Но от хора нямаше следа.
Хейуърд спря, смъкна униформеното кепе и прибра косата си.
– Според протокола трупът е бил открит в леговището, разположено отвъд срутено пешеходно мостче – съобщи тя. – Ето го там. – Фенерчето освети купчина ръждясало желязо, след което се премести към стенната ниша, която на пръв поглед не се различаваше от останалите. Беше издълбана на около половин метър от пода на тунела, с ширина и дълбочина от около метър и половина.
Дагоста се приближи и надникна. Кирлив матрак без постелки, подгизнал от кръв. Стените също бяха оплескани с кафяви петна, между които беше полепнало нещо, за което дори не му се искаше да мисли. Върху пода, постлан с вестници, се търкаляха вездесъщите смачкани кашони. Смрадта беше неописуема.
– И този е намерен без глава – прошепна Хейуърд. – Разпознали го по пръстовите отпечатъци. Шашин Уокър, тридесет и две годишен. Дебело досие, сериозен клиент.
При всякакви други обстоятелства Дагоста би сметнал за абсурдно полицай да говори шепнешком, но сега това някак си го успокояваше. Продължи да оглежда наоколо и по време на продължително възцарилото се мълчание.
– Главата намери ли се? – попита най-сетне той.
– Не.
Смърдящата дупка не носеше кой знае колко следи от полицейски действия. Потръпнал от внезапното, но силно желание да е навсякъде другаде, но не и тук, лейтенантът се наведе и издърпа за крайчеца някакво сплъстено одеяло.
От него с глух тропот се изтърколи кафеникава топка. Това, което някога е било уста, беше замръзнало в безмълвен писък.
– Май не са си давали много зор – констатира Дагоста, чу някакво тихо стенание зад себе си и се обърна. – Какво ти е, Джак?
Уокси не отговори. Лицето му светеше като бледа луна, увиснала в зловонния мрак.
Фенерчето отново се насочи към главата.
– Налага се да повикаме криминалистите за допълнителен оглед – промърмори Дагоста и механично посегна към радиостанцията. В следващия миг отдръпна ръката си, досетил се, че тук тя не му върши работа.
– Лейтенант? – направи крачка напред Хейъуърд.
– Какво?
– Когато някой умре, къртиците напускат мястото. От суеверие. Но в момента, в който се махнем оттук, те ще се върнат и ще премахнат всички следи. Включително главата и никога повече няма да я видим. В тези подземия полицията не е на почит.
– Но как ще разберат, че сме тук, по дяволите?
– Вече ви казах – те са наоколо. И наблюдават всичко.
Дагоста насочи лъча към околните стени. Тунелът беше тих и пуст.
– Какво искате да кажете?
– Ако искате да изследвате тази глава, ще трябва да я отнесете сам.
– О, Господи! – простена Дагоста, помълча и кимна: – Добре, сержант. Налага се да импровизираме. Подайте ми онзи пешкир.
Хейуърд заобиколи застиналия на място капитан Уокси, вдигна влажната кърпа и я разстла на цимента в близост до главата. След това покри дланта си с ръкава на униформеното яке и я избута върху нея.
Дагоста наблюдаваше действията й със смесица от отвращение и възхита, забравил парливото смъдене в очите си. Жената сръчно събра краищата на пешкира и ги завърза като бохча.
– Да вървим – кимна той. – Сержант, на вас се пада честта за последните почести.
– Няма проблем. – Хейуърд вдигна вързопа, като го държеше колкото може по-далеч от тялото си.
Но едва тръгнали по обратния път, във въздуха се разнесе тихо свистене и една бутилка се пръсна в стената, на сантиметри от главата на Уокси.
– Стой! Полиция! – светкавично се завъртя Дагоста.
От мрака бръмна втора бутилка. Някакъв странен гъдел в основата на гръбнака му позволи по-скоро да усети, отколкото да види заплашително приближаващите се фигури.
– Само трима сме, лейтенант – напрегнато прошепна Хейуърд. – Предлагам да се омитаме!
От мрака долетя дрезгав вик, последван от втори, сетне се разнесе тропот на бягащи крака. Зад гърба им Уокси изцвили от ужас.
– За Бога, капитане, съвземи се! – кресна Дакота.
Но Уокси сякаш не го чу, от устата му излиташе тихо скимтене. Извърна поглед към миниатюрната фигура на сержант Хейуърд, изпъната като струна. Деликатните й ръце висяха отстрани на тялото, в едната от тях се поклащаше опакованата глава. Тя шумно си пое въздух и се извърна с лице към стълбата.
– Не ме изоставяйте, моля ви! – проплака Уокси.
Дагоста го хвана за рамото и грубо го блъсна пред себе си.
Това изглежда беше достатъчно. Дебелакът се пробуди и започна да подтичва по обратния път, задминавайки дори Хейуърд.
– Мърдай! – извика лейтенантът и я побутна пред себе си. В следващия миг нещо изсвири покрай ухото му, той рязко се завъртя и измъкна револвера. В светлината на изстрелите успя да зърне десетина сенки, които се разделиха с очевидното намерение да ги обкръжат. Тичаха бързо, с приведени гърбове. Без да губят повече време, полицаите хукнаха към стълбата.
Спряха едва когато стигнаха горното ниво. Дагоста дишаше тежко и правеше напразни опити да се ослуша. Хейуърд стоеше до него с оръжие в ръка. Тишината се нарушаваше единствено от заглъхващите стъпки на Уокси, който продължаваше да тича към светлината.
– Следващия път очаквам да ме предупредиш за намеренията си, сержант! – раздразнено изръмжа той.
– Страхувах се, че ще хукнете след капитана, сър – хладно отвърна Хейуърд, докато прибираше пистолета си в кобура. – Веднага ще добавя, че за новобранец се представихте доста добре.
Дагоста изненадано я погледна. За пръв път се беше обърнала към него по устав, като към старши офицер. Понечи да попита какво беше това странно подсвиркване, което издаде долу, непосредствено преди оттеглянето, но после се отказа.
– Главата?
Хауърд леко повдигна бохчата в ръката си.
– В такъв случай да се пръждосваме. Останалите забележителности ще разгледаме друг път.
По обратния път пред очите му, Бог знае защо, непрекъснато плуваше гледката на посраните памперси. Нищо друго. Нито сенките и бутилките, нито усойният тунел.
