Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 31 страниц)
– Останете по местата си! – нареди Пендъргаст. Заповедта бе произнесена тихо, но толкова повелително, че полицаите замръзнаха.
Хорлокър рязко се завъртя, на слепоочието му запулсира дебела вена.
– Какво значи това? – попита с дрезгав шепот той.
– Директор Хорлокър, в съответствие с правомощията си на федерален агент на правителството на САЩ, аз арестувам този индивид!
– Я не ме занасяй! – изръмжа Хорлокър.
– Имаме само два часа, Пендъргаст! – напрегнато се обади Марго.
Агентът кимна и се обърна към Хорлокър:
– С удоволствие бих продължил размяната на любезности, но времето ме притиска. Винсънт, вземи ключа за белезниците от тези господа. – А към униформените подхвърли: – Хей вие, поемам арестувания!
– В никакъв случай! – викна Хорлокър.
– Сър – обади се един от полицаите. – Не можем да се противопоставяме на федералните власти.
Пендъргаст пристъпи към дрипавия бездомник, който вече се беше изправил до Дагоста и разтриваше окованите си китки.
– Не съм наясно с ролята ви в днешните събития, господин Мефисто – тихо рече агентът. – По тази причина не мога да гарантирам личната ви свобода. На ако ми помогнете, може би ще успеем да отървем града от убийците, които заплашват и вашите хора. Давам ви дума, че исканията ви за повече права на бездомниците ще бъдат разгледани с максимална обективност. – След тези думи направи още една крачка напред и протегна ръка.
– Веднъж вече ме излъга! – присви очи Мефисто.
– Нямаше друг начин да стигна до теб – отговори Пендъргаст, без да отдръпва ръката си. – Тук не става въпрос за борба между имащи и нямащи. Ако някога е имало такава, сега няма. Защото провалим ли се, всички губим – и Парк авеню, и Маршрут 666.
Настъпи дълбока тишина. Накрая Мефисто леко кимна.
– Много трогателно, няма що! – промърмори Хорлокър. – Дано се издавите в лайната!
50
Смитбек надникна през ръждивата стоманена решетка в краката си. Беше стъпил на желязното мостче над облицована с тухли шахта, която чезнеше дълбоко в непрогледния мрак. Уокси и останалите вдигаха шум някъде далеч долу, невидими от наблюдателния му пост. Дано това безумие има смисъл, въздъхна за пореден път той. Но след като беше последвал Уокси чак дотук, не му оставаше нищо друго, освен да изчака и да разбере за какво става въпрос.
Направи предпазлива крачка напред и отново надникна в шахтата с петимата мъже, които шетаха нейде дълбоко под краката му. Ръждясалото мостче беше прикрепено към стената на огромен, увиснал над бездната метален резервоар. Решетъчният под се клатеше и при най-малкото движение. В крайна сметка успя да се прехвърли от другата страна, където имаше вертикална стълба. Хвана се за нея и протегна шия. В шахтата светеше цяла батарея прожектори, но въпреки това дъното почти не се виждаше. От резервоара се проточи тънка струйка вода и безшумно изчезна в бездната. Разнесе се глухо скърцане, сякаш корпус на подводница простена под огромното налягане на водните маси. От шахтата подухна изненадващо свеж и студен ветрец, който разроши косата му.
Дори в най-фантастичните си сънища не би могъл да допусне, че под водната кула в Сентрал Парк съществува толкова огромна и загадъчна кухина. Даваше си сметка, че огромният метален цилиндър над главата му на практика е дъното на Главния резервоар, чиито изпускателни шлюзове са свързани с отводнителните канали. С усилие на волята си забрани да мисли за огромното количество вода, което висеше точно над главата му. Вече можеше да вижда хората на Уокси, стъпили на една платформа в долния край на стълбата. Край тях смътно проблясваше невероятна плетеница от тръби, кранове и клапани, сякаш части от някаква кошмарна машина, построена в зората на Индустриалната ера. Стъпалата бяха плъзгави от конденз, а малката платформа долу нямаше парапети. Смитбек стъпи на първото стъпало, после размисли и се върна. И оттук се вижда, ако изобщо има нещо за виждане, помисли си той и възседна стъпалото. Мястото действително се оказа добро – можеше да следи действията на хората долу, като сам оставаше невидим.
По тухлените стени на шахтата шареха разсеяни светлини, до слуха му долитаха приглушените гласове на полицаите, странно кънтящи и деформирани. Различи сочния бас на Уокси, който познаваше от работното съвещание в музея. Дебелият полицай изключи радиостанцията и се обърна към дребен и нервен мъж с навити ръкави:
– Гаден малък лъжец! – просъска Уокси. – Изобщоне си ми казвал, че процесът не може да се спре!
– Казах ви и още как! – пискливо отвърна онзи. – А вие дори заявихте, че така е още по-добре! Май трябваше да си нося магнетофон, защото…
– Млъквай! – сряза го Уокси. – Това ли са клапаните?
– Ей ги там, отзад.
Последва тишина, нарушена от скърцането на метал и движението на мъжете.
– Тази платформа здрава ли е? – долетя приглушеният глас на Уокси.
– Откъде да знам? – отвърна пискливият гласец. – След компютризирането на системата поддръжката беше…
– Добре, Дъфи, ясно – прекъсна го капитанът. – Свърши каквото имаш да вършиш и да си вдигаме чуковете.
Смитбек протегна шия и напрегна взор. Човекът на име Дъфи се суетеше пред няколко огромни колела от плътно желязо.
– Трябва да ги завъртим всичките – долетя гласът му. – По този начин ще затворим главния шлюз. Когато компютърът даде команда за изпразване на резервоара, водата ще премине през автоматичните клапи, но главният шлюз ще остане затворен. Принципът на сифона, стига да работи. Както вече споменах, ръчното управление не е използвано от…
– Прекрасно. Като нищо ще ти дадат Нобелова награда! Хайде, направи го!
Какво да направи? – запита се Смитбек. Изглежда искаха да попречат на изпразването на резервоара. Мисълта за нахлуващите отгоре хиляди кубически метра вода бе достатъчна, за да потърси с поглед изхода. Но защо? Някакъв компютърен проблем? Май ще се окаже, че напразно беше зарязал най-значимата проява на гражданско неподчинение за последните сто години. Сърцето му се сви. Явно беше сбъркал мястото на сензацията.
– Помогнете ми да завъртя това – обади се отново Дъфи.
– Хайде, какво чакате! – сопнато викна Уокси. От наблюдателния си пост Смитбек видя двете неясни фигури, които пристъпиха към голямо желязно колело. Чу се усилено пъшкане.
– Не ще да мръдне – оплака се единият полицай.
Човекът на име Дъфи се наведе над колелото.
– Някой го е пипал! – извика той и посочи с ръка: – Вижте! Оста е изкривена! Онези кранове горе също са изпотрошени, при това съвсем неотдавна!
– Престани с тези глупости, Дъфи!
– Сам вижте. По това нещо е стреляно!
Последва мълчание.
– Шибана работа – промърмори с треперещ глас Уокси. – Можеш ли да го оправиш?
– Сигурно – сви рамене онзи. – Но ако разполагахме с едно денонощие, ацетиленови горелки, електрожен и нови оси, плюс още куп резервни части, чието производство е преустановено в началото на века.
– Хич не ща да слушам подобни глупости! Не успеем ли да завъртим шибаните колела, всички отиваме по дяволите! Хайде, Дъфи, извади ни от бъркотията, в която сам ни набута!
– Майната ти, капитане! – изви тънкият фалцет. – Писна ми от тебе, гадно и тъпо копеле! На всичкото отгоре и адски дебело!
– Това ще го включа в доклада си, Дъфи.
– Да не забравиш да добавиш и „дебелото копеле“! – тросна се дребният мъж.
Настъпи тишина.
– Хей, усещате ли миризмата? – обади се един от полицаите.
– Какво е това, по дяволите? – добави друг.
Смитбек напълни гърдите си с влажния и студен въздух, но не подуши нищо, освен мирис на мухъл и влажна мазилка.
– Да си махаме оттук! – викна Уокси и стъпи на най-долното стъпало.
– Хей, ами шлюзът? – долетя гласът на Дъфи.
– Нали и без това не може да се поправи – изръмжа капитанът, и без да поглежда назад.
От бездната долетя някакво далечно потракване.
– Какво беше това? – попита с несигурен глас Дъфи.
– Идваш ли? – викна Уокси и започна да набира дебелото си тяло нагоре по стълбата.
Дъфи се поколеба, огледа инсталацията пред себе си и колебливо го последва. Униформените се наредиха подире му. Смитбек си даде сметка, че най-много след пет минути щяха да бъдат при него. Трябваше да се връща, при това веднага, защото го чакаше доста катерене по обратния път. Толкова труд за нищо, мамка му! Обърна се и хвана желязното стъпало над главата си. Надяваше се, че сблъсъците горе все още продължават. Къде ли изчезна госпожа Уишър? „Какъв фал, Господи! – мрачно въздъхна той. – Не мога да повярвам, че предчувствието ме подведе!“ При тоя късмет оня брадат задник Брайс Хариман сигурно ще…
Мислите му бяха прекъснати от силен тътен в дъното на шахтата, последван от скърцане на ръждясали железа.
– Какво беше това? – хлъцна Уокси.
Смитбек се обърна. Неясните фигури бяха замръзнали на стъпалата, а ехото от въпроса на капитана бавно заглъхваше. После тишината беше нарушена от отчетливи стъпки по железните стъпала, придружени от пъшкане и ръмжене. Косата на Смитбек настръхна от ужас.
Полицаите насочиха фенерчетата си надолу, но лъчите им безпомощно заиграха по тухлените стени.
– Кой е там? – нервно извика Уокси, увиснал на стъпалото.
– Някакви хора се качват към нас – съобщи един от униформените.
– Полиция! – изкрещя с внезапно изтънял глас Уокси.
Никакъв отговор.
– Идентифицирайте се!
– Продължават да се качват – обади се същият полицай.
– Вонята пак се появи – подхвърли друг и Смитбек изведнъж потрепна, сякаш ударен от чук. Едва сега в ноздрите го блъсна острата животинска миризма, която помнеше от онази ужасна нощ в музея отпреди година и половина.
– Приготви оръжието! – панически извика Уокси.
И Смитбек ги видя: неясни сенки с качулки и тъмни плащове, развяващи се от течението в шахтата. Катереха се по железните пречки с ужасяваща бързина.
– Хей вие, там долу! – изкрещя отново Уокси. – Спрете на място и се идентифицирайте! – Дебелото тяло се извъртя към полицаите под краката му: – Вие ги изчаквате тук! Ако са нарушители, прочетете им правата! – После бързо пое нагоре, следван по петите от Дъфи.
Смитбек видя как странните фигури подминаха платформата и се насочиха към чакащите в засада полицаи. След кратка пауза се чу нещо като боричкане, а сенките на стълбата затанцуваха някакъв странен балет. Илюзията беше прогонена от оглушителния рев на деветмилиметров пистолет. Ехото заблъска стените на шахтата, последвано от писък на ужас. Полицаят на най-долното стъпало полетя надолу, заедно с една от сенките, вкопчена в него. Писъкът постепенно заглъхна.
– Спрете ги! – панически изкрещя през рамо Уокси, продължавайки да се катери нагоре. – Не ги пускайте насам!
Скован от ужас, Смитбек гледаше как сенките се приближават със смайваща бързина. Стълбата стенеше и се огъваше под тежестта им. Вторият полицай откри безразборна стрелба, но в следващия миг някаква ужасна сила го откъсна от стъпалото и го захвърли в бездната. Пламъчетата от дулото на пистолета му бързо се стопиха в мрака. Обзет от паника, третият полицай се заизкачва нагоре с бясна бързина.
Сенките се понесоха след него, вземайки по две стъпала наведнъж, с плавни и сякаш лишени от усилие скокове. Една от тях за миг попадна в лъчите на прожекторите и Смитбек мерна нещо влажно, дебело и лъскаво. В следващия миг полицаят беше застигнат. Сянката под него направи широк режещ замах към краката му. Човекът изкрещя и се сгърчи на стълбата. Сянката се изравни с него и впи нокти в гърлото му, а останалите пъргаво ги заобиколиха и продължиха нагоре.
Изцъклен и парализиран от ужас, Смитбек не можеше да откъсне поглед от отвратителната сцена под краката си. В бързината Уокси пропусна едно стъпало и увисна на ръце, а краката му панически търсеха опора. Дъфи бързаше подире му, а сенките бяха на броени метри под него.
– Хванаха ме за крака! – разнесе миг по-късно ужасеният глас на инженера. Чу се пъшкане и приглушени ритници. – О, Господи! Помощ!
Влажните стени на шахтата отговориха със звънко ехо. В следващия миг Дъфи успя да се отскубне и се втурна нагоре, подминавайки безпомощно ритащия във въздуха Уокси. Една от сенките го последва.
– Не, не! – изкрещя отчаяно капитанът, опитвайки се да отблъсне протегнатите към него ръце с извити като куки пръсти. Един от бясно ритащите му крака закачи качулката на нападателя и Смитбек ужасено се дръпна, но мозъкът му успя да регистрира кошмарната гледка, появила се в слабо осветената шахта: зеници на гущер в тесните процепи на очите, дебели и влажни устни, огромна провиснала на пластове гуша. Изведнъж осъзна, че това са Бръчкавите, за които беше споменал Мефисто. И разбра откъде идва името им.
В следващия миг вцепенението го напусна и той панически задраска нагоре към мостчето. Отдолу екнаха изстрелите от служебния пистолет на Уокси. Разнесе се нечовешки рев, от който стомахът на репортера се преобърна. Нови два изстрела, в бърза последователност, после Уокси нададе писък, преминал в странно, смразяващо кръвта гъргорене.
Смитбек прекоси мостчето на четири крака, опитвайки се да преодолее парализиращия ужас, който отново се надигна в душата му. Зад гърба му Дъфи – Боже, дано да е той! – преодоляваше стъпалата със сподавени ридания. Имам добра преднина, механично пресметна Смитбек. Сенките се намираха някъде в средата на отвесната стълба, на тридесетина метра под него. Мина му през ума, че трябва да помогне на Дъфи, но частица от секундата беше достатъчна да проумее, че това е невъзможно. Да оцелее сега, пък после ще има достатъчно време да съжалява за постъпката си, тръсна глава той.
Когато най-сетне изскочи в подножието на каменните стъпала, над които се очертаваше сладостното кръгче на обсипаното със звезди небе, журналистът с ужас съзря огромните тъмни фигури, които – Боже, помогни ми! – се спускаха право срещу него. Обърна се и хукна назад към мостчето, отчаяно оглеждайки тухлените стени на шахтата, чезнещи в пропастта. Вдясно от платформата тъмнееше дупката на някакъв спомагателен тунел, обрамчена от стара, покрита с варовикови образувания каменна арка. Тропотът на крака бързо приближаваше. Смитбек се шмугна под арката и се озова в нисък тунел, осветен от мижави, нарядко поставени електрически крушки. Хукна по него с отчаянието на обречен, но това не му попречи да отбележи, че неравният под води в посоката, която най-малко искаше да следва: надолу и все надолу…
51
Дежурният в отдела за огнестрелни оръжия беше забил нос в списание „Войници на късмета“. Столът му беше наклонен назад, опасно балансиращ само на два крака. Очите му се вдигнаха над корицата и се разшириха от учудване. Явно не беше свикнал да посреща гости в подземието на централния офис на ФБР на Федерал Плаза, особено пък някакъв дрипав субект с див поглед и сплъстена брада, придружен от млада жена и широкоплещест мъж в раздърпан костюм. Марго забеляза как очите му се присвиват, а ноздрите му леко потрепват. Май усети уханието на Мефисто, усмихна се в себе си тя.
– С какво мога да ви помогна, господа? – подозрително попита агентът. Списанието изчезна, столът бавно стъпи на четирите си крака.
– С мен са – излезе напред Пендъргаст и му показа служебната си карта. Но човекът вече го беше познал и скочи на крака. Списанието се плъзна на пода.
– Нужни са ми муниции – кратко поясни Пендъргаст.
– Разбира се, сър, веднага, сър – изломоти дежурният и бързо отключи стоманената врата зад гърба си.
Марго първа влезе в просторното помещение, запълнено от пода до тавана с масивни дървени шкафове. Пендъргаст я изпревари и пое по тясната пътека между тях.
– Какво има тук? – попита Марго и тръгна след него.
– Снаряжение за извънредни ситуации – бе отговорът. – Пакети с храна, медикаменти, бутилирана вода, одеяла и походни легла, гориво, резервни части.
– Можете да издържите доста продължителна обсада – отбеляза Дагоста.
– Такава е и целта, лейтенант – отвърна Пендъргаст, като приближи малка метална врата в отдалечената стена на помещението и набра някакъв код върху поставената отстрани клавиатура. Зад вратата се разкри тесен коридор с подредени край стените метални шкафове. На пластмасовите табелки бяха изписани различни наименования – М–16/ХМ–148, CAR–15/SM–177Е2, КЕВЛАР S-M, КЕВЛАР L-XXL.
– Играчки за ченгета – презрително подхвърли Мефисто.
Пендъргаст се насочи към дъното на прохода, отвори някаква вратичка и измъкна три маски от прозрачна пластмаса с прикрепени към тях неголеми контейнери с кислород. Едната задържа, а останалите две подхвърли на Дагоста и Мефисто.
– Ако пак решите да обгазите обитателите на подземията, а? – рече Мефисто, изпитал известни трудности да улови маската с окованите си ръце. – Чувал съм, че било много вълнуващо.
– Виж какво – обърна се да го погледне Пендъргаст. – Мислиш, че полицията се е отнесла зле с твоите хора, а аз по една случайност съм на същото мнение… Ще се наложи да ми повярваш, че нямам нищо общо с тази работа.
– Двуликият Янус отново проговори! – саркастично промърмори Мефисто. – Властелинът на Гробниците! Отдавна трябваше да се досетя, че насреща ми се е изправил най-големият въздухар на света.
– Прибягнах до хитрост заради твоята параноя и пълната изолация, в която държиш хората си – спокойно отвърна Пендъргаст, без да спира работа.
В ръцете му се появиха фенерчета за глава, очила с издължени рамки, които Марго правилно определи като прибори за нощно виждане, някакви жълти цилиндри с неизвестно за нея предназначение.
– Никога не съм ви смятал за врагове – добави агентът.
– Тогава защо не ми свалиш белезниците?
– Не го прави – предупредително се обади Дагоста.
Ръката на Пендъргаст замръзна над чекмедже с някакви дълги ножове, поколеба се за миг, после бръкна в джобчето на черното си сако и решително отключи белезниците на скитника, който с отвращение ги запрати на пода.
– Какво ще дялкаш там долу, Уайти? – презрително подхвърли той. – Бръчкавите едва ли ще се уплашат от ножчетата, с които си играят специалните части. Най-много да ги погъделичкате…
– Силно се надявам да не се срещаме с никого от обитателите на тунелите „Астор“ – въздъхна Пендъргаст, без да вади главата си от шкафа. Ръцете му сръчно затъкнаха чифт пистолети в колана на панталоните. – Но от опит знам, че трябва да бъда подготвен за всякакви изненади.
– В такъв случай ти желая приятна стрелба по панички, фебереецо. На връщане мога да ти предложа чаша чай с бисквитки и приятен разговор някъде в района на Маршрут 666, че дори и препариране на трофеите ти.
Пендъргаст се отдръпна от шкафа и бавно пристъпи към скитника. Марго успя да зърне мигновения блясък в очите му.
– Какво точнода направя, за да разбереш сериозността на положението? – тихо попита той и заплашително се надвеси над лицето на подземния лидер. В спокойния му глас се долови мрачна заплаха.
– Просто да ми се довериш – отговори Мефисто, отстъпвайки крачка назад.
– Ако не ти се доверявах, нямаше да ти сваля белезниците.
– Тогава го докажи – бързо се окопити онзи. – Дай ми едно от ония лъскави пушкала, дето ги видях в шкафа, или поне някое револверче. Искам да имам някакъв шанс за спасение, ако твоите момчета случайно загазят.
– Не ставай глупав, Пендъргаст! – предупреди Дагоста. – Тоя тип е превъртял, ако не от друго, то защото не е виждал слънцето от времето, когато Джордж Буш старши беше президент!
– За колко време ще ни заведеш в тунелите „Астор“? – попита Пендъргаст, без да обръща внимание на думите на лейтенанта.
– Деветдесет минути. Разбира се, ако нямате нищо против да си намокрите крачетата…
Настъпи тежко мълчание.
– По-всичко личи, че познаваш оръжията – рече накрая Пендъргаст. – Какъв опит имаш?
– Седма пехотна, разузнавателен батальон. Ранен за бойната слава на САЩ в Железния триъгълник. – Мръсните панталони на скитника изведнъж се смъкнаха надолу и Марго потръпна от отвращение. През корема се проточваше грозен назъбен белег, който свършваше на хълбока с няколко грозни бучки мастна тъкан. – Преди да ме метнат на носилката, трябваше да ми напъхат карантията обратно… – добави с крива усмивка той.
Пендъргаст запази мълчание в продължение на цяла минута, после отвори съседния шкаф и извади два автомата. Единия преметна през рамо, а другия подаде на Дагоста. След това измъкна кутия сачми и щурмова пушка-помпа с късо дуло. Затвори вратичката и ги връчи на Мефисто.
– Не ме подвеждай, боец – каза той, все още с длан върху цевта.
Скитникът мълчаливо издърпа пушката и започна да я зарежда.
Марго с тревога установи, че нищо от изваденото оборудване не беше предназначено за нея.
– Хей, я почакайте! – обади се тя. – Ами аз?
– Страхувам се, че вие оставате тук – промърмори Пендъргаст, докато вадеше бронежилетки от съседния шкаф.
– И защо, ако смея да попитам? Защото съм жена?
– Моля ви, доктор Грийн. Прекрасно знаете, че не е така. Просто нямате опит в подобен род полицейски акции. – Вратичката на поредния шкаф отскочи и Пендъргаст кимна към него: – Ти отговаряш за това тук, Винсънт…
– Осколочни гранати М–26? – промърмори Дагоста и вдигна една от тях. – Тук има огнева мощ за агресия срещу цял Китай, приятелю!
– Нямам опит, значи – механично повтори Марго, без да дава вид, че е чула думите на Дагоста. – А кой ви спаси задника в музея, уважаеми господин федерален агент? Ако не бях аз, отдавна да сте се превърнал в част от лайната на Мбвун!
– С готовност признавам този факт, доктор Грийн – отвърна Пендъргаст, без да обръща внимание на тона й. Беше се привел над някаква раница със странен на вид маркуч в долната част.
– Не ми казвай, че това е огнехвъргачка! – стресна се Дагоста.
– Ако не греша, моделът е АВТ „Фастфайър“ – обади се Мефисто. – Знам ги от службата си в пехотата. Викахме „пурпурна мъгла“ на желето, дето го плюят… Садистично оръжие, рожба на морално банкрутирала държава! – Очите му потъмняха и се изместиха към отворения шкаф на метър от него.
– Аз съм антрополог и познавам тези същества далечпо-добре от всички вас – не се предаваше Марго. – Ще имате нужда от опита ми.
– Не чак до такава степен, че да рискуваме живота ви – отсече Пендъргаст. – Доктор Фрок също е антрополог. И него ли да помъкнем долу, барабар с количката, за да чуем експертното му мнение?
– Аз открих всичко това, забравихте ли? – гневно повиши глас Марго.
– Има право – обади се Дагоста. – Ако не беше тя, изобщо нямаше да сме тук…
– Което не означава, че трябва да я забъркваме във всичко – поклати глава Пендъргаст. – Пък и не е служител на полицията и никога не е слизала долу.
– Добре тогава! – викна Марго. – Забравяме опита ми, забравяме факта, че ти спасих задника! Но аз съм отличен стрелец, Дагоста може да го потвърди. Няма да ви бавя – дори обратното, едва ли някой от вас ще издържи на моето темпо! Нещата опират до едно: ако долу се стигне до неприятности, всяка помощ ще ви бъде добре дошла!
Бледосините очи на агента се втренчиха в лицето й и Марго изпита неприятното чувство, че проникват навътре и докосват най-съкровените й мисли.
– Защо настоявате толкова, доктор Грийн?
– Защото… – Марго внезапно замълча, учудена от силното си желание да се спусне в пълните с неизвестност земни недра. Далеч по-просто беше да им пожелае успех, да излезе от тази сграда и да се прибере у дома, да си поръча вечеря от тайландското ресторантче на ъгъла и да разгърне романа на Текери, който беше планирала да прочете още предишния месец.
След което си даде сметка, че не става въпрос за желание. Преди осемнадесет месеца се беше изправила пред Мбвун и видя отражението си в хищните му червени очи. Уби го с помощта на Пендъргаст и реши да забрави чудовището. Всички решиха така. Но сега разбираше, че нещата стоят по съвсем друг начин.
– Преди два месеца Грег Кавакита направи опит да се свърже с мен – тихо промълви тя. – Но не си направих труда да го потърся… Ако бях го сторила, може би никога нямаше да се стигне дотук… – Замълча, после тръсна глава: – Нужно ми е да видя края на тази история!
Пендъргаст не сваляше проницателния си поглед от лицето й.
– Вие ме върнахте към всичко това, по дяволите! – извика тя и стрелна с очи Дагоста. – Никой не ме попита искам ли, или не! Но след като съм стигнала дотук, ще вървя докрай!
– И тук е права – въздъхна Дагоста. – Наистина аз бях този, който я замесих в разследването.
– Опитайте се да ме разберете, Марго, моля ви – рече нежно Пендъргаст и сложи ръце върху раменете й в непривична за него проява на интимност. – Там, в музея, нямахме избор. Бяхме в капана, заедно с Мбвун. Сега не е същото. Сега тръгваме срещу опасността с пълното съзнаниеза нея. Вие сте цивилно лице. Съжалявам, но нещата стоят именно по този начин.
– За пръв път съм съгласен с кмета Уайти – обади се Мефисто и се обърна към Марго: – Изглеждате разумен човек. Което означава, че нямате място в тази компания. Затова ги оставете да излагат на опасност служебните си задници.
Пендъргаст задържа още малко погледа на Марго, след това отпусна ръце и се обърна към Мефисто:
– Откъде ще минем?
– По линията „Лексингтън“, която минава точно под „Блумингдейлс“ – бе отговорът. – На четиристотин метра от експресната линия има една изоставена шахта, която води право в парка, а оттам се спуска надолу към Гърловината.
– Господи! – смръщи вежди Дагоста. – Май Бръчкавите са нападнали онзи влак точно оттам!
– Възможно е – кимна Пендъргаст, замисли се за момент, после рязко се завъртя и тръгна към изхода: – За експлозивите ще трябва да отскочим до отдел С… Разполагаме с по-малко от два часа.
Дагоста тръгна след него, после спря и се обърна към младата жена.
– Ела, Марго, ще те изпратим…
Тя остана на мястото си, забила очи в гърбовете на мъжете, които бързаха към изхода на оръжейницата.
– По дяволите! – изкрещя извън себе си, захвърли раницата си и силно ритна близкия шкаф. После се свлече на пода и стисна главата си с две ръце.
