Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 30 (всего у книги 31 страниц)
64
Утринното слънце изскочи ниско над водите на Атлантическия океан, целуна пясъчната вилица на Лонг Айлънд, плъзна се над заливчета и пристани и окъпа пустите улици и тротоари на курортните селища в хладна лятна пот. Ярко сияние докосна близките покрайнини на Ню Йорк и сивата грамада на високите сгради се обагри в розово. Следвайки широката си орбита, лъчите се изкъпаха в Ийст Ривър, а после хвърлиха мигновена искра в прозорците на десетки хиляди сгради, сякаш решили да освежат града със светла и топла струя.
Но тази струя изобщо не достигна до канала, известен с името „Хумболд“, просто защото над него се преплитаха множество железопътни надлези и гъста мрежа от далекопроводи, а жилищните блокове от двете му страни – пусти и сиви като огромни мъртви зъби, бяха твърде многобройни и прекалено високи. Водата в подножието им се стелеше тъмна и неподвижна, смущавана единствено от вибрациите на моста при преминаване на влак.
Докато слънцето следваше неизменния си път на запад, самотен лъч прониза плетеницата от стомана и дърво, изпъстрена с кървавочервените петна на ръждата. Беше неочакван и остър като рана от хладно оръжие и угасна с бързината, с която се беше появил, но миг преди това успя да освети една крайно необичайна гледка: кална и напълно изтощена човешка фигура, просната върху тухлената площадка, която се издигаше на сантиметри от тъмната вода.
После зловонният канал отново потъна в мрак и тишина, която обаче продължи съвсем кратко време, тъй като в далечината се появи ниско боботене, прониза утринните изпарения и отмина, но след това се завърна отново. Към него се присъедини и друг звук: по-близък и по-плътен. Повърхността на канала потрепна и се сбърчи, неохотно пробудена за живот.
Лейтенант Дагоста се беше изправил на носа на катера от бреговата охрана, неподвижен и напрегнат като войник на пост.
– Ето я! – извика той, махна с ръка към кея и се обърна към човека зад руля: – Спри проклетите витла, за Бога! Разбъркват шибаната воня и вече започва да ми се гади! Бъди готов да повикаш медицинска помощ по въздуха.
Кормчията вдигна глава към моста над тях и олющените фасади наоколо. На лицето му се изписа съмнение, но не каза нищо.
Смитбек се надвеси над борда и погледна мътилката.
– Що за място е това? – попита той, запушил нос с края на ризата си.
– Викат му „Хумболд“ – лаконично отвърна Дагоста и отново заговори на рулевия: – Приближи се максимално, за да може да я прегледа докторът.
Смитбек му хвърли кос поглед и се изправи. Знаеше, че костюмът му е кафяв, защото Дагоста носеше само кафяви костюми, но цветът на този не можеше да се отгатне, покрит от плътен слой засъхнала кал, кръв и машинно масло. Раната над веждата му представляваше назъбена, яркочервена черта. Видя как бърше лицето си с ръкав и долови тихия му глас:
– Дано да е добре, Господи!
Катерът се изравни с тухлената площадка и забоботи на празен ход. Дагоста и докторът бързо прескочиха борда и се наведоха над неподвижната фигура. Пендъргаст стоеше в сянката на кърмата, бледото му лице бе изопнато от тревога.
Марго трепна й бавно надигна глава. Понечи да седне, но простена и опря длан в челото си.
– Тук съм, Марго! – меко каза полицаят. – Помниш ли ме? Аз съм лейтенант Дагоста.
– Не се движете – обади се лекарят и внимателно опипа врата й.
Марго пренебрегна съвета и с усилие се надигна до седнало положение.
– Защо се забавихте толкова, по дяволите? – пророни, после млъкна, задавена от дрезгава кашлица.
– Нещо счупено? – попита докторът.
– Всичко – направи гримаса тя. – Левият ми крак със сигурност…
Докторът майсторски сряза крачола на калните джинси. След обстоен преглед, който включи и останалите части на тялото й, той се обърна към Дагоста и подхвърли нещо.
Лейтенантът вдигна глава към хората на палубата и извика:
– Тя е добре! Линейката да ни чака в пристанището.
– Е, защо се забавихте? – повтори въпроса си Марго.
– Заблудихме се – отговори Пендъргаст, внезапно изникнал до нея. – Открихме единия ти плавник в утаителя на пречиствателната, накъсан до неузнаваемост. Това ни накара да си помислим, че… – Замълча за миг, после тръсна глава:
– Е, мина известно време, преди да решим, че си струва да проверим и по-малките канали, които се вливат в Западния страничен…
– Нещо счупено? – надвеси се през борда Смитбек.
– По-вероятно разтежения или спукване на малки кости – отвърна лекарят. – Нека спуснат носилката…
– Мисля, че и сама ще… – промърмори Марго и понечи да се изправи.
– Стой на място и слушай какво ти казва докторът – спря я с бащинска загриженост Дагоста.
Катерът направи лека маневра, бордът му се отърка в тухлите. Смитбек и кормчията плъзнаха тясната носилка надолу, после журналистът скочи и помогна да прехвърлят Марго. Със задружни усилия тримата мъже успяха да я вдигнат нагоре, положиха я на палубата и бързо се прехвърлиха през предпазния парапет.
– Хайде, тръгвай! – заповяда на кормчията Дагоста. – Крайно време е да се разкараме от тая помийна яма!
Дизелът изрева, катерът се отдели от тухлената площадка и пое към средата на канала. Марго отпусна глава на надуваемата възглавница, а Смитбек се зае да почиства лицето и ръцете й с влажна кърпа.
– Колко е хубаво – прошепна тя.
– След десет минути сме на твърда земя – обяви Пендъргаст и седна до нея. – А след още десет си в болницата.
Тя отвори уста да протестира, но строгият поглед на агента я спря.
– Нашият приятел Сноу ни запозна с част от заразите, които се въдят в този канал – додаде той. – За твое добро е, повярвай ми.
– Какво стана? – промърмори Марго и затвори очи, унесена от успокояващото боботене на двигателите.
– Зависи какво си спомняш – рече Пендъргаст.
– Помня, че се разделихме по някакъв начин, малко преди експлозията…
– Точно тя те е изхвърлила в един от страничните отводнителни тунели – поясни агентът. – Благодарение на Сноу ние успяхме да стигнем до преливника и оттам – в Хъдзън. А теб течението те е завлякло до някой от изпускателните шлюзове на канала „Хумболд“.
– Минала си по пътя на онези скелети, които извадихме от канала след наводнението – обади се Дагоста.
Марго кимна, затвори очи и сякаш задряма. Но в следващия миг устата й отново се раздвижи:
– Фрок…
– После! – докосна устните й Пендъргаст. – Ще имаме време да говорим надълго и нашироко.
– Как можа да стигне дотам! – промълви Марго и поклати глава. – Какво го е накарало да взема препарата и да построи онази ужасна колиба!?
– Мен ме смущава друго – въздъхна Пендъргаст. – Защо винаги се оказва, че знаем твърде малко за хората, включително и за най-близките си приятели? Нямаме понятие от тайните им амбиции, от оня вътрешен огън, който ги тласка напред… Например Фрок… Никой от нас не е подозирал за бясната му амбиция да си възвърне способността да се движи. Виж, арогантността му е друга работа. Всички велики учени са в една или друга степен арогантни. Фрок със сигурност е оценил напредъка на Кавакита при усъвършенстването на препарата. Но дозите му за лична употреба са били доста по-пречистени от тези, довели до израждането на Бръчкавите. Очевидно е бил уверен, че ще отстрани недостатъците и недоглеждането на Кавакита. Открил е огромния потенциал на реовируса за лечение на физически недъзи и не се е колебал да го използва докрай. Но в хода на този процес е пропуснал за отбележи един страничен ефект, който в крайна сметка се оказва решаващ: вирусът уврежда психиката далеч повече, отколкото лекува физиката. Така на повърхността изплуват неподозираните амбиции и съкровените мечти, които до този момент са били дълбоко погребани в съзнанието му – гротескно изкривени и чудовищно извратени, те властно ръководят действията му. Свидетелство за това е онази отвратителна колиба. Той иска да бъде бог. Бог на себе си,бог на еволюцията…
Марго затвори очи, напълни гърдите си с въздух и отпусна ръце. Ритмичното полюшване на катера я унесе. Не след дълго се измъкнаха от Клоаката, плъзнаха се покрай изоставените квартали и излязоха на чист въздух. Над Хъдзън свежото утро вече отстъпваше пред поредния летен ден, който се очертаваше горещ и задушен. Обърнат към кърмата, Дагоста мълчаливо гледаше пенливата кафеникава диря на катера.
Марго бавно осъзна, че ръката й лежи върху някаква издутина на десния джоб. Бръкна в него и измъкна непромокаемия пакет, който Мефисто й беше връчил в тъмния тунел. Обзета от любопитство, тя бързо го отвори. Кратката бележка вътре се беше превърнала във влажни, абсолютно невъзможни за разчитане петна от мастило. Под нея се показа една доста начупена и избеляла черно-бяла снимка, на която се виждаше усмихнато хлапе в работен комбинезон и железничарска фуражка на главата. Беше възседнало дървено конче на колела, зад което, сред гъсталак от кактуси, имаше очукана каравана. Далеч зад нея се долавяха очертанията на висока планинска верига. Вторачена в щастливото детско личице, Марго бавно разпозна чертите на мъжа, в който се беше превърнало. Прибра снимката в плика и внимателно го пъхна в джоба си.
– Какво стана с резервоара? – попита със спокоен глас тя, обръщайки се към Пендъргаст.
– През последните шест часа не се наблюдават промени в нивото – отвърна агентът. – Очевидно положението е овладяно.
– Значи успяхме.
Пендъргаст не отговори.
– Не сме ли? – попита тя и в очите й се появи тревога.
– Май така изглежда – промърмори агентът и погледна встрани.
– Какъв е проблемът? – настоя тя. – Виждам, че се колебаеш…
Той се извърна към нея и прикова светлите си очи в нейните.
– Имахме късмет, че срутените стари галерии издържаха и прекратиха разлива. През следващите двадесет и четири часа тиоксинът ще унищожи останалите в резервоара растения, както и попадналите в тунелите. Но все още не можем да бъдем сигурни…
– А кога ще бъдем?
– Нека аз да ти кажа кога – усмихна се Дагоста. – На днешния ден след една година ще седна в „Мърсърс“ на Саут Стрийт и ще си поръчам стек от риба-меч, цяло кило порцията. Ако не превъртя, след като го хапна, значи можем да дишаме по-спокойно!
В същия миг слънцето изскочи иззад заобленото било на Вашингтон Хейтс и водата засия със зеленикави оттенъци. Смитбек престана да бърше лицето на Марго и вдигна глава. Пред очите му се разкри панорамата на модерните небостъргачи в центъра, позлатени в свежото утро, които влизаха в странен, но красив контраст с моста „Джордж Вашингтон“, който излъчваше сребристо сияние.
– Лично аз няма да се докосна до любимите си frutti del mare, поне в близко бъдеще – промърмори Пендъргаст. Марго му хвърли изпитателен поглед, търсейки някакъв знак, че се шегува. Но лицето му беше сериозно, дори малко мрачно. След кратко колебание тя кимна, че го разбира.
Епилог
Движението „Да си върнем града“ прекрати публичните си прояви. Госпожа Уишър получи почетната длъжност шеф на отдел „Връзки с обществеността“ в градската управа и започна активно да работи със следващата администрация, без да губи дори частица от гражданското си съзнание. А един малък парк на Петдесет и трета улица бе наречен „Памела Уишър“.
Лора Хейуърд отклони предложеното й повишение и напусна полицията, предпочела научната работа и дипломирането си в Нюйоркския университет.
Бил Смитбек написа книга за събитията от онази нощ и тя – издадена с твърди корици – се задържа в списъка на бестселърите няколко месеца наред, въпреки сериозната редакционна намеса на държавата в лицето на специален агент Пендъргаст. В крайна сметка Марго беше тази, която убеди – или по-скоро изнудижурналиста да дари половината от приходите си на приюти и за други благотворителни цели.
Точно една година след наводняването на тунелите „Астор“ Пендъргаст, Дагоста и Марго Грийн се срещнаха на официален обяд в прочутия рибен ресторант, който се намираше на пристанището отвъд Саут Стрийт. Никой не узна темата на разговора им, но когато Дагоста се появи на улицата, върху лицето му грееше широка усмивка, в която – кой знае? – май се долавяше и облекчение.
Бележка на авторите
Събитията и действащите лица в този роман са художествена измислица, но това не се отнася до подземията на Манхатън и техните обитатели. Установено е, че през последните няколко години в огромния лабиринт от тунели, стари водопроводи, минни галерии, изоставени гари и канали, са живели приблизително пет хиляди бездомници, без да се броят онези от тях, които са намерили приют в неизползвани газ станции, котелни и всякакви други помещения. Само под гарата Гранд Сентрал лежат стари тунели на седем нива, а в някои райони на града те надвишават тридесет. Тунелите „Астор“ със своите елегантни станции и мраморни перони наистина съществуват, макар и под друго название и в по-скромни размери. Точни и ясни карти на манхатънските подземия не съществуват и те наистина представляват една неизследвана и пълна с опасности територия.
Голяма част от разказаното в романа относно живота на бездомниците или къртиците е истина. Някои предпочитат да ги наричат „безкъщници“, защото за тях подземията са истински дом. В много случаи те се организират в общини, част от членовете на които не излизат на светло с месеци. В резултат очите действително привикват с мрака и дори започват да виждат в него. Те живеят благодарение на „бегачи“, които им носят храна от повърхността, като менюто им често се разнообразява с плъхове – както е описано в един епизод от книгата. Храната си приготвят на лагерни огньове или на парата от централното отопление, а вода и електричество крадат от многобройните подземни съоръжения и инсталации. Доказано е, че една от тези общности прибягва дори до почасовите услуги на учител, защото в подземията живеят и деца – обикновено скрити там от родителите им, които не желаят да ги дадат за принудително осиновяване. Къртиците наистина си предават съобщения на големи разстояния, използвайки система от почуквания по точно определени тръби. И накрая, отделни индивиди твърдят, че дълбоко под земята наистина съществува луксозна чакалня от деветнадесети век, обзаведена с кристални огледала, мозайки по стените, шадраван, концертен роял и кристален полилей – такава, каквато сме я описали в романа.
Тук е мястото да се отбележи, че в интерес на повествованието авторите са прибягвали до разместване, промяна и разкрасяване на отделни елементи от обстановката под Манхатън.
Авторите са на мнение, че една толкова богата страна като Америка може да си позволи разходите по медицинското обслужване, психиатричната помощ, подслона и уважението към своите бездомни граждани – неща, които са неотменим дълг на всяко цивилизовано общество.
Авторите са благодарни и задължени на книгата „Хората – къртици“ на Дженифър Тот (Chicago Review Press, 1993) и горещо я препоръчват на всеки, който проявява интерес към subterra incognita на Манхатън. Тя представлява едно превъзходно, провокиращо мисълта и на моменти дори плашещо изследване.