Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 31 страниц)
57
В продължение на един безкраен, наситен с ужас миг, Марго остана замръзнала в позиция за стрелба, сигурна, че са станали обект на нападение. Нещо й пречеше да спре очи върху това, с което се бореше Пендъргаст. Откъм Дагоста долетя сподавена ругатня. Напрегнала поглед през все още чуждите за нея инфрачервени очила, тя постепенно обхвана фигурата, която се беше вкопчила в агента. Принадлежеше на нормален човек – вероятно някакъв бездомник, успял да се отскубне от полицейската блокада. Външният му вид отговаряше на това предположение: човекът беше мокър и кален, а от невидимите му рани течеше кръв.
– Изключете светлината! – изсъска Пендъргаст. Фенерчето на Дагоста блесна в очилата на Марго и угасна. В окулярите заподскачаха ярки петна, които постепенно отстъпиха място на зеленикава, но ясна картина. Младата жена хлъцна от изненада, открила нещо много познато в кльощавата фигура и разчорлената коса на непознатия.
– Бил!?
Затиснал човека под себе си, Пендъргаст майчински го прегърна и зашепна нещо в ухото му. Онзи бързо прекрати съпротивата си, а агентът бавно се изправи. Марго се наведе над неподвижната фигура. Смитбек! Без никакво съмнение!
– Оставете го да се съвземе – рече Пендъргаст.
– Не мога да повярвам на очите си! – заекна от смайване Дагоста. – Възможно ли е да ни е проследил чак дотук?
– Не – поклати глава Пендъргаст. – Никой не ни е следил. – Очите му пробягаха по множеството отвори в стените. – Намираме се при Гърловината, където се събират всички тунели от района на Сентрал Парк. По всяка вероятност са го подгонили и пътят му се е пресякъл с нашия… Въпросът е койго е преследвал? Или какво? —Свали огнехвъргачката от рамото си и се извърна към Дагоста: – Подготви и своята, Винсънт.
Тялото на Смитбек рязко подскочи нагоре, после отново се строполи върху плетеницата от тръби по пода на тунела.
– Те убиха Дъфи! – извика той. – Кои сте вие? Помогнете ми! Нищо не виждам!
Марго прибра оръжието си и коленичи до него. Походът през тунелите на метрото, през изпълнени с шум и мрак галерии, които изглеждаха така нереални, мислите за десетките свързани с подземията на Манхатън истории – всичко това приличаше на безкраен кошмар. А картината стана още по-невероятна, след като приятелят й внезапно беше изскочил от мрака, скован от смъртен ужас.
– Всичко е наред, Бил – успокои го тя. – Аз съм Марго. Моля те да запазиш спокойствие. Не смеем да използваме светлина, но за съжаление нямаме резервен прибор за нощно виждане. Не се притеснявай, ще те водим…
Смитбек извърна разширените си зеници към нея и объркано примигна. После изведнъж скочи на крака.
– Искам да се махна оттук!
– Айде бе! – подигра му се Дагоста. – И ще се лишите от сензационния си репортаж?
– Няма как да се върнете сам – успокоително докосна ръката му Пендъргаст.
Репортерът отпусна рамене, очевидно уморен от борбата.
– Какво търсите тук? – попита най-сетне.
– Спокойно мога да ви задам същия въпрос, но все пак ще ви отговоря – погледна го Пендъргаст. – Мефисто ни води към тунелите „Астор“. Съществуваше план да ги наводним, за да издавим онези създания.
– Планът беше на капитан Уокси – добави Дагоста.
– Но резервоарът се оказа пълен с растението на Мбвун, нарочно отглеждано там – продължи агентът. – Не можем да допуснем семената му да стигнат до открития океан. Процедурата по източването обаче не може да се спре и по тази причина изходите към реката ще бъдат взривени от специален отряд тюлени. Ние ще запечатаме шлюзовете над тунелите „Астор“, за да предотвратим изтичане в друга посока. Това означава, че всичко от Гърловината дотук ще бъде наводнено.
Смитбек мълчеше и слушаше с наведена глава.
– Въоръжени сме добре и сме готови за всякакви изненади. Разполагаме с подробни карти и мисля, че с нас ще бъдете в безопасност. Разбирате ли, Уилям?
Марго видя успокояващото въздействие на това сбито, но ясно изложение. Смитбек започна да диша нормално и леко кимна.
– Ала все пак ми е интересно да чуя ти какво търсиш тук – подхвърли Дагоста.
Пендъргаст вдигна ръка да го спре, но репортерът се извърна към лейтенанта и глухо отговори:
– Проследих капитан Уокси и група полицаи, които се спуснаха под дъното на Главния резервоар. – Опитаха се да затворят някакви клапани, но не успяха, явно имаше саботаж. – А после… – Замълча за момент и с треперещ глас добави: – После се появиха те!
– Недей, Бил! – извика Марго.
– Успях да избягам – сякаш не я чу Смитбек и мъчително преглътна. – Заедно с Дъфи. Но при измервателната станция те го докопаха и…
– Достатъчно – тихо го прекъсна Пендъргаст. В тунела се възцари тежка тишина. – Саботаж ли казахте?
Смитбек потвърди.
– Чух Дъфи да казва, че някой е заварил изпускателните клапани.
– Това е лоша новина, много лоша! – загрижено промълви Пендъргаст, а върху лицето му се появи изражение, което Марго никога не беше виждала. Агентът помълча, преметна огнехвъргачката през рамо и добави: – По-добре да тръгваме, защото Гърловината е много подходящо място за засада. – Очите му пробягаха по тъмния тунел. – Мефисто?…
В мрака нещо помръдна и главатарят на скитниците се изправи със скръстени на гърдите ръце и широка усмивка под тънките мустачки.
– Наслаждавах се на трогателната среща между стари приятели – рече той, а в обичайното му съскане се появи нова, копринена нотка. – Мисля, че щастливата компания авантюристи вече е в пълен състав. Здрасти, драскач! Тоя път май си слязъл доста по-дълбоко от предишния. Изглежда започва да ти харесва, а?
– Не съвсем – мрачно отвърна Смитбек.
– Приятно е да имаме в компанията свой Босуел 99
Джеймс Босуел (1740–1795), шотландски писател, прочут със сагата си за живота на Самюел Джексън. – Б.пр.
[Закрыть] – не мирясваше скитникът. Очите му изпускаха златисто-алени пламъчета в светлината на прибора. – Ще съчиниш ли някоя епична поема за това събитие? Ще я наречем „Мефистиада“, изцяло в героичен стил. Разбира се, ако останеш жив, за да я напишеш. Все се питам кой от нас ще оцелее и кой ще остави кости в тунелите под Манхатън…
– Да тръгваме – нетърпеливо подкани Пендъргаст.
– Ясно. Приятелчето Уамиги мисли, че много бърборим. А може би го е шубе, че именно неговите кокали ще станат плячка на плъховете!
– Трябва да заложим няколко експлозива точно под Гърловината – спокойно поясни Пендъргаст. – Но ако продължаваме да слушаме глупостите ти, няма да имаме време да се измъкнем навън преди изпразването на резервоара. Тогава редом до моите кости със сигурност ще се белеят и твоите!
– Спокойно, не вдигай пара! – отвърна Мефисто, обърна се и пое надолу по стръмния под на тунела.
– Не! – изведнъж се запъна Смитбек.
– Хайде, подай ми ръка – пристъпи към него Дагоста.
Почти вертикалният проход ги изведе в тунел с висок таван. Изминаха няколко крачки по него, после спряха да изчакат Пендъргаст, който заложи няколко заряда в началото му. На стотина метра по-надолу стигнаха до тясно желязно мостче, увиснало на сантиметри от водата.
– Е, добре – въздъхна с видимо облекчение Мефисто и стъпи на ламарината. – Може би кметът на великата гробница най-сетне ще получи възможност да подсуши крилцата си!
– А може би царят на дрипльовците най-сетне ще си затвори плювалника! – изръмжа Дагоста.
– Царят на дрипльовците, това ми харесва! – прозвуча доволното съскане на Мефисто. – Май ще е най-добре да ви оставя да се правите на спелеолози, а аз да ида на лов за тунелни зайчета!
Дагоста замръзна, но успя да се овладее. Мефисто прекоси мостчето и изчезна в мрака отвъд. До слуха на Марго долетя грохота на падаща вода и не след дълго тунелът ги изведе пред тесен водопад, край който мътно проблясваше ръждясала метална стълба.
Спуснаха се един по един и предпазливо поеха по неравното каменисто дъно, плъзгайки се под отворите на огромни тръби с диаметър от около метър и половина. Стената около тях скоро бе надупчена – придоби вид на преживяла атака на цяла колония побъркали се термити. На дупките бяха човешко дело и вътре в тях бяха заложени експлозиви.
– Nous sommes arrives – обяви на френски Мефисто, но в перченето му за пръв път се долови и някакво напрежение. – Дяволският етаж се намира точно под нас.
Пендъргаст им направи знак да останат на място, набързо се консултира с картата си и безшумно потъна в стария тунел. Секундите се превърнаха в минути и Марго си даде сметка, че е готова да подскочи при шума от падането на всяка капка от влажния таван, при всяко неволно раздвижване наоколо. За пореден път мисълта й се насочи към мотивите за собствените й действия. Все по-трудно й ставаше да прогонва мисълта, че се намира на стотици метри под земята, в мрачна и отдавна забравена пустош от временни проходи, железопътни тунели и други още по-гадни места, може би следена от ужасен враг, който всеки миг може да…
Нещо помръдна в мрака и я накара да подскочи.
– Скъпа доктор Грийн – прозвуча коприненото мъркане на Мефисто, – ужасно съжалявам за решението ви да се включите в този малък излет. Но след като вече сте тук, може би ще ми направите една услуга. Искам правилно да ме разберете: с огромно удоволствие ще позволя на приятелите ви да се излагат на всякакви рискове. Но ако все пак се случи нещо неприятно, бих ви помолил да пренесете нещичко от мен… – Малък плик легна в дланта на Марго и тя с любопитство го вдигна към прибора за нощно виждане.
– Не, недейте! – хвана ръката й Мефисто и ловко я мушна в джоба й, заедно с плика. – По-късно ще имате достатъчно време за това, ако изобщо се наложи…
– Но защо аз? – попита Марго.
– Че кой друг? – изсъска Мефисто. – Оня плъзгав агент Пендъргаст? Или този икономически модел на любимия ни град, който стърчи ей там? А може би уважаваният журналист Смитбек, който се е насрал от страх?
В далечината се разнесоха забързани стъпки и не след дълго в светлината на прожекторите изскочи кльощавата фигура на Пендъргаст.
– Отлична работа – обяви той, докато Мефисто безшумно се отдръпваше от Марго. – Там има още една стълба, по която слязох доста по-надолу. Зарядите под Гърловината ще се погрижат водата от резервоара да се насочи на юг. Остава да минираме канализацията под северната част на парка, за да сме сигурни, че няма да се стигне до наводнение там.
Говори делово, сякаш се намира в заседателна зала, а не в центъра на нищото, помисли си Марго. Но тази деловитост й вдъхна увереност и тя му беше благодарна за нея.
Пендъргаст развинти предпазната капачка на огнехвъргачката, освободи пружината на дюзата и направи няколко пробни натискания на спусъка. После хвана края на маркуча и каза:
– Аз тръгвам пръв, Мефисто след мен. Изцяло се осланям на твоите инстинкти, приятелю. Усетиш ли нещо нередно, веднага да ме предупредиш.
– Нередное присъствието ни тук! – промърмори скитникът. – Откак се появиха Бръчкавите, никой не е стъпвал по тези места!
– Марго, вие сте след него – продължи с равен глас Пендъргаст. – Ще ви моля да имате грижата за Смитбек. Винсънт, от теб искам да ни пазиш гърба. Твърде възможно е да се стигне до стълкновения.
– Добре – кимна Дагоста.
– Нека и аз да помогна с нещо – тихо се обади Смитбек.
Пендъргаст го изгледа продължително, но не каза нищо.
– Без оръжие няма полза от мен – добави репортерът с потрепващ, но набиращ решителност глас.
– Умеете ли да боравите с оръжие?
– Стрелял съм по панички с ловджийска пушка – отвърна Смитбек, а Дагоста с мъка потисна смеха си.
Пендъргаст замислено прокара език по устните си, после свали резервната пушка от рамото си и му я подаде.
– Това е М–79. Стреля с четиридесетмилиметрови силно експлозивни заряди. Стреляйте, когато мишената е в зоната на тридесетте метра. Дагоста в движение ще ви обясни как се презарежда. Ако се стигне до сблъсък, ще разполагате с достатъчно светлина, за да се ориентирате.
Журналистът кимна.
– Изнервя ме дори мисълта, че някакъв репортер държи гранатомет в ръце – обади се от мрака Дагоста.
– Залагаме зарядите и изчезваме – продължи с обясненията Пендъргаст. – Стреляме само в краен случай, защото пукотевицата със сигурност ще привлече цялото котило. Винсънт, включи прожектора на мигаща светлина и натисни копчето в мига, в който усетиш някаква опасност. Първо ги заслепяваме, а след това стреляме. Но не забравяйте да свалите очилата, защото ярката светлина ги изважда от работен режим. Знаем, че тези твари мразят светлината, и ще използваме това предимство. – Обърна се и насочи поглед в лицето на младата жена: – Имате ли някакви съмнения относно витамина, Марго?
– Никакви! Ще действа със стопроцентова сигурност! – Замълча за момент, после неохотно добави: – Добре де, нека процентите бъдат деветдесет и пет…
– Ясно – кимна агентът. – В такъв случай използвайте първо оръжието си, ако се стигне до конфликт…
След последен оглед на обстановката Пендъргаст направи знак на малкия си отряд и тръгна напред. Марго виждаше как Дагоста стиска здраво ръката на журналиста и му помага да заобикаля препятствията. Така изминаха около петдесет метра, след което агентът вдигна ръка и всички се заковаха на място. Пръстът му бавно докосна устните, а другата му ръка – също така бавно, измъкна запалка и я поднесе към дюзата на огнехвъргачката. Разнесе се меко припукване, блесна огънче. Дюзата отговори със синьо пилотно пламъче, не по-дълго от сантиметър.
– Някой да се е подмокрил? – шепнешком подхвърли Мефисто.
Марго дишаше през носа и правеше всичко възможно да запази спокойствие. Въздухът тежеше от миризмата на метан и амоняк, но над нея доминираше една друга воня – отвратителна и трудно поносима, която тя отлично познаваше. Вонята на пръч.
58
Сноу облегна схванатия си гръб на тухлената стена и започна да сваля плавниците. Край нея вече бяха подредени бутилките и тежестите. Понечи да смъкне и гумирания сак, но после си спомни заповедта на командира да го стори едва след приключването на мисията. Неопреновите ботуши коварно се хлъзгаха по влажната площадка. Дръпна маската и сбърчи нос от вонята, която го посрещна. Очите му се насълзиха и той забързано примигна. Хайде, адаптирай се, заповяда си и напълни гърдите си със застоялия въздух. Знаеше, че оттук нататък ще се придвижват пеша.
Наоколо тюлените смъкваха маски и плавници, ровеха в непромокаемите си торби, приготвяха снаряжението. Командирът Рачлън запали малка факла и я затъкна в някаква пукнатина на стената. Тя засъска, обливайки помещението с червеникава светлина.
– Включете радиостанциите – разпореди се той. – Връзка ще се осъществява само в случай на опасност, на аварийната честота. През останалото време искам пълно радиомълчание. Помнете, че всеки екип е снабден с резервно количество експлозив. Ако някой от първите екипи не успее да изпълни задачата си, следващият ще го стори, независимо от причините.
Погледна още един път непромокаемата карта, нави я на руло и затъкна в халката на колата си.
– „Делта“ – обърна се той към Донован. – Вие оставате в резерв. Чакате тук, на сборния пункт, и ни охранявате тила. Ако някой от екипите се провали, веднага го замествате. „Бета“, вие тръгвате по този тунел, „Гама“ – по най-далечния. След приблизително петстотин метра и двата свършват с вертикални шахти. Там залагате експлозивите и се връщате обратно. Всички трябва да сме тук в 23,20, защото след това ще бъде късно. – Обърна се и втренчи изпитателен поглед в лицето на Сноу: – Добре ли си, драги?
Сноу кимна.
Кимна и командирът.
– В такъв случай, да тръгваме. Бийчъм, ти си с мене.
Сноу гледаше как трите екипа изчезват в мрака с тихо поджвакване на ботушите, сенките им подскачаха по мокрите стени. Слушалките на радиостанцията стягаха черепа му. Звуците заглъхнаха, погълнати от тъмните отводнителни тунели, сърцето му се сви от неясно предчувствие за заплаха.
Донован тръгна да разучава пещерата, облицована със стари тухли и изгнили подпори. След няколко минути се върна при подреденото снаряжение, призрачно под светлината от факлата.
– Смърди, ама яко! – констатира той и клекна до него.
Сноу не си направи труда да потвърждава очевидното.
– За цивилен плуваш доста прилично – подхвърли тюленът и небрежно намести колана си. Явно представянето на полицейския леководолаз по време на операцията го беше впечатлило дотолкова, че да разговаря с него без да губи достойнството си. – Ти си оня, дето измъкна двата скелета от Клоаката, нали?
– Аха – предпазливо потвърди Сноу, питайки се какво ли е чул Донован.
– Малко е гадничко да изравяш трупове, а? – ухили се онзи.
А не е ли гадничко да трепеш Виетконг или да минираш задника на някой нещастник? – отвърна с мислен въпрос Сноу, а на глас каза:
– Не винаги изравяме трупове. Тогава имахме задачата да търсим пратка хероин, захвърлена от моста.
– Хероин, а? Сигурно тамошната риба здраво се е надрусала и бая време е лежала в тинята…
Сноу се засмя пресилено, но бързо млъкна, ужасен от изкуствените звуци, които излетяха от гърлото му. Какво ти става, бе човек? Дръж се спокойно, като Донован.
– Бас държа, че поне от два века насам в Клоаката не се е мяркала жива риба – въздъхна той.
– Тук си прав – отбеляза Донован и отново се изправи. – Не ти завиждам за работата, човече. Предпочитам една седмица в ареста пред пет минути в тези лайна!
Очите му се насочиха към харпуна в ръцете на Сноу, по устните му пробяга усмивка.
– Я по-добре да ти дам истинско оръжие, може да ти потрябва – промърмори той, бръкна в една от големите торби и измъкна автомат със зловещ наглед метален цилиндър, прикрепен под цевта. – Стрелял ли си с М–16?
– Само веднъж, по време на екскурзията по случай завършването на школата – призна Сноу. – Момчетата от тактическия отряд бяха домъкнали няколко…
По лицето на тюлена се изписа изненада, примесена с насмешка.
– Тъй значи – изхили се. – Екскурзия по повод завършването… Бас държа, че мама ти е приготвила кутия със сандвичи! – Подхвърли оръжието на Сноу и добави няколко резервни пълнителя. – Съдържат по трийсет патрона. На автоматична свършват за две секунди, така че внимавай със спусъка. Не е последна дума на техниката, но е надеждно оръжие. – Подаде му и обемиста брезентова торбичка с обяснението: – Това са мунициите за вградения гранатомет, модел ХМ–148, предният спусък е за него. Вътре има две 40-милиметрови, но ще ги използваш само ако те обземат прекомерни амбиции…
– Какво значи „лампа“? – внезапно попита Сноу.
Обилно намацаното лице на тюлена се разтегна в широка усмивка.
– Мисля, че няма лошо, ако ти кажа – промърмори той. – Тъй викаме на нещастника, на когото се пада да отговаря за БМФ.
– Какво е това БМФ? – с недоумение го изгледа Сноу.
– Бели магнезиеви факли. Задължителна част от оборудването при нощни операции, включително и секретните като тази. Тъпо, ама неотменимо правило! Тия неща обаче са супер яки! Развинтваш капачката, за да активираш детонатора, мяташ я колкото можеш по-далече и получаваш светлина, равна на половин милион свещи. Но имат и един малък недостатък, ако разбираш какво ти казвам… Един случаен куршум в това нещо на врата ти, дори да е 22-ри калибър, и бум! Сиреч, ставаш „лампа“… – Изсмя се и пак се насочи към снаряжението край стената.
Сноу притеснено се размърда, опитвайки се да държи опасната гумена раница на максимално разстояние от тялото си. Тишината се проточи няколко безкрайни минути, чуваше се единствено припукването на факлата. После от мрака отново долетя хихикането на Донован.
– Ела да погледнеш, човече! Някакво откачено копеле се е разхождало тук босо!
Сноу остави пушката на земята и тръгна към стената. Там, на няколко сантиметра от нея, личаха ясни отпечатъци от боси крака. При това скорошни, защото калта по ръбовете още не беше засъхнала.
– Откачено и бая едро! – довърши мисълта си Донован и пак се захили: – Най-малко номер петдесет и втори!
Сноу се взря в необикновено широките отпечатъци и страхът му нарасна. Долови някакъв далечен шум, заглушаван от хихикането на Донован.
– Какво е това? – вдигна рязко глава.
– Кое? – попита Донован, отпусна се на колене и започна да пристяга колана си.
– Не е ли време да запалим факлите?
– Не чух нищо – поклати глава тюленът.
– Ама аз чух! – отвърна с разтуптяно сърце Сноу.
Донован се ослуша, но тишината беше пълна, нищо не я нарушаваше.
– Гадничко местенце – отсъди той. – От тези, на които започват да ти се причуват разни неща!
– Мисля, че трябва да съобщим на командира.
– Та да ни откъсне главите! – въздъхна Донован и погледна часовника си. – Пълна тишина в ефира, забрави ли? Операциите са на хвърлей място оттук. Ще се върнат най-много до десет минути, след което ще кажем сбогом на тоя кенеф.
Факлата примигна и угасна в момента, в който ядно се изплю в калта.
– Да пукнеш дано! – изруга тюленът. – Сноу, я ми подай една от торбата в краката ти.
От мрака долетя глух тътен, който бавно се преля в приглушено стакато от изстрели. Сякаш се промъкваше по стените под формата на някаква вибрация, засилваше се и заглъхваше като далечна буря.
Сноу по-скоро усети, отколкото видя как командосът скача на крака и натиска копчето на радиостанцията.
– Командир, екип „Алфа“, чувате ли ме? – изсъска той.
Отговори му припукването на статично електричество, последвано от силен трясък.
– Това беше граната, мамка му! „Алфа“! „Бета“! Обадете се!
Земята отново се разтресе.
– Сноу, приготви оръжието си! – разнесе се команда в мрака, последвана от мазното прищракване на изтеглен затвор. – Явно нещата се сговняват! „Алфа“, чувате ли ме?
– Тук командирът – надви пукането гласът на Рачлън. – Загубихме връзка с „Гама“. Останете на изчакване.
– Разбрано – отвърна Донован.
Последва кратка, наситена с напрежение тишина и гласът на командира долетя отново:
– „Делта“, изглежда „Гама“ среща някакви трудности при поставянето на зарядите. Тръгнете натам с дублиращия запас. Ние свършихме тук и тръгваме към „Бета“.
– Слушам! – Светна лампа и Донован напрегнато изръмжа: – Хайде, тръгваме! Налага се да заложим зарядите на „Гама“. – Закачи фенера на специалната халка в колана си и хукна леко приведен напред, стиснал автомата в ръце. Сноу си пое дъх и го последва. Подът беше осеян с нови стъпки на боси крака, които бяха толкова многобройни и объркани, че почти скриваха отпечатъците от ботушите на екип „Гама“. С усилие преглътна буцата, която внезапно заседна в гърлото му.
След известно време Донован намали темпото и спря пред нещо като старо отклонение, препречено с колове.
– Не може да е далеч от тук – измърмори той, изключи светлината и се ослуша.
– А те къде са? – чу гласа си Сноу, но не се изненада от липсата на отговор.
– Върнахме се на сборния пункт – прозвуча в слушалките му гласът на Рачлън. – Повтарям: зарядите са заложени. Тръгваме към „Бета“.
– Хайде! – напрегнато подхвърли Донован и се понесе напред, после изведнъж се закова на място. – Хей, усещаш ли тази миризма?
Сноу отвори уста да отговори, но вонята го връхлетя с такава сила, че побърза да я затвори. Инстинктивно отскочи назад. Тежката миризма на влажна пръст почти удавяше смрадта от канала. Сред нея се долавяше и странното, леко сладникаво ухание на касапница.
Донован тръсна глава и понечи да продължи напред, но в същия миг от слушалките долетя гласът на Рачлън:
– … нападат ни! Хвърляй факлите!…
„Дали чух добре“, запита се Сноу, тъй като командирът беше произнесъл тези думи с каменно спокойствие. Радиостанцията изпращя, после се разнесе пукот като от автоматична стрелба.
– „Алфа“, чувате ли ме? – изрева Донован. – Приемам!
– Това е засада – обади се Рачлън. – Нападат ни. Не можем да открием „Бета“. Зареждаме на тяхното място. Бийчъм! Там! – Екна силна експлозия. Електронната буря бе прорязана от най-разнообразни шумове: викове, последвани от остър писък, твърде дълбок и гърлен, за да бъде човешки. Стените отново потръпнаха от далечната стрелба.
– „Делта“… – проби гласът на Рачлън – … обградени…
– От кого сте обградени? – изкрещя Донован. – Искате ли помощ?
Нова стрелба и силен рев.
– „Алфа“! – повтори Донован. – Искате ли помощ!
– Господи! Колко са много… Бийчъм, какво е това… – Гласът на командира потъна в електронен пукот. Изведнъж всичко замлъкна и застаналият като вкопан в земята Сноу помисли, че радиостанцията е излязла от строя. Но в следващия миг от нея се разнесе вледеняващ сърцето писък, придружен от острия пукот на разкъсан неопрен.
– „Алфа“, обадете се! – извика Донован, извърна се към Сноу и подхвърли: – Каналът си е включен… Командире, тук „Делта“, обадете се!
Отговори му пукот на статично електричество, примесен с мазно жвакане на рядка кал.
Донован направи безуспешен опит да смени честотата, после извърна глава към Сноу.
– Хайде! – заповяда той и стисна автомата в ръцете си.
– Къде? – попита Сноу с надебелял от ужас език.
– Да дублираме зарядите на „Гама“.
– Ти луд ли си, бе! – изсъска леководолазът. – Не чу ли какво става там? Трябва да се омитаме оттук, при това веднага!
Донован го измери с тежък поглед, чертите му се вкамениха.
– Ще заредим вместо „Гама“, приятелю. – Тихият му глас издаваше непоколебима решителност, примесена с нотка на заплаха. – Задачата трябва да бъде изпълнена.
– Ами командирът? – преглътна Сноу.
– Първо ще изпълним задачата – заяви Донован, без да отмества очи от лицето му.
Разбрал, че няма място за спорове, Сноу стисна автоматичната карабина и тръгна след партньора си в мрака. Не след дълго в дъното на тунела се появи слаба светлина, отблясъците й заиграха по влажните тухли на стената.
– Приготви оръжието! – напрегнато прошепна Донован.
Сноу предпазливо излезе иззад завоя и изведнъж се закова на място. Тунелът свършваше на няколко метра по-нататък. От сляпата стена стърчаха железни стъпала, водещи към широка тръба на тавана.
– Мили Боже! – простена Донован.
Догарящата край стената факла съскаше и пропукваше, но светлината й беше достатъчна за картината, която се разкри пред очите им. Сноу стреснато се огледа. Стените на тунела бяха надупчени от куршуми, а в ъгъла зееше огромна, обгорена дупка. В калта до догарящата факла се виждаха две безформени купчини, край които бяха разхвърляни оръжие и снаряжение. Тънки облачета барут бавно се издигаха в неподвижния въздух.
Донован се стрелна напред, наведе се над по-близката купчина, после бързо отскочи. Сноу успя да зърне разрязан от шията до пъпа неопренов костюм и кърваво чуканче на мястото на главата.
– И Кемпиън е така – мрачно процеди Донован, хвърлил поглед към другия тюлен. – Що за зверове могат да им причинят подобно нещо?!
Сноу затвори очи и задиша учестено, опитвайки се на всяка цена да запази самообладание.
– Които и да са били, измъкнали са се оттам – добави Донован и махна към отвора над главата си. – Сноу, я подай онази торба с пълнители.
Сноу се подчини. Но брезентовата торбичка почти се изплъзна от ръката му, напоена с кръв и микроскопични парченца човешка плът.
– Ей тук ще заложа зарядите – промърмори Донован и започна да вади калъпи С–4 от собствения си сак. – А през това време ти наблюдавай пътя за оттегляне!
Сноу стисна автомата, обърна гръб на партньора си и впери поглед в завоя на тунела, слабо осветен от догарящата факла. Радиостанцията припука, после издаде странен звук – сякаш нещо тежко се влачеше в калта, придружено от мокро гъргорене.
Сетне слушалките утихнаха. С периферното си зрение Сноу долови как Донован вкарва детонатора в приличащия на калъп сапун експлозив и наглася часовниковия механизъм.
– Двадесет и три и петдесет и пет – каза той. – Това ни дава почти половин час, за да намерим командира на отряда и да се изпарим оттук. – Наведе се и издърпа верижките със служебните номера от обезглавените трупове на другарите си. Тикна ги в гумираната торбичка на колана си и изръмжа: – Хайде, мърдай!
Но едва направили няколко крачки, зад гърба им се разнесе драскане, придружено от странна кашлица. Сноу светкавично се завъртя и видя как от тръбата на тавана изскочиха няколко неясни фигури, които безшумно се приземиха до телата на убитите тюлени. На главите им имаше ниско надвиснали качулки, а телата им бяха покрити с широки пелерини.
– Да се махаме! – викна Донован и хукна към завоя.
Сноу панически го последва. Профучаха под полуразрушената арка на стария тунел, в стремеж час по-скоро да избягат от чудовищната сцена. После, точно на завоя, Донован се подхлъзна и започна да се търкаля презглава в рядката кал.
– Заеми позиция! – изкрещя той, а ръцете му светкавично измъкнаха една факла и вдигнаха автомата.
Сноу се обърна и видя приведените сенки, които се носеха след тях с невероятна лекота. Ослепителният взрив на факлата сякаш ги спря, но в следващия миг те отново се понесоха напред. В движенията им имаше нещо животинско и хищно, от което кръвта му се вледени, а показалецът му неволно потърси спусъка. Оръжието на Донован издаде оглушителен трясък, изпод късата цев излетя огнения пламък на първата граната. Миг по-късно стените на тунела се разтърсиха от мощен взрив. Автоматът в ръцете му заподскача и той някак отстрани си даде сметка, че стреля с пълна сила, а гъстата мрежа на куршумите пронизва мрака. Бързо отмести пръст от спусъка, но в същия момент иззад завоя изскочи нова сянка. Това го накара отново да се прицели. Главата на нападателя се отметна назад и за частица от секундата той успя да зърне абсурдно сбръчкано лице с грозно увиснали торбички плът, които напълно скриваха чертите му. Тресна нов изстрел и кошмарното видение изчезна в пламъците и дима от поредната граната на Донован.
Дулото на собственото му оръжие престана да подскача, а ударникът зачука на метал. Извади нов пълнител и го щракна на мястото на празния, който издрънча в краката му. Напрегнато приведени напред, двамата зачакаха с готови оръжия. Ехото от стрелбата бавно заглъхваше в дъното на големия тунел, което си оставаше пусто.
Така изтече цяла минута, после Донован напълни дробовете си с въздух и кратко заповяда:
– Назад към сборния пункт!
Обърнаха се и тръгнаха по обратния път. Донован включи прожектора и насочи червеникавия му лъч напред. Дишайки тежко, Сноу закрачи редом с него. Някъде в мрака ги чакаха сборният пункт, мунициите и пътят към спасението. Бавно си даде сметка, че разпокъсаните му мисли са насочени само в една посока – към пътя, който щеше да ги изведе на повърхността, далеч от преживените ужаси. Не беше в състояние да мисли за нищо друго и по-добре, защото…
После се блъсна в гърба на Донован, който неочаквано се беше заковал на място. Успя да запази равновесие и вдигна глава, за да потърси причината.
Фенерчето осветяваше съществата, препречили тунела пред тях. Десет, може би дванадесет, те стояха абсолютно неподвижни в зловонния въздух. В ръцете на част от тях се полюшваха някакви странни предмети, окачени на дълги тънки върви. Сноу напрегна взор, в душата му се смесиха любопитство, отвращение и ужас.
