Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 31 страниц)
25
Смитбек влезе в просторното фоайе на прочутия хотел „Четири сезона“, доволен да остави зад гърба си жегата, вонята и шума на Парк авеню. Приближи с отмерена стъпка квадратния бар. Много пъти бе сядал край него, отправил изпълнен със завист поглед покрай картината от Пикасо към недостижимия рай отвъд. Но този път подмина бара и уверено се насочи към метрдотела. Едно прошепнато име бе достатъчно: сега самият Смитбек крачеше по коридора на мечтите към изискания ресторант.
Всичките маси бяха заети и въпреки това мястото изглеждаше напълно спокойно, обгърнато от собствения си простор. Мина край водещи индустриалци, издателски магнати и каучукови крале, за да стигне до една от най-престижните маси край фонтана. Госпожа Уишър вече беше там.
– Благодаря, че приехте поканата ми, господин Смитбек – каза тя. – Моля, седнете.
Репортерът се отпусна на посочения му стол и бегло се огледа. Предстоеше интересен обяд и той възнамеряваше да му отдаде цялото си внимание. Още не беше завършил големия си материал, но до крайния срок все пак имаше достатъчно време.
– Ще желаете ли чаша „Амарон“? – попита мисис Уишър, посочвайки оставената на масата бутилка. Облечена бе семпло: блуза с цвят на шафран и плисирана пола.
– С удоволствие – отвърна Смитбек, взрян в очите й. Чувстваше се значително по-добре, отколкото при първата им среща, когато седеше в полумрака на просторния хол, а поредният брой на „Поуст“ между тях го гледаше с мълчаливо обвинение. Но сега очакваше по-топло отношение, главно заради статията „Ангелът от Сентрал Парк“, обявената от вестника награда и благоприятното отразяване на демонстрацията.
Госпожа Уишър кимна на отговарящия за вината келнер, изчака го да напълни чашата на журналиста и да се оттегли, след което леко се наведе напред.
– Сигурно се питате поради каква причина съм ви поканила на обяд, господин Смитбек?
– Наистина ми мина подобна мисъл – потвърди Смитбек и отпи глътка от превъзходното вино.
– Няма да поставям на изпитание вашата интелигентност. В този град предстоят някои събития, които бих желала да отразите.
Той остави чашата си.
– Аз?
Ъгълчетата на устата й се извиха леко нагоре, би могло да мине за усмивка.
– Очаквах изненадата ви. Но виждате ли, господин Смитбек, след първата ни среща аз направих някои проучвания за вас. Прочетох и книгата ви за убийствата в музея.
– Купихте я? – попита обнадеждено той.
– Имаше я в библиотеката. Забележително четиво. Нямах представа, че сте толкова непосредствено ангажиран с всяка подробност от случая.
Погледът на Смитбек се стрелна към лицето й, но не откри и следа от сарказъм.
– Прочетох и репортажа за нашия митинг. Допадна ми положително отношение, което не долових в писанията на някои други вестници. – Махна с ръка. – А и трябва да ви благодаря.
– За какво? – попита малко нервно Смитбек.
– Всъщност вие ме убедихте, че бруталните средства са единственият начин да се привлече вниманието върху нещо, каквото и да било. Спомняте ли си как се изразихте? „Хората в този град не обръщат внимание на абсолютно нищо, ако не им го натикаш в лицето“. Ако не бяхте вие, още щях да пиша писма до кмета, вместо да превърна мъката си в двигател за действие.
Смитбек кимна.
– След онази демонстрация движението ни се засили неимоверно много. Засегнахме оголен нерв на обществото. Хората започват да се обединяват – хора с власт и влияние. Но посланието ни е отправено към всички, включително обикновените хора от улицата, към които вие имате прекрасен подход.
Смитбек с нищо не показа, че е засегнат от тази забележка. А и наистина беше така: беше забелязал, че към края на онази демонстрация към нея започнаха да се присъединяват именно хора от улицата. Предъвкващи, засуетени, жадни за действие.
– И така, предлагам ви следното. – Госпожа Уишър отпусна тънките си, грижливо поддържани пръсти върху ленената покривка. – Ще ви осигуря приоритетен достъп до всяко мероприятие на „Да си върнем града“. Много от тях ще започват преднамерено неоповестени. Полицията, както и пресата няма да имат време да реагират. Вие обаче ще бъдете въведен в моя кръг. Винаги ще знаете какво и кога се очаква. Можете и да ме придружавате лично, ако намерите за добре. И тогава ще можете да го натикате в лицето на читателите си.
Смитбек напрегна цялата си воля, за да не даде израз на обзелото го вълнение. Беше прекалено хубаво, за да е истина.
– Предполагам, че ще искате да публикувате нова книга – продължаваше госпожа Уишър. – След победата на „Да си върнем града“ ще имате моята благословия за това. Ще ви дам колкото пожелаете интервюта. А Хирам Бенет, шефът на издателство „Сайгнъс Хаус“ ми е личен приятел. Мисля, че подобен ръкопис ще го заинтересува неимоверно много.
Господи, рече си Смитбек, Хирам Бенет, самият крал на издателите! Моментално си представи как издателството на Бенет се конкурира с онова, което публикува първата му книга. Ще накара агента си да ги въвлече в наддаване. Долната граница ще бъде двеста, не, не – двеста и петдесет хилядарки плюс десет на сто от печалбата и…
– В замяна ще искам едно нещо – хладно добави госпожа Уишър и мечтите му се изпариха. – От този миг нататък се посвещавате изцяло на нашето движение. Искам всичките ви статии да бъдат концентрирани върху нашата кауза.
– Моля? – подскочи Смитбек. – Аз съм криминален репортер, госпожо Уишър. Плаща ми се, за да поддържам постоянен приток от новини. – Сладката представа за биещите се за права издателства отстъпи място на разярената мутра на редактора Арнълд Мъри, който настоява за репортаж.
– Естествено – кимна дамата. – Мисля, че в най-скоро време ще ви осигуря този приток. Ще ви съобщя данните веднага щом сме готови с нашите планове. Повярвайте, това сътрудничество ще се окаже взаимноизгодно.
Главата на репортера пламна. След няколко часа предстоеше да предаде материала за подслушаното в музея. Забавил го бе нарочно, надявайки се да докопа още информация. Този материал щеше да му осигури не само повишението, но и огромното удоволствие да го начука на онзи задник Брайс Хариман.
Но дали ще стане точно така? Обявената награда вече позагуби актуалност и не доведе до нищо. Репортажът му за Мефисто не събуди очаквания интерес. Нямаше убедителни доказателства за връзка между убийството на главния патолог и целия случай въпреки наличието на определени сходства. А и не бива да се пренебрегват неблагоприятните последици от незаконното му проникване в музея.
Но тая работа с Уишър, от друга страна, може да се окаже именно експлозивът, от който се нуждаеше. Репортерският му нюх го подсказваше. Ще се пише болен, за да укроти Мъри за ден-два. А после, след крайната победа, всичко ще му бъде простено.
Вдигна глава и впери очи в лицето на дамата, която спокойно го наблюдаваше.
– Съгласен съм, госпожо Уишър.
– Наричайте ме Анет – каза тя, задържа поглед върху лицето му миг-два, а след това го сведе към дебелата папка с менюто. – А сега, да поръчваме. Бих препоръчала студеноводни миди с хайвер, увити в резенчета лимон. Тук ги правят превъзходно.
26
Хейуърд зави зад ъгъла на Седемдесет и втора и изведнъж се закова на място. Пред очите й се издигаше огромна сграда в пясъчен цвят. Измъкна смачканото листче с адреса, погледна го, после отново вдигна глава. Нямаше грешка, обаче сградата приличаше повече на комикс от Чарлс Адамс отколкото на жилищна кооперация в Манхатън. Девет величествени етажа от дялан камък, с много въздух помежду им. Последните два образуваха голям фронтон, надвесен като смръщени вежди над улицата. Обшитият с бакърени плоскости покрив бе украсен с комини, кулички, шпилове и всякакви орнаменти. Само бойници липсват, помисли си тя. Сградата се наричаше „Дакота“. Странно име за странно място. Чувала бе за него, но го виждаше за пръв път. По принцип рядко имаше повод да посещава Горен Уест Сайд.
Насочи се към огромния вход за карети, зейнал в южната фасада. Портиерът отбеляза името й в журнала, след което се обади по вътрешния телефон.
– Югозападното фоайе – съобщи той, след като остави слушалката и й обясни накъде да тръгне. Тя пое към тъмен тунел.
От тъмния пасаж се излизаше в просторен вътрешен двор. Хейуърд забави крачка и се загледа в бронзовите фонтани. Тихо, спокойно и закътано, това място изглеждаше изключително необичайно за западната част на Манхатън. Свърна надясно и се отправи към най-близкия ъгъл на двора. Прекоси тясното фоайе и влезе в асансьора.
Кабината се издигаше бавно и накрая спря до малко правоъгълно помещение. Точно насреща се виждаше една-единствена врата, изрязана в тъмната полирана ламперия. Асансьорът зашепна на своя език и кабината изчезна, като остави Хейуърд самичка в мрака. Да не би да е слязла на друг етаж? Чу се лек шум и тя посегна инстинктивно към оръжието си.
– Сержант Хейуърд. Чудесно. Заповядайте, моля. – Дори в мрака беше в състояние да разпознае напевния, леко провлечен говор. Вратата бе отворена и срещу струящата отвътре мека светлина се открояваше с нищо несравнимата тънка фигура на агент Пендъргаст.
Хейуърд прекрачи прага и той затвори вратата зад гърба й. Макар помещението да не бе особено голямо, високият таван му придаваше особено величествен вид. Три от стените бяха боядисани в наситено розово с черни ивици отдолу и горе. Светлината струеше иззад някаква странна конструкция с много тънки плочки ахат, обрамчени в бронз и поставени на височина доста над човешки ръст. Четвъртата стена бе от черен мрамор, а по цялата й повърхност се спускаше огледално гладък воден пласт, който изтичаше с тихо ромолене в решетката отдолу. Върху дебелия килим бяха пръснати няколко ниски кожени канапета. Украсата се изчерпваше с няколко картини и увивни растения, кацнали върху лакирани масички. Всичко бе умопомрачително чисто, без нито една прашинка. Врати към останалите помещения не се виждаха, въпреки че без съмнение трябваше да ги има.
– Седнете където намерите за добре, сержант Хейуърд – покани я Пендъргаст. – Да ви предложа нещо разхладително?
– Не, благодаря – отвърна тя, като избра най-близкото до входа място и потъна в удобната черна кожа. Картината на отсрещната стена й се стори позната – импресионистичен пейзаж с копи сено под розовеещо слънце. – Хубаво място. Макар сградата да е малко зловеща.
– Ние, наемателите, предпочитаме да я наричаме ексцентрична – отвърна Пендъргаст. – Но мнозина биха се съгласили с вашето становище. Нарекли са я „Дакота“, защото когато е строена – някъде през 1884-та, този район на града изглеждал отдалечен като индианските територии. Но аз харесвам солидността и усещането за дълговечност, което внушава. Основите са изсечени направо в скалата, а стените в основата са дебели почти осемдесет сантиметра. Но вие не сте тук, за да слушате лекции по история на архитектурата. Всъщност благодаря, че изобщо се съгласихте да дойдете.
– Шегувате ли се? – усмихна се Хейуърд. – Как бих могла да пропусна възможността да надникна в бърлогата на агент Пендъргаст – легендата сред правоохранителните органи? Всъщност вие прекрасно знаете това.
– Звучи окуражаващо – отсъди Пендъргаст, като се отпусна в едно кресло. – Страхувам се обаче, че туристическата обиколка приключи. По принцип рядко приемам посетители, но това място е особено подходящо за нашия малък разговор.
– По каква причина, ако не е тайна? – попита Хейуърд. Погледът й спря върху близката лакирана масичка, очите й светнаха: – Хей, та това е бонзай! – възкликна тя. – Виждала съм такива миниатюрни дръвчета в залата за тренировки на моя сенсей по карате!
– Гинко билоба, или девичи коси – уточни Пендъргаст. – Единствен представител на широко разпространен в древността дървесен вид. А от дясната ви страна има няколко клена-джуджета. Много съм горд с техния напълно естествен вид. През есента всяко от тях променя цвета си в различно време. Култивирането им ми отне девет години. Вашият сенсей сигурно знае тайната на групиране на растенията – прибавяш нечетен брой дръвчета бонзай, винаги различен, докато в крайна сметка трябва доста да се концентрираш, за да ги преброиш. И чак тогава спираш.
– Девет години? – учудено повтори Хейуърд. – Това не изисква ли много свободно време?
– Не съвсем. Отглеждането на бонзай е моята страст. Изкуството, което няма край, наситено с невероятната смесица от природно начало и човешка естетика. – Кръстоса крак връз крак, почти невидим в черния си костюм на фона на черната кожа, ръката му направи леко, но категорично движение: – Но престанете да насърчавате вродената ми словоохотливост. Преди малко попитахте защо мястото е подходящо за разговор. Според мен е такова, защото искам да науча повече за бездомниците под земята.
Хейуърд запази мълчание.
– Вие сте работили с тях – продължи Пендъргаст. – Изучавали сте ги. Което ви прави експерт по въпроса.
– Другите не мислят така.
– Просто защото не си дават сметка за състоянието на нещата. Аз обаче разбирам колко сте чувствителна на тази тема, включително и за научните ви разработки по нея. Затова реших, че ще ви бъде по-лесно да я обсъждате някъде навън, по-далеч от дирекцията и районния участък.
Тук е прав, каза си Хейуърд. Това странно помещение, с тихия ромон на водопада и застиналата красота, беше на светлинни години от атмосферата в полицейския участък. Потънала в меката кожа, тя усети как напрежението започва да я напуска. Дори понечи да свали тежкия колан с кобура, но после се отказа. Чувстваше се адски удобно.
– Вече два пъти слизах долу – поде Пендъргаст. – Първия път само за проверка на дегизировката и бегли наблюдения, а втория, за да открия Мефисто – един от водачите на бездомниците. Когато това стана, разбрах, че съм подценил два фактора: дълбоката непоклатимост на убежденията му и броя на неговите последователи.
– Никой не знае колко хора живеят под земята – поклати глава Хейуърд. – Но едно е сигурно: те са много повече, отколкото сме си представяли. Мефисто е сред най-популярните водачи, а общността му със сигурност е най-многобройната. На практика тя е доста разнородна. Ядрото й се състои от разочаровани ветерани от Виетнамската война и останките от това, което през 60-те години се наричаше „Младежко радикално движение“. Към него се прилепват и всички останали, особено след началото на серийните убийства и обезглавявания. Тази общност населява главно лабиринтите от тунели под Сентрал Парк.
– Изненада ме многообразието, на което се натъкнах – сподели Пендъргаст. – Очаквах да срещна един, максимум два типа хора с поведенчески отклонения, а попаднах на цял социологически разрез на човечеството.
– Не всички бездомници слизат долу – каза Хейуърд. – В тунелите потъват главно онези от тях, които се страхуват от приютите, мразят безплатните кухни и решетките на отдушниците, единаците и почитателите на най-различни култове. Отначало се задоволяват с линиите на метрото, после слизат по-надълбоко. Повярвайте ми, там гъмжи от укрития, които им се струват надеждни.
– Още при първото си слизане останах удивен от този необятен лабиринт – кимна Пендъргаст. – Имах чувството, че съм откривател на нови, напълно неизследвани територии.
– А не сте видели дори половината – поклати глава Хейуърд. – Съществуват над три хиляди километра изоставени или недовършени тунели, плюс други над осем хиляди, които се използват. Те са осеяни с безброй запечатани и отдавна забравени помещения. – Раменете й леко помръднаха: – Носят се всякакви слухове. Противоатомни скривалища за важните клечки на Уолстрийт, изградени от Пентагона през 50-те. Част от тях имат електричество и течаща вода, както и огромни запаси от консервирани храни. Снабдени са с генератори за ток, стари, но напълно годни. Съществува огромна канализационна мрежа, изградена от дървени тръби. Един цял шантав свят, потънал в забрава…
Пендъргаст леко се приведе напред и тихо попита:
– Чували ли сте за Дяволския етаж, сержант Хейуърд?
– Да, чувала съм – кимна тя.
– А знаете ли къде се намира и как мога да го открия?
Жената се замисли, после поклати глава.
– Не. Споменавали са го един-двама скитници по време на периодичните прочиствания. Но долу човек чува толкова безумия, че ги отхвърля механично, без да им обръща внимание. Аз самата съм на мнение, че такова нещо просто не съществува.
– А има ли някой, който знае повече?
Хейуърд се размърда, помълча малко и отново погледна към картината със сеното.
Странно как едно-две докосвания на четката върху платното създават толкова много храна за въображението, помисли си.
– Може би Ал Даймънд – промълви. – Инженер в градския кадастър и безспорен авторитет по подземните структури. Без неговата помощ не могат да оправят авариите на централния тръбопровод или кабелната мрежа, викат го и при стартирането на изкопните работи за всеки нов газопровод. – Замълча за момент, после добави: – Отдавна не съм чувала нищо за него. Може и да е гушнал букета…
– Моля? – погледна я с недоумение Пендъргаст.
– Да е умрял, искам да кажа.
Замълчаха. Тишината се нарушаваше от тихия шепот на водопада.
– В случай че убийците са колонизирали неизвестни подземни участъци, ще имаме много главоболия със самия брой на подземните обитатели – промърмори най-сетне Пендъргаст.
Очите на Хейуърд се отклониха от пейзажа и се заковаха върху лицето на агента.
– И ще става все по-зле – отбеляза тя.
– Какво имате предвид?
– От есента ни делят само няколко седмици. Тогава става истинското стълпотворение, тъй като хиляди бездомници си търсят убежище преди настъпващата зима. Знаете какво означава това, особено ако сте прав за убийците.
– Не, представа нямам – поклати глава Пендъргаст. – Защо не ми кажете?
– Означава началото на новия ловен сезон – промълви Хейуърд и отново насочи поглед към картината.
27
Безрадостната индустриална улица свършваше с чакълест кей, наполовина срутен в мътните води на Ийст Ривър. Насреща се виждаше целият остров Рузвелт и мостът на Петдесет и девета улица. Оттатък реката сивееше платното на Франклин Делано Рузвелт Драйв, което заобикаляше сградата на ООН и изчезваше в посока на луксозния жилищен комплекс „Сътън Плейс“. Хубава гледка, рече си Дагоста, докато излизаше от колата без отличителни знаци. Хубава гледка, гаден квартал.
Асфалтът на уличното платно беше размекнат от жегата на августовското слънце, тротоарът излъчваше топлина. Дагоста разкопча яката на ризата си и отново провери адреса, който беше получил от служителите на музея: Деветдесет и четвърто авеню в Лонг Айлънд, номер 1146. Очите му с недоумение опипаха околните сгради, които нямаха нищо общо с жилищен район. Трябва да е станала някаква грешка. От двете страни на улицата се точеха дълги редици изоставени складове и производствени халета. Наоколо беше пусто, въпреки че наближаваше обяд. Единствените признаци на живот се забелязваха в близост до пресечката, където малък камион потегляше с ръмжене от някаква товарна рампа. Поредната задънена улица, поклати глава Дагоста. На това Уокси му вика „второстепенна задача“.
Желязната врата на номер 1146 беше надупчена и разкривена, боядисвана многократно с черна блажна боя. Явно водеше към поредния празен склад, един от многото в квартала. Натискането на древния звънец не даде резултат и той започна да блъска с юмрук. Нищо. Пълна тишина.
Изчака известно време, след което се шмугна в тясната алея покрай страничната стена. Прескочи няколко рула насмолена хартия и се приближи до прозорец с армирано стъкло, напукано и покрито с дебел слой прах. Наложи се да го изтрие с крайчеца на вратовръзката си, за да надникне във вътрешността.
Очите му постепенно свикнаха с полумрака и успяха да различат очертанията на просторно помещение. Циментовият под беше нарязан на ивици от бледата слънчева светлина. В далечния край се виждаше желязна стълба, която водеше към остъклена кабинка, най-вероятно канцелария на някогашния контрольор на поточната линия. Друго нямаше.
Зад гърба му нещо прошумоля и той рязко се обърна. По алеята към него тичаше мъж, в ръката му зловещо проблясваше дълъг кухненски нож. Дагоста измъкна служебното си оръжие. Видял насочения в гърдите му револвер, мъжът се закова на място, после се завъртя кръгом с явното намерение да побегне.
– Не мърдай, полиция! – дрезгаво излая Дагоста.
Мъжът с подчини и отново се обърна към него. Чертите на лицето му придобиха странно развеселено изражение.
– Ченге, значи! – иронично се провикна той. – Да не повярва човек, че по тези места се е появило ченге!
Остана на място, ухилен до уши. Дагоста си даде сметка, че никога не е виждал по-странен тип: бръснатата му глава беше боядисана в зелено, под долната устна стърчеше рядка козя брадица, на носа му беше кацнало старомодно пенсне, носеше риза от наподобяваща зебло материя и протъркани маратонки „Кед“, които някога са били червени.
– Хвърли ножа! – заповяда Дагоста.
– Хей, спокойно, помислих те за крадец – отвърна онзи.
– Казах да хвърлиш проклетия нож!
Усмивката на непознатия се стопи, ножът издрънча на цимента между двамата.
Дагоста побърза да го изрита встрани.
– А сега бавно се обърни, сложи ръце на стената и се разкрачи! – заповяда той.
– Хей, това да не ти е комунистически Китай? – запъна се непознатият.
– Направи го!
Мъжът неохотно се подчини. След бързия обиск се оказа, че в джобовете му има само портфейл, при това доста тънък.
На шофьорската книжка вътре беше отбелязан адресът на съседната сграда.
– Давате ли си сметка, че можех да ви застрелям на място, господин Къртзема? – промърмори Дагоста, прибра револвера и му върна портфейла.
– Хей, откъде да знам, че си ченге? Помислих, че подготвяш взлом! – Мъжът се дръпна от стената и отупа дланите си от мазилката. – Нямаш идея колко пъти са ме обирали! А вашите хора вече изобщо не реагират. Ти си първото ченге, което се появява тук от месеци насам…
Дагоста му направи знак да замълчи.
– Бъди по-внимателен, нищо повече. Между другото, хич не те бива с ножа. Ако наистина бях крадец, досега да си мъртъв.
Къртзема потърка нос и промърмори нещо.
– Тук ли живееш? – попита Дагоста, стараейки се да не гледа зелената глава. Защо се е боядисал така, по дяволите?
Онзи кимна.
– От колко време?
– Вече три години. Държах една мансарда в Сохо, ама ме изритаха. Само тук не ми пречат на работата.
– И що за работа е тя?
– Дълга и широка – въздъхна мъжът, после изведнъж стана предпазлив: – А и защо трябва да ти обяснявам?
Дагоста извади значката и служебната си карта.
– Аха, отдел „Убийства“ – промърмори Къртзема. – Пречукали ли са някого?
– Не. Може ли да поговорим вътре?
В очите на зеленоглавия отново се появи подозрение.
– Това обиск ли е? Имаш ли заповед?
– Не, доброволно е – преглътна раздразнението си лейтенантът. – Интересувам се от човека, който е живял тук, Кавакита.
– Така ли се е казвал? Шантав тип, много шантав! – Къртзема тръгна напред и извади ключа за желязната врата на жилището си. Дагоста прекрачи прага и се озова в още едно огромно помещение, боядисано в белезникаво бяло. Край стените бяха подредени множество метални контейнери, преливащи от боклуци. В ъгъла стърчеше изсъхнала палма, а от тавана висяха безброй тънки усукани въженца, боядисани в черно, които наподобяваха странна, родена в кошмари гора. В далечния край на помещението се виждаха дюшек, мивка, тоалетна чиния без капак и котлон. С това се изчерпваше и цялата покъщнина.
– Какво е това? – попита Дагоста и докосна въженцата с длан.
– Не ги пипай, за Бога! – извика Къртзема, изблъска го встрани и внимателно огледа пораженията. – Те не се пипат!
Дагоста отстъпи крачка назад.
– Какво е това? Някакъв експеримент?
– Нищо подобно. Това е изкуствена среда, пресъздаваща първичната джунгла, от която сме произлезли и която постепенно се е превърнала в метрополията, наречена Ню Йорк.
– Изкуство, значи? – учуди се Дагоста. – За кого е предназначено, гледа ли го някой?
– Това е концептуалноизкуство – обясни с нотка на нетърпение Къртзема. – Никой не го гледа, защото не е за гледане. Достатъчно е, че го има.Въженцата не се докосват помежду си, точно както и хората не влизат в истински контакт. Ние сме сами. Светът ни остава невидян, защото всички ние сме невидяни, докато се реем из космоса. Дерида казва: „Изкуство е онова, което не е изкуство“, което означава, че…
– Малкото му име беше Грегъри, нали?
– Не. Казва се Жак. Жак Дерида.
– Имам предвид доскорошния ти съсед.
– Изобщо не му знаех името. Всъщност бягах от него като от чума. Ти сигурно си дошъл заради оплакванията, нали?
– Какви оплаквания?
– Моите оплаквания. Непрекъснато звънях, ама никой не си направи труда да се появи, ако не броим първите един-два пъти… – Мъжът замълча, помисли за момент, после вдигна глава: – Чакай, чакай. Ти си от отдел „Убийства“! Да не е пречукал някого?
Дагоста мълчаливо извади бележника си.
– Разкажи ми за него.
– Нанесе се преди две години, може би и по-малко. Отначало беше кротък, но после се появиха камионите. Мъкнеха разни сандъци, един Господ знае къде ги слагаше. Тогава започна да вдига шум. Само нощем. Блъскане, чукане, някакво много силно пукане… – Къртзема сбърчи нос: – Да не говорим за вонята! Сякаш гореше нещо гадно. Боядиса си джамовете с черна боя, ама един се счупи и преди да го оправи, успях да надникна вътре. – На лицето му се появи крива усмивка: – Шантава работа! Разни микроскопи, стъкленици като дамаджани, в които къкреха някакви гадости, сиви метални кутии с лампички, аквариуми.
– Аквариуми?
– Купища – кимна зеленоглавият. – Един върху друг, пълни с водорасли. Явно беше някакъв учен. – Последната дума бе изречена с видима погнуса. – От онези, дето се занимават с дисекции и други такива… Аз не одобрявам подобни възгледи за света, защото съм холист 88
Представител на философско течение, което възприема света като единно цяло. – Б. пр.
[Закрыть], сержант.
– Разбирам.
– После цъфнаха хората от електрическата компания. Да му прокарат трифазен ток или дявол знае какво. Два дни нямах ток, представяш ли си? Но онези типове в „Кон Ед“ са такива бюрократи, че изобщо не им пука от оплаквания!
– Имаше ли посещения? Навестяваха ли го приятели?
– Тъкмо тези посещения преляха чашата! – изръмжа Къртзема. – Започнаха да се мъкнат разни типове, при това нощем. Чукаха по специален начин. Тогава реших, че отсреща става нещо, и звъннах на ченгетата. Съмнявах се за наркотици. Ама твоите хора казаха, че нямало нищо нередно и си заминаха. – Мрачно поклати глава. – И нещата си продължиха по старому. Пак се оплаках от шума и вонята, но ченгетата дойдоха още веднъж и спряха да ми обръщат внимание. Една вечер, някъде към единайсет, тоя тип изведнъж цъфна на вратата ми. Беше преди година.
– Какво искаше?
– Де да го знам? Май да ме пита защо се оплаквам на куките. Казвам ти, сержант, тръпки ме побиха! Беше септември, почти толкова горещо, колкото е сега. Но си беше навлякъл дебело палто с качулка, която криеше лицето му. Стои пред вратата като някакъв призрак и пита може ли да влезе. Не, разбира се, викам аз, после му треснах вратата под носа. Какво друго можех да сторя, сержант?
– Лейтенант – разсеяно го поправи Дагоста, зает да си води записки.
– Все тая. Аз не съм по етикетите. Използвам само един, но той е общовалиден и се нарича човешко същество! – Зеленото кубе изразително се поклати.
Дагоста продължаваше да пише. Описанието нямаше нищо общо с онзи Кавакита, с когото се бе запознал в кабинета на Фрок след злощастното откриване на експозицията „Суеверия“. Напрегна паметта си за някакъв по-конкретен спомен.
– Можеш ли да опишеш гласа му? – вдигна глава той.
– Тих и фъфлещ.
– Някакъв акцент?
– Не. Но фъфлеше така жестоко, че нищо не му се разбираше. Все едно използваше кастилско наречие. Ама не беше испански, а английски.
„Трябва да питам Пендъргаст, какво по дяволите е това «кастилско наречие», помисли си Дагоста.“
– Кога се изнесе и защо? – попита на глас той.
– Две седмици след като почука на вратата ми. Май през октомври. Една нощ се появиха два големи тира. Това не ме учуди, ама този път товареха, вместо да разтоварват. На другия ден се излюпих накъде около пладне и забелязах, че помещението е празно. Даже бяха измили черната боя от прозорците.
– По пладне, значи – промърмори Дагоста.
– Такъв ми е режимът. Спя от пет сутринта някъде до обяд, без да робувам на циклите, сержант.
– Не забеляза ли нещо по камионите? Фирмен надпис, реклама, телефон?
Къртзема се замисли, после кимна:
– Аха, сетих се. „Превоз на прецизна научна апаратура.“ Така пишеше.
Очите на Дагоста изпитателно се втренчиха в лицето на зеленоглавия.
– Сигурен ли си?
– Абсолютно.
Нямаше причини да не му повярва, сподави въздишката си лейтенантът. Въпреки външния си вид, който не ставаше за банката на свидетелите, тоя тип явно беше наблюдателен. Или просто любопитен.
– Нещо друго да добавиш?
– Ами да – отново се разлюля зеленото кубе. – На другия ден след заминаването му спря цялото улично осветление. И до ден днешен не е светнало! Сигурен съм, че има пръст в тая работа, но нямам идея как го е направил. Звънях на онези от енергото, но гадните роботи изобщо не ми обърнаха внимание. Те си размърдват задниците само ако не си платиш сметката…
– Благодаря за съдействието, господин Къртзема – реши да сложи точка на разговора Дагоста. – Ако се сетиш още нещо, просто ми звънни.
Пъхна бележника в джоба си и се приготви да си върви. После спря и се обърна:
– Спомена, че няколко пъти са те обирали… Какво ти взеха? Като гледам, тук няма кой знае какво за крадене…
– Идеи, сержант! – вирна брадичка Къртзема. – Вещите са нищо, но идеите са безценни. Я се огледай. Виждал ли си някъде повече блестящи идеи, събрани накуп?
