Текст книги "Маршрут 666"

20

Дагоста хвърли поглед на часовника и се намръщи. Десет вечерта, а резултатът е една шибана кръгла нула. Екипите съсипани от умора ченгета бяха „прослушали“ всевъзможни приюти, благотворителни домове и пунктове за безплатна храна в напразен опит да чуят нещо за човек, който проявява нездрав интерес към Мбвун. Няколко от тях беше ръководила самата Хейуърд, чиито специализирани познания за подземните общности се радваха на все по-голяма популярност. За съжаление и нейните резултати не бяха обнадеждаващи. Сякаш предугадили акциите, къртиците бяха потънали вдън земя. А според собствените й признания, самите операции засягаха една нищожна част от огромния подземен свят на града. Това имаше и добрите си страни, тъй като пълноводната река от телефонни обаждания на всякакви побъркани за наградата на „Поуст“ най-сетне се беше превърнала в полупресъхнала бара. Може би се бяха уплашили от репортажа в „Таймс“ и новината за убийството на Битърман.

Погледна бюрото си, все още затрупано с доклади за извършените акции. След това вдигна за стотен път очи към картата и се втренчи в нея, сякаш се надяваше някаква скрита сила в погледа му да изстиска стаената там информация. Какъв е моделът? Трябваше да съществува такъв. Това е основополагащ принцип в детективската работа.

Пет пари не даваше за дрънканиците на Хорлокър – собственият му инстинкт нашепваше, че убийствата са дело на повече от един човек. И не беше единствено инстинктът – имаше още доста неща: макар и сходни, начините на умъртвяване не бяха абсолютно идентични – едни със смачкани глави, други без глави, трети просто обезобразени. Да не би да е някакъв шантав култ? Но каквото и да бе, идиотските крайни срокове на Хорлокър изнервяха и изяждаха време. Тук имаше нужда от търпелива, методична и интелигентна детективска работа.

„Боже, все повече заприличвам на Пендъргаст“, засмя се в себе си той.

Откъм малкия склад в съседство се разнесоха странни звуци. Преди малко Хейуърд се бе затворила там, за да си изпие кафето на спокойствие. Извърна поглед към вратата и зачака, но шумът не спираше. Накрая не издържа, стана и завъртя топката на бравата. Хейуърд бе заела странна позиция в центъра на малкото помещение – едната й ръка бе изпъната напред като копие, а другата – вдигната отвесно нагоре. И двете бяха напрегнати и леко извити, с прегънати нагоре палци. Миниатюрното тяло рязко се завъртя под прав ъгъл, ръцете смениха позицията и започнаха серия отривисти удари във въздуха. Приличаше на някакъв смъртоносен балет.

Всяко движение се придружаваше с рязко издишване, подобно на онова, което бе чул в тунела. Не след дълго въртеливото движение я изправи с лице към него, ръцете плавно се отпуснаха.

– Трябва ли ви нещо, лейтенант? – попита спокойно тя.

– Бих искал да разбера какво, по дяволите, правиш! – промърмори той.

Хейуърд изпъна гръб, изпусна въздуха от гърдите си и го погледна в очите.

– Това е хейян,серия от кати…

– Може ли още веднъж?

– Рутинно упражнение от карате шотокан – поясни младата жена, помълча и добави: – Поддържа формата и вътрешното равновесие. – Очите й предизвикателно се взряха в неговите: – Товами е почивката, лейтенант!

– Добре, добре, продължавай – каза Дагоста, понечи да затвори вратата, после спря. – Какъв дан имаш?

– Бял пояс – отвърна с леко забавяне тя.

– Ясно.

– Шотокан е оригинална японска школа по карате, която не дали дановете по цветове – добави с лека усмивка жената. – Има шест степени на белия пояс, три кафяви и чак накрая идва черният.

Дагоста кимна, после любопитството му надделя.

– Коя е твоята степен?

– След месец ще се боря за санкиу,първата от кафявите степени.

Зад гърба му се разнесе леко прищракване. Затвори вратата на склада, обърна се и се озова срещу пищните форми на капитан Уокси, който мълчаливо се плъзна покрай него и спря пред картата на черната дъска. Скръсти ръце зад гърба си и внимателно огледа гората от червени и бели карфици.

– Тук има някаква система – обяви накрая той.

– Тъй ли? – промърмори с нарочно безразличие Дагоста.

Главата на Уокси мъдро се поклати.

Дагоста замълча. Отдавна живееше с чувството, че ще съжалява до последния си ден за грешката да допусне тоя тип в разследването.

– Всичко започва ей тук. – Пухкавият показалец на Уокси се лепна върху зеленото петно на Рамбъл – един от най-затънтените пущинаци в Сентрал Парк.

– Как разбра?

– Много просто – обясни Уокси. – Шефът е говорил с най-добрия статистик от отдел „Кадри“. Онзи провел линейно изследване на цялата информация около убийствата и обявил, че всички са свързани с това място. Ясно ли е? Местопрестъпленията образуват дъга около тази точка. Ключът е убийството край Белведере. – Най-сетне се обърна с лице към лейтенанта и добави: – Това място е гористо, пълно с пещери и скали. И със скитници, разбира се. Изключително удобно за скривалище. Именно тамще намерим убиеца.

Този път Дагоста не успя да скрие гримасата си.

– Чакай, чакай, дай да уточним за какво става въпрос! – изръмжа той. – Някакъв писарушка кадровик ви е насочил? А случайно да ви е предложил я застраховка, я някой пенсионен план?

Уокси се намръщи, тлъстите му бузи бързо порозовяха.

– Не ми харесва тона ти, Вини. Нито сега, нито по време на следобедното заседание.

– Слушай какво ще ти кажа, Джак! – скръцна със зъби Дагоста. – Какво може да знае за престъпните модели един скапан чиновник, дори и да работи в полицията? Това просто е несериозно! Знаеш ли колко фактора трябва да се вземат под внимание? Подход, оттегляне, плюс десетки технически подробности, които могат да се оценят единствено от специалист! А случаят в Белведере най-малко от всичкисе вписва в нашия модел. – Замълча, после се предаде. Не виждаше смисъл да продължава. Уокси е просто дребна душица, която казва „да“ още преди да са го попитали. А Хорлокър е от онези началници, които обичат да се заобикалят с експерти и специалисти от всякакъв род.

– Тая карта ще ми трябва – обяви дебелият.

На Дагоста изведнъж му светна. Вече знаеше за какво става дума.

– Заповядай – изправи се той. – Папките с оригиналните разследвания са в онези шкафове, а сержант Хейуърд разполага с някои интересни…

– Тя не ми трябва – прекъсна го Уокси. – Искам само картата на района и досиетата. Утре до осем сутринта да бъдат в кабинета ми – 2403, в главното управление, където ме местят.

Туловището му бавно се завъртя.

– Съжалявам, Вини. Нещата се свеждат до чисто съвпадение на характерите между мен и Хорлокър. Той просто има нужда от човек, на когото може да разчита. Човек, който знае как да държи пресата на разстояние и всичко останало. Нищо лично, нали разбираш? Така или иначе, ти си оставаш в разследването. Дано се почувстваш по-добре, когато нещата потръгнат. Ще преровим проклетия Ръмбъл и ще пипнем проклетото копеле.

– Има си хас да не го пипнете – промърмори Дагоста, напразно напомняйки си, че никога не бе имал охота да се залавя с това безнадеждно разследване.

– Нали не се сърдиш, Вини? – протегна му ръка Уокси.

– Ни най-малко, Джак – отвърна той и с известно усилие стисна меката му длан.

Уокси огледа канцеларията за последен път, сякаш за да се увери, че е отмъкнал всичко, което му трябва.

– Е, трябва да тръгвам – промърмори той. – Исках да ти го кажа лично.

– Благодаря.

Настъпи миг на неудобно мълчание, после Уокси тромаво го потупа по рамото и се измъкна навън.

Лек шум отзад го предупреди за появата на Хейуърд. Изправени с лице към вратата, двамата мълчаливо слушаха стъпките на Уокси, които заглъхваха по коридора и скоро изчезнаха сред потракването на пишещи машини и приглушени разговори.

– Защо му позволихте да се измъкне, лейтенант? – горчиво го укори Хейуърд. – Забравихте ли как копелето побягнаи ни заряза в онзи изоставен тунел?

Дагоста седна и дръпна чекмеджето, за да потърси пура.

– Май чинопочитанието не е сред силните ти страни, а? – рече той. – И откъде знаеш, че това няма да се окаже награда?

Намери пурата, проби дупка с основата й с помощта на тънък молив, след което с наслада запали.

Два часа по-късно лейтенантът все още даваше указания за прехвърлянето на досиетата горе, в новия кабинет на Уокси. На вратата се почука и на прага се изправи Пендъргаст. Беше спретнат и елегантен както винаги. Безупречен черен костюм, прилягащ по най-добрия начин върху кльощавата му фигура, старателно сресана назад русолява коса, разкриваща високо чело, излъскани до блясък английски обувки от тъмночервен телешки бокс, изработени ръчно. Външен вид, който отиваше повече на преуспяващ предприемач, отколкото на агент на ФБР.

– Може ли? – попита той и посочи с брадичка стола за посетители.

Дагоста остави слушалката и кимна. Гостът седна с котешка пъргавина, в която прозираше елегантност. Очите му се плъзнаха по кашоните и празното място на стената, на което доскоро висеше картата на района, после се заковаха върху лицето на лейтенанта.

– Топката е в полето на Уокси – отговори на незададения въпрос Дагоста. – На мен ми е отредена второстепенна роля.

– Не виждам да си особено ядосан, лейтенант.

– Че защо да съм ядосан? Я се огледай още малко. Картата на района я няма, архивът е в кашоните, Хейуърд си е полегнала, кафето е топло и пурата ми дими. Всичко това ме кара да се чувствам отлично!

– Силно се съмнявам в това, лейтенант – поклати глава гостът. – Но се надявам, че тази нощ ще спиш по-добре от пълничкия си колега. „Тежка е царската корона“ и всичко останало. – В очите му се появиха игриви пламъчета: – И сега какво?

– Ами, все още съм в разследването – сви рамене Дагоста. – Уокси не си направи труда да уточни по какъв начин и в каква роля.

– Вероятно защото и на него не му е ясно – въздъхна Пендъргаст. – Но според мен няма да скучаеш…

Дагоста използва паузата, за да се наслади на пурата си.

– Преди време посетих Флоренция – обади се неочаквано Пендъргаст.

– Така ли? Миналата есен и аз отскочих до Италия, за да запозная сина си с прабаба му.

Агентът кимна.

– Посетихте ли Палацо Пити?

– Кое, кое?

– Сградата, в която се помещава Музеят на изящните изкуства, изключително архитектурно творение. Фреските в една от залите изобразяват карта на света една година преди Колумб да открие Америка.

– Сериозно?

– На мястото на американския континент има празно петно с надпис „Cui ci sono dei mostri“.

Дагоста сбърчи чело.

– „Тук ще има“… – направи опит за превод той. – Какво е това Mostri?…

– Чудовища. Текстът гласи „Тук ще са чудовищата“.

– Да, разбира се – плесна се по челото лейтенантът. – Едно време говорех италиански с баба и дядо, но вече съм го забравил…

Пендъргаст кимна.

– А сега ще те помоля Да направиш едно предположение, лейтенант – каза той.

– Давай.

– Кой е най-гъстонаселеният район в света, който все още не е картографиран?

– Не знам – сви рамене Дагоста. – Да не е Милуоки?

– Не е – мрачно поклати глава Пендъргаст. – Никое от местата, които могат да ти хрумнат, а подземните лабиринти под Ню Йорк.

– Будалкаш ме, нали?

– Не те будалкам, ако трябва да използвам изтънчения ти израз – размърда се в стола Пендъргаст. – Подземният Ню Йорк поразително напомня на онази карта в Палацо Пити. Една огромна и абсолютно неизследвана територия, за чиито мащаби нямаме дори най-бегла представа. Само под терминалите на гарата „Гранд Сентрал“ например се намират десет етажа в дълбочина, без канализацията и системата за отвеждане на водата в случай на природни бедствия. Под гара „Пен“ са дори повече.

– Значи си бил там – отбеляза Дагоста.

– Да. Предприех малка проучвателна експедиция веднага след като разговарях с теб и сержант Хейуърд. Исках да усетя атмосферата, а и да проверя дали съм в състояние да направя някакви собствени наблюдения. Имах шанса да разговаряме неколцина от подземните обитатели. Чух доста конкретни неща, както и внушително количество намеци.

– Нещо, свързано с убийствата? – напрегнато се наведе напред Дагоста.

– Непряко – кимна Пендъргаст. – За съжаление хората с истински ценната информация се оказаха по-дълбоко, отколкото посмях да се спусна при това първо проучване. За да се спечели доверието им, е нужно време, но мен ме чака дълъг път. – Воднистосините му очи се спряха върху лицето Дагоста. – В момента подземните обитатели са вцепенени от ужас. Въз основа на тук-там изпуснатите реплики стигнах до извода, че тези места са обект на колонизация от някаква тайнствена група хора. Всъщност почти никъде не се използва определението хора. Останах с впечатлението, че става въпрос за кръвожадни същества с канибалски навици – по-скоро хуманоиди, отколкото нормални представители на човешкия род. Именно те са отговорни за убийствата.

Замълчаха. Дагоста стана, пристъпи към прозореца и отправи поглед към нощната панорама на Манхатън.

– Вярваш ли на всичко това? – попита най-сетне той.

– Не знам – въздъхна Пендъргаст. – Трябва да поговоря с Мефисто, който е лидер на общността, обитаваща подземията под Калъмбъс Съркъл. В интервюто си за „Поуст“ той казва много тревожни неща. Но с него се контактува трудно, за съжаление. Няма доверие на чужди хора и мрази официалните власти. Аз обаче имам предчувствието, че само той може да ме отведе там, където искам да отида.

– Да ти трябва партньор? – стисна устни Дагоста.

По лицето на Пендъргаст пробяга бегла усмивка, която бързо се стопи.

– Става въпрос за опасно място, извън действието на законите, лейтенант – въздъхна той и бавно се изправи. – Но нека все пак обмисля предложението… Така ще бъде справедливо, нали?

Дагоста кимна.

– Отлично. А сега бих те посъветвал да се прибереш у дома и да поспиш… Нашето приятелче Уокси ще се нуждае от страшно много помощ, макар че още не подозира това.