Текст книги "Маршрут 666"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 31 страниц)
52
Сноу погледна огромния стенен часовник. Тънките стрелки зад масивното предпазно стъкло сочеха 22:15. Очите му се плъзнаха из пустото помещение, затрупано с празни кислородни бутилки, вентили, скъсани плавници и жестоко разтегнати маски. Накрая спряха върху купчината листове на бюрото, лицето му се разкриви в гримаса. Официално се възстановяваше от бактериална инфекция на белите дробове, но както той, така и колегите му от водолазния отряд прекрасно знаеха, че са го напъхали в „кучкарника“. Сержанта го бе дръпнал настрана да му каже, че е свършил страхотна работа, но той не повярва на думите му. Не се впечатли особено и от факта, че скелетите, които беше открил, поставиха началото на широкомащабна полицейска операция. Оставаше си фактът, че беше изпуснал проклетото въже. Още при първата си истинска мисия! Дори Фернандес престана да го дразни.
Въздъхна и извърна глава към мръсния прозорец, от който се виждаше част от пустия кей и лениво поклащащата се мазна вода. Колегите му бяха на акция в района на Ийст Ривър, където беше паднал някакъв хеликоптер. А и в града ставаше нещо голямо: полицейската радиостанция на масата не спираше да бълва информация за демонстрации, бунтове, мобилизации и мерки за овладяване на тълпите. По всичко личеше, че светът отвъд тихото му местенце в края на бруклинските докове вреше и кипеше, а той си седеше на топло и пишеше рапорти.
Отново въздъхна, защипа поредните листове в тънка папка и я хвърли в таблата за изходящи документи. Мъртво куче, извадено от канала Гоуанъс. Причина за смъртта: огнестрелна рана. Собственик: неизвестен. Точка на разследването. Свали поредната преписка от купчината. Рандолф Роуел, скочил от моста „Трайбъро“, възраст 22. В джоба: предсмъртно писмо. Причина за смъртта: удавяне. Точка на разследването.
Папката полетя към таблата. Внезапно отвън долетя басовото боботене на служебния катер, който насочваше нос към доковете. Рано се връщат. Двигателят работи някак по-гърлено, помисли си той. Май се нуждае от реглаж.
По дъските се разнесе тропот от бягащи крака, вратата се завъртя на пантите си и се блъсна в стената. В помещението нахлу група мъже с черни неопрени без отличителни знаци и боядисани в черно и зелено лица. От вратовете им висяха гумени раници, наподобяващи дисаги.
– Къде са водолазите? – прогърмя водачът им – едър мъжага с тексаски акцент.
– Вадят един чопър от Ийст Ривър – отвърна Сноу и погледна към акостиралия на пристана плавателен съд. – Вие вторият отряд ли сте? – Вместо познатото синьо-бяло полицейско катерче във водата се поклащаше малък боен кораб с мощен двигател и боядисан в защитни цветове корпус.
– Всички ли са там? – попита мъжът.
– Всички освен мен. Кои сте вие?
– Бъди сигурен, че не сме роднини на майка ти, приятел! – изръмжа онзи. – Трябва ни човек, който да ни покаже най-краткия път до страничния канал на Уест Сайд, при това веднага!
Сноу усети как нещо го присвива под лъжичката.
– Нека се свържа по радиостанцията с командира на…
– Нямаме време. Ти не можеш ли?
– Е, познавам теченията покрай цялата брегова ивица на Манхатън… Това е основна част от подготовката на всеки полицейски леководолаз…
– Можеш ли да ни заведеш? – нетърпеливо го прекъсна едрият мъж.
– Вътре ли искате да проникнете? Трябва да ви предупредя, че повечето тръби имат решетки или са прекалено тесни за…
– Кажи да или не!
– Май да – потрепна гласът на Сноу.
– Име?
– Сноу. Полицай Сноу.
– Скачай в катера!
– Ами костюм, кислород?
– Имаме всичко необходимо. Ще се облечеш на борда.
Сноу стана от стола и последва мъжете на кея. Не му приличаше на покана, която може да откаже.
– Още не сте ми казали кои сте… – подхвърли той Мъжът стъпи с единия си крак на борда и се обърна:
– Командир Рачлън, началник на отряд „Синьо–7“ на тюлените. Това стига ли ти?
Щом Сноу се прехвърли през борда, катерът изрева и рязко се отдели от кея.
– Хей, внимавай с руля! – извика на кормчията командирът и направи знак на Сноу: – Сега чуй каква е работата… – Бръкна под тапицираната седалка и измъкна непромокаема карта. – Екипите са общо четири, по два на обект… – Огледа се наоколо и повиши глас: – Донован!
– Сър? – скочи някакъв младеж, слаб и жилав дори в безформения неопрен. Чертите на лицето му бяха скрити под дебел пласт боя.
– Донован, ще бъдеш двойка със Сноу!
Тишината, която последва, очевидно издаваше нежеланието на Донован.
– Какво става? – попита най-сетне Сноу.
– Задачата е ПР – отвърна Рачлън.
– А?
– Подводно разрушение – изгледа го смръщено командирът. – Повече не ти трябва да знаеш.
– Това има ли връзка с последните обезглавявания?
– Задаваш прекалено много въпроси за дебелогъзо сукалче, което се гмурка във ваната на мама и се води полицейскиводолаз! – остро го нахока командирът.
Сноу замълча, без да смее да погледне към Донован.
Рачлън разгърна някаква карта и заби пръст в голяма синя точка:
– Можем да влезем оттук! Но новата пречиствателна станция прави района непригоден за целта ни, затова ще ни заведеш ей тук! – Пръстът му се заби в друга синя точка.
Сноу се наведе над ламинираната карта. Най-отгоре с калиграфически букви беше изписано: 1932. ОТВОДНИТЕЛНИ И БИТОВИ КАНАЛИ НА УЕСТ САЙД, ДОЛЕН КВАДРАНТ. Под заглавието имаше лабиринт от тънки пресичащи се линии. Някой бе нанесъл точици на три места откъм западната страна на парка. Приковал очи в плетеницата, Сноу потъна в напрегнат размисъл. Най-лесно можеше да се проникне откъм канала „Хумболд“, но оттам пътят до Западния страничен бе прекалено сложен и дълъг. Освен това не изпитваше никакво желание отново да се връща там. Направи опит да си спомни безкрайните учения с малките лодки, които се завираха из мръсните канали. Къде още се оттича страничният на Уест Сайд?
– Есе ли ще пишеш? – втренчи се в него Рачлън. – Побързай, защото времето ни е кът.
Сноу вдигна глава. Знаеше един път. Един много пряк път. Добре, стисна зъби той. След като сами си го търсят…
– През самата пречиствателна станция в долното течение на Хъдзън – рече. – Директно през главния утаител.
Отговори му тишина и той неволно се огледа.
– Това означава да се гмурнем направо в лайната,а? – подметна някакъв много дебел глас.
– Нали чу какво каза човекът? – обърна се командирът и закова тежък поглед в тюлена, който се обади. После подхвърли на Сноу неопрен в тъмен цвят: – Иди долу да облечеш хубавото си задниче. Шест минути преди полунощ трябва да сме на изходния пункт.
53
Марго седеше на хладните плочки в оръжейния склад. Не знаеше на кого е бясна повече: на Дагоста, който я беше въвлякъл в тая история, или на Пендъргаст, който отказа да я включи в експедицията. А може би и на себе си, защото не беше в състояние да обърне гръб на всичко. Едва сега разбра колко дълбоко се бяха отразили на живота й убийствата в музея и ужасните събития, които последваха. Бяха я лишили от сън, бяха разбили душевния й покой. А и това сега, като връх на всичко!…
Съзнаваше, че Пендъргаст бе загрижен за нейната сигурност, но въпреки това не можеше да се примири. Ако не беше тя, още щяха да си блъскат главите, горчиво си повтаряше Марго. Нали тя направи връзката между Мбвун и Уитлъси, тя разкри как са се развили събитията. Ако разполагаше с малко повече време, може би щеше да запълни и другите празни квадратчета на мозайката: какво означават неразгаданите фрагменти от дневника на Кавакита, за какво е използвал тиоксина, защо е синтезирал витамин D в последната си лаборатория.
Всъщност присъствието на тиоксин бе логично. От записките в дневника ставаше ясно, че към края Кавакита бе изменил начина си на мислене. Изглежда бе разбрал, че последните варианти на неговия „Гланц“ вече не причиняват физически малформации, но за сметка на това атакуват съзнанието. А вероятно се е сетил и за опасността за околната среда, която възниква при попадането на растението в солена среда. Във всеки случай действията му навеждаха на мисълта, че е решил да прочисти Главния резервоар от Liliceae Mbwunensis. Смъртта му можеше да се обясни с предположението, че подземните същества са разбрали за намеренията му да ги лиши от запасите им. Но дори това не даваше отговор на въпроса за какво, по дяволите, му е трябвал витамин D. Може би за генетична секвенция? Не, това не е възможно…
Марго хлъцна и рязко изправи гръб. Сигурна бе, че е имал намерение да унищожи растенията. Съзнавал е, че това е изключително рисковано. Следователно витаминът не е бил предназначен за производството на „Гланц“, а за…
Изведнъж всичко й стана ясно.
Рязко се изправи и започна да отваря шкафовете, като разхвърляше съдържанието им в тесния проход, докато търсеше нужните й вещи – кислородна маска, прибор за нощно виждане, кутийки с 9-милиметрови патрони за полуавтоматичния си пистолет.
Дишайки тежко, тя изтича до вратата, която водеше към основното помещение. Трябваше да е някъде тук! Хукна между редиците дървени вратички, четейки написаното върху пластмасовите им етикети. Издърпа една от тях и извади от шкафа три празни еднолитрови бутилки с капачки, позволяваше изсмукване на съдържанието без отваряне. Пусна ги на пода до сака си, а от съседния шкаф измъкна няколко големи пластмасови контейнера с дестилирана вода. После продължи нататък, мърморейки нещо под нос. Откри нужния шкаф и рязко дръпна вратичката. Вътре беше пълно с бурканчета, съдържащи различни хапчета и таблетки. Трескаво ги разрови, намери каквото й трябваше и изтича обратно при сака си.
Отпусна се на колене и изсипа съдържанието на бурканчетата направо на плочките.
– Каква е концентрацията, Грег? – полугласно промърмори тя, втренчила очи в малката купчина. Нямаше как да разбере, ще се наложи да работи слепешком. Грабна един от празните буркани и използва дъното му за стриване на таблетките, а получената прахообразна субстанция разпредели по равно в трите празни бутилки. Доля ги с дестилирана вода, разклати ги и спря очи на получената суспенсия. Май се получи малко по-гъста, но нямаше време за губене. По-късно прахът щеше да се доразтвори.
Изправи се и грабна сака, празните бурканчета издрънчаха на пода.
– Кой е там? – извика някой. Изобщо беше забравила за дежурния на входа. Натика забързано трите бутилки в сака и хукна натам.
– Моля за извинение, но се бях отнесла – каза с най-искрения си тон.
Дежурният агент се намръщи, остави списанието и понечи да стане.
– Накъде тръгна агент Пендъргаст? – бързо добави Марго. – Спомена нещо за сектор С…
Името свърши работа. Човекът се отпусна обратно на стола.
– Вземете асансьор номер четири, качете се два етажа по-горе и тръгнете наляво – инструктира я той.
Марго му благодари и тръгна с бърза крачка към асансьорите в дъното на коридора. Влезе в кабината и хвърли поглед на часовника си. Нямаше време, по дяволите! Яростно натисна копчето за фоайето и се приготви да хукне в мига, в който вратите се отворят. Но когато това стана и пред очите й се появи многобройната охрана, тя си наложи да крачи делово, но без припряност, върна пропуска си на входа и излезе в душната нощ, спуснала се над Манхатън.
До тротоара чакаше свободно такси и тя се втурна към него.
– Петдесет и девета и Лексингтън!
– Сигурно ще се забавим, защото в района на парка има някаква демонстрация – предупреди я шофьорът. – Трафикът е задръстен като кучи гъз.
– Все ще измислиш нещо – каза Марго и пусна двайсетачка на свободната седалка до него.
Таксито полетя в източна посока, бързо стигна до Първо авеню и зави на север, задминавайки с бясна скорост върволицата от коли, които чакаха смяната на светофара. Така стигнаха до Четиридесет и седма, където бяха принудени да спрат. Пред очите й се разкри море от коли и камиони с работещи двигатели и виещи клаксони. И шестте платна бяха задръстени от червени стоп-светлини, които чезнеха далеч напред. Марго грабна сака си, изскочи от колата и се затича на север, заобикаляйки многобройните пешеходци.
Седем минути по-късно хлътна във входа на метростанцията при „Блумингдейл“ и затича надолу, вземайки стъпалата по две наведнъж и разблъсквайки закъснелите пътници. Рамото я заболя от тежестта на сака, но нямаше време да го прехвърли. През грохота на моторите и воя на клаксоните долови някакъв странен, далечен тътен – сякаш хиляди гърла крещяха едновременно. В следващия миг вече беше под земята и шумът остана навън, заменен изцяло от писъка и скърцането на влаковите композиции. Извади жетон и го пъхна в процепа на бариерата, след това бързо се насочи към перона на експресните влакове. Там, в близост до осветеното стълбище, вече чакаше малка тълпа.
– А бе, видя ли ги онези? – обърна се към спътника си млада жена с логото на Колумбийския университет върху тениската. – Какво носеха на гърбовете си?
– Може би отрова за плъхове – сви рамене момчето. – Долу се въдят доста едрички, знаеш… Снощи на перона под Четвърта изскочи един с размерите на…
– Накъде тръгнаха? – задъхано се намеси Марго.
– Скочиха на релсите на експресната и хванаха в посока към предградията…
Марго се втурна към северния край на перона. Релсите чезнеха в тунела, а между тях блещукаха локвички застояла вода, които си сменяха цвета в синхрон със семафорите. Тя се огледа за евентуалната поява на влак, пое дълбоко дъх и скочи.
– Ето, още някакъв се навря в тунела! – разнесе се приглушен вик зад гърба й. Марго намести сака и затича, внимавайки да не се спъне в чакъла и да не стъпва по грапавите траверси. Напрегна взор напред, но не видя нищо. Нито фигури, нито дори силуети. Отвори уста да повика по име Пендъргаст, но после се отказа, спомнила си, че съвсем неотдавна в района на тази гара бе извършено кървавото клане.
В следващата секунда усети топла въздушна струя в тила си. Обърна се и сърцето й почти спря. В далечината се появи ярката червена точка на експресен влак номер 4, която неумолимо се приближаваше.
Увеличи темпото, дълбоко вдишвайки тежкия и влажен въздух. Влакът щеше да спре на перона само за няколко секунди, колкото да разтовари пътниците си и да поеме нови, след което щеше да се втурне след нея с ужасяваща скорост. Очите й отчаяно опипаха тунела наоколо, търсейки ниша или някакво друго укритие. Но стените бяха гладки докъдето стигаше погледът й.
Зад гърба й се разнесе свистенето на затварящите се врати, спирачките с въздишка се освободиха и двигателят изрева, набирайки скорост. Марго се втурна към единственото възможно спасение – мрежата, разделяща двата коловоза, – като старателно прескочи третата релса. После залепи гръб о ръждясалата мрежа в отчаян опит да стане толкова тънка, колкото колоната на тунелното осветление в съседство.
Влакът стремително се приближаваше. Сирената му пронизително изпищя. Въздушната вълна я блъсна в гърдите с огромна сила, принуди я да се вкопчи в мрежата, за да не се претърколи на релсите от другата страна. Осветените прозорци на вагоните се изнизаха покрай нея със скоростта на побесняла филмова лента. След миг композицията отмина, пръскайки искри от контактната мрежа. Сигналните й светлини бързо се стопиха в мрака.
Марго се разкашля от прахта, ушите й пищяха. Върна се на линията и бавно се огледа. Червеното сияние на отминалия влак беше достатъчно, за да забележи трите сенки, които изскочиха от някаква ниша в стената далеч напред.
– Пендъргаст! – извика тя. – Агент Пендъргаст, почакайте!
Сенките спряха и тя хукна напред колкото я държат краката. Настигна ги и различи острите черти на федералния агент.
– Доктор Грийн? – попита с обичайния си гъгнив глас той.
– Марго, пресвети Боже! – екна гневният глас на Дагоста. – Какво правиш тук, по дяволите? Пендъргаст вече ти обясни, че…
– Млъкни и слушай! – сряза го Марго, спряла на крачка от групата. – Разбрах за какво е било потребно огромното количество витамин D, което Кавакита е синтезирал в онази лаборатория! То няма нищо общо с производството на „Гланц“ и отглеждането на растението. Било е предназначено за създаването на оръжие!
Върху лицето на Дагоста се изписа недоверие, различимо дори в мрака на тунела. Зад него стърчеше Мефисто, безмълвен като черно привидение.
– Да, това е истината! – настоятелно продължи тя. – Знаем, че Бръчкавите не понасят светлината, нали? Но това е нещо повече от непоносимост, те се страхуватот нея! За тях светлината е смърт!
– Не съм сигурен, че ви разбирам – поклати глава Пендъргаст.
– Всъщност не става въпрос за самата светлина, а за това, което тя създава. Попаднала върху кожата, слънчевата светлина активира синтеза на витамин D, нали така? Но ако онези същества долу не понасят витамина, той може да предизвика силна болка, а дори и смърт. Това беше причината да загинат и част от културите, с които експериментирах – оставихме ги цяла нощ на включено осветление. Това обяснява и името, което са получили тези същества. Лишената от витамин D кожа увисва и се сбръчква. А липсата му в организма води до остеомалация – размекване и отслабване на костите. Спомнете си какво каза доктор Брамбъл за скелета на Кавакита: изглежда така, сякаш е прекарал скорбут в тежка форма. На практика точно това се е случило.
– Всичко това са предположения – поклати глава Дагоста. – Къде са ти доказателствата?
– Защо Кавакита се е заел със синтеза на витамин D? – извика Марго. – Не забравяй, че той е бил опасен и за самия него! Но си е давал сметка, че ако унищожи растението, онези същества ще се обърнат срещу него. И ще започнат да убиват в момента, в който изпитат недостиг на дрога. По тази причина е стигнал до решението да унищожи не само растението, но и тях!
– По всяка вероятност това е единственото смислено обяснение – кимна Пендъргаст. – Но защо трябваше да биете толкова път, за да ни го съобщите?
– Защото тук съм сложила три литра разтвор на витамин D – потупа сака си тя.
– И какво от това? – изсумтя Дагоста. – Не бих казал, че ни липсва огнева мощ…
– Тя няма да ви помогне, ако долу наистина има многобройна колония – възрази Марго. – Нали не си забравил колко усилия ни трябваха за неутрализирането на Мбвун?
– Целта ни е да избягваме всякакви сблъсъци – обади се Пендъргаст.
– Но ако се съди по арсенала ви, очевидно сте подготвени за всякакви изненади. Разбира се, куршумите могат да свършат известна работа, но това тук – ръката й отново докосна сака – ще ги ликвидира из корен!
– Много добре, доктор Грийн – въздъхна агентът. – Дайте ни бутилките. Ще ги разпределим помежду си.
– Тук не познахте! – отсече Марго. – Бутилките ще нося аз, защото слизам с вас!
– Пак идва влак! – обади се Мефисто.
Пендъргаст замълча за миг, после поклати глава:
– Вече ви обясних, че…
– А пък аз вечесъм тук! – твърдо отсече тя. Толкова твърдо, че сама се изненада от думите си. – И няма да се върна за нищо на света! Хич не започвайте пак приказките си за опасностите! Ако желаете, ще подпиша декларация, че властите нямат никаква вина, в случай че получа някаква драскотина! Хайде, извадете бележника си!
– Мисля, че е излишно – отвърна с дълбока въздишка Пендъргаст. – Много добре, доктор Грийн, нека бъде вашето. И без това нямаме време за спорове. Хайде, Мефисто, води ни надолу…
54
Смитбек замръзна на място и напрегна слух. Стъпките зад гърба му все още се чуваха, но някак отдалеч. Направи няколко дълбоко вдишвания и издишвания и преглътна, опитвайки се да прогони сърцето от гърлото си. Беше безнадеждно изгубен в мрака на многобройните странични тунели, не можеше да определи дори посоката, в която върви. Имаше гадното чувство, че е направил кръг и отново се връща към убийците, които и да бяха те. Но инстинктът му подсказваше, че продължава да се отдалечава от сцената на онази ужасна касапница. В същото време хлъзгавите стени неумолимо вървяха надолу.
Беше сигурен, че онези ужасни същества са именно Бръчкавите. Същите, за които му беше говорил Мефисто и които най-вероятно бяха отговорни за убийствата в метрото. Бръчкавите… За няколко минути бяха убили четирима души… Отчаяните писъци на Уокси все още ехтяха в главата му. Изобщо не беше сигурен кое е спомен и кое – жестоката действителност.
В следващия миг действителността се завърна, по-груба и по-жестока отвсякога: до слуха му долетяха стъпки, при това съвсем близо. Обзет от ужас, той се завъртя и отчаяно потърси някакво укритие. Блесна прожектор, зад който помръдна неясна сянка. Смитбек стегна мускули и се приготви за последната схватка. Единствената му надежда беше тя да е милостиво кратка.
Но сянката отскочи назад и нададе вик на ужас. Фенерчето изтропа на земята и се затъркаля към краката му. Смитбек облекчено въздъхна, разпознал тънките мустачки и слабичката фигура на Дъфи. Явно беше успял да се измъкне от преследвачите си, макар че един Бог знаеше как е станало това.
– Спокойно! – извика с напрегнат шепот той и се наведе да вдигне фенерчето, преди да е продължило пътя си надолу. – Аз съм журналист! Видях всичко, което се случи!
Дъфи бе или много уплашен, или прекалено задъхан, за да попита какво търси един журналист под дъното на резервоара в Сентрал Парк. Седнал на тухления под на тунела, той дишаше тежко и не спираше да се оглежда.
– Знаете ли как можем да се измъкнем оттук? – попита Смитбек.
– Не – въздъхна Дъфи. – Всъщност, не знам, може би… Помогнете ми да стана.
– Казвам се Бил Смитбек – прошепна журналистът, докато дърпаше ръката на разтреперания човечец.
– Стан Дъфи – заекна той.
– Как се отървахте от онези създания?
– Изгубих ги някъде около преливниците – промърмори Дъфи и по изцапаното му лице се търкулна самотна сълза.
– Защо всички тунели водят надолу, а не нагоре?
Дъфи обърса очи с ръкав.
– Намираме се в дублиращата система. При твърде голям дебит водата изтича както през главния шлюз, така и по тези допълнителни тунели, в посока на Гърловината. Това е затворена система и всичко минава през нея. – Замълча и очите му се разшириха, сякаш внезапно си беше спомнил нещо. Погледна часовника: – Хайде, трябва да вървим! Разполагаме само с деветдесет минути.
– Деветдесет минути до какво? – попита Смитбек и насочи лъча на фенерчето към пода на тунела.
– В полунощ ще изпуснат Главния резервоар – отговори Дъфи. – Вече нищо не може да спре програмата. А когато това стане, водата ще залее всички тези тунели.
– Какво?! – зяпна Смитбек.
– Ще наводнят най-ниските нива, тунелите „Астор“, за да издавят онези същества. Поне такива бяха първоначалните им намерения. После им дойде друг акъл, но за съжаление късно…
– Тунелите „Астор“ ли? – промърмори Смитбек. Трябва да са същите, за които споменаваше онзи Мефисто от Дяволския етаж.
Дъфи изведнъж дръпна фенерчето от ръката му и се втурна надолу. Смитбек го последва. Не след дълго стигнаха друг, по-широк тунел, извиващ се като гигантска змия. Тук светлина липсваше, като се изключи мигащото фенерче в ръцете на инженера. Смитбек се стараеше да върви в близост до стената, тъй като в средата на прохода течеше малка вада. Едва ли имаше смисъл от подобна предпазливост, тъй като Дъфи цепеше направо през водата и вдигаше достатъчно шум, за да събуди дори мъртвец.
Внезапно дребният мъж спря и се обърна.
– Чух ги! – изкрещя панически той.
– Аз пък не – задъхано отвърна Смитбек и тревожно се огледа.
Дъфи отново хукна напред. Репортерът го последва, забравил напълно за сензационния материал, който се готвеше да напише. В стената изведнъж зейна тъмна дупка и дребният мъж се шмугна в нея. Смитбек се втурна подире му, после земята под краката му изведнъж изчезна. Започна да се хлъзга неудържимо в някакъв влажен улей. Някъде отдолу долетя протяжният вой на Дъфи, журналистът се обърна по корем и направи отчаян опит да забие нокти във влажната глина. Обзе го чувството, че отново сънува един от ужасните си кошмари, в които пропадаше в бездънните пещери под Манхатън. Отдолу се разнесе силен плясък, а миг по-късно и той самият цопна във водата, която се оказа плитка, само около половин метър.
Изправи се, доволен от твърдата земя под краката си, без да обръща внимание на болките по натъртеното си тяло. Подът на тунела изглеждаше относително гладък, а водата почти не вонеше. На крачка от него Дъфи крещеше, като че го колят.
– Млък! – изсъска Смитбек. – Ще ги привлечеш насам!
– Боже, това не е истина! – разхълца се дребосъкът. – Не мога да повярвам, че се случва на мен! Какви бяха тези…
Смитбек протегна ръка в мрака, напипа яката му и рязко го дръпна към себе си.
– Казах ти, млък! – изсъска в ухото му.
Риданията преминаха в едва доловимо скимтене.
– Къде е фенерчето?
Отговори му разпокъсано хълцане, после нещо изведнъж светна. По силата на някакво чудо фенерчето се оказа в ръката на Дъфи.
– Къде сме?
Скимтенето спря.
– Дъфи! Къде се намираме?
– Не знам – отвърна на пресекулки инженерът. – Може би в някой от преливниците.
– Имаш ли представа накъде води?
– Преливниците отвеждат излишната вода от резервоара – подсмръкна Дъфи. – Ако през този стигнем до Гърловината, вероятно ще влезем в отточната система под нея.
– А как ще излезем оттам?
– Не знам.
Смитбек избърса лицето си с ръкав, опитвайки се да събере на топка страха, болката и шока и да ги погребе дълбоко в себе си. След което направи опит да мисли за предстоящия материал. Господи! След репортажите за звяра убиец в музея една подобна статия със сигурност ще го изстреля на върха! А с малко късмет и историята на Уишър също няма да му убегне. Но преди всичко трябва да…
Разнесе се нов плясък. Незнайно колко далеч, тъй като ехото кънтеше от всички посоки. И приближаваше. Приведен напред, той се превърна в слух.
– Все още са след нас! – простена в ухото му Дъфи.
– Млъквай и слушай внимателно какво ще ти кажа! – сграбчи го отново Смитбек. – Не можем да им избягаме, значи трябва да се скрием от тях! Ти познаваш тези подземия и ще кажеш как!
Дъфи започна да се гърчи в ръцете му, издавайки нечленоразделни звуци.
Смитбек затегна хватката си.
– Слушай, ако се успокоиш и започнеш да мислиш, всичко ще бъде наред!
Онзи млъкна и задиша тежко.
– В долната част на преливниците, точно преди Гърловината, има контролни камери – поде след малко той. – Ако попаднем в някоя от тях, можем да се затворим и…
– Да вървим! – изсъска Смитбек.
Зашляпаха в мрака, а лъчът на фенерчето объркано скачаше по стените. Ниският тунел направи завой и пред очите на репортера изникна огромно древно съоръжение: нещо като гигантски кух свредел, положен върху гранитен постамент. От двата му края стърчаха ръждясали тръби, а още по-нататък се виждаше сложна плетеница от други, по-малки тръби, които приличаха на гигантски железни черва. В основата на постамента имаше вагонетка, стъпила на релси. Главният поток се пенеше успоредно с машинариите, а вляво от тях зееше отворът на малък страничен тунел. Смитбек взе фенерчето, хвана се за релсата и се изкачи към платформата. После се обърна и протегна ръка на Дъфи.
– В тръбата! – заповяда с напрегнат шепот, побутна дребничкия мъж пред себе си и запрати фенерчето в потока.
– Да не си полудял? Защо го хвърли?
– Пластмасово е, няма да потъне. Надявам се онези да тръгнат подир светлината.
Свиха се в мрака и зачакаха. Дебелите стени на контролната тръба заглушаваха външните звуци, но след известно време до слуха на Смитбек достигна все по-отчетливо шляпане. Бръчкавите идваха. При това доста бързо, ако се съдеше по плясъка на водата. Тялото на Дъфи отново се разтърси, а Смитбек се помоли на Бога този път да запази самообладание. Шляпането се приближаваше, придружено от напрегнато пръхтене. Стъпките заглъхнаха пред машинарията.
Смитбек неволно сбърчи нос от ужасяващата воня. Вляво от него Дъфи неудържимо трепереше.
Плясъците се подновиха. Явно онези същества обикаляха наоколо. Отвън долетя нещо като приглушено смъркане и Смитбек изстина, спомнил си за изключителното обоняние на Мбвун. След известно време шляпащите стъпки започнаха да се отдалечават и той бавно изпусна въздуха от гърдите си. Уродливите създания се насочиха към вътрешността на тунела.
Започна да диша бавно и дълбоко, като броеше всяко вдишване. На тридесет се обърна към Дъфи и прошепна:
– В коя посока са преливниците?
– В далечния край на тази тръба – тихо отвърна инженерът.
– Да вървим.
Завъртяха се с безкрайна предпазливост и запълзяха в тясната тръба. Измина цяла вечност, преди Дъфи най-сетне да изскочи на открито. Краката му цопнаха във водата в бърза последователност – единият, после другият… Смитбек понечи да го последва, но в същия миг се разнесе нечовешки писък и в лицето го плисна някаква течност, която беше по-гъста и по-топла от водата. Той панически отскочи назад.
– Помощ! – простена неочаквано тихо Дъфи. – Не, недейте, червата ми ще… О, Боже… няма ли някой да ми…
Гласът му постепенно премина в гъргорене и бавно заглъхна в шума на течащата вода. Смитбек панически запълзя в обратна посока. Зад гърба му се разнесоха отвратителните звуци на разкъсвано с нокти месо и пропукването на строшени кости.
Няколко минути по-късно излетя от дупката, през която бяха влезли, просна се по гръб в потока, но моментално скочи на крака и хукна към страничния тунел. В главата му имаше само една мисъл: да бяга, да бяга с всички сили, колкото го държат краката! И той бягаше и бягаше, блъскайки се в стените на тунела, опипвайки слепешком безбройните разклонения, потъвайки все по-дълбоко в земните недра. Тунелът се вля в друг, после в трети, четвърти, пети… Всеки следващ беше по-широк от предходния. После някаква ръка – мокра и страшно силна, го стисна за шията, а устата му бе затисната от огромна длан.
