Текст книги "Маршрут 666"

48

Входът към „Уайн Селар“ – едно от модните сутеренни заведения, изникнали като гъби през последната година в Манхатън, беше малка вратичка в стил ар деко в ъгъла на импозантната фасада на Хемпшър Хаус и имаше вид на допълнително избит отвор към някакво общо мазе. Избрал за наблюдателен пункт едно място непосредствено до него, Смитбек виждаше морето от глави, запълнило булеварда в двете посоки. Над него стърчаха разкривените корони на старите дървета гинко, маркиращи входа на Сентрал Парк. Участниците в бдението бяха свели глави, но имаше и такива – предимно младежи с навити ръкави и разхлабени вратовръзки, които пиеха бира от бутилки в хартиени торбички и весело се поздравяваха с пляскане на дланите. Момиче във втората редица държеше плакат с надпис: „Ние никога не ще те забравим, Памела“, по бузата му се търкаляше самотна сълза. Смитбек с удоволствие установи, че в другата й ръка белее екземпляр на „Поуст“ с последния му материал. Множеството пред него беше смълчано, но в далечината се чуваха виковете на демонстрантите, примесени с тътена на мегафони и вой на сирени. Застанала до него, госпожа Уишър постави запалена свещ до големия портрет на дъщеря си. Ръцете й не трепваха, но пламъчето диво се мяташе под хладния вечерен ветрец. Жената коленичи за мълчалива молитва, тишината стана още по-плътна. Миг по-късно се изправи и пристъпи към голяма купчина цветя, освобождавайки място за останалите опечалени със запалени свещи в ръце. Изтече минута, сетне втора. Госпожа Уишър погледна снимката за последен път. Около нея вече имаше цяла огърлица от трептящи пламъчета. Фигурата й леко се олюля и Смитбек бързо я хвана за лакътя. Жената изненадано примигна, сякаш изведнъж беше забравила за какво са тук. После отнесеното изражение на лицето й изчезна, ръката й се отскубна от пръстите на репортера с неочаквана сила, тя се извърна към множеството.

Гласът й беше силен и ясен.

– Искам да засвидетелствам своето състрадание на всички майки, загубили децата си в резултат на престъпления и убийства, на лудостта, обхванала този град и цялата ни страна. Това е всичко.

Няколко телевизионни камери бяха съумели да се промъкнат до първите редици, но госпожа Уишър нямаше намерение да държи реч.

– Към Сентрал Парк – извика с твърд глас тя. – Към Широката поляна!

Тълпата се люшна на запад, сякаш задвижена от невидим, но мощен мотор. Всичко изглеждаше под контрол въпреки бутилките, минаващи от ръка на ръка. Сякаш демонстрантите си даваха сметка, че участват във важно и незабравимо събитие, помисли си Смитбек, който с усилие запази позицията си непосредствено до дамата. Прекосиха Седмо авеню – един безбрежен океан от червени стоп-светлини на блокираните автомобили. Пронизителните полицейски свирки потъваха в могъщия вой на клаксоните. Смитбек забави крачка само за миг, просто за да хвърли поглед на програмата на демонстрацията в „Поуст“. Но това беше достатъчно, за да настъпи обувките на Вискънт Адер – скъпа ръчна изработка. Наближаваше девет и половина. Всичко вървеше по график. Предстояха още три поклонения, всичките по протежение на Сентрал Парк Уест. След това щяха да навлязат в самия парк за последното бдение, насрочено за полунощ.

Демонстрацията навлезе в Калъмбъс Съркъл и Смитбек хвърли поглед надолу към Бродуей – широка сива лента между плътните редици на околните сгради. Тук полицията бе проявила по-голяма активност и препреченото от заграждения платно беше пусто чак до Таймс Скуеър. Осветената от уличните лампи асфалтова настилка изглеждаше крайно необичайно. В дъното на загражденията се виждаха няколко патрулни коли, край които пазеха униформени. Основните сили на пазителите на реда най-вероятно бяха ангажирани с непосилната задача да овладеят задръстванията и да попречат на разширяването на демонстрацията. Това навярно беше причината за неособено силното полицейско присъствие наоколо. Смитбек удивено поклати глава. Тази дребна беше успяла да блокира половината град! В бъдеще едва ли щяха да я пренебрегват, както не можеха да пренебрегнат и неговите репортажи. Бе успял да направи всичко както трябва. Първо, подробен анализ на предстоящите събития, написан буквално под диктовката на мисис Уишър, но с характерния за него език и стил. После цяла поредица от очерци, интервюта и репортажи – все елементи от бъдещата му книга. Като си представи само човек половин милионен тираж на луксозното издание плюс поне два пъти по толкова с меки корици, като добавиш и приходите от продажба на правата за издаване в чужбина, ами че всичко това прави поне…

Сметките му бяха прекъснати от странен грохот, който премина във вибрации, спря, а след това започна отново. Тълпата се смълча. Явно и други го бяха чули. Изведнъж върху пустия асфалт на Бродуей на около две пресечки от него изскочи тъмното кръгче на чугунен канализационен капак. От дупката блъвна облак зеленикава пара, последван от някакъв дрипльо, който се разкашля под светлината на уличните лампи. Парцаливите му крачоли се развяха на вятъра. На Смитбек му се стори, че това е онзи Скаут, който го беше завел при Мефисто, но нямаше време да се замисли дали е прав. От канала се измъкна още един човек, с обилно кървяща рана на слепоочието. Последва го трети, четвърти…

Чул хлъцването на госпожа Уишър, репортерът се обърна да я погледне. Тя не можеше да отдели смаян поглед от дрипавите диваци, появили се на Бродуей.

– Какво е това? – прошепна.

В същия момент отскочи друг, по-близо разположен чугунен капак. От канализацията започнаха да се изнизват още кихащи и кашлящи скитници. Смитбек не можеше да определи нито възрастта, нито пола на тези фигури със сплъстени коси и засъхнала мръсотия по кожата. Някои стискаха тръби, други размахваха тояги и счупени полицейски палки. На главата на един от тях се мъдреше новичка полицейска фуражка. Част от демонстрантите спряха и се зазяпаха в необичайния спектакъл. Разнесе се сподавен ропот, идващ главно от групата на по-възрастните хора, а също така и от строго облечените брокери и чиновници, които не скриха погнусата си. Откъм спирката на метрото се надигна нов облак зеленикава мъгла, на повърхността изникна цяла тълпа дрипльовци. Първоначалното им объркване бързо премина във враждебност.

Един от тях се вторачи в демонстрантите, вдигна парче тръба над главата си и ги засипа с неразбираеми ругатни. Събратята му нададоха дружен рев и размахаха юмруци, камъни и тояги. По лицата и ръцете на много от тях зееха кървящи рани. Имаха вид на хора, които току-що излизат от една битка, за да започнат друга.

Какво става, по дяволите, объркано се запита Смитбек. Откъде се пръкнаха пък тези? За момент си помисли, че става въпрос за добре организиран широкомащабен грабеж, после си спомни какво му беше казал Мефисто в онова тъмно подземие: „Ще намерим други начини, за да ги накараме да ни чуят!“ Само не сега, ужасено си помисли той. Само не сега, за Бога!

Зеленикавият дим бавно приближаваше. Неколцина от първите редове на шествието започнаха да кашлят. Смитбек стреснато се обърна. Смъденето в очите му беше доказателство, че става въпрос за сълзотворен газ, а не за някакви случайни изпарения. В далечния край на пустия Бродуей изникна отряд раздърпани полицаи с кални униформи, които се измъкнаха от аварийния изход на метрото и закуцукаха към патрулните коли. Долу е станало нещо страшно, по дяволите!

– Къде е Мефисто? – провикна се един от бездомниците.

– Май са го опухали – отвърна друг.

Възбудата бързо нарастваше.

– Мръсните ченгета са го пребили от бой! – ревна трети.

– Какво търсят тук тези боклуци? – попита млад глас зад гърба на Смитбек.

– Един Господ знае – отговори друг. – Едва ли е времето за осребряване на чекове със социални помощи!

Това изявление беше посрещнато с разпокъсан смях и дюдюкания.

– Мефисто! – започнаха да викат дрипльовците насреща им. – Къде е Мефисто?

– Тия шибаняци са го претрепали!

Откъм парка настъпи някакво раздвижване. Голямата решетка над метрото с трясък отскочи нагоре и от дупката се изсипа нова тълпа бездомници.

– Убили са го! – изрева някакъв участник в парцаливата армия. – Копелетата са го убили!

Мъжът, който пръв бе пристъпил към демонстрантите, размаха тръбата над главата си.

– Обгазиха ни, но тоя път няма да им се размине! – викна той.

Раздърпаната тълпа нададе дружен рев.

– Разрушиха жилищата ни!

Нов рев разтресе пространството.

– Ама сега ние ще разрушим техните! – Тръбата се стрелна към стъклената витрина на близкия банков клон, проби я с оглушителен трясък и тупна вътре. Воят на включената алармена система потъна в невъобразимата шумотевица.

– Хей, видяхте ли какво направи този задник? – викна някой почти в ухото на Смитбек.

Тълпата бездомници нададе мощен рев и засипа витрините на Бродуей с примитивните си оръжия. Към нея от всички страни прииждаха нови и нови дрипльовци, изскочили като хлебарки от вентилационните шахти и изходите на метрото. Сред шумотевицата се долови тънък, но настоятелен вой на сирени. Уличната настилка бързо се покри с дебел слой натрошени стъкла, който мрачно проблясваше.

Гласът на госпожа Уишър, усилен многократно от мегафона, накара Смитбек да подскочи.

– Виждате ли това? – извика тя. Ехото се блъсна в тъмните фасади и заглъхна по посока на парка. – Тези хора искат да унищожат всичко, което ние се стремим да запазим!

Отговориха й гневни гласове. Смитбек се обърна. По-възрастните демонстранти, които бяха и най-верните съмишленици на госпожа Уишър, бързо се обособяваха в отделни групи. Разговаряха напрегнато помежду си и сочеха към Пето авеню и Сентрал Парк Уест, очевидно търсейки начин да се оттеглят преди неизбежния сблъсък. Други, по-млади и по-войнствени, с викове напираха към дрипавата тълпа.

Телевизионните камери се мятаха насам-натам. Едни се задържаха върху фигурата на госпожа Уишър, други следяха множеството от дрипльовци, които събираха ново въоръжение от околните контейнери за смет и продължаваха да надават яростни викове.

Госпожа Уишър вдигна ръце и отправи поглед над множеството, сякаш го призоваваше към обединение.

– Вижте тази паплач! – извика тя. – Нима ще им позволим да вилнеят? Точно тази вечер? – В очите й имаше нещо хипнотизиращо, нещо, което накара хората около нея да притихнат. Стреснати от пронизителния, нетърпящ възражение глас, най-близките бездомници прекратиха атаката си и смутено се засуетиха.

– Никога! – извика в отговор ясен младежки глас.

Обзет от възхищение и страх, Смитбек гледаше как ръката на госпожа Уишър бавно се повдига нагоре, а безупречният маникюр на показалеца й проблясва по посока на разюзданата тълпа бездомници.

– Ето ги хората, които ще унищожат нашия град! – В добре овладяния й глас се долови тънка нотка на истерия.

– Я ги вижте какво правят гадните дрипльовци! – изкрещя едър младеж, разблъскал най-близките редици на демонстрантите. Зад гърба му бързо се оформи ядро от разгневени млади мъже, което се оказа само на два-три метра от смълчалите се скитници. – Хвани се на работа, задник! – изкрещя той на най-близкия от тях.

Над тълпата къртици легна зловеща тишина, натежала от заплаха.

– Аз си скъсвам задника от работа и плащам данъци, за да си живееш на гърба ми, така ли? – продължи здравенякът.

Сред бездомниците плъзна сърдит ропот.

– Защо не направиш нещо за страната си, вместо да живееш на гърба й? – продължи същият младеж, направи крачка напред и се изплю в краката на скитника. – Нещастно бездомно лайно!

Зад гърба му се разнесоха одобрителни възгласи.

Един от скитниците излезе напред и размаха чуканчето на лявата си ръка.

– Ей това съм направил за страната си! – изкрещя с прекъсващ от гняв глас той. – Ей това съм й дал! Да си чувал някога за Чу Лай, богаташко копеле?

Къртиците се люшнаха напред с гневно ръмжене.

Смитбек хвърли кос поглед към госпожа Уишър. На лицето й продължаваше да лежи студената и непроницаема маска, очите й оставаха вперени в тълпата бездомници. Тя наистина е убедена, че тези хора са истинските врагове, помисли със смайване той.

– Ела да ми цунеш задника, смукачо на социални помощи! – изрева някакъв закръглен и очевидно доста пиян демонстрант. – Или иди да ограбиш някой либерал!

Изявлението му беше посрещнато с подигравателен смях и дюдюкания.

– Те убиха брат ми! – гневно извика един бездомник – висок и кльощав мъж с изпито лице: – Даде живота си за родината при Фон Мак Хил на втори август шестдесет и девета! – Направи крачка напред и показа среден пръст на дебелия: – Дръж си я тъпата родина, лоена торба!

– Жалко, че не са си свършили работата докрай! – изрева в отговор пияният. – Ако бяха подпалили и твояжалък задник, щяха да ни отърват от един боклук!

От дрипавата тълпа се стрелна бутилка, която звучно халоса главата на дебелия. Той се олюля и вдигна ръце към окървавеното си чело, коленете му се подгънаха.

След което настъпи пълна лудница. Групата добре облечени млади хора нададе нечленоразделен рев и се втурна срещу бездомниците. Смитбек бързо се огледа. Редиците на демонстрантите бяха значително оредели след оттеглянето на по-възрастните и по-разумните от тях. В следващия момент сякаш потъна в тълпата разгневени и пияни млади хора, която се люшна напред с яростни викове. За миг изгуби ориентация, после се огледа за госпожа Уишър и антуража й. Но от тях вече нямаше и следа.

Тълпата го понесе въпреки усилията му да се отскубне. Между дивите крясъци долови противните звуци от ударите на твърдо дърво по човешки кости и от потъването на юмруци в мека плът. Надигна се вой на болка и гняв. В следващия миг нещо тежко се стовари върху раменете му и той рухна на колене, инстинктивно вдигнал ръце над главата си. С крайчеца на окото си видя как нещастният му репортерски касетофон подскача между безброй крака, сетне от него остана само натрошена пластмаса и сплескана метална кутия. Направи опит да се изправи, но бързо приклекна обратно, за да избегне внушителен къс бетон, носещ се към главата му със зловещо бръмчене. Хаосът бе успял да завладее пустата доскоро улица с изумителна бързина.

Един Господ знаеше какво беше накарало къртиците да изпълзят на повърхността, при това в такива огромни количества. Смитбек изведнъж осъзна, че всяка от враждуващите групи вижда в другата олицетворение на злото, но и двете са обладани от пълно безумие.

Надигна се на колене и се огледа, въпреки че го блъскаха от всички страни. От стройното и доскоро подредено шествие нямаше и дори следа. Прецени, че репортажът му от мястото на събитието все още може да бъде спасен, че дори и да се превърне в гвоздея на новините – стига този сблъсък да излезе толкова мащабен, колкото се очертаваше. Но сега най-важното беше да се измъкне от тълпата и да си намери добро място за наблюдение. Погледна на север, към парка. Бронзовата статуя на Шекспир безучастно наблюдаваше гората от тояги и юмруци, която се люшкаше пред нея. Наведе се и предпазливо тръгна натам. Пред него изскочи бездомник с неестествено разширени очи, който замахна с празното бирено шише в ръката си. Смитбек инстинктивно се сниши, юмрукът му се стрелна напред. Дрипльото извика и се хвана за корема. В същия миг репортерът си даде сметка, че това е жена.

– Съжалявам, госпожо – промърмори той и хукна напред.

Под краката му хрущяха натрошени стъкла и всякакви боклуци. Блъсна някакъв пияница, заобиколи побесняла група младежи в скъпи, но вече изпокъсани костюми и най-сетне успя да се добере до отсрещния тротоар.

Тук, в периферията, беше значително по-спокойно. Стараейки се да избягва плътния слой курешки, Смитбек се покатери на постамента и успя улови края на мантията на великия бард. Набра се нагоре, докопа разтворената книга в ръцете му и използвайки я за опора, възседна широките му рамене.

Гледката го накара да настръхне. Мелето се бе разпростряло на няколко пресечки по Бродуей и южната страна на Сентрал Парк. От изхода на метрото продължаваха да се стичат бездомници, също както и от канализационните шахти и вентилационните решетки по протежение на парка. Никога не си беше представял, че на света може да има толкова много бездомници, а и пияни юпита. От новата си позиция успя да зърне и част от старата гвардия на движението „Да си върнем града“, придвижваща се в стегнат строй по посока на „Амстердам“, максимално встрани от зоната на бойните действия. Мнозина от участниците в нея отчаяно размахваха ръце пред профучаващите таксита, а около тях се биеха и разделяха разпокъсани групички обезумели хора. С ужас и нещо като възхищение репортерът наблюдаваше свирещите във въздуха предмети, юмручните схватки и боевете с тояги. По земята вече лежаха доста хора – в безсъзнание, може би дори мъртви. Край тях се търкаляха окървавени камъни и парчета стъкло. Все пак голяма част от сблъсъка протичаше в далеч по-невинна форма – главно в жестикулации и обидни думи. Появиха се и първите полицейски отряди, които без колебание се врязаха в тълпата, но числеността им беше явно недостатъчна. Част от сблъсъците се бяха пренесли в парка, а това означаваше, че ще бъдат доста по-трудни за овладяване. Но къде по дяволите са главните сили на ченгетата? – за пореден път се запита Смитбек.

Дълбоко в душата му се надигаше чувство на триумф, въпреки ужаса и отвращението от това, което ставаше наоколо. И което – дай Боже, – щеше да стане основа на поредния сензационен репортаж. Очите му дълбаеха мрака, опитвайки се да запечатат всичко съществено, в главата му вече се оформяха гръмките подзаглавия. В един момент му се стори, че скитниците надделяват. Надавайки яростни викове, те бавно изтласкваха демонстрантите към южната част на парка. Макар да бяха слаби и недохранени, очевидно владееха далеч по-добре правилата на уличния бой. Няколко телевизионни камери вече бяха станали на сол, а все още невредимите екипи се оттегляха в плътен строй, разкъсали с прожекторите си мрака. Част от колегите им бяха заели позиции по покривите на околните сгради и снимаха с телеобективи, обливайки мястото на сражението с призрачно бяла светлина.

Вниманието му беше привлечено от тъмносиня редица, появила се в близост до паметника. Оказа се стегнат и добре построен полицейски отряд, който си пробиваше път през тълпата с размахани палки. В средата на строя крачеше мустакат и видимо уплашен цивилен, а след него се влачеше изпотен дебелак, който се оказа капитан Уокси.

Смитбек с интерес проследи отряда, прорязващ групите от ожесточено биещи се хора. Имаше нещо странно в начина, по който се придвижваше. И още в следващия миг разбра какво е то: тези ченгета не правеха нищо, за да прекратят побоищата и да овладеят тълпата. Всичките им усилия изглежда бяха насочени към охраната на двама души, крачещи в средата на колоната – Уокси и мустакатия. Не след дълго отрядът стигна пресечката, навлезе в парка и се понесе в тръс под учудения поглед на репортера. Очевидно изпълняваха съвсем конкретна и важна задача, която нямаше нищо общо с уличните безредици.

Но каква, за Бога, запита се Смитбек. Нима има нещо по-важно от възстановяването на реда и спокойствието в огромния град?

Разяждан от колебания, той постоя още няколко секунди върху твърдите рамене на Шекспир, после бързо се смъкна от паметника, прескочи ниската каменна ограда и хукна след полицейски отряд, който бързо се стопяваше в мрака на Сентрал Парк.