Текст книги "Маршрут 666"

46

Хейуърд погледна навътре в изоставения тунел на метрото, където светлината на фенерчетата играеше по влажните стени като някаква забравена сигнализация. Рамото я болеше от тежестта на големия щит от прозрачен плексиглас. Отдясно усещаше увереното и вдъхващо спокойствие присъствие на полицай Карлин, който явно си знаеше работата и със сигурност му беше известно, че тук, дълбоко под земята, от самонадеяност полза няма. Къртиците искат да бъдат оставени на мира. Те ставаха нервни при вида на дори един полицай, и направо побесняваха, когато в тунелите се появяваше цял взвод, получил задачата да ги прочисти.

В челото на колоната, където се намираше и Милър, кънтяха смехове и груби закачки. Пети отряд вече беше успял да прогони две групи бездомници от горното ниво, които, едва зърнали стълпотворението от тридесетина униформи, ужасено бяха хукнали към изходите. Тази лесна победа донесе радостната възбуда, която накара Хейуърд да поклати глава. Защото сблъсъкът с истинските къртици от по-ниските нива – закоравели и непреклонни, все още предстоеше. Но в обстановката имаше нещо странно. В тунелите на метрото под Калъмбъс Съркъл би трябвало да има значително по-голям брой къртици. Свидетелство за тях бяха няколко току-що изоставени и все още димящи огнища. Най-вероятно се бяха изпокрили, което не беше чудно при врявата, която вдигаха онези отпред.

Отрядът продължаваше да напредва. От време на време спираше и Милър изпращаше малки групи за оглед на страничните ниши и напречните галерии. Участниците в тях бързо се връщаха, отегчено преметнали щитовете през рамо и подритвайки боклуците в краката си. Вонята на амоняк ставаше все по-силна, но никой не се оплакваше. Излетното настроение продължаваше да владее хората, въпреки че повечето от тях никога не се бяха спускали толкова дълбоко. Нещата ще се променят, като почнат да дишат трудно, помисли си Хейуърд.

Тунелът изведнъж свърши. Наредени в индийска нишка, полицаите се насочиха към тясната желязна стълба, която водеше към по-долното ниво. Никой нямаше представа къде точно се намира прословутият Мефисто, нито пък докъде се простират границите на царството му, наречено „Маршрут 666“ – крайната цел на похода. Но и никой не се притесняваше. „О, ще изпълзи от дупката си – самоуверено беше обявил Милър. – Ако ние не успеем, газът със сигурност ще го открие.“

Следвайки шумните и възбудени като хлапаци ченгета, Хейуърд изпита неприятното усещане, че се потапя в гореща мръсна вода. Стълбата свършваше в някакъв недовършен тунел. Покрай грубо издяланите в скалата стени се виеха стари тръби, от които капеше влага. Смеховете и закачките в челото на колоната постепенно стихнаха, заменени от шепот и притеснено мърморене.

– Внимавай къде стъпваш! – предупреди спътника си Хейуърд, и наведе лъча на фенерчето. Подът на тунела беше осеян с дупки, пробити Бог знае кога от машината за къртене на скална маса.

– Няма да е приятно, ако стъпя в някоя – кимна Карлин. С нахлупената до очите каска, главата му изглеждаше още по-голяма. Ритна едно камъче в дупката пред себе си и зачака. Някъде отдолу долетя приглушено потропване. – Поне трийсет метра – определи той. – Ако се съди по звука, отдолу трябва да има голяма пещера.

– Виж това – прошепна Хейуърд и насочи фенерчето си към прогнилите дървени тръби.

– Трябва да са поне стогодишни – рече колегата й. – Според мен…

Тя го докосна по рамото и сложи пръст на устните си. Някъде от мрака долетя тихо, но отчетливо почукване.

Откъм челото на колоната се разнесе нервен шепот. Почукването се ускори, после отново се разреди, следвайки тайнствения си ритъм.

– Хей, кой е там? – извика Милър.

Тихите звуци се обогатиха с ново, по-плътно почукване, после с второ, трето… Тунелът бавно се изпълваше със странна, вдъхваща ужас симфония.

– Какво става тук, по дяволите? – изръмжа Милър, измъкна пистолета си и го насочи напред заедно с фенерчето. – Полиция! Излезте напред!

Отговори му хор от различни по сила почуквания, в които се долавяше скрита ирония. Никой не се появи в светлината на прожекторите.

– Джоунс, Макмеън! – излая командирът на отряда. – Екипът ви да разузнае обстановката сто метра напред! – Станислоу и Фредерикс, поемете тила!

Хейуърд стоеше и чакаше. Малобройните екипи се стопиха в мрака. Няколко минути по-късно се появиха обратно с празни ръце.

– Само не ми казвайте, че там няма никой! – заплашително изръмжа Милър при безпомощното повдигане на рамене на подчинените си. – Тая шумотевица все трябва да идва от някъде!

Странната симфония започна да стихва. Накрая остана само едно, съвсем тихо и далечно почукване.

– Къртиците блъскат по тръбите – най-после реши да се намеси Хейуърд.

– Стига, сержант! – намръщи се Милър.

Тя забеляза, че всички глави са извърнати към нея.

– Те така си общуват, сър – тихо се обади и Карлин.

Милър рязко се обърна да го погледне. Изражението му остана скрито в мрака на тунела.

– Знаят, че сме тук, и предупреждават съседите си за предстоящото нападение – добави Хейуърд.

– Ти да не си екстрасенс, сержант? – вторачи се в нея Милър.

– А вие познавате ли морзовата азбука, лейтенант? – контрира младата жена.

Милър несигурно замълча, после предизвикателно се ухили:

– Момчета, сержант Хейуърд е на мнение, че туземците готвят съпротива!

Отговори му разпокъсан и неуверен смях. Единичното почукване продължаваше.

– В такъв случай ми кажи какво си приказват в момента – саркастично подхвърли лейтенантът.

Хейуърд послуша известно време и отвърна:

– Мобилизират се.

Настъпи тежко мълчание.

– Дрън-дрън! – изръмжа най-сетне Милър, изпъна рамене и заповяда: – Разделете се по двойки и ходом марш! Достатъчно време изгубихме!

Хейуърд отвори уста да възрази, но в същия миг се разнесе тих тътен. Един от полицаите пред нея простена, политна назад и изпусна щита си. В краката й се търкулна едър, леко назъбен къс скала.

– В каре! – ревна Милър. – Вдигни щитовете!

Лъчите на прожекторите зашариха по стените и околните ниши. Карлин се приближи до ударения си колега, който се оказа Макмеън.

– Добре ли си? – загрижено го попита.

Човекът си пое въздух и кимна:

– Копелето ме прасна в корема, но жилетката свърши добра работа.

– Покажете се! – гръмогласно изрева Милър.

Отговориха му нови два камъка, които се стрелнаха през лъчите на прожекторите като пещерни прилепи. Единият отскочи от пода и потъна в прахта, а вторият изтропа по щита на лейтенанта. От дулото на оръжието му излетя късо пламъче, последвано от гръмотевичен тътен. Гумените сачми откъртиха десетки ситни камъчета от тавана на тунела.

Замръзнала на място, Хейуърд чакаше ехото да заглъхне. Мъжете около нея притеснено пристъпваха от крак на крак. Не, това не е начинът, мрачно си каза тя.

– Къде са се наврели гадните копелета? – изригна Милър, без да се обръща към някого.

– Лейтенант, трябва да се размърдаме, веднага! – извика Хейуърд.

В следващия миг във въздуха започнаха да свистят най-различни нападателни оръжия – бутилки, камъни, всевъзможни боклуци. Редиците на ченгетата се люшнаха, над главите им се вдигна гора от щитове.

– Лайна, мамка му! – изкрещя някой. – Копелдаците ни замерят с лайна!

– Спазвай реда! – ревна Милър. – В каре, по дяволите!

Хейуърд се обърна да потърси Карлин, но в същия миг някой до нея отчаяно простена:

– Господи Исусе!

Обърна се и краката й изведнъж омекнаха от ужас. Зад гърба им настъпваше огромна армия дрипави бездомници. Засада. Добре планирана и отлично осъществена. Подскачащите лъчи на прожекторите не даваха възможност за преценка на силите на врага, но тя имаше чувството, че са стотици. Огромна, ревяща от ярост тълпа, размахала над главите си криви железа и тояги.

– Назад! – викна Милър и се прицели в нападателите. – Потърсете укрития и стреляйте!

Екна кратък, но мощен залп, тунелът закънтя. Хейуърд ясно долови противния звук от съприкосновението на гумените куршуми с човешка плът. Няколко от къртиците на първа линия изкрещяха от болка и се свлякоха на земята. Пръстите им трескаво заопипваха дрипите, търсейки огнестрелни рани.

– Дръжте свинете! – изрева някакъв тип със сплъстена бяла коса и хищен блясък в очите. Дрипавата тълпа се люшна напред. Милър изкрещя няколко противоречиви команди и се шмугна сред групата униформени. Екнаха нови изстрели, лъчите на фенерчетата продължаваха да тичат по тавана на тунела и никой не беше сигурен дали е уцелил. Къртиците нададоха див рев, космите по тила на Хейуърд настръхнаха от ужас.

– Мамка му! – простена тя, когато авангардът на дрипльовците се сблъска с униформените.

– Оттатък! – извика някой. – Нападат и от другата страна.

Тресна счупено стъкло, настъпи мрак, прорязван от пламъчетата на изстрелите, тунелът се изпълни с крясъци и стенания. Застанала неподвижно сред полудялата тълпа, Хейуърд напразно се опитваше да възстанови ориентацията си в мрака.

Внезапно някаква мазна длан се плъзна между плешките й и бързо я извади от вцепенението. Пусна щита, сграбчи ръката и рязко я извъртя. Нападателят прелетя през рамото й и се просна на земята. В следващия миг ботушът й потъна в корема му. Човекът изрева от болка, но гласът му потъна в невъобразимия хаос. От мрака изскочи друга сянка и тя механично зае позиция за отбрана – леко приклекнала, прехвърлила тежестта си назад и протегнала напред присвитите си ръце. Направи лъжливо движение, след което кракът й се стрелна и повали нападателя със силен страничен удар.

– Браво, малката! – възкликна с уважение Карлин, внезапно изникнал до нея.

Над тунела се възцари пълен мрак. Без светлина бяха обречени. Хейуърд напипа сигналния заряд на колана си и бързо дръпна висящия от него фитил. Тунелът се озари от ярка оранжева светлина, под която ясно се видя колко сериозно е положението им. Строят на полицаите отдавна беше нарушен, край стените ожесточено се биеха разпокъсани групички. Тълпата дрипльовци беше огромна, притискаше ги от двете страни на тунела. Тихото изпукване до нея доведе до ново оранжево сияние. Карлин беше проявил съобразителността да последва примера й. Вдигнала факлата високо над главата си, Хейуърд се опитваше да измисли нещо, за да овладее ситуацията. Милър никакъв не се виждаше. Тя вдигна щита, измъкна палката от кожената халка и предпазливо тръгна напред. Насреща й скочиха двама дрипльовци, но точните и добре премерени удари на палката ги принудиха да се оттеглят. Внушителната фигура на Карлин с щит и палка в ръце я пазеше откъм фланга. Беше наясно, че повечето от обитателите на подземията са недохранени наркомани, който не разполагат с достатъчно физически сили. Сигналните заряди до голяма степен неутрализираха първоначалното им превъзходство, но заплахата не беше отминала, тъй като бяха безброй.

Към тях се присъединиха и други полицаи. Всички заедно се отдръпнаха до една от стените и организираха кръгова отбрана с помощта на щитовете си. Хейуърд отчете сравнително малобройната група на нападателите в тила им, която бавно се смесваше с онези, които ги бяха атакували фронтално. Основната маса полицаи успя да се прегрупира и бавно, но неотклонно започна да изтиква нападателите към желязната стълба. Дрипльовците отстъпваха, но продължаваха да ги обстрелват с гора от камъни. За да се измъкнат оттук, трябваше да изтикат смърдящата армия към някой от по-горните етажи.

– След мен! – викна Хейуърд. – Притиснете ги към изхода!

После се втурна към десния фланг на врага, опитвайки се да избягва камъните й бутилките, които полетяха към нея. Полицаите я последваха, а скитниците заотстъпваха към вътрешността на тунела. Измъкна пистолета си и стреля над главите им. Това предизвика паника сред тях, дъждът от летящи предмети се разреди. Изглежда запасите им привършваха. Крясъците и ругатните продължаваха да изпълват тунела, но бойният дух на тълпата видимо спадаше и тя с облекчение видя как първите бездомници обръщат гръб на полесражението и панически хукват да бягат.

Спря да си поеме дъх и да прецени обстановката. На пода лежаха двама униформени. Единият стискаше главата си с две ръце, а другият беше напълно неподвижен, явно в безсъзнание.

– Карлин! – извика тя и кимна към ранените.

Изведнъж отстъпващата тълпа се разлюля и Хейуърд вдигна факлата високо над главата си. Оранжевият пламък освети едрата фигура на Милър, около когото се бяха струпали неколцина дрипльовци. Явно беше хукнал навътре в тунела и оттеглящите се бездомници се бяха натъкнали на него.

Нещо пропука и над главата на лейтенанта се появи малко облаче, зловещо зеленикаво на светлината факлата. Паникьосаният Милър очевидно беше взривил граната със сълзотворен газ.

Господи, само това липсваше!

– Наложи противогазите! – изкрещя извън себе си Хейуърд. Газът тръгна към тях на големи лениви талази, разпростиращ се като отровен килим върху пода на тунела. Тя бързо нахлузи маската и завинти филтъра.

От облака като някакво дебело извънземно изскочи Милър.

– Обгазете ги! – извика през маската си той.

– Не! – изкрещя Хейуърд. – Имаме двама ранени!

Втурна се напред, но вече беше късно. Лейтенантът изтръгна гранатата на близкостоящия полицай, издърпа щифта и я запрати в тълпата. Един-двама уплашени полицаи последваха примера на командира си. Разнесоха се нови пропуквания и бездомниците бързо изчезнаха в мрака, подгонени от кълбата газ. Приглушеният глас на Милър заповяда да пускат гранатите в дупките на пода, за да обгазят тунелите на по-долното ниво.

– Опушете мръсните копелета! – крещеше извън себе си той. – Довършете ги, мамка им, включително и тези долу!

Карлин вдигна глава от неподвижната фигура в краката си.

– Спрете, по дяволите! – гръмотевично изрева той.

Облачетата бавно напускаха пода на тунела и се издигаха нагоре. Неколцина униформени бяха наклякали пред дупките и хвърляха гранатите в тях. Дрипльовците се блъскаха по желязната стълба, търсейки спасение от сълзотворния газ.

– Времето изтича! – изкрещя с истеричен фалцет Милър. – Да се махаме оттук!

Без да чакат втора покана, повечето от полицаите бързо потънаха в зеленикавите облаци.

Хейуърд си запробива път към Карлин, който отново се беше навел над проснатото тяло, а Макмеън стърчеше до него. Превит надве с ръце на корема, другият пострадал повръщаше. Газът бавно пъплеше към тях.

– Бързо да ги издърпаме! – викна Хейуърд. – На тоя няма как да му сложим противогаз, докато драйфа! – Помогна на човека да се изправи на крака и бавно го поведе към дъното на тунела. Стиснал главата си с две ръце, той силно се олюляваше. Карлин и Макмеън грабнаха тялото на втория полицай и го помъкнаха в същата посока.

– Хайде, приятел, събуди се! – потупа го по страните Карлин и направи опит да разгледа дълбоката рана, зейнала на челото му. Зеленикавата стена на сълзотворния газ бързо ги приближаваше.

Клепачите на ранения потрепнаха, очите му се отвориха.

– Как се чувстваш?

– Отвратително – промърмори мъжът и направи опит да седне.

– Хей, а главата ти наред ли е? Я кажи как се казваш!

– Биъл – изфъфли раненият.

Зеленият облак беше почти до тях. Карлин откопча противогаза от колана на Биъл.

– Сега ще ти сложа това, ясно?

Онзи кимна замаяно. Карлин му нахлузи противогаза и завъртя вентила, след което внимателно го вдигна на крака.

– Не мога да ходя – промърмори през маската Биъл.

– Облегни се на нас и ще те измъкнем – увери го Карлин.

Облакът ги обгърна, призрачно зелен в светлината на догарящите факли. Поеха бавно напред, като почти влачеха ранения. Не след дълго стигнаха до Хейуърд, която стягаше маската върху главата на другия ранен.

– Да вървим – рече тя.

Тръгнаха бавно през плътните тъмнозелени талази от сълзотворен газ. Наоколо беше пусто. Бездомниците отдавна бяха изчезнали, Милър и повечето полицаи – също. Хейуърд включи радиостанцията си, но пукането на статичното електричество беше твърде силно, за да направи връзка. В далечината се чуваше кашлица, примесена със сподавени ругатни. Това вероятно бяха обитателите на долните тунели, прогонени от газа. Очертанията на стълбата бавно изплуваха пред очите им. Течението бързо запълваше с газ и тунелите над тях, които бяха единственият им път за отстъпление. Къртиците също щяха да излязат на повърхността, защото нямаха друг избор. Хейуърд знаеше какво означава това и нямаше никакво желание в подобен момент да бъде наоколо.

На няколко крачки от стълбата Биъл изведнъж се преви и повърна в маската. Хейуърд мигновено я дръпна. Изложена на влиянието на сълзотворния газ, главата на полицая бясно се отметна назад. Краката му се вдървиха, тялото му се изтръгна от ръцете им и рухна на земята с длани, притиснати към лицето.

– Трябва да вървим, веднага! – кресна Макмеън.

– Вие вървете – отвърна Хейуърд. – Не мога да го изоставя тук.

Макмеън нерешително пристъпи от крак на крак, избягвайки смръщения поглед на Карлин.

– Добре, оставам – промълви най-сетне той.

С негова помощ Хейуърд успя да изправи Биъл на крака, залепи маската си до ухото му и отчетливо промълви:

– Или ще ходиш, приятелче, или всички ще се издавим! Това е положението!