Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Глава четвърта
Войната идва при шайените

1864 г.

13 януари. Стивън Фостър2121
  Стивън Фосгър – американски самоук композитор, автор на популярни песни („О, Сузана“, „Старият черен Джо“ и др. – бел.прев.).


[Закрыть], композитор на песни и балади, умира на 38 години. 10 април. Ерцхерцог Максимилиан става император на Мексико с подкрепата на френската армия. 17 април. „Хлебен“ бунт в Савана, Джорджия. 19 май. Натаниъл Хоторн2222
  Натаниел Хоторн – американски писател – „Червената буква“ и др. (бел.прев.).


[Закрыть] умира на 61 години. 30 юни. Министърът на финансите Чейз подава оставката си и обвинява спекулантите, че заговорничат за удължаване на войната заради паричната изгода. Робърт С. Уннтроп, законодател и историк, казва: „Привидният патриотизъм може да бъде прикритие за множество пороци.“ 2 септември. Армията на Съюза превзема Атланта, Джорджия. 8 ноември. Линкълн отново е избран за президент. 8 декември. В Рим папа Пий IX издава Силабус2323
  Приложение към енцикликата на Пий IX, осъждащо прогресивната мисъл, свободата на съвестта, демокрацията, социализма (бел.прев.).


[Закрыть] против либерализма, социализма и рационализма. 21 декември. Савана пада пред армията на Шърман. Декември. Буут2424
  Джон Буут – драматичен актьор, бъдещият убиец на Линкълн (бел.прев.).


[Закрыть] играе Хамлет в нюйоркския Уинтър Гардън Тиътър.

Въпреки че спрямо мен са извършвани неправди, аз живея с надежда. Аз нямам две сърца… Сега ние сме отново заедно, за да сключим мир. Позорът ми е голям като света и аз ще сторя това, което приятелите ме посъветват. Навремето мислех, че съм единственият, който упорства да остане приятел на белия човек, но след като той дойде и отне вигвамите ни, конете ни и всичко останало, трудно ми е да вярвам повече на белия.

Мотавато (Черния Котел) от южните шайени

През 1851 г. шайените, арапахите, сиуксите, кроуите и други племена се срещнаха при форт Ларами с представители на Съединените щати и се съгласиха да разрешат на американците построяването на пътища и военни постове в територията им. Двете страни по договора се заклеха „да бъдат добросъвестни и дружелюбни във взаимоотношенията си и да бдят за действен и траен мир“. Към края на първото десетилетие след сключването на договора белите бяха завзели в страната на индианците един коридор покрай река Плат. Първо дойдоха керваните с фургони, после редицата от фортове, след това дилижансите и една гъста върволица фортове и накрая ездачите на Пони експрес, последвани от говорещите жици на телеграфа.

С договора от 1851 г. прерийните индианци не бяха отстъпили никаква част от правата върху земите си, нито бяха се „отказали от правата си за лов, риболов и преминаване през която и да е пътека в така описаната територия“. Златната треска в Пайкс Пийк през 1858 г. доведе хиляди бели златотърсачи, които копаеха жълтия метал от земята на индианците. Златотърсачите изграждаха навсякъде селца от дървени къщи и през 1859 г. построиха едно голямо селище, което нарекоха Денвър Сити. Малкия гарван, един арапахски вожд, когото действията на белите забавляваха, посети Денвър и се научи да пуши пури и да яде месо с вилица и нож. Той също така каза на белите, че се радва да ги гледа как добиват злато, но им напомни, че земята принадлежи на индианците и изрази надежда, че те няма да останат наоколо, след като намерят всичкото злато, което им е необходимо.

Златотърсачите не само останаха, но надойдоха и хиляди нови. Долината на Плат, която някога гъмжеше от бизони, започна да се изпълва със заселници, които наслагаха жалони и разкроиха за ранчо и рудници територията, определена от договора в Ларами за южните шайени и арапахите. Само десет години след сключването на договора Великия съвет във Вашингтон създаде територията Колорадо. Великия баща изпрати губернатор, а политиканите започнаха маневри за отнемане правата на индианците върху земите им.

През цялото това време шайените и арапахите спазваха мира и когато длъжностните лица от Съединените щати поканиха вождовете им във форт Уейз на река Арканзас за обсъждане на нов договор, много от тях приеха. Според направени по-късно изявления от вождовете на двете племена имало голямо различие между това, което им казали, че ще съдържа договора, и действително написаното в него. Вождовете останали с впечатлението, че шайените и арапахите ще запазят правата върху земите си и свободата да се придвижват и да ловят бизони, но ще трябва да се съгласят да живеят в една триъгълна част от територията между реките Сенд Крийк и Арканзас. Свободата на придвижване беше въпрос от жизнена важност, защото определеният за племената резерват почти не съдържаше дивеч, а земята можеше да се обработва само ако се напоява.

Сключването на договора във форт Уейз бе цяло тържество. Поради важността му комисарят по индианските въпроси полковник А. Грийнууд също се появи и раздаде медали, одеяла, захар и тютюн. Малкия бял човек (Уилям Бент), който бе взел съпруга от шайените, също беше тук, за да защитава индианските: интереси. Когато шайените посочиха, че само шест от техните четиридесет и четири вождове присъствуват, длъжностните лица отговориха, че останалите ще подпишат по-късно. Така никой от отсъствуващите не го подписа и по тази причина валидността на договора щеше да бъде под съмнение. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка подписаха за шайените, Малкия гарван, Бурята и Голямата уста – за арапахите. Този акт беше освидетелствуван от двама офицери от кавалерията на Съединените щати, Джон Седжуик и Дж. Стюърт. (Няколко месеца по-късно Седжуик и Стюърт, които убеждаваха индианците да живеят в мир, щяха да се бият един срещу друг в Гражданската война и по ирония на съдбата щяха да загинат само с няколко часа разлика в битката при Уилдърнъс.)

През първите години на Гражданската война на белите ловуващите шайени и арапахи все по-трудно избягваха срещите със сините куртки, които прочистваха района на юг от сиви куртки. Те бяха чули за неприятностите на навахите, а от приятели сиукси научиха за ужасната съдба на сантиите, които бяха дръзнали да се противопоставят на мощта на армията в Минесота. Вождовете на шайените и арапахите се опитваха да занимават младежите си с лов на бизони, далеч от маршрута на белите. С всяко изминало лято обаче броят и наглостта на сините куртки нарастваха. През пролетта на 1864 г. войниците обикаляха отдалечените ловни територии между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.

Същата година, когато тревата беше вече доста порасла, Римския нос и много шайенски воини кучета потеглиха на север за по-добър улов при братовчедите си – северните шайени в земите край река Паудър. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка обаче държаха отрядите си под Плат, както и Малкия гарван от арапахите. Те внимателно отбягваха войниците и белите ловци на бизони, като стояха далеч от фортовете, пътищата и поселищата.

През пролетта Черния котел и Мършавата мечка отидоха на юг до форт Ларнид (Канзас), за да търгуват. Само година преди това двамата вождове бяха поканени да посетят Великия баща Ейбрахам Линкълн във Вашингтон и те бяха сигурни, че войниците му във форт Ларнид ще се отнесат с тях добре. Президентът Линкълн им беше дал медали, за да ги носят на гърдите си, а полковник Грийнууд бе подарил на Черния котел знамето на Съединените щати – един голям гарнизонен флаг, по който белите звезди на тридесет и четирите щата бяха по-големи от блестящите в ясна нощ звезди по небето. Полковник Грийнууд му беше казал, че, докато знамето се развява, никой войник няма да стреля по него. Черния котел беше много горд със своето знаме и когато се намираше на продължителен стан, винаги го издигаше на един стълб над вигвама си.

В средата на май Черния котел и Мършавата мечка научиха, че войниците са нападнали няколко шайени до река Саут Плат. Те решиха да вдигнат лагера и да се придвижат на север, за да се присъединят за повече сила и сигурност към останалата част от племето. След еднодневен поход те установиха лагера си близо до Аш Крийк. На следната сутрин, съгласно обичая, ловците излязоха рано на лов, но бързо се върнаха. Те бяха видели войници с оръдия да се приближават до лагера.

Мършавата мечка обичаше авантюрите и каза на Черния котел, че ще отиде да посрещне войниците, за да разбере какво искат. Той закачи на палтото си медалите от Великия баща Линкълн, взе някои документи, които му бяха дадени във Вашингтон в уверение на това, че е добър приятел на Съединените щати, и яхна коня си, съпроводен от ескорт воини. Мършавата мечка се изкачи на един хълм близо до лагера и видя войниците да се приближават, разделени на четири кавалерийски отряда. В центъра им имаше две оръдия, а в тила на широк фронт се бяха разгърнали няколко фургона.

Вълчия вожд – един от младите воини, които съпровождаха Мършавата мечка, разказва по-късно, че като забелязали шайените, войниците се построили в боен ред.

„Мършавата мечка нареди на нас, воините, да останем по местата си – казва Вълчия вожд, – за да не тревожим войниците, а той тръгна напред, за да поздрави офицера и да покаже документите си… Когато вождът се намираше на двадесет или тридесет ярда от бойната линия, офицерът изкомандува с много силен глас и всички войници откриха огън по Мършавата мечка и по нас. Мършавата мечка падна от коня си точно пред войниците и Звезда, друг шайен, също се строполи от коня си. Войниците тръгнаха напред и стреляха отново по Мършавата мечка и по Звезда, които лежаха безпомощно на земята. Аз бях с група младежи малко настрана. Пред нас имаше отряд войници, но всички те стреляха по Мършавата мечка и шайените, които бяха близо до него. Те не ни обърнаха внимание, докато не почнахме да ги обстрелваме с лъкове и пушки. Бяха толкова близо, че ние простреляхме няколко от тях със стрели. Двама паднаха назад от конете си. По това време бъркотията бе голяма. Още шайени прииждаха на малки групи, а войниците се бяха скупчили и изглеждаха много изплашени. Те стреляха по нас с оръдията. Картечът удряше земята около нас, защото прицелът не беше добър.“

По време на боя Черния котел се появи на кон и започна да язди нагоре-надолу всред воините. „Спрете боя! – викаше той. – Не започвайте война!“ Доста време мина, преди шайените да се вслушат в думите му. „Не бяхме на себе си от яд – казва Вълчия вожд, – но накрая той спря боя. Войниците избягаха. Пленихме петнадесет кавалерийски коня със седла, юзди и дисаги. Няколко войници бяха убити. Мършавата мечка, Звезда и още един шайен също бяха убити, а много бяха ранени.“

Шайените бяха сигурни, че биха могли да убият всички войници и да пленят планинските им гаубици, защото в лагера имаше петстотин воини шайени срещу стотина войници. Затова много от младежите, разярени от хладнокръвното убийство на Мършавата мечка, преследваха отстъпващите войници и водиха с тях бой в движение чак до форт Ларнид.

Черния котел беше объркан от това неочаквано нападение. Той скърбеше за Мършавата мечка – бяха приятели от почти половин век. Спомняше си, как любопитството винаги бе създавало неприятности на Мършавата мечка. Веднъж, докато шайените бяха на приятелско посещение във форт Аткинсън на река Арканзас, Мършавата мечка забеляза блестящ лъскав пръстен върху ръката на една офицерска жена. Несъзнателно той й хвана ръката, за да разгледа пръстена. Съпругът се втурна и го удари с бича си. Мършавата мечка се обърна, метна се на коня си и препусна обратно към лагера на шайените. Той боядиса лицето си и яздеше из лагера, като призоваваше воините да нападнат форта.

„Шайенски вожд е оскърбен!“ – викаше той. Него ден Черния котел и другите вождове едва успяха да го успокоят. Сега Мършавата мечка бе мъртъв и смъртта му събуждаше у воините гняв, много по-силен от обидата при форт Аткинсън.

Черния котел не можеше да проумее защо войниците нападнаха без предупреждение мирния лагер на шайените. Той предположи, че ако някой знае причината, това ще е старият му приятел Малкия бял човек, Уилям Бент. Повече от тридесет години бяха изминали от времето, когато Малкия бял човек и братята му бяха дошли на река Арканзас и бяха построили Бентс Форт. Уилям се бе оженил за Жената кукумявка, а след смъртта и – за нейната сестра, Жълтата жена.

През всички тези години братята Бент и шайените живееха в близко приятелство. Малкия бял човек имаше трима сина и две дъщери, които прекарваха голяма част от времето си с роднините на майка им. Това лято двама от синовете метиси – Джордж и Чарли, бяха на лов за бизони с шайените при река Смоуки Хил.

След като поразмисли по въпроса, Черния котел изпрати вестоносец на бърз мустанг да намери Малкия бял човек.

„Кажи му, че влязохме в бой с войниците и убихме няколко от тях – каза Черния котел. – Кажи му, че не знаем защо и за какво се сражавахме и че бихме искали да се срещнем с него, за да поговорим за това.“

Пратеникът на Черния котел случайно срещна Уилям Бент на пътя между форт Ларнид и форт Лайън. Бент поръча на пратеника да се върне обратно и да предаде на Черния котел, че иска да се види с него при река Куун Крийк. След седмица старите приятели се срещнаха, и двамата загрижени за бъдещето на шайените. Бент особено се тревожеше за синовете си. С облекчение той научи, че те ловуват по Смоуки Хил. Оттам нямаше вести за неприятности, но той знаеше за две сблъсквания, станали другаде. Във Фремонтс Орчард, на север от Денвър, отряд воини кучета бе нападнат от един патрул колорадски доброволци на полковник Джон Чивингтън, които търсеха откраднати коне. Воините кучета водеха със себе си случайно намерени кон и муле и войниците на Чивингтън открили огън, без да дадат възможност на шайените да обяснят откъде са взели животните. След инцидента Чивингтън изпрати по-голям отряд, който нападна един лагер на шайените близо до Сидър Блъфс и уби две жени и две деца. Артилеристите, които бяха атакували лагера на Черния котел на 16 май, също бяха хора на Чивингтън, изпратени от Денвър без право да действуват в Канзас. На командуващия офицер, лейтенант Джордж Ейр, полковник Чивингтън бе заповядал „да убива шайените, където и когато ги намери“.

Уилям Бент и Черния котел се съгласиха, че ако подобни инциденти продължат, скоро в прериите ще пламне всеобща война.

„Нямам намерение, пък и не желая да се бия с белите – каза Черния котел. – Искам отношенията ми с тях да са приятелски и мирни и същото се отнася за племето ми. Не съм в състояние да се сражавам с белите. Искам да живея в мир.“

Бент заръча на Черния котел да не разрешава на своите младежи да нападат за отмъщение и обеща, че ще се върне в Колорадо и ще се опита да убеди военните власти да не продължават по поетия от тях опасен път. След това той се запъти към форт Лайън.

„При моето пристигане там – свидетелствува той впоследствие под клетва – се срещнах с полковник Чивингтън, предадох му разговора между мен и индианците и казах, че вождовете искат приятелство. В отговор той заяви, че не е упълномощаван да сключва мир и че се намира във война с индианците. Мисля, че това бяха думите му. Тогава му казах, че да се продължава войната е твърде рисковано, че голям брой правителствени кервани пътуват за Ню Мексико и за други места, освен това има много цивилни, и че смятам, че той няма достатъчно налични сили за охрана на пътищата, а от това страната ще пострада. Той отговори, че гражданите ще трябва да се защитават сами. След това нямах какво повече да му кажа.“

По-късно през юни губернаторът на територията Колорадо Джон Евънс разпространи циркулярно писмо до „приятелски настроените прерийни индианци“, с което ги информира, че някои техни съплеменници са започнали война с белите. Губернаторът Евънс твърдеше, че „в някои случаи те са нападнали и убили войници“. Той не спомена за войници, нападнали индианците, макар и трите сражения с шайените да бяха започнали именно по този начин. „Поради това Великия баща е сърдит – продължаваше Евънс – и той непременно ще ги преследва и накаже, но не иска да навреди на приятелите на белите. Той желае да ги предпази и да се погрижи за тях. За тази цел аз съветвам всички мирни индианци да се държат настрана от тези, които са във война, и да се събират в безопасни места.“ Евънс заповяда на приятелски настроените шайени и арапахи да се явят във форт Лайън в резервата си, където техният агент Самюел Коли ще ги снабди с храна и ще им покаже безопасните места. „Целта е да се предотврати избиването на мирни индианци по погрешка… Войната с враждебните индианци ще продължи до пълното им подчинение“.

Веднага щом научи за декрета на губернатора Евънс, Уилям Бент започна да предупреждава шайените и арапахите да се явят във форт Лайън. Тъй като във връзка с летния лов различните отряди се бяха пръснали по целия западен Канзас, изминаха няколко седмици, преди пратениците да стигнат до всеки. През този период сблъсъците между войниците и индианците непрестанно се увеличаваха. Воините сиукси, възбудени от наказателните експедиции на генерал Алфред Съли в Дакота през 1863 и 1864 г., нахлуваха като рояци пчели от север и нападаха колите, дилижансите и заселниците из пътищата край река Плат. За тези действия южните шайени и арапахите бяха обвинявани от армията на Колорадо, която им отделяше все повече внимание. Синът на Уилям Бент, метисът Джордж, който беше с голям отряд шайени на река Соломон през юли, казва, че войската ги е нападала отново и отново без всякаква причина, тогава те започнали да си отмъщават по единствено познатия им начин – опожарявали пощенските станции2525
  Става въпрос за пощенска станция, където се сменят и конете на пощенските коли (бел.прев.).


[Закрыть], преследвали дилижансите, прогонвали добитъка и принуждавали превозвачите на стоки да нареждат фургоните си в кръг и да се сражават.

Черния котел и старите вождове се опитваха да спрат тези набези, но влиянието им беше отслабено от призивите на по-младите вождове, като Римския нос, и на членовете на хотамитанио – общността на воините кучета2626
  В съвременната американска литература преобладава мнението, че воините кучета са представлявали вид племенна полиция (бел.Прев.).


[Закрыть]. Когато Черния котел откри, че седем бели пленници – две жени и пет деца – са били отведени от похитители в лагерите по Смоуки Хил, той откупи четирима от тях със собствените си мустанги, за да може да ги върне на близките им. Горе-долу по същото време той получи и съобщение от Уилям Бент, с което бе информиран за заповедта на губернатора Евънс за явяване във форт Лайън.

Беше вече краят на август, когато Евънс издаде втора прокламация, даваща право „на всички граждани на Колорадо, било индивидуално, било в организирани от тях групи, да преследват всички враждебни индианци в прериите, като внимателно отбягват тези, които са се отзовали на моя призив за явяване на посочените места; освен това да убиват и унищожават като врагове на страната всички тези враждебни индианци, където и да ги открият“. Междувременно всички, индианци, които не се намираха в определените резервати, бяха обект на същински лов.

Черния котел незабавно свика съвет и всички вождове в лагера му се съгласиха да се подчинят на условията на губернатора за мир. Джордж Бент, който бе учил в колежа Уебстър в Сейнт Луис, бе натоварен да напише писмо до агента Самюел Коли във форт Лайън и да му съобщи, че шайените искат мир. „Научихме, че в Денвър се задържани някои пленници. Имаме седем ваши пленници, които сме готови да освободим, ако вие освободите нашите… в отговор искаме правдиви новини.“

Черния котел се надяваше, че Коли ще му даде указания как да преведе своите шайени през Колорадо, без те да бъдат нападнати от войниците или от блуждаещите групи въоръжени граждани на губернатора Евънс. Той не вярваше изцяло на Коли и го подозираше, че продава за своя сметка част от предназначените за индианците стоки. (Черния котел все още не знаеше колко сериозно е въвлечен Коли с губернатора Евънс и полковник Чивингтън в плана за прогонване на прерийните индианци от Колорадо.) На 26 юли агентът писа на Евънс, че не може да се разчита на никой индианец да спазва мира. „Мисля, че малко барут и олово са най-добрата храна за тях“ – завършва той.

Тъй като нямаше доверие на Коли, Черния котел нареди да се приготви още едно копие от писмото, адресирано до Уилям Бент. Той даде по едно копие на Очиний (Едноокия) и на Орловата глава и им заповяда да препуснат към форт Лайън. Шест дни по-късно, когато Едноокия и Орловата глава се приближаваха към форта, те бяха внезапно пресрещнати от трима войници, които се готвеха да открият огън. Но Едноокия с жестове даде да се разбере, че е приятел и размаха писмото на Черния котел. Малко по-късно индианците бяха отведени като пленници във форт Лайън, където ги предадоха на командуващия офицер, майор Едуард Уинкуп.

Мотивите на индианците изглеждаха съмнителни на Високия вожд Уинкуп. Когато Едноокия му каза, че Черния котел го моли да дойде в лагера на Смоуки Хил и да отведе индианците обратно в резервата, той запита колко са на брой. Едноокия отговори, че са две хиляди шайени и арапахи и може би двеста техни приятели сиукси от Севера, на които им омръзнало войниците да ги преследват.

Уинкуп не отговори. Той имаше малко повече от сто кавалеристи и съзнаваше, че и индианците знаят това. Като подозираше клопка, той заповяда да затворят пратениците на шайените в караулното помещение и събра офицерите си на съвет. Високия вожд беше висок, около двадесет и пет годишен и единственият му боен опит бе участието му в едно сражение в Ню Мексико срещу войските на Конфедерацията от Тексас. За първи път в кариерата си той бе изправен пред решение, което можеше да означава катастрофа за командваната от него част.

След като се забави един ден, Уинкуп в края на краищата реши, че трябва да отиде в Смоуки Хил – не заради индианците, а за да спаси белите пленници. Несъмнено това бе причината, поради която Черния котел бе споменал за пленниците в писмото си – той знаеше, че белите не могат да се примирят с мисълта, че бели жени и деца живеят с индианците.

На 6 септември Уинкуп беше готов да потегли със 127 кавалеристи. Като освободи Едноокия и Орловата глава от караулното, той им съобщи, че ще бъдат едновременно и водачи, и заложници при похода.

„При първия признак на измяна от страна на ватите – ги предупреди Уинкуп – ще ви убия.“

„Шайените държат на думата си – отговори Едноокия, – ако се случи обратното, аз самият не бих искал да живея повече.“ Уинкуп каза по-късно, че този разговор с двамата шайени по време на похода го накарал да промени твърдо установеното си мнение за индианците: „Чувствувах, че съм сред по-висши същества и това бяха представителите на една раса, която дотогава без изключение смятах за жестока, предателска и кръвожадна, без чувство за привързаност към приятели или роднини.“

Пет дни по-късно, покрай притоците на Смоуки Хил в горното й течение, предните разузнавачи на Уинкуп забелязаха въоръжен отряд от неколкостотин воини, като че готвещи се за сражение.

Джордж Бент, който тогава бил с Черния котел, казва, че когато войниците на Уинкуп се появили, воините кучета се подготвили за бой и препуснали да пресрещнат войските с опънати лъкове и стрели, но Черния котел и някои вождове се намесили и поискали от майор Уинкуп да оттегли войската си на известно разстояние. Така те предотвратили боя.

На сутринта Черния котел и другите вождове се срещнаха с Уинкуп и офицерите му на съвет. Черния котел остави другите да говорят преди него. Един от водачите на воините кучета, Мечока, каза, че той и брат му Мършавата мечка са се опитали да живеят в мир с белите, но войниците дошли без причина или основание й убили Мършавата мечка. „Индианците нямат вина за сраженията – добавя той. – Белите са лисици и с тях не може да има мир. Единственото, което индианците могат да направят, е да се бият.“

Малкия гарван от арапахите се съгласи с Мечока. „Бих желал да се помиря с белите – каза той, – но се страхувам, че те не искат мир с нас.“

След това думата поиска Едноокия и каза, че се срамува да слуша такива думи. Той рискувал живота си, за да отиде във форт Лайъц, и дал честната си дума на Високия вожд Уинкуп, че шайените и арапахите ще се върнат мирно в резервата си. „Заложих пред Високия вожд думата и живота си – каза Едноокия – и ако моите хора не действуват честно, ще отида с белите и ще се бия на тяхна страна и много мои приятели ще ме последват.“

Уинкуп обеща да направи всичко, което е по силите му, за да предотврати нападенията на войниците срещу индианците. Той заяви, че не е голям началник и не говори от името на всички бели войници, но ако индианците му предадат белите пленници, той ще отиде с индианските вождове в Денвър и ще им помогне да сключат мир с по-големите началници.

Черния котел, който мълчаливо слушаше изказванията („неподвижен, с лека усмивка на лицето“ според описанието на Уинкуп), стана и каза, че е доволен да чуе думите на Високия вожд Уинкуп.

„Има лоши бели и лоши индианци – каза той. – Лошите хора от двете страни докараха размириците. Някои от моите младежи се присъединиха към тях. Аз съм против сраженията и направих всичко, което е в моя власт, за да ги предотвратя. Намирам, че вината е у белите. Те започнаха войната и принудиха индианците да се бият.“

След това той обеща да предаде четиримата бели пленници, които бе откупил. Останалите трима бяха в друг лагер, по-далеч на север, и щеше да е необходимо известно време, за да се постигне споразумение за тях.

Четиримата пленници – все деца – изглеждаха добре и действително, когато един войник запита осемгодишния Амброуз Арчър как индианците са се отнасяли с него, момчето отговори, „че му е все едно дали ще остане с индианците, или не“.

Накрая след допълнителни преговори бе решено индианците да останат в лагера си на Смоуки Хил, докато седем от вождовете отидат заедно с Уинкуп в Денвър, за да сключат мир с губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Черния котел, Бялата антилопа, Мечока и Едноокия представляваха шайените. Нева, Босе, Много бизони и Нотане – арапахите. Малкия гарван и Лявата ръка, които се отнасяха скептично към обещанията на Евънс и Чивингтън, останаха, за да не допуснат младите арапахи да си навлекат неприятности. Бойния накит щеше да наглежда шайените от лагера.

Върволицата кавалеристи на Високия вожд Уинкуп, четирите бели деца и седемте индиански вождове достигнаха Денвър на 28 септември. Индианците пътуваха и теглен от мулета фургон с дървени седалки. По време на пътуването Черния котел окачи своето голямо гарнизонно знаме на фургона и когато навлязоха в прашните улици на Денвър, звездният флаг се развяваше покровителствено над главите на вождовете. Целият Денвър излезе да наблюдава процесията.

Преди започването на съвета Уинкуп посети губернатора Евънс и разговаря с него. Губернаторът не искаше да има нищо общо с индианците. Той заяви, че шайените и арапахите трябва да бъдат наказани, преди да им се даде възможност да живеят в мир. Такова бе мнението и на областния военен командир – генерал Самюел Къртис, който същия ден изпрати от форт Левънуърт следната телеграма до полковник Чивингтън: „Не искам мир, докато индианците не пострадат повече.“

Накрая Уинкуп трябваше да моли губернатора да се срещне с индианците.

„Но какво ще правя с Трети колорадски полк, ако сключа мир? – запита Евънс. – Те бяха сформирани, за да убиват индианци и трябва да убиват индианци.“

Той обясни на Уинкуп, че държавните служители във Вашингтон са му дали разрешение за създаване на новия полк, след като се е клел, че той му е необходим за защита срещу враждебни индианци, и ако сега сключи мир, вашингтонските държавни дейци ще го обвинят в изопачаване на истината. Евънс бе подложен на политически натиск от жителите на Колорадо, които искаха да избегнат военната повинност през 1864 г., като облекат униформите във войната срещу малобройните и зле въоръжени индианци, вместо да се сражават срещу войските на Конфедерацията на изток. В края на краищата Евънс отстъпи пред настояванията на майор Уинкуп – все пак индианците бяха пропътували четиристотин мили, за да се срещнат с него в отговор на прокламацията му.

Съветът се състоя в Кемп Уелд, близо до Денвър. В него участваха вождовете, Евънс, Чивингтън, Уинкуп, няколко други армейски офицери и Саймън Уитли, който бе тук по заповед на губернатора, за да записва всяка казана от присъстващите дума. Губернаторът Евънс откри заседанието с рязък тон, като запита вождовете какво имат да кажат. Черния котел отговори на шайенски, а старият приятел на племето Джон Смит превеждаше:

– Щом видях твоето циркулярно писмо от 27 юли 1864 г., аз се запалих от тази работа и сега съм дошъл да разговарям с теб за това… Майор Уинкуп предложи да дойдем и да се срещнем с теб. Ние дойдохме със затворени очи, като следвахме шепата негови хора, като че минавахме през огън. Единственото, за което молим, е да има мир с белите. Ние искаме да те хванем за ръка. Ти си нашият баща. Ние пътувахме през облак. От започването на войната небето е все тъмно. Воините с мен са готови да правят това, което им кажа. Искаме да донесем добри вести на нашите хора вкъщи, за да могат те да спят спокойно. Искам да накараш всички тези войнишки вождове тук да разберат, че ние сме за мир, че ние сключихме мир и не бива погрешно да ни считат за врагове. Аз не съм дошъл тук да лая като вълче, а съм дошъл да разговарям открито. Ние трябва да живеем близо до бизоните, иначе ще гладуваме. Когато дойдохме тук, направихме това свободно, без никакво безпокойство, за да се срещнем с тебе и когато аз се върна вкъщи и разкажа на хората си, че съм поел ръката ти и ръцете на всички вождове тук, в Денвър, те ще се почувствуват добре. Така ще се чувствуват и другите индиански племена в прериите, след като ние ядем и пием с тях.

– Съжалявам, че не отговорихте веднага на моя призив – отговори Евънс. – Вие се съюзихте със сиуксите, които са във война с нас.

Черния котел бе изненадан:

– Не зная кой може да ти е казал това.

– Няма значение кой го е казал – парира Евънс, – защото вашето поведение доказа, че случаят е именно такъв и аз съм убеден в това.

Тогава няколко от вождовете се обадиха едновременно: „Това е грешка. Ние не сме се съюзявали нито със сиуксите, нито с когото и да било.“

Евънс смени темата на разговора и заяви, че не е в настроение да сключва мирен договор.

– Научих, че вие смятате, че след като белите са във война помежду си – продължи той, – ще можете да ги прогоните от тази страна, но сметките ви са грешни. Великия баща във Вашингтон има достатъчно хора, за да прогони всички индианци от прериите и в същото време да победи бунтовниците… Моят съвет към вас е да застанете на страната на правителството и да покажете с дела приятелското отношение, което заявявате, че изпитвате. Не може да става и дума за мир между нас, докато продължавате да живеете заедно с враговете ни и да поддържате с тях дружески отношения.

Тогава най-старият вожд, Бялата антилопа, взе думата:

– Разбрах всяка твоя дума и ще се придържам към чутото… Очите на всички шайени са насочени насам – нашите воини ще разберат това, което казваш. Бялата антилопа е горд, че се е срещал с вожда на всички бели в тази страна. Той ще каже на народа си. Откакто бях във Вашингтон и получих този медал, аз наричам всички бели мои братя. Но и други индианци са били във Вашингтон и са получили медали и сега войниците не стискат ръката ми, а се стараят да ме убият… Страхувам се, че тези нови войници, които излязоха навън, могат да убият някой от моите хора, докато аз съм тук.