Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 31 страниц)
Колиър обеща да предаде разказа на апачите на Великия баща и на белите хора, които никога не го бяха чували.
– Аз мисля, че бог ти е дал добро сърце и дойде да ни видиш, или си имал добри баща и майка, та си станал толкова човечен.
– От бога е – обяви Колиър.
– От него – каза Ескиминсин, но присъствуващите бели мъже не разбраха при превода дали той потвърди чутото, или зададе въпрос.
Следващият вожд в програмата на Колиър бе Делшай от апачите тонто. Делшай беше набит, широкоплещест мъж на около тридесет и пет години. На едното си ухо той носеше сребърно украшение, изражението на лицето му бе свирепо; вождът все подтичваше, като че ли постоянно бързаше за някъде. Още през 1868 г. бе решил да държи тонто в мир и използуваше като своя агенция Кемп Макдауъл, на западния бряг на Рио Верде. Делшай обаче установи, че войниците със сини куртки са склонни към предателство. Веднъж един офицер бе стрелял с едри сачми в гърба на Делшай, а защо, вождът така и не можа да разбере. Той бе напълно сигурен, че лекарят на поста се опита да го отрови. След това Делшай стоеше настрана от Кемп Макдауъл.
Комисарят Колиър пристигна в Кемп Макдауъл към края на септември с пълномощия да използува войниците, за да установи връзка с Делшай. Макар че кавалерийските и пехотните отряди използуваха бели знамена, димни сигнали и нощни огньове, Делшай не искаше да отговори, преди внимателно да е проучил намеренията на сините куртки. По времето, когато той се съгласи да се срещне с капитан Нетървил в долината Сънфлауър (31 октомври 1871 г.), комисарят Колиър се бе върнал във Вашингтон, за да изготви доклада си. Копие от забележките на Делшай бе изпратено на Колиър.
„Аз не искам повече да бягам из планините – каза Делшай. – Искам да сключа един голям договор… Ще спазвам думата си, докато камъните се стопят.“ Но той не искаше да заведе тонтите обратно в Кемп Макдауъл. Това място не бе добро (в края на краищата той бе стрелян и тровен там). Тонтите предложиха да живеят в долината Сънфлауър, близо до планините, за да могат да събират плодове и да ходят на лов за диви животни.
„Ако главният капитан в Кемп Макдауъл не постави поста, където аз казвам – настоя той, – аз не мога да направя нищо повече, защото бог създаде белия човек и бог създаде апача и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек. Искам да сключа договор, който ще е траен, за да можем и двамата да пътуваме из страната и да нямаме неприятности. Щом се сключи договорът, ще поискам парче хартия, за да мога да пътувам из страната като бял човек. Ще сложа долу един камък, за да покажа, че когато той започне да се топи, договорът ще да бъде нарушен. Ако сключа договор, ще очаквам главният капитан да идва при мен винаги, когато пратя да го повикат, и аз ще правя същото, когато той изпрати да ме повикат. Ако сключим договор и главният капитан не изпълни обещанията си към мен, аз ще сложа думата му в една дупка и ще я покрия с мръсотии. Аз обещавам, че когато се сключи договор, белите хора или войниците ще могат да оставят навън всичките си коне и мулета, без някой да ги пази, и ако някой апач открадне дори един, аз ще си прережа гърлото. Искам да сключа голям договор и ако американците нарушат договора, аз не искам повече неприятности – белият човек може да тръгне по един път, а аз да тръгна по друг… Кажете на главния капитан в Кемп Макдауъл, че ще отида да се срещна с него след дванадесет дни.“
В Каняда Аламоса, агенция, създадена от Бюрото по индианските въпроси на четиридесет и две мили югозападно от форт Крейг, Ню Мексико, Колиър бе най-близо до Кочис. Там той разговаря с двама членове на отряда на Кочис. Те му казаха, че вождът на чирикахуа е бил в Мексико, но мексиканското правителство дало награда от триста долара за апачески скалп и тогава разузнавателни отряди започнали да ги нападат в планините на Сонора. Те се разпръснали и вече се завръщали по старите си земи в Аризона. Кочис е някъде в Драгунските планини.
Изпратиха куриер да намери Кочис, но когато човекът навлезе в територията Аризона, той неочаквано срещна генерал Крук, който отказа да признае пълномощията му за проникване в лагера на Кочис. Крук заповяда на куриера да се върне незабавно в Ню Мексико.
Крук искаше Кочис за себе си и за да го намери мъртъв или жив, той заповяда пет кавалерийски роти да претърсват планините Чирикахуа. Сивия вълк бе името, което апачите дадоха на генерал Крук. Кочис се изплъзна от Сивия вълк, като пресече границата на Ню Мексико. Той изпрати вестоносец до Звездния вожд, генерал Гордън, Грейнджър, в Санта Фе, като му съобщи, че ще се срещне с него в Канада Аламоса, за да разговарят за мир.
Грейнджър пристигна в теглен от шест мулета санитарен фургон с малка охрана, а Кочис го очакваше. Встъпителните думи бяха съвсем кратки. И двамата мъже нямаха търпение да уредят нещата. За Грейнджър това бе случай да си спечели слава на човек, приел капитулацията на великия Кочис. За Кочис това бе краят на пътя. Той бе почти шестдесетгодишен и бе много уморен. В дългата му до раменете коса преобладаваха сребърните нишки.
Грейнджър обясни, че мирът е възможен само ако чирикахуаите се съгласят да се заселят в резерват. „Нито един апач няма да може да напуска резервата без писмен пропуск от агента – каза генералът – и по никакъв повод няма да се дава позволение за преминаване на границите на старото Мексико.“
Кочис отговори със спокоен глас, като жестикулираше рядко: „Слънцето палеше над главата ми и ме хвърли в огън. Кръвта ми е в огън, но аз пристигнах в тази долина и пих от тези води и се измих в тях и те ме охладиха. Сега, когато съм охладен, дойдох при вас с разтворени обятия, за да живея в мир. Аз говоря открито и не искам да лъжа или да ме лъжат. Искам добър, здрав и траен мир. Когато бог създаде света, той даде една част на белия човек, а друга – на апача. Защо стана така? Защо те се събраха заедно? Сега, когато трябва да говоря, слънцето, луната, земята, въздухът, водите, птиците и зверовете, дори неродените деца ще се радват на думите ми. От дълго време белите мъже ме търсят. Аз съм тук. Какво искат те? Те ме търсиха толкова дълго – защо съм толкова важен? Щом съм толкова важен, защо не отбелязвате мястото, където стъпвам, и не гледате, когато плюя? Койотите ходят нощем, за да крадат и убиват. Не мога да ги видя – не съм бог. Аз вече не съм вожд на искиминсин.
Не съм вече богат, аз съм само един беден човек. Светът невинаги е бил такъв. Бог ни създаде по-различни от вас. Ние се раждаме като животни в сухата трева, а не в легла като вас. Затова ние сме като животните – бродим през нощта, грабим и крадем. Ако аз имах нещата, които вие имате, нямаше да правя това, което правя, защото нямаше да има нужда. Има индианци, които кръстосват, за да убиват и грабят. Аз не ги командувам. Ако ги командувах, те нямаше да правят това. Мои воини бяха убити при Сонора. Дойдох тук, защото бог ми нареди. Той ми каза, че е хубаво да се живее в мир и аз дойдох. Аз кръстосвах света с облаците и въздуха, когато бог проговори в мислите ми и ми каза да дойда тук и да бъда в мир с всички. Той каза, че светът е за всички нас. Как стана така?
Когато бях млад, обхождах тези земи на изток и на запад, без да видя други хора освен апачите. След много лета аз тръгнах отново и видях, че нов народ е дошъл да отнеме страната. Как така? Защо стана така, че животът на апачите виси на косъм? Те бродят по хълмовете и прериите и искат небесата да се стоварят върху тях. Някога апачите бяха велик народ; сега са съвсем малко и затова искат да умрат и носят живота си на върха на пръстите си. Много бяха убити в бой. Вие трябва да говорите направо, за да могат думите ви да попаднат като слънчева светлина в сърцата ни. Кажете ми, щом Дева Мария е обходила цялата земя, защо тя никога не е влизала в колибите на апачите? Защо никога не сме я видели или чули?
Нямам нито баща, нито майка – аз съм сам на този свят. Никой не го е грижа за Кочис – затова не държа на живота си, желая скалите да паднат върху мен и да ме затрупат. Ако имах баща и майка като вас, щях да съм с тях и те с мен. Когато обикалях по света, всички питаха за Кочис. Сега той е тук – вие го виждате и чувате – радвате ли се сега? Ако е така, кажете го! Говорете, американци и мексиканци, аз не искам да крия нищо от вас, нито искам вие да криете нещо от мен. Аз няма да ви лъжа, не ме лъжете и вие.“
Когато обсъжданията стигнаха до определянето на място за резервата на чирикахуа, Грейнджър каза, че правителството иска агенцията да бъде преместена от Каняда Аламоса във форт Тулароса в Могольоните. (В Каняда Аламоса се бяха заселили триста мексиканци и проучваха земята за руда.)
„Аз не искам да живея в тези планини – протестира Кочис. – Не искам да отида в Тулароса. Това е твърде далеч. В онези планини мухите ядат очите на конете. Там живеят зли духове. Пих от водите тук и те ме охладиха. Не искам да си отида оттук.“
Генерал Грейнджър каза, че ще направи каквото може, за да убеди правителството да остави чирикахуаите да живеят в Каняда Аламоса при бистрите потоци студена вода. Кочис обеща, че ще държи хората си в мир със съседите им мексиканци и изпълни обещанието си. Няколко месеца по-късно обаче правителството заповяда всички апачи от Каняда Аламоса да бъдат преместени във форт Тулароса. Щом научи за разпореждането, Кочис се измъкна с воините си. Те се разделиха на малки групички и отново избягаха в своите сухи и скалисти планини в югозападна Аризона. Този път Кочис реши да остане там. Нека Сивия вълк Крук дойде след него, Кочис ще се бие, щом трябва и с камъни; пък тогава, ако е такава божията воля, нека камъните се стоварят върху Кочис и го затрупат.
По Времето, когато се събира царевицата (септември 1872 г.), Кочис започна да получава съобщения от разузнавачите си, че малка група бели мъже наближава твърдината му. Те пътуваха в един от малките армейски фургони, направени за превоз на ранени. Разузнавачите докладваха, че Таглито – Том Джефърдс, Червената брада, е с тях. Кочис не бе виждал Таглито отдавна.
В старите времена, когато Кочис и Мангас бяха започнали война със сините куртки, Том Джефърдс по договор превозваше пощата между форт Боуи и Тусон. Воините апачи толкова често правеха засади на Джефърдс и неговите ездачи, че той едва не се отказа от договора. И тогава един ден червенобрадият бял мъж дойде съвсем сам в лагера на Кочис. Той слезе от коня си, разкопча патрондаша си и го подаде заедно с оръжията си на една от индианките. Без никакъв страх Таглито се приближи до мястото, където седеше Кочис, и седна до него. След необходимото мълчание Таглито Джефърдс, каза на Кочис, че иска да сключи личен договор с него, за да може да си изкарва прехраната, като превозва пощата. Кочис бе объркан. Той никога не бе срещал такъв бял човек. Не му оставаше нищо друго, освен да зачете смелостта на Таглито, като обещае да го остави спокойно да използува пощенския път. Джефърдс и ездачите му никога вече не попаднаха в засада и много пъти след това високият червенобрад мъж идваше в лагера на Кочис да разговарят и да пият тисвин.
Кочис знаеше, че щом Таглито е с групата, която се изкачва в планините, то белите търсят него. Той изпрати брат си Хуан да посрещне белите мъже и междувременно се скри със семейството си, докато не се увери, че всичко е наред. После тръгна на кон надолу заедно със сина си Найче. Като слезе от коня, той прегърна Джефърдс, който каза на английски на един белобрад мъж с прашни дрехи:
– Това е Кочис.
Десният ръкав на палтото на брадатия мъж беше празен. Той приличаше на стар воин и Кочис не бе изненадан, когато Таглито го нарече „генерал“. Той беше Оливър Отис Хауард.
– Буенос диас, сеньор – каза Кочис и те си стиснаха ръцете.
Един по един воините от охраната на Кочис се приближаваха, образуваха полукръг и сядаха по одеялата си за съвет с едноръкия Сива брада.
– Ще обясни ли генералът целта на посещението си? – запита Кочис на апачески.
Таглито преведе думите му.
– Великия баща, президентът Грант, ме изпрати да сключа мир между вас и белите хора – каза генерал Хауард.
– Никой не иска мир повече от мен – увери го Кочис.
– Тогава – каза Хауард – ние можем да сключим мир.
Кочис отговори, че чирикахуаите не са нападали бели хора след бягството си от Каняда Аламоса.
– Конете ми не са добри и са малко – добави той. – Аз можех да се снабдя с повече, нападайки пътя за Тусон, но не го сторих.
Хауард заяви, че чирикахуаите биха могли да живеят и по-добре, ако се съгласят да се преместят в един по-голям резерват на Рио Гранде.
– Бил съм там – каза Кочис, – страната ми хареса. Заради мира ще отида там и ще взема толкова мои хора, колкото мога, но преместването ще разцепи племето ми. Защо не ми дадете прохода Апач? Дайте ми го и аз ще охранявам всички пътища. Ще следя индианците да не отнемат ничия собственост.
Хауард бе изненадан.
– Може би ще уредим това – каза той и след това продължи да изтъква предимствата на живота в Рио Гранде.
Кочис вече не се интересуваше от Рио Гранде.
– Защо ще ме затваряте в резерват? – запита той. – Ние ще сключим мир. Ще го спазваме съвестно. Оставете ни да се движим свободно, както правят американците. Оставете ни да ходим, където искаме.
Хауард се опита да обясни, че земите Чирикахуа не принадлежат на индианците и че всички американци се интересуват от тях.
– За да се спазва мирът – каза той, – трябва да определим границите.
Кочис не можеше да разбере защо да не могат да се определят граници около Драгунските планини така, както на Рио Гранде.
– Колко време ще останеш, генерале? – запита той. – Ще изчакаш ли моите капитани да дойдат, за да поговориш с тях?
– Аз идвам от Вашингтон, за да се срещна с вашите хора и да сключа мир – отговори Хауард, – и ще остана толкова, колкото е необходимо.
Генерал Оливър Отис Хауард, добродетелният жител на Нова Англия, дипломиран в Уест Пойнт5050
Уест Пойнт – военна академия в щат Вирджиния (бел.прев.).
[Закрыть], герой от Гетисбърг5151
Гетисбърг – град в щата Пенсилвания, място на прочуто сражение през Гражданската война, в което войските на Съюза побеждават конфедеративните; един от повратните моменти във войната (бел.прев.).
[Закрыть], загубил едната си ръка при Феър Оукс, Вирджиния, остана в лагера на апачите единадесет дни и бе спечелен от любезността и откровената простота на Кочис. Той бе очарован от жените и децата на чирикахуаите.
„Аз бях принуден да изоставя проекта Аламоса – писа той впоследствие – и да им предоставя, както предложи Кочис, резерват, включващ част от планините Чирикахуа и прилежащата западно на тях долина, в която бяха разположени Биг Сулфър Спринг и ранчото Роджърс.“
Още един въпрос трябваше да се уреди. По закон един бял трябваше да бъде назначен за агент на новия резерват. За Кочис това не беше проблем. Имаше само един бял мъж, на когото всички чирикахуаи имаха доверие – Таглито, червенобрадият Том Джефърдс. Отначало Джефърдс възрази. Той нямаше опит в подобна работа и освен това заплатата бе малка. Кочис настоява, докато накрая Джефърдс се предаде. В края на краищата той дължеше на чирикахуаите своя живот в успех.
По-малко щастливи бяха апачите тонто на Делшай и аравайпите на Ескиминсин.
Делшай предложи на главния капитан в Кемп Макдауъл да сключат договор, ако се установи тяхна агенция в долината Сънфлауър, но не получи отговор. Вождът прие това като отказ.
„Бог създаде белия човек и бог създаде апача – каза той, – и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек.“
Делшай не сключи договор и не получи парче хартия, за да може да пътува из страната като бял човек. Следователно той и воините му пътуваха из страната като апачи. На белите това не им харесваше и в края на 1872 г. Сивия вълк изпрати войници, които претърсваха басейна на Тонто, за да открият Делшай и неговите воини. Чак през Времето на големите листа (април 1873 г.) се събраха достатъчно войници, за да могат да заловят Делшай и тонтите. Индианците бяха обкръжени, а куршумите свистяха между техните жени и деца и не им оставаше друго, освен да вдигнат бяло знаме.
Чернобрадият войнишки вожд, майор Джордж Рендъл, отведе тонтите до форт Апач в резервата на Уайт Маунтинс. В тези дни Сивия вълк предпочиташе да използва своите войнишки вождове вместо цивилни за агенти в резервата. Те караха апачите да носят метални пластинки като кучета и по тези пластинки имаше цифри, така че бе невъзможно някой да се измъкне от резервата и да отиде в басейна на Тонго, макар и за няколко дни. Делшай и другите тъгуваха за своите гористи планини със снежни върхове. В резервата никога нищо не бе достатъчно – храна или сечива за работа, а и тонтите не се разбираха добре с койотеросите, които ги смятаха за натрапници в техния резерват. Но забраната да се придвижват из страната свободно правеше тонтите особено нещастни.
Накрая през Времето на узряването (юли 187,4 г.) Делшай реши, че не може да понася повече затворничеството в Уайт Маунтинс, и една нощ поведе народа си в бягство. За да не ги преследват отново сините куртки, той реши да отидат в резервата на река Рио Верде. Там се разпореждаше един цивилен агент и той обеща на Делшай, че тонтите ще могат да живеят в Рио Верде, ако не му създават неприятности. Ако избягат отново, те ще бъдат изловени и избити. И тъй, Делшай и хората му започнаха да строят селище на реката близо до Кемп Верде.
През онова лято в агенцията Сан Карлос имаше въстание, при което един малък войнишки вожд (лейтенант Джейкъб Олми) бе убит. Водачите апачи избягаха, някои от тях към Рио Верде, и установиха лагера си близо до селището на Делшай. Когато Сивия вълк научи това, той обвини Делшай, че подпомага бегълците, и изпрати в Кемп Верде заповед за арестуването му. Предупреден, Делшай реши, че пак ще трябва да бяга. Той не искаше да загуби и малкото свобода, която му бе останала, да бъде окован в железа и затворен в шестдесетфунтовата дупка, която войниците бяха издълбали в стената на каньона за индианците затворници. С няколко верни хора той избяга в басейна на Тонто.
Той знаеше, че скоро белите ще пратят потеря. Сивия вълк нямаше да се успокои, докато не го залови. Цели месеци Делшай и хората му се изплъзваха от преследвачите. Накрая генерал Крук реши, че не може до безкрайност да кара войските си да обикалят по басейна на Тонто. Само друг апач можеше да намери Делшай. И тъй, генералът обяви, че ще плати награда за главата на Делшай. През юли 1874 г. двама апачи наемници поотделно се явиха в щаба на Крук. И двамата представиха по една отрязана глава, принадлежаща, според тях на Делшай. „Като се уверих, че и двете страни са искрени в убеждението си – казва Крук – и че представянето на още една глава не е нещо нередно, аз заплатих и на двете страни.“
Тези глави, заедно с главите на други убити апачи, бяха поставени на парадните плацове в Рио Верде и Сан Карлос.
Ескиминсин и аравайпите също трудно успяваха да живеят в мир. След посещението на комисаря Колиър през 1871 г. Ескиминсин и хората му започнаха нов живот в Кемп Грант. Те изградиха повторно селото си от покрити с трева колиби и пак засяха зърнените си култури. Обаче точно когато всичко изглежда вървеше добре, правителството реши да премести Кемп Грант на шестдесет мили на югоизток. Това бе повод за прочистване на долината Сан Педро от индианци и армията пресели аравайпите в Сан Карлос – нова агенция на река Хила.
Преселването бе осъществено през февруари 1873 г. и аравайпите бяха започнали да строят ново селище и да засаждат нови площи в Сан Карлос, когато избухна въстанието и бе убит лейтенант Олми. Нито Ескиминсин, нито друг аравайпа имаше нещо общо с убийството, но понеже Ескиминсин беше вожд, Сивия вълк заповяда да го арестуват и затворят като „военна превантивна мярка“.
Вождът остана затворен до нощта на 4 януари 1874 г., когато избяга и изведе хората си от резервата. В продължение на четири студени месеца те кръстосваха непознатите им планини и търсеха храна и подслон. Към април повечето от аравайпите бяха болни и гладни. За да ги предпази от смърт, Ескиминсин се върна в Сан Карлоси потърси агента.
„Ние не сме извършили нищо лошо – каза той, – но се страхуваме. Затова и избягахме. Сега се връщаме обратно. Ако останем в планините, ще умрем от глад и студ. Ако американските войници ни убият тук, ще бъде същото. Няма да бягаме повече.“
Веднага след като агентът докладва за завръщането на аравайпите, от армията издадоха заповед за арестуването на Ескиминсин и заместниците му, за оковаването им във вериги – да не могат да избягат, и за преместването им като военнопленници в новото място на Кемп Грант.
– Какво съм направил? – запита Ескиминснн войнишкия вожд, който дойде да го арестува.
Войнишкият вожд не знаеше. Арестът беше „военна превантивна мярка“.
В новия Кемп Грант държаха Ескиминсин и заместниците му оковани заедно, докато правеха кирпичени тухли за новите сгради на поста. През нощта те спяха с веригите си на пода и се хранеха с остатъци от храната на войниците.
Веднъж през онова лято един млад бял мъж дойде да види Ескиминсин и му каза, че е новият агент на Сан Карлос. Беше Джон Клъм и заяви, че аравайпите от Сан Карлос се нуждаят от вожда си, за да ги ръководи.
– Защо си затворник? – запита Джон Клъм.
– Не съм направил нищо – отговори Ескиминсин. – Може би белите хора са разправяли лъжи за мен. Аз винаги съм се старал да постъпвам правилно. Клъм каза, че ще уреди освобождаването му, ако Ескиминсин обещае да му съдействува за подобряване на условията в Сан Карлос. Два месеца по-късно Ескиминсин се присъедини към народа си. Още веднъж бъдещето изглеждаше светло, но вождът на аравайпите бе достатъчно мъдър, за да не се надява много. Откакто дойдоха белите хора, той никога не беше сигурен за мястото, където ще разстеле одеялото си. Бъдещето на всички апачи бе крайно несигурно.
През пролетта на 1874 г. Кочис се разболя много сериозно от някаква изтощаваща болест. Том Джефърдс, агентът на чирикахуаите, доведе военния лекар на форд Боуи, за да прегледа стария му приятел, но лекарят не можа да постави диагноза. Рецептите му не доведоха до подобрение и мускулестото тяло на големия апачески водач започна да гасне.
По това време правителството реши, че ще спести средства, ако обедини агенцията на чирикахуаите с новата агенция Хот Спрингс в Ню Мексико. Когато длъжностните лица дойдоха да обсъдят въпроса с Кочис, той им каза, че за него преселването е без значение, защото ще умре, преди да могат да го преместят. Но заместниците и синовете му възразиха остро и заявиха, че ако агенцията бъде изместена, те няма да се помръднат. Дори Съединените щати нямат достатъчно войска, за да ги преселят, казаха те, тъй като по-скоро ще умрат в своите планини, отколкото да живеят в Хот Спрингс.
След като правителствените чиновници си заминаха, Кочис така отслабна и страдаше от такива силни вътрешни болки, че Джефърдс реши да отиде на кон до форт Боуи за лекаря. Докато той се готвеше да тръгне, Кочис го запита:
– Мислиш ли, че ще ме видиш отново жив?
Джефърдс отговори с прямотата на брат:
– Не, не мисля, че ще те видя.
– Мисля, че ще умра утре сутринта, около десет часа. Мислиш ли, че ще се видим отново?
Джефърдс замълча за момент:
– Не зная. Ти какво мислиш за това?
– Не зная – отговори Кочис. – Не е съвсем ясно за ума ми, но мисля, че ще се видим някъде там.
Кочис умря преди завръщането на Джефърдс от форт Боуи. След няколко дни агентът съобщи на чирикахуаите, че му е време да си отиде. Те не искаха и да чуят за това. Синовете на Кочис – Таглито и Найче – особено настояваха да остане. Ако Таглито ги изостави, казаха те, договорът и обещанията между Кочнс и правителството няма да струват нищо. Джефърдс обеща да остане.
През пролетта на 1875 г. повечето апачески отряди или бяха затворени в резервати, или избягаха в Мексико. През март армията премести генерал Крук от Аризона във военното управление на Плат. Сиуксите и шайените, които бяха живели в резервати по-дълго от апачите, бяха започнали да се бунтуват.
Един насила наложен мир цареше над пустините, върховете и платата на страната на апачите. По ирония спазването му зависеше до голяма степен от настойчивите усилия на двама бели мъже, които бяха спечелили уважението на апачите просто защото ги смятаха за човешки същества, а не за кръвожадни диваци. Агностикът Том Джефърдс и Джон Клъм от немската реформистка църква бяха оптимисти, но те бяха твърде умни, за да очакват прекалено много. Всеки бял човек от Югозапада, който защитаваше правата на апачите, имаше твърде несигурно бъдеще.
