Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Глава седма
Само мъртвият индианец е добър индианец

1868 г.

24 февруари. Камарата на представителите на САЩ взима решение да привлече под отговорност президента Джонсън.

5 март. Учредява се Сенатът като специален съд за привличане под отговорност на висши длъжностни лица. Президентът Джонсън е призован да се яви. 22 май. В Индиана за първи път в света ограбват влак. 26 май. Сенатът не успява да осъди президента Джонсън. 28 юли. Четиринадесетата поправка (равни права за всички, с изключение на индианците) влиза в Конституцията на САЩ. 25 юли. От части от Дакота, Юта и Айдахо Конгресът създава територията Уайоминг. 11 октомври. Томас Едисън патентова първото си изобретение – електрически брояч на изборни гласове. З ноември. Юлисис Грант избран за президент. 1 декември. Джон Д. Рокфелер започва безмилостна борба срещу конкурентите си в нефтодобивната промишленост.

Ние никога не сме причинявали каквато и да е злина на белия човек и нямаме такова намерение… Искаме да бъдем приятели с белите… Бизоните бързо намаляват. Антилопите бяха в изобилие преди няколко години, сега се срещат рядко. Когато всички те умрат, ние ще сме гладни, ще искаме нещо за ядене и ще сме принудени да дойдем във форта. Вашите младежи не трябва да стрелят по нас; щом ни видят, те ни обстрелват и ние ги обстрелваме.

Токахаска (Високия Бик) към генерал Уинфийлд Скот Ханкок

Не са ли жените и децата по-плашливи от мъжете? Шайеиските воини не се страхуват, но не сте ли чували за Сенд Крийк? Войниците ви изглеждат точно като тези, които изклаха жените и децата там.

Уокини (Римския Нос) към генерал Уинфийлд Скот Ханкок

Някога ние бяхме приятели на белите, но с интригите си вие ни накарахте да кривнем от правия път и сега, когато сме на съвет, вие продължавате да се побутвате един друг. Защо не говорите и не действувате открито и не оставите нещата да тръгнат добре?

Мотавато (Черния Котел) към индианците в Медисан Крийк Лодж

През пролетта на 1866 г., когато Червения облак се готвеше да се сражава за земите по река Паудър, голям, брой обхванати от носталгия южни шайени, които бяха с него, решиха да тръгнат на юг, за да прекарат лятото там. Те искаха отново да ловят бизони покрай любимата им река Смоуки Хил и се надяваха да срещнат някои от старите си приятели и роднини, които бяха заминали с Черния котел на юг от Арканзас. Между тях бяха Високия бик, Белия кон, Сивата брада, Мечока и други вождове на воините кучета. С тях отиде и големият военен водач Римския нос, както и двамата братя метиси Бент.

В долината на Смоуки Хил те срещнаха няколко отряда млади шайени и арапахи, които се бяха измъкнали от лагерите на Черния котел и Малкия гарван под Арканзас. Те бяха дошли в Канзас да ловуват против волята на вождовете си, които с подписването на договора от 1865 г. се бяха отказали от племенните права върху старите си ловни територии. Римския нос и вождовете на воините кучета се надсмиваха над договора – никой от тях не го беше подписал и никой не го признаваше. С пресни впечатления от свободата и независимостта в земите край Паудър те нямаха намерение да се съобразяват с вождовете, подписали отказа от племенните земи.

Само няколко от върналите се изгнаници отидоха на юг, за да посетят хората на Черния котел. Между малкото, които сториха това, беше Джордж Бент. Той искаше да се види със Свраката, племенница на Черния котел, за която се ожени скоро след срещата им. Когато се присъедини отново към Черния котел, Бент откри, че старият приятел на южните шайени Едуард Уинкуп сега е агент при племето. „Това бяха щастливи дни за нас – казва по-късно Джордж Бент. – Черния котел беше чудесен човек, уважаван много от всички, които го познаваха.“

Когато агентът Уинкуп разбра, че воините кучета, отново ловуват край Смоуки Хил, той отиде да се срещне с вождовете и се опита да ги убеди да подпишат договора и да се присъединят към Черния котел. Те отказаха без всякакви уговорки и заявиха, че никога вече няма да напуснат страната си. Уинкуп ги предупреди, че ако останат в Канзас, войниците вероятно ще ги нападнат, но те отговориха, че „или ще живеят или ще умрат тук“. Единственото обещание, което вождовете дадоха на агента бе, че ще държат младежите си под контрол.

Към края на лятото воините кучета дочуха за успехите на Червения облак срещу войниците в земите по река Паудър. Ако сиуксите и северните шайени можеха да водят война в защита на страната си, защо тогава южните шайени и арапахите да не можеха да се сражават и да запазят своята територия между Смоуки Хил и Рипъбликън?

С Римския нос като обединяващ водач много отряди се събраха и вождовете подготвиха планове за спиране движението по пътя край Смоуки Хил. Докато шайените бяха на север, бе открита нова линия за пощенски дилижанси в самото сърце на най-хубавото ловно поле за бизони. По пътя край Смоуки Хил изникна верига от пощенски станции и индианците се съгласиха, че трябва да ги ликвидират, за да спрат дилижансите и керваните от фургони.

По това време животът на Джордж и Чарли Бент тръгна по различни пътища. Джордж реши да последва Черния котел, а Чарли бе пламенен последовател на Римския нос. През октомври, по време на една среща с белия си баща във форт Зара, Чарли изпадна в ярост и обвини баща си и брат си, че предават шайените, като заплаши, че ще убие и двамата, той бе насила обезоръжен. (Чарли се присъедини към воините кучета и бе водач на няколко нападения срещу пощенски станции; през 1868 г. той бе ранен, след това се зарази от малария и умря в един шайенски лагер.)

В края на есента на 1868 г. Римския нос с отряд воини посети форт Уолъс и предупреди агента на Овърленд стейдж къмпани3434
  Компания, занимаваща се с превоз на товари и пътници с дилижанси (бел, прев.).


[Закрыть], че ако не спре преминаването на дилижансите през тяхната територия в срок от петнадесет дни, индианците ще започнат да ги нападат. Серия от ранни снежни бури обаче спря движението, преди Римския нос да започне атаките си; воините кучета трябваше да се задоволят с няколко нападения срещу добитъка в заградените места около станциите.

Изправени пред дългата зима, воините кучета решиха да направят постоянен лагер в Биг Тимбърс на Рипъбликън и там да дочакат пролетта на 1867 г.

За да спечели малко пари през зимата, Джордж Бент прекара няколко седмици с кайовите, търгувайки с облекла от бизонска кожа. Когато напролет се завърна в селото на Черния котел, той намери всички крайно възбудени от слуховете за голяма войска сини куртки, която се движела в западна посока през прериите на Канзас, към форт Ларнид. Черния котел свика съвет и обяви на хората си, че войниците означават: неприятности, след което им заръча да си съберат багажа и да се придвижат на юг към река Канейдиън. По тази причина изпратените от агента Уинкуп пратеници не можеха да открият Черния котел преди началото на неприятностите, които според точното предсказание на вожда вече бяха започнали.

Куриерите на Уинкуп откриха повечето вождове на воините кучета и четиринадесет от тях приеха да се явят във форт Ларнид, за да чуят какво има да им каже генерал Уинфийлд Скот Ханкок. Високия бик, Белия кон, Сивата брада и Мечока доведоха около петстотин вигвама при Поуни Крийк, направиха голям лагер там, на около тридесет и пет мили от форт Ларнид. След няколкодневно забавяне, причинено от снежна буря, те влязоха на коне във форта. Няколко от тях носеха големи сини армейски шинели, които бяха плячкосали на север и усетиха, че това подразни генерал Ханкок. Той носеше подобен шинел с украшения на раменете, обкичен с лъскави медали. Посрещна ги високомерно и заплашително, като им даде възможност да се убедят в мощта на неговите 1400 войника, включително и на новия Седми кавалерийски полк под командуването на Твърдия задник Къстър. След като генерал Ханкок заповяда на артилерията да гръмне няколко пъти в чест на индианците, те решиха да го нарекат Стареца с гръмотевицата.

Макар че приятелят им Високия вожд Уинкуп беше тук, индианците от самото начало почувствуваха недоверие към Стареца с гръмотевицата. Вместо да изчака за преговорите следващия ден, той ги повика на нощен съвет. Свикването на съвет нощем те възприеха като лоша поличба.

„Не виждам тук много вождове – оплака се Ханкок. – Каква е причината? Имам да кажа много неща на индианците, но искам да говоря на всички… Утре ще дойда в лагера ви.“ На шайените това не им хареса. В лагера бяха жените и децата им, много от тях преживели ужасите на Сенд Криви преди три години. Ще насочи ли Ханкок своите 1400 войници и гръмотевичните си топове отново срещу тях? Вождовете седяха в мълчание и чакаха Ханкок да продължи, а отблясъците от лагерния огън осветяваха мрачните им лица. „Чух, че много индианци искат да се сражават. Много добре, ние сме тук и дойдохме готови за война. Ако сте за мир, знаете условията. Ако сте за война, очаквайте последиците!“

Той им разказа за железопътната линия. Те само бяха чували за нея, за железните релси, преминаващи през форт Рилей, направо към земите край Смоуки Хил.

„Белият човек идва насам толкова стремително, че нищо не може да го спре – похвали се Ханкок. – Той идва от изток, идва от запад, като прериен пожар при силен вятър. Нищо не може да го спре. Причината е, че белите са многоброен народ и се разпространяват. Необходима им е територия и нищо не може да се направи. Онези покрай морето на запад желаят да са във връзка с тези, които живеят на другото море на изток и затова те строят пътища, пътища за керваните с фургони, железопътни линии и телеграфи… Не давайте на младежите си да ги спират; трябва да държите хората си настрана от пътищата… Нямам какво повече да кажа. Ще дочакам края на вашия съвет, за да разбера дали искате война или мир.“

Ханкок седна и лицето му изразяваше очакване, докато преводачът превеждаше последните му забележки, но шайените останаха смълчани и гледаха през лагерния огън генерала и неговите офицери. Накрая Високия бик запали лула, вдъхна дима и я подаде на кръга. Той се изправи, сгъна червено-черното си одеяло, за да освободи дясната си ръка и я подаде на Стареца с гръмотевицата.

„Вие ни повикахте – каза Високия бик. – Ние дойдохме тук… Не сме причинявали зло на белия човек и нямаме такова намерение. Агентът ни, полковник Уинкуп, ни каза да се срещнем с вас тук. Когато поискате, можете да отидете на Смоуки Хил. Можете да отидете по всеки път. Когато тръгнем на път, вашите младежи не трябва да стрелят по нас. Искаме да сме приятели с белия човек… Казвате, че ще отидете в селото ни утре. Ако тръгнете, там аз няма да ви кажа нещо повече от казаното тук. Казах всичко, което исках да кажа.“

Стареца с гръмотевицата стана и отново придоби високомерния си вид: „Защо Римския нос не е тук? – запита той.“ Вождовете се опитаха да му обяснят, че Римския нос е могъщ воин, но не е вожд, а само вождовете са били поканени на съвет.

– Щом Римския нос не е дошъл при мен, аз ще отида да го видя – заяви Ханкок. – Утре ще поведа войниците си към вашето село.

Веднага след разпускането на съвета Високия бик отиде при Уинкуп и го замоли да убеди Стареца с гръмотевицата да не води войниците си в лагера на шайените. Високия бик се страхуваше, че ако сините куртки се приближат до лагера, буйните млади воини кучета ще се спречкат с тях.

Уинкуп се съгласи. „Преди заминаването на генерал Ханкок – казва впоследствие той – аз изразих пред него страховете си относно последиците от незабавното потегляне на войските му към индианското село, но независимо от това той настоя да постъпи така.“ Колоната на Ханкок се състоеше от кавалерия, пехота и артилерия „и имаше такъв застрашителен и войнствен вид, както всяка част, която отива да срещне врага на бойното поле“.

По време на похода към Пони Форк някои от вождовете избързаха напред, за да предупредят шайенските воини за идването на войниците. Други яздеха заедно с Уинкуп, който по-късно каза за тях, че са изразявали по различни начини „страха си от последиците на похода – страх не за своя живот или свобода, но от паниката, която те очакваха да избухне сред жените и децата им при пристигането на войските.“

Междувременно лагерът на шайените беше научил за приближаването на колоната войници. Пратениците съобщиха, че Стареца с гръмотевицата е сърдит, защото Римския нос не е отишъл да се срещне с него във форт Ларнид. Римския нос бе поласкан, но нито той, нито Убиеца на йоните (чиито сиукси лагеруваха наблизо) имаха каквото и да е намерение да допуснат Стареца с гръмотевицата и войниците му близо до техните незащитени села. Римския нос и Убиеца на йоните събраха около триста воини и ги поведоха на разузнаване към приближаващата се колона. Навсякъде около селата си те подпалиха прерийната трева, за да не могат войниците да лагеруват наблизо.

През деня Убиеца на поните отиде напред, за да посрещне колоната и да преговаря с Ханкок. Воинът каза на генерала, че ако войниците не лагеруват много близо до селата, той и Римския нос ще се срещнат е него на съвет следната сутрин. Към залез-слънце войниците спряха на лагер; те все още бяха на няколко мили от вигвамите в Пони Форк. Бе тринадесетият ден на април, Луната, когато се появява червената трева.

През нощта Убиеца на поните и няколко шайенски вождове напуснаха лагера на войниците и отидоха в селата си, за да свикат съвет и да решат какво да предприемат. Между вождовете обаче имаше толкова много разногласия, че не се стигна до нищо. Римския нос искаше да се вдигнат вигвамите и да се оттеглят на север, като се разпръснат по такъв начин, че войниците да не могат да ги заловят, но вождовете, които бяха видели силата на войниците на Ханкок, не искаха да ги предизвикват.

На сутринта вождовете се опитаха да убедят Римския нос да ги придружи на съвета с Ханкок, но бойният водач подозираше клопка. Освен това дали Стареца с гръмотевицата не беше избрал именно него и не беше ли повел цяла армия войници през прерията, за да залови Римския нос? Когато сутринта преваляше, Мечока реши, че ще е най-добре да отиде в лагера на войниците. Ханкок се държеше надменно и настояваше да узнае къде е Римския нос. Мечока се опита да бъде дипломатичен – той каза, че Римския нос и другите вождове са били забавени от лов на бизони. Това само разяри Ханкок. Той заяви на Мечока, че ще поведе войските си към селото и ще лагерува там, докато не се срещне с Римския нос. Мечока не отговори, нехайно се метна на коня си, няколко минути се отдалечаваше бавно и след това препусна към селото с цялата бързина, на която конят му бе способен.

Новината, че войниците пристигат, веднага разтревожи индианския стан. „Ще изляза сам на коня си и ще убия Ханкок“ – провикна се Римския нос. Нямаше време да се вдигат вигвамите или да се опакова каквото и да било. Само качиха жените и децата на мустангите – те препуснаха в галоп на север. След това всички се въоръжиха с лъкове, копия, пушки, ножове и боздугани. Вождовете определиха Римския нос за военен водач, но настояха Мечока да язди до него, за да бъдат сигурни, че в яда си водачът няма да направи нещо неразумно.

Римския нос сложи офицерския си мундир със златни еполети, лъскави като тези на Ханкок. Той мушна една карабина в драгунския си калъф и два пистолета в колана си и понеже имаше малко муниции, добави лъка и колчана си. В последния момент взе и едно бяло знаме. Той строи отряда си от триста воини насред прерията в дълга една миля редица. Индианците с вдигнати и украсени със знаменца копия, опънати лъкове и готови за стрелба пушки и пистолети последваха Римския нос, за да пресрещнат хиляда и четиристотинте войници и техните големи, гръмотевични топове.

– Този офицер, когото наричат Ханкок – каза им Мечока Римския нос, – търси повод за бой. Ще го убия пред собствените му хора и ще има за какво да се бият. Мечока отговори предпазливо, като изтъкна, че войниците са почти пет пъти повече от тях, че са въоръжени със скорострелни пушки и големи топове, конете им са със загладен косъм, охранени от зърно, докато мустангите, на които жените и децата им се отдалечаваха, са измършавели след зимата без паша. Ако се стигне до сражение, войниците ще могат да ги изловят и ще ги избият до крак.

Няколко минути по-късно те видяха колоната да се приближава и разбраха, че също са забелязани, защото войската се престрои пред тях в редица. Твърдия задник Къстър разгърна кавалеристите си за бой и с галоп те се строиха в редица с извадени саби.

Римския нос спокойно даде знак на воините си да спрат. Той издигна бялото си знаме. Тогава войниците забавиха ход, приближиха се на около сто и петдесет ярда от индианците и също спряха. От силния вятър флагчетата и знаменцата по двете редици плющяха. След около минута индианците видяха Високия вожд Уинкуп да язди самичък напред. „Те обкръжиха коня ми – каза в последствие Уинкуп. – Бяха много доволни, че ме виждат тук и казаха, че сега знаят, че всичко ще бъде наред и няма да им се случи нищо лошо… Поведох главните водачи се срещнахме с генерал Ханкок, с офицерите му и техните щабове почти на средата между двата фронта.“

Римския нос се приближи до офицерите; той седеше на коня си с лице към Стареца с гръмотевицата и го гледаше право в очите.

– Война ли искате или мир? – запита Ханкок остро.

– Не искаме война – отговори Римския нос. – Ако я искахме нямаше да дойдем толкова близо до големите ви топове.

– Защо не дойдохте на съвета във форт Ларнид? – продължи Ханкок.

– Конете ми са слаби – отговори Римския нос – пък и всеки, който идваше при мен, ми разказваше различни неща за твоите намерения.

Високия бик, Мечока и Сивата брада се бяха събрали наблизо. Те бяха загрижени, защото Римския нос се държеше някак прекалено спокойно. Мечока се обади и помоли генерала да не разрешава на войниците си да се приближават повече до индианския лагер.

– Не можахме да задържи жените и децата си – каза той. – Те бяха изплашени, избягаха надалеч и няма да се завърнат. Те се страхуват от войниците.

– Трябва да ги върнете – заповяда рязко Ханкок – и аз очаквам да го сторите.

Когато мечока се обърна назад съкрушен, Римския нос тихо му нареди да отведе вождовете обратно до индианския фронт.

– Ще убия Ханкок – каза той.

Мечока сграбчи юздата на коня му, отведе го настрана и го предупреди, че това сигурно ще доведе до изтреблението на цялото племе. Вятърът се засили и вдигаше пясък, който затрудняваше преговорите. След като заповяда на вождовете да тръгнат веднага да върнат жените и децата си, Ханкок обяви съвета за приключен.

Макар че вождовете и воините се отправиха покорно по посоката, в която бяха поели жените и децата им те не ги доведоха обратно, нито пък сами се върнаха. С нарастващ гняв Ханкок изчака ден-два. После заповяда на Къстър да поведе кавалерията си след индианците и придвижи пехотата си към изоставения лагер. Вигвамите и вещите в тях бяха методично описани, след което всичко бе изгорено – 251 вигвама, 962 наметала от бизонска кожа, 436 седла, стотици ласа, рогозки и прибори за ядене и друга всекидневна употреба. Войниците унищожиха всичко, което индианците притежаваха, с изключение на мустангите, които воините яздеха, и одеялата и дрехите на гърба им.

Безсилната ярост на воините кучета и техните сиукски съюзници при опожаряването на селата им избухна по прериите. Те нападаха пощенски станции, изскубваха телеграфни жици, атакуваха лагерите на работниците по железопътната линия и блокираха движението по пътя край Смоуки Хил. Овърленд Експрес издаде заповед до служителите си: „Ако индианците се приближат дотолкова, че могат да бъдат обстрелвани, стреляйте. Не ги жалете, защото и те няма да ви пожалят, генерал Ханкок ще защитава вас и собствеността ви.“ Войната, която генерал Ханкок дойде да предотврати, сега сам глупаво ускоряваше. Къстър и неговият Седми кавалерийски полк препускаха от форт на форт, но не намериха индианците.

„Съжалявам, че трябва да го кажа, но походът на генерал Ханкок не донесе нищо добро, напротив – предизвика много злини.“ – писа служителят от Бюрото по индианските въпроси Томас Мърфи до комисаря Тейлър във Вашингтон.

Черните мустаци Санбърн информира министъра на вътрешните работи: „Операцията на генерал Ханкок беше толкова пагубна за обществения интерес и в същото време ми изглежда толкова безчовечна, че смятам за редно да Ви съобщя възгледите си по въпроса… За една могъща нация като нашата, воденето на война с няколко разпръснати номади при такива обстоятелства е изключително срамно зрелище, безподобна несправедливост, едно крайно отблъскващо престъпление за цялата нация, което рано или късно ще навлече върху нас или нашите потомци божия гняв.“

В доклада си до министъра на войната Стентън Великия воин Шърман изрази друго мнение:

„Моето становище е, че ако на петдесет индианци бъде дадена възможност да останат между Арканзас и Плат, ще трябва да охраняваме всяка пощенска станция, всеки влак и всички групи железопътни работници. С други думи, петдесет враждебни индианци ще държат в мат три хиляди войници. По-добре е да ги изведем от тези земи колкото може по-скоро; и няма голяма разлика дали ще ги придумат комисарите по индианските въпроси, или ще ги избием.“

Висшите правителствени органи внушиха на Шърман да се опита да придума индианците с мирна комисия. Така през лятото на 1867 г. той образува комисия от Тейлър, Хендерсън, Тапан. Санбърн, Харни и Тери – същата група щеше да се опита да сключи мир с Червения облак във форт Ларами по-късно през есента (виж предната глава). Ханкок бе отзован от прериите и войниците му бяха разпределени по фортовете край пътищата.

Новият мирен план за южните прерии включваше не само шайените и арапахите, но и кайовите, команчите и прерийните апачи. Всички тези племена щяха да бъдат настанени в един голям резерват на юг от река Арканзас и правителството щеше да им даде стада добитък и да ги научи на земеделие.

Медисин Лодж Крийк, на шестдесет мили южно от форт Ларнид, беше мястото на мирния съвет, а заседанията щяха да се състоят в началото на октомври. За да се осигури присъствието на всички значими вождове, Бюрото по индианските въпроси струпа подаръци във форт Ларнид и изпрати няколко внимателно подбрани куриери. Джордж Беят, който сега работеше като преводач при Високия вожд Уинкуп, бе един от пратениците. Без затруднение той убеди Черния котел да дойде. Малкия гарван от арапахите и Десет мечки от команчите също бяха готови да пътуват за съвета до река Медисин Лодж Крийк. Но когато Бент отиде в лагерите на воините кучета, той установи, че водачите им нямат желание да го изслушат. Стареца с гръмотевицата ги бе направил бдителни при срещите им с войнишките вождове. Римския нос направо заяви, че няма да дойде при Медисин Лодж Крийк, ако Великия воин Шърман е там.

Бент знаеше, а и комисарите знаеха, че Римския нос е ключът за всяко мирно споразумение с шайените. На военния водач сега се подчиняваха неколкостотин бойци от всички шайенски общности. Ако Римския нос не подпишеше договора, той би бил невалиден, що се отнася до мира в Канзас. Вероятно по предложение на Бент, Едмънд Герие бе избран да посети Римския нос, за да го убеди, че трябва да се яви в Медисин Лодж Крийк поне за едно предварително обсъждане. Герие, който бе преживял Сенд Крийк, бе женен за сестрата на Бент; Римския нос бе женен за братовчедка на Герие. С такива семейни връзки преговорите се улесняваха. На 27 септември Герие пристигна в Медисин Лодж с Римския нос и Сивата брада. Римския нос бе настоял Сивата брада да дойде като негов говорител; Сивата брада знаеше малко английски и преводачите трудно биха го заблудили. Наблюдателят Томас Мърфи, който ръководеше приготовленията, предшествуващи пристигането на комисарите, топло посрещна шайенските вождове, съобщи им, че за тях предстоящият съвет ще бъде особено важен и им обеща, че комисарите ще им осигурят хранителни припаси, ще им подадат ръце и ще подготвят добър път към мира.

– Само куче би се втурнало да яде храните ви – отговори Сивата брада. – Провизиите, които ни давате, ни разболяват. Ние можем да живеем от бизоните, но не виждаме главното, от което се нуждаем – барут, олово и капсули. Когато ни ги донесете, ще повярвам, че сте искрени.

Мърфи отговори, че Съединените щати подаряват муниции само на дружески настроените индианци и поиска да знае защо някои шайени са толкова враждебно настроени, че продължават набезите си.

– Защото Ханкок изгори селото ни – отговориха в хор Римския нос и Сивата брада. – Ние само си отмъщаваме за това.

Мърфи ги увери, че Великия баща не е разрешавал изгарянето на селото; Великия баща вече е преместил Ханкок от прериите заради извършените злини. Що се отнася до Великия воин Шърман, против чието присъствие Римския нос възразява, Великия баща също го е отзовал във Вашингтон. Накрая Римския нос се съгласи на компромис. Той и последователите му ще установят лагера си на Симарън на шестдесет мили оттук, ще следят съвета оттам и ако той им хареса, ще дойдат да участват.

Беше луната на променливото време, 16 октомври, когато край Медисин Лодж Крийк, в красива дъбрава от високи дървета започна съветът. Арапахите, команчите, кайовите и прерийните апачи стануваха край гористия бряг близо до седалището на съвета. Черния котел избра отсрещния бряг на реката. В случай на неприятности поне рекичката щеше да го отделя от двестате кавалеристи, които охраняваха комисарите. Римския нос и вождовете на воините кучета държаха бързоходци в лагера на Черния котел, за да се осведомяват за хода на мирните преговори. Тези бързоходци следяха Черния котел така, като и комисарите – те нямаха намерение да му разрешат да подпише лош договор от името на шайенския народ.

Въпреки че повече от четири хиляди индианци бяха събрани край Медисън Лодж, присъстващите шайени бяха толкова малко, че съветът започна като нещо, което се отнася само до кайовите, команчите и арапахите. Това тревожеше комисарите, чиято основна задача бе да сключат мир с враждебните воини кучета и да ги убедят, че най-доброто за тях е предлаганият резерват под Арканзас. Черния котел, Малкото наметало и Джордж Бент привлякоха някои от съпротивляващите се вождове, но другите бяха много враждебно настроени и дори заплашваха, че ще убият всички коне на Черния Котел, ако той не се оттегли от съвета.

На 21 октомври кайовите и команчите подписаха договора, като се задължиха да споделят резервата с шайените и арапахите и между другите неща, да ограничат лова на бизони под Арканзас, както и да оттеглят възраженията си срещу строителството на железопътната линия, която се изграждаше успоредно на пътя край Смоуки Хил. Черния котел обаче не беше съгласен да подпише, преди да пристигнат повече шайенски вождове. Малкия гарван и арапачите не искаха да подпишат без шайените. Разочарованите комисари се съгласиха да почакат още една седмица, докато черния котел и Малкото наметало отидат в лагера на воините кучета и проведат своя кампания за убеждаване. Минаха 5 дни без шайените да се появят. После, късно следобед на 26 октомври, Малкото наметало се завърна от лагера на воините кучета.