Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Глава девета
Кочис и апачите партизани

1871 г.

28 януари. Париж капитулира пред пруската армия. 18 март. Въстание на Комуната в Париж. 10 май. Подписан френско-пруския мирен договор; Франция отстъпва Елзас и Лотарингия на Прусия. 28 май. Въстанието в Париж е потушено. 5 октомври. Голям пожар в Чикаго. 12 октомври. Президентът Грант издава прокламация срещу Ку Клукс Клан. 10 ноември. В Африка Хенри Стенли4343
  Хенри Стенли (1841–1904) – английски изследовател на Централна Африка, където започва съвместна работа е Ливингстън. Изследвал е Конго (бел.ред.).


[Закрыть] намира д-р Ливингстън4444
  Дейвид Ливингстън (1813–1873) – шотландски мисионер и пътешественик, изследовател на Централна и Южна Африка (бел.ред.).


[Закрыть]. Художниците-импресионисти организират първата си изложба в Париж. Дарвин издава „Произходът на видовете“.

1872 г.

1 март. Йелоустоунският национален парк е определен загражданите на Съединените щати. Корумпираният „кръг на Ери“ на Джеймс Фиск и Джей Гулд се разпада. Юни. Конгресът на САЩ премахва федералния подоходен данък. Октомври. Видни републиканци са обвинени, че са получавали акции на Кредит Мобилие в замяна за политическо влияние, изгодно на железопътната линия на Юниън Пасифик. 5 ноември. В Рочестър, Ню Йорк, Скюзън Антъни и други боркини за правата на жените са арестувани при опит да гласуват. 6 ноември. Президентът Грант е избран за втори мандат.

Когато бях млад, обхождах тези земи на изток и на запад, без да видя други хора освен апачите. След много лета аз тръгнах отново и видях, че нов народ е дошъл да отнеме страната. Как така? Защо стана така, че животът на апачите виси на косъм? Те бродят по хълмовете и прериите и искат небесата да се стоварят върху тях. Някога апачите бяха велик народ; сега са съвсем малко и затова искат да умрат и носят живота си на върха на пръстите си.

Кочис от апачите чирикахуа

Аз не искам повече да бягам из планините. Искам да сключа един голям договор… Ще спазвам думата си, докато камъните се стопят… Бог създаде белия човек, и бог създаде апача и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек. Искам да сключа договор, който ще е траен, за да можем и двамата да пътуваме из страната и да нямаме неприятности.

Делшай от апачите тонто

Ако не беше клането, сега тук щеше да има много повече хора, но след клането кой би могъл да издържи? Когато сключих мир с лейтенант Уитман, сърцето ми беше много голямо и щастливо. Хората в Тусон и Сан Хавиер трябва да са луди. Те действаха като че нямат нито глави, нито сърца… Те сигурно са жадни за нашата кръв… Тези хора от Тусон пишат във вестниците и предлагат своя разказ. Апачите нямат кой да разкаже за станалото от тяхно име.

Ескиминсин от апачите аравайпа

След посещението на Червения облак през лятото на 1870 г. комисарят Или Паркър и другите правителствени чиновници обсъждаха дали е целесъобразно да се покани големият апачески вожд Кочис във Вашингтон. Макар че със заминаването на Звездния вожд Карлтън след Гражданската война, в земята на апачите спряха военните кампании, постоянно ставаха стълкновения между скитащи индиански отряди и бели заселници, миньори и превозвачи, които непрекъснато навлизаха в родните им земи. Правителството създаде четири резервата в Ню Мексико и Аризона за различните групи, но много малко апачи отидоха да живеят в тях. Комисарят Паркър се надяваше, че Кочис може да помогне за установяване на постоянен мир в апаческите земи и поиска представителят на бюрото в района да покани вожда във Вашингтон.

Чак през пролетта на 1871 г. белите хора успяха да намерят Кочис и когато установиха връзка, вождът отклони поканата на правителството. Той простичко заяви, че не вярва нито на военните, нито на цивилните представители на Съединените щати.

Кочис беше от апачите чирикахуа. Той беше по-висок от повечето от хората си, с широки рамене и развит гръден кош, лицето му бе интелигентно, с черни очи, широк прав нос, много високо чело, гъста черна коса. Белите, които го бяха срещали, казваха, че има спокоен нрав и е много спретнат и чист.

Когато американците за първи път дойдоха в Аризона, Кочис ги посрещна. През 1856 г., по време на среща с майор Инок Стийн от Първия драгунски полк на САЩ, Кочис обеща да дава на американците да пресичат земите на чирикахуа по южния път за Калифорния. Той не възрази, когато Батърфийлд Овърленд Мейл4545
  Батърфийлд Овърленд Мейл – пощенска компания в САЩ (бел.прев.).


[Закрыть] установи една пощенска станция в прохода Апач. Всъщност живеещите наблизо чирикахуаи сечаха дърва за станцията, като ги разменяха за продукти.

После, през един февруарски ден на 1861 г., Кочис получи вест от прохода Апач, с която го викаха да дойде в станцията за среща с един офицер. Като очакваше, че ще е нещо обикновено, Кочис тръгна с петима души от семейството си – брат му, двама племенници, една жена и едно дете. Офицерът, който искаше да го види, бе лейтенант Джордж Баскъм от Седми пехотен полк. Той бе изпратен с рота войници да освободи добитъка и едно момче метис, отвлечени от ранчото на Джон Уорд. Уорд беше обвинил хората на Кочис, че са отвлекли добитъка и момчето.

Веднага след като Кочис и близките му влязоха в палатката на Баскъм, дванадесет войници я обкръжиха, а лейтенантът безцеремонно поиска индианците да върнат добитъка и момчето.

Кочис беше чул за плененото момче. Той каза, че една банда койотероси от Хила са нападнали ранчото на Уорд и вероятно са в Блак Маунтин. Кочис смяташе, че ще може да уреди откуп. В отговор Баскъм го обвини, че задържат момчето и добитъка. Отначало Кочис помисли, че младият офицер се шегува. Баскъм обаче беше избухлив и когато Кочис отхвърли обвиненията, лейтенантът заповяда да го арестуват с близките му и заяви, че ще ги държи заложници до освобождаването на добитъка и момчето.

В момента, когато войниците влязоха да го арестуват, Кочис преряза дупка в палатката и избяга под куршумите им. Макар и ранен, той успя да се спаси от преследването на Баскъм, но близките му бяха задържани като пленници. За да ги освободят, Кочис и воините му плениха на Батърфийлд Трайъл трима бели мъже и се опитаха да уредят размяна с лейтенанта.

Баскъм отказа да се разменят, преди да върнат откраднатия добитък и момчето.

Разярен, защото Баскъм не желаеше да повярва, че хората му са невинни, Кочис блокира прохода Апач и обсади пехотната рота в пощенската станция. След като даде на Баскъм още една възможност за размяна, Кочис екзекутира пленниците си, като ги обезобрази с копия – жестокост, която апачите бяха усвоили от испанците. Няколко дни по-късно лейтенант Баскъм си отмъсти, като обеси тримата мъже – роднини на Кочис.

От този момент нататък чирикахуаите прехвърлиха омразата си от испанците върху американците. Четвърт столетие те и другите апачи щяха да водят непрекъсната партизанска война, която по човешки жертви и държавни средства щеше да бъде най-разточителната индианска война.

По това време (1861 г.) големият военен вожд на апачите беше Мангас Колорадо, или Червените ръкави, седемдесетгодишен мимбреньо, който по ръст превишаваше високия Кочис. Той имаше последователи в много отряди в Югоизточна Аризона и в Югозападно Ню Мексико. След случая с Баскъм двамата мъже обединиха силите си, за да прогонят американците от родината си. Те нападаха керваните от фургони, спряха движението на дилижансите и пощата и изгониха няколкостотин бели миньори от територията си от планините Чирикахуа до Могольоните. След като сините и сивите куртки започнаха своята Гражданска война, Мангас и Кочис влизаха в малки сражения със сивите куртки, докато те не се изтеглиха на изток.

И тогава, през 1862 г., Звездният вожд Карлтън пристигна от Калифорния с хилядите си сини куртки, като използува стария път, който минаваше през сърцето на земите на чирикахуа. Отначало те идваха на малки групи и винаги спираха за вода при извора до изоставената пощенска станция в прохода Апач. На 15 юли, Луната на коня, Мангас и Кочис разположиха петстотин воини по скалистите височини, които се извисяваха над прохода и извора. Три пехотни роти сини куртки, отряд кавалеристи и два фургона се приближаваха от запад. Когато колоната от триста войници навлезе в прохода, апачите внезапно атакуваха с куршуми и стрели. Войниците отговаряха на огъня пет минути и после се изтеглиха от прохода.

Апачите не ги последваха. Те знаеха, че сивите куртки ще се върнат. След като се престроиха, пехотинците отново настъпиха към прохода, този път фургоните ги прикриваха в тил. Войниците се доближиха на няколкостотин ярда от изворите, но там нямаше къде да се скрият, а от височините ги наблюдаваха апачите. Няколко минути сините куртки удържаха позицията си. Тогава се приближиха фургоните. Внезапно от тях избухнаха големи огнени кълба. Вдигнаха се облаци черен дим, силен гръм отекна между високите скали и парчета летящ метал засвистяха във въздуха. Апачите бяха чували малките оръдия на испанците, но тези големи, гръмотевични фургони-топове сееха ужас и смърт. Сега воините отстъпиха и сините куртки се придвижиха, за да овладеят сладките води на изворите.

Мангас и Кочис все още не смятаха да се предават. Ако можеха да измъкнат малки отряди войници далеч от фургоните-топове, те някак биха могли да ги победят. На сутринта индианците видяха взвод кавалеристи да язди обратно на запад, вероятно за да предупреди другите войници, пристигащи оттам. Мангас взе петдесет воини на коне и препусна надолу, за да отреже пътя на белите. В последвалото сражение в движение Мангас бе ранен в гърдите и падна от коня си в безсъзнание. Объркани от загубата на водача си, воините прекъснаха боя и пренесоха окървавеното тяло на Мангас обратно във височините.

Кочис бе решен да спаси живота на Мангас. Вместо да се довери на знахарите и техните заклинания и баене, той привърза тъста си с въже към коня му и с ескорт воини язди без почивка в южна посока цели сто мили до мексиканското село Ханос. Един много известен мексикански хирург живееше там. Когато му предадоха безпомощното тяло на Мангас Колорадо, той получи и следния кратък ултиматум: „Направи го здрав! Ако той умре, това село също ще умре.“

След няколко месеца Мангас се върна в своите планини Мимбрес, обут в кожени панталони и китайски сандали, със сарапе4646
  Сарапе – вид вълнено одеяло или памучна наметка с шарки (бел.прев.).


[Закрыть] и широкопола сламена шапка, която бе получил в Мексико. Той бе отслабнал и лицето му беше още по-набръчкано, но все още можеше да изпревари на кон воини, родени половин век след него, и да стреля по-добре от тях. Докато почиваше в планините си, той дочу, че Звездния вожд Карлтън събрал мескалеросите и ги затворил в Боске Редондо. Той научи, че сините куртки търсят апачите навсякъде и ги убиват със своите фургони-топове, както бяха убили шестдесет и трима от неговите и на Кочис воини в прохода Апач.

По Времето на летящите мравки (януари 1863 г.) Мангас стануваше на река Мимбрес. От известно време той мислеше как да постигне мир за всички апачи, преди да умре. Той си спомняше договора, който бе подписал в Санта Фе през 1852 г. През онази година апачите и народът на Съединените щати се бяха съгласили на вечен мир и приятелство. Няколко години имаше мир и приятелство, но сега имаше вражда и смърт. Той искаше да види народа си да живее отново мирно. Мангас знаеше, че дори най-смелите и ловки млади воини като Викторио и Херонимо не могат да победят огромната мощ на Съединените щати. Може би беше време за нов договор с американците и техните войници със сини куртки, които бяха станали многобройни като летящите мравки.

Един ден до лагера на Мангас се приближи мексиканец с бяло знаме. Той каза, че наблизо има няколко войници, които искат да говорят за мир. За Мангас идването им беше като изпратено от провидението. Той би предпочел да разговаря с някой звезден вожд, но се съгласи да отиде и да се срещне с малкия капитан4747
  Capitan (исп.) – капитан, в случая командир, пълководец (бел.ред.).


[Закрыть] Едмънд Шърланд от Калифорнийския доброволчески полк. Воините мимбреньос го предупредиха да не отива. Не си ли спомня какво стана с Кочис, когато той отиде да се срещне с войниците в прохода Апач? Мангас не обърна внимание на опасенията им. В края на краищата не е ли той само един старец? Каква злина могат да сторят войниците на един стар човек, който иска да говори за мир? Воините настояваха да го придружи охрана.

Избрани бяха петнадесет души, които тръгнаха нагоре по пътеката към лагера на войниците.

Когато се приближиха до лагера толкова, че се виждаха, те изчакаха да се покаже капитанът. Идин миньор, който говореше испански, дойде да придружи Мангас до лагера, но охраната не искаше да остави вожда си да отиде там, докато капитан Шърланд не издигна бялото знаме. Веднага след това Мангас заповяда на воините си да се върнат обратно – той реши да отиде сам. Беше под закрилата на примирието и щеше да е в пълна безопасност. Мангас тръгна на кон към войнишкия лагер, но едва воините му бяха изчезнали от погледа, когато дузина войници изскочиха от храсталаците зад него с готови за стрелба пушки. Той бе пленен.

„Ние бързо заведохме Мангас в нашия лагер край стария форт Маклийн – казва Даниъл Конър, един от миньорите, които пътуваха с Калифорнийските доброволци – и пристигнахме навреме, за да посрещнем генерал Уест и командуваните от него войски. Генералът отиде да види задържания Мангас. Приличаше на пигмей пред стария вожд, който по ръст се извисяваше над всички околни. Мангас изглеждаше загрижен и отказваше да говори, като очевидно смяташе, че е направил голяма грешка, като се е доверил на бледоликите.“

Двама войници трябваше да пазят Мангас и тъй като с падането на нощта въздухът стана много студен, те запалиха огън от цепеници, за да не премръзнат заедно с пленника. Един от Калифорнийските доброволци, редник Кларк Стокинг, впоследствие съобщи, че е чул генерал Джоузеф Уест да заповядва на стражите: „Утре сутринта го искам мъртъв или жив, разбрахте ли, искам го мъртъв!“

Тъй като апачите на Мангас бяха в околността, щом се стъмни, белите сложиха допълнителни постове около лагера. Даниъл Конър бе един от тях и когато обхождаше поста си точно преди полунощ, той забеляза, че войниците, които охраняват Мангас, закачат стария вожд и той непрекъснато си свива краката под одеялото. Любопитен да разбере какво всъщност правят те, Конър застана извън осветеното от огъня пространство и започна да ги наблюдава. Те нажежаваха щиковете си на огъня и ги допираха до петите и краката на Мангас. След като вождът изтърпя това мъчение няколко пъти, той се надигна и личеше, че е възмутен до дъното на душата, като казваше на, стражите по испански, че не е дете, за да си играят с него. Но речта му бе бързо пресечена – щом запротестира, двамата стражи грабнаха мускетите си, насочиха ги към него и почти едновременно простреляха тялото му.

Когато Мангас падна назад, пазачите изпразниха мускетите си в него. Единият войник го скалпира, другият му отряза главата и я свари, за да свали месото и да продаде черепа на някой френолог на Изток. Обезглавеното тяло бе изхвърлено в един ров. Официалният военен доклад твърдеше, че Мангас е убит „при опит за бягство“.

След това, както се изразява Даниъл Конър, „индианците започнаха сериозна война… Изглежда, се мъчеха да отмъстят за смъртта му с цялата си мощ.“

От земите на чирикахуаите в Аризона до планините Мимбрес в Ню Мексико Кочис и неговите триста воини започнаха кампания, за да прогонят белите предатели или да изгубят живота си в тази битка. Викторио събра друг отряд, като привлече и мескалероси, избягали от Боске Редондо. Те нападаха поселищата и пътищата край Рио Гранде, от Хорнадо дел Муерго до Ел Пасо. В продължение на две години тези малки апачески армии предизвикваха безредици в Югозапада. Повечето бяха въоръжени само с лъкове и стрели, стрелите бяха направени от крехки трифутови тръстикови стъбла с три пера и триъгълни, дълги един инч, кварцови върхове, изострени като игли. Прикрепени за стъблата с назъбени вдлъбнатини вместо с ремъци или връзки, тези оръжия изискваха внимателно боравене, но когато остриетата достигнеха целта си, те се врязваха с разкъсващата сила на куршум. Апачите се биеха добре с това, с което разполагаха, но по брой враговете им ги превъзхождаха стократно, затова от бъдещето си индианците очакваха само смърт или плен.

След края на Гражданската война и отпътуването на генерал Карлтън правителството на Съединените щати предприе стъпки за мир с апачите. През Луната на големите листа (21 април 1865 г.) Викторио и Нана се срещнаха в Санта Рита с представител на Съединените щати. „Аз и народът ми искаме мир – каза Викторио. – Изморени сме от войната. Бедни сме и ние, и семействата, ни – имаме много малко ядене и дрехи. Искаме да сключим мир, траен мир, такъв, който те да спазват… Измих ръцете и устата си със студена прясна вода и това, което казвам, е истина.“

– Можете да ни вярвате – добави Нана.

Отговорът на агента бе кратък: „Аз не съм дошъл да искам от вас да сключите мир, а да ви съобщя, че ще имате мир, ако отидете в резервата в Боске Редондо.“

За Боске Редондо те бяха чули много и все лоши неща. „Аз нямам джобове, в които да сложа твоите думи – сухо отговори Нана. – Но думите потънаха дълбоко в сърцето ми. Те няма да бъдат забравени.“

Викторио поиска двудневна отсрочка, преди да тръгне към резервата. Той искаше да събере всичките си хора и коне и обеща да се срещне с агента отново на 23 април в Пинос Алтос.

Агентът чака в Пинос Алтос цели четири дни, но нито един апач не се появи. Те предпочетоха глада, лишенията и смъртта пред отиването в омразното Боске. Някои се отклониха на юг в Мексико, други се присъединиха към Кочис в Драгунските планини. След преживяното в прохода Апач и след убийството на Мангас Кочис дори не бе отговорил на мирните предложения. През следващите пет години апачите обикновено избягваха американските фортове и поселища. Но щом някой фермер или миньор се отпуснеше, група индианци се спускаше да отвлече конете или добитъка му – така те водеха партизанска война. Към 1870 г. нападенията зачестиха и тъй като Кочис бе вождът, когото белите най-добре познаваха, обикновено той отговаряше за враждебните действия независимо къде ставаха.

Затова през пролетта на 1871 г. комисарят по индианските въпроси така упорито призоваваше Кочис да посети Вашингтон. Кочис обаче не можеше да повярва, че нещо се е променило. Той все още нямаше доверие на представителите на правителството на Съединените щати. Няколко седмици по-късно, след събитията с Ескиминсин и аравайпите в Кемп Грант, Кочис бе още по-категоричен, че никой апач никога не трябва да поставя живота си в ръцете на изменниците американци.

Ескиминсин и малкият му отряд от 150 последователи живееха край Аравайпа Крийк. Племето им носеше името на тази река. Тя бе на север от териториите на Кочис, между река Сан Педро и планините Галиуро. Ескиминсин беше набит апач, с леко криви крака и с лице на красив булдог. Понякога той беше добродушен, понякога свиреп. Един ден през февруари 1871 г. Ескиминсин влезе в Кемп Грант – малък пост на мястото, където Аравайпа Крийк се влива в Сан Педро. Той беше чувал, че лейтенант Ройъл Уитман е приятелски настроен и поиска да се срещне с него.

Ескиминсин каза на Уитман, че хората му вече нямат свой дом и не могат да си построят нов, защото сините куртки постоянно ги преследват и стрелят по тях само защото са апачи. Той поиска да сключи мир, за да могат хората му да се установят край Аразайпа и да отглеждат там реколти.

Уитман попита Ескиминсин защо не отиде в Уайт Маунтинс, където правителството бе заделило земя за резерват. „Там няма наши земи – отговори вождът, – нито пък хората там са наши. Ние сме в мир с тях (с койотеросите), но никога не сме се смесвали с тях. Нашите бащи са живели в тези планини и са отглеждали царевица в тази долина. Тук сме се научили да правим мескал4848
  Ескиминсин е нямал предвид алкохолното питие, познато под същото име, а печените листа на агавето, сладко и хранително ястие, което се пече в дупки в земята. Апачите мескалерос са получили името си от него (бел.авт.).


[Закрыть] – основната ни храна; и лете, и зиме не остане без продукти. В Уайт Маунтинс няма какво да ядем и се разболяваме. Някои от нашите хора бяха за кратко време там, но не останаха доволни и всички казаха: «Искаме да отидем в Аравайпа, да сключим окончателен мир и никога да не го нарушаваме!»“

Лейтенант Уитман отговори на Ескиминсин, че не е упълномощен да сключи мир с отряда му, но ако те предадат огнестрелните си оръжия, той може да им разреши да останат близо до форта като военнопленници, докато получи разрешение и инструкции от висшето си началство. Ескиминсин се съгласи и аравайпите започнаха да пристигат на групи и да предават пушките си, а някои дори лъковете и стрелите си. Те си построиха село на няколко мили нагоре по рекичката, посяха царевица и започнаха да пекат мескал. Впечатлен от трудолюбието им, Уитман ги наемаше да косят сено за кавалерийските коне на лагера, за да могат да спечелят пари за закупуване на продукти.

Съседните скотовъдци също използуваха някои от тях като наемни работници. Експериментът протичаше толкова добре, че към средата на март повече от сто апачи, включително и някои пинали4949
  Индианци от клона на апачите пинал (бел.прев.).


[Закрыть], се бяха присъединили към хората на Ескиминсин, а през ден пристигаха нови.

Междувременно Уитман писмено бе обяснил положението на военните си началници, като искаше разпореждания. Но към края на април запитването му бе върнато с нареждане да го подаде отново по установения от правителството ред. Лейтенантът беше неспокоен, тъй като знаеше, че цялата отговорност за действията на апачите на Ескиминсин пада върху него и затова отблизо следеше всяко тяхно движение.

На 10 април апачи нападнаха Сан Хавиер на юг от Тусон и откраднаха добитък и коне. На 13 април четирима американци бяха убити при едно нападение на изток от Тусон.

През 1871 г. Тусон беше сборище от три хиляди комарджии, съдържатели на барове, търговци, превозвачи на стоки, златотърсачи и няколко спекуланти, които бяха забогатели през Гражданската война и се надяваха да продължат да печелят от някоя индианска война. За да се предпазва от апачите, тази градска измет бе организирала Комитет за обществена сигурност, но тъй като никой от индианците не се доближаваше до града, комитетът често се мяташе на седлата и потегляше да преследва нападателите в съседните общини. След двата набега през април някои членове на комитета решиха, че нападателите са дошли от селото на Аравайпа, близо до Кемп Грант. Макар че Кемп Грант беше на разстояние от петдесет и пет мили и бе невероятно аравайпите да отидат толкова далеч, за да извършат набезите, повечето граждани на Тусон веднага възприеха предложението. Изобщо те бяха против агенциите, където апачите изкарваха прехраната си с труд и бяха миролюбиви – това водеше до ограничаване броя на войниците и намаляване на свързаното с войните благоденствие.

През последните седмици на април един ветеран и индианските войни на име Уилям Ури започна организирането на поход срещу невъоръжените аравайпи и Кемп Грант. Шестима американци и четиридесет и двама мексиканци се съгласиха да участвуват, но Ури реши, че те не са достатъчно за успешна акция. От индианците папаго, които години преди това бяха покорени от испанските войници и бяха покръстени от испанските свещеници, той набра деветдесет и двама наемници. На 28 април тази застрашителна група от 140 добре въоръжени мъже беше готова да потегли.

Първото предупреждение, което лейтенант Уитман от Кемп Грант получи за похода, бе едно съобщение от малкия военен гарнизон в Тусон, че на двадесет и осми голям отряд е напуснал града с твърдото намерение да изтреби всички индианци край Кемп Грант. Уитман прие съобщението, предадено му от гражданин на кон, в 7.30 часа на 30 април. „Незабавно изпратих двама преводачи на коне до индианския лагер – докладва по-късно Уитман – с нареждане да съобщят на вождовете за положението, а те да доведат всички свои хора в поста… Моите пратеници се върнаха след около час с вестта, че не са открили живи индианци.“

По-малко от три часа преди Уитман да получи предупреждението, хората от Тусон се бяха разгърнали по височините около рекичката и по песъчливите околности на селото на аравайпите. Намиращите се в ниското мъже откриха огън по покритите с трева колиби и когато апачите побягнаха на открито, куршумите от височините ги поваляха. За половин час всички апачи от лагера избягаха, бяха пленени или убити. Пленниците бяха само деца (двадесет и седем на брой) и християните папагоси ги отведоха да ги продадат в робство в Мексико.

Когато Уитман достигна селото, то все още гореше и земята бе покрита с мъртви и обезобразени жени и деца. „Намерих много жени застреляни, докато са спали до вързопите сено, което бяха събрали, за да ни го донесат на сутринта. На ранените, които не бяха успели да избягат, бяха разбили главите с тояги и камъни, други бяха промушени с много стрели, след като са били смъртно ранени с пушечни изстрели. Всички трупове бяха съблечени.“

Лекарят Брисли, придружаващ, лейтенант Уитман, докладва, че две от жените „лежаха в такова положение и външният вид на половите им органи и раните им бе такъв, че няма съмнение, че първо са били изнасилени и след това – застреляни… Едно десетмесечно бебе простреляно два пъти и единият му крак висеше отсечен“.

Уитман се безпокоеше, че преживелите клането, сега избягали в планините, ще го упрекнат, че не ги е защитил. „Мислех, че нашата грижа за мъртвите им ще е за тях доказателство поне за нашето съчувствие и така излезе, защото, докато се грижехме за труповете, много от тях се върнаха и се отдадоха на скръбта си по начин, прекалено див и ужасен, за да бъде описан… Сред всички погребани (около сто) имаше само един старец и едно голямо момче – всички останали бяха жени и деца.“

Загиналите от рани и откритите липсващи трупове попълниха окончателния брой на убитите – до 144. Ескиминсин не се завърна и някои от апачите вярваха, че в отмъщение за клането той ще започне война.

„Жените и децата ми бяха убити пред очите ми – каза на Уитман един от мъжете – и не бях в състояние да ги защитя. Повечето индианци на мое място биха взели нож и биха си прерязали гърлото.“

След като лейтенантът даде дума, че не ще намери покой, докато те не получат възмездие, скърбящите аравайпи се съгласиха да помогнат при построяването на селото и да започнат живота си отново.

В края на краищата с упоритите усилия на Уитман убийците от Тусон бяха изправени пред съд. Защитата твърдеше, че гражданите от Тусон са проследили дирята на апачите убийци право до селото на Аравайпа. Оскар Хатън – пощенски служител в Кемп Грант и свидетел на обвинението, каза: „Изразявам моето дълбоко убеждение, че индианците от този пост никога не са правили група за набези.“

Ф. Остин, търговец на поста, Майлс Ууд, снабдител на говеждо месо, и Уилям Нес, който пренасяше пощата между Кемп Грант и Тусон, направиха подобни изявления. Съдът заседава в продължение на пет дни. Съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, което трая деветнадесет минути. Убийците от Тусон бяха оправдани.

Що се отнася до лейтенант Уитман, осъдителната защита на апачите сложи край на военната му кариера. Той преживя три военнополеви съдилища по смехотворни обвинения и след още няколко години служба без повишение подаде оставка.

Клането при Кемп Грант обаче привлече вниманието на Вашингтон върху апачите. Президентът Грант описа нападението като „стопроцентово убийство“ и заповяда на армията и на Бюрото по индианските въпроси да вземат спешни мерки за установяване на мир в Югозапада.

През юни 1871 г. генерал Джордж Крук пристигна в Тусон, за да поеме командването на военното управление в Аризона. Няколко седмици по-късно Винсънт Колиър, специален представител на Бюрото по индианските въпроси, дойде в Кемп Грант. Двамата мъже бяха крайно заинтересовани от уреждането на среща с водещите апачески вождове, особено с Кочис.

Колиър се срещна първо с Ескиминсин с надежда да го убеди да се върне към мира. Ескиминсин слезе от планините и заяви, че ще се радва да разговаря за мир с комисаря Колиър. „Комисарят вероятно е мислил, че ще срещне един голям капитан – тихо каза Ескиминсин, – но той вижда само един много злочест човек, а не капитан. Ако комисарят ме беше срещнал преди около три месеца, той щеше да види в мен един капитан. Тогава аз имах много хора, но много бяха изклани. Сега имам малко хора. Откакто напуснах това място, аз живея наблизо. Знаех, че имам приятели тук, но се страхувах да се върна. Никога не съм имал много за казване, но мога да кажа, че обичам това място. Казах всичко, което трябваше да казвам, защото имам малко хора, за които да говоря. Ако не беше клането, сега тук щеше да има много повече хора, но след клането кой би могъл да издържи? Когато сключих мир с лейтенант Уитман, сърцето ми беше много голямо и щастливо. Хората от Тусон и Сан Хавиер трябва да са луди. Те действуваха, като че нямат нито глави, нито сърца… Те сигурно са жадни за нашата кръв… Тези хора от Тусон пишат във вестниците и предлагат своя разказ. Апачите нямат кой да разкаже за станалото от тяхно име.“