Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Глава десета
Изпитанието на капитан Джак

1873 г.

6 януари. Конгресът на САЩ започва разследването на скандала около Кредит Мобилие. З март. Законът „Присвояване на заплатите“ увеличава с обратна сила заплатите на конгресмените и държавните служители. 7 май. Морските пехотинци на САЩ дебаркират в Панама, за да защитят живота и имотите на американците там. 15 септември. Последните части на пруската армия напускат Франция. 19 септември. Фалитът на банкерската фирма Джей Кук енд Къмпани слага началото на финансова паника. 20 септември. Нюйоркската фондова борса преустановява операциите си за десет дни. В страната и света започва сериозна икономическа криза. Излизат „Осемдесет дни около света“ на Жул Верн и „Златният век“ на Марк Твен.

Аз съм само един човек. Аз съм гласът на моя народ. Където и да са техните сърца, аз ще говоря. Не искам повече война. Искам да бъда човек. Вие ми отказвате правата на бял човек. Кожата ми е червена, сърцето ми е като на белите, но аз съм модок. Не се страхувам да умра. Аз няма да падна върху скалите. Когато умра, враговете ми ще са под мен. Вашите войници ме нападнаха, когато бях заспал на река Лост. Те ни прогониха в тези скали като ранени елени.

Винаги досега съм казвал на белите хора да дойдат и да се установят в моята страна и че това е тяхна страна и на Капитан Джак, че те могат да живеят тук с мен и аз няма да им се сърдя. Никога не съм получил нищо от никого, само това, което самият аз съм купил и заплатил. Винаги съм живял като бял човек и искам да живея така. Винаги съм се опитвал да, живея в мир.

Аз никога не съм молел нищо от никого. Винаги съм живял от това, което съм могъл да убия и застрелям с пушката си и да уловя в капаните си.

Кинтпуаш (Капитан Джак) от модохите

Калифорнийските индианци бяха меки като климата, в който живееха. Испанците им даваха имена, изграждаха за тях мисии, покръстваха ги и ги развращаваха. Сред калифорнийските индианци племенната структура не бе развита. Всяко село имаше свои водачи, но измежду тези миролюбиви хора нямаше големи военни вождове. След откриването на златото през 1848 г. хиляди бели мъже от целия свят се изсипаха в Калифорния, вземаха каквото искат от покорните индианци, развратиха онези, които испанците не бяха успели да развратят, и после систематично унищожиха цели народности, днес забравени. Никой не помни чилулите, чимарите, уребурите, нипеваите, алонаите и стотината други племена, чиито кости останаха под хилядите мили асфалтови пътища, паркинги и под плочите на жилищните сгради.

Единственото изключение сред покорните индианци от Калифорния бяха модоките, които живееха при по-суровия климат на езерото Туле край границата с Орегон. Белите хора бяха почти непознати на модоките до петдесетте години на XIX век, когато преселниците заприиждаха на рояци, завладяха най-добрите земи и очакваха модоките да се подчинят безропотно. Когато модоките оказаха съпротива, белите нашественици се опитаха да ги унищожат. Модоките отвърнаха със засади. По това време един млад модок на име Кинтпуаш навлизаше в зрелостта си и не можеше да разбере защо модоките и белите хора не могат да живеят заедно, без да се опитват да се избият взаимно. Земите край езерото Туле бяха безкрайни като небето, с достатъчно елени, антилопи, птици, гъски, риби и корени от камас5252
  Камас – растение с хранителни корени (бел.прев.).


[Закрыть] за всички. Кинтпуаш упрекна баща си, че не е сключил мир с белите хора. Баща му, който беше вожд, му обясни, че белите хора са предатели и трябва да бъдат прогонени, за да има мир. Скоро след това вождът бе убит в едно сражение с бели заселници и Кинтпуаш стана вожд на модоките.

Кинтпуаш отиде в поселищата, за да открие бели мъже, на които да може да се вярва и с които да сключи, мир. В Ирека той срещна няколко много добри хора и скоро всички модоки ходеха там да търгуват. „Винаги съм казвал на белите хора, които идват в страната ми – казва Кинтпуаш, – че ако искат дом, в който да живеят, те могат да си направят; аз никога не съм искал да ми плащат за това, че живеят тук, както живеят и моите хора. Харесваше ми, че идват да живеят тук. Обичах да съм с белите хора.“ Младият вожд харесваше и дрехите, които те носеха, къщите и фургоните им и хубавия добитък.

Белите хора около Ирека дадоха на посещаващите ги индианци нови имена, които модоките намираха за забавни и често използуваха помежду си. Кинтпуаш беше Капитан Джак. Някои от другите станаха Куката Джим, Лоцмана Франк, Белязания Чарли, Бостън Чарли, Къдравия доктор, Бродягата Джим, Шоншин Джон и Мъжа на Елън.

По време на Гражданската война на белите между модоките и заселниците имаше неприятности. Ако някой модок не можеше да намери и убие елен за семейството си, той понякога убиваше кравата на фермера, или пък ако му трябваше кон, той вземаше „назаем“ коня от пасището на заселника. Белите приятели на модоките извиняваха това като „данък“, който индианците вземаха от заселниците заради използуването на земите им, но на повечето заселници това не им харесваше и чрез политиците си уредиха договор за прогонването на модоките от земите край езерото Туле.

Комисарите по договора обещаха на Капитан Джак и на другите водачи, че ако се преселят на север в резерват в Орегон, всяко семейство ще има своя собствена земя, конни впрягове, фургони, земеделски пособия, сечива, дрехи и храна – всичко предоставено от правителството. Капитан Джак искаше земята му да бъде близо до езерото Туле, но комисарите не бяха съгласни с това. Без всякакво желание Джак подписа договора и модоките отидоха на север в резервата Кламат. От самото начало имаше неприятности. Резерватът беше върху територия, която бе принадлежала на индианците кламат и те възприеха модоките като натрапници.

Когато модоките нижеха пръчки за ограждането на определените им за обработване земи, кламатите идваха и крадяха оградите. Обещаните от правителството доставки така и не пристигнаха. Агентът на резерват раздаваше храна и дрехи на кламатите, но, изглежда, за модоките те не бяха предвидени. (Великият съвет във Вашингтон не бе гласувал пари за закупуване на достатъчно за модоките.)

Щом Капитан Джак видя, че хората му гладуват, той ги отведе извън резервата. Те се отправиха на юг към долината на река Лост (където бяха живели), за да търсят дивеч, риба и корени от камас. Обаче белите фермери, които живееха в долината, не искаха модоките да бъдат там и непрестанно се оплакваха на правителствените чиновници. Капитан Джак предупреди хората си да стоят настрана от белите, но не беше лесно триста индианци да останат невидими. През лятото на 1872 г. Бюрото по индианските въпроси нареди на Капитан Джак да се върне в резервата Кламат. Джак отговори, че хората му не могат да живеят с кламатите. Той поиска модокски резерват някъде по река Лост – открай време земите там им принадлежаха. Бюрото намери искането за разумно, но фермерите бяха против отстъпването на която и да е част от богатите пасища на индианците. През есента на 1872 г. правителството заповяда на модоките да се върнат в резервата Кламат. Джак отказа. Армията получи заповед да изсели модоките насилствено. На 28 ноември под леденостудения дъжд майор Джеймс Джаксън с една рота от тридесет и осем войници от Първи кавалерийски полк напусна форт Кламат и потегли на юг към река Лост.

Точно преди изгрев-слънце кавалеристите пристигнаха в лагера на модоките. Те слязоха от конете си и с готови за стрелба карабини обкръжиха вигвамите. Белязания Чарли и няколко други мъже излязоха навън с оръжията си. Майор Джаксън поиска да се срещне с вожда и когато Джак се появи, майорът му съобщи, че му е заповядано от Великия баща да върне модоките в резервата Кламат.

„Аз ще тръгна – каза Джак, – ще взема всичките си хора, но не давам вяра на нищо, което вие, белите хора, ми казвате. Виждате ли, вие идвате тук, в моя лагер, по тъмно. Така плашите и мен, и всичките ми хора. Няма да ви избягам. Когато искате да ме видите или да говорите с мен, елате при мен като мъже.“

Майор Джаксън заяви, че не е тук, за да предизвиква неприятности, и заповяда на Джак да строи всичките си хора пред войниците. Когато това бе направено, майорът посочи един пелинов храсталак към края на редицата.

– Оставете пушките си там! – заповяда той.

– Защо? – запита Джак.

– Ти си вождът. Остави пушката си и всичките ти хора ще направят същото. Подчини се и няма да има неприятности.

Капитан Джак се поколеба. Той знаеше, че хората му няма да искат да предадат оръжията си.

– Никога досега не съм се бил с белите хора – каза той – и не искам да правя това.

Майорът настоя да предадат пушките си.

– Няма да позволя на никого да ви навреди – обеща той.

Капитан Джак остави пушката си в пелиновия храсталак и даде знак на другите да направят същото. Те излизаха напред един по един, като оставяха пушките си. Белязания Чарли бе последен. Той постави пушката си на върха на купчината, но запази пистолета, препасан на кръста му.

Майорът му заповяда да предаде пистолета си.

– Нали ми взе пушката?! – отговори Белязания. Майорът се обърна към лейтенант Фрейзър Бутел:

– Обезоръжете го!

– Дай ми бързо този пистолет, дявол да те вземе! Бързо! – заповяда Бутел, като излезе напред.

Белязания Чарли се изсмя и каза, че не е куче, та да му крещят.

Бутел извади револвера си:

– Ти бе, кучи сине, ще те науча как се отговаря. Белязания повтори, че не е куче и добави, че ще запази пистолета си.

Докато Бутел приготви револвера си за стрелба, Белязания бързо измъкна пистолета от пояса си. Двамата мъже стреляха едновременно. Куршумът на модока проби ръкава на шинела на лейтенанта. Белязания бе повредим. Той се спусна към купчината оръжия и грабна карабината си от върха и всеки от воините модоки последва примера му. Командирът на кавалеристите заповяда на хората си да открият огън. Последва бърза размяна на изстрели, след което войниците отстъпиха и оставиха един убит и седем ранени.

По това време жените и децата на модоките бяха в своите издълбани от дънери лодки и гребяха на юг към горното Туле. Капитан Джак и воините ги последваха по брега, като се криеха в гъстите тръстики. Те бяха тръгнали към легендарното убежище на модоките южно от езерото – калифорнийските Лава Бедс.

Лава Бедс – една местност на угаснали вулкани, които са се превърнали в скалисти пукнатини, пещери и процепи. Някои от проломите бяха дълбоки сто фута. Пещерата, която Капитан Джак избра за своя твърдина, беше една подобна на кратер яма, обкръжена от мрежа естествени окопи и укрепления от застинала лава. Той знаеше, че неговите шепа воини ще могат при необходимост да се сражават с цяла армия, но се надяваше, че сега войниците ще ги оставят на мира. Сигурно белите нямаше да ламтят за тези безполезни скали.

По времето, когато войниците на майор Джаксън пристигнаха в лагера на Капитан Джак, една малка група модоки, водена от Куката Джим, лагеруваше на отсрещния бряг на река Лост. В ранните утринни часове, докато бягаше с хората си към Лава Бедс, Капитан Джак чу стрелба откъм лагера на Куката Джим. „Аз побягнах и не исках да се бия – казва той впоследствие. – Те застреляха някои от жените ми и обстрелваха моите мъже. Не спрях, за да разбера какво става: а се изтеглих и се отдалечих. Имах много малко хора и не исках да се бия.“

През следващите един-два дни той не можа да разбере какво е станало с хората на Куката Джим. Тогава Куката Джим се яви неочаквано пред твърдината на Джак. С него бяха Къдравия доктор, Бостън Чарли и единадесет други модоки. Те съобщиха на Джак, че по времето, когато войниците са били в лагера му, няколко заселници се приближили до техния лагер и започнали да стрелят по тях. Тези бели мъже застреляли едно бебе в ръцете на майка му, убили една старица и ранили няколко мъже. По пътя си към Лава Бедс Куката Джим и хората му решили да отмъстят за смъртта на своите. Като спрели за малко при отдалечени фермерски къщи, те убили дванадесет заселници.

Отначало Джак помисли, че Куката Джим само се хвали, но другите потвърдиха, че разказът е верен. Когато те назоваха имената на мъртвите бели хора, Джак не можеше да повярва. Някои от тях бяха заселници, които той познаваше и на които вярваше.

– Защо убихте тези хора? – запита той. – Аз никога не съм искал от вас да убивате приятелите ми. Направили сте го на своя глава.

Сега Капитан Джак беше сигурен, че войниците ще пристигнат – дори сред просторите на Лава Бедс те щяха да дойдат, за да отмъстят. И тъй като бе вожд на модоките, той щеше да отговаря за престъпленията на Куката Джим и другите.

Конниците не дойдоха преди настъпването на Ледената луна. На 13 януари 1873 г. модоките, които охраняваха външния кръг на отбраната, забелязаха разузнавателен отряд сини куртки да се приближава към една стръмнина, която се извисяваше над Лапа Бедс. С няколко изстрела от далечно разстояние модоките ги прогониха. Три дни по-късно една част от 255 редовни конници, подкрепяни от 104 орегонски и калифорнийски доброволци, се приближи – хората яздеха като призраци през мъглата на зимния следобед. Те заеха позиции по височините, разположени срещу твърдината на Капитан Джак, и когато падна нощта, запалиха огньове от пелинови храсти, за да се стоплят. Военните командири се надяваха, че като видят разположените срещу тях сили, модоките ще излязат и ще се предадат.

Капитан Джак беше за капитулацията. Той знаеше, че войниците търсят най-вече модоките, убили заселниците, и предпочиташе да постави своя живот и живота на виновните в ръцете на войнишките вождове, вместо да жертвува всичките си хора в едно кърваво сражение.

Куката Джим, Къдравия доктор и тези, които бяха убили заселниците, се противопоставиха на капитулацията и принудиха Джак да свика съвет, на който да се гласува какви действия да предприеме племето. От петдесет и един войни в твърдината само четиринадесет искаха да се предадат. Тридесет и седем гласуваха за бой до смърт.

Преди изгрев-слънце на 17 януари те чуха тръбите на войниците да ехтят по забулените в мъгла Лава Бедс. Скоро след това гаубиците оповестиха началото на атаката на сините куртки. Модоките бяха готови за бой. Маскирани с пелинови храсти, те влизаха в пукнатините, изскачаха от тях и прострелваха войниците от първата атакуваща редица.

Към обяд нападателите се бяха разпръснали на повече от една миля разстояние, а връзката между тях бе нарушена поради мъглата и терена. Без да се показват, воините модоки се движеха напред-назад по фронтовата линия и създаваха впечатление, че са повече. Когато една рота войници се приближи до твърдината, огънят на модоките се съсредоточи върху тях, като и жените се присъединиха към стрелбата на воините. Към края на деня Джак и Мъжа на Елън оглавиха една контраатака, войниците отстъпиха и изоставиха своите убити на бойното поле.

Точно преди залез-слънце мъглата се вдигна и модоките видяха как войниците се оттеглят към лагера си на височината. Воините излязоха навън, където лежаха убитите сини куртки, и събраха девет карабини и шест патрондаша. По-надалеч имаше още муниции и малко армейски дажби, които бягащите войници бяха захвърлили.

Когато падна мрак, модоките запалиха голям огън и запразнуваха. Никой не бе убит в сражението и никой не бе ранен сериозно. Те бяха пленили достатъчно карабини и муниции, за да се бият още един ден. На следващата сутрин модоките очакваха войниците, но дойдоха само неколцина от тях с бяло знаме. Желанието им бе да отнесат своите убити. Преди да свърши денят, всички войници бяха напуснали височините.

Като смяташе, че сините куртки ще се върнат, Капитан Джак изпрати разузнавачи надалеч, за да ги наблюдават. Но дните минаваха, а войниците оставаха далеч. („Ние се бихме с индианците сред Лава Бедс до тяхната твърдина – докладва командирът на атакуващата част, – която е в центъра на скалисти цепнатини, пещери, пукнатини клисури и ровове на разстояние от мили… Хиляда души ще са необходими, за да ги измъкнем от почти непревземаемата им позиция. Трябва да го направим внимателно, с използуване на батареи мортири5353
  Мортира (хол. moriter) – късо широкоцевно оръдие за стрелба със стръмна траектория (бел.прев.).


[Закрыть] без ограничение… Моля изпратете ми триста пехотинци при първа възможност!“)

На 28 февруари братовчедката на Капитан Джак Уинема дойде в Лава Бедс. Тя беше омъжена за един бял на име Франк Ридъл, който я придружаваше сега с още трима бели. Тези мъже бяха приятелски настроени към модоките от времето, когато индианците посещаваха свободно Ирека. Уккема беше жизнерадостна, енергична млада жена с кръгло лице, която сега се наричаше Тоби Ридъл.

Тя бе възприела обичаите на съпруга си, но Джак й имаше доверие. Тя му каза, че е чула белите мъже да разговарят с него и че те имат намерение да прекарат нощта в твърдината, за да докажат приятелството си. Джак отговори, че те са добре дошли и че няма да им се случи нищо лошо.

На последвалия съвет белите мъже обясниха, че Великия баща във Вашингтон е изпратил няколко комисари, които искат да преговарят за мир. Великия баща се надява да предотврати войната с модоките и иска те да отидат и да разговарят с комисарите, за да намерят път към мира. Комисарите чакат в ранчото на Феърчайлд, недалеч от Лава Бедс.

Когато модоките повдигнаха въпроса за съдбата на групата на Куката Джим във връзка с убийството на заселниците от Орегон, отговориха им, че ако се предадат като военнопленници, те няма да бъдат съдени съгласно законите на Орегон. Вместо това ще бъдат отведени далеч и затворени в резерват в някое от топлите места – Индианската територия или Аризона.

„Върнете се и кажете на комисарите – отговори Джак, – че аз горещо искам да се срещна с тях на съвет, за да разбера какво ще предложат на мен и на народа ми. Кажете им да дойдат да ме видят или да изпратят за мен. Ще отида да се срещна с тях, ако ме защитават от враговете ми, докато участвувам в тези съвети за мир.“

На сутринта посетителите си заминаха, а Уинема обеща, че ще уведоми Джак, когато времето и мястото на съвета бъдат определени. Същия този ден Куката Джим и последователите му се измъкнаха, отидоха в ранчото на Феърчайлд, издириха комисарите и заявиха, че искат да се предадат като военнопленници.

Членовете на мирната комисия бяха Алфред Мийчъм, който в миналото бе агент на модоките в Орегон, Елизар Томас – калифорнийски духовник, и Л. Дайър – заместник-агент на резервата Кламат. Дейността им контролираше командирът на войските, събрани пред Лава Бедс, генерал Едуард Кенби – същият Кенби, който като Орлов вожд се би и сключи мир с навахите на Мануелито в Ню Мексико дванадесет години преди това (виж глава втора).

Когато модоките на Куката Джим се явиха в щаба на Кенби с изненадващото съобщение, че се предават, генералът така се зарадва, че изпрати една прибързана телеграма до Великия воин Шърман във Вашингтон, с която го осведомяваше, че войната с модоките е завършила и поиска инструкции кога и къде да превози своите военнопленници.

От вълнение Кенби забрави да арестува Куката Джим и последователите му. Модоките се разхождаха из военния лагер, за да погледат отблизо войниците, които сега трябваше да ги защитават от гражданите на Орегон. По време на обиколките си те случайно срещнаха един гражданин на Орегон, който ги позна и ги заплаши, че ще ги арестува за убийството на белите заселници край река Лост. Човекът им каза, че губернаторът на Орегон иска кръвта им и щом попаднат в ръцете му, органите на правосъдието ще ги обесят.

При първия удобен случай Куката Джим и групата му се метнаха на конете си и препуснаха колкото може по-бързо обратно към Лава Бедс. Те предупредиха Капитан Джак да не отива в ранчото на Феърчайлд да се среща с комисарите. Предложението за съвет е капан – там ще заловят модоките и ще ги изпратят в Орегон, за да ги обесят.

През следващите няколко дни, докато Увиема и Франк Ридъл идваха и си отиваха с послания, подозренията на хората на Куката Джим се потвърдиха. Що се отнасяше лично до тях. Политическият натиск от Орегон принуди генерал Кенби и комисарите да оттеглят предложението си за амнистия на групата на Куката Джим. Капитан Джак и останалите модоки. Обаче бяха свободни да отидат и да се предадат с гаранция за закрила.

Капитан Джак бе поставен пред класическа дилема. Ако изоставеше хората на Куката Джим, щеше да спаси своите. Но Куката Джим бе дошъл при него за закрила в качеството му на вожд на модоките.

На 6 март, с помощта на сестра си Мери, Джим написа писмо до комисарите и тя го предаде в ранчото на Феърчайлд. „Нека всичко бъде изтрито, измито и да няма повече кръв – писа той. – Сърцето ми е неспокойно за тези убийци. Аз имам само няколко мъже и не виждам как мога да ги предам. Ще предадат ли белите техните хора, които убиха моите, докато спяха? Аз никога не поисках хората, които убиха моите хора… Разбирамкак мога да предам коня си да бъде обесен, но не мога да разбера как ще предам хората си, за да ги обесят. Аз мога да предам да обесят коня ми и няма да плача за него, но ако предам хората си ще плача за тях.“

Кенби и комисарите обаче все още искаха да се срещнат с Капитан Джак и да го убедят, че за народа му войната е по-голямо зло от предаването на убийци и макар че Великия воин Шърман съветваше Кенби да използува войниците си срещу модоките, „за да не им търсим друг резерват освен гробовете в избраните от тях Лава Бедс“, генералът продължаваше да проявява търпение.

На 21 март Капитан Джак и Белязания Чарли видяха Кенби с малобройна кавалерийска охрана да тича надолу по височината, която се извисяваше над твърдината им. Джак не знаеше как да реагира на този дързък ход. Той разположи воините си между скали и се загледа в самотната фигура, която се отдели от охраната и се приближи. Мъжът бе военен лекар и носеше предложение за неофициална среща между капитан Джак и генерал Кенби. След няколко минути те вече разговаряха. Кенби увери Джак, че ако изведе хората си от Лава Бедс, към тях ще се отнесат добре и ще им дадат храна, дрехи и много подаръци. В отговор Джак запита Кенби защо не е донесъл някои от тези неща със себе си, след като има толкова много да дава на модоките.

Освен това той запита Кенби защо не махне войниците си. Модоките искат само да бъдат оставени на мира, каза той.

По време на кратката среща нито Джак, нито Кенби споменаха нещо за групата на Куката Джим и за убийството на заселниците. Джак не даде никакви обещания – той искаше да изчака и да види какво ще направи Кенби.

Поредното действие на Кенби бе да доведе още войски и да ги разположи срещу твърдината на модоките. Сега ротите от Първи кавалерийски и Двадесет и първи пехотен полк, поддържани от Четвърти артилерийски полк, бяха на много удобно за стрелба разстояние.

На 2 април Капитан Джак изпрати послание до комисарите. Той поиска да се срещне с тях на средата между най-близкия военен лагер и твърдината. Съшия ден Кенби, Томас и Дайър заедно с Уинема и Франк Ридъл дойдоха на коне в една скалиста падина под войнишкия лагер на височината. Джак, Куката Джим и няколко друга модоки ги очакваха там. За да покажат мирните си намерения, те бяха довели и жените си. Джак поздрави Мийчъм като стар приятел, но се обърна към Кенби с известна неприязън, като го запита защо е придвижил войниците си толкова близо от двете страни на модокската твърдина.

Кенби се опита да отмине въпроса с шега, като отговори, че е преместил щаба си по-близо до индианския, за да могат да се срещат по-лесно на съвети и че войниците му са необходими, за да се чувствува в безопасност. Джак не прие обяснението. Той поиска войниците да се изтеглят от Лава Бедс и да си отидат. След това той повдигна деликатния въпрос за групата на Куката Джим. Няма да има повече разговори за капитулация, каза Джак, ако отношението към хората на Куката Джим не бъде като към всички останали модоки. Кенби отговори, че армията ще реши какво да прави с тях и къде да ги изпрати. Той не може да обещае амнистия за убийците на заселниците.

Докато разговаряха, тъмни облаци надвиснаха над Лава Бедс и заваля студен дъжд. Кенби заяви, че в дъжда няма да могат да продължат разговора. „Ти си по-добре облечен от мен – отговори подигравателно Джак, – а аз няма да се стопя като сняг.“ Кенби не обърна внимание на забележката на Джак и съобщи, че ще разпореди за следващата среща да се изгради укритие.

На сутринта Кенби изпрати долу войници да издигнат палатка за съвета. Те не я поставиха в скалистата падина, а избраха един пелинов храсталак, който отлично се виждаше от военния лагер и неговите мощни артилерийски батареи.

Два дни по-късно Джак изпрати съобщение до Алфред Мийчъм, като заяви, че иска да се срещне с него и със стария си приятел Джон Феърчайлд – собственика на близкото ранчо. Джак постави условието, че те не трябва да водят генерал Кенби или преподобния Томас. Мийчъм и Феърчайлд бяха озадачени от искането, но се явиха в палатката заедно с Уинема и Феърчайлд. Модоките ги очакваха и Джак топло приветства белите мъже. Той обясни, че няма доверие на Кенби, защото носи синя униформа и говори прекалено много за благоразположението си към индианците – думите му не звучат искрено, защото непрестанно приближава войниците си до Лава Бедс. Що се отнася до преподобния Томас, той е излъган доктор и неговото свято вълшебство няма нищо общо с вярванията на модоките. „Сега ние можем да разговаряме – каза Джак. – Аз познавам теб и Феърчайлд. Познавам сърцата ви.“ Той продължи, като обясняваше как войниците са ги принудили да избягат от река Лост и да се укрият в Лава Бедс. „Дайте ми дом на река Лост – умоляваше той. – Аз ще се погрижа за народа си. Не искам никой да ми помага. Ние можем да се изхранваме. Нека ни дадат същите възможности, които имат другите хора.“

Мийчъм изтъкна, че река Лост е в Орегон, където модоките са пролели кръвта набелите заселници. „Кръвта винаги ще стои между вас и белите хора“ заяви комисарят.

Джак помълча няколко минути.

– Чух думите ви – каза той. – Дайте ми тези Лава Бедс за дом. Аз мога да живея тук. Махнете войниците си и ние ще оправим всичко. Никой никога няма да иска тези скали. Дайте ми дом тук!

Мийчъм отговори, че модоките не могат да останат в мир в Лава Бедс, докато не предадат мъжете, които извършиха убийствата на река Лост. Към тях ще бъдат справедливи в съда, обеща той.

– Кой ще ги съди? – запита Джак. – Бели или индианци?

– Естествено бели – призна Мийчъм.

– Тогава ще предадете ли мъжете, които убиха индианските жени и деца на река Лост, за да бъдат съдени от модоките?

Мийчъм поклати глава:

– Законът на модоките е мъртъв. Законът на белите управлява страната сега. Това е единственият жив закон.

– А ще съдите ли мъжете, които стреляха по моите хора – продължи Джак, – по вашия си закон?

И Мийчъм, и Капитан Джак знаеха, че това няма да стане.

– Законът на белите управлява страната – повтори комисарят. – Законът на индианците е мъртъв.

– Законите на белите хора са добри за тях – каза Джак, – но те са направени така, че не обръщат внимание на индианеца. Не, приятелю, не мога да предам младежите, за да ги обесят. Зная, че те постъпиха неправилно – кръвта им беше лоша… Те не започнаха – белият човек започна първи… Не, не мога да предам моите младежи. Махнете войниците и всички неприятности ще свършат.

– Войниците не могат да се махнат – отговори Мийчъм, – докато вие оставате в Лава Бедс.

Като улови ръката на Мийчъм, Джак каза умолително:

– Кажи ми, приятелю, какво трябва да правя! Аз не искам да се сражавам.

– Единственият път към мира е да напуснете скалите – каза рязко Мийчъм. – Няма да има мир, докато сте в Лава Бедс.

– Ти искаш от мен да изляза вън и да се оставя във ваша власт! – извика Джак. – Аз не мога да направя това. Аз се страхувам – не, аз не се страхувам, страхуват се хората ми… Аз съм гласът на моя народ… Аз съм модок. Не се страхувам да умра. Мога да му покажа (на Кенби) как умира един модок.

И двамата мъже знаеха, че нямат какво повече да си кажат. Мийчъм покани Джак да се върне с него в лагера на войниците и да продължи обсъждането с генерал Кенби и другите комисари, но Джак отказа. Той каза, че първо трябва да се посъветва с хората си и че ще извести комисарите дали ще има повече преговори.

Когато Мийчъм съобщи на генерал Кенби, че Капитан Джак няма никога да предаде групата на Куката Джим и следователно няма да отстъпи Лава Бедс без бой, Кенби реши да предостави на всеки модок, който желае да напусне твърдината, още една възможност да го стори. На следващия ден той изпрати Уинема да съобщи на Джак, че всеки от неговите хора, който иска да се предаде, може да се върне с нея.

Докато Уинема чакаше, Капитан Джак свика съвет. Само единадесет модоки гласуваха за приемане предложението на Кенби. Куката Джим, Шоншин Джон и Къдравия доктор бяха против капитулацията и със силни думи обвиниха Кенби и комисарите, че замислят предателство. Съветът завърши със заплаха от страна на Куката Джим, че ще убият всеки модок, който се опита да се предаде.

Същата вечер, докато Уинема яздеше обратно към щаба на Кенби, един млад модок на име Уеуим, който и беше роднина, я спря по пътеката, преди тя да се бе отдалечила. Той я предупреди да не идва повече в модокската твърдина и да каже на белите си приятели да не идват повече на съвет с индианците. Куката Джим и последователите му възнамеряват да убият всеки, който е против тях, каза Уеуим. Уинема се върна обратно в армейския лагер, но не посмя да предаде предупреждението на друг освен на съпруга си. Франк Ридъл обаче незабавно отиде в щаба и съобщи на комисарите. Никой от тях не повярва, че е нещо сериозно – сърдити приказки…

В Лава Бедс обаче гневът срещу белите миротворци растеше. През нощта на 7 април Куката Джим и последователите му решиха да си изяснят отношенията с вожда. Някои от тях подозираха Джак, че е на път да ги предаде.

Шоншин Джон откри съвета с реч, пълна с горчивина:

„Белите хора много пъти са ме улавяли в капан и са ме заблуждавали. Нямам намерение да се оставя да ме заблудят отново.“

Той обвини мирните комисари в двуличие затова, че искат да печелят време, докато армията докара повече войници и оръдия. „Когато решат, че имат тук достатъчно хора, те ще се нахвърлят върху нас и ще им избият до последния човек.“

Черния Джим говори втори:

– Що се отнася до мен, няма да бъда подлъган и застрелян като куче от войниците. Преди да ме убият, ще убия „своя“ човек.

След това той предложи да бъдат убити мирните комисари по време на следващия съвет с тях.

Когато Капитан Джак видя накъде тръгват нещата, той се опита да убеди ораторите, че грешат. Той помоли да му дадат време, за да се спогоди с комисарите, като се опита да спаси групата на Куката Джим, и да получи хубаво парче земя за резерват.