Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 31 страниц)
И тъй, само четвърт век след приемането на предложения от Острия нож – Андрю Джаксън, Закон за регулиране на търговията и взаимоотношенията с индианските племена, белите заселници пробиха северния и южния край на 95-ия меридиан, а миньорите и търговците проникнаха в центъра.
Тогава, в началото на 60-те години, белите от Съединените щати започнаха война едни срещу други – сините срещу сивите куртки, великата Гражданска война. През 1860 г. вероятно имаше около 300 000 индианци, които бяха оцелели, повечето от тях живееха на запад от Мисисипи. Според различни изчисления, от пристигането на първите заселници във Вирджиния и Нова Англия насетне броят на индианците бе намалял с около половина до две трети. Сега те бяха притиснати между разрастващото се бяло население на Източното и Тихоокеанското крайбрежие – повече от тридесет милиона европейци и техните потомци.
Ако останалите свободни племена хранеха надежда, че Гражданската война на белите ще намали ламтежа им за нови територии, то скоро щяха да се разочароват.
Най-могъщото и многобройно западно племе беше сиу, или дакота, разделено на няколко клона. Сиуксите сантии живееха в горите на Минесота и от няколко години отстъпваха под напора на заселниците. Малката врана от сантиите мдевкантони беше обиколил източните градове и бе убеден, че съпротивата срещу мощта на Съединените щати е безсмислена. С нежелание той се зае да води племето си по пътя на белите. Уабаша, друг вожд на сантиите, също приемаше неизбежното и подобно на Малката врана бе решил да се противопоставя на всяко по-нататъшно заграбване на земите на племето.
По на запад, във Великата прерия, живееха сиуксите тетони, всичките ездачи, напълно свободни. Те гледаха отвисоко на горските си братовчеди сантиите, отстъпили пред заселниците.
Най-многобройни и най-уверени, че могат да защитават територията си, бяха тетоните оглала. Когато започна Гражданската война, техен знаменит водач беше Червения облак, тридесет и осем годишен, проницателен боен вожд. По онова време интелигентният и безстрашен оглала Лудия кон бе все още много млад за воин.
Сред хънкпапите (малък клон на сиуксите тетони) един двадесет и пет годишен младеж вече беше спечелил слава като ловец и воин. На племенните съвети той настояваше за твърда съпротива срещу всяко нарушение от страна на белите. Казваше се Татанка йотанка, Седящия бик. Той беше наставник на едно момче – сирак на име Гал. След шестнадесет години, през 1876 г., заедно с Лудия кон от племето оглала те щяха да творят историята.
Въпреки че още нямаше четиридесет години, Петнистата опашка беше говорител на живеещите в най-западната част на прерията тетони брюле. Петнистата опашка беше красив, усмихнат индианец, който обичаше богатите гощавки и сговорчивите жени. Той харесваше начина си на живот и бе привързан към земята, в която живееше, но бе склонен към компромиси, за да избегне войната.
Шайените бяха тясно свързани със сиуксите тетони. В миналото шайените живееха в територията на сиуксите сантии в Минесота, но постепенно се изместиха на запад и се снабдиха с коне. Северните шайени деляха земите около река Паудър и при планините Бигхорн със сиуксите, които често стануваха близо до тях. Тъпия нож нямаше четиридесет години, но бе най-изтъкнатият вожд на северния клон на племето. (На своя народ той бе известен като Утринната звезда, но сиуксите го наричаха Тъпия нож и в повече сведения от онези години се използува това име.)
Южните шайени преминаваха отвъд река Плат и установяваха поселищата си в прериите на Колорадо и Канзас. На младини Черния котел от южния клон на шайените беше велик боец. Вече на преклонна възраст, той беше всепризнат вожд на племето, но младежите и адтамитанеосите (воините-кучета) бяха по-склонни да следват вождове като Високия бик и Римския нос – и двамата в разцвета на силите си.
Отдавна свързани с шайените бяха арапахите – двете племена живееха в едни и същи райони. Някои арапахи останаха със северните шайени, други последваха южния клон. По това време четиридесетгодишният Малък гарван беше техният най-известен вожд.
На юг от бизонските пасища на Канзас и Небраска бяха разположени кайовите. Някои от възрастните кайови все още помнеха Блак Хилс (Черните хълмове), но племето беше изтласкано на юг с общите усилия на сиуксите, шайените и арапахите. Към 1860 г. кайовите се бяха помирили с племената от северните прерии и се съюзиха с команчите, в чиято южна прерия бяха навлезли. Кайовите имаха няколко прочути водачи – старият вожд Сатанк, двама енергични и войнствени тридесетгодишни мъже Сатапта и Самотния вълк, интелигентния държавник Ритащата птица.
Постоянно в движение и разделени на многобройни малки отряди, команчите нямаха ръководител като кайовите. Престарелият Десет мечки бе повече поет, отколкото боен вожд. През 1860 г. още не бе навършил двадесет години метисът Куана Паркър, който щеше да поведе команчите в последната голяма битка за спасяване на бизонските пасища.
В безводния югозапад се намираха апачите, ветерани от двеста и петдесет годишната партизанска война с испанците, които им предадоха „изящните“ изкуства на мъченията и обезобразяването, но никога не успяха да ги покорят. Славата им на упорити защитници на тяхната сурова и безмилостна земя се носеше надалеч, въпреки че бяха малко – може би не повече от шест хиляди души, разделени на няколко отряда. Около седемдесетгодишният Мапгас Колорадо беше подписал договор за дружба със Съединените щати, но бързо се разочарова от наплива на миньори и войници в земите на племето. Зет му Кочис все още не изключваше възможността за разбирателство с белите американци. Викторио и Делшай не вярваха на белите натрапници и се стремяха да ги избягват. Петдесетгодишният, твърд като кремък Нана не смяташе, че говорещите английски бели се различават от говорещите испански мексиканци, с които се беше сражавал цял живот. Наскоро навършил двадесет години, Херонимо още не се бе проявил.
Навахите се родееха с апачите, но повечето от тях бяха тръгнали по пътя на испански говорещите бели – занимаваха се със земеделие овощарство, отглеждаха овце и кози. Като скотовъдци и тъкачи някои клонове на племето забогатяха. Други навахи продължаваха да живеят като номади ограбваха старите си индиански врагове – пуеблосите, белите заселници и дори богатите членове на собственото си племе. Юначният мустакат скотовъдец Мануелито беше върховният им вожд, избран от навахите през 1855 г. През 1859 г. няколко непокорни навахи нападнаха американски граждани на тяхна територия. Вместо да преследва виновниците, армията на Съединените щати разруши колибите и застреля добитъка на Мануелито и на членовете на неговия отряд. Мануелито и неколцина от последователите му започнаха в северно Ню Мексико и Аризона необявена война срещу Съединените щати.
На север от територията на апачите и навахите, в Скалистите планини, живееха ютите – агресивно планинско племе, склонно да напада по-миролюбивите си южни съседи. Най-известният им вожд Урай ценеше мира с белите до такава степен, че съплеменниците му се сражаваха срещу другите индиански племена като наемници в армията на Съединените щати.
В крайната западна част на страната повечето от племената бяха прекалено, малки, разединени и слаби, за да оказват особена съпротива. Модоките от северна Калифорния и южен Орегон, на брой по-малко от хиляда, водеха партизанска война в защита на земите си. През 1860 г. Кинтпуаш, наречен от калифорнийските заселници Капитан Джак, беше още младеж. Неговите изпитания като вожд щяха да започнат десетина години по-късно.
На северозапад от модоките племето не персе живееше в мир с белите още от 1805 г., когато Луис я Кларк бяха прекосили територията им. През 1855 г. един от клоновете на племето преотстъпи на Съединените щати земите си за заселване и се съгласи да живее в границите на обширен резерват. Другите части на племето продължаваха да бродят между Сините планини в Орегон и Битъррутс в Айдахо. Тъй като северозападните територии бяха много обширни, не персе смятаха, че винаги ще има достатъчно земя и за белите, и за индианците, че всеки ще я използува, както намери за добре. През 1860 г. Хейнмот Туйалакет, известен по-късно като Вожда Джоузеф, беше двадесетгодишен, син на вожд. През 1877 г. той щеше да направи съдбоносен избор между мира и войната.
През 1860 г. в Невада, страната на пайутите, бъдещият месия на име Уовока беше едва четиригодишен. По-късно той щеше да има за кратко време могъщо влияние върху индианците от Запада.
През следващите тридесет години тези и много други вождове щяха да влязат в историята и в легендите. Техните имена щяха да станат толкова известни, колкото и имената на хората, които се стремяха да ги унищожат. Повечето от тях, млади и стари, щяха да бъдат изпратени в гроба далеч преди символичния край на индианската свобода при Ундид Ний през декември 1890 г. Днес, век по-късно, в една епоха без герои, те са може би най-героичните от всички американци.
Глава втора
Дългият поход на навахите
1860 г.
12 март. Конгресът на Съединените щати приема Закон за завладяването, предвиждаш, раздаването на безплатна земя на заселниците в западните територии. З април. Първият Пони експрес тръгва от Сейнт Джоузеф, Мисури. Писмата са предадени в Сакраменто, Калифорния, на 13 април. 23 април. На националния конгрес на Демократическата партия в Чарлстън, Южна Каролина, възниква разцепление по въпроса за робството. 16–18 май. Националният конгрес на Републиканската партия в Чикаго утвърждава кандидатурата на Ейбрахам Линкълн за президент. Юни. Населението на САЩ достига 31 443321 души. Юли. Изобретена е магазинната пушка Спенсър. 6 ноември. Ейбрахам Линкълн получава 40 на сто от подадените гласове, но печели президентския пост. 20 декември. Южна Каролина напуска Съюза66
Съюза – това е названието на Съюза на североамериканските Съединени щати след отцепване на единадесетте южни щата на Конфедерацията (бел.прев.).
[Закрыть].1861 г.
4 февруари. В Монтгомъри, Алабама, е организиран конгрес на Конфедерацията77
Конфедерацията – съюз на единадесетте южни щата (бел.прев.).
[Закрыть]. 9 февруари. Джеферсън Дейвис е избран за президент на Конфедерацията. 11 февруари. Ейбрахам Линкълн се сбогува с приятели и съседи в Спрингфийлд, Илинойс, и заминава с влак за Вашингтон. Март. Президентът Дейвис иска създаването на армия от 100 000 души за защита на Конфедерацията. 12 април. Войските на Конфедерацията откриват огън срещу форт Съмтър. 14 април. Форт Съмтър пада. 15 април. Президентът Линкълн призовава за набирането на 75 000 доброволци. 21 юли. Първата битка при Бул Рън; армията на Съюза отстъпва към Вашингтон. 6 октомври. Разбунтувани руски студенти затварят университета в Санкт Петербург. 25 октомври. Завършена е Тихоокеанската телеграфна линия между Сейнт Луис и Сан Франциско. 5 декември. Патентована е картечницата Гейтлинг. 14 декември. Англичаните скърбят за смъртта на принц Албърт, съпруг на кралица Виктория. 30 декември. Банките в САЩ преустановяват плащанията в злато.
Бащите ни бяха още живи, когато разбраха, че американците идват на запад, през голямата река… Ние чухме за пушките, за барута и оловото – първо за кремъклийките, после за капсулните, а сега и за магазинните пушки. За първи път видяхме американците при Котънууд Уош. Ние сме били във война с мексиканците и пуеблосите. Заграбвахме мулета от мексиканците и имахме много мулета. Американците дойдоха да търгуват с нас. Когато дойдоха за първи път, ние имахме голям празник и те танцуваха с жените ни. Ние също танцувахме.
Мануелито от племето навахо
Мануелито и другите индиански вождове сключиха договори с американците. „Войниците построиха форт тук – си спомня Мануелито – и ни дадоха агент, който ни посъветва да се държим добре. Той ни каза да живеем в мир с белите и да изпълняваме обещанията си. Те написаха обещанията, за да не ги забравяме никога.“
Мануелито се опита да спазва договора, но когато войниците дойдоха, изгориха колибите му и убиха добитъка заради нещо, сторено от няколко необуздани навахи, той се разсърди на американците. Мануелито и отрядът му бяха богати, но войниците ги направиха бедни. За да станат отново рикос88
рикоз (исп. богати) – по-богата прослойка на племето (бел.прев.).
[Закрыть], те трябваше да нападнат на юг мексиканците, които ги наричаха за това ладронес99
ландронез (исп.) – крадци (бел.прев.).
[Закрыть]. От незапомнени времена мексиканците нападаха навахите, за да отвличат малките деца и да ги правят роби, и от незапомнени времена навахите си отмъщаваха, като нападаха мексиканците.
След като американците дойдоха в Санта Фе и нарекоха страната Ню Мексико, те се заеха да защитават мексиканците, които сега бяха американски граждани.
Навахите не бяха граждани, защото бяха индианци и когато нападаха мексиканците, войниците нахлуваха в територията им, за да ги накажат като разбойници. Това дразнеше и учудваше Мануелито и хората му – те знаеха, че много мексиканци имат индианска кръв, но войниците никога не ги преследваха заради отвличанията на деца навахи.
Първият форт, построен от американците в страната на навахите, се намираше в тревиста долина на входа на каньона Бонито. Нарекоха го форт Дифайънс и пуснаха конете си в пасищата, които Мануелито и хората му най-много ценяха. Командирът на войниците каза на навахите, че сега пасищата принадлежат на форта и им заповяда да махнат животните си оттам. Тъй като нямаше ограда, навахите не можеха да пречат на добитъка да влиза в забранените ливади. Една сутрин от форта излезе рота кавалеристи и застреля добитъка на навахите.
За да си отмъстят за конете и мулетата, навахите започнаха да нападат стадата и обозите с провизии на войниците. Те пък на свой ред нападаха отредите на навахите. През февруари 1860 г. Мануелито поведе петстотин воини срещу войнишките коне, изкарани на паша няколко мили северно от форт Дифайънс. Копията и стрелите на навахите не можеха да се мерят с оръжията на войниците. Индианците загубиха повече от тридесет души убити и ранени и отвлякоха само няколко коня. Мануелито и съюзникът му Барбонсито събраха повече от хиляда воини и на 30 април в мрака на ранните утринни часове обградиха форт Дифайънс. Два часа преди разсъмване навахите атакуваха форта от три страни, решени да го изравнят със земята.
Те бяха много близо до успеха. Под трясъка на гърмежите на няколкото им стари испански пушки навахите прогониха постовете и превзеха някои сгради. Изненаданите войници изскачаха от казармата, но ги посрещна порой от стрели. След неколкоминутно объркване войниците се построиха в боен ред и откриха постоянен огън. При изгрев-слънце навахите се оттеглиха към хълмовете, доволни, че са дали на войниците добър урок.
Армията на Съединените щати обаче сметна нападението за предизвикателство към веещото се над форт Дифайънс знаме и за открито военно действие. След няколко седмици полковник Едуард Ричард Сприг Кеиби започна да претърсва планината Чуска с шест кавалерийски и десет пехотни роти, за да открие биваците на Мануелито. Войниците кръстосваха из червените скали на местността, докато не докараха конете си до крайно изтощение и самите едва не умряха от жажда. Те почти не срещаха навахи, макар че индианците бяха наоколо и не оставяха на мира фланговете на колоната, без да атакуват направо. Към края на годината двете страни се умориха от глупавата игра. Войниците не бяха и състояние да накажат навахите, които пък не можеха да се грижат за реколтата и добитъка си.
През януари 1861 г. Мануелито, Барбонсито, Ереро Гранде, Армихо, Делгадито и други вождове рикос се нагласиха да се срещнат с полковник Кенби в новия форт, който войниците строяха на тридесет и пет мили1010
1 сухопътна миля = 1,609 км (бел.ред.).
[Закрыть] източно от форт Дифайънс. Той се наричаше форт Фаунтлерой, в чест на един военен командир. В края на преговорите с Кенби навахите избраха Ереро Гранде за главен вожд (21 февруари 1861 г.). Вождовете се съгласиха, че най-добре ще е да се живее в мир и Ереро Гранде обеща да прогони от племето всички ладронес. Мануелито не бе сигурен, че обещанието може да се изпълни, но все пак сложи подписа си върху документа на Кенби. Тъй като отново стана състоятелен скотовъдец, той вярваше в предимствата на мира и честността.
Няколко месеца след зимната среща във форт Фаунтлерой отношенията между войниците и навахите останаха приятелски. До индианците достигаха слухове за голямата война някъде на изток между белите американци от Севера и Юга. Те научиха, че някои от войниците на Кеиби са сменили сините си куртки със сиви са отишли на изток да се бият срещу сините куртки. Бе заминал и един офицер – Орловия вожд1111
Орлов вожд – индианците наричали така полковниците от армията на САЩ заради орлите по отличителните им знаци (бел.прев.).
[Закрыть], полковник Томас Фаунтлерой; името му бе заличено и сега фортът се наричаше Уипгейт.
През този мирен период навахите често ходеха до форт Фаунтлерой (Уингейт), за да търгуват и да получават дажбите си от своя агент. Повечето от войниците ги посрещаха приятелски и дори стана обичай да се правят конни надбягвания между индианците и белите. Всички навахи очакваха тези състезания. Тогаз стотици мъже, жени и деца обличаха своите най-ярки костюми и яхнали най-добрите си коне, пристигнаха във форт Уингейт. В една слънчева септемврийска утрин се състояха много надбягвания, но главното бе насрочено за пладне.
Щяха да се надпреварват Пистолетния куршум (име, дадено на Мануелито от войниците) на дребен навахски мустанг и един лейтенант на кавалерийски кон. За това надбягване бяха сключени много облози – в пари, одеяла, добитък, мъниста – всичко, което човек може да използува за залог. Конете препуснаха едновременно, но след няколко секунди всички разбраха, че Пистолетния куршум (Мануелито) е в затруднение. Той загуби контрол върху коня си, който побягна настрани. Скоро се разбра, че ремъкът на седлото на Пистолетния куршум е бил прерязан с нож. Навахите отидоха при съдиите, които бяха само войници, и поискаха надбягването да се повтори. Съдиите отказаха и обявиха кавалерийския кои на лейтенанта за победител. Войниците образуваха незабавно триумфално шествие и се отправиха към форта, за да съберат залозите. Разярени от тази лъжа, навахите се втурнаха след тях, но вратите на форта се затръшкаха пред лицата им. Когато един индианец се опита да влезе насила, часовоят го застреля.
Какво станало после, записал един бял офицер, капитан Никълъс Хот:
„Навахите, жените и децата бягаха във всички посоки и биваха застрелвани и намушквани с щикове… Аз се отправих към източната страна на форта и там видях войник, който се готвеше да убие две малки деца и една жена. Извиках му да спре. Той погледна към мен, но не изпълни заповедта ми. Побягнах натам с всички сили, но не стигнах навреме, за да му попреча да убие двете невинни деца и да рани тежко индианката. Заповядах да му вземат колана и да го задържат под стража въз форта… Междувременно полковникът бе наредил на дежурния офицер да открие огън срещу индианците с артилерия (планински гаубици). Сержантът, който командуваше тези оръдия, се престори, че не разбира дадената заповед, защото я смяташе за незаконна. След като дежурният офицер го наруга и заплаши, той трябваше да изпълни заповедта, иначе щеше да загази. Индианците се разпръснаха по цялата долина под поста, нападнаха стадото на форта и раниха пастира мексиканец, но не успяха да вземат никакви животни. Освен това нападнаха пощальона на десетина мили от поста, отнеха му коня и пощенската чанта и го раниха в ръката. След клането около поста не се виждаха индианци, освен няколко жени – любовници на офицерите. Командуващият офицер се опита да сключи отново мир с навахите, като изпрати някои от тези индианки да разговарят с вождовете, но единственият отговор, който жените получиха, беше хубав бой с камшик.“
Много време мина след този ден – 12 септември 1861 г., преди отношенията между белите и навахите да станат отново приятелски.
Междувременно, една армия сиви куртки на Конфедерацията навлезе в Ню Мексико и води големи сражения със сините куртки по Рио Гранде. Кит Карсън, Хвърляча на ласо, беше военачалник на сините куртки. Повечето навахи имаха доверие в Хвърляча на ласо Карсън, който винаги бе говорил открито с индианците, и се надяваха да сключат мир с него, след като приключи със сивите куртки.
През пролетта на 1862 г. обаче от запад в Ню Мексико навлязоха още много сини куртки. Наричаха ги Калифорнийската колона. Техният генерал Джеймс Карлтън носеше звезди на раменете си и беше по-могъщ от Орловия вожд Карсън. Калифорнийците се разположиха в долината на Рио Гранде, но нямаха какво да правят, тъй като всички сиви куртки бяха избягали в Тексас.
Навахите скоро почувствуваха големия глад на Звездния вожд Карлтън за земята им и за богатствата, която тя вероятно криеше. „Царско място – я наричаше той, – великолепни пасища, пълни с полезни изкопаеми.“ Тъй като командуваше много войници, които нямаха какво да правят, освен да маршируват по плаца и да дрънкат с оръжието си, Карлтън започна да се оглежда за индианци, с които да се бие. „Навахите – каза той – са вълци, които бродят по планините и трябва да бъдат усмирени.“
Карлтън насочи вниманието си първо към апачите мескалероси, които бяха по-малко от хиляда души и живееха разпръснати на малки групи между Рио Гранде и Пекос. Планът му беше да убие или плени всички мескалероси и после да затвори останалите живи в един негоден за нищо резерват край Пекос. Това щеше да освободи богатата долина на Рио Гранде за налагане на поземлени права и заселване с американски граждани. През септември 1862 г. той издаде следната заповед:
„Да не се провеждат нито съвети, нито преговори с индианците. Мъжете да бъдат убивани, когато и където бъдат открити. Жените и децата да се вземат в плен, естествено, не трябва да се убиват.“
Но това не бе начинът, по който Кит Карсън се отнасяше с индианците. Много от тях той смяташе за свои приятели още от времето, когато беше търговец. Карсън изпрати войниците си в планините, но в същото време се свърза с водачите на мескалеросите. Към края на есента той уреди посещение на петима вождове в Санта Фе за преговори с генерал Карлтън. Докато пътуваха към Санта Фе, двама от вождовете и придружаващите ги срещнаха отряд войници под командуването на бившия кръчмар Джеймс (Пади) Грейдън. Той се престори на голям приятел на мескалеросите и им даде брашно и говеждо месо за дългото им пътуване. Малко по-късно разузнавателният отряд на Грейдън ги срещна отново при Галина Спрингс. Не се знае какво точно е станало там, защото някой от индианците не останал жив. Един бял военен командир, майор Артър Морисън, докладва накратко: „Капитан Грейдън е водил преговорите по доста странен начин… и доколкото разбрах, той е измамил тези индианци – отишъл е направо в бивака им и им е дал алкохол, след което ги е застрелял. Те, естествено, са сметнали, че идва с добри намерения, след като им бил дал брашно, говеждо и други провизии.“
Другите трима вождове – Кадет, Чато и Естреля, достигнаха Санта Фе и увериха генерал Карлтън, че техният народ живее в мир с белите и иска само да бъде оставен на мира в планините му.
„Вие сте по-силни от нас – каза Кадет. – Ние се бихме срещу вас, докато имахме пушки и барут, но оръжията ви са по-добри от нашите. Ако имаме такива оръжия и сме на свобода, ще се борим срещу вас отново. Но сме изтощени, духът ни е прекършен. Нямаме провизии, нямаме с какво да живеем. Войските ви са навсякъде. Нашите извори и кладенци или се намират в ръцете ви, или се наблюдават от вашите младежи. Вие отнехте нашето последно и най-добро укрепление и ние сме обезсърчени. Правете с нас каквото искате, но не забравяйте, че сме мъже и воини.“
Карлтън заяви високомерно, че мескалеросите могат да постигнат мир само ако оставят земите си и отидат в Боске Редондо резервата, приготвен за тях на Пекос. Там те ще бъдат затворени и охранявани от войниците на новия военен пост, форт Съмнър.
Тъй като бяха много по-малобройни от войниците и нямаше как да защитават жените и децата си, вождовете на мескалеросите се довериха на добрата воля на Хвърляча на ласо Карсън, подчиняха се на условията на генерал Карлтън и поведоха своя народ към Боске Редондо в неволя.
Навахите наблюдаваха с известна тревога бързата и безмилостна разправа на генерал Карлтън с братовчедите им апачите мескалероси. През декември осемнадесет вождове рикос – включително Делгадито и Барбонсито, без Мануелито – отидоха в Санта Фе, за да се срещнат с генерала. Те му казаха, че представляват мирните навахски скотовъдци и земеделци, които не искат воина. Това бе първата им среща със Звездния вожд Карлтън. Той имаше космато лице, пламтящи очи и уста на вечно сърдят човек. Той не се усмихна, когато заяви на Делгадито и на другите вождове: „Няма да имате мир, докато не дадете други гаранции освен думата си, че ще спазвате мира. Идете си вкъщи и кажете това на народа си. Аз нямам вяра в обещанията ви.“
През пролетта на 1863 г. повечето мескалероси или бяха избягали в Мексико, или се намираха затворени в Боске Редондо. През април Карлтън отиде във форт Уипгейт „за да събере, преди тревата да е пораснала достатъчно за паша, информация с оглед военни действия срещу навахите“. Той уреди среща с Делгадито и Барбонспто близо до Куберо и заяви на вождовете, че единственият начин да докажат мирните си намерения е да изведат народа си от неговата територия и да го присъединят към „доволните“ мескалероси в Боске Редондо. На това Барбонсито отговори: „Аз няма да отида в Боске. Никога няма да напусна страната си, дори да бъда убит заради това.“
На 23 юни Карлтън определи последен срок за изселването на навахите в Боске Редондо. „Свържете се отново с Делгадито и Барбонсито – заповяда той на командващия форт Уингейт офицер – и повторете това, което им бях казал. Кажете им, че ще съжаляват много, ако откажат да дойдат… Кажете им, че разполагат с времето до двайсети юли тази година, за да се подчинят – те и всички, които принадлежат към тяхната малка партия, и че след тази дата към всеки срещнат навах ще се отнасяме като към враг. След този ден вратата, отворена сега, ще се затвори.“
Двадесети юли дойде и си отиде, но нито един навах не се предаде доброволно.
Междувременно Карлтън заповяда на Кит Карсън да преведе войските си от земите на мескалеросите до форт Уингейт и да се приготви за война с навахите. Карсън прояви нежелание – той се оплака, че се е записал доброволец, за да се бие срещу войниците на Конфедерацията, а не срещу индианците и изпрати на Карлтън писмо с оставката си.
Кит Карсън обичаше индианците. В миналото той бе живял с тях в продължение на месеци, без да среща бял човек. Имаше дете от арапахска жена и бе живял известно време с индианка от шайените. Но след като се ожени за Хосефа, дъщерята на дон Франциско Харампльо от Таос, Карсън тръгна по други пътища, забогатя и се сдоби със земя за ранчо. Той откри, че по върховете в Ню Мексико има място дори и за един груб, суеверен, неграмотен планинец. Той се научи да чете и пише няколко думи и въпреки че беше висок само пет фута1212
1 фут = 30.48 см. (бел.ред.)
[Закрыть] и шест инча1313
1 инч = 2.54 см. (бел.ред.)
[Закрыть], името му достигна небето. Макар и прочут, Хвърляча на ласо никога не успя да преодолее благоговението си пред хората от върховете, добре облечени и гладко говорещи. А през 1863 г. в Ню Мексико най-издигнат сред тях бе Звездния вожд Карлтън. Така през лятото на същата година Карсън оттегли оставката си и отиде въз форт Уингейт, за да се бие срещу индианците. Преди края на кампанията докладите му до Карлтън вече отразяваха точките на Манифест дестъни, скъпи на грубия човек, който му беше началник.
Навахите уважаваха Карсън като боец, но презираха войниците му доброволци от Ню Мексико. Повечето от тях бяха мексиканци, а индианците ги гонеха от земите си от незапомнени времена. Навахите бяха десет пъти по-многобройни от мескалеросите и имаха едно голямо предимство – обширната и сурова област, пресечена от дълбоки каньони и стръмни дерета, от високи плата с отвесни скалисти страни, спускащи се в равнината. Каньонът де Чели, който прорязва на запад тридесет мили от планината Чуска, бе тяхната твърдина. Червените скални стени на каньона се стесняваха на места до петдесет ярда1414
1 ярд = 91,44 см (бел.ред.)
[Закрыть] и се издигаха до височина повече от хиляда фута. Надвисналите издатини даваха чудесна възможност за укритие от нашествениците. На местата, където каньонът се разширяваше до няколко стотици ярда, навахите пасяха овцете и козите си, а на обработваемата земя отглеждаха царевица, пшеница, плодове и пъпеши. Те особено се гордееха с прасковените си градини, които бяха обект на специални грижи още от испанско време. През по-голямата част от годината водата в каньона течеше обилно, а тополата и американският клен даваха достатъчно дърва за горене.
Дори когато научиха, че Карсън с хиляда войници е достигнал Пуебло Колорадо и е наел за разузнавачи старите си приятели ютите, навахите изразиха само презрението си. Вождовете припомниха на своя народ как едно време бяха прогонили испанците от земите си.
„Ако американците дойдат, за да ни отведат, ние ще ги избием“ – обещаваха вождовете, но взеха мерки за безопасността на жените и децата. Те знаеха, че наемниците юти ще се опитат да ги пленят, за да ги продадат на богати мексиканци.
Към края на юли Карсън достигна форт Дифайънс, даде му името на стария индиански неприятел Кенби и започна да изпраща разузнавателни отряди. Сигурно той не е бил изненадан, че съвсем малко навахи са били открити. Той знаеше, че единственият начин да бъдат победени индианците е да се унищожи реколтата и добитъкът и да се изгори земята им. На 25 юли Карсън изпрати майор Джоузеф Къмингс да излови добитъка, който открие, и да събере или изгори царевичните и житните посеви покрай Бонито. Когато навахите разбраха какво прави Къмингс с провизиите им за зимата, те белязаха този човек. Малко по-късно, докато Къмингс яздеше коня си, снайпер навах стреля по него и го уби на място. Освен това, навахите нападнаха заграденото място за добитъка близо до форт Кенби, върнаха си част от овцете и козите и откраднаха любимия кон на Хвърляча на ласо.
Тези инциденти засегнаха и нараниха много повече генерал Карлтън, отколкото Карсън, който беше живял с индианците достатъчно дълго, за да може да оцени дръзката им съпротива. На 18 август генералът реши да „стимулира усърдието“ на войските си, като определи парична награда за заловен индиански добитък. Той обяви, че ще се плаща по двадесет долара за „всеки здрав и годен кон или муле“ и по един долар за овца, докарани във военните складове на форт Кенби.
Тъй като заплатата на войниците беше по-малко от двадесет долара месечно, предложената награда наистина ги стимулира и скоро тя бе разпространена и върху малкото индианци, които войниците успяваха да убият. За да демонстрират воинските си способности, те започнаха да режат привързания с червен шнур кок, който навахите носеха. Индианците не можеха да повярват, че Кит Карсън разрешава скалпирането, което те смятаха за варварски обичай, въведен от испанците. (Европейците може и да са, а може и да не са въвели скалпирането в Новия свят, но испанските, френските, холандските и английските заселници направиха този обичай популярен, като предлагаха награди за скалповете на своите противници.)
