Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Автор книги: Ди Браун

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 31 страниц)

На сутринта малобройният отряд на Малката врана неочаквано срещна група от седемдесет и пет войници. Последва сражение и изстрелите накараха сантиите, които се бяха отклонили предния ден, да се върнат обратно в помощ на Малката врана. В кръвопролития ръкопашен бой войниците използуваха щиковете ги, но сантиите убиха шестима и раниха петнадесет от праговете си, преди те да се измъкнат бързешката към Хътчинсън. През следващите два дни сантиите разузнаваха около Хътчинсън и Форест Сити, но войниците останаха в укрепленията. На 5 септември пратеници понесоха вестта за битка, състояла се на няколко мили в югозападна посока. Големия орел и Манкато бяха задържали войниците на Дългия търговец при Бърч Кулей. През нощта преди битката при Бърч Кулей Големия орел и Манкато безшумно бяха обградили лагера на войниците така, че те да не могат да се измъкнат.

„Битката започна с пукването на зората – казва Големия орел – Тя продължи целия ден и през следващата нощ, до късно на другата сутрин. Двете страни се биха добре. Поради начина си на воюване белите изгубиха много хора. Поради начина си на воюване индианците загубиха само няколко… В средата на следобеда нашите хора бяха много недоволни от бавния развой на битката и от упоритостта на белите и по бойната линия бе съобщено да се готвим за атака на лагера. Храбрият Манкато искаше да нападнем още след първия час…

Тъкмо щяхме да атакуваме, когато бе съобщено, че голям брой войници на коне се приближават от изток към форт Риджли. Това спря нападението и ни разтревожи. Манкато веднага събра част от воините си от пресъхналото речно корито и се отправи, за да пресрещнат, кавалеристите. Манкато разгърна хората си и те всички вдигнаха голям шум. Белите отстъпиха – оттеглиха се на около две мили разстояние и започнаха да копаят окопи. Манкато ги последва и остави около тридесет души да ги наблюдават, след което се върна с останалите при речното корито, за да се сражава. Когато дойдоха, индианците се смееха, че бяха заблудили белите и всички бяха доволни, че войниците не ни нападнаха, за да ни отблъснат.

На сутринта генерал1717
  В оригиналния текст на книгата авторът сочи чина на Сибли ту като полковник, ту като генерал (бел.прев.).


[Закрыть] Сибли пристигна с много голям отряд и ни изтласка от бойното поле. Ние не бързахме да отстъпим. Някои от нашите твърдяха, че са се задържали до идването на Сибли и стреляли по неговите хора, когато те се ръкували с белите от лагера. Онези от нас, които бяха в прерията, се оттеглиха обратно на запад и надолу по долината… Преследване нямаше. Белите стреляха с оръдията си по нас, когато напускахме бойното поле, но ако вместо това бяха били голям тъпан, щяха да ни причинят същата вреда. Те само вдигаха голям шум. Върнахме се обратно през реката в старото селище, а след това нагоре по нея към Йелоу Медисин и устието на Чипева, където Малката врана се присъедини към нас… След това дойде вест, че Сибли и армията му са отново в поход срещу нас… Той беше оставил писмо за Малката врана в една разцепена пръчка на бойното поле при Бърч Кулей – някои от нашите го намериха и го донесоха.“

Писмото, оставено от Дългия търговец, бе кратко и уклончиво:

Ако Малката врана има да ми предлага нещо, нека изпрати един метис, който ще бъде под закрилата ми при пристигането си и докато напусне лагера.

Полковник Х. Х. Сибли – командир на опълчението.

Естествено, Малката врана не повярва на човека, който бе достатъчно хитър, за да измъкне толкова много от парите, дължими на сантиите по договорите. Но той реши да отговори, като мислеше, че може би Дългия търговец, който до неотдавна си беше стоял в Бялата скала (Сейнт Пол) не знае защо сантиите започнаха войната. Много от неутралните сантии бяха уплашени от думите, произнесени от Ремзи пред белите жители на Минесота: „Сиуксите трябва да бъдат унищожени или завинаги прогонени отвъд границите на щата.“

Писмото на Малката врана до генерал Сибли от 7 септември:

Ще ти кажа защо започнахме тази война. Това стана заради майор Гълбрейт. Ние сключихме договор с правителството, а просим това, което ни се полага, и пак не го получаваме, докато децата ни умират от глад. Търговците започнаха това. Г-н А. Мирик каза на индианците да ядат трева или мръсотии. После г-н Форбс каза на долните сиукси, че не са мъже. После Робъртс и приятелите му се потрудиха да ни вземат парите с измама1818
  Томас Дж. Гълбрейт е представител на правителството в резервата. Мирик, Форбс и Робъртс – търговци в Долната агенция (бел.авт.).


[Закрыть]. Ако младите воини нападнаха белите, все едно, че аз съм го сторил. И тъй, искам да съобщиш това на губернатора Ремзи. При мен има голям брой пленници – жени и деца… Искам да ми изпратиш отговор на приносителя.

Отговорът на генерал Сибли:

Малка врано, ти уби много от нашите хора без достатъчно основание. Върни ми пленниците под бял флаг и тогава ще разговарям с теб като с мъж.

Малката врана нямаше намерение да връща пленниците, преди Дългия търговец да покаже дали има намерение да изпълни указанията на губернатора Ремзи за унищожаване или прогонване на сантиите. Той искаше да използува пленниците като разменна монета. На съветите на различните отряди обаче нямаше съгласие относно това, което сантиите трябва да направят, преди армията на Сибли да достигне Йелоу Медисин. Пол Мазакутемане сисетон от Горната агенция осъди Малката врана за започването на войната.

„Дай ми всички бели пленници! – поиска той. – Аз ще ги предам на приятелите им… Спри боевете! Никой, който се сражава с белите, не забогатява, не остава два дни на едно и също място, а все бяга и гладува.“

Уабаша, който участвува в сраженията при форт Риджли и Ню Улм, също поддържаше откриването на пътя към мира чрез освобождаване на пленниците, но зет му Рда-ин-ян-ка отговори от името на Малката врана и мнозинството воини:

„Аз съм за продължаване на войната и се противопоставям на връщането на пленниците. Не вярвам, че ако им ги предадем, белите ще спазят каквото и да е споразумение. Откакто имаме отношения с тях, търговците им ни ограбват и мамят. Някои от нашите бяха разстреляни, други – обесени, трети – оставени върху плуващи ледове, се удавиха, а голям брой бяха уморени от глад в затворите им. Народът ни нямаше намерение да убива никого от белите, докато четиримата мъже не се завърнаха от Ъкгън и не разказаха какво са сторили. Когато те направиха това, всички младежи изпаднаха във възбуда и клането започна. По-старите щяха да предотвратят това, ако можеха, но след договорите бяха загубили цялото си влияние. Ние може и да съжаляваме за случилото се, но нещата отидоха твърде далеч и не могат да се поправят. Ние трябва да умрем. Нека тогава убием колкото се може повече бели и нека пленниците умрат с нас.“

На 12 септември Малката врана даде на Дългия търговец още една възможност да завърши войната без по-нататъшни кръвопролития. В своето писмо той увери Сибли, че с пленниците се отнасят добре. „Искам да науча от вас като от приятел – добави той – какво трябва да направя, за да има мир за моя народ.“

Без знанието на Малката врана Уабаша изпрати същия ден тайно писмо до Сибли, в което хвърляше вината за започването на войната върху Малката врана и твърдеше, че той (Уабаша) е приятел на добрите бели. В писмото не се споменаваше, че преди няколко седмици Уабаша се е бил срещу тях при форт Риджли и Ню Улм. „Заплашваха ме и сигурно ще ме убият, ако направя нещо, за да помогна на белите – пише той, – но ако ми посочите някое място, където можем да се срещнем, аз и няколко мои приятели ще вземем със себе и колкото е възможно повече пленници със семействата си ще се явим на посоченото от вас място.“ Сибли незабавно отговори и на двете писма. Той укори Малката врана, че не е освободил пленниците, и им изтъкна, че по този начин няма да се стигне до мир. Обаче той избегна да отговори на молбата на бойкия вожд да се сложи край на сраженията. Вместо това Сибли написа дълго писмо на Уабаша – човекът, който предаде Малката врана, като му даде подробни указания как да използува бяло знаме за предаване на пленниците. „Ще бъда радостен да приема всички истински приятели на белите – обеща Сибли – с такъв брой пленници, какъвто могат да доведат. Аз съм достатъчно могъщ, за да смажа всички опити за съпротива срещу похода ми и да накажа онези, които окъпаха ръцете си в кръвта на невинните.“

След като на настойчивата си молба Малката врана получи хладния отговор на Сибли, той разбра, че освен пълната капитулация няма друга надежда за мир. Щом войниците не могат да бъдат победени, за сиуксите сантии оставаше или смъртта, или изгнанието.

На 22 септември разузнавачите съобщиха, че войниците на Сибли са построили лагера си в Уд Лейк. Малката врана реши да им даде сражение, преди да са стигнали йелоу Медисин.

„Всички бойни вождове и най-добрите ни бойци бяха налице – казва Големия орел. – Чувствувахме, че това ще бъде решаващото сражение.“

Отново, както при Бърч Кулей, сантиите без шум подготвиха засада на войниците.

„Чувахме ги как се смеят и пеят. Когато завършихме приготовленията си, Малката врана, аз и някои други вождове се качихме на една могила или хълм на запад, за да виждаме по-добре боя, когато започне…

На сутринта една случайност обърка плановете ни. По някаква причина Сибли не тръгна рано, както очаквахме. Хората ни лежаха скрити и чакаха търпеливо. Някои бяха близо до лагера в един дол, но белите не можеха да видят никого от тях. Не мисля, че щяха да открият засадата ни. Изглежда, бе минало доста време, когато четирите фургона войници потеглиха от лагера по посока на старата агенция Иелоу Медисин. По-късно разбрахме, че те са отивали да копаят картофи в агенцията, на пет мили оттук, без да имат заповед за това. Те вървяха по прерията право към мястото, където беше разположена част от нашата бойна линия. Някои от колите бяха извън пътя и ако бяха продължили в същата посока, щяха да минат направо върху нашите хора, които лежаха в тревата. Те се приближиха дотолкова, че хората ни бяха принудени да се вдигнат и да стрелят. Това, естествено, даде началото на боя, но не по начина, по който го бяхме планирали. Малката врана разбра това и се обезсърчи…

Индианците, които участвуваха в сражението, се биха добре, но стотици от нашите не влязоха в боя и не успяха да дадат нито един изстрел. Те бяха твърде далеч. Хората в дола и тези от бойната верига, която ги свързваше с воините от пътя, изнесоха почти цялото сражение. Ние, които бяхме на хълма, направихме всичко възможно, но скоро бяхме отблъснати. Там убиха Манкато и ние загубихме един много добър и много храбър боен вожд. Той беше убит от едно гюле, загубило силата си дотолкова, че Манкато не се уплаши от него. А гюлето го удари в гърба, докато вождът лежеше в тревата, и го уби. Белите атакуваха и изтласкаха нашите хора от дола. Така битката завърши. Ние се изтеглихме доста безпорядъчно, макар белите да не ни преследваха. Загубихме четиринадесет или петнадесет убити и доста ранени. Някои от ранените умряха по-късно, ме зная точно колко бяха. Ние не взехме труповете на убитите, но отнесохме всичките си ранени. Белите скалпирали всички убити, поне така чух.“ (След като войниците обезобразяха мъртвите сантии, Сибли издаде заповед, с която забрани подобни действия: „Телата на мъртвите, дори на неприятелите диваци, не бива да бъдат подлагани на недостойни действия от хора цивилизовани християни…“)

Същата вечер в лагера на сантиите на дванадесет мили над Иелоу Медисин вождовете свикаха последния си съвет. Сега повечето от тях бяха убедени, че Дългия търговец е твърде силен за тях. Горските индианци трябваше да се предадат или да избягат при братовчедите си – прерийните сиукси от Дакота. Тези, които не бяха взели участие в сраженията, решиха да останат и да се предадат. Те бяха сигурни, че връщането на белите пленници ще им осигури завинаги приятелството на Дългия търговец Сибли. Към тях се присъедини Уабаша, който убеди зет си Рда-ин-ян-ка да остане. В последния момент и Големия орел също реши да остане. Той щеше да съжалява за това.

На следващата сутрин, огорчен от поражението и чувствуващ тежестта на шестдесетте си години, Малката врана произнесе пред своите последователи последната си реч:

„Аз се срамувам да се наричам сиукс – каза той. – Седемстотин от най-добрите ни воини бяха победени вчера от белите. Сега най-добре ще е да избягаме и да се пръснем като бизони и вълци. Наистина, белите имат топове и по-добри оръжия от нас, а и са много повече. Това не е причина да не можем да ги смажем, защото ние сме храбри сиукси, а белите – страхливи жени. Не мога да си обясня позорното поражение. То трябва да е дело на предатели измежду нас.“

Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заповядаха на хората си да развалят вигвамите си. Те натовариха вещите и провизиите, жените и децата в няколко фургона, взети от агенцията, и поеха на запад. Луната на Дивия ориз (септември) завършваше – наближаваха студените луни.

На 26 септември с помощта на Уабаша и Пол Мазакутемане, които вдигнаха бели знамена, Сибли влезе в лагера на сантиите и поиска незабавното освобождаване на пленниците. 107 бели и 162 метиси бяха предадени на войниците. На последвалия съвет Сибли съобщи, че сантиите трябва да се смятат за военнопленници, докато той открие и обеси виновните измежду тях. Мирните вождове отговориха с почтителни уверения в приятелство, като това на Пол Мазакутемане:

„Аз съм израснал като ваше дете. Благодарение на вас пораснах и сега поемам ръката ви като ръка на баща… Отнасял съм се с белите като с приятел и разбрах, не от тях идва благото.“

В отговор Сибли разположи кордон артилерийски оръдия около лагера. След това изпрати пратеници метиси да предупредят всички сантии от долината на Минесота да се явят в Кемп Рилийс1919
  Release (англ.) – освобождаване (бел.прев.).


[Закрыть] (както той нарече лагера). Тези, които откажат да се предадат доброволно, ще бъдат преследвани, заловени или убити. Докато траеше излавянето и обезоръжаването на сантиите, войниците отсякоха дървета и построиха грамадна сграда от греди. Предназначението й стана ясно, когато повечето сантии мъже – около 600 от двете хиляди индианци в лагера – бяха оковани по двойки и затворени там.

Междувременно Сибли посочи петима от офицерите си, които щяха да съдят сантиите, обвинени, че са участвували във въстанието. Тъй като индианците нямаха законни права, той не намери за необходимо да им определи защита.

Първият обвиняем, изправен пред съда, беше мулат на име Годфри, които бе женен за индианка от отряда на Уабаша и от четири години живееше в Долната агенция. Свидетелки бяха три бели жени измежду бившите пленнички. Никой не го обвини в изнасилване, никой не го беше видял да извършва убийство, но те казаха, че са чули Годфри да се хвали с убийството на седем бели в Ню Улм. При тези доказателства военният съд намери Годфри за виновен в убийство и го осъди на смърт чрез обесване.

Когато по-късно Годфри разбра, че съдът би могъл да смекчи смъртната му присъда, ако посочи сантиите, участвували в нападенията, той набързо стана доносник. Процесът тръгна гладко и средно по четиридесет сантии дневно бяха осъждани на затвор или на смърт. На 5 ноември делото завърши – 303 сантии бяха осъдени на смърт, шестнадесет – на дълги срокове затвор.

Отговорността за унищожаване на толкова много човешки същества, макар и на „дяволи в човешки образ“, бе по-голяма от тази, която Дългия търговец Сибли би желал да носи сам. Той прехвърли този товар на командира на Щатското военно управление, генерал Джон Поуп. На свой ред Поуп преотстъпи окончателното решение на президента на Съединените щати Ейбрахам Линкълн. „Затворниците сиукси ще бъдат екзекутирани, освен ако президентът забрани това – съобщи генерал Поуп на губернатора Ремзи, – което, аз съм сигурен, той няма да направи.“

Като съвестен човек обаче Ейбрахам Линкълн поиска „пълно и цялостно досие на присъдите; ако досието не съдържа достатъчно данни за по-виновните и влиятелните измежду осъдените, моля внимателно подгответе изложение по тези пунктове и ми го изпратете“. След като получи досието на процеса, президентът възложи на двама юристи да го прегледат, за да се направи разграничение между убийците и тези, които само бяха участвали в сражения.

Отказът на Линкълн да разреши незабавното обесване на 303-мата осъдени сантии разгневи генерал Поуп и губернатора Ремзи. Поуп възрази, че „осъдените престъпници, от всяка гледна точка трябва веднага и без изключение да бъдат екзекутирани… Човечността изисква незабавно да приключим случая.“ Ремзи поиска пълномощия от президента да заповяда спешното екзекутиране на 303-мата осъдени мъже и предупреждава, че жителите на Минесота ще „устроят частно отмъщение“ на затворниците, ако Линкълн не действува бързо.

Докато президентът Линкълн преглеждаше досието на процеса, Сибли премести осъдените индианци в затворнически лагер в Саут Бенд на река Минесота. Когато те преминаваха край Ню Улм под охрана, тълпа граждани, включително и много жени, се опита да „устрои частно отмъщение“ на затворниците с вили, вряла вода и камъни. Преди войниците да успеят да ги изведат далеч от града, петнадесет затворници бяха ранени, един от които със счупена челюст. През нощта на 4 декември тълпа граждани отново щурмува затворническия лагер с намерение да линчува индианците. Войниците успяха да удържат тълпата и на следващия ден преместиха индианците в един по-добре укрепен затвор близо до град Манкато.

Междувременно Сибли реши да задържи и останалите 1700 сантии – предимно жени и деца – като затворници, макар единствената им вина да бе, че са се родили индианци. Той заповяда да ги прехвърлят по суша във форт Сислинг и по пътя те също бяха нападнати от разярени бели граждани. Мнозина бяха удряни с камъни и тояги, а едно дете бе изтръгнато от ръцете на майка му и пребито до смърт. Във форт Снелинг дългата четири мили процесия беше наблъскана в едно оградено пространство върху още влажната от пролетното пълноводие долина. Там, под охраната на войниците, настанени в порутени заслони и хранени с оскъдни: дажби, останките от гордите някога сиукси очакваха съдбата си.

На 6 декември президентът Линкълн съобщи на Сибли, че разрешава екзекутирането на тридесет и девет от 303-мата осъдени сантии. „Останалите осъдени затворници ще задържите до второ нареждане, като вземете мерки те да не избягат и да не бъдат подлагани на незаконно насилие.“

Денят на екзекуцията беше 26 декември (Луната, когато елените сменят рогата си). От сутринта град Манкато беше пълен с жадни за мъст и болезнено любопитни граждани. Един полк войници пристигна, за да пази реда. В последния момент един от индианците беше помилван. Към десет часа сутринта тридесет и осемте осъдени мъже бяха преведени от затвора до бесилката. Те пяха предсмъртните песни на сиуксите дотогава, докато войниците не покриха главите им с бели качулки и не сложиха примки около вратовете им. По даден от един армейски офицер сигнал въжето бе прерязано и тридесет и осемте сиукси увиснаха безжизнени във въздуха. Ако не беше намесата на Ейбрахам Линкълн, те щяха да бъдат триста дори и при това положение един зрител се похвали, че това е била „най-голямата масова екзекуция в Америка.“

След няколко часа официалните лица откриха, че двама от обесените не са включени в списъка на Линкълн, но това бе признато публично едва девет години по-късно. „Жалко е, че се допуснаха грешки – заяви един от отговорните за случилото се, – но аз съм сигурен, че те не бяха направени съзнателно“. Един от обесените невинни хора беше спасил живота на бяла жена по време на нападенията.

Някои от другите екзекутирани до последния момент настояваха, че са невинни. Рда-ин-ян-ка се бе опитал в началото да спре войната, но впоследствие се бе присъединил към Малката врана. Когато Малката врана и изследователите му се оттеглиха в Дакота, Уабаша бе убедил Рда-ин-ян-ка да не отива с тях.

Малко преди екзекуцията Рда-ин-ян-ка продиктува прощално писмо до вожда си:

Уабаша, ти ме измами. Ти ми каза, че ако послушаме съветите на генерал Сибли и се предадем на белите, всичко ще бъде добре и никой невинен няма да пострада. Аз не съм убил, ранил или осакатил бял мъж или други бели. Не съм участвувал в разграбване на имоти, а днес съм определен за екзекутиране и трябва да умра след няколко дни, докато виновните ще останат в затвора. Жена ми е твоя дъщеря, децата ми са твои внуци. Всички тях оставям на твоята грижа и под твоя защита. Не ги оставяй да страдат и когато децата ми пораснат, кажи им, че баща им е загинал, защото е послушал съвета на вожда си, без да трябва да отговаря пред Великия дух за кръвта на нито един бял.

Жена ми и децата ми са ми скъпи. Нека не скърбят за мен. Напомни им, че войнът трябва да бъде подготвен да срещне смъртта и аз ще я посрещна, както подобава на един дакота.

Твой зет Рда-ин-ян-ка

Тези, които избегнаха екзекуцията, бяха осъдени на затвор. Един от тях бе Големия орел, който с готовност призна, че е участвувал в сраженията.

„Ако знаех, че ще ме изпратят в затвора – каза той, – нямаше да се предам, но след като бях прекарал в затвора три години и се готвеха да ме освобождават, казах, че ако желаят могат да ме държат там още една година и бях съвсем искрен. Аз не харесах начина, по който се отнесоха с мен. Предадох се добросъвестно, защото много от белите ме познават и знаеха, че не съм убиец и не съм присъствувал при извършването на убийства. Ако съм убивал или ранявал хора, това е било при честен и открит бой.“

Много от останалите индианци съжаляваха, че не са избягали от Минесота заедно с воините.

По време на екзекуциите Малката врана и последователите му стануваха край езерото Девилс Лейк – място за зимуване на някои сиукски племена. През зимата той се опита да обедини вождовете във военен съюз, като ги предупреждаваше, че ако не са готови да се сражават, ще бъдат стъпкани от белите завоеватели. Те му съчувствуваха, но малко от прерийните индианци смятаха, че за тях има някаква опасност. Ако белите настъпеха в земите на дакотите, индианците просто щяха да се изместят по-далеч на запад. Земята беше достатъчно голяма за всички.

През пролетта Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заведоха отрядите, си на север в Канада.

Във форт Гари (Уинипег) Малката врана се опита да убеди британските власти да помогнат на сантиите. За първата си среща с тях той облече най-хубавите си дрехи – черно палто с кадифена яка, панталони от син плат и навои от еленова кожа. Той припомни на англичаните, че дядо му е бил техен съюзник в миналите войни с американците и че по време на войната от 1812 г. сантиите пленили едно американско оръдие и го предали на англичаните. При този случай, каза Малката врана, англичаните обещали на сантиите, че ако някога изпаднат в затруднение и се нуждаят от помощ, англичаните ще им върнат оръдието с хора, които да го обслужват. Сега сантиите са изпаднали в трудно положение и искат оръдието обратно.

Единственото, което Малката врана успя да получи от британските канадци, бяха малко храни. Те нямаха оръдие за сантиите, нямаха дори боеприпаси за оръжията им.

През Ягодовата луна (юни) 1863 г. Малката врана реши какво да прави. Щом той и семейството му са принудени да станат прерийни индианци, те поне трябва да се сдобият с коне. Белите, които ги бяха прогонили от земите им, имаха коне – той щеше да вземе конете в замяна на земите си. Малката врана реши да се върне в Минесота с малък отряд, за да плени коне.

Неговият шестнадесетгодишен син Вовинпапа по-късно разказва за това:

„Баща ми каза, че не може да се бие с белите, но ще отиде на юг и ще открадне коне от тях, ще ги даде на децата си, за да им бъде удобно, и после ще се оттегли.

Той каза още, че е вече стар и иска да съм с него, за да нося дисагите му. Той не взе със себе си ясените си и другите си деца. В групата, която тръгна на юг с нас, имаше шестнадесет мъже и една жена. Ние нямахме коне и вървяхме през целия път надолу до поселищата.“

През Луната на червените цъфтящи лилии те достигнаха Голямата гора (Биг Удс), която само преди няколко години беше в страната на сантиите, а сега беше изпълнена с ферми и поселища. На 3 юли следобед Малката врана и Вовинпапа напуснаха скрития си лагер и отидоха да берат малини близо до селището Хътчисън. На залез-слънце те бяха забелязани от двама заселници, които се връщаха вкъщи от лов на елени. Сега като щат Минесота отскоро бе започнал да изплаща по двадесет и пет долара награда за скалпове на сиукси, заселниците незабавно откриха огън.

Малката врана бе прострелян в страната точно над хълбока.

„Пушките ни лежаха на земята – казва Вовинпапа. – Той взе моята и стреля първо с нея, след това стреля и с неговата. Куршумът засегна приклада на пушката му и го удари отстрани близо до рамото. Това бе изстрелът, който го уби. Той ми каза, че е убит и ми поиска вода – аз му дадох. Той умря веднага след това. Още щом чух първия изстрел, залегнах и мъжете не ме видяха, преди да бъде убит баща ми.“

Вовинпапа набързо обу мъртвия си баща с нови мокасини за пътешествието му до Страната на духовете. Той покри трупа с наметало и побягна към лагера. След като предупреди другите членове на групата да се разпръснат, той се отправи обратно към Девилс Лейк. „Движех се само нощем и тъй като нямах боеприпаси, за да убия нещо за ядене, силите ми не стигаха да пътувам бързо.“ В едно изоставено село до Биг Стоун Лейк той намери един-единствен патрон и успя да застреля вълк.

„Аз ядох от него и събрах сили да пътувам. Движех се нагоре покрай езерото до деня, в който ме заловиха.“

Вовинпапа бе пленен от войниците на Дългия търговец Сибли, които това лято бяха навлезли в страната на дакотите, за да убиват сиукси. Войниците отведоха шестнадесетгодишното момче в Минесота, където го изправиха пред военен съд и го осъдиха на смърт чрез обесване. То научи, че скалпът и черепът на баща му са били запазени и изложени в Сейнт Пол. Щат Минесота даде на заселниците, които убиха Малката врана, редовната награда за скалпа му плюс премия от петстотин долара.

Когато досието на делото срещу Вовинпапа бе изпратено във Вашингтон, военните власти възразиха срещу процедурата и замениха присъдата на момчето със затвор. (Няколко години по-късно, след излизането си от затвора, Вовинпапа смени името си на Томас Уейкман, стана дякон и основа първия Младежки християнски съюз сред сиуксите.)

Междувременно Шакъпий и Жреческата бутилка стояха в Канада и смятаха, че са извън обсега на отмъстителните жители на Мннесота. През декември 1863 г. обаче едни от малките вождове на Дългия търговец – майор Едуин Хач, придвижи един батальон от Минесотската кавалерия до Пембина, точно под канадската граница.

Оттам Хач изпрати през границата до форт Кери един лейтенант, който се срещна тайно с американския гражданин Джон Макензи. С помощта на Макензи и двама канадци лейтенантът организира залавянето на Шакъпий и Жреческата бутилка. По време на приятелска среща с двамата бойни вождове на сантиите заговорниците им дадоха вино, смесено с лаудан2020
  Лаудан – опнат (бел.прев.).


[Закрыть], а след като заспаха, ги упоиха допълнително с хлороформ, вързаха им ръцете и краката, а самите тях привързаха към шейна, теглена от кучета. При пълно незачитане на международното право лейтенантът преведе пленниците си през границата и ги предаде на майор Хач в Пембина. Няколко месеца по-късно Сибли организира нов зрелищен процес и Шакъпий и Жреческата бутилка бяха осъдени на смърт чрез обесване. Вестник „Сейнт Пол найъниър“ писа за присъдата следното: „Ние не смятаме, че с утрешните екзекуции се извършва някаква особена несправедливост, но присъдата би била по-правдоподобна, ако съществуваха конкретни доказателства за вина… Никой бял човек, съден от равни нему съдебни заседатели, не би бил екзекутиран при подобни доказателства.“ След обесването законодателите на Минесота с благодарност отпуснаха награда от хиляда долара на Джо Макензи за услугите му в Канада.

Дните на сиуксите сантии в Мннесота бяха преброени. Въпреки че повечето бойни вождове и воини бяха мъртви, в затвора или далеч отвъд границите на щата, въстанието даде на белите граждани възможност да отнемат на сантиите останалите им земи, без дори и да се преструват, че плащат. Предходните договори бяха анулирани, а на останалите живи индианци съобщиха, че ще бъдат преместени в резерват в територията Дакота. Дори вождовете, които бяха сътрудничили с белите трябваше да си вървят. „Унищожавай или прогонвай“ – това бе девизът на алчните за земя заселници. Първата група от 770 сантии напусна Сейнт Пол с параход на 4 май 1863 г. Белите минесотци бяха обкръжили речния пристан и ги изпратиха с подигравателни викове и дъжд от камъни.

Кроу Крийк на река Мисури бе мястото, избрано за резерват на сантиите. Почвата беше безплодна, валежите – недостатъчни, дивечът – малко, а съдържащата алкални съединения вода – негодна за пиене. Скоро околните хълмове се покриха с гробове. От 1300 сантии, докарани тук през 1863 г., по-малко от хиляда преживяха първата зима.

Между посетителите в Кроу Крийк през онази година беше и един млад сиукс тетони. Той гледаше със съжаление братовчедите си сантии и слушаше разказите им за американците, които бяха отнели земите, им и ги бяха прогонили. Наистина! Народът на белите е като пълноводен поток – си мислеше той, – който залива бреговете си и унищожава всичко по пътя си. Скоро те ще завладеят земята на бизоните, ако сърцата на индианците не са достатъчно смели, за да я защитят. Той реши, че ще се бори за запазването й. Името му беше Татанка Йотанка, Седящия бик.