Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Глава осма
Възходът и падението на Донехогава

1869 г.

4 март. Юлисис Грант встъпва в длъжност като президент. 10 май. Железопътните линии Юниън Пасифик и Сентръл Пасифик се съединяват в Промонтъри Пойнт, с което се създава първата трансконтинентална железопътна линия. 13 септември. Джей Гулд и Джеймс Фиск3636
  Джей Гулд (1836–1892) и Джеймс Фиск (1834–1872) – американски финансисти и борсови спекуланти, известни с интригите си (бел.прев.).


[Закрыть] се опитват да завладеят пазара на златото. 24 септември. Правителството прави дъмпинг на пазара на златото, за да свали цената му. „Черният петък“ довежда до финансово разоряване на дребните спекуланти. 24 ноември. Учредява се Американският съюз на суфражетките. 10 декември. Уайоминг приема закон за даване на жените право на глас и на заемане на изборни длъжности. 30 декември. Във Филаделфия се основава организацията „Рицари на труда“.3737
  Рицари на труда – американска работническа организация, основана от Юрая Стивънс (бел.прев.).


[Закрыть] Марк Твен издава „Американци в чужбина“.

1870 г.

10 януари. Джон Д. Рокфелер образува Стандарт Ойл Къмпани, за да монополизира нефтодобивната промишленост. 15 февруари. Строителството на железопътната линия Нордърн Пасифик започва в Минесота. Юни. Населението на Съединените щати достига 38 558 371 души. 18 юли. В Рим Ватиканският съвет обявява непогрешимостта на папата за доктрина на църквата. 19 юли. Франция обявява война на Прусия. 2 септември. Наполеон III капитулира пред Прусия. 19 септември. Започва обсадата на Париж. 20 септември. Уилям Туид3838
  Уилям Туид (1823–1878) – американски политически деец, демократ, участник във финансовите комбинации на Фикс и Гулд, умира в затвора (бел.прев.).


[Закрыть], шеф на Тамъни3939
  Тамъни – организация на Демократическата партия, станала прочута през XIX в. с политическата си корупция (бел.прев.).


[Закрыть] е обвинен, че е ограбил средствата на град Ню Йорк. 29 ноември. В Англия е въведено задължително образование за всички. В Нова Англия започва производство на хартия от дървесна каша.

Макар че в миналото тази страна е била населена само с индианци, племената, много от които някога са били могъщи и са живели в земите, сега представляващи щатите на изток от Мисисипи, бяха унищожени едно по едно при безрезултатните им опити да се противопоставят на разпространението на цивилизацията в западна посока… Ако някое племе протестираше срещу погазването на неговите естествени договорни права, то биваше безчовечно избивано – към тези хора се отнасяха като към долни псета… Предполага се, че политиката за преместване и събиране на индианците на запад отначало се е ръководела от човеколюбив – за да бъдат спасени племената от заплашващото ги унищожение. Но днес поради огромното нарастване на американското население и разпространението на неговите поселища по целия Запад, включително и по двата склона на Скалистите планини, индианската раса е застрашена от бързо унищожение по-сериозно от когато и да било в историята на тази страна.

Донехогава (Или Паркър) – първият индианец комисар по индианските въпроси

Когато преживелите сражението при Съмит Спрингс шайени най-сетне достигнаха земите край река Паудър, те откриха, че много неща се бяха променили през трите зими, докато те бяха на юг. Червения облак бе спечелил войната си, фортовете бяха изоставени и на север от Плат нямаше сини куртки. Но в лагерите на сиуксите и северните шайени се носеха слухове, че Великия баща във Вашингтон иска да ги премести далеч на изток, на река Мисури, където имаше много малко дивеч. Някои от белите им приятели търговци им казаха, че в договора от 1868 г. е писано, че агенцията на сиуксите тетони трябва да бъде на Мисури. Червения облак се отнасяше с презрение към подобни приказки. Когато той отиде на юг в Ларами да подпише договора, той каза на офицерите със сини куртки, които бяха свидетели на подписването, че или търговската агенция на сиуксите ще бъде форт Ларами, или той няма да подпише. Тогава те се съгласиха на това.

През пролетта на 1869 г. Червения облак доведе хиляда оглали в Ларами, за да търгува и да получи хранителните продукти, обещани в договора. Командира на форта му каза, че търговската агенция на сиуксите е във форт Рендъл на Мисури и че трябва да отидат там да търгуват и да получат храните. Тъй като форд Рендъл беше на триста мили разстояние, Червения облак се присмя на командира и поиска разрешение да търгува в Ларами. При наличието на хиляда въоръжени воини, разположени заплашително пред отворения форт, командирът даде съгласието си, но посъветва Червения облак да придвижи хората си по-близо до форт Рендъл преди следващия сезон за търговия.

Скоро стана ясно, че военните власти във форт Ларами говореха сериозно. На Петнистата опашка и неговите мирни брюле дори не разрешиха да стануват близо до Ларами. Когато на Петнистата опашка съобщиха, че ако иска храни, ще трябва да отиде във форт Рендъл, той поведе хората си през прериите и се устаноин близо до този форт. Лекият живот на „готованците от Ларами“ също бе прекъснат – изпратиха ги със стоките им във форт Рендъл, където в непозната обстановка трябваше да изграждат съвършено ново предприятие.

Червения облак обаче оставаше непреклонен. Той беше извоювал земите край река Паудър след една тежка война. Форт Ларами бе най-близката търговска агенция и той нямаше намерение да се мести на Мисури или да пътува дотам, за да получава храната си.

През есента на 1869 г. навред по прериите индианци те живееха в мир и в лагерите се засилваха и стихваха слуховете за големите промени. Говореше се, че във Вашингтон е избран нов Велик баща, президентът Грамт, и че новият Велик баща е назначил един индианец на Малък баща на индианците4040
  Малък баща на индианците – индианците наричали така комисаря по индианските въпроси (бел.прев.).


[Закрыть]. Трудно бе да се повярва на това. Винаги комисарят по индианските въпроси беше бял, който умееше да чете и пише.

Дали Великия дух най-сетне не бе научил един червен мъж да чете и пише, за да може той да стане Малък баща на индианците? През Луната, когато снегът засипва вигвамите (януари 1870 г.) един грозен слух дойде от страната на чернокраките. Някъде по река Мърайас в Монтана войници обкръжили един лагер на пиегани чернокраки и ги избили като зайци, заловени в дупка. Тези планински индианци бяха стари врагове на прерийните племена, но сега нещата се промениха и когато войниците убиваха индианци където и да е, това тревожеше всички племена. Армията се опита да запази клането в тайна, като съобщи само, че майор Юджийн Бейкър е повел кавалерийско подразделение от форт Елис, Монтана, за да накаже банда чернокраки крадци на коне. Прерийните индианци обаче знаеха истинската история далеч преди тя да достигне до Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон.

През седмиците, последвали слуха за това клане в северните прерии се случиха странни неща. В няколко агенции индианците изразиха гнева си, като свиквала събрания, на които осъждаха сините куртки и наричаха Великия баща „глупак и куче без уши и без мозък“. В две агенции страстите се разпалиха толкова, че бяха запалени сгради, временно бяха задържани в плен агенти и някои правителствени чиновници бяха прогонени от резерватите.

Клането от 23 януари се пазеше в тайна и Бюрото по индианските въпроси научи за него едва след три месеца. Един млад армейски офицер, лейтенант Уилям Пийз, агент при чернокраките, постави на карта кариерата си и съобщи на комисаря. Под предлог, че са откраднати няколко мулета от един превозвач с фургони, майор Бейкър организирал своя зимен поход и нападнал първия лагер, който се случил на пътя му. Лагерът не бил охраняван и в него живеели предимно старци, жени и деца, няколко от които болни от едра шарка. От двеста и деветнадесетте пиегани в лагера само 46 се спасиха и разказваха за случилото се – 33 мъже, 90 жени и 50 деца били избити, докато бягали от вигвамите си.

Веднага след като получи съобщението, комисарят поиска незабавно разследване от официалните власти.

Английското име на комисаря беше Или Самюел Паркър, но истинското му име бе Донехогава – Пазителя на западната врата на Дългия дом на ирокезите. Като младеж в резервата Тоноанда, щат Ню Йорк, той беше Хазаноанда от ирокезите сенека, но бързо разбра, че в света на белите хора носителят на индианско име не се приема сериозно. Хазаноанда смени името си на Паркър, защото беше амбициозен и очакваше да го приемат сериозно, когато стане мъж.

Почти половин столетие Паркър се бори срещу расовите предразсъдъци, понякога с успех, понякога без. Преди да навърши десетгодишна възраст, той започна работа като коняр в една армейска част. Гордостта му бе наранена, когато офицерите го дразнеха заради лошия му английски. Гордият млад сенека незабавно уреди да го приемат в едно мисионерско училище. Той бе решен да се научи да говори и пише английски толкова добре, че никога бял човек да не може да му се присмее отново. След дипломирането си той реши, че най-добре ще помогне на народа си, като стане адвокат. През онези години един млад човек ставаше адвокат, като работеше в адвокатска кантора и след това се явяваше на изпит пред Щатската адвокатска колегия. Или Паркър работи в продължение на три години в една кантора в Еликотвил, Ню Йорк, но когато кандидатствува за включване в списъка на адвокатите, му казаха, че само бели граждани от мъжки пол се приемат за адвокатска практика в Ню Йорк. Безсмислено бе за индианец да кандидатствува. Приемането на английско име не бе променило бронзовия цвят на кожата му.

Паркър отказа да се предаде. След като внимателно проучи кои професии или занаяти на белите хора са достъпни за индианци, той постъпи в Политехническия институт Ренселър и завърши строително инженерство. Скоро той намери работа на канала Ери. Нямаше 30 години, когато правителството на Съединените щати го призова да надзирава строителството на диги и сгради. През 1860 г. службата му го отведе в Галена, Илиной – там той се срещна и се сприятели с един служител в магазин за конски хамути. Служителят беше бившият армейски капитан Юлисис Грант.

Когато започна Гражданската война, Паркър се завърна в Ню Йорк с планове да организира един полк индианци ирокези, който да се бие на страната на Съюза. Молбата му за това бе отклонена от губернатора, който му каза направо, че сред нюйоркските доброволци няма място за индианци. Паркър пренебрегна отказа и замина за Вашингтон, за да предложи услугите си като инженер на Министерството на войната. Армията на Съюза се нуждаеше остро от обучени инженери, но не и от индиански инженери. „Гражданската война е война на белите – казаха на Паркър. – Идете си вкъщи, обработвайте земята си, а ние ще оправим неприятностите си без индианска помощ.“

Паркър се върна в резервата Тоноанда, но съобщи на приятеля си Юлисис Грант, че има трудности с постъпването в армията на Съюза. Грант търсеше инженери и след като се сражава с армейската бюрокрация в продължение на месеци, накрая успя да издейства заповед за назначение на своя индиански приятел, който се присъедини към него при Виксбърг; Те воюваха заедно от Виксбърг до Ричмънд. Когато Ли4141
  Робърт Ли – южняшки генерал, главнокомандуващ войските на Конфедерацията (бел.прев.).


[Закрыть] капитулира при Апоматъкс, подполковник Или Паркър бе там и тъй като пишеше много красиво, Грант го помоли да напише условията на капитулацията.

През четирите години след края на войната бригадният генерал Паркър помагаше при различни мисии за уреждането на разногласията с индианските племена. През 1867 г. след сражението при форт Фил Кърни той пропътува нагоре по Мисури, за да изясни причините за вълненията на северните прерийни индианци. Той се върна във Вашингтон с много идеи за промяна на националната политика спрямо индианците, но трябваше да изчака една година преди да започне да ги прилага на практика. Когато Грант бе избран за президент, той назначи Паркър за поредния комисар по индианските въпроси, като смяташе, че Или ще може да се отнася към индианците с повече разбиране от всеки бял човек.

Паркър пое новата си длъжност с ентусиазъм, но откри, че Бюрото по индианските въпроси е по-корумпирано, отколкото беше очаквал. Явно бе необходимо да се ликвидира напълно отдавна окопалата се бюрокрация и с подкрепата на Грант той установи система за назначаване на агенти, препоръчани от различните религиозни организации в страната. Понеже голям брой квакери4242
  Квакер – член на Обществото на приятелите, протестантска секта, основана през XVII в. в Англия (по-късно и в САЩ). Квакерите нямат духовенство, отхвърлят религиозните обреди и тайнства, проповядват пацифизъм (бел.прев.).


[Закрыть] изявиха желание да служат като агенти при индианците, новият план доби известност като „квакерската политика“ на Грант или „мирната политика“ към индианците.

Освен това бе образуван Комитет за индианските комисари, съставен от граждани с високо обществено съзнание, за да контролира дейността на Бюрото по индианските въпроси. Паркър препоръча комитетът да е смесена комисия от бели и индианци.

Но се намеси политиката и тъй като не се намериха индианци с политическо влияние, нямаше индианци и в комисията.

През зимата на 1869–70 г. комисарят Паркър (или Донехогава от ирокезите, за какъвто той все по-често се мислеше) беше доволен, от мира по западните граници. Към пролетта на 1870 г. обаче той бе разтревожен от съобщенията за бунтове в индианските агенции по прериите. За пръв път той доби смътна представа за причините за размириците от ужасяващия разказ на лейтенант Пийз за клането на пиеганите. Паркър разбра, че ако не направи нещо, за да се уверят индианците в добрите намерения на правителството, през лятото вероятно щеше да избухне всеобща война.

Комисарят добре знаеше за недоволството на Червения облак, за решимостта на вожда на сиуксите да запази земите, които му отрежда договорът, и за желанието му търговската агенция да е близо до тези земи. Макар че Петнистата опашка отиде до форт Рендъл на река Мисури, индианците брюле бяха вече между най-размирните обитатели на резерватите. Червения облак и Петнистата опашка, които имаха огромен брой последователи от прерийните племена, бяха за комисаря ключът към мира. Можеше ли един ирокезки вожд да спечели доверието на сиукските вождове? Донехогава не беше сигурен в това, но реши да опита.

Комисарят изпрати любезна покана до Петнистата опашка, но като хитър индианец той не извика по същия начин и Червения облак. По всяка вероятност Червения облак би взел подобна покана за призовка, която трябва гордо да отхвърли. Чрез трето лице Червения облак бе осведомен, че би бил добре дошъл като гостенин в дома на Великия баща във Вашингтон, ако реши да отиде.

Идеята за такова пътешествие допадна на Червения облак. Това му даваше възможност да разговаря с Великия баща и да му каже, че сиуксите не искат резерват на Мисури. Освен това щеше да се увери дали наистина Малкия баща на индианците, комисарят на име Паркър, е индианец, който може да пише като бял човек.

Веднага щом разбра, че Червения облак е съгласен да дойде във Вашингтон, комисарят изпрати при него полковник Джон Смит от форт Ларами за телохранител. Червения облак избра петнадесет оглали за придружители и на 26 май групата се качи в специален влак на Юниън Пасифик и потегли на изток.

Бе голямо преживяване да пътуват със стария им враг – Железния кон. Омаха (град с индианско име) бе истински кошер от бели хора, а Чикаго (друго индианско име) ужасяваше с шума и бъркотията, със сградите, които като че достигаха небето. Белите хора бяха страшно много, цели тълпи, безцелни като скакалци, движеха се припряно, но, изглежда, никога не стигаха до мястото, за където бяха тръгнали.

След пет дни тракане и клатушкане Железния кон ги доведе във Вашингтон. С изключение на Червения облак членовете на делегацията бяха зашеметени и притеснени. Комисарят Паркър, който наистина бе индианец, ги приветствува топло:

– Много съм щастлив да ви видя тук днес. Зная, че дойдохте от далеч, за да видите Великия баща, президента на Съединените щати. Радвам се, че сте пътували без злополуки и че пристигнахте тук живи и здрави. Искам да чуя какво има да каже от свое име и от името на народа си Червения облак.

– Искам да кажа само няколко думи – отговори Червения облак. – Когато научих, че моят Велик баща ще ми разреши да дойда и да го видя, аз бях доволен и пристигнах веднага. Телеграфирайте на моя народ и кажете, че съм жив и здрав. Това е всичко, което имам да кажа днес.

Когато Червения облак и оглалите пристигнаха в Уошингтън Хауз на авеню Пенсилвания, където имаха запазен апартамент, те с изненада установиха, че Петнистата опашка и делегация брюле ги очаква там. Тъй като Петнистата опашка се бе подчинил на правителството и бе отвел хората си до агенцията на река Мисури, комисарят Паркър се опасяваше от спречквания между двамата съперници тетони. Те обаче си стиснаха ръце и веднага след като Петнистата опашка каза на Червения облак, че той и неговите брюле мразят резервата в Дакота и желаят да се върнат в ловните си полета в Небраска, на изток от форт Ларами, оглалите приеха брюле като завърнали се съюзници.

На следващия ден Донехогава от ирокезите заведе своите гости сиукси на обиколка из столицата посетиха Сената по време на заседание, военната корабостроителница и Арсенала. За разходката облякох сиуксите в дрехи на бели хора и бе очевидно, че повечето от тях се чувствуват неудобно в тесните си черни сака и обувки с копчета. Когато Донехогава им съобщи, че Матю Брейди ги кани в студиото си, за да ги фотографира, Червения облак отговори, че за него това не е подходящо. „Аз не съм бял човек, а сиукс и не съм подходящо облечен за подобен случай.“

Донехогава разбра веднага и уведоми гостите си, че ако искат, могат да си сложат дрехи от еленова кожа, наметала и мокасини за вечерята в Белия дом с президента Грант.

На приема в Белия дом сиуксите бяха по-впечатлени от стотиците горящи свещи в блестящите полилеи, отколкото от Великия баща и членовете на неговото правителство, от чуждестранните дипломати и конгресмени дошли да видят тези диви хора насред Вашингтон. Петнистата опашка, който обичаше добрата храна, особено хареса ягодите и сладоледа. „Белите хора имат за ядене повече хубави неща, отколкото пращат на индианците – отбеляза той.“

През следващите няколко дни Донехогава проведе преговори с Червения облак и Петнистата опашка, за постигането на постоянен мир той трябваше да разбере какви са исканията им, за да може да ги противопостави на натиска на политиците, представители: алчните за индианска земя бели хора. Паркър симпатизираше на индианците и положението му бе трудно. Той покани в Министерството на вътрешните работи представители на всички правителствени служби да се срещнат със сиуксите.

Министърът на вътрешните работи Джоузеф Кокс откри заседанието с реч от рода на тези, които индианците бяха слушали многократно. Правителството щеше да даде на индианците оръжия и муниции за лов, каза Кокс, но не може да го направи, преди да се увери, че всички индианци живеят в мир. „Спазвайте мира – завърши той – и тогава ние ще направим това, което е добро за вас.“ Той не спомена нищо за сиукския резерват на Мисури.

След като се ръкува с министъра Кокс и с други длъжностни лица, Червения облак отговори: „Погледнете ме. Аз израснах в страната, където слънцето изгрява. Сега идвам оттам, където слънцето залязва. Чий глас се чу за първи път в тази страна? Гласът на червените хора, които имаха само лъкове и стрели. Великия баща казва, че е добър и любезен с нас. Не мисля така. Аз съм добър с неговите бели хора. След вестта, която ми изпрати, аз преминах целия път до неговия дом. Лицето ми е червено, вашите са бели. Великия дух ви е дал умението да четете и пишете, а на мен – не. Аз не съм учил. Дойдох тук, за да кажа на Великия баща какво не харесвам в страната си. Всички вие сте близки на Великия баща и самите вие сте вождове. Хората, които Великия баща изпраща при нас, нямат нито разум, нито сърца.

Аз не искам резервата на Мисури. Казвам това вече четвърти път – той спря за момент и посочи към Петнистата опашка и делегатите брюле. – Тук сега има някои хора оттам. Децата им измират като овце; страната, не е подходяща за тях. Аз съм роден при Плат и ми казаха, че земята ми принадлежи – на север и на юг, на изток и запад… Вие ми изпращате стоки, но докато стигнат до мен след дългия път, те са така окрадени, че е останала само шепа. Дадоха ми да подпиша една хартия и това е всичко, което получих срещу земята си. Знам, че хората, които изпратихте при нас са лъжци. Погледнете ме. Аз съм беден и гол. Не искам война с моето правителство… Искам да кажете всичко това на Великия баща.“

Донехогава от ирокезите – комисарят, отговори: „Ще предам на президента какво каза днес Червения облак. Президентът ме увери, че съвсем скоро ще разговаря с него.“

Червения облак погледна червения мъж, който знаеше да чете и пише и сега бе Малък баща на индианците. „Би трябвало да отпуснете на моя народ барута, който иска – каза той. – Ние сме само шепа, а вие сте велико и могъщо племе. Вие произвеждате всички муниции. Аз искам само толкова, колкото хората ми да могат да убиват дивеча. Великия дух е направил всички животни в моята страна диви. Аз трябва да ходя на лов за тях. Не е като при вас – излизате и намирате каквото ви е необходимо. Аз имам очи и виждам всички вас – белите, виждам какво правите – отглеждате добитък и прочее. Зная, че след няколко години и аз ще започна да правя същото – това е нещо хубаво. Нямам какво повече да кажа.“

Другите индианци, оглала и брюле, се струпаха около комисаря и всички искаха да разговарят с него, червения мъж, който беше станал техен Малък баща.

Срещата с президента Грант бе на 9 юни в президентския кабинет в Белия дом. Червения облак повтори голяма част от това, което каза в Министерството на вътрешните работи, като подчерта, че народът му не желае да живее на река Мисури. Договорът от 1868 г., добави той, ни дава право да търгуваме във форт Ларами и да имаме агенция на Плат. Грант не даде пряк отговор, но обеща да се погрижи за справедливо отношение към сиуксите. Президентът знаеше, че в ратифицирания от Конгреса договор не се споменава нищо за форт Ларами или Плат; в него изрично се посочва, че агенцията на сиуксите трябва да бъде „някъде по Мисури“. В отделен разговор той подсказа на министъра Кокс и на комисаря Паркър да съберат на следващия ден всички индианци и да им разяснят условията на договора.

Донехогава прекара една безсънна нощ – той знаеше, че сиуксите са измамени. Когато им прочете и разясни напечатания договор, те нямаше да харесат това, което чуят. На сутринта в Министерството на вътрешните работи министър Кокс разгледа целия договор, член по член, а Червения облак слушаше търпеливо бавния превод на английските думи. Когато приключиха, той твърдо заяви: „За първи път чувам за такъв договор. Никога не съм чувал за него и нямам намерение да го спазвам.“

Министър Кокс отговори, че не вярва някой от мирните комисари в Ларами да е лъгал за договора.

„Не казвам, че комисарите са лъгали – отвърна Червения облак, – преводачите са грешали. Когато войниците напуснаха фортовете, аз подписах мирен договор, но това не бе същият договор. Ние искаме нещата да се оправят.“ Той стана и понечи да напусне стаята. Кокс му даде копие от договора, като предложи свой преводач да му го обясни, а ще разискват на нова среща: „Аз няма да взема тази хартия с мен – отговори Червения облак. – Тя е пълна с лъжи.“

Тази нощ в хотела си сиуксите обсъждаха дали да се върнат вкъщи на следващия ден. Някои казваха, че ще е срамота да се върнат и да обяснят на народа как са ги излъгали и измамили при подписването на договора от 1868 г. По-добре би било да умрат тук във Вашингтон, Само намесата на Донехогава, Малкия Баща, ги убеди да участвуват в още една среща. Той им обеща, че ще помогне да разтълкуват договора по-добре. Малкия баща се срещна с президента Грант и го убеди, че от затрудненията има изход.

На следващата сутрин в Министерството на вътрешните работи Донехогава приветства сиуксите, като заяви, че министър Кокс ще обясни новия вариант на договора. Кокс говори кратко. Той изрази съжаление, че Червения облак и хората му не са разбрали добре. Макар земите край река Паудър да са извън постоянния им резерват, те са в границите на ловната им територия. Ако някои от сиуксите предпочитат да живеят там, вместо в резервата, те могат да го сторят. Също така, не е необходимо да ходят в резервата, за да търгуват и да получават доставките си.

Така за втори път в продължение на две години Червения облак спечели победа над правителството на Съединените щати, но този път с помощта на един ирокез. Той призна това, като пристъпи напред и стисна ръката на комисаря: „Когато вчера видях договора и всичките лъжи в него, бях ядосан и предполагам, ядосах и теб… Сега съм доволен… Ние имаме тридесет и две племена и дом за Съвета също както при вас. Преди да дойдем тук, ние свикахме съвет и исканията, които представих, са от останалите вождове. Ние всички си приличаме.“

Срещата завърши в дух на приятелство, Червения облак поиска от Донехогава да каже на Великия баща, че няма повече работа с него и е готов да се качи на Железния кон, за да си замине вкъщи.

Министър Кокс, широко усмихнат, съобщи на Червения облак, че правителството е предвидило посещение на сиуксите в Ню Йорк по пътя им за дома.

„Аз не искам да се връщам оттам – отговори Червения облак, – а по най-краткия път. Нагледах се на градове… Нямам работа в Ню Йорк. Желая да се върна по пътя, по който дойдох. Белите са еднакви навсякъде. Аз ги виждам всеки ден.“

По-късно, когато му казаха, че е поканен да произнесе реч пред жителите на Ню Йорк, Червения облак промени решението си. Той отиде в Ню Йорк и бе изненадан от бурните овации, с които го посрещнаха слушателите в института Купър. За първи път той имаше възможност да говори на хората, а не на правителствени чиновници.

„Ние искаме да запазим мира – каза той. – Ще ни помогнете ли? През 1868 г. дойдоха хора и ни донесоха разни книжа. Ние не можехме да ги прочетем, а тези хора не ни казаха какво наистина пише в тях. Мислехме, че договорът е за преместване на фортовете и че трябва да спрем сраженията. Но те искаха да ни изпратят търговци на Мисури. Ние не искахме да отидем на Мисури, а търговците да дойдат там, където бяхме. Когато стигнах до Вашингтон, Великия баща ми обясни какво има в договора и ми показа, че преводачите са ме заблудили. Аз искам само правата си и справедливост. Опитах се да получа от Великия баща това, което е в правата ми и което е справедливо. Не успях напълно.“

Наистина Червения облак, общо взето, не успя да получи това, което смяташе за справедливо. Макар че се върна във форт Ларами с приятното чувство, че има много бели приятели на изток, той завари множество бели врагове на запад. Хора, жадни за земи, земевладелци, превозвачи на стоки, заселници и други не искаха да има сиукска агенция където и да е близо до богатата долина на Плат. Белите направиха така, че недоволството им да се усети във Вашингтон.

През лятото и есента на 1870 г. Червения облак и неговият помощник, Мъжа, който се страхува от конете си, работеха упорито за мира. По искане на комисаря Донехогава те събраха десетки могъщи вождове и ги доведоха във форт Ларами за съвета, на който трябваше да се определи мястото на сиукската агенция. Те убедиха да се присъединят към тях дори Тъпия нож и Малкия вълк от северните шайени, Многото мечки от северните арапахи, вождът Трева на чернокраките сиукси и Големия крак на минеконжу, които винаги се отнасяха с подозрение към белите. Седящия бик от племето хънкпапа не искаше да има нищо общо с никакви договори и резервати. „Белите хора са направили лоша магия на очите на Червения облак – каза той, – за да го накарат да вижда всичко и всеки, по тяхно желание“

Седящия бик подценяваше проницателната упоритост на Червения облак. Когато на съвета вождът на оглалите установи, че правителствените чиновници искат да разположат сиукската агенция на четиридесет мили северно от Плат във височините Роу Хайд Бют, той отказа категорично. „Когато се върнете при Великия баща – каза той на чиновниците, – кажете му, че Червения облак не иска да отиде в Роу Хайд Бют.“ След това той се оттегли да зимува в земите край река Паудър, уверен, че ирокезът Донехогава ще опра ни нещата във Вашингтон.

Властта на комисаря Или Паркър обаче залязваше. Във Вашингтон белите му врагове го притискаха отвсякъде.

Макар че твърдото решение на Червения облак осигури временна агенция на тридесет и две мили източно от форт Ларами, на Плат, индианците можаха да я използуват по-малко от две години. По това време Донехогава беше напуснал Вашингтон. През 1873 г. сиукската агенция беше преместена при изворите на река Уайт, в северозападна Небраска, встрани от пътя на прииждащата бяла емиграция. Петнистата опашка и неговите брюле също получиха разрешение да се преместят от Дакота към Уайт. След около година там се разположи постът Кемп Робинсън и военните щяха да държат под око агенциите на Червения облак и Петнистата опашка през следващите размирни години.

Няколко седмици след посещението на Червения облак във Вашингтон през 1870 г. неприятностите на Донехогава станаха сериозни. Реформите му бяха създали врагове сред политическите водачи (така нареченият Индиански кръг), които от дълго време използуваха Бюрото по индианските въпроси като изгоден клон от системата за печелене на държавни длъжности. А когато провали минната експедиция в Биг Хорн на група бели мъже от границата, които искаха да завладеят признати с договор сиукски земи, той си създаде врагове в Запада.

(Асоциацията Бигхорн бе създадена в град Шайен и членовете и вярваха в Манифест дестъни: „Богатите и красиви долини на Уайоминг са предназначени да бъдат завладени и да служат за изхранването на англосаксонската раса. Богатството, което от незапомнени времена лежи скрито под заснежените върхове на нашите планини, е било сложено там от Провидението за награда на дръзките духове, чиято мисия е да бъдат в предния отряд на цивилизацията. Индианците трябва да стоят настрана или да бъдат удавени в напредващия и увеличаващ се прилив от заселници. Съдбата на туземците е написана ясно и безпогрешно. Същият загадъчен съдник, който разпореди падането на Рим, е предопределил за червените мъже на Америка ориста на унищожението.“)

През лятото на 1870 г. малка група врагове на Донехогава в Конгреса се опита да го злепостави, като забави гласуването на средствата за закупуване на провизии за индианците от резерватите. Към средата на лятото в канцеларията му заваляха телеграми от агентите, които молеха за доставките, иначе гладните индианци ще избягат да търсят дивеч. Някои агенти се страхуваха от насилия, ако храната не бъде доставена бързо.

В отговор комисарят закупи провизии на кредит, без да губи време да извести условията. След това той уреди спешно превоза им на малко по-високи от текущите договорни цени. Само така индианците успяха да получат навреме храната си и не измряха от глад. Донехогава обаче бе нарушил няколко незначителни нормативни изисквания и това даде на враговете му повода, който те отдавна очакваха.