Погребете сърцето ми в Ундид Ний

Текст добавлен: 10 мая 2017, 03:01

Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Автор книги: Ди Браун

Жанры:

Философия

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 31 страниц)

Макар Карсън да продължаваше методичното унищожаване на зърнените посеви и на засетите с боб и тиква площи, движението му бе прекалено бавно, за да задоволи генерал Карлтън. През септември генералът заповяда, че отсега нататък всеки навах от мъжки пол ще бъде убиван или пленяван, щом бъде забелязан. Той написа на Карсън точните думи, които трябваше да казва на пленените навахи: „Кажете им: Идете в Боске Редондо или ще ви преследваме и унищожим. Няма да сключим мир с вас при никакви други условия. Започната веднъж, войната срещу вас може да продължи с години, докато не се подчините или не бъдете унищожени. Няма да има повече разговори по въпроса.“

Приблизително по същото време генералът писа до Министерството на войната във Вашингтон и поиска още един кавалерийски полк. „Необходими са още войници, – заяви той. – Тъй като на запад близо до територията на навахите бе открито злато, трябват достатъчно войници, за да изхвърлим индианците и да охраняваме хората, които отиват към и в мините… Провидението наистина ни помага… Златото е под краката ни и трябва само да се наведем, за да го приберем.“

Карлтън подстрекаваше подчинения си с болезнена настойчивост и Кит Карсън ускори програмата си за изгорена земя и към есента бе унищожил повечето от стадата и посевите между форт Кенби и каньона де Чели. На 17 октомври двама навахи с бяло знаме се появиха във форт Уингейт. Единият от тях беше Ел Сордо, пратеник на братята си Делгадито и Барбонсито и техните петстотин последователи. Ел Сордо каза, че храната им се свършила, че са принудени да ядат шишарки; останали са без дрехи и одеяла и не смеят да палят огньове и да се стоплят, защото се страхуват от разузнавателните отряди на войниците. Съобщи, че не желае да отиват далеч, чак до Боскс, но са съгласни да построят колибите си близо до форт Уингейт, където постоянно да бъдат под надзора на войниците, както подобава на мирни индианци. До девет дни Делгадито и Барбонсито ще доведат петстотин души. Вождовете са готови да отидат в Санта Фе, да се срещнат със Звездния вожд и да молят за мир.

Капитан Рафаел Чакон, командир на форт Уингейт, предаде компромисното предложение на генерал Карлтън, който отговори:

„Навахите нямат избор: те трябва да се съгласят или да отидат в Боске Редондо, или да останат в страната си във война.“

Като нямаше друга възможност, отговорен за страдащите от студа и глада жени и деца, Делгадито се предаде. Барбонсито, Ел Сордо и много от воините останаха в планините, за да видят какво ще стане със съплеменниците им.

Тези, които се предадоха, бяха изпратени в Боске Редондо. Карлтън нареди да бъде отделено специално внимание на първите пленници – да им дават най-големите дажби и най-добрия подслон по време на пътуването и след пристигането им в Боске.

Безплодната равнина на Пекос всяваше страх, но Делгадито бе впечатлен от доброжелателството на войниците. Когато Звездния вожд му съобщи, че може да се завърне във форт Уивтейт със семейството си, ако се съгласи да убеди другите вождове на навахите, че животът в Боске е за предпочитане пред глада и студа, Делгадито прие. По същото време генералът заповяда на Кит Карсън да навлезе в каньон де Чели, да унищожи храната и добитъка и убие или плени навахите в последната им твърдина.

В подготовка за похода до Чели Карсън събра стадо товарни животни, за да пренасят провизиите му, но на 13 декември Барбонсито и воините му връхлетяха върху стадото и подгониха мулетата към каньона, където щяха да ги използуват за храна през зимата. Карсън изпрати два отряда войници да ги преследват, но навахите се разделиха на няколко малки групи и се изплъзнаха под прикритието на силна снежна буря. Кавалеристите на лейтенант Донасиано Монтоя се натъкнаха на малък лагер, нападнаха го, завряха навахите в кедровия гъсталак плениха тринадесет жени и деца. Лейтенантът докладва: „Един индианец бе прострелян в дясната страна, но успя да избяга в преплетения гъсталак. Синът му, десетгодишно момче, твърде интелигентно за индианец, бе заловено малко по-късно. То съобщи, че баща му е умрял в скалите на близкото дере.“

Без мулета за пренасяне на провизиите му Кит Карсън съобщи на генерал Карлтъи, че походът до каньона де Чели трябва да се отложи. Генералът незабавно отговори: „Няма да отлагате похода поради липса на транспорт. Ще накарате хората да носят одеялата си и ако е необходимо, храна за три-четири дни в раниците си.“

На 6 януари 1864 г. войниците излязоха от форт Кенби. Капитан Албърт Пфайфър водеше малък отряд, който трябваше да навлезе в източния край на каньон де Чели. Кит Карсън командуваше по-големия отряд, който пък трябваше да настъпи от западния край. Земята бе покрита с шест инча сняг, температурата беше под нулата. Войниците се придвижваха бавно.

След седмица Пфайфър навлезе в каньона. От издатини и укрития стотици полугладни навахи обсипваха войниците с камъни, дънери, испански ругатни, но не можеха да ги спрат. Хората на Пфайфър разрушиха колибите, унищожиха хранителните запаси и добитъка. Те убиха трима навахи, които попаднаха в обсега на мускетите им, намериха двама стари навахи, умрели от студ, и заловиха деветнадесет жени и деца.

Междувременно Карсън установи лагера си в западния кран и изпращаше, разузнавачи по високите части на каньона. На 12 януари един от патрулите му срещна група навахи и уби единадесет от тях. След още два дни двата отряда се срещнаха. Целият каньон бе прекосен без голямо сражение.

Същата вечер трима навахи с бяло знаме се приближиха до лагера на войниците. Те съобщиха на Карсън, че хората гладуват и мръзнат, че предпочитат да се предадат, отколкото да умрат.

„Имате време до утре сутринта – отговори Карсън. – След това моите войници ще ви изловят.“

На сутринта шестдесет окъсани и изтощени навахи се явиха в лагера и се предадоха.

Преди да се завърне във форт Кеиби, Карсън заповяда да се унищожи всичко индианско в каньона, включително и хубавите праскови – повече от пет хиляди дръвчета. Навахите можеха да простят на Хвърляча на ласо, че се бие с тях като войник, че ги пленява, дори не унищожава хранителните им запаси, но постъпката, която те никога не му простиха, бе отсичането на любимите им овошки.

През следващите няколко седмици новината за влизането на войниците в каньон де Чели се разпространи по скритите лагери на навахите и те се обезсърчиха.

„Ние се бихме за тази страна, защото не искахме да я загубим – каза по-късно Мануелито. – Но загубихме почти всичко… Американският народ е прекалено могъщ, за да се борим с него. Когато трябваше да се сражаваме няколко дни поред, не ни тежеше, но скоро се изтощихме и войниците ни се умориха от глад.“

С добрите си отзиви за условията в Боске Редондо Делгадито убеди още 680 навахи да се предадат във форт Уингейт на 31 януари. Суровата зима и липсата на храна принудиха други да се явят във форт Кенби. Към средата на февруари 1200 гладни и лишени от всичко индианци се събраха там. Армията им отпускаше крайно оскъдни дажби – най-възрастните и най-малките започнаха да измират. На 21 февруари пристигна Ереро Гранде с отряда си и пленниците станаха 1500. Към началото на март в двата форта се бяха предали 3000 души, а северните пътища бяха изпълнени с уплашени навахи, които прииждаха по замръзналия сняг. Но вождовете рикос – Мануелито, Барбонсито и Армихо, отказаха да прекратят борбата. Заедно с хората си те останаха в планините, решени да не се предават.

През март започна дългият поход на навахите към форт Съмнър и Боске Редондо. Първата група от 1430 души пристигна във форт Съмнър на 13 март. Десет души умряха по време на прехода; три деца бяха отвлечени вероятно от войници мексиканци от охраната.

Междувременно втората група от 2400 души напусна форт Кенби вече в намален състав – 126 души умряха във форта. Дългият керван включваше 30 фургона, 3000 овце и 473 коня. Навахите бяха достатъчно твърди, за да понасят мразовитото време, глада, дизентерията, подигравките на войниците и дългото пътуване, но не можеха да понесат носталгията и това, че загубиха земите си. Те плачеха и 197 от тях умряха, преди да достигнат жестоката си цел.

На 20 март още 800 навахи напуснаха форт Кенби, повечето от тях жени, деца и старци. Армията им отпусна само 23 фургона.

„На втория ден от пътуването – докладва командващият офицер – започна страшна снежна буря, която бушува четири дни с необичайна сила. Тя причини големи страдания на индианците, много от които бяха почти голи и, естествено, не издържаха подобна буря.“

Когато те достигнаха Лос Пинос, под Албюкърки, армията пренасочи фургоните за други цели и навахите трябваше да нощуват на открито. Когато пътуването се възобнови, няколко деца бяха изчезнали.

„По тези места – коментира един лейтенант – офицерите, които отговаряха за индианците, трябваше да бъдат крайно бдителни, защото инак децата на индианците щяха да бъдат отвлечени и продадени.“

Тази група достигна Боске на 13 май 1864 г.

„Напуснах форт Кенби с 800 души и получих още 146 на път за форт Съмнър, като общият им брой стана 946. От тях около 110 умряха.“

В края на април един от устоялите до този момент вождове – Армихо, се яви във форт Кенби и съобщи на командира (капитан Ейса Кери), че след няколко дни пристигнат Мануелито и навахите, които бяха прекарали зимата далеч на север край реките Литъл Колорадо и Сан Хуан. Отрядът на Армихо (повече от 400 души) се яви след няколко дни, но Мануелито спря хората си на няколко мили от форта в една местност, наречена Келитас, и изпрати човек да съобщи на командира, че иска да разговаря с него. По време на последвалите преговори Мануелито заяви, че хората му желаят да останат близо до форта, да засеят посевите си и да пасат овцете си, както са правили винаги.

„За вас има само едно място, където можете да отидете, и това е Боске“ – отговори капитан Кери.

– Защо трябва да отиваме в Боске? – запита Мануелито. – Ние никога не сме грабили или убивали и винаги сме спазвали мира, както бяхме обещали на генерал Кенби.

Той добави, че хората му се опасяват, че ги събират в Боске, за да могат войниците да ги застрелят както във форт Фаунтлерой през 1861 г. Кери отговори, че това не е вярно, но Мануелито отказа да се предаде с хората си, преди да е разговарял със стария си приятел Ереро Гранде и някои от другите вождове на навахите, които са били в Боске.

Когато генерал Карлтън научи, че има вероятност Мануелито да се предаде, той изпрати четирима внимателно подбрани навахи от Боске (но не и Ереро Гранде), за да повлияят на колебаещия се военен вожд. Те не успяха да убедят Мануелито. През една юнска нощ след техния разговор. Мануелито и отрядът му изчезнаха от Келитас и се върнаха обратно в скривалищата си покрай Литъл Колорадо.

През септември той научи, че старият му съюзник Барбонсито е пленен в каньон де Чели. Сега той, Мануелито, бе последният от вождовете рикос на свобода и съзнаваше, че войниците ще го търсят навсякъде.

През есента навахите, избягали от Боске Редондо, започнаха да се връщат в родните си земи с ужасяващи разкази за това, което става с хората там. Мястото е окаяно, казваха те. Войниците ги мушкали с щикове, гледали да ги натикат в оградени със стени празни места, където командирите постоянно ги броели и записвали числата в малки книжки. Командирите им обещавали дрехи, одеяла и по-добра храна, но обещанията си оставали само на думи. Всичките тополи и месните били отсечени и за горене останали само корените им. За да се предпазят от дъжда и слънцето, индианците трябвало да копаят дупки в песъчливата почва и да ги покриват с изплетени от трева рогозки. Живеели като прерийни кучета в бърлогите си. С няколкото сечива, дадени им от войниците, те разкопали низината на река Пекос и посадили зърнени култури, но наводненията, сушата и насекомите унищожили реколтата и сега всички били на половин дажба. Поради голямото струпване на хора болестите започнали да отнасят по-слабите. Мястото било ужасно и въпреки че под бдителното око на войниците бягството е трудно и опасно, мнозина рискували живота си, за да се махнат оттам.

Междувременно Звездния вожд Карлтън бе убедил викария на Санта Фе да отслужи благодарствен молебен за успешно завършилото изселване на навахите в Боске, извършено от армията. На началниците си във Вашингтон генералът описа мястото като „един чудесен резерват… няма причина те (навахите) да не бъдат най-щастливите, преуспяващи и осигурени индианци в Съединените щати… Във всички случаи да ги храним, ще бъде по-евтино, отколкото да се бием с тях.“

В очите на Звездния вожд затворниците са само усти и тела. „Тези шест хиляди усти трябва да ядат и тези шест хиляди тела трябва да са облечени. Като се вземе предвид каква великолепна земя с пасища и полезни изкопаеми ни предадоха те – земя, чиято стойност едва ли може да се определи, дребните подаяния, които заделяме, за да ги изхраним, са нищожна цена за тяхното наследство.“

Едва ли друг защитник на Манифест дестъни някога е изразил по-лицемерно подкрепата си за доктрината: „Изселването на този народ от земите на дедите му е не само интересна, но и трогателна гледка. Години наред те се биха доблестно срещу нас. Те защитаваха своите планини и забележителни каньони с героизъм, на който всеки народ би бил горд да подражава.

Когато накрая разбраха, че и тяхната съдба е като на събратята им, да отстъпват племе след племе, все по-далеч от изгрева на слънцето пред неспирния прогрес на нашата раса, те хвърлиха оръжията си. Като храбреци, имаха право на нашето възхищение и уважение, те дойдоха при нас с вяра в нашето великодушие. Те чувствуват, че ние сме народ твърде могъщ и твърде справедлив, за да отвърне на доверието им с подлост или с равнодушие; чувствуват, че след като са пожертвували за нас красивата си земя, домовете си, средата, в която са живели, класическата сцена на техните традиции, ние няма да се поскъпим да им отделим мизерните средства за препитание в замяна на това, което и те, и ние считаме, че е царско място.“

Мануелито обаче не бе хвърлил оръжието си, а той беше твърде значителен вожд, и генерал Карлтън не можеше да позволи това да продължава безнаказано. През февруари 1865 г. навахите пратеници от форт Уингейт предадоха на Мануелито послание на Звездния вожд – предупреждение, че той и отрядът му ще бъдат преследвани до смърт, ако не се явят доброволно преди пролетта.

„Аз не вредя на никого – каза Мануелито на пратениците. – Няма да напусна страната си. Смятам да умра тук.“

Той все пак се съгласи да разговаря отново с някои от вождовете от Боске Редондо.

В края на февруари Ереро Гранде и петима други навахски вождове уредиха среща с Мануелито близо до търговската агенция Супи. Времето беше студено, а земята – покрита с дълбок сняг. След като прегърна старите си другари, Мануелито ги поведе назад към хълмовете, където се криеха хората му. От отряда на Мануелито бяха останали само стотина мъже, жени и деца. Те имаха няколко коня и овце.

„Това е всичко, което имам на този свят – каза Мануелито. – Вижте колко е малко. Вижте колко са бедни хората ми. Децата ми ядат корени от палмиля.“ След кратка пауза той добави, че конете му не са в състояние да пътуват до Боске. Ереро отговори, че няма пълномощия да удължава определения за капитулацията срок и предупреди приятелски Мануелито, че рискува живота на хората си, ако не се яви и не се предаде. Мануелито се колебаеше. Той каза, че би се предал заради жените и децата, после добави, че ще му трябват около три месеца, за да стегне добитъка си. Накрая заяви направо, че не е в състояние да изостави страната си.

„Моят бог и майка ми живеят на запад и аз няма да ги напусна. Традиция на народа ми е да не се пресичат трите реки – Гранде, Сан Хуан, Колорадо. Не мога да напусна планината Чуска. Тук съм роден, тук ще остана. Мога да загубя само живота си, а него те могат да дойдат и да вземат, когато им е угодно – аз няма да се изселя. Никога не съм причинявал зло на американците или на мексиканците. Никога не съм грабил. Ако ме убият, ще се пролее невинна кръв.“

Ереро отговори:

„Направих за теб каквото можах. Дадох ти най-добрия съвет. Сега те напускам, сякаш гробът ти е вече изкопан.“

Няколко дни по-късно в Санта Фе Ереро Гранде предаде на Карлтън предизвикателството на Мануелито. Отговорът на Карлтън бе една сурова заповед до командира на форт Уингейт: „Аз разбирам, че ако Мануелито бъде заловен, отрядът му без съмнение ще се предаде. И така, ако можете да се уговорите с индианците от селището Суни, където той най-често отива на гости или за да търгува, те ще съдействуват за залавянето му… На всяка цена се опитайте да хванете Мануелито, Оковете го здраво и го пазете внимателно. Ще направим добро на другите, които са под контрола му, ако го заловим или направо го убием. Аз предпочитам да бъде заловен. Ако се опита да избяга… да бъде застрелян.“

Мануелито беше прекалено хитър, за да падне в клопката на Карлтън в Суни – през пролетта и лятото на 1865 г. не успяха да го заловят. В края на лятото Барбонсито и няколко от неговите воини избягаха от Боске Редондо. Говореше се, че се намират в страната на апачите Сиера дел Ескадельо. Толкова много навахи бягаха от резервата, че Карлтън разположи постоянни постове на четиридесет мили от форт Съмнър. През август генералът заповяда на командира на гарнизона да убива всеки навах, срещнат извън резервата без пропуск.

Когато през есента на 1865 г. зърнената реколта в Боске отново бе поразена, армията отпусна на навахите пшенично и други брашна и пушена сланина, негодни за консумация от войниците. Броят на смъртните случаи и на опитите за бягство започна да нараства отново.

Въпреки че сега генерал Карлтън беше открито критикуван от жителите на Ню Мексико за условията в Ноеке Редондо, той продължаваше да преследва навахите. Най-накрая на 1 септември 1866 г. Мануелито – вождът, когото той най-много търсеше, влезе, накуцвайки, във форт Уингейт с двадесет и трима победени войни и се предаде. Те бяха измършавели и облечени в дрипи. Продължаваха да носят на китките си кожени ленти, които ги предпазваха от ударите на тетивата, но нямаха нито бойни лъкове, нито стрели. Едната ръка на Мануелито висеше безпомощно ранена. Малко по-късно Барбонсито се яви с двадесет и един последователи и се предаде за втори път. Нямаше вече военни вождове.

По ирония на съдбата само осемнадесет дни след като Мануелито се предаде, генерал Карлтън бе свален от поста командир на щатското военно управление в Ню Мексико. Гражданската война, която доведе Звездния вожд Карлтън на власт, бе завършила преди повече от година, и генералът с високопарните му маниери беше омръзнал на жителите на Ню Мексико.

Когато Мануелито пристигна в Боске, новият управител А. Нортън беше вече там. Управителят проучи почвата на резервата и я обяви за негодна за отглеждане на зърно поради наличието на алкали. „Водата е черна и възсолена, почти непоносима на вкус и според твърденията на индианците нездравословна, тъй като една четвърт от тях са умрели от болести. Резерватът – казва Нортън – е струвал на правителството милиони долари. Колкото по-скоро той бъде изоставен, а индианците – преместени, толкова по-добре. Чух, че в дъното на всичко стои спекула… Можем ли да очакваме индианците да бъдат щастливи и доволни, лишени от обикновените битови удобства, без които белият човек не би се задоволил, където и да се намира? Кой разумен човек би избрал за резерват за 8000 индианци място, където водата е едва поносима, почвата – бедна и студена, и където на разстояние от 12 мили единствените дърва, които могат да се използуват за горене, са корените на меските1515
Меските (исп.) мозите (бел.Прев.) американско дърво

[Закрыть] Ако индианците останат в този резерват, то няма да е доброволно и ще трябва винаги да ги задържаме насила. О, оставете ги да се върнат или ги изпратете някъде, където ще имат хубава студена вода за пиене, достатъчно дърва, за да не премръзват до смърт, и където земята ще може да ражда нещо за ядене…“

В продължение на две години в резервата не спря потокът от инспектори и официални лица от Вашингтон. Някои проявяваха искрено съчувствие, други бяха преди всичко загрижени за намаляване на разходите.

„Ние престояхме там няколко години – си спомня Мануелпто. – Климатът уби много наши хора. Един човек от Вашингтон ни свика на съвет. Той ни обясни как белите наказват тези, които не се подчиняват на закона. Ние обещахме да спазваме законите, ако ни бъде разрешено да се върнем в нашата страна. Обещахме да изпълняваме договора… Обещахме това четири пъти. Всички ние казахме «да» на договора и той ни даде добри съвети. Той беше генерал Шърман.“

Когато вождовете на навахите срещнаха за първи път Великия воин Шърман, те се изплашиха от него, защото лицето му беше същото като на Звездния вожд Карлтън – страшно и космато, с уста на жесток човек, но очите му бяха различни – очи на мъж, който е страдал и може да разпознае мъката в очите на другите.

„Ние му казахме, че ще се опитаме да запомним думите му.“ – продължава Мануелито. Той каза: „Искам всички вие да ме гледате!“ – и се изправи, за да могат всички да го видят. Каза, че ако правим нещата както трябва, ще можем да гледаме хората в очите и завърши с думите: „Деца мои, аз ще ви изпратя обратно в домовете ви.“

Преди да напуснат резервата, вождовете трябваше да подпишат новия договор (1 юни 1868 г.), който започваше така: „От днес нататък военните действия между страните по настоящето съглашение ще бъдат прекратени завинаги.“ Барбонсито подписа първи, след него Армихо, Делгадито, Мануелито, Ереро Гранде и седем Други.

„Дълги бяха нощите и дните, преди да дойде времето на завръщането ни по домовете – казва Мануелито – Един ден преди потеглянето ние вече бяхме на път към домовете си – нямахме търпение да тръгнем, Върнахме се обратно. Американците ни дадоха малко добитък и ние им благодарихме. Казахме на ездачите да подгонят мулетата – толкова бързахме. Когато от Албюкърки видяхме върха на планината, почудихме се дали това е нашата планина и ни се искаше да разговаряме със земята – толкова я обичахме. Някои от старите мъже и жени плакаха от радост, когато стигнаха домовете си.“

И така, навахите се върнаха вкъщи. Когато новите граници на резервата бяха определени, повечето от най-добрите им пасища бяха отнети в полза на белите заселници. Животът им нямаше да бъде лек. Щеше да е необходима борба за съществуване. Колкото и трудно да беше бъдещето им, навахите щяха да осъзнаят, че са най-малко онеправдани от всички западни индианци. За другите изпитанията едва сега започваха.