Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Автор книги: Ди Браун

Жанры:

Философия

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 31 страниц)

Петнистата опашка обвини правителството и комисарите в предателство спрямо индианците, в нарушени обещания и лъжливи думи: „Тази война не избухна тук, на наша земя. Натрапиха ни я децата на Великия баща, които дойдоха, за да ни отнемат земята, без да платят, и като влязоха в нея, извършиха много злини… Войната избухна от грабежа – от кражбата на земята ни.“ Що се отнася до преместването на Мисури, Петнистата опашка бе абсолютно против и заяви на комисарите, че няма да подпише отказа от Блак Хилс, докато не отиде във Вашингтон, за да разговаря с Великия баща.

Комисарите дадоха на индианците една седмица да обсъдят условията и скоро стана ясно, че те няма да подпишат нищо. Вождовете изтъкваха, че договорът от 1868 г. предвижда всяка промяна в него да е закрепени с подписите на три четвърти от възрастното мъжко население на сиукските племена, а повече от половината воини бяха на север със Седящия бик и Лудия кон. В отговор комисарите обясниха, че индианците извън резерватите са врагове – само приятелски настроените индианци ще имат отношение към договора. Повечето от вождовете не приеха това. За да прекършат съпротивата им, комисарите намекнаха, че ако индианците не подпишат, Великия съвет в гнева си ще спре незабавно отпускането на всякакви дажби, ще ги премести на юг в Индианската територия и армията ще им отнеме пушките и конете.

Нямаше изход. Отнеха им Блак Хилс, нямаше ги земите край Паудър и стадата дивеч. Без дивеч или дажби хората щяха да гладуват. Мисълта за преместването им далеч в чуждата страна на юг бе непоносима, а ако армията им вземеше пушките и конете, те повече нямаше да бъдат мъже.

Червения облак и заместниците му подписаха първи, след тях Петнистата опашка и хората му. После комисарите отидоха в агенциите Стендинг Рок, Шайен Ривър, Кроу Крийк, Лоуър Брюле и Сантии и принудиха другите сиукски племена да подпишат. Така Паха Сапа, нейните духове и тайни, обширните й борови гори и милиардите долари злато завинаги преминаха от ръцете на индианците във владение на Съединените щати.

Четири седмици след като Червения облак и Петнистата опашка докоснаха с писалки хартията, осем роти от кавалерията на Съединените щати под командуването на Трите пръста Макензи (Орловия вожд, който изби кайовите и команчите в каньона Пало Дуро) напуснаха форт Робинсън и тръгнаха към лагерите при агенциите. По заповед на Министерството на войната Макензи дойде да отнеме мустангите и пушките на индианците от резерватите. Всички мъже бяха арестувани, вигвамите – претърсени и разрушени, пушките – конфискувани, а конете – събрани от войниците. Макензи разреши на жените да използуват конете за пренасяне на багажа си до форт Робинсън. Мъжете (включително Червения облак и другите вождове) бяха принудени да вървят пеша до форта. Отсега нататък племето трябваше да живее до форт Робинсън под дулата на войнишките топове.

На сутринта, за да унижи още повече победените си пленници, Макензи подари на една рота наемни разузнавачи пони (същите пони, които сиуксите навремето бяха прогонили от своите земи край река Паудър) конете, които войниците отнеха от сиуксите.

Междувременно армията на Съединените щати, жадна за мъст, кръстосваше страната на север и на запад от Блак Хилс, като убиваше индианците, където можеше да ги намери. В края на лятото на 1876 г. подсилената колона на Трите звезди Крук остана без провизии в областта на река Харт в Дакота и се насочи във форсиран поход на юг, за да получи хранителни продукти от лагерите на златотърсачите в Блак Хилс. На 9 септември близо до Слим Бют едно от предните подразделения под командуването на капитан Ансън Милс попадна на селото на Американския кон, в което имаше оглали и минеконжуи. Тези индианци бяха напуснали лагера на Лудия кон на река Гранд преди няколко дни и се придвижваха на юг, за да прекарат зимата своя резерват. Капитан Милс атакува, но сиуксите го отблъснаха и докато той очакваше идването на Трите звезди, всички индианци избягаха, с изключение на Американския кон, четирима воини и петнадесет жени и деца, които бяха в една пещера на края на малък каньон.

Когато пристигна с главната колона, Крук заповяда на войниците да се разположат така, че да могат да стрелят в отвора на пещерата. Американския кон и четиримата му воини отговориха на огъня и след няколко часа непрекъсната престрелка двама сини куртки бяха мъртви, а девет – ранени. Тогава Крук изпрати един разузнавач, Франк Груърд, да поиска капитулацията на индианците. Груърд, който бе живял със сиуксите, говори с тях на техния език. „Те ми казаха, че ще излязат, ако не стреляме, и излязоха, когато получиха обещанието ми.“ Американския кон, двама воини, пет жени и няколко деца изпълзяха от пещерата, настаналите бяха мъртви или толкова тежко ранени, че не можеха да се движат. Слабините на Американския йон бяха разкъсани от едри сачми. „Той държеше вътрешностите си с ръце, когато излизаше навън – казва Груърд. – Като протегна изцапаната си с кръв ръка, той се здрависа с мен.“

Капитан Милс откри едно малко момиченце на три или четири години, което се криеше в селото. „То изскочи и побягна като млада яребица – казва той. – Конниците го хванаха и го доведоха при мен.“

Милс го успокои, даде му малко храна и нареди на ординареца си да го вземе с тях, след което слезе в пещерата, където войниците измъкваха мъртвите индианци. Две от мъртвите бяха жени, целите в рани. „Момиченцето започна да крещи и удря ординареца – казва Милс, – докато той не го пусна на земята, а то побягна и прегърна една от онези жени, която се оказа майка му. Аз казах на адютанта Лемли, че имам намерите да осиновя момиченцето, понеже съм убил майка му.“

Един военен лекар дойде и прегледа раната на Американския кон. Той я обяви за смъртоносна, а вождът седна пред огъня, като покри с одеяло разкъсания си от куршумите стомах и стоя така, докато загуби съзнание и умря.

Крук нареди на капитан Милс да подготви хората си за възстановяване на похода към Блак Хилс. „Пречи да тръгнем – каза Милс, – адютантът Лемли ме попита дали наистина имам намерение да взема момиченцето. Когато му отговорих утвърдително, той запита: «Е добре, мислите ли, че това ще се хареса на госпожа Милс?» За първи път се замислих за тази страна на нещата и реших да оставя детето там, където го намерих.“

Докато Трите звезди Крук разрушаваше селото на Американския кон, някои от избягалите сиукси стигнаха до лагера на Седящия бик и му разказаха за нападението. Седящия бик и Гал с около шестстотин воини незабавно се притекоха на помощ на Американския кон, но пристигнаха късно. Макар че Седящия бик се хвърли в атака срещу войниците на Крук, воините му имаха толкова малко куршуми, че сините куртки ги задържаха, докато основната колона се придвижваше към Блак Хилс.

Когато всички войници си отидоха, Седящия бик и воините му влязоха в опустошеното село на Американския кон, помогнаха на останалите живи безпомощни хора и погребаха мъртвите. „Какво сме сторили, че белите хора искат от нас да спрем? – запита Седящия бик. – Ние бягаме нагоре-надолу из тази страна, а те ни гонят от място на място.“

В стремежа си да бъде колкото може по-далеч от войниците, Седящия бик отведе хората си на север край река Йелоустоун, където можеха да се намерят бизони. През Луната на падащите листа Гал бе с отряд ловци, който се натъкна на армейски керван от фургони, пътуваш, през земите по Йелоустоун. Войниците превозваха храни за новия форт, който се строеше на мястото, където река Тонг се влива в Йелоустоун (форт Кю, наречен на името на капитан Майлс Кю, който бе убит при Литъл Бигхорн).

Войниците на Гал направиха засада на кервана близо до река Глендайв Крийк и плениха шестдесет мулета. Щом научи за кервана фургони и новия форт, Седящия бик изпрати да доведат Джони Брюгиър, метиса, който се бе присъединил към неговия лагер. Брюгиър умееше да пише и Седящия бик му заръча да напише на лист хартия няколко думи, които вождът искаше да каже на командира на войниците:

Искам да зная какво правиш на този път. Ти прогонваш бизоните. Аз искам да ловувам в това място. Искам да се върнеш обратно. Ако не го направиш, аз ще се бия с теб отново. Искам да върнеш това, което си взел оттук, и да се махнеш.

Аз съм твой приятел.

Седящия бик

Когато получи писмото, подполковник Елуел Отис, командир на кервана фургони, изпрати един разузнавач с отговор до Седящия бик. Войниците отиват във форт Кю, каза Отис, и много още войници идват, за да се присъединят към тях. Ако Седящия бик иска да се бие, войниците ще му дадат тази възможност.

Седящия бик не искаше да се бие; искаше само да го оставят на мира да лови бизони. Той изпрати воин с бяло знаме да моли за преговори с войнишкия вожд. (Междувременно полковник Нелсън Майлс и още войници се присъединиха към кервана. Тъй като Майлс търсеше Седящия бик още от края на лятото, той незабавни прие да преговаря.

Те се срещнаха на 22 октомври между една редица индианци и една редица воини. Майлс бе придружен от един офицер и петима войници, Седящия бик – от един заместник-вожд и петима воини. Денят беше много студен и Майлс носеше дълъг шинел с меча кожа по краищата. От появяването си той бе за индианците Мечото палто.

Нямаше встъпителни речи, нито приятелско пушене на лула. Чрез преводача Джони Брюгиър Мечото палто започна преговорите, като обвини Седящия бик, че винаги е бил противник на белия човек и неговите обичаи. Седящия бик призна, че не е за белите, но няма да им е враг, ако го оставят на мира. Мечото палто искаше да разбере какво прави Седящия бик в земите край Йелоустоун. Въпросът беше глупав, но индианецът хънкпапа отговори учтиво – лови бизони, за да храни и облича хората си. Между другото Мечото палто спомена и за резерват на хънкпапа, но Седящия бик не му обърна внимание. Той каза, че ще прекара зимата в Блак Хилс. Преговорите завършиха без някакво решение, но двамата мъже се съгласиха да се срещнат отново на следващия ден.

Втората среща бързо разкри редица различия. Седящия бик започна разговорите, като каза, че не се е бил с войниците, докато те не дошли да се бият с него, и обеща, че няма да има повече сражения, ако белите изтеглят хората и махнат фортовете си от страната на индианците. Мечото палто отговори, че за сиуксите няма да има мир, докато всички не отидат в резерват. Тогава Седящия бик се разгневи. Той заяви, че Великия дух го е направил индианец, но не и индианец от агенция и той няма намерение да става такъв. Той внезапно прекрати срещата, върна се при воините си и им нареди да се разпръснат, защото подозираше, че войниците на Мечото палто ще се опитат да ги нападнат. Войниците откриха огън и хънкпапа отново трябваше да побегнат из страната.

Към пролетта на 1877 г. Седящия бик се умори да бяга и реши, че в страната на Великия баща няма достатъчно място, за да живеят белите мъже и сиуксите заедно. Той щеше да заведе народа си в Канада, в страната на Бабата, кралица Виктория. Преди да тръгне, той се опита да се свърже с Лудия кон, като се надяваше да го убеди да доведе оглалите в страната на Бабата. Но хората на Лудия кон бягаха нагоре-надолу из страната, за да се изплъзнат от войниците, и Седящия бик не можа да го намери.

По време на тези студени луни генерал Крук също търсеше Лудия кон. Крук бе събрал огромна армия от пехота, кавалерия и артилерия. Този път той бе взел провизии, за да напълни 168 фургона, и достатъчно муниции и барут, за да натовари 400 товарни мулета. Могъщата колона на Трите звезди нахлу в земите край река Паудър подобно на стадо сиви мечки, като тормозеше и унищожаваше всички индианци по пътя си.

Войниците търсеха Лудия кон, но първо намериха шайенското село на Тъпия нож. Повечето от тези шайени не бяха участвували в сражението при Литъл Бигхорн, но те бяха напуснали агенцията на Червения облак, за да търсят храна, след като армията бе установила контрол там и бе спряла дажбите им. Генерал Крук изпрати Трите пръста Макензи срещу това село от 150 вигвама.

Беше през Луната на разтопените елени и беше много студено. По сенчестите места снегът беше дълбок, а по откритите имаше ледена кора отгоре. Макензи изведе войниците си на изходни позиции през нощта и удари шайените при изгрев-слънце. Първи нападнаха наемниците пони с бързите мустанги, които Макензи отне от сиуксите в резерватите. Те изненадаха шайените във вигвамите им и докато те се събудят, убиха много от тях. Други изскачаха навън голи в хапещия студ. Воините се мъчеха да задържат поните и атакуващите войници достатъчно дълго, за да могат жените и децата да избягат.

Някои от най-добрите воини на северните шайени пожертвуваха живота си в началото на това яростно сражение. Един от тях бе най-големият син на Тъпия нож. В края на краищата Тъпия нож и Малкия вълк успяха да строят ариергарда си край високите склонове на един каньон, но оскъдните им запаси муниции скоро свършиха. Малкия вълк получи седем огнестрелни рани преди да изпреварят с Тъпия нож преследвачите си и да се присъединят към жените и децата в бягството към Бигхорн. Зад тях Макензи подпалваше вигвамите им и като приключи с това, подгони пленените мустанги към стената на каньона и заповяда на хората си дп ги застрелят точно така, както бе постъпил с мустангите на команчите и кайовите в каньона Пало Дуро.

За шайените на Тъпия нож това бягство бе повторение на бягството на шайените на Две луни след изненадващото нападение на Орловия вожд Рейнолд през март. Но времето беше по-студено, те разполагаха само с няколко коня и почти нямаха одеяла, дрехи и дори мокасини. Както и хората на Две луни, те знаеха само едно убежище – селото на Лудия кон на река Бокс Елдър Крийк.

През първата нощ на бягството дванадесет бебета и няколко стари хора умряха от студ. Следващата нощ мъжете убиха няколко мустанга, изкормиха ги и сложиха малките деца вътре, за да ги предпазят от измръзване. Старците затопляха краката и ръцете си при децата. В продължение на три дни те пътуваха по замръзналия сняг, а босите им крака оставяха кървави следи. Накрая бегълците стигнаха до лагера на Лудия кон.

Лудия кон раздели храна, одеяла и подслон с хората на Тъпия нож, но ги предупреди да бъдат готови за бягство. Оглалите нямаха достатъчно муниции, за да дадат отпор в сражение. Мечото палто Майлс търсеше Лудия кон на север, а сега пък Трите звезди Крук идвате от юг.

За да преживеят, индианците трябваше да продължат да бягат нагоре-надолу из страната.

През Луната, когато дърветата се пукат, Лудия кон премести лагера си на север, край река Тонг, в едно скрито място недалеч от форт Кю, където зимуваха войниците на Мечото палто. Студът и гладът станаха толкова непоносими за децата и старците, че някои вождове казаха на Лудия кон, че е време да се отиде на преговори с Мечото палто, за да се види какво иска той от тях. Жените и децата им плачеха за храна и се нуждаеха от топли убежища, които да не напускат. Лудия Кон знаеше, че Мечото палто иска да направи от тях затворници в някой резерват, но се съгласи вождовете да отидат, щом искат. Той заведе отряд от около тридесет вожда и воини на един хълм недалеч от форта. Осем вождове и воини изразиха готовност да яздят до форта, а един от тях да носи на копието си голямо парче бял плат. Докато те се приближаваха до форта, група наемници на Мечото палто – индианци кроу, изскочи и ги нападна. Без да обръщат внимание на бялото знаме, индианците кроу стреляха в упор срещу сиуксите. Само трима от осемте останаха живи и се измъкнаха. Някои от сиуксите, които наблюдаваха от хълма, искаха да препуснат и да отмъстят на наемниците, но Лудия кон настоя да побързат обратно към лагера. Те трябваше да си съберат багажа и да побегнат отново. Сега, когато знаеше, че наблизо има сиукси, Мечото палто щеше да тръгне през снеговете да ги търси.

Мечото палто ги откри на сутринта на 8 януари 1877 г. в Батъл Бют и изпрати войниците си в атака през дълбокия три фута сняг. Лудия кон разполагаше с малко муниции, за да защитава хората си, но имаше няколко добри бойни вождове, които знаеха достатъчно трикове, за да заблудят войниците, докато основната група индианци се изплъзнеше през Уулф Маунтинс към Бигхорн. Малкия голям човек, Две луни и Гърбицата се разбраха да подмамят войските в един каньон. В продължение на четири часа те караха войниците, облечени в тежки зимни униформи, да се плъзгат и падат по заледените скали. По време на сражението започна да вали сняг и в началото на следобеда вече беснееше снежна буря. На Мечото палто това му стигаше. Той отведе хората си обратно в топлите помещения на форт Кю.

През завесата на лапавицата Лудия кон и хората му поеха към познатите земи по река Литъл Паудър. През февруари те останаха на лагер там, като живееха от дивеча, който намираха. Тогава вестоносци съобщиха, че Петнистата опашка и отряд брюле се приближават от юг. Някои от индианците в лагера смятаха, че може би на Петнистата опашка най-сетне му е омръзнало да му диктуват какво да прави в резервата си и че е избягал от войниците, но Лудия кон знаеше истината.

През студените луни Трите звезди Крук бе приютил хората си от снеговете във форт Фетерман. Докато чакаше пролетта, той посети Петнистата опашка и обеща, че сиуксите от резерватите няма да бъдат изгонени на река Мисури, ако вождът на брюле отиде с мирен пратеник при Лудия кон и го убеди да се предаде. Това бе целта на посещението на Петнистата опашка.

Точно преди пристигането на Петнистата опашка Лудия кон каза на баща си, че ще замине. Той поиска него да се ръкува с Петнистата опашка и да му съобщи, че оглалите ще дойдат веднага, щом времето позволи жените и децата да пътуват. След това той се запъти сам към Бигхорн. Лудия кои все още не бе решил да се предаде. Може би щеше да изчака народът му да го стори, а той да остане в земите край Паудър сам като стар бизон, отхвърлен от стадото.

Когато пристигна, Петнистата опашка сметна, че Лудия кон го отбягва. Той изпрати хора да намерят вожда на оглалите, ала Лудия кон беше изчезнал в дълбоките снегове. Но преди да се върне в Небраска, Петнистата опашка убеди Големия крак, че трябва да се предаде със своите минеконжуи и получи обещание от Докосналия облаците и от трима други вождове, че ще доведат хората си в агенцията рано през пролетта.

На 14 април Докосналия облаците и голям брой минеконжуи и санс аркс от селото на Лудия кон пристигнаха в агенцията на Петнистата опашка и се предадоха. Няколко дни преди това Трите звезди Крук изпрати Червения облак да намери Лудия кон и да му обещае, че ако се предаде, ще получи резерват в земите по река Паудър. На 27 април Червения облак се срещна с Лудия Кон и му съобщи за обещанието на Трите звезди. Деветстотинте оглали на Лудия кон гладуваха, индианците нямаха муниции, а конете им бяха станали кожа и кости. Обещанието на Трите звезди за резерват в земите на река Паудър беше всичко, заради което Лудия Кон бе готов да отиде във форт Робинсън и да се предаде.

Така последният от сиукските бойни вождове стана индианец от резерват, обезоръжен, лишен от коня си, без власт над народа си, пленник на армията, която никога не можа да го победи в сражение. И все пак той беше герой за младежите и техните хвалебствия предизвикаха ревност между по-старите вождове от агенцията. Лудия кон се държеше настрана – той и хората му живееха само за деня, в който Трите звезди щеше да изпълни обещанието си за техен резерват в земите на река Паудър.

Към края на лятото Лудия кон научи, че Трите звезди иска да го изпрати във Вашингтон за съвет с Великия баща. Лудия кон отговори с отказ. Той не виждаше смисъл да разговаря за обещания резерват. Лудия кон знаеше какво става с вождовете, които отиваха в къщата на Великия баща във Вашингтон – те се връщаха затлъстели от начина на живот на белия човек и твърдостта им се изпаряваше. Той видя промяната в Червения облак и Петнистата опашка, а те от своя страна знаеха, че той ги е разбрал, и затова не го обичаха.

През август дойде новината, че не персе, които жив вееха зад планините Шайнинг, са във война със сините куртки. В агенциите войнишките вождове започнаха да набират воини за разузнавачи срещу не персе. Лудия кон каза на младежите да не отиват против тези чуждя и далечни индианци, но някои не го послушаха и се продадоха на войниците. На 31 август, деня, в който тези бивши сиукски воини сложиха сините си униформи, преди да отпътуват, Лудия кон се поболя от погнуса и заяви, че ще вземе народа си и ще се върне на север в земите край Паудър.

Когато Трите звезди научи за това от шпионите сия тон заповяда на осем роти кавалеристи да отидат в лагера на Лудия кон при форт Робинсън и да го арестуват. Но преди да се появят войниците, приятелите на Лудия кон го предупредиха. Като не знаеше за какво идват войниците, Лудия кон нареди на хората си да се разпръснат и после тръгна сам за агенцията на Петнистата опашка, за да търси убежище при стария си приятел Докосналия облаците.

Войниците го намериха там, арестуваха го и му съобщиха, че ще го отведат обратно във форт Робинсън, за да се срещне с Трите звезди. Във форта казаха на Лудия кон, че е твърде късно да разговаря с Трите звезди този ден. Тъй като го предаваха на капитан Джеймс Кенингтън и на един от полицаите на агенцията, Лудия кон се взря в полицая. Това бе Малкия голям човек, който неотдавна се противопоставяше на комисарите, дошли да откраднат Паха Сапа, същият Малък голям човек, който заплашваше, че ще убие първия вожд, който се обяви в полза на продажбата на Блак Хилс, храбрият Малък голям човек, който се сражаваше заедно с Лудия кон по ледените склонове на Уулф Маунтинс срещу Мечото палто Майлс. Сега белите хора бяха купили Малкия голям човек и го бяха превърнали в полицай от агенцията.

Докато вървеше между тях и се оставяше войнишкият вожд и Малкия голям човек да го водят, където искат, Лудия кон сигурно се бе опитал да „избяга“ чрез видения в „реалния“ свят, за да се спаси от мрака на „света на сенките“, в който всичко бе лудост. Групата мина край един войник с пушка с щик на рамо и спря при входа на някаква сграда. Прозорците й бяха преградени с железни пръчки, а зад тях Лудия кон видя хора с вериги на краката.

Това бе капан за животни и той се метна настрана като уловен звяр, докато Малкия голям човек го държеше за ръката.

Боричкането продължи само няколко секунди. Някой изкомандва и намиращият се на пост войник, редник Уилям Джентълс, заби щика си дълбоко в стомаха на Лудия кон.

Лудия кон умря същата нощ, 5 септември 1877 г., на тридесет и пет години. На сутринта войниците предадоха мъртвия вожд на майка му и баща му. Те поставиха тялото на Лудия кон в дървен ковчег, привързаха го за теглен от мустанги травой и го пренесоха в агенцията на Петнистата опашка, където го качиха на погребално скеле. През Луната на съхнещата трева оплаквачите не напуснаха мястото на погребението. А после, през Луната на падащите листа, дойде съкрушителната вест – резерватът на сиуксите в Небраска трябва да се унищожи, а те трябва да се изселят в нов резерват на река Мисури.

През хладната суха есен на 1877 г. върволици заточени индианци, охранявани от войници, вървяха на североизток към безплодната земя на Мисури. По време на прехода няколко отряда се изплъзнаха от колоната и се насочиха в северозападна посока, решени да избягат в Канада, за да се присъединят към Седящия бик. С тях бяха и бащата и майката на Лудия кон, които носеха сърцето и костите на сина ей. На едно място, известно само на тях, те погребаха Лудия кои, близо до Чанкпе Опи Уакпала, потока, наречен Ундид Ний (Раненото коляно).