Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 31 страниц)
Евънс отговори направо: „Има голяма вероятност.“
– Когато изпратихме писмото си до майор Уинкуп – продължи Бялата антилопа, – за хората му идването в нашия лагер бе като преминаване през буен огън или силен вятър. Същото беше с нас, когато идвахме насам, за да се срещнем с теб.
Губернаторът Евънс започна да разпитва вождовете за конкретни инциденти по Плат, като се опитваше с различни уловки да накара някой от тях да признае участието си в набези: „Кой задигна добитъка от Фремонтс Орчард? – запита той. – И кой участвува в първото сражение с войниците тази пролет по на север?“
– Преди да отговоря на този въпрос – рече смело Бялата антилопа, – бих желал да знаете, че така започна войната, а аз бих искал да знам защо започна тя. Един войник стреля пръв.
Индианците откраднаха около четиридесет коня – обвини Евънс. – Войниците отидоха да ги вземат обратно и индианците стреляха срещу редиците им, Бялата антилопа отрече това:
– Те са слизали надолу по Бижу и са намерили един кон и едно муле. Върнали коня на един човек, преди да достигнат Гери, след което отишли в Гери, като очаквали, че ще върнат мулето на някого. Там те научили, че войниците и индианците се сражават надолу по Плат, уплашили се и избягали всички.
– Кой извърши грабежите в Котън Ууд? – запита Евънс.
– Сиуксите. Не знаем от кой отряд.
– И какво смятат да правят сиуксите сега? Мечока отговори на въпроса:
– Планът им е да прочистят цялата страна. Те са разярени и ще вредят на белите както могат. Аз ще бъда с теб и с войските, за да се бия срещу всички, които нямат уши да чуят това, което казваш… Никога не съм навредил на бял човек. Стремя се към нещо добро, винаги ще бъда приятел на белите. Те могат да ми направят добро… Брат ми, Мършавата мечка, загина, като се опитваше да запази мира с белите. Готов съм да умра по същия начин и очаквам това да се случи.
Тъй като нямаше какво повече да се обсъжда, губернаторът запита полковник Чивингтън дали има да каже нещо повече на вождовете. Чивингтън стана. Той беше много висок мъж, с масивен гръден кош и дебел врат, бивш методистки2727
Методизъм – клон от протестантството, който изисква точно изпълнение на обредите и методичното проповядване на Евангелието (бел.ред).
[Закрыть] проповедник, който беше посветил голяма част от времето си на организирането на неделни училища в миньорските лагери. На индианците той приличаше на голям, брадат бизон мъжкар, в очите на който блести свирепа лудост. „Аз не съм голям боен вожд – каза Чивингтън, – но всички войници по тези земи са под моя команда. Моето правило в сраженията срещу бели или индианци е да се бия, докато противникът не сложи оръжие и не се подчини на военните власти. Те (индианците) са най-близо до майор Уинкуп и могат да отидат при него, когато бъдат готови за това.“
И така, съветът завърши, а вождовете тъй и не разбраха дали са сключили мир или не. Те бяха сигурни само в едно – Високия вожд Уинкуп бе единственият истински приятел измежду войниците, на когото можеха да разчитат. Орловия вожд Чивингтън с блестящите очи каза, че те трябва да отидат при Уинкуп във форт Лайън и те решиха да го сторят.
„Така ние вдигнахме лагера си при Смоуки Хил и се преместихме надолу по река Сенд Крийк, на около четиридесет мили североизточно от форт Лайън – казва Джордж Бент. – От новия си лагер индианците отидоха на посещение при майор Уинкуп и хората от форта изглеждаха толкова приятелски настроени, че малко по-късно арапахите преместиха лагера си точно до самия форт, където се установиха и получаваха редовни дажби.“
Уинкуп отпусна дажбите, след като Малкия гарван и Лявата ръка му съобщиха, че арапахите не могат да намерят в резервата си бизони или друг дивеч и се страхуват да изпратят групи на лов при стадата в Канзас. Те вероятно бяха чули за издадената напоследък заповед на Чивингтън до войниците му: „Убивайте всички индианци, които срещнете!“
Заради приятелските си отношения с индианците Уинкуп скоро изпадна в немилост пред военните власти в Колорадо и Канзас.
Той получи порицание за това, че е довел вождовете в Денвър без разрешение и бе обвинен, „че оставя индианците да командват във форт Лайън“. На 5 ноември майор Скот Антъни, офицер от колорадските доброволци на Чивингтън, пристигна във форт Лайън със заповед да смени Уинкуп като командир на този военен пост.
С една от първите си заповеди Антъни спря дажбите на арапахите и поиска от тях да предадат оръжието си. Те му дадоха три пушки, един пистолет и шестдесет лъка със стрели. Когато няколко дни по-късно група невъоръжени арапахи се приближи до форта, за да замени бизонски кожи срещу храна, Антъни заповяда на стражите си да стрелят по тях. Той се засмя, когато индианците се обърнаха и побягнаха, и каза на един войник, че „те са му досаждали достатъчно и това е единственият начин да се отърве от тях“.
Шайените, които бяха на лагер в Сенд Крийк, чуха от арапахите, че един враждебен, дребен войнишки вожд с червени очи е заел мястото на приятеля им Уинкуп. През Луната на разгонените елени (средата на ноември) Черния котел и група шайени пропътуваха разстоянието до форта, за да се срещнат с новия войнишки вожд. Очите му наистина бяха червени (от скорбут), но той се престори на приятел. Няколкото офицери, които присъствуваха на срещата между Черния котел и Алтъни, впоследствие свидетелствуваха за уверението, дадено от Антъни на шайените, че ако се завърнат в лагера си в Сенд Крийк, ще бъдат под закрилата на форт Лайън. Той също така каза, че младежите им могат да отидат на изток към Смоуки Хил да ловят бизони, докато той получи разрешително от армията, за да им отпусне зимните дажби.
Доволен от думите на Антъни, Черния котел отговори, че той и другите вождове на шайените са имали намерение да се придвижат на юг от Арканзас, за да не бъдат войниците заплаха за тях, но че думите на майор Антъни са ги накарали да се почувствуват сигурни в Сенд Крийк. Те ще прекарат зимата там.
След като делегацията на шайените си замина, Антъни заповяда на Лявата ръка и Малкия гарван да вдигнат лагера на арапахите от околностите на форт Лайън.
– Вървете, ловете бизони и се изхранвайте! – им каза той.
Разтревожени от резкия тон на Антъни, арапахите събраха багажа си и започнаха да се отдалечават. Когато от форта вече не можеха да ги виждат, те се разделиха на два отряда. Лявата ръка и хората му отидоха в Сенд Крийк, за да се присъединят към шайените. Малкия гарван преведе отряда си през река Арканзас и се запъти на юг – той нямаше доверие на Червеноокия войнишки вожд.
Сега Антъни осведоми началниците си, че „банда индианци се е разположила на четиридесет мили от форта… Ще се опитам да ги държа спокойни, докато получа подкрепления.“
Когато на 26 ноември търговецът на форта Джон Смит поиска разрешение да отиде в Сенд Крийк, за да закупи бизонови кожи, майор Антъни прояви необикновена щедрост. Той снабди Смит с армейска санитарна кола, за да превози стоката си, както и с кочияш – редник Дейвид Лаудърбек от Колорадския кавалерийски полк. Нищо друго не би могло така да приспи бдителността на индианците, да създаде в тях чувство за сигурност и да ги накара да стоят в лагера си, както присъствието на търговеца на форта и на един миролюбив представител на армията.
Двадесет и четири часа по-късно подкрепленията, които Антъни искаше, за да нападне индианците, се приближиха до форт Лайън. Това бяха шестстотин души от колорадските полкове на полковник Чивингтън, включително и по-голямата част от Трети полк, създаден от губернатора Евънс с единствената цел да се бие срещу индианците. Когато достигна форта, авангардът го обкръжи и забрани напускането му под страх от смъртно наказание. Приблизително по същото време едно отделение от двадесет кавалеристи се приближи до ранчото на Уилям Бент, намиращо се на няколко мили разстояние на изток, обкръжи дома на Бент и забрани влизането и излизането. Двамата синове метиси на Бент, Джордж и Чарли, и неговият зет метис, Едмънд Герие, стануваха с шайените в Сенд Крийк.
Когато Чивингтън се появи в офицерските помещения на форт Лайън, Антъни го посрещна топло. Чйвингтън заговори за „вземане на скалпове“ и „газене в кръв“. Антъни отговори, че е „чакал подходящ момент, за да се стовари върху тях“ и че всеки човек във форт Лайън гори от желание да се присъедини към похода на Чйвингтън срещу индианците.
Не всички офицери на Антъни обаче горяха от желание или имаха готовност да се присъединят към внимателно планираното от Чйвингтън клане. Капитан Сайлас Соул, лейтенант Джоузеф Крамър и лейтенант Джеймс Конър протестираха, че нападението на мирния лагер на Черния котел би нарушило уверенията за безопасност, дадени от Уинкуп и от Антъни, „че това би било убийство в пълния смисъл на думата“ и всеки участвувал офицер би опозорил униформата на армията.
Чивингтън се разяри ужасно и доближи юмрука си до лицето на лейтенант Крамър: „Проклет да е всеки, който съчувства на индианците! – изрева той. – Аз дойдох да убивам индианци и смятам, че под небето е правилно и честно използуването на всякакви средства за убиване на индианците.“
Соул, Крамър и Конър трябваше да се присъединят към похода или да бъдат изправени пред военен съд, но те тайно решиха да заповядат на хората си да стрелят срещу индианците само при самозащита.
В осем часа вечерта на 28 ноември колоната на Чивингтън, която след попълнението с войските на Антъни вече бе повече от седемстотин души, потегли в походен строй по четирима. Четири дванадесетфунтови2828
Фунт – в случая мярка за калибър на оръдията (бел.прев.).
[Закрыть] планински гаубици придружаваха кавалерията. Звездите блестяха по ясното небе, от нощния въздух лъхаше студ.
За водач Чивингтън мобилизира шестдесет и девет годишния Джеймс Бекуърт, мулат, който от половин век живееше с индианците. Бекуърт помоли да го пуснат, но Чивингтън заплаши, че ще го обеси, ако откаже да заведе войниците до шайенско-арапахския лагер.
Докато колоната се придвижваше, стана ясно, че слабото зрение и ревматичните кости на Бекуърт го правят безполезен като водач. Чивингтън спря при едно ранчо близо до Спринг Ботъм и заповяда да измъкнат от леглото му собственика, за да заеме мястото на Бекуърт.
Това бе Робърт Бент, най-големият син на Уилям Бент. Така и тримата синове метиси на Бент скоро щяха да се съберат в Сенд Крийк.
Лагерът на шайените бе разположен в подковообразната извивка на Сенд Крийк, на север от едно почти сухо речно корито. Вигвамът на Черния котел беше близо до центъра на селището, а хората на Бялата антилопа и Бойния накит се бяха разположили по на запад. От източната страна, малко встрани от шайенския, беше лагерът на арапахите на Лявата ръка. Покрай извивката на реката се намираха общо шестстотин индианци, две трети от тях жени и деца. Повечето от воините бяха на лов за бизони, на няколко мили източно, както им бе заръчал майор Антъни.
Индианците бяха толкова уверени в абсолютната си безопасност, че бяха поставили нощна стража само при стадото мустанги, което се намирате в заградено място под потока. Първото предупреждение за атаката дойде при изгрев-слънце – това бе тропотът на копита по пясъчната низина. „Аз спях в една колиба – казва Едмънд Герие, – когато за първи път чух някои жени отвън да казват, че към лагера идват много бизони. Други твърдяха, че това са много войници.“
Герие незабавно излезе навън и тръгна към палатката на Сивото одеяло Смит.
Джордж Бент, който спеше в същия район, казва, че още е бил увит в одеялото си, когато чул викове и шума на хора, бягащи из лагера. „Откъм реката напредваше в бърз тръс голяма войскова част… Други войници се отправиха към стадата мустанги на индианците, на юг от лагера. А в лагерите избухна суматоха – мъже, жени и деца изскачаха от колибите полуоблечени, жените и децата пищяха при вида на войската, мъжете бягаха обратно в колибите, за да вземат оръжията си… Погледнах към колибата на вожда и видях, че Черния котел беше вързал голямото американско знаме на един от дългите пръти, придържащи вигвама му. Той стоеше отпред и държеше пръта, а знамето се развяваше в сивата светлина на зимната утрин. Чувах го да казва на хората си да не се страхуват – войниците няма да им причинят зло. Тогава войската откри огън от двете страни на лагера.“
Междувременно младият Герие се бе присъединил към Сивото одеяло Смит и редник Лаудърбек в палатката на търговеца. „Лаудърбек предложи да излезем навън и да пресрещнем войските. Ние тръгнахме. Преди да завием зад края на палатката, видях войници да слизат от конете си. Помислих си, че това са артилеристи, които се готвят да обстрелват лагера с оръдия. Преди да мога да кажа нещо, те започнаха да стрелят с пушките и пистолетите си. Като видях, че няма да мога да стигна до тях, аз побягнах, като изоставих войника и Смит.“
Лаудърбек спря моментално, но Смит продължи да се движи напред към кавалеристите. „Застреляйте проклетия стар кучи син! – извика от редиците един войник. – Той не е по-добър от индианците.“
При първите безпорядъчни изстрели Смит и Лаудърбек се обърнаха и побягнаха към палатките си. Метисът Джак, син на Смит, и Чарли Бент вече се бяха укрили там.
По това време стотици шайенски жени и деца се събираха около знамето на Черния котел. Други идваха откъм лагера на Бялата антилопа по сухото корито на рекичката… Та нали полковник Грийнууд уверяваше Черния котел, че докато знамето на Съединените щати се развява над главата му, никой войник няма да стреля срещу него! Бялата антилопа, седемдесет и пет годишен старец, невъоръжен, с набръчкано от слънцето и стихиите тъмно лице, тръгна към войниците. Той все още беше уверен, че те ще спрат огъня, щом видят американското знаме и белия флаг, който сега Черния котел бе издигнал.
Жреческото теле Бекуърт, който яздеше до полковник Чивингтън, видя Бялата антилопа да приближава. „Той бягаше да посрещне командирите – свидетелствува впоследствие Бекуърт – с вдигнати ръце и викаше: «Спрете! Спрете!». Той казваше това на такъв чист английски, на какъвто и аз бих го казал. След това спря и остана със скръстени ръце, докато не го застреляха.“ Шанепи, останали жива, казват, че преди да умре, Бялата антилопа изпял предсмъртната си песен:
Нищо не живее дълго.
Само земята и планините.
Откъм лагера на арапахите Лявата ръка и неговите хора също се опитаха да стигнат до знамето на Черния котел. Когато Лявата ръка видя войската, той спря и скръсти ръце, като казваше, че няма да се сражава срещу белите, понеже са му приятели. Той бе застрелян.
Робърт Бент, който против волята си яздеше заедно с полковник Чивингтън, разказва как приближили до лагера. „Видях да се развява американското знаме и чух Черния котел да казва на индианците да бъдат около знамето и те се скупчваха там – мъже, жени и деца. Така беше, когато се намирахме на около петдесет ярда от индианците. Видях също така и издигнато бяло знаме. Знамената бяха на такова място, че се забелязваха отдалеч. Когато войниците откриха огън, индианците побягнаха, някои от мъжете към колибите си, вероятно за оръжията си… Мисля, че имаше общо около шестстотин индианци. Мисля, че имаше тридесет и пет воини и няколко старци, общо около шестдесет… Останалите мъже бяха на лов извън лагера. След началото на стрелбата воините събраха жените и децата заедно и ги обкръжиха, за да ги пазят. Видях пет жени, прикрити зад един насип. Когато войската ги наближи, те излязоха и се показаха, за да могат войниците да видят, че са жени, като молеха за милост, но всички бяха убити. Видях една жена със счупен от граната крак да лежи на снега. Един войник се приближи до нея с извадена сабя. Тя вдигна ръка, за да се предпази, но той я удари и й счупи ръката. Тя се търкулна на другата страна и вдигна другата си ръка. Той я удари отново, счупи и нея и остави жената, без да я убие. Клането на мъже, жени и деца беше безразборно. Тридесет или четиридесет жени се бяха скрили в един ров. Те изпратиха навън едно момиченце, около шестгодишно, с бяло знаме, закачено на пръчка. Не бе направило и няколко крачки, когато стреляха по него и го убиха. След това всички жени в рова бяха убити, както и четирима или петима мъже отвън. Жените не се съпротивляваха. Всички мъртви бяха скалпирани. Видях една жена, чието тяло беше разрязано, а детето й, струва ми се неродено, лежеше до нея. Капитан Соул ми каза впоследствие, че случаят е точно такъв. Видях тялото на Бялата антилопа с отрязани полови органи и чух един войник да казва, че ще си направи от тях кесия за тютюн.
Видях една жена също с изрязани полови органи… Видях едно малко, около петгодишно момиченце, скрито в пясъка. Двама войници го откриха, извадиха пистолетите си и го убиха; след това го измъкнаха от пясъка, като го влачеха за ръцете. Видях много кърмачета, убити заедно с майките им.“
(В публична реч, произнесена в Денвър малко преди клането, полковник Чивингтън бе препоръчал убиването и скалпирането на всички индианци, дори и на децата. „Гнидите стават въшки!“ – заяви той.)
Описанието на Робърт Бент на жестокостите на войниците бе потвърдено и от лейтенант Джеймс Конър: „На следващия ден обиколих бойното поле и не видях нито един труп на мъж, жена или дете, който да не е скалпиран, а в много случаи телата бяха обезобразени по най-ужасен начин – половите органи на мъжете, жените и децата изрязани и т.н. и т.н. Чух един човек да казва, че е изрязал половите органи на една жена и ги е изложил на показ на пръчка. Чух друг да твърди, че е отрязал пръстите на един индианец, за да му вземе пръстените. Доколкото разбрах, тези жестокости бяха извършени със знанието на полковник Чивингтън и не зная той да е вземал някакви мерки за предотвратяването им. Чух за един случай с неколкомесечно бебе, хвърлено в корито за фураж на един фургон. След като го покарали известно време, го изоставили на земята да загине. Чух също така за много случаи, при които мъжете са изрязвали половите органи на жени и са ги простирали върху предната част на седлата си или са ги носили на шапките си, докато са яздили в редиците.“
Един добре обучен полк войници без съмнение би унищожил почти всички беззащитни индианци в Сенд Крийк. Липсата на дисциплина, съчетана с обилната консумация на уиски по време на нощния поход, страхливостта и неточната стрелба на колорадската войска дадоха възможност на много индианци да се измъкнат. Известен брой шайени изкопаха стрелкови окопи под високия бряг на сухата рекичка и се задържаха там до падането на нощта. Други избягаха поединично или на малки групи през равнината. Когато стрелбата затихна, 105 индиански жени и деца и 28 мъже бяха мъртви. В официалния си доклад Чивингтън твърдеше, че убитите воини са между четиристотин и петстотин. Той загуби 9 убити и 38 ранени – повечето от невнимателна стрелба на войниците едни срещу други. Между мъртвите вождове бяха Бялата антилопа, Едноокия и Бойния накит. Черния котел се спаси по чудо, като избяга в един дол, но жена му бе тежко ранена. Лявата ръка, макар и прострелян, успя да остане жив.
В края на сражението пленниците бяха седем – шайенската съпруга на Джон Смит, съпругата на друг бял цивилен от форт Лайън с трите и деца и двете момчета-метиси – Джак Смит и Чарли Бент. Войниците искаха да убият момчетата, защото бяха облечени в индиански дрехи. Старият Жреческото теле Бекуърт спаси Чарли Бент, като го скри в един фургон при ранен офицер и го предаде по-късно на брат му Робърт. Бекуърт обаче не можа да запази живота на Джак Смит – един войник уби сина на търговеца, като стреля по него през дупка в палатката, където държаха момчето. Третият син на Бент, Джордж, бе разделен от Чарли в началото на сражението. Той се присъедини към шайените, които изкопаха стрелкови окопи под високия бряг на сухата рекичка. „Тъкмо когато нашата група достигна това място – казва той, – аз бях улучен от куршум в бедрото и паднах, но успях да се свлека в една от дупките, където лежах между воините, жените и децата.
След падането на нощта останалите живи изпълзяха от дупките. Студът беше силен и кръвта замръзваше в раните, но никой не смееше да пали огън. Единствената им мисъл беше да избягат на изток, към Смоуки Хил и да се опитат да се присъединят към воините. Това бе ужасен преход – припомня си Джордж Бент – Повечето от нас се движеха пеша, без храна, зле облечени и с жени и деца.“
Цели петдесет мили те изтърпяха ледените ветрове, глада, болката от раните и накрая достигнаха лагера на ловците. „Когато влязохме в лагера, сцената бе потресаваща. Всички плачеха, дори воините, а жените и децата пищяха и виеха. Почти всеки тук беше загубил близки или приятели и много от тях в скръбта си се самонараняваха с ножовете си и кръвта им течеше на потоци.“
Щом раната му заздравя, Джордж се върна обратно в ранчото на баща си. Там научи от брат си Чарли повече подробности за зверствата на войниците в Сенд Крийк – ужасните скалпирания и обезобразявания, клането на деца и бебета. След няколко дни братята решиха, че като метиси не искат да имат нищо общо с цивилизацията на белите. Те се отказаха от баща си и безшумно напуснаха ранчото му. Заедно с тях тръгна и майката на Чарли, Жълтата жена, която се закле, че никога вече няма да живее с бял човек. Те заминаха на север, за да се присъединят към шайените.
Беше януари, Луната на силния студ. Времето, когато прерийните индианци по традиция поддържаха огньове в колибите си, разказваха през дългите вечери предания и спяха до късно сутрин. Но сега беше лошо време и докато новината за клането в Сенд Крийк се разпространяваше по прериите, шайените, арапахите и сиуксите изпращаха по всички посоки пратеници, призоваващи за отмъстителна война срещу белите убийци.
Когато Жълтата жена и младите братя Бент пристигнаха при близките си на река Рипъбликън, шайените имаха подкрепата на хиляди съчувстващи съюзници – сиуксите брюле на Петнистата опашка, сиуксите отдала на Убиеца на поните и големите отряди северци и арапахи. Воините кучета на шайените (сега предвождани от Високия бик), които отказаха да отидат в Сенд Крийк, бяха там, както и Римския нос с млади воини, негови последователи. Докато шайените скърбяха за своите мъртъвци, вождовете на племената пушеха лулата на войната и планираха стратегията си.
За няколкото часа безчинства в Сенд Крийк Чивингтън и войниците му разбиха живота или властта на всеки шайенски или арапахски вожд, който се беше обявявал за мир с белите. След бягството на преживелите клането индианците отхвърлиха Черния котел и Лявата ръка и се обърнаха към бойните вождове, за да ги спасят от унищожение.
По същото време държавните служители на Съединените щати настояваха да се разследват действията на губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Въпреки че съзнаваха, че е късно да се предотврати всеобща индианска война, те изпратиха Жреческото теле Бекуърт като пратеник при Черния котел да види дали има някаква възможност за мир.
Бекуърт намери шайените, но веднага научи, че Черния котел е заминал в неизвестна посока, придружен от шепа близки хора и старци. Сега главен вожд бе Крак във водата.
„Влязох във вигвама на Крак във водата – казва Бекуърт. – Вождът ми рече: «За какво си дошъл тук Жреческо теле? Водиш ли отново белите, за да довършат семействата ни?» Отговорих му, че искам да говоря с него и нека свика съвет. Вождовете се събраха след малко и поискаха да узнаят за какво съм дошъл. Казах им, че съм тук, за да ги убедя да сключат мир с белите, които са многобройни като листата на дърветата.
Ние знаем това – беше единодушният отговор на съвета, – но за какво да живеем? Белите отнеха страната ни и избиха дивеча! Не им стигна това, та избиха и жените, и децата ни. Вече няма да има мир. Искаме да срещнем семействата си в Страната на духовете. Ние обичахме белите, докато разбрахме, че те ни измамиха и ограбиха всичко, което имахме. Вече вдигнахме бойната томахавка и ще я държим до смърт.
След това те ме запитаха защо съм отишъл в Сенд Крийк с войниците и съм им показвал пътя Отговорих им, че ако не бях направил това, вождът на белите щеше да ме обеси. «Върви и стой при белите си братя, а ние ще се бием до смърт!» – казаха те. Аз се подчиних на заповедта и се върнах обратно; исках да приключа с тази работа.“
През януари 1865 г. съюзът на шайените, арапахите и сиуксите предприе серия набези по Саут Плат. Те атакуваха върволици от фургони, пощенски станции и малки военни постове, изгориха град Джулесбърг и скалпираха белите му защитници, за да отмъстят за скалпирането на индианците в Сенд Криик. Разкъсаха телеграфни жици на мили разстояние, нападаха и грабеха по целия път край Плат и блокираха всички връзки и доставки на стоки. Когато недостигът на храни започна да расте, в Денвър избухна паника.
Когато се върнаха в зимния си лагер в Биг Тимбърс на река Рипъбликън, воините отпразнуваха първите си акции за отмъщение с голям танц. Снегът покриваше прериите, но вождовете съзнаваха, че скоро от всички страни ще надойдат войници с техните гръмогласни топове. Докато танците продължаваха, вождовете се събраха на съвет, за да решат как да избегнат преследването на войниците. Черния котел беше тук и предложи да се отиде на юг, под Арканзас, където летата са дълги, а бизоните – в изобилие. Повечето от останалите вождове настояха да отидат на север, отвъд Плат, и да се присъединят към близките си по земите край река Паудър. Те бяха уверени, че войниците няма да посмеят да навлязат в тази обширна твърдина на сиуксите тетони и северните шайени. Преди съветът да завърши, съюзниците решиха да проводят пратеници към Паудър, за да съобщят на племената там за предстоящото си пристигане.
Черния котел обаче не беше съгласен да отиде на север и около четиристотин шайени – главно старци, жени и няколко тежко ранени воини, се съгласиха да го последват на юг. Един ден преди вдигането на лагера Джордж Бент се сбогува с последните останки от народа на майка си, южните шайени, „Обиколих вигвамите и стиснах ръцете на Черния котел и на всичките ми приятели. Под водачеството на Черния котел тези хора заминаха на юг от Арканзас и се присъединиха към южните арапахи, кайовите и команчите.“
Заедно с около три хиляди сиукси и арапахи, шайените (включително Жълтата жена и братята Бент) се придвижиха на север, прогонени в страна, която само някои от тях бяха виждали преди това. По време на прехода имаха няколко схватки с войници, излезли от форт Ларами. Но индианците бяха прекалено силни – те отхвърляха войниците като койоти, които се зъбят на могъщо стадо бизони.
Когато достигнаха земите при река Паудър, южните шайени бяха посрещнати от сродниците си, северните шайени. На южняците, които имаха платнени навои и одеяла, закупени от белите, северняците им изглеждаха много диви с дрехите от бизонска и навои от еленова кожа. Косите на северните шайени бяха сплетени на плитки и привързани с ленти от боядисана в червено еленова кожа, те носеха на главите си гарванови пера и използуваха толкова много сиукски думи, че южните шайени трудно ги разбираха. Утринната звезда, един от главните вождове на северните шайени, беше живял и ловувал толкова дълго със сиуксите, че почти всички го наричаха със сиукското му име Тъпия нож.
Отначало южняците установиха лагера си на Паудър на около половин миля от северняците, но посещенията между двата лагера зачестиха и те скоро решиха да лагеруват заедно. Подредиха вигвамите си в старовремския племенен кръг, като родовете бяха близо един до друг. От този момент насетне, между шайените почти не се говореше за южняци и северняци.
През пролетта на 1865 г., когато мустангите им бяха изпратени за по-добра паша отвъд река Тонг, те стануваха близо до сиуксите оглала на Червения облак. Шайените от юга никога не бяха виждали толкова много индианци в един лагер – повече от осем хиляди. Дните и нощите бяха изпълнени с лов и обреди, празненства и танци. Джордж Бент по-късно разказва, че е привлякъл сиукса Младежа, който се страхува от конете си, в своя шайенски род, Кривите копия – това показва колко близки са били сиуксите и шайените по това време.
Макар всяко племе да спазваше своите закони и обичаи, индианците свикнаха да се осъзнават като един народ, уверени в своята мощ и сигурни в правото си да живеят както си искат. Бели нашественици ги предизвикваха на изток, в Дакота, и на юг, покрай Плат, но те бяха готови да посрещнат всяка заплаха. „Великия дух е създал и белите, и индианците – казва Червения облак. – Мисля, че той е създал първо индианците. Той ме е създал в тази земя и тя ми принадлежи. Белият човек е създаден отвъд великите води и там е страната му. Когато той прекоси морето, аз му отстъпих място. Сега белите са навсякъде около мен. Остана ми малко парче земя. Великия дух ми каза да го запазя.“
През пролетта индианците изпратиха разузнавачи на юг, за да следят войниците, които охраняваха пътищата и телеграфните жици покрай Плат. Разузнавачите съобщиха, че войниците са повече от обикновено и някои от тях кръстосват на север, край Боузманс Трайъл, в земите около Паудър. Червения облак и другите вождове решиха, че е време да дадат урок на войниците те щяха да ги ударят в най-северната точка, до която бяха стигнали – мястото, наричано от белите Плат Бридж Стейшън.
Тъй като воините шайени от юг искаха да отмъстят за близките си, избити в Сенд Крийк, повечето от тях бяха поканени да участвуват в похода. Римският нос от Кривите копия ги водеше и яздеше заедно с Червения облак, Тъпия нож и Стареца, който се страхува от конете си. Почти три хиляди воини образуваха бойния отряд. Между тях бяха и братята Бент, боядисани и облечени за бой.
На 24 юли те достигнаха хълмовете над моста ни Норт Плат. На отсрещната страна на моста имаше форт, пощенска станция и телеграфна служба. В укреплението се намираха около стотина войници. След като огледаха местността през биноклите си, вождовете решиха да изгорят моста, да прекосят реката през близкия брод и да обсадят поста. Но първо те щяха да се опитат да подмамят войниците да излязат навън, за да убият колкото може повече от тях.
Същия следобед десет индиански воини слязоха долу, но войниците не се решаваха да излязат. На следващата сутрин други воини подмамиха войниците да излязат на моста, но не успяха да ги накарат да се отдалечат повече. На третата сутрин, за изненада на индианците, взвод кавалеристи излезе от форта, прекоси моста и се отправи в тръс на запад. За секунди неколкостотин шайени и сиукси яхнаха мустангите си и като рояк пчели се спуснаха надолу по хълмовете към сините куртки. „Когато се врязахме във войската – казва Джордж Бент, – видях един офицер на дорест кон да препуска край мен през гъстите облаци прах и дим. Конят му се мъчеше да се освободи от него… В челото на лейтенанта стърчеше стрела и лицето му се обливаше в кръв. (Смъртно раненият офицер бе лейтенант Каспар Колинс.) Малко кавалеристи успяха да избягат и да стигнат до моста при взвода пехотинци, изпратени за подкрепление. Оръдията на форта прекратиха огъня по индианците.
