Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 31 страниц)
Мийкър побесня и съчини възмутено писмо до комисаря по индианските въпроси: „Това е индианска сган – писа той. – Много дълго време те получаваха безплатни дажби; глезехме ги и им угаждахме, поради което се смятат за господари на всичко.“
Същият следобед заклинателя Каналя (Джонсън) се яви в агенцията и поиска да се срещне с Мийкър. Той каза на агента, че земята, която се разорана, му е предоставена за паша на конете. Сега, когато оранта е спряна, той иска да не я започват отново.
Мийкър прекъсна възбудената реч на Джонсън: „Бедата е там, Джонсън, че имаш прекалено много мустанги. По-добре ще е да убиеш част от тях.“
За малко Джонсън изгледа Мийкър с недоумение. После внезапно се втурна към агента, хвана го за раменете, избута го от верандата и го блъсна в кола за връзване на коне. Без да каже дума, Джонсън важно се отдалечи.
Впоследствие Джонсън разказва своята версия за инцидента: „Казах на агента, че неправилно нарежда на хората си да орат моята земя. Агентът ми отговори, че съм човек, който създава неприятности и вероятно ще попадна в дранголника. Отговорих му, че не знам защо ще трябва да отивам в затвора. Казах на агента, че ще е по-добре да дойде друг агент, който да е добър човек и да не приказва такива неща. След това го хванах за раменете и му казах, че по-добре ще е, ако той си отиде. Не му направих нищо друго – нито съм го удрял, нито нищо. Само го хванах за раменете. Не му бях ядосан. След това си отидох в къщи.“
Преди да започне да действува, Мийкър повика на разговор Никаагат (Джак) в канцеларията си. Джак впоследствие си припомня за срещата: „Мийкър ми каза, че Джонсън се е държал лошо с него. Отговорих му, че това не е нищо, дребна работа – по-добре ще е да си затвори очите. Мийкър каза, че това не променя нещата – той ще помни случката и ще се оплаче. Аз продължих да твърдя, че ще е много лошо, ако се вдигне голям шум за нищо. Мийкър каза, че ме му харесва младеж да го сграбчва така, че е стар човек и няма сили да се отбранява и не иска един младеж да го сграбчва по този начин. Той повтори, че е стар, че Джонсън се държал лошо и че няма да му каже нищо повече, ще поиска войници от комисаря и ще прогони ютите от земята им. Казах му, че би било много лошо, ако го направи. Мийкър заяви, че и така земята не принадлежи на ютите. Отговорих му, че земята е на ютите и че правителството има агенция тук, защото земята принадлежи на ютите и му повторих, че инцидентът между него и Джонсън е дреболия и по-добре ще е той да не се занимава повече с нея и да не вдига такъв шум.“
Още един ден и една нощ Мийкър размишлява върху влошените си отношения с ютите, след което взе окончателно решение, че трябва да им даде урок. Той изпрати две телеграми – една до губернатора Питкин молба за военна охрана и друга до комисаря по индианските въпроси:
Нападна ме един от главните вождове, Джонсън, който насила ме избута от собствения ми дом и ме нарани лошо. Сега стана ясно, че Джонсън е в основата на всички неприятности… Синът му стреля по орача, а оранта среща голяма съпротива. Оранта спряна. Моят живот, животът на семейството ми и на служителите ми е в опасност. Пратете охрана незабавно. Помолих губернатора Питкин да обсъди въпроса с генерал Поуп.
През следващата седмица тромавите машини на министерствата на вътрешните работи и войната бавно се задействуваха. На 15 септември Мийкър получи съобщение, че са дадени заповеди на кавалерийски части да тръгнат на поход до река Уайт и агентът има право „да арестува водачите на станалите напоследък смущения“.
Министерството на войната изпрати заповед до майор Томас Торнбъро, командир на форт Фред Стийл, „да се придвижи с достатъчен брой войски до агенцията на ютите на река Уайт, Колорадо, със специална задача“. Тъй като Торнбъро бе на лов за лосове, заповедта стигна до него късно и той тръгна едва на 21 септември. За похода от 150 мили до река Уайт той подготви около двеста кавалеристи и пехотинци на коне.
На 25 септември Торнбъро достигна малката река Фортификейшън Крийк. Колоната бе преполовила пътя до агенцията на река Уайт и майорът реши да изпрати водачите си напред, за да уведомят Мийкър, че войниците пристигат в агенцията след четири дни и да получат от Мийкър информация за положението там. Същия ден Колороу и Никаагат (Джак) се бяха запътили с хората си към река Милк за обичайното есенно ловуване и научиха за приближаването на войниците.
Джак препусна на север към река Беър и посрещна войските там. „Какво става? – запита ги той. – Защо идвате? Ние не искаме да се бием с войниците, имаме с тях един и същ баща. Не искаме да се бием тях.“
Торнбъро и офицерите му отговориха на Джак, са получили телеграма да отидат в агенцията, че индианците опожарявали горите наоколо и изгорили къщата на господин Томпсън, Джак заяви, че това е лъжа – ютите не са палили гори и къщи. „Остави войниците си тук – каза той на Торнбъро. – Аз съм добър човек. Аз съм Никаагат. Остави войниците си тук и ще слезем до агенцията.“
Торнбъро отговори, че му е заповядано да придвижи войниците си до агенцията. Ако не получи съобщение от агента Мийкър да спре колоната, той ще трябва да отведе войниците си до река Уайт.
Джак отново настоя, че ютите не искат да се сражават. Той каза, че не е хубаво, дето войниците идват в резервата им. След това той остави Торнбъро и се върна бързо в агенцията, за да предупреди „Ник“ Мийкър, че ако войниците дойдат на река Уайт, ще се случат лоши неща.
По пътя си към канцеларията на Мийкър Джак се отби да се срещне с Куинкент (Дъглас). Те бяха вождове съперници, но сега, когато всички юти от река Уайт бяха в опасност, Джак чувствуваше, че водачите не трябва да бъдат разединени. Младите юти се бяха наслушали за изселването им в Индианската територия и някои казаха, че Мийкър се хвали, че войниците водят цял фургон, пълен с белезници, вериги и въжета, и че няколко юти ще бъдат обесени, а други взети в плен. Ако са сигурни, че войниците идват, и да им отнемат родната земя, те ще се бият с тях до смърт и дори вождовете няма да могат да предотвратят сраженията. Дъглас заяви, че не желае да има нищо общо с това. След като Джак си отиде, той закачи своето американско знаме на един прът и го издигна над колибата си (сигурно той не бе чувал, че Черния котел от шайените бе издигнал американското знаме в Сенд Крийк през 1864 г.).
„Аз казах на агента (Мийкър), че войниците идват – казва Джак – и че се надявам той да направи нещо, за да предотврати пристигането им в агенцията. Той отговори, че това не е негова работа и че няма нито общо с това. Тогава казах на агента, че бих желал да отидем с него там, където са войниците, и да се срещнем с тях. Агентът отговори, че през цялото време съм му досаждал и че няма да дойде. Това той ми каза в канцеларията си и след като ми отговори окончателно, стана и отиде в другата стая, като затвори и заключи вратата. Тогава го видях за последен път.“
По-късно същия ден Мийкър очевидно измени мнението си и реши да последва съвета на Джак. Той изпрати писмо до майор Торнбъро, в което му предлагаше да спре колоната си и да дойде в агенцията с охрани от петима войници. „Изглежда индианците смятат пристигането на войската за обявяване на истинска война“ – писа той.
На следващия ден (28 септември), когато писмото стигна до лагера на Торнбъро при река Диър Крийк, там пристигна и Колороу, за да се опита да убеди майора да не продължава по-нататък. „Казах му, че изобщо не знам защо е дошла войската – споделя впоследствие Колороу – и защо трябва да има война.“ По това време колоната бе само на тридесет и пет мили от агенцията на река Уайт.
След като прочете писмото на Мийкър, Торнбъро каза на Колороу, че ще придвижи войските си до река Милк на границата на резервата на ютите, където войниците му ще се установят в лагер, а той ще отиде с пет души в агенцията да се срещне с Мийкър.
Скоро след като Колороу и воините му напуснаха лагера на Торнбъро, майорът свика офицерите си на съвещание, по време на което реши да промени плана си. Вместо да спира на края на резервата, колоната щеше да премине през каньона Коул Крийк. Това е необходимо за боя, обясни Торнбъро, тъй като лагерите на Колороу и Джак са точно под каньона. Ако войската спре на река Милк и ютите решат да блокират каньона, те ще попречат на войниците да достигнат агенцията. А в южния край на каньона само няколко мили открита местност ще отделят белите от река Уайт.
Като яздеше начело на колона воини, Колороу пристигна в лагера си към девет часа сутринта на двадесет и девети. Хората му бяха много разтревожени от приближаването на войниците. „Видях няколко души да тръгват към пътя, където бяха войниците – каза той. – После аз също отидох там, където се бяха събрали моите.“ Там той срещна Джак и около шестдесет от неговите воини. Двамата вождове обмениха сведения. Джак разказа на Колороу за безрезултатната си среща с Мийкър, а Колороу съобщи на Джак, че майор Торнбъро е обещал да спре войниците си на река Милк. „После казах на Джак, че ще е добре да посъветва младежите си да не показват никаква войнственост, а той отговори, че ще е по-добре да ги отдалечи малко от пътя. Оттам, където бяхме, все още не се виждаха войници и ние се оттеглихме на известно разстояние от пътя. Тогава Джак каза, че когато войниците стигнат до река Милк (границата на резервата), той ще отиде да се срещне с тях.“
Нито Колороу, нито Джак знаеха, че колоната на Торнбъро бе пресякла река Милк. След като напои там конете си, Торнбъро реши да изпрати фургоните си с охрана по пътя в каньона, а той да поведе останалата част от войската си по един по-пряк път през високия скат. По ирония на съдбата така те щяха да се срещнат лице в лице с разгневените юти, които Джак бе изтеглил от пътя, за да избегне всякакъв сблъсък.
По същото време един млад ют, който бе отишъл напред на разузнаване, се върна обратно в галоп. „Войските не са спрели там, където бяха обещали да спрат вчера, а идват насам“ – каза той на Джак.
Вече много разтревожен, Джак пое нагоре по пътя с малкия си отряд воини. След малко той видя фургоните на войниците, проточили се по пътя, който се извиваше между пелиновите храсти към каньона. „Застанах на хълма с двадесет-тридесет от моите хора и изведнъж забелязах тридесет-четиридесет войници пред мен и точно в момента, когато те ме видяха, започнаха да се разгъват един след друг. Предната година бях с генерал Крук, за да се бия срещу сиуксите, и веднага разбрах, че щом офицерът разгъва хората си по този начин, ще има сражение, и затова казах на моите хора също да се разгънат.“
Офицерът, който командуваше кавалерийския авангард, бе лейтенант Самюел Чери. След като заповяда на хората си да се разгънат, Чери ги спря в подножието на ската и изчака майор Торнбъро да излезе напред. Торнбъро язди няколко ярда и размаха шапката си към индианците, които наблюдаваха от ската. Някой му махна в отговор.
Четири-пет минути Джак чакаше някой от офицерите да даде знак за съвет, но те стояха по местата си, като че очакваха индианците да вземат инициативата. „И тогава – казва впоследствие Джак – аз и един друг индианец излязохме напред, за да се срещнем с тях.“ Лейтенант Чери слезе от коня и тръгна към ютите. След като направи няколко стъпки, той размаха шапката си. Секунда по-късно един-единствен изстрел от карабина наруши тишината. „Докато бяхме на известно разстояние едни от други, между бойните линии – каза Джак – бе даден един изстрел.“ Не зная от коя страна, но след секунда прозвучаха много изстрели и и разбрах, че няма да мога да спра сражението, макар че размахах шапката си към моите хора и виках: „Не стреляйте, ние искаме само да преговаряме“. Те мислеха, че ги окуражавам да се бият.
Докато боят набираше сила и обхвана кервана фургони, който премина в кръгова отбрана, вестта за стълкновението достигна до Куинкент (Дъглас) в агенцията. Той незабавно отиде в канцеларията на „Ник“ Мийкър и му каза, че войниците са навлезли в резервата. Дъглас бе сигурен, че воините юти ще се бият с тях. Мийкър отговори, че не вярва да има някакви неприятности и покани Дъглас да дойде с него сутринта да посрещнат войниците.
Рано следобед всички юти на река Уайт бяха научили, че войниците се бият със съплеменниците им на река Милк. Около дузина индианци взеха пушките си и тръгнаха между сградите на агенцията, стреляйки по всеки бял работник, когото срещаха. Преди края на деня те убиха Нейтан Мийкър и всичките му бели служители мъже. Те плениха трите бели жени, след което избягаха към стария лагер на ютите при реки Пайсънс Крийк. По пътя трите бели жени бяха изнасилени.
Боят при река Милк продължи почти цяла седмица. Тристате воини юти бяха обкръжили двестате войници. Майор Торнбъро бе убит при първата схватка. Когато сражението завърши, колоната му бе загубила дванадесет убити и четиридесет и трима ранени. Тридесет и седем юти загинаха, като вярваха, че с отчаяния отпор ще спасят резервата си от военна окупация и ще предотвратят откарването им като пленници в Индианската територия.
В агенцията Лос Пинос на 150 мили на юг вождът Урай се смая от вестта за сражението. Той разбра, че само незабавни действия могат да спасят властта му и резервата на ютите. По куриер той изпрати на 2 октомври следното послание:
До главните водачи, ръководители юти в агенцията на реки Уайт.
С настоящото от вас се иска и ви се нарежда да спрете враждебните действия срещу белите, да не наранявате невинни и всякакви други лица, освен ако не защитавате живота и собствеността си от незаконни групи конекрадци, защото, ако продължавате, бунтовете ще завършат в края на краищата с нещастие за всички.
Посланието на Урай и пристигането на кавалерийски подкрепления сложиха край на боя, но беше вече много късно, за да бъдат спасени ютите от бедата. Губернаторът Питкин и Уилям Викърс наводниха Колорадо с фантастични разкази за жестокости, като замесваха в тях дори невинните ънкомпагри в Лос Пинос, повечето от които продължаваха мирно да си гледат работата, без да знаят за случилото се на реки Уайт. Викърс призова белите граждани на Колорадо да се вдигнат и да унищожат „червените дяволи“ и вдъхновяваше трескавото организиране на доброволни отряди в градовете и селата на целия щат. За да отразят тази нова и вълнуваща „индианска война“, от Изток пристигнаха толкова много вестникарски репортьори, че губернаторът Питкин реши да им поднесе специално изявление:
„Смятам, че в резултат на тази история ще се сложи край на проблемите в Колорадо. Отсега нататък ще бъде невъзможно индианците и белите да живеят заедно в мир. Това нападение бе без повод и сега белите знаят, че могат да бъдат атакувани във всяка част на щата, където индианците съберат достатъчни сили.
Моето схващане е, че ако не бъдат изселени от правителството, те трябва по необходимост да бъдат унищожени. Аз мога да мобилизирам за двадесет и четири часа 25 000 души да охраняват заселниците. Щатът ще бъде готов да уреди разногласията си с индианците за своя сметка. Предимствата, които ще получим, като предоставим на миньорите и заселниците 12 милиона акра земя, ще компенсират повече от задоволително направените разходи.“
Ютите от река Уайт предадоха трите жени пленнички, а после бе образувана неизбежната комисия, за да се отсеят причините, да се определят отговорностите и наказанията. Боят при река Милк бе обявен за засада (каквато той не беше), а случилото се в агенцията на река Уайт бе наречено клане (както си беше). Джак, Колороу и последователите им в края на краищата бяха освободени от наказание на основанието, че са били воини, въвлечени в равностоен бой. Дъглас и хората от агенцията бяха съдени като убийци, но нямаше никой, който да е в състояние да посочи ютите, които бяха убили Нейтан Мийкър и служителите му.
Дъглас даде показания, че се е намирал в склада на агенцията, когато е чул първия изстрел: „Аз излязох от склада и повървях малко навън. След това от мястото, където бях, отидох направо вкъщи. Когато се прибрах у дома, аз се разплаках, защото си мислех в какво състояние са изпаднали приятелите ми.“ По на закрито съдебно заседание Арвила Мийкър свидетелствува под клетва, че Дъглас насилствено е установил сексуална връзка с нея и шестдесетгодишният вожд бе изпратен в затвора в Левънуърт. Той не бе обвинен или осъден за някакво престъпление – публичното обвинение в изнасилване би поставило госпожа Мийкър в неудобно положение, а в онази епоха на сексуална сдържаност фактът, че в акта е участвувал индианец, го правеше двойно по-отблъскващ.
Индивидуалните наказания обаче не представляваха голям интерес за собствениците на мини и за политиците. Те искаха да накажат всички седем племена на ютите, да ги изтикат от тези дванадесет милиони акра земя, които очакваха да бъдат прокопани, преградени с бентове и обезлесени по подходящ начин, та в процеса на тези промени да могат да се натрупат богатства.
Когато през 1880 г. Бюрото по индианските въпроси доведе Урай във Вашингтон, за да защитава бъдещето на народа си, той бе един умиращ човек. Болен от нефрит, той отстъпи пред исканията на Големите очи Шурц и на другите чиновници, които решиха „ютите да се махат“ в един нов резерват в Юта – върху земя, която мормоните не желаеха. Урай умря преди армията да събере, народа му през август 1881 г. за прехода (350 мили) от Колорадо до Юта. С изключение на ивицата в югозападния ъгъл на Колорадо, където малки група южни юти получиха разрешение да живеят, щатът бе напълно изчистен от индианци. Шайени и арапахи, кайови и команчи, хикариля и юти – всички те познаваха добре планините и равнините на Колорадо, но сега, освен имената им по земята на белия човек, от тях не бе останала и следа.
Глава седемнадесета
Последните вождове на апачите
1880 г.
1 юни. Населението на Съединените щати достига 50 155 783 души.
1881 г.
4 март. Джеймс Гарфийлд встъпва в длъжност като президент. 13 март. В Русия нихилисти убиват цар Александър. 2 юли. Наемен убиец стреля срещу Гарфийлд. Президентът умира на 19 септември. Честър Артър става президент.
1882 г.
3 април. Джеси Джеймс е прострелян и убит в Сейнт Джоузеф, Мисури. 4 септември. Едисън запалва първите електрически лампи в Нюйоркската централна гара. Излиза „Хъкълбери Фий“ от Марк Твен.
1883 г.
24 март. Установена е първата телефонна връзка между Ню Йорк и Чикаго. З ноември. Върховният съд на САЩ решава, че американският индианец е по рождение чужденец и зависим. Излиза „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън.
1884 г.
Януари. Русия премахва поголовния данък – последен остатък на крепостничеството. 13 март. В Судан започва обсадата на Хартум.
1885 г.
26 януари. Махди превзема Хартум. Генералният губернатор Чарлз Джордж Гордън е убит. 4 март. Гроувър Кливлънд става първият президент демократ след Гражданската война.
1886 г.
1 май. Обща стачка с искане за осемчасов работен ден обхваща Съединените щати. 4 май. Анархисти хвърлят бомба на площад Хаймаркет Скуеър, Чикаго, като убиват седем души и раняват шестдесет. 28 октомври. На остров Бедло е издигната статуята на свободата. 8 декември. Създава се Американската федерация на труда.
Аз живеех мирно със семейството си, имах достатъчно за ядене, спях добре, грижех се за хората си и бях съвсем доволен. Не зная откъде дойдоха тези лоши разкази. Там ние бяхме добре и народът ми беше добре. Не съм убивал кон или човек, американец или индианец. Не зная какво става с хората, които отговарят за нас. Те знаят, че това е така и въпреки това казват, че съм лош човек – най-лошият тук, но какво съм извършил? Живеех мирно със семейството си под сянката на дърветата, правех точно това, което генерал Крук ми нареди, и се опитвах да следвам съвета му. Искам сега да знам кой е заповядал да ме арестуват. Аз се молих на светлината и тъмнината, на бога и на слънцето да ме оставят да живея тук спокойно със семейството си. Не зная защо хората говорят лошо за мен. Много често във вестниците се появяват разкази, че трябва да бъда обесен. Не искам повече това. Когато човек се мъчи да върши добри дела, такива истории не бива да се пишат във вестниците. Сега от моите хора са останали много малко. Те са извършили някои лоши неща, но аз искам да ги изтрием и нека никога да не говорим отново за тях. Останахме много малко.
Гойатлай (Херонимо)
След смъртта на Кочис през 1874 г. най-големият му син Таса стана вожд на чирикахуаите, а Таглито (Том Джефърдс) продължи да бъде агент на резервата Апач Пас. За разлика от баща си Таса не бе в състояние да държи в подчинение всички чиракахуаи. За няколко месеца те се разделиха на групи и въпреки усилията на Таса и Джефърдс набезите, които Кочис строго забрани, се възобновиха. Поради близостта на резервата на чирикахуаите до Мексико той се превърна в спирка и убежище на нападащите отряди на апачите, които се движеха между Аризона и Мексико. Без да губят време, алчните за земя заселници, собственици на мини, и политици поискаха изселването на всички чиракахуаи в някое друго място.
Към 1875 г. индианската политика на правителството на Съединените щати бе насочена към съсредоточаването на племената било в Индианската територия, било в големи местни резервати. Уайт Маунтин в Източна Аризона с неговите 2,5 милиона акра земя бе по-голям от всички останали апачески резервати в югозапада, взети заедно. Неговата агенция Сан Карлос беше вече административен център за седем апачески отряда и когато длъжностните лица във Вашингтон започнаха да получават доклади за спречквания в резервата на чирикахуаите, те разбраха, че имат отличен повод да изселят чирикахуаите в Сан Карлос.
Офицерите смятаха агенцията, разположена там, където реките Сан Карлос и Хила се събират, за място на ужасна и пълна с неудобства служба. „Чакълеста равнина – писа един от тях, – която се издига на около тридесет фута над речното дъно, осеяна тук-там с мръсните кирпичени сгради на агенцията. Мършави, унили и редки редици тополи, изкривени и почти без листа, никнат по коритата на потоците. Валежите са толкова редки, че когато вали, е цяло събитие. Почти непрекъснато над равнината се носят сухи, горещи, носещи прах и чакъл ветрове и я лишават от всяко подобие на растителност. През лятото температура от 110° на сянка6363
110° по Фаренхайт са около 40° по Целзий – бел.прев.
[Закрыть] се смята за хладно време. През останалите годишни времена, комари и разни насекоми… летят с милиони.“
Агент на поста през 1875 г. бе Джон Клъм, който няколко месеца преди това спаси Ескиминсин и неговите аравайпи от Кемп Грант и им помогна да се издържат сами на напояваните земи край река Хила. С обичайната си упоритост Клъм принуди военните да се оттеглят от обширния резерват Уайт Маунтин, смени войските с рота апачи, които изпълняваха полицейска служба в собствената си агенция и създаде апаческа съдебна система за нарушителите. Макар че началниците на Клъм се отнасяха с подозрение към необичайните му методи, които разрешаваха на индианците сами да вземат решения по интересуващите ги въпроси, те не можеха да оспорят успеха му за запазване на спокойствието в Сан Карлос.
На 3 май 1876 г. агентът Клъм получи телеграма от комисаря по индианските въпроси, с която му заповядваха да отиде в резервата на чирикахуаите, за да поеме ръководството над индианците там, да освободи от длъжност агента Джефърдс и да изсели чирикахуаите в Сан Карлос. Неприятното поръчение не предизвика ентусиазъм у Клъм – той се съмняваше, че свободолюбивите чирикахуаи ще свикнат с регламентирания живот в резервата Уайт Маунтин. Като настоя армията да държи кавалерията си на разстояние, Клъм поведе индианската полиция към Апач Пас, за да осведоми чирикахуаите за насилственото им изселване. Той с изненада установи, че Джефърдс и Таса са готови да сътрудничат. Подобно на баща си Кочис Таса искаше да запази мира. Ако чирикахуаите трябваше да напуснат родината си и да отидат в Уайт Маунтин, за да има мир, те щяха да го сторят. Само около половината чирикахуаи обаче се придвижиха до Сан Карлос. Когато армията влезе в изоставения резерват, за да излови отклонилите се, повечето от тях избягаха през границата в Мексико. Между водачите им беше един четиридесет и шест годишен апач бедонкох, който като млад се бе съюзил с Мангас Колорадо, след това бе следвал Кочис, а сега се смяташе за чирикахуа. Това бе Гойатлай, известен на белите хора повече като Херонимо.
Макар че чирикахуаите, които се изселиха доброволно в Сан Карлос, не изпитваха същите топли чувства към агента Клъм като някои други апачески отряди, те не му създаваха неприятности. По-късно, през лятото на 1876 г., когато Клъм получи разрешение от Бюрото по индианските въпроси да заведе двадесет и двама апачи на обиколка по Изтока, той покани Таса да вземе участие. За нещастие, докато групата бе във Вашингтон, Таса умря внезапно от пневмония и бе погребан в гробището на Конгреса. При завръщането на Клъм в Сан Карлос срещу него се изправи Найче, по-малкият брат на Таса. „Ти отведе брат ми надалеч – каза Найче. Той бе здрав и силен, но ти се върна без него и казваш, че е умрял. Аз не зная. Мисля, че може би ти не си се грижил добре за него. Ти си позволил да го убият злите духове на бледоликите. Сърцето ми е пълно с мъка.“
Клъм се опита да успокои Найче, като помоли Ес-киминсин да разкаже за смъртта и погребението на Таса, но чирикахуаите останаха изпълнени с подозрения. Без съветите на Таглито Джефърдс те не бяха сигурни доколко могат да имат доверие в Джон Клъм или в някой друг бял човек.
През зимата на 1876–77 г. техните близки от Мексико от време на време се промъкваха в резервата с новини за събитията на юг отвъд границата. Говореха, че Херонимо и отрядът му нападат старите им врагове – мексиканците, и събират големи стада добитък и коне. През пролетта Херонимо докара откраднатите животни в Ню Мексико, продаде ги на бели животновъди и купи нови пушки, шапки, ботуши и много уиски. Тези чирикахуаи се установиха в едно скривалище близо до братовчедите си мимбре, в агенцията Охо Калиенте, където вожд бе Викторио.
През март 1877 г. Джон Клъм получи от Вашингтон заповед да отиде с апаческата си полиция в Охо Калиенте и да прехвърли намиращите се там чирикахуаи в Сан Карлос. Освен това той трябваше да арестува Херонимо и всички други чирикахуаи „изменници“ в района.
Херонимо разказва впоследствие за това: „От Сан Карлос бяха изпратени две роти разузнавачи. Те изпратиха до мен и Викторио вест да се явим в града. Пратениците не казаха какво искат от нас, но тъй като изглеждаха приятелски настроени, ние помислихме, че искат да се съберем на съвет и отидохме да се срещнем с офицерите. Щом пристигнахме в града, ни посрещнаха войници, обезоръжиха ни и ни заведоха и двамата в щаба, където ни предадоха на военен съд. Те ни зададоха само няколко въпроса и след това Викторио бе освободен, а мен ме осъдиха на затвор в караулното. Разузнавачите ме отведоха в караулното и ме оковаха във вериги. Когато ги попитах защо правят това, те казаха, защото съм напуснал Апач Пас.
Не мисля, че някога съм принадлежал на тези войници в Апач Пас или че е трябвало да ги питам къде да ходя… Държаха ме затворник четири месеца, през което време ме прехвърлиха в Сан Карлос. След това мисля, че е имало друг съд, макар да не съм присъствувал. Всъщност не зная да е имало друг съд, само ми казаха, че е имало, но във всеки случай бях освободен.“
Макар че Викторио не бе поставен под арест, той и повечето апачи от Уорм Спрингс бяха прехвърлени в Сан Карлос през пролетта на 1877 г. Клъм положи усилия да спечели доверието на Викторио, като му даде повече пълномощия, отколкото вождът бе имал в Охо Калиенте. В продължение на няколко седмици изглеждаше, че в резервата Уайт Маунтин ще се развият мирни апачески общности, когато армията неочаквано изпрати рота войници на река Хила (форт Томас). Бе съобщено, че това е превантивна мярка поради съсредоточаването в Сан Карлос на „почти всички най-непокорни индианци в територията.“
Клъм побесня. Той телеграфира на комисаря по индианските въпроси и поиска пълномощия да екипира допълнителна рота апаческа полиция, която да замести войниците, и настоя военните да се изтеглят. Вестниците от Вашингтон научиха за дръзкото искане на Клъм и го публикуваха. Историята предизвика яростта на Министерството на войната. В Аризона и Ню Мексико цивилните снабдители на армията, които се опасяваха, че войската ще се изтегли и ще загубят изгодни сделки, осъдиха „наглостта и безсрамието“ на двадесет и шест годишния парвеню, който смята, че може да извърши сам това, което няколко хиляди войници не успяха да направят от започването на апаческите войни насетне.
Армията остана в Сан Карлос, а Джон Клъм си подаде оставката. Макар и simpatico, Клъм никога не се научи да мисли като апач, да бъде апач, както направи Том Джефърдс. Той не можеше да разбере вождовете, които се съпротивляваха докрай. Не виждаше в тях героите, които предпочитат смъртта пред загубата на земите си. В очите на Джон Херонимо, Викторио, Нана, Локо, Найче и другите бунтовници бяха хора извън закона, крадци, убийци и пияници – твърде упорити, за да тръгнат по правия (за белите) път.
И тъй, Джон Клъм напусна апачите в Сан Карлос. Той отиде в Тумбстоун, Аризона и основа един критичен вестник „Епитаф“.
Към края на лятото на 1877 г. положението в Сан Карлос се обърка. Макар че броят на индианците се увеличи с неколкостотин, допълнителните доставки се бавеха. Отгоре на всичко новият агент изискваше всички групи да се явят в главната сграда на агенцията, вместо да раздава дажбите по различните лагери. Някои от апачите трябваше да вървят по двадесет мили, а ако старците и децата не бяха в състояние да отидат, те не получаваха дажби. Освен това в североизточната част на резервата бяха навлезли миньори и отказваха да го напуснат. Установената от Клъм система на самоуправление започна да се разпада.
През нощта на 2 септември Викторио изведе своите хора извън резервата и тръгна да се връща към Охо Калиенте. Апаческата полиция започна преследване, залови повечето от конете и мулетата, които индианците от Уорм Спрингс бяха взели от оградените места в Уайт Маунтин, но оставиха хората да се измъкнат. След няколко сражения със собственици на скотовъдни стопанства и войници по пътя Викторио стигна до Охо Калиенте. В продължение на година армията му позволяваше да остане там с хората си под охраната на войниците от форт Уингейт, но в края на 1878 г. дойде заповед за връщането им в Сан Карлос.
