Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 31 страниц)
В годишния си доклад Големите очи Шурц призна, че понките в Индианската територия имат „сериозни поводи за оплакване“, но категорично се противопостави на връщането им по родните земи, защото това би направило другите индианци „неспокойни и желаещи да последват примера им“ и оттам би причинило разпадането на териториалната система на резерватите.
В същото време Уилям Уайтмън, който оглавяваше доходоносната агенция на понките, се опита да опозори отряда на Стоящата мечка, като нарече членовете му „някои изменници от племето“ и описа доста разпалено значителните си разходи за материали и сечива за развитието на резервата в Индианската територия. Уайтмън не спомена за царящото сред понките недоволство; че те постоянно искат да се завърнат по родните си земи или за враждата си с Голямата змия.
Голямата змия бе брат на Стоящата мечка, един гигант с ръце като свински бутове и плещи, едри като на бизон. Както често се случва при много едри хора, Голямата змия бе тих и възпитан (понките го наричаха Миротвореца), но когато видя, че агентът Уайтмън заплашва Белия орел и другите знатни хора, той реши да предприеме действия от своя страна. В края на краищата той бе брат на Стоящата мечка – понкът, извоювал свободата за народа си.
Решен да провери новия закон, Голямата змия поиска позволение да напусне резервата и да отиде на север, за да се присъедини към брат си. Както и очакваше, агентът Уайтмън му отказа. Следващият ход на Голямата змия бе не да напусне Индианската територия, а да пропътува само сто мили до шайенския резерват. С него тръгнаха още тридесет понки, които извършиха една, по тяхно мнение спокойна проверка на новия закон, който гласеше, че индианецът е личност и не може да бъде затварян в определен резерват против волята му.
Реакцията на Уайтмън бе като на всеки окопал се бюрократ, чиято власт е заплашена. На 21 май 1879 той телеграфира на комисаря по индианските въпроси, докладва му за бягството на Голямата змия и групата му в шайенския резерват и поиска да бъдат арестувани и задържани във форт Рино, „докато племето се съвземе от деморализиращото влияние на решението, взето наскоро от федералния окръжен съд в Небраска по делото на Стоящата мечка“.
Големите очи Шурц се съгласи с арестуването, но тъй като очевидно се страхуваше от някое ново възражение в съда, той поиска от Великия воин Шърман да арестува Голямата змия и неговите „изменници“ в резерви на понките, колкото може по-бързо и безшумно. С присъщата му безцеремонност Шърман телеграфира на генерал Шеридан на 22 май: „Почитаемият министър на вътрешните работи иска понките да бъдат арестувани и задържани във форт Рино, Индианската територия… и да бъдат изпратени в агенцията им. Можете да заповядате това да бъде извършено“. После, сякаш е предвидил опасенията на Шеридан по повод нарушаването на скорошното решение на съдия Дънди, Шърман продължава: „Освобождаването на понките в Небраска на основание разпореждането не е приложимо за никой друг случай, освен за въпросния.“ Великия воин Шърман по-лесно разрушаваше законите, отколкото съдиите в страната ги тълкуваха.
И тъй, Голямата змия загуби при първия си опит да изпробва значението на победата на брат си в законодателството, но никога не получи възможност да опита повторно. След като го върнаха в агенцията на понките, през Лупата на цъфтящата царевица белязаха Голямата змия за унищожение. Агентът Уайтмън докладва във Вашингтон, че Голямата змия има „много деморализиращо влияние над другите индианци… крайно враждебен и мрачен“. В един раздел от доклада си Уайтмън обвинява Голямата змия, че многократно го заплашвал с убийство, а в друг се оплаква, че след завръщането си понкът не му говорил. Агентът така побесня, че помоли комисаря по индианските въпроси „да арестува Голямата змия, да го изпрати във форт Рино и да го затвори там до края на дните му“. В края на краищата, на 25 октомври Уайтмън получи от Шърман разрешение да арестува Голямата змия и го затвори в караулното помещение на агенцията. За да извърши ареста, Уайтмън поиска отряд войници. Пет дни по-късно лейтенант Стентън Мейсън пристигна в агенцията с тринадесет войника. Уайтмън каза на Мейсън, че ще изпрати съобщение до понките, с което ще нареди на тези, които имат да получават пари за извършени от тях специални услуги, да се явят в канцеларията му на следващия ден. Голямата змия щеше да е между тях и щом влезеше в канцеларията, Мейсън трябваше да го арестува.
На 31 октомври около обяд Голямата змия пристигна в канцеларията на Уайтмън и му казаха да седне. Тогава той бе обграден от лейтенант Мейсън и от въоръжени мъже, като Мейсън му съобщи, че е държан. Голямата змия поиска да узнае защо. Уайтмън се обади за първи път и каза, че едно от обвиненията срещу него е, че е заплашвал неговия (на Уайтмън) живот. Голямата змия спокойно отрече това. Тогава според търговеца на поста Дж. Шербъри, Голямата змия станал и хвърлил одеялото си, за да покаже, че не е въоръжен.
Показания на Косматата мечка: „Офицерът каза на Голямата змия да стане и да тръгне с него. Голямата змия не искаше да стане и отговори на офицера, че иска да му кажат какво е сторил. Той каза, че не убил никого, не е крал коне и не е причинил зло никому. След като Голямата змия каза това, офицерът говори с агента, а после обвини индианеца, че се е опитал да убие двама души и бил много зъл. Голямата змия отрече това. Тогава агентът му каза, че ще е по-добре да тръгне и там долу ще научи каква е работата. Голямата змия отговори, че не е направил нищо и че по-скоро ще умре, отколкото да тръгне. Тогава аз отидох при Голямата змия и му казах, че 1 мъж (офицерът) няма да го арестува без причина, че за него ще е по-добре да тръгне, а може би после ще се върне. Убеждавах го по всякакъв начин, за да го накарам да тръгне; казах му, че има жена и деца, да си спомни за тях и да не се оставя да го убият. След това Голямата змия стана и ми каза, че не иска да върви и че ако искат да го убият, могат да го сторят още сега. Голямата змия бе много спокоен. Офицерът му каза да стане и ако не тръгне с тях, може и да се случи нещо. Той заяви, че няма полза от приказки, че е дошъл да го арестува и иска от него да го последва. Офицерът потърси белезниците, които един войник държеше, и ги донесе. Лейтенантът и един войник се помъчиха да сложат белезниците, но Голямата змия изблъска и двамата. Офицерът каза на войниците и четирима от тях повториха опита на командира си, Голямата Змия изблъска и тях. Един войник, който имаше нашивки на ръкава си, също се опита да постави белезниците, но Голямата змия отново надви. Всички те се опитаха на няколко пъти да хванат Голямата змия и да го удържат. Голямата змия бе седнал долу, когато шестима войници го уловиха. Той се изправи и ги отхвърли настрани. Точно тогава един от войниците, който беше пред него, удари Голямата змия по лицето с пушката си, а друг войник го удари отстрани по главата с дулото на карабината си. Това го събори до стената. Той се изправи отново. Кръвта се стичаше по лицето му. Аз видях пушката, насочена към него, изплаших се, не исках да гледам как го убиват. Затова се отвърнах. Пушката изгърмя и Голямата змия падна мъртъв на пода.“
Министерството на вътрешните работи отначало изпрати официално съобщение, че братът на Стоящата мечка „Голямата змия, един лош човек“ е бил „застрелян случайно“. Американският печат, който след процеса на Стоящата мечка бе станал по-чувствителен към отношенията с индианците, поиска разследване от Конгреса. Този път обаче комплексът на военните, политиците и чиновниците от резерватите действуваше в привичната за него вашингтонска обстановка и от разследването не излезе нищо.
Понките от Индианската територия получиха един суров урок. Законът на белия човек бе илюзия и той не се отнасяше за тях. И тъй, подобно на шайените намаляващото племе понка бе разделено на две – свободния отряд на Стоящата мечка на север и останалите – затворници в Индианската територия.
Глава шестнадесета
„Ютите да се махат!“
Армията победи сиуксите. Вие можете да ги изпратите тук. Но ние, ютите, никога не сме ви закачали вас, белите. Затова трябва да почакате, докато се научим правим нещата като вас.
Урай стрелата, вожд на ютите
Казах на офицера, че това е нещо много лошо, много лошо от страна на комисаря да издава заповед. Казах, че е много лошо, и че ние не трябва да се сражаваме, защото сме братя, а офицерът каза, че това няма никакво значение – американците биха се сражавали, дори ако са родени от една и съща майка.
Никаагат (Джак) от ютите на река уайт
Ютите бяха индианци от Скалистите планини и тяхно поколение наблюдаваше нахлуването на бея нашественици в земята им по река Колорадо. Белите нямаха свършване – като безбройни рояци скакалци ютите видяха как белите мъже изместваха старите им врагове шайените от прериите на Колорадо. Няколко воини юти се присъединиха към Хвърляча на ласо Карсън във войната му срещу навахите. По това ме ютите вярваха, че белите са техни съюзници и обичаха да посещават Денвър и да разменят бизонски кожи срещу евтини стоки в магазините. Но с всяка измината година странните хора от Изтока ставаха все повече и нахлуваха в планините на ютите, за да копаят жълтия и белия метал.
През 1863 г. губернаторът на територията Колорадо (Джон Евънс) и други правителствени чиновници дойдоха в Конехос в планините Сан Хуан, за да се срещнат с Урай Стрелата и с деветима вожда на ютите. Там бе подписан договор, който даваше на белите хора цялата земя на Колорадо на изток от планинските върхове (Континенталния вододел)6262
Скалистите планини – бел.ред.
[Закрыть], а оставяше на ютите територията на запад от вододела. Срещу десет хиляди долара в стоки и десет хиляди долара в провизии (разпределени на десет години) ютите се съгласиха да се откажат от правата върху полезните изкопаеми в цялата си територия и обещаха да не безпокоят гражданите на Съединените щати, които идват в планините им да копаят.
Пет години по-късно белите хора от Колорадо решиха, че са оставили на ютите прекалено много земя. Чрез политически натиск те убедиха Бюрото по индианските въпроси, че ютите постоянно създават неприятности – скитат навсякъде, посещават градовете и миньорските лагери и крадат добитъка на заселниците. Те заявиха, че искат ютите да бъдат поставени в резерват с точно определени граници, но в действителност искаха още от земята, принадлежаща на ютите.
В началото на 1868 г. Бюрото по индианските въпроси с голяма шумотевица покани Урай, Никаагат (Джак) и осем души вождове във Вашингтон. Придружаваше ги Хвърляча на ласо Карсън в качеството си на доверен приятел и съветник. Във Вашингтон ги настаниха в хубав хотел, сервираха им чудесна храна и им даваха тютюн, сладкиши и медали в изобилие.
Когато дойде време да се пише договорът, длъжностните лица настояха един от вождовете гости да поеме отговорността за представените там седем клона на племето. Урай Стрелата бе избран единодушно за вожд на всички юти. Той бе наполовина апач, наполовина ют ънкомпагър, красив индианец, с кръгло лице и остър поглед. Говореше английски и испански така добре, както и двата индиански езика, които владееше. Когато алчните за земя политици се опитаха да я притиснат, Урай се показа достатъчно опитен, за да представи позицията на ютите пред репортьорите от вестниците: „Споразумението, което постигат индианците със Съединените щати в един договор – каза прилича на споразумението между бизона и ловците, които са го пронизали със стрелите си. Единственото, което може да направи, е да легне и да се предаде.“
Чиновниците не можаха да заблудят Урай със сините оцветени карти и с мазните фрази за гранични линии. Вместо да приеме един малък ъгъл от западно Колорадо, той държеше на шестнадесет милиона акра гори и ливади по западните склонове – територия, значително по-малка от принадлежащата на народа му в миналото, но много повече от това, което политиците от Колорадо искаха да им отпуснат. Трябваше да бъдат основани две агенции, една в Лос Пинос за ъникомпагрите и другите южни отряди и една на река Уайт за северните отряди. Освен това Урай поиска в нов договор да се включат някои защитни клаузи, целящи да държат миньорите и заселниците извън резервата на ютите. Според договора, на белите се забраняваше „да преминават през, да се заселват или пребивават в територията, заделена за ютите“ без съответно разрешение.
Въпреки това ограничение миньорите продължаваха да извършват нарушения. Между тях бе Фредерик Питкин, янки от Нова Англия, който се подвизаваше в планините Сан Хуан и бързо спечели богатство чрез добив на сребро. През 1872 г. Питкин стана водеща фигура сред собствениците на големи и богати дялове в рудодобива. Тези хора искаха да прибавят областта Сан Хуан – една четвърт от резервата на ютите – към територията Колорадо. Като се преклони пред желанията на собствениците, Бюрото по индианските въпроси изпрати специална комисия, ръководена от Феликс Брунът, да преговаря с ютите за отнемането тези земи.
В агенцията Лос Пинос през септември 1873 г., комисията на Брунът се срещна с Урай и с представителите на седемте племена на ютите. Брунът каза на вождовете, че Великия баща го помолил да дойде и да разговаря с тях да се откажат от правата върху някои от земите в резервата им. Той ги увери, че не иска земята за себе си и че не е дошъл да им диктува какво да правят, а да ги чуе какво имат да кажат по въпроса. „Понякога е много по-добре да направим нещо, което не ни се харесва точно сега – посъветва ги Брунът, – щом смятаме, че то ще е добро за децата ни.“
Вождовете искаха да знаят как децата им ще бъдат облагодетелствувани, ако се откажат от земите си. Брунът обясни, че правителството ще задели голяма парична сума за ютите и всяка година племето ще получава нейните лихви заради отстъпената земя.
„Не ми харесва частта от съглашението относно лихвата – заяви Урай. – По-добре е да имам парите в банката“ След това той се оплака, че правителството не е спазило договорното си обещание да отстранява белите хора, заловени да прекосяват резервата на ютите.
Брунът отговори откровено, че ако правителството се опита да прогони миньорите, това ще доведе до война и ютите ще загубят земята си, без да получат каквото и да е в замяна. „Най-добре ще е, ако можете да задържите планините, да ги продадете и да получавай за тях всяка година по нещо“ – каза той.
– Миньорите малко ги е грижа за правителството и не се подчиняват на законите – съгласи се Урай. – Те сами казват, че не ги е грижа за правителството. То се намира далеч в Щатите и те твърдят, че човекът, който ще дойде да сключи договора, ще се върне в Щатите и всичко ще бъде отново така, както те искат.
– Да предположим, че продадете планините продължи Брунът – и в тях няма злато, тогава вие ще спечелите. Ютите ще получават пари за тях, а американците ще се махнат. Но ако тук има мини, няма начин да се избегнат неприятностите. Ние не можем да спрем хората.
– Защо да не можете да ги спрете? – заши Урай. – Не е ли правителството достатъчно силно, за да спазва съглашението си с нас?
– Аз бих желал да ги спра – каза Брунът. – Урай знае, че това е трудно.
Урай заяви, че е склонен да продаде планините, но не и цялата хубава ловна територия около тях.
Белите могат да дойдат, да вземат златото и да си отидат. Ние не искаме те да строят къщи там.
Брунът отговори, че не вярва това да стане. Ни начин да се накарат миньорите да напуснат територията на ютите след като веднъж са дошли и изкопали мините си там.
– Ще поискам от Великия баща да прогони миньорите – обеща той, – но хиляда други мъже ще му кажат да ги остави на мира. Може би той ще направи това, което му кажа, а може би няма.
След седемдневни разисквания вождовете се съгласиха да приемат предложението на правителството за двадесет и пет хиляди долара годишно срещу четири милиона акра съкровища. Като добавка Урай щеше да получава годишна заплата от хиляда долара в продължение на десет години „или толкова дълго, колкото той бъде главен вожд на ютите и запазва мира със Съединените щати“. Така Урай стана един от елита и трябваше да запази статуквото.
Тъй като живееха в района на великолепни ливади и гори, пълни с дивеч, ягоди и орехи, ютите можеха изцяло да съществуват без провизиите, отпускани от агентите им в Лос Пинос и при река Уайт. През 1875 г. агентът в Лос Пинос Ф. Бонд отговори на едно искане за преброяване на ютите: „Преброяването е почти невъзможно. Със същия успех можете да се опитате да преброите рояк пчели по време на полет. Те пътуват навсякъде по страната също като елените, които убиват.“
Агентът на река Уайт Е. Данфорт прецени, че около деветстотин юти използуват агенцията му като база, но той призна, че не може да ги склони да се заселят в долината около нея. И на двете агенции ютите от снизхождение и за да направят удоволствие на агентите си, държаха малки стада едър рогат добитък и бяха посадили по няколко реда царевица, картофи и слънчоглед, макар че нямаше особена нужда от подобни начинания.
Началото на края на свободата им в собствения им резерват настъпи през пролетта на 1878 г., когато нов агент зае поста на река Уайт. Името му бе Нейтън Мийкър, бивш поет, автор на романи, вестникарски репортьор и организатор на обединени земеделски колонии. Повечето от начинанията на Мийкър бяха пропаднали и въпреки че бе кандидатствувал за службата в агенцията, защото му трябваха пари, той бе обладан от мисионерски плам и искрено вярваше, че е негов дълг като човек от по-висша раса да „издигне и просвети“ ютите. По неговите думи той бе решен да изведе индианците от дивачеството, от пасторалния и варварския период до „просветения, научен и религиозен етап“. Мийкър бе уверен, че ще може да осъществи това за „пет, десет или двадесет години“.
Властно, методично и без чувство за хумор Мийкър се зае да унищожи всичко, което бе скъпо на ютите, за да ги направи като него, защото той вярваше, че е създаден по божие подобие. Първото му действие, което не се хареса, бе преместването на агенцията петнадесет мили надолу по река. Уайт, където имаше хубави пасища, подходящи за оран. Там Мийкър планираше да изгради земеделска колония за индианците юти, но бе пренебрегнал факта, че от много отдавна те използуваха района за лов и за паша на конете си. Мястото, което той избра за строителство на сградата на агенцията, бе пистата за надбягвания с мустанги, където ютите упражняваха любимия си спорт и залагаха на конни състезания.
Мийкър откри, че Куинкент (Дъглас) е най-приятелски настроеният вожд на река Уайт. Той бе ют янпа, около шестдесетгодишен, с все още тъмна коса и побеляващи увиснали мустаци. Дъглас притежаваше повече от сто мустанга, а това го правеше богат по стандартите на ютите, но той бе загубил повечето от последователите си сред младежите, които предпочитаха Никаагат (Джак).
Както и Урай, Джак бе наполовина апач. Като момче той научи няколко думи английски, докато живя в едно мормонско семейство и служи като разузнавач при генерал Крук по време на сиукските войни. Когато за първи път се срещна с Мийкър, Джак бе облечен в разузнаваческата си униформа – типичните за преселниците панталони от еленова кожа, армейски ботуши и широкопола шапка. Той винаги носеше сребърния медал, който му даде Великия баща по време на посещението във Вашингтон през 1868 г. заедно с Урай.
Джак и хората му бяха на лов за бизони през периода, когато Мийкър бе преместил агенцията и когато се върнаха на първоначалното място, видяха, че всичко е изнесено. Все пак те си направиха лагер там, а след няколко дни Мийкър пристигна и заповяда на Джак да се премести на новото място.
„Аз му казах (на Мийкър), че мястото на старата агенция е определено с договор – казва впоследствие Джак – и че не зная за закон или договор, който да упоменава новото място. Агентът ми отговори, че за всички ще е по-добре ние да се преместим там надолу и ако не го сторим, ще ни принудят – за тази цел имали на разположение войници“. Мийкър се опита да успокои Джак, като му обеща да достави дойни крави за отряда му, но Джак отговори, че ютите нямат нужда от крави, нито от мляко.
Колороу бе третият по важност вожд, един ют муаче, прехвърлил шестдесетте. В продължение на няколко години след договора от 1868 г. Колороу и хората му живяха в малък временен резерват близо до Денвър. Когато искаха, те кръстосваха града, хранеха се в ресторантите, посещаваха театрите и разсмиваха белите граждани. През 1875 г. резерватът бе затворен и Колороу доведе своите муачи нагоре по река Уайт, за да се присъединят към хората на Джак. Липсваше им оживлението на Денвър, но те се радваха на хубавия лов в земите край река Уайт. Муачите не проявяваха интерес към земеделското дружество на Мийкър и посещаваха агенцията само за някой и друг чувал брашно или за малко кафе и захар.
Каналя (Джонсън) бе главен заклинател, зет на Урай и уредник на конните надбягвания по пистите, където Мийкър искаше да построи сградите на новата агенция. Джонсън обичаше да носи цилиндъра, който имаше от Денвър. Неизвестно защо, Мийкър сметна, че Джонсън е човекът, който ще му помогне да изведе ютите от дивачеството.
А освен това Мийкър доведе в агенцията жена си Арвила и дъщеря си Джоузи да му помагат в големия „кръстоносен поход“. Той беше наел седем бели работници, включително и един надзирател, за строителството на напоителен канал, един строител на мостове, един дърводелец и един зидар. От тези мъже се очакваше да научат ютите на своите занаяти, докато изграждат новия земеделски рай.
Мийкър горещо желаеше ютите да се обръщат към него с „татко Мийкър“ (тъй като бяха диваци, той ги смяташе за деца), но за голямо негово неудоволствие повечето го наричаха Ник.
През пролетта на 1879 г. Мийкър бе започнал строителството на няколко сгради в агенцията, а четиридесет акра земя бяха изорани. Повечето от работата бе извършена от белите наемни работници, които получаваха за труда си пари. Мийкър не можеше да разбере защо ютите също очакват пари за изграждането на собствената си кооперативна земеделска община, но за изкопаването на напоителните канали той се съгласи да плаща пари на тридесет юти. Те работеха с желание, докато средствата на Мийкър се изчерпаха, после си отидоха, за да ловуват и да гледат конни състезания. „Техните потребности са толкова ограничени, че те не искат да възприемат цивилизованите навици – оплаква се Мийкър на комисаря по индианските въпроси. – Това, което ние наричаме удобство и комфорт, няма за тях достатъчна стойност и не може да ги накара да предприемат нещо, за да го получат със собствени усилия… Повечето от тях гледат на начина на живот на белия човек с безразличие и презрение.“ Той предложи програма за действия, които ще променят това варварско състояние. Първо, да се отнемат стотиците мустанги на ютите, за да спрат да кръстосват и да ловуват; да се заменят мустангите с няколко товарни и впрегатни коне и когато бъдат принудени да изоставят лова и да останат край агенцията, да се спрат дажбите на онези, които не работят. „Аз ще доведа до пълно изгладняване всеки индианец – писа той до сенатора от Колорадо Хенри Телър, – който не работи“.
Неизлечимата мания на Мийкър да записва своите идеи и наблюдения и да ги изпраща за отпечатване доведе до пълен разрив между него и ютите. През пролетта на 1879 г. той написа един въображаем диалог с една жена от племето, опитвайки се да докаже, че индианците не могат да разберат радостта от работата и стойността на вещите. В диалога си Мийкър заявява, че земята в резерватите принадлежи на правителството и само е заделена за ютите, та да я използуват. „Ако вие не я използувате и не работите – предупреждава той, – белите хора ще дойдат от далечни места и постепенно няма да ви остане нищо.“
Това малко съчинение бе публикувано за първи път в Грийли (Колорадо) трибюн, където то бе прочетено от Уилям Викърс, издател и политик от Денвър, който презираше всички индианци и особено ютите. По това време Викърс служеше като секретар при Фредерик Питкин – богатият собственик на мини, който през 1873 г. бе начело на движението за откъсване на планините Сан Хуан от владенията на ютите. Питкин бе използувал богатството си, за да стане губернатор на Колорадо, когато територията стана щат през 1875 г. След края на сиукските войни през 1877 г. Питкин и Викърс започнаха шумна пропагандна кампания за изселването на всички юти в Индианската територия, защото така огромно количество ценна земя би се освободила за завземане. Викърс се хвана за вестникарското есе на Нейтън Мийкър като аргумент за прогонването на ютите от Колорадо и написа за това статия в Денвър трибюн:
Ютите са истински действуващи комунисти и правителството трябва да се засрами, че поощрява и насърчава техния мързел и че напразно пилее средства. Като живеят за сметка на бащински неясното и глупаво Бюро по индианските въпроси, те са толкова мързеливи, че вместо да получават дажбите си по установения ред, те вземат това, което им трябва, където го намерят. Ако бъдат изселени в Индианската територия, ютите ще бъдат хранени и обличани за половината от средствата, които струват на правителството сега.
Достопочтеният Мийкър, известен ръководител на агенцията на река Уайт, е бил преди близък приятел и почитател на индианците. Той дойде в агенцията твърдо убеден, че ще ги управлява успешно с меко отношение, търпеливо разбиране и добър пример. Усилията му обаче пропаднаха напълно и в края на краищата той без желание възприе като верен труизма от границата, че само мъртвите индианци са добри индианци.
Викърс писа значително повече и статията му бе препечатвана из Колорадо под наслова „Ютите да се махат!“ Към края на лятото на 1879 г. повечето от белите оратори (а в граничния щат Колорадо те бяха много) използуваха често предизвикващия овации лозунг „Ютите да се махат!“, когато произнасяха публични речи.
По различни пътища ютите научиха, че „Ник“ Мийкър ги е предал в писанията си. Те бяха особено разгневени, защото агентът сочел, че земята в резервата не им принадлежи и чрез преводача на агенцията те отправиха до него нещо като официален протест. Мийкър повтори изявлението си и добави, че има право да оре в резервата навсякъде, където си избере, тъй като това е правителствена земя, а той е агент на правителството.
Междувременно Уилям Викърс ускоряваше своята кампания „Ютите да се махат!“, като измисляше истории за индиански престъпления и безчинства. Той приписа на ютите дори многобройните горски пожари, избухнали през онази незапомнено сушава година. На 5 юли той подготви и поднесе за подпис от губернатора Питкин следната телеграма до комисаря по индианските въпроси:
Всекидневно до мен достигат съобщения, че банда юти от река Уайт е извън резервата си и унищожава горите… Те вече са опожарили дървен материал на стойност милиони долари и заплашват заселниците и миньорите… Аз съм убеден, че е налице организирано усилие от страна на индианците за опожаряване горите в Колорадо. Тези диваци трябва да бъдат изселени в Индианската територията, където повече няма да могат да унищожават най-хубавите гори на този щат.
Комисарят отговори на губернатора с обещание, че ще вземе мерки и изпрати до Мийкър нареждане да държи ютите в резервата. Когато Мийкър прати да повикат вождовете, той откри, че те са организирали протестно събрание. Те вече бяха научили за фалшивите обвинения на губернатора и за заплахите му да ги изпрати в Индианската територия. Един техен бял приятел на име Пек, който държеше снабдителен склад на река Беър северно от резервата, бе прочел историята в денвърския вестник и я бе преразказал на Никаагат (Джак).
Според съобщението във вестника ютите бяха подпалили огньове по река Беър и бяха опожарили къщата на бившия им агент Джеймс Томпсън. Джак бе много разтревожен от чутото и Пек се съгласи да отиде с него в Денвър, за да кажат на губернатора Питкин, че то не е вярно. Те избраха път, който минаваше край къщата на Томпсън. „Ние минахме оттам – казва впоследствие Джак – и видяхме къщата на Томпсън невредима. Тя изобщо не беше опожарявана.“
След доста трудности Джак получи аудиенция при губернатора Питкин. „Губернаторът ме запита как вървят работите в земите ми по река Уайт и заяви, че вестниците казват много лоши неща за нас. Отговорих, че и аз мисля така и затова съм дошъл в Денвър. Казах, че не разбирам защо нещата са в такова състояние… После той каза: «Ето писмо от вашия индиански агент.» Отговорих му, че след като индианският агент (Мийкър) може да пише, той е написал това писмо, а аз не мога да пиша и затова съм дошъл да се срещна с него лично и да отговоря на писмото. Толкова си говорихме, а после му казах, че не искам да вярва на написаното в писмото… Той ме попита дали е вярно, че къщата на Томпсън е опожарена. Отговорих му, че съм видял къщата и тя не е изгоряла. След това говорих с губернатора за индианския агент и му казах, че ще е добре той да пише във Вашингтон и да препоръча да поставят някой друг агент на негово място и той обеща да пише на следващия ден“.
Разбира се Питкин нямаше намерение да препоръчва смяната на Мийкър. От гледна точка на губернатора всичко се движеше в желаната посока. Оставаше му да изчака сблъсъка между Мийкър и ютите, след което, може би щеше да се наложи „Ютите да се махат“.
По това време Мийкър подготвяше месечния си доклад до комисаря по индианските въпроси. Той писа, че планира създаването на полицейски сили измежду ютите. „Те са лошо настроени“ – добави агентът, но само след няколко дни сложи началото на действия, които (той не можеше да не се досеща) щяха да засилят войнствеността на ютите.
Макар да нямаше преки доказателства, че симпатизира на кампанията „Ютите да се махат!“ на губернатора Питкин, всяка стъпка на Мийкър сякаш бе насочена да предизвиква въстание сред индианците.
Мийкър може и да не е искал ютите да си вървят, но със сигурност искаше да им отнеме мустангите. В началото на септември той нареди на един от белите си работници, Шедрах Прайс, да започне да оре част от ливадите, където ютите водеха мустангите си ма паша. Някои от тях протестираха незабавно и запитаха Мийкър защо не оре някъде другаде – тревата бе необходима за мустангите им. На запад от пасището имаше парче земя, обрасло с пелин, и Куинкент (Дъглас) предложи да го разчистят за оран, но Мийкър упорито настояваше да се оре в тревата. В отговор ютите изпратиха няколко младежи с карабини. Те се приближиха до орача и му заповядаха да спре. Шедрах Прайс се подчини, но когато съобщи на Мийкър за заплахите, агентът го върна да си завърши работата. Този път ютите дадоха предупредителни изстрели над главата на Прайс и орачът набързо разпрегна конете и напусна пасището.
