Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 31 страниц)
Ритащата птица не искаше да ги слуша. Веднага след танца на слънцето той бързо събра последователите си и се върна в агенцията. Самотния вълк и хората му обаче бяха убедени, че дългът ги зове към решителните куахади.
Този път Сатанта не се присъедини към Самотния вълк. Като реши, че достатъчно дълго е предизвиквал късмета си, общителният, деен вожд без желание се запъти обратно към форт Сил. По пътя той поведе семейството си и няколко приятели надолу по река Рейни Маунтин Крийк на посещение в резервата Уичита, за да търгува с отглеждащите царевица индианци. Лятото беше приятно и той не бързаше да се връща във форт Сил, за да се явява на проверки и да получава дажби.
Към края на лятото изглеждаше, че в прериите всичко върви наопаки. Ден след ден слънцето изгаряше сухата земя и я правеше още по-суха, потоците спряха да текат, големи облаци скакалци се спускаха от оловното небе и поглъщаха прегорялата трева. Ако такова време бе дошло по тези земи преди няколко години, тропотът на милиони бизони, неистово търсещи води, би разтърсвал прерията. Но сега стадата ги нямаше, останала бе безкрайна пустиня, пълна с кости, черепи и гниещи копита. Повечето от белите ловци си заминаха. Отряди команчи, кайови, шайени и арапахи кръстосваха безспирно, ала срещнаха няколко малки стада. Повечето индианци трябваше да се върнат в резерватите, за да не гладуват.
В агенциите всичко бе объркано. Армията и Бюрото по индианските въпроси бяха в конфликт. Доставките не пристигаха. Някои агенти задържаха дажбите, за да накажат индианците, че бродят насам-натам без разрешение. Тук и там избухваха конфликти – воини и войници си разменяха изстрели. Към средата на юли половината от регистрираните в агенцията на форт Сил кайови и команчи бяха напуснали. Като че под влиянието на някаква тайнствена сила последните живеещи от бизоните племена бяха привлечени в сърцето на последното убежище на бизоните – местността Чайнабери Трийс в каньона Пало Дуро.
Пало Дуро не се забелязваше от равното. Каньонът беше извита пропаст, разсичаща прерията, оазис на извори, водопади и потоци, които поддържаха върбите и тревата зелени и сочни. В каньона можеше да се влезе само по няколко пътеки, прокарани от стадата бизони. Коронадо бе идвал тук през шестнадесетото столетие, но оттогава само няколко бели мъже бяха виждали или знаеха за съществуването на каньона.
Към края на лятото на 1874 г. индианците и бизоните намираха убежище там. Индианците убиваха само толкова животни, колкото да задоволят нуждите си за зимата. Те изрязваха внимателно месото и го сушаха на слънце, складираха костния мозък и подкожната тлъстина, обработваха сухожилията за корди на лъкове и нишки, от рогата правеха лъжички и чаши, а изплитаха въжета и колани от гривите, щавеха кожите за стени на вигвами, облекла и мокасини.
Преди започването на Луната на жълтите листа дъното на каньона край рекичката беше гора от вигвами на кайови, команчи и шайени – всички добре снабдени с храна до пролетта. Почти две хиляди коне пасяха заедно с бизоните тучната трева. Без страх жените отиваха да си вършат работата, а децата играеха край потоците. За Куана и куахадите това бе животът, който винаги бяха водили. За Самотния вълк, кайовите и другите бегълци от агенцията това бе начало на нов живот.
Такова предизвикателство към белия човек беше, естествено, нетърпимо за властите на изпразващите се резервати. Непримиримите куахади и техните съюзници едва бяха установили скритите си поселища за зимата, когато Великия воин Шърман започна да издава бойни заповеди. През септември на поход тръгнаха пет колони сини куртки. От форт Додж Мечото палто Нелсън Майлс удари на юг, от форт Кончо Трите пръста Макензи потегли на север. От форт Баскъм, Ню Мексико, майор Уилям Прайс тръгна на изток; от фортовете Сил и Ричардсън поеха полковниците Джон Дейвидсън и Джордж Бюел. Хиляди сини куртки, въоръжени с магазинни пушки и артилерия, бяха по следите на неколкостотин индианци, които искаха само да спасят бизоните си и да изживеят живота си на свобода.
Като използваха наемни разузнавачи индианци тонкави, кавалеристите на Макензи откриха голямото село в Пало Дуро на 26 септември. Кайовите на Самотния вълк понесоха яростта на първата атака. Макар и изненадани, воините се държаха достатъчно дълго, за да могат жените и децата да избягат, след което и те се оттеглиха под закрилата на гъстия облак барутен дим. Войниците на Макензи се придвижваха нагоре по реката, подпалваха вигвамите и унищожаваха зимните запаси на индианците. Към края на деня те наловиха повече от хиляда мустанга. Макензи заповяда на сините куртки да отведат животните в долината Туле и там да ги избият. Хиляда мъртви коне останаха за кръжащите лешояди.
Индианците се разпръснаха в прерията, без коне, без храна, дрехи или подслон. Хиляди сини куртки, идващи от четирите посоки, системно издавяха индианците, войнишките колони се пресрещаха и разделяха, докато хванаха ранените воини, после възрастните, после жените и децата.
Самотния вълк и 252 кайови се спасиха, но накрая и те не можеха да бягат повече. На 25 февруари 1875 г. се явиха във форт Сил и се предадоха. След три месеца Куана доведе куахадите.
В бъркотията на тези военни действия условно освободените вождове Сатанта и Голямото дърво избягаха от резервата. Когато стигнаха до агенцията на шайените, те се предадоха доброволно, но бяха оковани във вериги и затворени в караулното помещение.
Във форт Сил вкарваха всички предали се индианци в заградено пространство, където войниците ги обезоръжаваха. А малкото лични вещи, които воините носеха, белите натрупваха на купчини и изгаряха. Извеждаха в прерията конете и мулетата и ги застрелваха. Вождовете и воините, подозирани, че носят отговорност за напускането на резервата, заключваха в килии или затваряха зад високите стени на една работилница за приготвяне на лед, останала без покрив. Всеки ден им хвърляха парчета сурово месо като на животни в клетка.
От Вашингтон Великия воин Шърман разпореди пленниците да бъдат осъдени и наказани. Агентът Хауърт призова за снизхождение към Сатанта и Голямото дърво. Шърман нямаше нищо против Голямото дърво, но помнеше предизвикателството на Сатанта и затова нареди да го върнат в затвора в Тексас.
Понеже военните власти не можеха да решат кого от многобройните пленници да накажат, те заповядаха на Ритащата птица да избере двадесет и шест кайови за заточение в подземните тъмници на форт Марион, във Флорида. Макар че задачата не бе от приятните, Ритащата птица се подчини. Той знаеше, че ще трябва да изпрати Самотния вълк, Женското сърце, Белият кон и Маманти (Ходещия по небето) заради набезите им в Тексас. Останалите, които той избра, бяха неизвестни воини и няколко мексикански пленници, израснали в племето.
Дори при това положение Ритащата птица загуби поддръжката на последователите си заради участието му в осъждането на хора от неговото племе. „Аз съм като камък, строшен и захвърлен – каза той на Томас Бати. – Едната част хвърлена тук, другата – там.“
В деня, когато натовариха окованите затворници във фургони за дългото им пътуване към Флорида, Ритащата птица дойде да се сбогува с тях. „Аз скърбя за вас – каза той, – но заради упоритостта ви не успях да ви спася от неприятности. Ще трябва да понесете наказание от правителството. Правете заклинания. Това няма да е задълго. Аз ви обичам и ще работя за вашето освобождаване.“
Маманти (Ходещия по небето) отговори презрително: „Ти оставаш свободен, голям човек при белите. Но ти, Ритаща птицо, няма да живееш дълго. Аз ще се погрижа за това.“
Два дни по-късно, след като изпи чаша кафе във вигвама си близо до поста, Ритащата птица умря загадъчно. След три месеца, във форт Марион, Маманти умря също тъй внезапно, като научи за смъртта на Ритащата птица. Кайовите казаха, че заклинателят сам е поискал смъртта си, защото е използувал силата си, за да унищожи човек от племето. Три години след това, гаснещ в затворническата болница в Тексас, Сатанта се хвърли от един висок прозорец и намери свободата в смъртта си. Същата година Самотния вълк, излекуван от малария, получи разрешение да се върне във форт Сил, но и той умря, преди да измине година.
Великите вождове си отидоха. Могъщата сила на кайовите и команчите беше прекършена. Бизоните, които те се опитаха да спасят, бяха изчезнали. Всичко това се случи за по-малко от десет години.
Глава дванадесета
Войната за Блак Хилс
1875 г.
1 май. Обвинени са 238 членове на Кръга на уискито, тъй като чрез измама са лишавали държавното съкровище от приходни данъци. Забъркани са висши правителствени чиновници. 6 декември. Четиридесет и четвъртият Конгрес се събира на първа сесия. За първи път след 1859 г. демократите контролират Камарата на представителите.
1575 г.
7 февруари. Личният секретар на президента Грант, Орвил Бабкок, е намерен за невинен в съучастие в злоупотребите на Кръга на уискито, но Грант го уволнява от длъжността му. 4 март. Конгресът решава да предаде министъра на войната Белнап за съучастие в злоупотребите на Индианския кръг. 10 май. Във Филаделфия се открива изложение по случай стогодишнината на страната. 1 юни. Републиканците избират Ръдърфорд Хейс за кандидат за президентския пост. 27 юни. Демократите избират Самюел Тилдън за кандидат за президент. 9 юли. Клане на негри от опълчението в Хамбург, Южна Каролина. 1 август. Колорадо е приет в Съюза като тридесет и осми щат. Септември. Томас Едисън създава лаборатория в Менло Парк, Ню Джърси. 17 септември. И двете политически партии твърдят, че са спечелили президентските избори. Тилдън е победител по брой на гласовете. 6 декември. Изборната колегия се събира и дава на Хейс 185 изборни гласа, а на Тилдън – 184.
Нито един бял или бели нямат право да се заселват или да заемат каквато и да е част от територията, или без съгласие на индианците да преминават през нея.
Договор от 1868 г.
Ние не искаме бели хора тук. Блак Хилс ми принадлежат. Ако белите се опитат да ми ги отнемат, аз ще се сражавам.
Татанка Йотанка (Седящия Бик)
Човек не продава земята, върху която ходи.
Ташунка Уитко (Лудия Кон)
Белите хора си в Блак Хилс като личинки и аз искам да се махнете оттам колкото може по-бързо. Вождът на всички крадци (генерал Къстър) направи път през Блак Хилс миналото лято и аз искам Великия баща да заплати щетите за това, което Къстър направи.
Баптист Гуд
Местността, известна като Блак Хилс, се смята от индианците за център на земите им. Десетте сиукски племена гледат на него като на център на земите им.
Татоке Инянке (Бягащата Антилопа)
Младежите на Великия баща ще отнасят злато от хълмовете. Предполагам, че ще напълнят с него няколко къщи. Като имам предвид това, искам хората ми да бъдат осигурени материално дотогава, докато са живи.
Мато Ноупа (Две Мечки)
Великия баща каза на комисарите, че всички индианци имат права над Блак Хилс и всяко заключение, до което индианците стигнат, трябва да бъде уважено… Аз съм индианец и белите ме смятат за глупав човек, но вероятно е така, защото следвам съветите на белите хора.
Шунка Уитко (Глупавото Куче)
Нашият Велик баща има голяма каса и ние също. Хълмът е нашата каса… Ние искаме седемдесет милиона долара за Блак Хилс. Вложете парите някъде с лихва, за да можем да купим добитък. Така постъпват белите хора.
Мато Глеска (Петнистата Мечка)
Пие събрахте главите ни и ги покрихте с одеяло. Този хълм е наше богатство, но вие ни го искате… Вие, белите хора, дойдохте всички в нашия резерват и си взехте от нашата собственост и пак не сте доволни – вие отидохте по-далеч и искате да вземете цялата ни каса.
Мъртвите Очи
Никога няма да поискам да напусна тази страна. Всички мои близки лежат тук, в земята, и когато аз се разпадна на части, ще се разпадна на части тук.
Шункаха Напис (Вълчата Огърлица)
Ние седяхме и ги гледахме как отиват да търсят злата и си мълчахме… Приятели, когато отидох във Вашингтон, аз отидох във вашата парична къща и бях с няколко младежи, но никой не взе пари от тази къща, щом бях с тях. В същото време, когато хората на Великия баща идват в страната ми, те отиват в моята парична къща (Блак Хилс) и вземат парите ми.
Мауатани Ханска
Приятели мои, дълги години сме били в тази страна и никога не сме отивали в страната на Великия баща и не сме го безпокоили за нищо. Неговите хора са тези, които идват в нашата страна и ни безпокоят, правят много лоши неща и учат хората ни да бъдат лоши… Преди вашите хора да прекосят океана, за да дойдат в тази страна, и оттогава досега, вие никога не сте предлагали да купите земи, равни на тези по богатство. Приятели мои, тези земи, които дойдохте да купите, са най-добрите, които имаме… Тези земи са мои, аз израснах в тях. Моите прадеди живяха и умряха в тях и аз искам да остана тук.
Канги Уияка (Врановото Перо)
Вие прогонихте от страната дивеча ни; досега не ни остана нищо ценно, освен хълмовете, от които сега искате да се откажем… Земята е пълна с всякакви полезни изкопаеми, а почвата е покрита с гори от стари борове и когато ги отстъпим на Великия баща, ще знаем, че сме дали и последното нещо, което е ценно както за нас, така и за белите хора.
Уаниги Ска (Белия Призрак)
Когато в прерията има пожар, виждаш животни, обградени от огъня. Виждаш ги да бягат и да се опитват да се скрият, за да не изгорят. Това е положението, в което се намираме тук.
Найнянупи (Обграденият)
Скоро след като Червения облак, Петнистата опашка и техните тетони се установиха в резервата си в северозападна Небраска, из белите поселища тръгнаха слухове, че огромни количества злато се крият в Блак Хилс (Черните хълмове). Паха Сапа, или Блак Хилс, бяха центърът на света, място на богове и свещени планини, където воините отиваха, за да говорят с Великия дух и да имат видения. През 1868 г. Великия баща смяташе хълмовете за безполезни и с договор ги даде завинаги на индианците. Четири години по-късно полите златотърсачи нарушиха договора. Те нахлуха в Паха Сапа, като претърсваха скалистите проходи и бистрите потоци, за да търсят жълтия метал, който ги подлудяваше. Когато индианците откриваха тези луди бели мъже в своите свещени хълмове, те ги убиваха или ги прогонваха. Към 1874 г. от алчните за злато американци бе вдигната такава врява, че армията получи заповед да извърши разузнаване в Блак Хилс. Правителството на Съединените щати не си направи труда да получи съгласието на индианците, преди да започне въоръженото нашествие, макар че договорът от 1868 г. забраняваше влизането на бели хора без позволението на индианците.
По време на Луната на червените череши повече от хиляда кавалеристи прекосиха прериите от форт Ейбрахам Линкълн до Блак Хилс. Това бе Седми кавалерийски полк, начело яздеше генерал Джордж Армстронг Къстър, същия Звезден вожд, който през 1868 г. бе избил южните шайени на Черния котел при Уашита. Сиуксите го наричаха Пахуска, Дългата коса, и понеже не бяха предупредени за неговото идване, те само наблюдаваха от разстояние как дългите колони кавалеристи в сини униформи и покритите с брезенти обозни фургони нахлуваха в свещената им страна.
Когато Червения облак научи за експедицията на Дългата коса, той протестира: „Аз не одобрявам навлизането на генерал Къстър и всичките му войници в Блак Хилс, защото това е страната на сиуксите оглала.“
Това бе също страната на шайените, арапахите и на другите сиукски племена. Гневът на индианците бе толкова силен, че Великия баща Юлисис Грант твърдо реши „да предотврати всяко нахлуване в тази страна, докато по закон и договор тя принадлежи на индианците.“
Но когато Къстър докладва, че хълмовете са пълни със злато „от корените на тревата надолу“, започнаха да се събират като летни скакалци групи от бели мъже, бесни да започнат копането и промиването. Пътеката, която обозните фургони на Къстър бяха прорязали в сърцето на Паха Сапа, скоро стана Пътя на крадците.
През онова лято Червения облак имаше неприятности с агента на резервата Дж. Савил за лошото качество на дажбите и доставките, които се отпускаха на оглалите. Червения облак бе потънал в грижи и не успя да схване какво всъщност значеше нахлуването на Къстър в Блак Хилс за сиуксите и по-специално за тези от тях, които напускаха всяка пролет резервата, за да ловуват и стануват до хълмовете. Като повечето остаряващи водачи Червения облак бе прекалено зает с дребни подробности и загубваше връзката си с по-младите от племето.
През есента след похода на Къстър сиуксите, които ловуваха на север, започнаха да се връщат в агенцията на Червения облак. Те бяха ядосани като стършели от нашествието в Паха Сапа. Някои говореха да се формира боен отряд против златотърсачите, които пъплеха по хълмовете. Червения облак изслуша тези думи, но посъветва младежите да бъдат търпеливи – той бе сигурен, че Великия баща ще изпълни обещанията си и ще изпрати войници да прогонят златотърсачите. През Луната на капещите листа обаче се случи нещо, което накара Червения облак да разбере колко ядосани бяха младежите му на войниците на Дългата коса. На 22 октомври агентът Савил изпрати няколко от своите бели работници да отсекат някой висок бор и да донесат дървото обратно в укреплението. Когато индианците видяха ствола да лежи на земята, те попитаха Савил за какво ще го използува. Пилон за знаме, отговори агентът – щеше да издигне знаме над укреплението. Индианците се възпротивиха. Дългата коса развява знамена в лагерите си в Блак Хилс – те не искат в агенцията си нито знамена, нито нещо друго, което да им напомня за войниците.
Савил не обърна внимание на протестите и на следващата сутрин разпореди на хората си да изкопаят дупка за пилона. След няколко минути се появи група млади воини с брадви, която започна да сече стълба на парчета. Савил им заповяда да спрат, но те не му обърнаха внимание и агентът отиде в канцеларията на Червения облак и го помоли да спре воините. Червения облак отказа – той знаеше, че воините само изразяват яда си по повод нахлуването на Дългата коса в Блак Хилс.
Савил кипна и нареди на един от работниците си да отиде на кон във Войнишкия град (форт Робинсън) и да повика рота кавалеристи на помощ. Когато видяха мъжа да язди към форта, демонстриращите воини отгатнаха намеренията му. Те се спуснаха към вигвамите си, въоръжиха се, боядисаха се за война и тръгнаха да пресрещнат кавалеристите. Сините куртки бяха само двадесет и шест, водени от един лейтенант. Воините ги обкръжиха, стреляха с пушките си във въздуха и издадоха няколко бойни викове. Лейтенантът (Емет Кроуфорд) не се изплаши. През големия облак прах, вдигнат от обикалящите воини, той продължи да води хората си към агенцията. Някои от по-младите воини започнаха да яздят съвсем близо, като блъскаха мустангите си в конете на войниците, за да предизвикат бой.
Този път към лейтенант Кроуфорд галопира за подкрепление не друга кавалерийска част, а един отряд сиукси от агенцията, водени от Младежа, който се страхува от конете си, син на Стареца, който се страхува от конете си. Индианците от агенцията разкъсаха обръча воини, образуваха защитен пръстен около сините куртки и ги отведоха до укреплението. Настроените за бой обаче се опитаха да подпалят укреплението и само убедителното красноречие на Червеното куче и на Стареца, който се страхува от конете си, спря безредиците.
Червения облак отново отказа да се намеси. Той не се изненада, когато много от протестиращите си събраха багажа, вдигнаха вигвамите си и потеглиха на север, за да прекарат зимата извън резервата. Те му доказаха, че все още са сиукски воини, които, не приемат нашествието в Паха Сана, Червения облак обаче все още не разбираше, че губи завинаги тези младежи. Те отхвърлиха водачеството му и щяха да го сменят със Седящия бик и Лудия кон, които никога не бяха живели в резерват и не бяха приемали подаянията на белия човек.
До пролетта на 1875 г. разказите за златото в Блак Хилс доведоха стотици златотърсачи нагоре по река Мисури и по Пътя на крадците. Армията изпрати войници да спрат хорския поток. Няколко бели бяха изгонени от хълмовете, но срещу тях не бяха приложени санкции съгласно закона и скоро те се върнаха, за да разработват участъците си. Генерал Крук (прерийните индианци го наричаха Трите звезди вместо Сивия вълк) претърси района на Блак Хилс и намери там повече от хиляда златотърсачи. Трите звезди учтиво ги осведоми, че нарушават закона и им нареди да се махат, но не положи усилия да осигури изпълнението на заповедта.
Разтревожени от златната лудост на белите мъже на несполуката на армията да опази територията им, Червения облак и Петнистата опашка отправиха сериозни протести пред държавните служители във Вашингтон. В отговор Великия баща изпрати комисия, за да преговаря с индианците „да се откажат от праната си върху Блак Хилс“. С други думи, дойде време да се отнеме още един къс земя, който беше отреден на индианците за вечни времена. Както обикновено комисията бе съставена от политици, мисионери, търговци и офицери. Сенаторът от Айова Уилям Алисън бе председател. Преподобният Самюел Хинмън, който от дълго време се опитваше да смени религията и културата на сантиите с християнството, бе главният мисионер. Генерал Алфред Тери представляваше военните. Джон Колинс, търговец във форт Ларами – търговските интереси.
За да е сигурно, че ще са представени всички индианци – и от агенцията, и другите, вестоносци бяха изпратени да поканят на съвета Седящия бик, Лудия кои и други „диви“ вождове. Метисът Луис Ричард занесе правителственото писмо на Седящия бик и му го прочете. „Искам да отидеш и да кажеш на Великия баща – отговори Седящия бик, че не искам да продавам никаква земя на правителството“ Той взе щипка прах и добави: „Дори толкова, колкото тази.“
Лудия кон също се противопостави на продажбата на сиукски земи, особено на Блак Хилс. Той отказа да присъствува на съвета, но Малкият голям човек щеше да присъствува като наблюдател от името на свободните оглали.
Ако комисарите разчитаха да се срещнат спокойно с няколко сговорчиви вождове и да уредят евтина сделка, то ги очакваше горчиво разочарование. Когато те пристигнаха на мястото на срещата, на река Уайт, между агенциите на Червения облак и Петнистата опашка, по прериите на мили околовръст бяха пръснати сиукски лагери и огромни стада пасящи мустанги. От река Мисури на изток до земите край Биг Хорн на запад всички сиукски племена и много от техните шайенски и арапахски приятели се бяха събрали тук – повече от двадесет хиляди индианци.
Малко от тях бяха виждали някога копие от договора от 1868 г., но мнозина знаеха значението на една известна клауза в този свещен документ: „Никакъв договор за прехвърляне на каквато и да е част от описания тук резерват… няма да има валидност й сила… освен ако не е потвърден и подписан най-малко от три четвърти от всички възрастни индианци от мъжки пол, които живеят в тези земи или са заинтересовани от тях“… Дори ако комисарите успееха да заплашат или подкупят всеки от присъствуващите вождове, те не биха могли да получат повече от няколко дузини подписи от хилядите разгневени, добре въоръжени воини, които бяха решени да запазят всяка щипка прах и всеки стрък трева в своята територия.
На 20 септември комисията се събра под сянката на голям насмолен брезент, който бе опънат в хълмистата прерия до една самотна топола. Комисарите седяха с лице към хилядите индианци, които неспокойно се движеха. Отряд от 120 кавалеристи на бели коне пристигна от форт Робинсън и се подреди в редица зад брезентовия заслон. Петнистата опашка пристигна от агенцията си с фургон, но Червения облак изпрати съобщение, че няма да се яви. Бяха дошли и няколко други вождове, когато облак прах се издигна изведнъж от билото на един далечен хълм. Отряд индианци препускаше в галон надолу към заслона на съвета. Воините бяха облечени за бой и когато се приближиха, направиха завой и обкръжиха комисарите, стреляха с карабините си във въздуха и нададоха няколко бойни викове. После обърнаха в тръс и направиха редица непосредствено зад кавалеристите. По това време вече се приближаваше втори отряд индианци… Така племе след племе сиукските воини пристигаха и демонстрираха силата си, докато голям кръг от няколко хиляди индианци не обкръжи съвета. Тогава вождовете излязоха напред, доволни, че са дали на комисарите сериозен материал за размисъл. Те насядаха в полукръг с лице към неспокойните бели мъже и нямаха търпение да чуят какво ще им кажат те за Блак Хилс.
През няколкото дни, които комисарите прекараха във форт Робинсън и наблюдаваха настроенията на индианците, те разбраха, че е безсмислено да се опитват да закупят хълмовете и вместо това решиха да преговарят за права върху разработването на мини. „Трябва да ви попитаме сега дали сте готови да предоставите на нашите хора права за рудодобив в Блак Хилс – започна сенаторът Алисън, – докато намират там злато и друга полезни изкопаеми, в замяна на една справедлива и подходяща сума. Ако вие сте готови, ние ще се споразумеем за това право. Когато отнесем златото и извадим другите полезни изкопаеми, земята отново ще бъде ваша и ще разполагате с нея както желаете.“
Петнистата опашка прие това предложение като абсурдна шега. Нима комисарят иска от индианците да дадат за известно време назаем Блак Хилс на белите мъже? Вместо отговор той запита сенатора Алисън дали той би му дал един впряг мулета при подобни условия.
– За нашето правителство ще е трудно да държи белите хора извън хълмовете – продължи Алисън. – Ако се опита да направи това, то ще си навлече големи неприятности, защото белите, които искат да отидат там, са извънредно много.
Сенаторът показа, че изобщо не е наясно с чувствата на индианците към земите край река Паудър с изречението: „Има друга страна, далеч към залязващото слънце, където вие бродите и ловувате. Тези земи засега не са отстъпени – простират се до върховете на планините Биг Хорн. Те не изглежда да са от особена стойност и полза за вас и нашите хора биха желали да получат тази част от тях, която току-що описах.“
Докато превеждаха невероятните искания на сенатора Алисън, пристигна на кон Червеното куче и съобщи, че носи послание от Червения облак. Отсъствуващият вожд на оглалите, вероятно предвидил алчността на комисарите, искаше отлагане с една седмица, за да имат племената време да проведат свои съвети, на които да обсъдят всички предложения относно земите им. Комисарите разгледаха въпроса и решиха да дадат на индианците три дни за племенни съвети. На 23 септември вождовете трябваше да дадат окончателни отговори.
Идеята да отстъпят своите последни големи ловни полета бе толкова абсурдна, че никой от вождовете дори не си направи труда да я обсъжда по време на съветите. Те разискваха много сериозно въпроса за Блак Хилс. Някои стигнаха до извода, че ако правителството на Съединените щати няма намерение да изпълнява договора и да държи белите златотърсачи извън територията им, то може би индианците трябва да поискат пари, много пари за жълтия метал, добиван от хълмовете. Други бяха твърдо решени да не продават на никаква цена. Блак Хилс принадлежат на индианците, твърдяха те, и ако войниците със сини куртки не искат да прогонят златотърсачите, воините трябва да го сторят.
На 23 септември комисарите, натоварени на санитарни фургони във форт Робинсън и охранявани от подсилен кавалерийски отряд, отново пристигнаха при заслона на съвета. Червения облак беше дошъл преди това и енергично протестира срещу големия брой войници. Точно когато той се подготвяше да произнесе встъпителната си реч пред комисарите, в далечината воините изведнъж се раздвижиха. Около триста оглали, дошли от земите край Паудър, се спуснаха в тръс надолу по наклона, като стреляха от време на време с карабините си. Някои пееха една сиукска песен:
Блак Хилс са моя земя и аз я обичам
И който се бърка там
Ще чуе тази пушка.
Един индианец на сив кон си проби път сред редиците на воините, събрани около брезентовия заслон. Това бе пратеникът на Лудия кон, Малкия голям човек, готов за бой, с два револвера, препасани на кръста му. „Ще убия първия вожд, който проговори за продаване на Блак Хилс!“ – извика той. След това той разигра коня си в свободното пространство между комисарите и вождовете.
Младежа, който се страхува от конете си, и група официални сиукски пазители на реда бързо наобиколиха Малкия голям човек и го отведоха настрана. Вождовете и комисарите обаче навярно схванаха, че Малкия голям човек изразява чувствата на повечето от присъствуващите воини. Генерал Тери предложи на своите събратя комисари да се качат на санитарните фургони и да се върнат на сигурно място във форт Робинсън.
Комисарите дадоха на индианците няколко дни, за да се успокоят, и безшумно уредиха среща с двадесет вожда в главната сграда на агенцията на Червения облак. По време на трите дни речи вождовете дадоха на представителите на Великия баща да разберат добре, ме Блак Хилс няма да струват евтино, ако изобщо се продават. Петнистата опашка накрая изгуби търпение от комисарите и поиска да му представят окончателно писмено предложение.
Предложението бе за четиристотин хиляди долара годишно срещу даване на права за рудодобив или ако сиуксите искаха направо да продадат хълмовете, цената би била шест милиона долара, платими в петнадесет годишни вноски. (Това бе една крайно занижена цена, като се вземе предвид, че само една от мините в Блак Хилс даде злато за повече от петстотин милиона долара.)
Червения облак дори не се появи на последното заседание, като остави Петнистата опашка да говори от името на всички сиукси. Петнистата опашка твърдо отхвърли и двете предложения. „Блак Хилс – заяви той – нито се дават под наем, нито се продават.“
Комисарите си събраха багажа, върнаха се във Вашингтон, докладваха, че не са успели да убедят сиуксите да се откажат от Блак Хилс, и препоръчаха конгресът да пренебрегне желанията на индианците и да задели една сума „като справедлив еквивалент на стойността на хълмовете“. Тази насилствена сделка с Блак Хилс трябва да бъде „представена на индианците като окончателна“, казаха те.
Така започна поредица събития, които щяха да доведат до най-голямото поражение на армията на Съединените щати във войната й с индианците. Тези събития в крайна сметка щяха да унищожат завинаги свободата на индианците от северните прерии.
9 ноември 1875 г.: Е. Уоткинс, извънреден инспектор към Бюрото по индианските въпроси, докладва на комисаря си, че прерийните индианци, които живеят извън резерватите, са добре хранени и въоръжени, поведението им е надменно и независимо и следователно те са заплаха за системата на резерватите. Инспектор Уоткинс препоръча да се изпратят войски срещу тези нецивилизовани индианци „през зимата, колкото може по-скоро, и да бъдат те насилствено подчинени“.
