Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 31 страниц)
Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний
Енчо Господинов
Една много тъжна история
Честно казано, отдавна не бях чел такава тъжна книга. И може би нямаше да се трогна толкова от написаното в нея (след досегашните драми на Ливан, Централна Америка и другите кървящи рани на XX век човек обръгва и постепенно обръща гръб на историята), ако прочетеното не ме върна към видяното през декември 1987 година в Аризона.
Тогава, през един неделен ден, моите приятели Лене Робинсън, меценатка на индианско изкуство, и Майкъл Муур, фотожурналист, ме заведоха в ранчото на сенатора Джон Хейс. Ранчото, голямо колкото една днешна наша област, се намира високо в планините и из него пасяха на воля стотици крави, телета, коне и овце.
Докато крачехме из каменистата земя, обрасла с пожълтяла трева, Джони, 17-годишният син на сенатора, започна да ми показва върхове от копия и стрели, които изравяше с острите върхове на каубойските си ботуши. Като всеки млад човек, лишен от дипломатическата предпазливост на възрастните, Джони каза:
– Учителят ни по биология в колежа твърди, че апачите, които са живели преди американците по тези места, са се отнасяли със земята доста по-цивилизовано, отколкото ние. За тях природата е била средство за съществуване и наслада, а не за правене на пари.
Точно така го каза: правене на пари. Типично американски израз (мъни мейкинг – б.а.). Разбира се, в правенето на пари няма нищо лошо. Стига и то да е природосъобразно, ако подобен израз може да се „върже“ с едно чисто политико-икономическо понятие.
След горната тирада на Джони, баща му го погледна малко изненадано, във всеки случай очите му в този момент не излъчваха бащинска гордост, която бликаше от тях допреди няколко минути, когато Джони умело хранеше телетата. Но сенатор Хейс не тръгна да убеждава момчето в противното, да води задълбочен диалог с учителя по биология. Просто защото и американците, както и европейците, отдавна са разбрали какво направиха хората днес със земята, с водите, с въздуха.
Един ден по-късно в дома на Лене се запознах с Мишел Нараньо, млада индианска художничка, която беше дошла във Финикс, столицата на Аризона, за да участвува в изложбата, уредена от местния „Хърд мюзиъм“. От дума на дума край камината на Лене Мишел ми разказа някои доста тъжни моменти от своя живот. Разведена, тя живееше в един резерват в Ню Мексико заедно с осемгодишния си син и се опитваше да се препитава с изкуство.
От нея разбрах, че хората от племето й са доста нещастни, че много от тях са безработни, че всеки трети мъж е алкохолик, че наркоманията също не им е чужда… И тъй нататък.
Ако човек не е видял с очите си тези подробности, ако не е чул с ушите си думите на Мишел или някой от нейните братя и сестри, сигурно би се учудил: възможно ли е в най-развитата, в много отношения най-богатата капиталистическа държава, останалите милион и половина индианци (1985) да живеят в очевидна бедност, сравнени със стандарта на „бледоликите“, ако си припомним терминологията от нашето детство.
Възможно е. И е така. Както между впрочем е възможно да има и богати индианци, особено някои, в чиито резервати беше открит петрол. Но статистиките посочват толкова нисък процент на забогатели индианци (на фона на бедните), че на човек му е чак неудобно да го споменава.
Между другото, студентите от Московския университет „Михаил Ломоносов“, които през пролетта на 1988 година се срещнаха с американския президент Роналд Рейгън го запитаха защо той не приема делегацията от американски индианци, пристигнала в Москва, с надеждата, че президентът ще ги изслуша най-сетне (на чужда територия).
Сладкодумният президент, разчитайки на чара си и на ораторското си изкуство, се впусна в разсъждения: как приятно си живеели индианците в своите резервати, как културата им и традициите им са запазени, какви възможности имат децата им днес и т.н., включително и как някои са забогатели от петрола.
Още на другия ден американските кореспонденти, които бяха тези дни в Москва, написаха доста иронични коментари във връзка с президентските обяснения относно безоблачното и щастливо всекидневие на коренните жители на Америка.
За какво разказвам тези детайли? Защо се опитвам да свържа миналото с настоящето? Защото човек, дори когато е настроен най-доброжелателно към Америка и американците (имам предвид САЩ), вгледа ли се в гънките на нейната история, ще открие, че пътят на един велик народ и на една велика страна минава през много кръв. Това е тъжно да се каже, но трябва да се знае.
Книгата на Ди Браун е едно послание към сегашните американци – пък и не само към тях. За мнозина тя може да изглежда като огромен поменик от кървави събития, в които са изчезнали хиляди индианци. Но противно на някои лековати уестърни или романи, в които добрите бели планомерно (но „законно“ и „морално“) избиват лошите червенокожи, тази книга показва защо величието на един не бива да се изгражда върху костите на други. Защото подобно величие десетилетия по-късно ще кара потомците на победителите да носят на плещите си чувството за историческа вина за стореното от дедите им, за които целта е оправдавала всякакви средства.
Истината ни задължава да кажем, че днес много индианци са добре образовани; че някои от тях са известни в страната си творци; че на много места традициите и културата им са запазени (както е в „Хърд мюзиъм“ във Финикс, Аризона); че сред тях има лекари, инженери, поети и художници.
Но същата истина ни кара да я погледнем от всички страни. А пак статистиката казва, че от 267 индиански резервата, колкото има днес в САЩ (най-много са и Калифорния – 78, най-малко в Аляска, Айова, Мисисипи, Северна Каролина и Уайоминг – по един), само в два резервата – те са в Луизиана – безработицата обхваща едва 18 на сто от работоспособните индианци.
Казвам едва, защото в останалите резервати тя се движи между 40 и 66%. Тоест всеки втори индианец е безработен. При белите американци процентът е десетина пъти по-малък. Статистиката може да ни каже и други неща – но да спрем дотук.
Урокът, който ни поднася Ди Браун, обаче е преди всичко морален. В свят като днешния, където хармонията е отстъпила (на места) значително пред хаоса, където юмруците или мегатоновете са аргументи в силовите спорове, където екологичните катастрофи непрекъснато ни напомнят за кошмари, от които искаме да избягаме, посланията на старите индианци към всички нас са по-важни от всякога.
Защото още по-ясно виждаме от страниците на книгата онези хора, които са обичали земята си истински; за които Природата е била синоним на Свобода и Хармония; които, за разлика от белите, са убивали при лов само толкова животни, колкото да се изхранят; които търсят вечното равновесие в заобикалящия ги свят.
Не искам с това да създавам нови клишета: миролюбивите индианци срещу порочните бели, които на всичко отгоре мразят природата. Но епизодът, в който Ди Браун описва как Кит Карсън (след избиването на много индианци) заповяда да унищожат и петте им хиляди прасковени дървета, е покъртителен. Какво варварство! От този вандализъм преди 124 години (тогава се е случило горното събитие) до възможността нещо подобно да ни сполети днес в случай на ядрена война разстоянието не е много голямо. Само че жертвите вече няма да бъдат пет хиляди прасковени дървета.
А те просто са искали да живеят мирно, свободно и в хармония със себе си и света. Дори всекидневният им език, с който са общували помежду си, прелива от любов към природата.
Шайенът Бялата антилопа изпял в предсмъртната си песен: „Нищо не живее дълго, само земята и планините.“
Белите хора – не само американците – го разбраха много по-късно. Когато земята и планините вече бяха болни. И една от причините е, че може би твърде късно бяхме разбрали какво искаха да ни кажат индианците.
Енчо Господинов
Встъпление
След изследователското пътешествие на Луис и Кларк до тихоокеанското крайбрежие в началото на XIX столетие броят на публикуваните материали, които описват „откриването“ на Американския Запад, достигна хиляди. Най-много от записаните случки и наблюдения са свързани с тридесетте години между 1860 и 1890 г. – периодът, отразен в тази книга. Това бе невероятна епоха на насилие, алчност, дързост, сантименталност, безцелно вилнеене и страхопочитание пред идеала на личната свобода от страна на тези, които вече я имаха.
През това време културите и цивилизацията на американските индианци бяха унищожени. От него водят началото си всички велики легенди на Американския Запад – разкази за търговци на ценни кожи, боцмани, златотърсачи, комарджии, наемни убийци, блудници, мисионери, каубои, селски учителки и заселници. Само от време на време се е чувал някой индиански глас и обикновено той е бил записван от перото на бял човек. Индианецът бе мрачната заплаха от преданията и дори да знаеше да пише на английски, къде би могъл да намери печатар или издател?
И все пак те не са напълно загубени, тези индиански гласове от миналото. Няколко автентични случки на историята на Американския Запад бяха записани от индианците било чрез пиктограми11
Пиктограма – рисунка, писмен белег при пиктографско писмо, който съответства на дума (бел.ред.)
[Закрыть], било чрез английски преводи, а някои успяха да си извоюват отпечатване във второстепенни вестници, брошури или книги с малък тираж.
Към края на XIX век, когато любопитството на белите хора към преживелите войните индианци достигна връхна точка, предприемчиви вестникарски репортери често интервюираха воините и вождовете и им даваха възможност да изразят мнението си за това, което бе станало в Запада. Качеството на тези интервюта е доста различно в зависимост от способностите на преводачите или от желанието на индианците да говорят свободно. Някои се страхуваха от репресии, ако кажат истината, други изпитваха удоволствие да заблуждават репортерите с големи приказки и небивалици. Вестникарските изявления на индианците от онова време, трябва следователно да се четат със скептицизъм, макар някои от тях да са шедьоври на иронията, а други да горят от поетична ярост.
Измежду най-богатите източници на индиански изказвания от първа ръка са протоколите на съветите за сключване на договори и на другите формални срещи с цивилните и военните представители на правителството на Съединените щати. Новата стенографска система на Айзък Питмън дойде на мода през втората половина на XIX столетие и когато индианците говореха по време на съветите, зад официалния преводач стоеше чиновник – стенограф.
Дори когато срещите бяха в далечни краища на Запада, обикновено се намираше някой да записва речите, но поради бавния процес на превода голяма част от казаното можеше да се отрази и без стенография. Обикновено преводачите бяха метиси, които знаеха говоримите езици, но рядко можеха да четат и пишат. Както повечето народи без писменост те изразяваха мислите си изключително образно, така че английските преводи бяха изпълнени с живописни сравнения и метафори от света на природата. Ако един красноречив индианец имаше лош преводач, думите се превръщаха в плоска проза, но добрият преводач можеше да направи и посредствения говорител да звучи поетично.
Повечето индиански водачи говореха свободно и искрено на съветите с белите чиновници и когато през 70-те и 80-те години на XIX век придобиха по-голям опит, те искаха да посочват свои собствени преводачи и протоколчици. Именно през този период всички членове на племето имаха право да се изказват и някои стари хора не изпускаха случая да разкажат за събития, на които са станали свидетели в миналото, или да обобщят историята на своите народи. Макар че индианците, които живяха в годините на обреченост на своята цивилизация, отдавна са изчезнали от лицето на земята, милиони техни думи са съхранени в официалните протоколи. Много от по-важните заседания на съветите бяха отразени в публикувани правителствени документи и протоколи.
Въз основа на тези източници на почти забравената устна история аз се опитах да създам един разказ за завоюването на Американския Запад, както са го изпитали неговите жертви. Където е възможно, използвах и техни собствени думи. Когато са чели за този период, американците винаги са се обръщали на запад, но тази книга ще трябва да четат с лице на изток.
Творбата, която ви предлагам, не е забавна. Историята има навик да се намесва в настоящето и може би тези, които ще прочетат книгата, ще добият по-ясна представа за американския индианец, като узнаят какъв е бил в миналото. Те може би ще се изненадат, че от устата на индианците, изобразявани в американските легенди неизменно като безмилостни диваци, могат да излизат благородни и разумни думи. Читателите може би ще научат как да се отнасят към земята от един народ, който е бил истински закрилник на природата. Индианците знаеха, че животът и земята с нейните богатства са едно цяло, че Америка е рай, и не можеха да разберат защо натрапниците от Изток бяха решени да разрушат всичко индианско, както и самата Америка. И ако читателите имат някога случай да видят бедността, безнадеждността и мизерията в съвременните индиански резервати, дано да могат да разберат и истинските причини за това.
Ди Браун
Ърбена, Илиной
Април 1970 г.
Глава първа
„Обноските им са благоприлични и достойни за възхвала“
Къде са днес пекотите? Къде са нарагансетите, мохиканите, поканокетите и още много могъщи в миналото племена на нашия народ? Те се стопиха пред алчността и потисничеството на белия човек като сняг под лятно слънце.
Ще се оставим ли и ние на свой ред да бъдем унищожени без борба, ще изоставим ли домовете си, страната си, завещана ни от Великия дух, гробовете на нашите деди и всичко, което е скъпо и свещено за нас? Зная, че вие ще извикате заедно с мек: „Никога! Никога!“
Текумзе от племето Шони
Всичко започна от Христофор Колумб, който даде на тези народи името „индиос“. Европейците, белите хора говореха на различни диалекти и някои произнасяха думите „индиен“, „индианер“ или индианци. Наименованието peaux-rouges, или червенокожи, дойде по-късно. Според обичая си при посрещане на чужденци тайните от остров Сан Салвадор поднесоха на Колумб и неговите хора щедри подаръци и се отнесоха към тях с почит.
„Толкова хрисими я мирни са тези хора – писа Колумб на краля и кралицата на Испания, – щото аз се кълна пред Ваши величества, че на света няма по-добър народ. Те обичат съседите си, както самите себе си. Речта им е винаги благозвучна, вежлива и придружена с усмивка. Макар и да е вярно, че ходят голи, обичаите им са благоприлични и достойни за възхвала“. Естествено, всичко това бе възприето като слабости на варваризма. Като добродетелен европеец Колумб бе убеден, че „тези хора трябва да бъдат накарани да работят, да сеят, да вършат всичко необходимо“ и да „възприемат нашите обичаи“. През следващите четиристотин години (1492–1890) много милиони европейци и техните предци се заеха да наложат обичаите си на хората от индианския свят.
Колумб отвлече десет от своите дружелюбни домакини и ги изпрати в Испания, за да бъдат посветени в обичаите на белите. Единият от тях умря скоро след пристигането си, но преди това успяха да го покръстят. Испанците бяха толкова доволни от открилата се за този индианец възможност да влезе в рая, че побързаха да разпространят добрата вест из цялата Западна Индия.
Таините и другите аравакски племена приемаха без възражения религията на европейците, но се възпротивиха енергично, когато ордите брадати чужденци започнаха да кръстосват островите им в търсене на злато и скъпоценни камъни. Испанците разграбваха и изгаряха селата, отвличаха стотици мъже, жени и деца и ги изпращаха в Европа, за да бъдат продадени в робство. Аравакската съпротива предизвика използването на артилерия и кавалерия и още преди края на първото десетилетие след стъпването на Колумб на брега на Салвадор (12 октомври 1492 г.) цели племена от стотици хиляди хора бяха унищожени.
Съобщенията между племената на Новия свят бяха бавни и новините за варварствата на европейците рядко изпреварваха бързото разпространение на новите завоевания и поселища. Въпреки това поухатаните бяха дочули за цивилизаторските методи на испанците дълго преди говорещите английски бели да пристигнат във Вирджиния през 1607 г. Методите на англичаните бяха по-изтънчени. За да могат да установят поселището си в Джеймстаун им бе необходим достатъчно дълъг мирен период. Те сложиха на главата на Уахунсонакук златна корона, нарекоха го крал Поухатан и го убедиха, че, трябва да накара хората си да снабдяват белите заселници с храна. Уахунсонакук се колебаеше между верността към бунтовните си поданици и предаността към англичаните, но когато Джон Ролфе се ожени за дъщеря му Покахонтас, той направо реши, че е повече англичанин, отколкото индианец. След смъртта на Уахунсонакук поухатаните въстанаха, за да изтласкат англичаните обратно в морето, откъдето бяха дошли, но подцениха силата на английското оръжие. За кратко време от осемте хиляди поухатани останаха по-малко от хиляда.
В Масачузетс историята започна донякъде по-различно, но завърши по същия начин, както във Вирджиния. Англичаните слязоха на суша в Плимът през 1620 г. и повечето от тях вероятно щяха да измрат от глад, ако не беше помощта на приятелски настроените туземци от Новия свят. Един пемакид на име Самосет и трима уампаноаги, наречени Масасоит, Скуанто и Хобома, поеха ролята на мисионери при английските заселници. Тези индианци говореха по малко английски, който бяха научили от посещавалите този бряг изследователи. Преди събитията, за които става дума, Скуанто беше отвлечен от един английски моряк продаден като роб в Испания. С помощта на друг англичанин той успя да избяга и се върна у дома. Скуанто и другите индианци гледаха на заселниците от Плимът като на безпомощни деца. Те деляха с тях царевицата от племенните запаси, показваха им къде и как да ловят риба и им помогнаха да преживеят първата си зима. Когато дойде пролетта, те дадоха на белите царевица за посев и им показаха как да я засеят и отгледат.
Дълги години индианците и английските им съседи живяха в мир, но много кораби с бели продължаваха да пристигат на брега. Ударите на брадвите им и грохотът на падащите дървета кънтяха по бреговете на страната, която сега белите наричаха Нова Англия. Поселищата се умножиха толкова, че започнаха да си пречат. През 1625 г. някои заселници поискаха от Самосет да им отстъпи допълнително 12 000 акра22
1 акър = 0,405 хектара (бел.прев.)
[Закрыть] пемакидска земя. Самосет бе убеден, че земята е дадена от Великия дух, безкрайна е като небето и не принадлежи никому. За да се пошегува с чужденците и с техните странни обичаи, той взе участие в церемонията по прехвърлянето на земята и постави своя знак върху хартията. Така се появи първият документ за прехвърляне собствеността върху индианска земя на английските заселници.
Повечето от другите заселници, които сега пристигаха с хиляди, не си правеха труда да организират подобни церемонии. Когато великият вожд на уампаноагите Масасоит умря през 1662 г., започнаха постепенно да изтикват неговия народ в пущинаците. Синът му Метаком предрече гибел за всички индианци, ако не бъде оказана организирана съпротива срещу нашествениците. Заселниците в Нова Англия се опитаха да поласкаят Метаком, като го провъзгласиха за крал Филип на Поканокет, а той посвещаваше времето си на опити да организира съюз с нарагансетите и с другите племена от областта.
След поредица арогантни действия на заселниците през 1675 г. крал Филип поведе индианския съюз на война за спасяване на племената от унищожение. Индианците атакуваха петдесет и две поселища и разрушиха напълно дванадесет от тях, но след месечни сражения огневата мощ на заселниците унищожи уампаноагите и нарагансетите. Крал Филип бе убит и в продължение на двадесет години главата му стоя изложена в Плимът. Заедно с другите пленени индиански жени и деца, неговата жена и малкият му син бяха продадени в робство в Уест Индия33
Западна Индия – географско понятие, с което се означават общо няколко хиляди острова между Северна и Южна Америка. Име, дадено погрешно от Х. Колумб, който предположил първоначално, че е открил източните брегове на Индия (бел.ред.)
[Закрыть].
Когато холандците пристигнаха в Манхатън, Петер Минуит го закупи с риболовни кукички и стъклени мъниста на стойност шестдесет гулдена. Той насърчаваше индианците да останат в областта и да разменят ценни кожи срещу евтини дрънкулки. През 1641 г. Вилем Киефт наложи данък на мохиканите и изпрати войници на остров Стейтън, за да накажат раританите за нарушения, извършени не от тях, а от белите заселници. Раританите оказаха съпротива при задържането им и холандците убиха четирима от тях. Когато индианците си отмъстиха и на свой ред убиха четирима холандци, Киефт заповяда да бъдат изклани две села, докато жителите им спяха. Холандските войници пробождаха с щиковете си мъжете, жените и децата, насичаха телата им на парчета, а накрая изгориха селата до основи.
През следващите две столетия такива събития се повтаряха отново и отново, докато европейските колонизатори се придвижваха навътре в страната през проходите на Алигените и надолу по течащите на запад реки, към Великите води (Мисисипи) и нагоре по Великата кална река (Мисури).
Конфедерацията на петте ирокезки племена – най-могъщите и развити източни племена, напразно се стремеше към мир. След дългогодишни кръвопролития борби за запазване на политическата си независимост те бяха победени.
Някои се, спасиха в Канада, други избягаха на запад, а трети изживяваха дните си затворени в резервати.
През 60-те години на XVIII век Понтиак от племето отава обедини племената от областта на Великите езера с надежда да отблъсне британците обратно през Алигените, но не успя. Голямата му грешка бе съюзът с говорещите френски бели, които оттеглиха помощта си за червенокожите по време на съдбоносната обсада на Детройт.
Едно поколение по-късно Текумзе от племето шони организира мощен съюз на племената от Средния Запад и Юга за запазване на земите им от нашествие. Смъртта на Текумзе в сражение по време на войната от 1812 г. сложи край и на тази мечта.
Между 1795 и 1840 г. майамите водиха битка след битка и подписваха договор след договор, като отстъпваха богатите си земи от долината на Охайо, докато не им остана нищо за отстъпване.
Когато след войната от 1812 г. белите заселници започнаха да нахлуват в областта Илиной, соксите и фоксите избягаха през Мисисипи. Един второстепенен вожд на име Черния ястреб отказа да отстъпи. Той се съюзи с уинебагосите, потауотамите и кикапуите и обяви война на новите поселища. Един командир на отряд бели войници подкупи с двадесет коня и сто долара група уинебагоси. През 1832 г. те предадоха Черния ястреб и той бе заловен. Откараха го на изток, за да бъде затворен и показван на любопитните. След смъртта на Черния ястреб през 1838 г. губернаторът на новосъздадената територия Айова се сдоби със скелета му и го държеше на видно място в служебния си кабинет.
През 1829 г. Андрю Джаксън, когото индианците наричаха Острия нож, встъпи в длъжност президент на Съединените щати. По време на службата по границите Андрю Джаксън с войниците си уби хиляди чероки, чикаси, чокти, крийки и семиноли, но тези южни индианци си оставаха многобройни и здраво вкопчени в племенните си земи, отредени им завинаги от договорите с белите. В своето първо послание до Конгреса Острия нож препоръчва изселване на всички тези индианци на запад, отвъд Мисисипи. „Смятам за целесъобразно да се задели една голяма област западно от Мисисипи, която да бъде гарантирана на индианските племена дотогава, докато живеят там.“
Въпреки че прилагането на подобен закон щеше да увеличи дългия списък на нарушените обещания, давани на източните индианци, Острия нож беше убеден, че индианците и белите не могат да живеят в мир и неговият план ще даде възможност за едно последно обещание, което никога няма да бъде нарушено. На 28 май 1830 г. препоръката на Острия нож стана закон.
Две години по-късно той назначи комисар по индианските въпроси към Министерството на войната, за да следи за правилното прилагане на новите закони. На 30 юни 1834 г. Конгресът прие Закон за регулиране на търговията и взаимоотношенията с индианските племена и за запазване на мира по границите. За индианска територия бе обявена една част от Съединените щати на запад от Мисисипи, „която не е включена в щатите Мисури и Луизиана и в територията Арканзас44
Територия – в САЩ административна единица, която няма нрава на щат (бел.ред.).
[Закрыть]“. На белите им бе забранено да търгуват в индианската територия без разрешително. На белите търговци с лоша репутация им бе забранено да живеят в индианската територия. На белите им бе забранено да се заселват в индианската територия. Армията на Съединените щати щеше да бъде използувана срещу всеки бял, който нарушава разпоредбите на закона.
Още преди да започне прилагането на закона, нова вълна бели заселници нахлу на запад и бяха създадени териториите Уисконсин и Айова. Това принуди политиците от Вашингтон да преместят „постоянната, индианска граница“ от река Мисисипи към 95-ия меридиан. (Тази линия започва от езерото Уде на днешната граница между Минесота и Канада, преминава на юг през Минесота и Айова и след това по западните граници на Мисури, Арканзас и Луизиана до залива Галвистън в Тексас.) В редица военни постове, включващи от север на юг фортовете Снелинг на река Мисисипи, Аткинсън и Левънуърт на Мисури, Гибсън и Смит на Арканзас, Тоусън на Ред Ривър в Джезъп в Луизиана, бяха разположени войници, за да се държат индианците отвъд 95-ия меридиан и да се попречи на белите да го пресичат без разрешение.
Повече от три века бяха изминали от слизането на Христофор Колумб на брега на Сан Салвадор и повече от два века от идването на английските колонисти във Вирджиния. През този период бяха напълно унищожени дружелюбните тайни, които посрещнаха Колумб на брега. Много преди смъртта на последния от тях простичката им земеделска и занаятчийска култура бе изместена от памучни плантации, обработвани от роби. Белите заселници изсякоха тропическите гори, за да увеличат обработваемата си земя. Памучните посеви изтощаваха почвата. Неспиран от горски масиви, ветровете застилаха полята с пясък. Когато Колумб зърна островите за първи път, той ги описа като „твърде големи и равни, с много зелени дървета… целите са толкова зелени, че е цяло удоволствие да ги гледаш“. Дошлите след него европейци унищожиха растителността и обитателите на островите – хора, животни, птици и риби, и след като ги превръщаха в пустиня, ги изоставяха.
На американския континент уампаноагите на Масасоит и крал Филип бяха изчезнали заедно с чесапийките, чикахомините и пътоумакнте от големия съюз на Поухатан (помнеха само Покахонтас). Разпръснати или силно намалели бяха останките от лекотите, монтауките, нантикоките, мачапунгасите, катобите, черите, майамите, хуроните, ерите, мохоките, сенеките и мохеганите (помнеха само Ункас). Мелодичните им имена останаха навеки върху американската земя, но костите им бяха изпепелени в хилядите опожарени селища или загубени в горите, които бързо изчезваха под брадвите на двадесетте милиона нашественици. Бистрите някога потоци, повечето от които носеха индиански имена, бяха затлачени от тиня и отпадъци. На индианците им се струваше, че европейците мразят всичко в природата – изпълнените с живот гори техните птици, животни, тревисти поляни, водата, почвата и самия въздух.
Десетилетието след установяването на „постоянната индианска граница“ бе тежко време за източните племена. В продължение на повече от сто години великото племе на чероките успя да оцелее след войните, болестите и уискито на белия човек, но сега то трябваше да бъде затрито. Тъй като чероките бяха няколко хиляди, беше предвидено преместването им на запад да стане постепенно. Но на тяхна територия в Апалачите откриха злато и белите нададоха вой за незабавното им и цялостно изселване. През есента на 1838 г. войниците и генерал Уинфийлд Скот събраха и насилствено затвориха индианците в лагери. (Неколкостотин избягаха в Смоуки маунтинс – Димящите планини, и след много години получиха малък резерват в Северна Каролина.) От затворническите лагери подкараха чероките на запад към индианската територия. По време на дългия зимен преход всеки четвърти от тях умря от студ, глад, или болести. Те нарекоха преселението си „дирята на сълзите“. Чоктите, чикасите, крийките и семинолите също изоставиха родината си на юг. На север останките от шоните, майамите, отавите, хуроните, делауърите и от много други някога могъщи племена преминаваха пеша, на коне или с фургони отвъд Мисисипи, като носеха мизерната си покъщнина, ръждивите си земеделски сечива и чували с царевично зърно. Всички те пристигаха като бежанци, като бедни роднини в страната на гордите и свободни прерийни индианци. Тъкмо се заселиха зад сигурната „постоянна индианска граница“, когато движещи се на запад войски започнаха да пресичат индианските земи. Белите хора от Съединените щати, които много говореха за мира, но рядко действаха според думите си, започнаха война с белите, победили индианците от Мексико. През 1847 г. войната с Мексико завърши и Съединените щати завладяха голяма територия, простираща се от Тексас до Калифорния. Тя се намираше на запад от „постоянната индианска граница“.
През 1848 г. в Калифорния бе открито злато. Няколко месеца по-късно златотърсачите от Изток започнаха с хиляди да прекосяват индианската територия. Индианците, които живееха или ловуваха край пътищата на Санта Фе и Орегон, бяха свикнали да срещат от време на време някой керван с търговци (снабдени с разрешително), с трапери или мисионери. Сега изведнъж потоци фургони, претъпкани с бели хора, заляха пътищата. Повечето от тях се насочваха към калифорнийските златни находища, но някои се отклоняваха на югозапад към Ню Мексико или на северозапад към Орегон.
За да оправдаят тези нарушения на постоянната индианска граница, политиците от Вашингтон измислиха Манифест дестъни55
Манифест дестъни – популярна през XIX в. в САЩ политическа доктрина, която провъзгласява неизбежността от териториална експанзия на бялата раса на Запад. Използувана от правителството за оправдание на политиката му спрямо индианските племена (бел.прев.).
[Закрыть], който издигаше глада за земя до равнището на възвишен принцип. Според него европейците и техните потомци са определени от съдбата за владетели на цяла Америка. Те са доминиращата раса и следователно отговарят за индианците, заедно с техните земи, гори и подземни богатства. Само жителите на Нова Англия, които бяха унищожили или прогонили всичките си индианци, се изказваха против Манифест дестъни.
През 1850 г. Калифорния стана тридесет и първият щат в САЩ, въпреки че никой от модоките, мохавите, пайутите, шастите, юмите или от стотината по-малко известни племена по тихоокеанското крайбрежие не бе запитан за мнението му. В планините на Колорадо бе открито злато и отново като рояци пчели през прериите преминаха златотърсачите. Бяха образувани две обширни нови територии – Канзас и Небраска, които включваха практически всички земи на прерийните индианци. През 1858 г. Минесота стана щат. Неговите граници се простираха сто мили отвъд 95-ия меридиан – постоянната индианска граница.
