Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 31 страниц)
22 ноември 1875 г.: Министърът на войната У. Белнап предупреждава за неприятности в Блак Хилс, „ако не се направи нещо, за да се установи контрол върху този район и белите златотърсачи, които нахлуват там, привлечени от съобщенията за богати залежи от скъпоценния метал“.
З декември 1875 г.: Комисарят по индианските въпроси Едуард Смит заповядва на сиукските и шайенските агенти да съобщят на всички индианци извън резерватите да дойдат и да се представят в агенциите си до 31 януари 1876 г., иначе „военна част ще бъде изпратена да ги принуди.“
1 февруари 1876 г.: Министърът на вътрешните работи съобщава на министъра на войната, че срокът, даден на „враждебните индианци“ за явяване в резерватите, е изтекъл и той предава червенокожите на военните власти. Армията може да предприеме такива действия, каквито смята за подходящи при дадените обстоятелства.
7 февруари 1876 г.: Министерството на войната упълномощава, генерал Шеридан, командуващ военния окръг в Мисури, да започне операции срещу „враждебните сиукси“, включително срещу отрядите на Седящия бик и Лудия кон.
8 февруари 1876 г.: Генерал Шеридан заповядва на генералите Крук и Тери да започнат подготовка за военни операции по притоците в горната част на реките Паудър, Тонг, Роузбъд и Бигхорн, „където се подвизават Лудия кон и съюзниците му“.
Веднъж пусната в действие, правителствената машина се превръща в безжалостна сила, безконтролна и безумна. Когато в края на декември куриери напуснаха агенциите, за да предупредят „дивите“ вождове да се явят там, северните прерии бяха покрити с дълбоки снегове. Виелици и силни студове попречиха на някои от куриерите да се върнат, преди да изминат седмици след крайния срок – 31 януари. Би било невъзможно да се придвижват жени и деца на мустанги и травои. Дори да успееха по някакъв начин да пристигнат в агенциите, хилядите „враждебни индианци“ щяха да гладуват там. Към края на зимата запасите от храна в резерватите бяха толкова малко, че стотици индианци избягаха през март и отидоха на север да търсят дивеч, за да попълнят оскъдните правителствени дажби.
През януари един куриер намери Седящия бик на лагер близо до устието на Паудър. Вождът на хънкпапите върна куриера при агента със съобщение, че ще помисли върху заповедта да се яви, но не може да го направи преди Луната, когато зелената трева е поникнала.
Оглалите на Лудия кон зимуваха близо до Беър Бют, където Пътя на крадците навлизаше в Блак Хилс от север. През пролетта щеше да е удобно да изпращат от това място отряди за набези срещу златотърсачите, нахлуващи в Паха Сапа. Когато куриерите на агенцията стигнаха през снеговете до Лудия кои, той им каза учтиво, че не може да се яви, докато студът не си отиде. „Беше много студено – си спомня впоследствие един млад оглала – и много от нашите хора и мустанги щяха да умрат в снега. Освен това бяхме в собствената си страна и не вредяхме никому.“
Ултиматумът за 31 януари беше нещо като обявяване на война на независимите индианци и много от тях го приеха точно така. Но те не очакваха, че сините куртки ще ударят толкова скоро. През Луната на заслепяващия сняг Трите звезди Крук се спусна от север, от форт Фетерман, край стария път Боузман Роуд, където преди десет години Червения облак започна своята упорита борба, за да запази земите по река Паудър ненакърнени.
Горе-долу по същото време смесен отряд от северни шайени и сиукси оглала напусна агенцията на Червения облак, за да отиде в земите край Паудър, където индианците се надяваха да намерят бизони и антилопи. Към средата на март те се присъединиха към няколко индианци, които не принадлежаха на агенцията и стануваха на няколко мили от мястото, където Литъл Паудър се влива в Паудър. Две луни, Малкия вълк, Старата мечка, Кленовото дърво и Белия бик бяха водачи на шайените, Ниското куче бе вожд на оглалите, а някои от войните бяха от селото на Лудия кон, намиращо се по-далеч на север.
Без предупреждение на разсъмване на 17 март челната колона Крук под командуването на полковник Джоузеф Рейнолдс нападна този мирен лагер. Понеже не се страхуваха от нищо в собствената си страна, индианците спяха, когато кавалеристите на бели коне на капитан Джеймс Еган, построени за бой, нахлуха в лагера от вигвами, като стреляха с пистолети и карабини. По същото време втори отряд кавалеристи се появи на левия фланг, а трети подбра конното стадо на индианците.
Първата реакция на воините бе да отведат колкото може повече жени и деца далеч от пътя на войниците, които стреляха безразборно във всички посоки. „Старите хора залитаха и куцукаха, като се мъчеха да се измъкнат извън обсега на куршумите, които свиреха между вигвамите казва по-късно Дървения крак. – Воините грабнаха каквито оръжия имаха и се опитаха да посрещнат атаката.“
Щом несражаващите се поеха по един неравен планински склон, воините заеха позиции по хребетите и зад големите скали. От тези места те задържаха войниците, докато жените и децата успяха да избягат отвъд Паудър.
„Отдалеч видяхме разрушаването на нашето село – казва Дървения крак. – Вигвамите ни бяха изгорени с всичко в тях… Не ми остана нищо, освен дрехите на гърба.“ Сините куртки унищожиха пемикана и всички седла в лагера и отведоха почти всички мустанги, които индианците притежаваха – 1200–1500 глави. Щом падна нощта, воините отидоха при мястото, където сините куртки бяха на лагер. Индианците твърдо решиха да си върнат откраднатите коне. Две Луни описва кратко какво се случило: „Нея нощ войниците спяха и бяха оставили конете на една страна – и така ние пропълзяхме и си ги взехме обратно, след което се отдалечихме.“
Трите звезди Крук бе толкова разгневен на полковник Рейнолдс за това, че е допуснал индианците да избягат от селото и да си вземат конете обратно, че заповяда да го предадат на военен съд. Армията съобщи за набега като за „нападение срещу селото на Лудия кон“, но Лудия кон стануваше ма доста мили разстояние на североизток. Там бе убежището, където. Две луни и другите вождове заведоха своите хора с надежда да намерят храна и подслон. Пътуването трая повече от три дни. През нощта температурата падаше под нулата, само няколко души имаха облекла от бизонска кожа, а храната бе съвсем малко.
Лудия кон посрещна бегълците гостоприемно, даде им храна и дрехи и намери място за тях във вигвамите на оглалите. „Радваме се, че дойдохте – каза той на Две луни, след като изслуша разказа за плячкосването на селото от сините куртки. – Ще трябва отново да се бием с белия човек.“
„Добре – отговори Две луни. – Готов съм да се сражавам;. Мои хора бяха убити, а конете ми – откраднати. Ще съм доволен да се бия.“
През Луната, когато гъските снасят яйца, когато тревата е висока, а конете – силни, Лудия кон вдигна етана си и поведе оглалите и шайените на север към устието на река Тонг, където зимуваха Седящия бик и спукайте хънкпапа. Скоро след това Куция елен пристигна с отряд минеконжуи и поиска разрешение да лагерува наблизо. Те бяха чули за сините куртки, които кръстосваха ловните полета на сиуксите, и искаха да бъдат близо до мощния отряд хънкпапа на Седящия бик в случай, че възникнат неприятности.
Когато времето се затопли, племената започнаха да се придвижват на север да търсят дивеч и прясна зелена трева. По пътя към тях се присъединиха отряди брюле, санс аркс, чернокраки, сиукси и още шайени. Повечето от тези индианци бяха напуснали резерватите си в съответствие с договорните си права за ловуване и тези, които бяха чули за ултиматума на 31 януари, или го смятаха за още една празна заплаха от агентите на Великия баща, или пък не вярваха, че той се прилага по отношение на мирните индианци. „Много младежи нямаха търпение да отидат да се бият с войниците – казва шайенският воин Дървения крак, – по всички вождове и стари хора ни караха да стоим настрана от белите мъже.“
Докато тези няколко хиляди индианци стануваха на Роузбъд, много млади воини от резерватите се присъединиха към тях. Те донесоха мълвата, че големи групировки сини куртки настъпват от три посоки. Трите звезди Крук идваше от юг. Този, който куца (полковник Джон Гибън), настъпваше от запад. Едната звезда Тери и Дългата коса Къстър се предвижваха от изток.
В началото на Луната на угояването сиуксите хънкпапа проведоха ежегодния си танц на слънцето. В продължение на три дни Седящия бик танцува, пуска си кръв и гледа към слънцето, докато изпадна в транс. Когато се изправи отново, той говори на народа си. Въз виденията си той бе чул глас да вика: „Давам ви тези, защото те нямат уши.“ Когато погледнал към небето, той видял войници да падат като скакалци, с главите надолу и шапките им да падат. Те се изсипваха право в лагера на индианците. Тъй като белите мъже нямаха уши и не искаха да слушат, Уакантанка – Великия дух, даваше тези войници на индианците, за да ги убият.
Няколко дни по-късно група шайенски ловци видя колона сини куртки да нощува в долината на Роузбъд. Ловците се върнаха обратно в лагера, като надаваха вълчия вой – сигнал за опасност. Трите звезди се приближаваше и използуваше наемници кроу и шошони, за да прочистват пътя пред войските му.
Различните вождове изпратиха глашатаи по селата си и след това набързо свикаха съвети. Решиха да оставят около половината воини да защитават селата, докато останалите се придвижат през нощта, за да атакуват войниците на Трите звезди на сутринта. Около хиляда сиукси и шайени формираха този отряд. С тях отидоха и няколко жени, за да помагат със запасните коне. Седящия бик, Лудия кон и Две луни бяха между водачите. Точно преди изгрев-слънце те слязоха от конете си и си починаха малко, после потеглиха през хълмовете, като се отдалечаваха от реката.
Разузнавачите кроу на Трите звезди му съобщиха, че има голямо сиукско село надолу по Роузбъд, и рано сутринта генералът изпрати нататък тези наемници. Когато индианците кроу се изкачиха на хребета на един хълм и тръгнаха надолу, те се озоваха срещу сиукските и шайенските воини. В началото сиуксите и шайените разгониха наемниците във всички посоки, но сините куртки започнаха бързо да прииждат и воините се оттеглиха.
Дълго време Лудия кон бе очаквал случая да изпита силите си в битка със сините куртки. През години годините след Фетермановия бой при форт Фил Кърни, той изучаваше начините, по които войниците се биеха. Всеки път, когато отиваше в Блак Хилс да търси видения, той молеше Уакантанка да му даде тайна сила, за да знае как да води оглалите към победа, ако белите мъже дойдат отново да воюват срещу народа му. От времето на своята младост Лудия кон знаеше, че светът, в който хората живеят, е само сянка на реалния свят. За да влезе в истинския свят, той трябваше да сънува, и когато се намираше в реалния свят, всичко там сякаш се носеше или танцуваше. В този реален свят конят му танцуваше, като че е див или подлудял, и за това той се бе нарекъл Лудия кои. Той бе разбрал, че ако преди битка успее чрез сън да стигне до реалния свят, придобива способността да издържа на всичко.
На този ден, 17 юни 1876 г., Лудия кон се видя в (мълния свят и показа на сиуксите много неща, които те никога не бяха правили в сраженията с белите войници. Когато Крук изпращаше конниците си в кавалерийски атаки, вместо да се впускат напред срещу огъня на карабините им, сиуксите се оттегляха към фланговете и удряха слабите места във войнишките редици. Лудия кон държеше бойците си на конете и те непрекъснато се движеха от едно място на друго. Когато слънцето бе на върха на небето, той бе накарал обърканите войници да участвуват в три отделни сражения. Сините куртки бяха свикнали да се сражават в редици и да формират мощни бойни линии и когато Лудия кон им попречи да се бият по този начин, те се объркаха. Като атакуваха дръзко на бързите си мустанги, сиуксите държаха войниците далеч едни от други и винаги в отбрана. Когато огънят на сините куртки ставаше прекалено силен, сиуксите се оттегляха, увличаха няколко войници в преследване, след което яростно ги нападаха.
Шайените също се отличиха в този ден, особено при опасните атаки. Вожда, който се вижда, бе най-храбрият от всички, но когато изви коня си след едно нападение във фланга на войниците, животното бе убито пред една пехотна редица на сините куртки. Изведнъж от позицията на шайените в галоп изскочи друг ездач и изви така, че да прикрие Вожда, който се вижда, от огъня на войниците. Спасителят беше неговата сестра, Жената от пътя на бизончетата, която бе дошла с воините, за да помага в конните стада. Затова шайените запомниха този бой като Битката, където момичето спаси брат си. Белите мъже го нарекоха Битката при Роузбъд.
Сражението завърши след залез-слънце. Индианците чувствуваха, че са дали достоен отпор на Трите звезди, но чак на следващия ден разбраха, че са го победили. При първите лъчи на новия ден разузнавачите сиукси и шайени се изкачиха на хребетите на хълмовете и видяха колоната на сините куртки да се оттегля далеч на юг. Генерал Крук се връщаше в базата си при река Гуус Крийк, за да чака подкрепления или съобщение от Гибсън, Тери или Къстър. Индианците при Роузбъд бяха прекалено силни за една колона войници.
След битката при Роузбъд вождовете решиха да се изтеглят на запад към долината на Сочната трева (на Литъл Бигхорн). Разузнавачите донесоха сведения, че има големи стада антилопи на запад оттам и че по близките тераси има много трева за конете. Скоро лагерните кръгове бяха разположени край десния бряг на Литъл Бигхорн в разстояние на почти три мили. Никой не знаеше със сигурност колко индианци имаше там, но не бяха по-малко от десет хиляди души, включително три-четири хиляди воини. „Това беше много голямо село и човек трудно би могъл да преброи вигвамите“ – казва Черния лос.
Нагоре по течението в южна посока бе лагерът на хънкпапите, а близо до него – на чернокраките сиукси. Хънкпапите винаги стануваха при входа, или в челния край на кръга, което бе и значението на името им. Под тях бяха санс аркс, минеконжуите, оглалите и брюле. На северния край бяха шайените.
Беше началото на Луната на зрелите череши и дните бяха достатъчно горещи, за да могат момчетата да плуват във водите на Литъл Бигхорн. Ловни отряди отиваха към планините Бигхорн и се връщаха оттам – те бяха открили малко бизони и антилопи. Жените изравяха от прерията диви репи. Всяка нощ в един или в няколко племенни кръга имаше танци, а някои нощи вождовете се събираха на съвети. „Вождовете на различните племена се събираха заедно като равни – казва Дървения крак. – Имаше само едни, когото поставяха над всички. Това бе Седящия бик. Той бе признат за старши вожд на събраните лагери.“
Седящия бик не вярваше, че с победата при Роузбъд се е изпълнило пророчеството за падащите в индианския лагер войници. След отстъплението на Трите звезди обаче ловните отряди не забелязваха сини куртки между Паудър и Бигхорн.
До сутринта на 24 юни те не знаеха, че Дългата коса Къстър дебне край Роузбъд. Но на следващата сутрин разузнавачите съобщиха, че войниците са преминали последния висок хребет между Роузбъд и индианския лагер и се движат към Литъл Бигхорн.
Новините за приближаването на Къстър дойдоха мри индианците по различни пътища: „Бях с четири жени близо до лагера да вадим дива ряпа – казва Червения кон (един от сиукските вождове с право да участвува на съвети). – Изведнъж една от жените ми показа облак прах, който се издигаше наблизо до лагера. Скоро след това видях, че войниците нападат селото. Побягнахме натам. Когато пристигнах, един човек ми каза да бързам към вигвама на съвета. Войниците атакуваха толкова бързо, че нямаше време за приказни. Ние излязохме от вигвама на съвета и викахме във всички посоки. Сиуксите се качваха на конете, вземаха пушки и започваха да се бият с войниците. Жените и децата се качваха на конете и потегляха с намерение да се отдалечат.“
Пте-Сан-Уасте-Уин – братовчедка на Седящия бик, бе една от младите жени, които същата сутрин вадели ряпа. Тя казва, че войниците са били на шест-осем мили, когато индианците ги забелязали за първи път. „Пие различавахме проблясването на сабите им и видяхме, че в отряда има твърде много войници.“ Войници, видени от Пте-Сан-Уасте-Уин и от другите индианци от средата на лагера, бяха от батальона на Къстър. Тези индианци не знаеха за изненадващата атака на майор Маркъс Рино срещу южния край на лагера, докато не чуха стрелбата откъм вигвамите на чернокраките сиукси. „Така беше, когато войниците ни връхлетяха. Куршумите им свистяха в коловете на вигвамите… Жените и децата пищяха, защото се страхуваха, че ще ги убият, но мъжете – хънкпапите и чернокраките, оглалите и минеконжу, се метнаха на конете си и препуснаха към вигвамите на чернокраките. Ние все още виждахме войниците на Дългата коса да напредват в далечината и нашите мъже, макар и изненадани, нападнати от неочаквана посока, да влизат в бой зад селото на чернокраките, като пееха бойната си песен.“
Черния лос, едно тринадесетгодишно момче оглала, плуваше с приятелите си в Литъл Бигхорн. Слънцето печеше право над главите им и беше много топло, когато чу глашатаят да вика в лагера на хънкпапите: „Нападателите идват! Те идват! Нападателите идват!“ Предупреждението бе повторено от един глашатай оглала и Черния лос чуваше как викът се носеше от лагер на лагер, на север, чак до шайенското село.
Ниското куче, един от вождовете на оглала, чу същия предупредителен вик.
„Не повярвах. Мислех, че е лъжлива тревога. Не мислех, че е възможно бели хора да ни нападнат, толкова бяхме силни… Макар и да не вярвах, че тревогата е истинска, се приготвих, без да губя време. Когато взех пушката си и излязох от вигвама, нападението бе започнало в този край на лагера, където бяха хънкпапите и Седящия бик.“
Желязната гръмотевица бе в лагера на минеконжу: „Не знаех нищо за атаката на Рино, докато хората му не дойдоха толкова близо, че куршумите им минаваха през лагера и всичко се обърка. Конете бяха толкова подплашени, че не можехме да ги уловим.“
Краля на враните, който бе в лагера на хънкпапите, казва, че конниците на Рино започнали да стрелят от около четиристотин ярда разстояние. Хънкпапите и чернокраките сиукси се оттеглили бавно пеша, за да дадат на жените и децата време да избягат на сигурно място. „Други индианци взеха конете ни. По това време ние вече имахме достатъчно воини, за да отблъснем белите.“
Близо до лагера на шайените, на три мили на север, Две луни поеше конете си: „Измих ги със студена вода, после поплувах. В лагера се върнах пеша. Когато стигнах до вигвама си, погледнах нагоре по Литъл Бигхорн към лагера на Седящия бик. Видях да се издига голям облак прах. Изглеждаше като вихрушка. Скоро един конник сиукс се втурна в лагера, като викаше: «Войниците идват! Много бели войници!»
Две луни заповяда на воините шайени да вземат конете си и каза на жените да се скрият вън от селото. «Препуснах бързо към лагера на Седящия бик. Там видях белите войници (хората на Рино) да се бият в редица. Индианците прикриваха низината. Те започнаха да изтласкват войниците. Всички се бяха смесили – сиукси, после войници, после още сиукси, и всички стреляха. Въздухът беше пълен с дим и прах. Аз видях войниците да се оттеглят и да се спускат към речното корито като бягащи бизони.»
Бойният вожд, който събра около себе си индианците и отби атаката на Рино, бе един мускулест, тридесет и шест годишен хънкпапа, с развит гръден кош, наречен Писи или Гал. Гал бе израснал с племето като сирак. Още като млад той се отличи като ловец и воин и Седящия бик го прие като по-малък свой брат. Няколко години преди битката при Бигхорн, комисарите се бяха опитали да убедят сиуксите да възприемат земеделския поминък като част от договора от 1868 г. Гал бе отишъл във форт Райе, за да говори от името на хънкпапите: «Родени сме голи – бе казал тон – и сме научени да ловуваме и да живеем от дивеча. Вие ни казвате, че трябва да се научим да обработваме земята, да живеем в къща и да приемем вашите навици. Да предположим, че хората, които живеят зад голямата вода, дойдат и ви кажат, че трябва да спрете да обработвате земята и убият добитъка ви и отнемат къщите и земите ви, какво ще направите? Няма ли да се биете с тях?» Десет години след тази реч нищо не промени мнението на Гал за самодоволната надменност на белия човек, а към лятото на 1876 г. той бе всеобщо признат от хънкпапите като заместник на Седящия бик и боен вожд на племето.
Първоначалният щурм на Рино свари няколко жени и деца на открито и куршумите на кавалеристите избиха семейството на Гал. «Това направи сърцето ми зло – каза той на един журналист няколко години по-късно. – След това аз убивах всичките си неприятели с томахавка.» Съвсем сбито описва Гал и тактиката, която използува, за да спре Рино. «Седящия бик и аз бяхме на мястото, където Рино атакува. Седящия бик беше кадемът. Набързо изпратихме жените и децата надолу по реката… Жените и децата хващаха конете, за да се качват мъжете на тях. Мъжете се качиха, отвърнаха на атаката на Рино, спряха го и го отблъснаха към гората.»
Или казано с военни термини, Гал нападна Рино във фланг и го накара да се изтегли в гората. После той подплаши Рино и го принуди да отстъпи набързо, а индианците превърнаха отстъплението му в безредно бягство. Това даде възможност на Гал да отклони стотици воини за фронтална атака срещу колоната на Къстър, докато Лудия кон и Две луни го удариха във фланг и тил.
Междувременно Пте-Сан-Уасте-Уин и другите жени наблюдаваха с тревога войниците на Дългата коса оттатък реката. «Аз чух звука на тръбата и видях колоната войници да завива наляво и да тръгва надолу по реката, където трябваше да стане атаката… Скоро видях няколко шайени да навлизат в реката, след това някои младежи от моя отряд, после и други, докато реката се изпълни със стотици воини, които отиваха нагоре към дефилето. Когато неколкостотин преминаха реката и стигнаха дефилето, другите, които бяха останали (все още доста многобройни), се изтеглиха от реката и зачакаха нападение. Аз знаех, че мъжете бойци на сиу, много стотици на брой, бяха скрити в дефилето зад хълма, към който се насочи Дългата коса, и че ще го нападнат от две страни.»
Убий орела, един от вождовете на чернокраките сиукси, по-късно каза, че нападението на индианците срещу колоната на Къстър е било «като ураган… като ядосани пчели, излитащи от кошер». Гърбицата, приятелят минеконжу на Гал и Лудия кон от времето на боевете за река Паудър казва, че първата силна индианска атака накарала дългокосия вожд и неговите войници да се объркат. «При първия удар на индианците конят ми бе убит и аз бях ранен – простреляха ме над коляното и куршумът излезе през бедрото; паднах и останах там.»
Краля на враните, който беше със сиуксите хънкпапа, казва: «Повечето наши воини се събраха точно срещу войниците, а после ние препуснахме срещу белите. В същото време воини препускаха от двете им прани и обикаляха около тях, докато ги обградиха напълно.» Тринадесетгодишният Черен лос, който наблюдаваше от другата страна на реката, виждаше голям облак прах да се извива над хълма и коне, които излизаха от него с празни седла.
«Димът от изстрелите и вдигнатият от конете прах забулиха хълма – казва Пте-Сан-Уасте-Уин – и войниците дадоха много изстрели, но сиуксите стреляха право в целта и войниците падаха мъртви. Жените прекосиха реката след мъжете от нашето село и когато се изкачихме на хълма, там нямаше живи войници, а Дългата коса лежеше мъртъв между останалите… Кръвта на нашите хора беше гореща, а сърцата им – зли, и този ден те не вземаха пленници.»
Краля на враните казва, че всички войници слезли от конете, когато индианците ги обградили: «Те се опитаха да се задържат на конете си, но когато започнахме да ги притискаме все повече, те пуснаха конете. Ние ги избутахме към нашия главен лагер и ги убихме всичките. Те не се отпуснаха и се биха храбро до последния воин.»
Според Червения кон към края на сражението с Къстър «тези войници започнаха да се държат глупаво, хвърляха си пушките и вдигаха ръце, като казваха: „Сиукси, имайте милост! Вземете ни в плен!“ Сиуксите не взеха нито един войник в плен, а ги избиха всичките. Само за няколко минути не остана жив войник.»
Дълго време след сражението Белия бик от минеконжу нарисува четири пиктограми, на които той бе вкопчен в един войник (според него Къстър). Между другите, които претендираха, че са убили Къстър, бяха Дъжд в лицето, Плоското бедро и Храбрата мечка. Червения кон твърди, че един неизвестен воин сантий с убил Къстър. Повечето индианци, които разказват за битката, заявяват, че никога не са виждали Къстър и не знаят кой го е убил. Ниското куче казва: «Преди да завърши битката, ние не знаехме, че той е белият вожд.»
В едно интервю, дадено в Канада година след битката, Седящия бик казва, че никога не е виждал Къстър, но други индианци го били видели и го познали точно преди да бъде убит. «Косата му не беше дълга както обикновено – казва Седящия бик. – Беше къса, с цвета на изгоряла от студа трева… Когато войниците оказваха последния отпор, Дългата коса стоеше като царевичина с нападали около нея кочани.» Но Седящия бик не казва кой е убил Къстър.
Един арапахски воин, който яздил с шайените, казва, че Къстър е бил убит от няколко индианци. «Той беше облечен в еленови кожи – блуза и панталони, и беше на колене, с ръце, опрени в земята. Бе прострелян в хълбока, а от устата му течеше кръв. Той сякаш наблюдаваше индианците, които се движеха около него. Четирима войници седяха наоколо му, но всички те бяха тежко ранени. Всички други войници бяха паднали. Тогава индианците стесниха кръга около него и аз не видях нищо повече.»
Независимо от това, кой го бе убил, Дългата коса, прокарал Пътя на крадците в Блак Хилс, бе мъртъв с всичките си хора. Войниците на Рино обаче, подсилени от частта на майор Фредерик Бентин, се окопаха на един хълм надолу по реката. Индианците обградиха хълма и наблюдаваха войниците през нощта, а на сутринта отново започнаха сражението. През деня изпратените от вождовете разузнавачи се върнаха и предупредиха, че още много войници вървят по посока на Литъл Бигхорн.
След съвет бе решено да се вдигне лагера. Воините бяха изразходвали повечето от боеприпасите си знаеха, че ще е глупаво да се опитат да се сражават с лъкове и стрели срещу толкова много войници. Казаха на жените да събират багажите и преди залез-слънце всички потеглиха нагоре по долината към планините Бигхорн. По пътя племената се разделяха и поемаха в различни посоки.
Когато белите хора на Изток научиха за поражението на Дългата коса, те го обявиха за клане и полудяха от яд. Те искаха да накажат всички индианци от Запада. Тъй като не можеше да отмъсти на Седящия бик и на бойните вождове, Великия съвет във Вашингтон реши да накаже тези индианци, които им бяха под ръка – хората, които си бяха стояли в резерватите и не бяха взели участие в сраженията. На 22 юли Великия воин Шърман бе упълномощен да установи военен контрол над всички резервати в страната на сиуксите и да се отнася към индианците като към военнопленници. На 15 август Великия съвет прие нов закон, съгласно който индианците трябваше ни се откажат от правата си върху земите по река Паудър и върху Блак Хилс. Белите направиха това, без да се съобразяват с договора от 1868 г., като твърдяха, че Индианците са го нарушили, като са започнали война със Съединените щати. Индианците от резерватите не разбираха обвиненията, защото не бяха нападнали войниците на Съединените щати. Същото се отнасяше и за хората на Седящия бик, които нападнаха, след като Къстър изпрати Рино да атакува индианските села. Аа да държи индианците от резерватите в мир, Великият баща изпрати през септември нова комисия, която трябваше чрез измами да накара вождовете, да подпишат юридическите документи за прехвърлянето на безмерните богатства на Блак Хилс в собственост на Яслите. Някои от членовете на комисията имаха голям опит в кражбата на индиански земи. По-специално Нютън Едмъндс, епископ Хенри Уипъл и преподобният Самюел Хинмън. В агенцията на Червения облак епископ Уипъл откри заседанието с молитва, след което председателят Джордж Менипени прочете условията, поставени от Конгреса. Тъй като условията бяха написани на обичайния мъгляв език на законодателите, епископ Уипъл се опита да ги предаде с изречения, които могат да бъдат преведени:
– От много години сърцето ми е пълно с топлина за чернения човек. Ние дойдохме, за да ви донесем послание от вашия Велик баща. Ето някои неща, които ни предаваме точно с неговите думи. Ние не можем да ги променим, дори една чертичка не можем да добавим… Когато тази година Великия съвет гласува родствата за продължаване на вашите доставки, той прие някои условия, три на брой, и докато не ги изпълните, Конгресът няма да гласува нови средства. Тези три условия са: първо, да се откажете от Блак Хилс и от земите на север от тези хълмове; второ, да получавате дажбите си на река Мисури и трето, да разрешите на Великия баща да прекара три пътя от река Мисури, през резервата, до новата страна, където се намират Блак Хилс… Великия баща каза, че сърцето му е пълно с нежност за неговите червени деца, и избра тази комисия от приятели на индианците, за да се създаде план по неговите указания, с оглед индианските племена да бъдат спасени и вместо да стават все по-малко и по-малко, докато и последният индианец не се изпрани пред собствения си гроб, да станат като белите хора, един голям и могъщ народ.“
Слушателите на епископ Уипъл смятаха, че отнемането на техните Блак Хилс и на ловните им полета и изместването им далеч по река Мисури е доста странен начин за спасяване на индианските племена. Повечето от вождовете съзнаваха, че вече е твърде късно да се спасят Блак Хилс, но те остро протестираха срещу преместването на резервата им на Мисури. „Аз мисля, ако хората ми бъдат преместени там – каза Червения облак, – всички те ще загинат. Там има страшно много зли хора и лошо уиски, затова не искам да отивам.“
Безчувствения каза, че белите мъже вече са разорили земите по река Мисури и индианците няма да могат да живеят там. „Човек пътува нагоре и надолу пой река Мисури и не вижда дървета – заяви той. – Може би ще види само къде е имало гори, които хората на Великия баща са унищожили.“
„Шест години изминаха, откакто дойдохме при реката, където живеем сега – каза Червеното куче, – но нищо от това, което ни бе обещано, не бе изпълнено.“ Друг вожд припомни, че откакто Великия баща обеща, че вече никога няма да ги местят, те са премествани пет пъти: „Мисля, че по-добре ще е да поставите индианците на колела – каза язвително той, – та да можете да ги местите нагоре-надолу, когато поискате.“
