Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 31 страниц)
Крук не бе предвидил, че Мечката с кухия рог ще настоява комисарите да съберат вождовете на шестте агенции на един съвет, вместо да пътуват от една на друга. „Вие искате да оправите всичко тук – каза на комисията Мечката с кухия рог, – а после да отидете в другите агенции и да им кажете, че сме подписали.“
Крук отговори, че Великия баща е заповядал на комисарите да се съветват с индианците в отделните агенции, „защото сега е пролет и ако всички се съберат на едно място, реколтата ще пострада“. Въпреки това Мечката с кухия рог отказа да сътрудничи, същото направи и Високия ястреб:
– Земята, която сега задели за нас, е съвсем малко парче – каза Високия ястреб, – а аз очаквам децата ми да имат деца и внуци и да се пръснат по цялата страна, а сега искаш да отрежа „инструмента“ си и да не създавам повече деца.
Жълтата коса каза:
– Когато ви даваме земя, ние никога не си я вземаме обратно, затова този път искаме да обмислим добре, преди да ви отстъпим земята.
– Белите хора на Изток са като птици – им каза Крук. – Те снасят яйцата си всяка година и за тях няма достатъчно място на Изток и те трябва да си търсят място другаде. Затова отиват на Запад, вече сте ги видели през последните няколко години. Така те продължават да идват и ще идват, докато не завземат цялата тази страна и вие не можете да им попречите… Всичко се решава във Вашингтон от мнозинството, а тези хора идват на Запад и виждат, че индианците имат много земя, която не използуват, и те казват: „Искаме тази земя!“.
След девет дни спорове и разговори брюле послушаха съвета на Крук и подписаха. Първият подпис върху съглашението бе на Кучето врана – убиеца на Петнистата опашка.
През юни в Пайн Ридж комисарите трябваше да се справят с Червения облак, който показа силата си, като обкръжи съвета с неколкостотин от своите воини на коне. Макар че Червения облак и верните му помощници се държаха твърдо, комисарите успяха да получат около половината от подписите на оглалите. За да наваксат разликата, те тръгнаха към по-малките агенции Лоуър Брюле, Кроу Крийк и Шайен Ривър и там събраха необходимите им подписи. На 27 юли те пристигнаха в Стендинг Рок. Там щеше да се реши всичко. Ако мнозинството от хънкпапа и чернокраките сиукси откажеха да подпишат, съглашението щеше да пропадне.
Седящия бик взе участие в първите съвети, но мълча. Присъствието му бе достатъчно, за да бъде устойчива стената на опозицията. „Индианците внимаваха много – казва Крук, – но не личеше да са съгласни. Държането им бе по-скоро като на хора, които за себе си са взели решение и слушат само от любопитство, за да видят какви нови аргументи ще им изтъкнат.“
Джон Грас бе главният говорител на сиуксите в Стендинг Рок. „Когато имахме много земя – каза той, – ние можехме да ви я продаваме по цените, които пи предлагахте, но сега ни е останала само една малка част, която можем да отделим и вие желаете да купите остатъка. Ние няма да предложим нашата земя за продажба. Великия баща ни притиска да продадем земята. По тази причина смятаме, че цената, която се предлага за тази земя, не е достатъчна и следователно не искаме да продадем земята по тази цена.“
Седящия бик и последователите му, естествено, не искаха да продават на никаква цена. Както каза Бялата гръмотевица на комисията на Доуис преди шест години, за тях земята бе „най-скъпото нещо на света“.
След няколко дни безплодни дискусии Крук разбра, че не може да спечели привърженици на общите съвети. Той нае агента Маклафлин да внуши на отделни индианци, че ако откажат да подпишат, правителството ще отнеме земята им. Седящия бик оставаше непреклонен. Защо трябва индианците да продадат земята си, за да спестят на правителството на Съединените щати неудобството да наруши договора и да я получи?
Бялата коса Маклафлин уреди тайни срещи с Джон Грас. „Аз разговарях с него, докато той се съгласи да се изкаже за ратифицирането и да го подпомага – казва впоследствие Маклафлин. – Накрая ние подготвихме речта, която той трябваше да произнесе, за да се откаже безболезнено от бившата си позиция, като по този начин получи активната поддръжка на другите вождове и да уреди въпроса.“
Без да уведоми Седящия бик, Маклафлин организира последния съвет с комисарите на 3 август. Агентът разположи своята индианска полиция в четири колони около мястото на съвета, за да предотврати всякакво нарушение от страна на Седящия бик или на някой от племенните му поддръжници. Джон Грас беше вече произнесъл речта си, която Маклафлин му помогна да напише, когато Седящия бик си проби път сред полицията и влезе в кръга на съвета.
Той проговори за първи път:
– Бих искал да кажа нещо, ако не възразявате срещу моята реч – ако не искате, няма да говоря. Никой не ни каза за този съвет и ние току-що пристигнахме.
Крук погледна към Маклафлин.
– Знаеше ли Седящия бик, че ще провеждаме съвет? – попита той.
– Да, сър – излъга Маклафлин. – Да, сър, всички знаеха.
В този момент Джон Грас и вождовете пристъпиха напред, за да подпишат съглашението. Свърши се. Големият сиукски резерват бе разбит на малки парчета, около които щяха да се надигат водите на бялата емиграция. Преди Седящия бик да се отдалечи от мястото на съвета, един репортьор го запита какво чувствуват индианците във връзка с отказа от земите им.
– Индианци! – извика Седящия бик. – Няма вече индианци освен мен!
През Луната на съхнещата трева (9 октомври 1890 г.), около година след раздробяването на големия резерват, един минеконжу от агенцията Шайен Ривър дойде в Стендинг Рок, за да посети Седящия бик. Името му бе Ритащата мечка. Той донесе новината за пайутския месия, Уовока, който бе основал религията на Танца на духовете. Ритащата мечка и зет му, Ниския бик, се бяха завърнали от дълго пътешествие отвъд планините Шайнинг, където бяха търсили месията. Като чу за това поклонничество, Седящия бик изпрати да доведат Ритащата мечка, за да научи повече за Танца на духовете.
Ритащата мечка разказа на Седящия бик как един глас му бил наредил да отиде и да се срещне с духовете на индианците, които ще се върнат и ще населят земята. На колите на Железния кон той, Ниския бик и девет други сиукси отпътували към мястото, където слънцето залязва, до края на линията. Там ги посрещнали двама непознати индианци, които ги приветствували като братя и им дали месо и хляб. Те дали коне на поклонниците, които яздили четири слънца, докато стигнат в лагера на Рибоядните (пайутите) близо до езерото Пирамид в Невада.
Рибоядните казали на гостите си, че Христос се е върнал отново на земята. Сигурно Христос ги насочил да отидат там, каза Ритащата мечка – това било предопределено. За да видят месията, те трябвало да направят ново пътешествие до агенцията на езерото Уокър.
В продължение на два дни Ритащата мечка и приятелите му чакали на езерото Уокър заедно със стотици други индианци, говорещи дузина различни езици. Тези индианци били дошли от много резервати, за да видят месията.
Точно преди залез-слънце на третия ден Христос се появил и индианците запалили голям огън, който да го освети. Ритащата мечка смятал, че Христос е бял мъж като мисионерите, но този човек приличал на индианец. След известно време той се изправил и се обърнал към очакващата го тълпа:
„Повиках ви и съм радостен да ви видя. След малко ще говоря с вас за близките ви, които са мъртви и са си заминали. Деца мои, искам да чуете всичко, което имам да ви кажа. Ще ви науча как да танцувате един танц и искам да го танцувате. Пригответе се за танца и когато той завърши, аз ще ви говоря.“
След това той започнал да танцува и всички се присъединили към него, а докато те танцували, Христос пеел. Те танцували Танца на духовете до късно през нощта, докато месията не казал, че са танцували достатъчно.
На следващата сутрин Ритащата мечка и другите отишли близо до месията, за да видят дали има белези от разпъването на кръста, за което мисионерите от резерватите им бяха разказвали. Той имал един белег на китката и един на лицето, но те не могли да видят краката му, защото носел мокасини. През деня той разговарял с тях. В началото, казал той, бог създаде света и след това изпрати Христос на Земята, за да поучава хората, но белите хора се отнесоха него зле и оставиха белези по тялото му и затова той се върна отново на небето. Сега той се връща отново на Земята като индианец и ще възобнови всичко както е било и ще го направи по-добро.
Идната пролет, когато тревата стане висока до колене, Земята ще се покрие с нова почва, която ще погребе всички бели хора, а новата земя ще се покрие със сладка трева, течаща вода и дървета. Ще се върнат отново големите стада бизони и диви коне. Индианците, които танцуват Танца на духовете, ще се вдигнат във въздуха и ще увиснат там, докато минава вълната на новата Земя, след което ще слязат отново долу между духовете на своите прадеди, на новата Земя, където ще живеят само индианци.
През няколкото дни при езерото Уокър Ритащата мечка и приятелите му се научили да танцуват Танца на духовете, след което се качили на конете си, за да се върнат при железопътната линия. Докато яздели по пътя, месията летял над тях във въздуха и ги учел на песните за новия танц. На гарата той ги напуснал, като им казал да се върнат в племето си и да предадат това, което са научили. Когато следващата зима премине, той ще върне обратно духовете на техните бащи, за да се срещнат възкръснали.
След завръщането им в Дакота, Ритащата мечка започна новия танц в Шайен ривър, Ниския бик го донесе в Роузбъд, а другите – в Пайн Ридж. В отряда минеконжу на Големия крак, каза Ритащата мечка, има главно жени, които са загубили съпрузите си и други близки мъже в битките с Дългата коса, Трите звезди и Мечото палто. Те танцуват до припадък, защото искат да върнат обратно своите мъртви воини.
Седящия бик чу всичко, което Ритащата мечка имаше да разкаже за месията и Танца на духовете. Той не вярваше, че е възможно мъртвите да се завърнат и да заживеят отново, но хората му бяха чули за месията и се страхуваха, че ако не се присъединят към танцуването, той ще ги отмине и ще ги остави да изчезнат, когато настъпи новото възкресение. Седящия бик нямаше нищо против неговите хора да танцуват Танца на духовете, но бе чул, че в някои резервати агентите са извикали войници, за да спрат ритуала. Той не искаше войниците да идват да плашат хората му и може би да стрелят по тях. Ритащата мечка отговори, че ако индианците носят свещените дрехи на месията – ризи на духовете с нарисувани по тях магически символи, никакво зло не може да ги сполети. Даже и куршумите от пушките на сините куртки не са в състояние да пробият такава риза.
С известно недоверие Седящия бик покани Ритащата мечка да остане с отряда му в Стендинг Рок, за да научи хората на Танца на духовете. Това бе през Луната на падащите листа и по целия Запад, в почти всички индиански резервати Танцът на духовете се разпространяваше като прериен огън при силен вятър. Разтревожените инспектори от Бюрото по индианските въпроси и офицерите от Дакота до Аризона, от Индианската територия до Невада, се мъчеха да схванат смисъла му. Към началото на есента дойде официална заповед: „Спрете Танца на духовете!“
– По-опасна религиозна система не би могла да се предложи на един народ, който се намира на прага на цивилизацията – каза Бялата коса Маклафлин.
Макар че беше католик, Маклафлин, както и повечето други агенти, не успя да схване танца на духовете като изцяло християнски. Догмите на новата индианска религия не се различаваха от християнските – имаше само незначителни различия в ритуалите.
– Не наранявайте и не причинявайте зло на никого. Не се бийте. Винаги постъпвайте справедливо! – повтаряше месията.
Като проповядваше ненасилие и братска любов, доктрината не изискваше от индианците други действия освен танци и песни. Месията щеше да доведе до възкресението.
Но тъй като индианците танцуваха, агентите се разтревожиха и съобщиха на войниците, а войниците започнаха да се придвижват.
Седмица след като Ритащата мечка дойде в Стендинг Рок да учи хората на Седящия бик на Танца на духовете, Бялата коса Маклафлин изпрати десетина индиански полицаи да го изгонят от резервата. Изпълнени със страхопочитание пред светостта на Ритащата мечка, полицаите препредадоха заповедта на Маклафлин на Седящия бик, но вождът отказа да предприеме действия. На 16 октомври Маклафлин изпрати по-голям полицейски отряд и този път Ритащата мечка бе изпроводен от резервата.
На следващия ден Маклафлин уведоми комисаря по индианските въпроси, че истинската сила зад „опасната религиозна система“ в Стендинг Рок е Седящия бик. Агентът препоръча да арестуват вожда, да го махнат от резервата и да го изпратят във военен затвор. Комисарят се посъветва с министъра на войната и те решиха, че така ще създадат повече неприятности, отколкото да ги предотвратят.
Към средата на ноември в резервата на сиуксите Танцът на духовете се изпълняваше повсеместно и почти всички други дейности се преустановиха. Учениците не посещаваха училищата, магазините бяха празни, на малките ферми не се работеше. Уплашеният агент от Пайн Ридж телеграфира във Вашингтон: „Индианците танцуват в снега и са подивели и полудели… Трябва ни охрана и то веднага. Водачите трябва да бъдат арестувани и затворени в някой военен пост, докато нещата се уталожат, и това трябва да се направи незабавно.“
Ниския бик поведе групата си от вярващи надолу към безплодните земи по река Уайт и за няколко дий броят им нарасна на повече от три хиляди. Като не обръщаха внимание на мразовитото време, те си слагаха ризите на духовете и танцуваха всеки ден от изгрев-слънце до късна нощ. Ниския бик каза на танцьорите да не се страхуват, ако войниците дойдат да спрат ритуала: „Конете им ще потъват в земята – каза той. – Ездачите ще скочат от конете си, но и те ще потънат в земята.“
В агенцията Шайен Ривър отрядът на Големия крак се увеличи до шестстотин души, главно вдовици. Когато агентът се опита да се намеси, Големия крак изведе танцьорите извън резервата в едно свещено място на Дийн Крийк.
На 20 ноември Бюрото по индианските въпроси във Вашингтон заповяда на агентите по места да съобщят по телеграфа имената на всички „инициатори на размирици“ измежду танцьорите. Във Вашингтон бързо съставиха списък и го изпратиха в щаба на армията на Мечото палто Майлс в Чикаго. Майлс прочете името на Седящия бик сред „инициаторите“ и веднага реши, че той е виновен за всички размирици.
Майлс знаеше, че ако войниците арестуват насила Седящия бик, ще има неприятности. Той искаше да отстрани вожда безшумно. За да осъществи намерението си, Мечото палто се обади на един от малкото бели мъже, на които Седящия бик симпатизираше или вярваше – Бъфало Бил Коди. Бъфало Бил се съгласи да посети Седящия бик и да се опита да го убеди да дойде в Чикаго на съвещание с Майлс. (От документите не става ясно дали Коди е знаел, че ако успее в мисията си, изпраща Седящия бик във военен затвор.)
Когато пристигна в Стендинг Рок Бъфало Бил срещна един агент, който отказа да му сътрудничи. Като се страхуваше, че Бъфало Бил ще обърка опита за арест и само ще разгневи Седящия бик, Маклафлин бързо уреди с Вашингтон да бъдат оттеглени пълномощията на шоумена. Без да се срещне със Седящия бик, Коди напусна Стендинг Рок в лошо настроение и се върна в Чикаго.
Междувременно армията вече бе изпратила войски в Пайн Ридж и положението в резервата бе доста напрегнато. Изпратиха там бившия агент, доктор Валънтайн Макгиликъди, да препоръча мерки за разрешаване на трудностите. „Аз не бих прекъснал ритуалите (танците) – каза Макгиликъди. – Идването на войските изплаши индианците. Ако адвентистите на седмия ден подготвят одеждите си за второто пришествие на Спасителя, няма да пратим армията на Съединените щати, за да им попречи. Защо индианците да не могат да имат същите права? Ако войската остане, със сигурност ще възникнат неприятности.“ Тази гледна точка обаче не се наложи. На 12 декември подполковник Уилям Дръм, командуващ войските във форт Иейтс, получи заповед от генерал Майлс „да отведе под стража личността Седящия бик. Обадете се на индианския агент (Маклафлин), за да сътрудничи и да окаже съдействието, необходимо за най-добро осъществяване на посочената цел“.
Точно преди изгрев-слънце на 15 декември 1890 г., четиридесет и трима индиански полицаи обкръжиха дървената къща на Седящия бик. На три мили разстояние чакаше един кавалерийски ескадрон като резерва, ако потрябва. Лейтенант Бичата глава – индианският полицай, който командуваше отряда, намери Седящия бик заспал на земята. Когато го събудиха, вождът погледна недоверчиво Бичата глава.
– Какво правиш тук? – запита той.
– Ти си арестуван – каза Бичата глава – и трябва да дойдеш в агенцията.
Седящия бик се прозя и седна.
– Добре – отговори той. – Почакайте да се облека и ще дойда с вас.
Той поиска от полицаите да оседлаят коня му.
Когато излезе от къщата със Седящия бик, Бичата глава видя, че тълпа изпълнители на Танца на духовете се събира отвън. Те бяха четири пъти повече от полицаите. Един от танцьорите, Хвани мечката, се приближи до Бичата глава и извика:
– Ти мислиш, че ще го отведеш, но няма да успееш.
– Върви! – каза тихо на затворника Бичата глава. – Не слушай никого!
Но Седящия бик започна да се опъва, като принуди Бичата глава и сержант Червената томахавка да го повлекат към коня му.
В този момент Хвани мечката отметна одеялото си и откри пушката си. Той стреля към Бичата глава я го рани в страната. Докато падаше, Бичата глава се опита да застреля нападателя си, но вместо това улучи Седящия бик. В същия момент Червената томахавка простреля Седящия бик в главата и го уби.
По време на стрелбата старият циркаджийски кон, който Бъфало Бил подари на Седящия бик, започна да изпълнява номерата си. Той се изправи, вдигна едното си копито и на присъствуващите се стори, че изпълнява Танца на духовете. Но веднага след като конят спря танца си и се отдалечи, сражението бе възобновено и само идването на кавалерийския отряд спаси индианската полиция от унищожение.
Глава деветнадесета
Ундид Ний
Нямаше надежда по земята – изглежда, бог ни бе забравил. Някои казваха, че са видели божия син, а други не го бяха виждали. Ако той бе дошъл, той би извършил големи дела, както е правил в миналото. Но ние се съмняваме, тъй като не видяхме нито него, нито делата му.
Хората не знаеха; не ги бе грижа. Те се хванаха за надеждата. Те пищяха като луди пред Него за милост. Те се хванаха за обещанието, което според слуховете Той бе дал.
Белите мъже се уплашиха и повикаха войниците. Ние те молихме за живот, а белите мъже помислиха, че искаме да отнемем техния живот. Чухме, че войниците идат. Ние не се страхувахме. Надявахме се, че ще можем да им разкажем за нашите затруднения и че ще получим помощ. Един бял човек каза, че войниците имат намерение да ни избият. Ние не му повярвахме, но някои се уплашиха и избягаха в безплодните земи.
Червения облак
Ако не беше Танца на духовете да крепи духа им, в своята скръб и ярост след убийството на Седящия бик сиуксите може би щяха да въстанат срещу топовете на войниците. Но вярата им, че белите хора скоро ще изчезнат и че мъртвите роднини и приятели на индианците ще се завърнат, когато поникне новата зелена трева, бе толкова всеобхватна, че те не се заеха да си отмъщават. Останалите без вожд хънкпапа обаче бягаха със стотици от Стендинг Рок, като търсеха убежище в някои от лагерите на Танца на духовете или при последния от великите вождове – Червения облак, в Пайн Ридж. През Луната, когато елените сменят рогата си (17 декември) около сто от тези бегълци пристигнаха в лагера на минеконжуите на Големия крак близо до Чери Крийк. Същия ден министерството на войната издаде заповед за арестуването и затварянето на Големия крак. Той бе един от „инициаторите на размирици“.
Веднага след като научи за убийството на Седящия бик, той поведе хората си към Пайн Ридж, като се надяваше, че Червения облак ще ги закриля от войниците. По пътя той се разболя от пневмония, получи кръвоизлив и трябваше да пътува с фургон. На 28 декември, когато бяха близо до Поркюпайн Крийк, минеконжуите забелязаха, че се приближават четири кавалерийски ескадрона. Големия крак незабавно нареди да издигнат над фургона бяло знаме. В два часа следобед той се надигна от одеялата си, за да приветствува майор Семюъл Уайтсайд от Седми кавалерийски полк на САЩ. Одеялата на Големия крак бяха изцапани с кръв от дробовете му, а докато дрезгаво шепнеше на Уайтсайд, от носа му падаха червени капки и замръзваха от лютия студ.
Уайтсайд уведоми Големия крак, че има заповед да го отведе в кавалерийския лагер при река Ундид Ний. Вождът на минеконжуите отговори, че отива в тази посока, тъй като води хората си на безопасно място в Пайн Ридж.
Като се обърна към своя разузнавач метне Джон Шангро, майор Уайтсайд му заповяда да започне да разоръжава отряда на Големия крак.
– Вижте, майоре – отговори Шангро, – ако направите това, тук ще избухне сражение и тогава ще избиете всички тези жени и деца, а мъжете ще избягат от вас.
Уайтсайд повтори, че заповедта е да бъдат пленени, лишени от коне и обезоръжени индианците на Големия крак.
– По-добре ще е да ги заведем в лагера и след това да им вземем конете и пушките – заяви Шангро.
– Добре – съгласи се Уайтсайд. – Кажете на Големия крак да се придвижи надолу до лагера на Ундид Ний.
Майорът погледна към болния вожд и заповяда да докарат един армейски санитарен фургон. В него щеше да бъде по-топло и Големия крак щеше да се вози по-удобно, отколкото в друсащия, без ресори фургон. След като прехвърлиха вожда в санитарната кола, Уайтсайд образува колона за прехода до Ундид Ний. Два ескадрона кавалерия яздеха начело, следваха колата и фургоните, след тях индианците в плътна група и накрая другите два кавалерийски ескадрона и една батарея от две оръдия хочкис.
Падаше здрач, когато колоната изпълзя по последната височина и започна да се спуска по наклона към Чанкпе Опи Уакпала, рекичката, наречена Ундид Ний. Зимният сумрак и дребните ледени кристалчета, които танцуваха в умиращата светлина, като че придаваха свръхестествен вид на мрачния пейзаж. Някъде покрай този заледен поток лежеше в тайно място сърцето на Лудия кон и изпълнителите на Танца на духовете вярваха, че безплътният дух очаква нетърпеливо новата земя, която сигурно ще дойде с първата зелена пролетна трева.
В кавалерийския лагер от палатки Ундид Ний индианците бяха спрени, а децата – преброени. Оказаха се 120 мъже и 230 жени и деца. Тъй като се стъмваше, майор Уайтсайд реши да почака до сутринта и тогава да обезоръжи пленниците си. Той им определи място за бивак точно на юг от военния лагер, отпусна им храна и тъй като нямаха достатъчно покривала за вигвами, даде им и няколко палатки. Уайтсайд нареди да поставят печка в палатката на Големия крак и изпрати полковия лекар да се грижи за болния вожд. За да бъде сигурен, че никой пленник няма да избяга, майорът разположи два кавалерийски ескадрона на пост около палатките на сиуксите, след което постави двете оръдия хочкис на една височина, която се издигаше над лагера. Дулата на тези оръдия, които бяха в състояние да изпращат зарядите си на разстояние повече от две мили, бяха насочени така, че да прочесват вигвамите на индианците по цялата им дължина.
По-късно, в тъмнината на декемврийската нощ, останалата част от Седми полк се приближи от изток и безшумно се установи на лагер на север от хората ма майор Уайтсайд. Полковник Джеймс Форсайт, командир на бившия полк на Къстър, пое сега ръководството на операцията. Той съобщи на Уайтсайд, че е получил заповед да отведе отряда на Големия крак до железопътната линия Юниън Пасифик за транспортирането му до един военен затвор в Омаха.
След като разположиха на склона още две оръдия, Форсайт и офицерите му се настаниха за вечерта да отпразнуват залавянето на Големия крак с буренце уиски.
Вождът лежеше в палатката си, едва дишаше и от болестта не можеше да заспи. Дори с предпазващите ги ризи на духовете и с вярата си в пророчествата на новия месия хората му бяха уплашени от конните войници, разположени навсякъде около тях. Преди четиринадесет години при Литъл Бигхорн някои от присъствуващите воини помогнаха да бъдат победени войнишките вождове Мойлън, Варнъм, Уолас, Годфри, Еджърли (които сега бяха тук) – и индианците се питаха дали в сърцата на белите все още живее жаждата за отмъщение.
– На сутринта призивно изсвири тръба – казва Уазумаса, един от воините на Големия крак (след две години той промени името си на Дюи Бърд) – и тогава видях войниците да яхват конете си и да ни обкръжават. Бе съобщено, че всички мъже трябва да се явят в центъра за разговор и че след разговора ще трябва да заминат за агенцията в Пайн Ридж. Големия крак бе изведен от палатката и седеше пред нея, а по-старите мъже се бяха събрали и насядаха в центъра около него.
След като бяха раздадени сухари за закуска, полковник Форсайт осведоми индианците, че ще ги обезоръжават.
– Те поискаха пушките и другите оръжия – казва Бялото копие – и така всички си предадохме пушките, а войниците ги натрупаха на купчина в центъра.
Войнишките вождове не бяха доволни от броя на предадените оръжия и затова изпратиха отряд войници да претърсва палатките.
– Те влизаха в палатките направо, излизаха с вързопи и ги разкъсваха – казва Вожда куче. – Изнасяха брадви, ножове и колове за палатки и ги струпваха на купчина близо до пушките.
Все още недоволни, войнишките вождове заповядаха на воините да си свалят одеялата, за да бъдат претърсени за оръжие. Лицата на индианците издаваха гнева им, но само заклинателят Жълтата птица протестира открито. Той направи няколко стъпки от Танца на духовете и изпя една от свещените песни, като уверяваше воините, че куршумите на войниците не могат да прострелят свещените им дрехи.
– Куршумите няма да ви пронижат – пееше монотонно той. – Прерията е голяма и куршумите няма да ви пронижат.
Войниците намериха само две карабини, едната от тях, нов уинчестър, принадлежеше на един млад минеконжу на име Черния койот. Черния койот вдигна уинчестъра над главата си, като викаше, че е платил много пари за карабината и че тя му принадлежи. След няколко години Дюи Бърд си припомня, че Черния койот бил глух:
– Ако го бяха оставили на мира, той щеше да постави пушката си на земята, където трябва. Те го уловиха и го завъртяха в източна посока. Дори и тогава той не потрепна. Не бе насочил пушката си към никого. Смяташе да я остави на земята. Те се приближиха и грабнаха пушката, когато той се канеше да я остави на земята. Веднага щом го завъртяха, се чу изстрел, доста силен. Не мога да кажа дали някой бе застрелян, но след това се чу трясък.
– Той прозвуча също като звука на разкъсвано платно, такъв бе трясъкът – казва Разрешените пера.
Страхуващия се от врага го описва като „гръмотевичен трясък“.
Въртящия се ястреб казва за Черния койот, че е „луд човек, младеж под много лошо влияние и всъщност, неизвестна личност“. Той казва, че Черния койот стрелял с пушката си и че войниците незабавно отговорили на огъня и последвало безразборно масово убийство.
В първите секунди на схватката стрелбата бе оглушителна и изпълваше въздуха с барутен дим. Между умиращите, които лежаха прострени на замръзналата земя, бе и Големия крак. След това имаше кратко затишие, защото малки групи индианци и войници се биеха лице в лице с ножове, боздугани и пистолети. Тъй като само няколко индианци имаха оръжия, те скоро трябваше да побегнат и тогава големите оръдия хочкис на хълма откриха огън по тях. Стреляха по един снаряд почти всяка секунда, смитаха индианския лагер с летящите си шрапнели, превръщаха вигвамите в парцали, убиваха мъже, жени и деца.
„Ние се опитахме да бягаме – казва Луиза Невестулката мечка, – но те стреляха по нас, сякаш сме бизони. Зная, че има добри бели хора, но войниците трябва да бяха много долни, за да стрелят по жени и деца. Индиански войници не биха постъпили така с бели деца.“
„Аз бягах от мястото, като следвах другите бягащи – казва Ха-Киктоуин, друга млада жена. – Баба ми, дядо ми и брат ми бяха убити, докато пресичаха дола, а мен ме простреляха в дясното бедро и куршумът направо излезе, след това в дясната китка и аз не можех да отида по-далеч;, защото не бях в състояние да вървя. После войниците ме прибраха и едно малко момиченце дойде при мен и пролази под одеялото ми.“
Когато това безумие свърши, Големия крак и по вече от половината му хора бяха мъртви или сериозно ранени; броят на убитите бе 135 души, но много от ранените изпълзяха настрана и умряха впоследствие. Според едно преброяване окончателният брой на мъртвите е почти триста от първоначалните 350 мъже, жени и деца. Войниците загубиха двадесет и пет убита и тридесет и девет ранени, повечето засегнати от собствените им куршуми и шрапнели,
След като ранените кавалеристи бяха изпратени към агенцията в Пайн Ридж, отряд войници премина през бойното поле в Ундид Ний, събра останалите живи индианци и ги натовари на фургони. Тъй като към края на деня стана ясно, че приближава виелица, оставиха мъртвите индианци там, където бяха паднали (Когато след виелицата в Ундид Ний се върна група натоварена с погребването на мъртвите, тя намери труповете, включително и този на Големия крак, замръзнали в нелепи пози.)
Фургоните с ранените сиукси (четирима мъже и четиридесет и седем жени и деца) пристигнаха в Пайк Ридж след залез-слънце. Тъй като всички налични казармени помещения бяха пълни с войници, индианците бяха оставени да лежат в откритите фургони на лютия студ, докато един некадърен армейски офицер диреше подслон. Накрая отвориха мисията на англиканската църква, извадиха пейките и разпръснаха сено върху грубия под.
Бе четвъртият ден след Коледа на лето господне 1890. Когато първите разкъсани и кървящи тела бяха внесени в осветената със свещи църква, тези, които бяха в съзнание, можеха да видят зелената коледна украса, закачена по откритите подпокривни греди. Над олтара бе окачено знаме с грубо изрисуван надпис:
МИР НА ЗЕМЯТА, ДОБРА ВОЛЯ КЪМ ХОРАТА.
ТОГАВА НЕ РАЗБРАХ КАКВО СТРАШНО НЕЩО БЕШЕ СТАНАЛО. КОГАТО СЕГА СЕ ОГЛЕЖДАМ НАЗАД ОТ ВИСОКИЯ ХЪЛМ НА МОЯТА СТАРОСТ, ВСЕ ОЩЕ ВИЖДАМ ИЗКЛАНИТЕ ЖЕНИ И ДЕЦА ДА ЛЕЖАТ НА КУПЧИНИ И ПРЪСНАТИ НАВСЯКЪДЕ ПО ИЗВИТОТО ТЯСНО ДЕРЕ ТАКА ЯСНО, КАК ТО ГИ БЯХ ВИДЯЛ, КОГАТО ОЧИТЕ МИ БЯХА ОЩЕ МЛАДИ. И РАЗБИРАМ, ЧЕ И НЕЩО ДРУГО УМРЯ ТАМ, В ОКЪРВАВЕНАТА КАЛ, И БЕ ЗАСИПАНО ОТ ВИЕЛИЦАТА. ТАМ УМРЯ МЕЧТАТА НА ЕДИН НАРОД. ТОВА БЕ КРАСИВА МЕЧТА… ПЛЕМЕННИЯТ ПРЪСТЕН Е СЧУПЕН И РАЗПРЪСНАТ. НЯМА ВЕЧЕ ЦЕНТЪР И СВЕЩЕНОТО ДЪРВО Е МЪРТВО.
ЧЕРНИЯ ЛОС
