Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 31 страниц)
Глава осемнадесета
Танцът на духовете
1887 г.
4 февруари. Конгресът създава междущатска комисия за регулиране на жп линиите. 21 юни. Великобритания празнува 50-годишнината от царуването на кралица Виктория. 2–4 юли. Съюзът на ветераните от Конфедерацията провежда събрание в Гетисбърг.
1888 г.
14 май. В Бразилия отменят робството. 6 ноември. Гроувър Кливлънд получава повече гласове от Бенджамин Харисън, по Харисън печели президентството по гласове от избирателните колегии.
1889 г.
4 март. Бенджамин Харисън встъпва в длъжност като президент. 23 март. Президентът Харисън открива Оклахома (бившата Индианска територия) за заселване на белите. 31 март. В Париж е открита Айфеловата кула. 31 май. Пет хиляди души загиват от наводнението в Джонстаун. 2–11 ноември. Северна и Южна Дакота, Монтана и Вашингтон стават щати на Съюза.
1890 г.
25 януари. „Пели Блай“ печели надбягването около света с време 72 дни, 6 часа и 11 минути. 1 юли. Населението на Съединените щати достига 62 622 250 души. З–10 юли. Айдахо и Уайоминг стават четиридесет и третият и четиридесет и четвъртият щат на Съюза.
Ако човек загуби нещо и се върне и го търси внимателно, той ще го намери – това е, което индианците правят сега, като искат да им дадете нещата, които са им били обещани в миналото; и не смятам, че трябва да се отнасяте към тях като към диви животни – затова у мен се развиха такива чувства… Усещам, че страната ми има лошо име, а искам тя да има добро име – тя имаше добро име и аз понякога седя и се чудя кой е този, който й даде лошо име?
Татанка Йотанка (Седящия бик)
Земята ни тук е най-скъпото нещо, което имаме на света. Хората вземат земята и забогатяват от нея и за нас, индианците, е много важно да я задържим.
Бялата гръмотевица
Всички индианци трябва да танцуват навсякъде и да продължат да танцуват. Много скоро, през следващата пролет, Великия дух ще дойде. Той ще ни върне дивеча от всички видове. Дивечът ще бъде много навсякъде. Всички мъртви индианци ще се върнат и ще заживеят отново. Всички те ще бъдат силни като младежи, ще станат отново млади. Старите слепи индианци ще прогледнат и ще бъдат пак млади и ще живеят щастливо. Когато Великия дух дойде (по този начин), всички индианци ще отидат в планините, високо и далеч от белите. Тогава белите не ще навредят на индианците. И докато индианците са нависоко, ще има наводнение като море и всички бели хора ще умрат, ще се удавят. След това водата ще си отиде и навсякъде ще останат само индианците и много дивеч от всякакъв вид. После заклинателят ще каже на индианците да съобщят на всички индианци да продължат да танцуват и доброто време ще дойде. Индианците, които не танцуват и не вярват на тези думи, ще се смалят, ще станат един фут високи и ще си останат такива. Някои от тях ще бъдат превърнати в дървета и ще изгорят в огъня.
Уовока – пайутският кесия
Когато племената на сиуксите тетони капитулираха след войните от 1876–77 г., те загубиха земите по река Паудър и Блак Хилс (Черните хълмове). Следващото действие на правителството бе да се премести западната граница на големия сиукски резерват от 104-ия на 103-ия меридиан, като по този начин бе отрязано ново парче от петдесет мили близо до Блак Хилс и бе отнет още един триъгълник ценна земя между разклоненията на река Шайен. През 1877 г., след като правителството прогони сиуксите от Небраска, всичко, което им остана, бе една територия с форма на наковалня между 103-ия меридиан и река Мисури (в Дакота) – 35 000 квадратни мили земя. Топографите, които маркираха границите, я смятаха за безполезна.
Някои правителствени чиновници искаха да изселят всички тетони в Индианската територия, други – да установят агенции по река Мисури. След сериозни протести от страна на Червения облак и Петнистата опашка накрая бе постигнат компромис. Оглалите на Червения облак бяха заселени в югозападния ъгъл на резервата, в Уази Аханхан, Пайн Ридж. Тук различните отряди оглали установиха постоянните си лагери по течащите на север към река Уайт рекички Иелоу Медисин, Поркюпайн Тейл и Ундид Ний. На изток от Пайн Ридж Петнистата опашка и неговите сиукси брюле се заселиха покрай река Литъл Уайт, а агенцията им се наричаше Роузбъд. За останалите сиукски племена бяха установени четири агенции – Лоуър Брюле, Кроу Крийк, Шайен Ривър и Стендинг Рок. Агенциите щяха да останат там около век, но по-голямата част от тридесет и петте хиляди квадратни мили на големия сиукски резерват постепенно щеше да бъде иззета от индианците.
Докато тетоните се заселваха в новите си села, голяма вълна емигранти от северна Европа се изля в източна Дакота и се нахвърли върху границата на големия сиукски резерват по река Мисури. В Бисмарк на Мисури отиващата в западна посока железопътна линия бе спряна заради резервата. Пътуващите за Монтана и Северозапада заселници шумно настояваха да се построят пътища през резервата. Посредници, алчни за евтина земя, която да продават с големи печалби на заселниците, крояха планове за разрушаването на големия сиукски резерват.
Навремето сиуксите биха се сражавали, за да задържат всички тези натрапници вън от територията си, но сега те бяха обезоръжени, нямаха коне, нямаха дори какво да ядат и обличат. Техният най-голям жив военен водач Седящия бик бе изгнаник в Канада. Той и неговите три хиляди последователи бяха свободни, въоръжени и на коне. Някой ден те може би щяха да се върнат.
Подобно на свободния в Мексико Херонимо, Седящия бик, свободен в Канада, бе нещо непоносимо за правителството на Съединените щати, един опасен символ на подривна дейност. Армията полагаше неистови усилия да накара вожда на хънкпапа и последователите му да се върнат под нейния контрол. Накрая, през септември 1877 г., Министерството на войната уреди с правителството на Канада генерал Алфред Тери да прекоси границата, придружен от извънредна комисия и от Кралската канадска конна полиция, и да се отправи към форт Уолш. Там Тери трябваше да се срещне със Седящия бик и да му обещае пълна амнистия, ако предаде всичките си огнестрелни оръжия и коне и отведе обратно хората си в големия сиукски резерват в агенцията на хънкпапа Стендинг Рок. Отначало Седящия бик не искаше да се среща с Едната звезда Тери: „Няма смисъл да се приказва с тези американци – каза той на комисаря Джеймс Маклиод от конната полиция. – Всички те са лъжци и човек не може да вярва на нищо, което казват.“ Само настояването на комисаря Маклиод, който се надяваше да накара Седящия бик да напусне Канада, накрая принуди индианеца да се яви на 17 октомври на съвет във форт Уолш.
Едната звезда Тери произнесе кратко встъпително слово:
– Този ваш отряд – каза той на Седящия бик – е единственият, който не се е предал. Ние извървяхме стотици мили, за да ви донесем това послание от Великия баща, който, както сме ви казвали и преди, желае да живее в мир с всички свои чеда. Твърде много бяла и индианска кръв се проля. Време е кръвопролитието да престане.
– Какво сме направили, та искате да спрем? – отвърна Седящия бик. – Нищо не сме направили. Вашите хора все ни подтикваха към всички тези безредици. Нямаше къде другаде да отидем и затова потърсихме убежище в тази страна… Бих искал да знам защо сте дошли тук… Дошли сте да пи лъготите, но ние не искаме да слушаме. Не желая да се обръщате към мен с такива думи, искам да кажа да лъжете в къщата на моята Баба (кралица Виктория). Не казвайте дума повече. Върнете се там, откъдето сте дошли… Вие ме изгонихте от тази част на страната, която сами ми бяхте дали. Дошъл съм тук, за да остана при тези хора, и имам намерение да остана тук.
Седящия бик даде възможност на няколко от неговите последователи да говорят, включително на един сантий и един янктон, които се бяха присъединили към отряда му. Техните думи подсилиха казаното от него. След това Седящия бик направи нещо много необичайно – той представи на съвета жена, Тази, която говори само веднъж. Някои индианци казваха впоследствие, че умишлено са оскърбили Тери, като дали възможност на жена да говори с посетителя. „Аз бях в страната ти – каза тя на Тери – и исках да отгледам децата си там, но не ми дадоха никаква възможност. Дойдох в тази страна, за да отгледам децата си и да имам малко мир. Това е всичко, което имам да ти кажа. Искам да се върнеш там, откъдето си дошъл. Това са хората, при които ще остана и с които ще отгледам децата си.“
След завършването на съвета Едната звезда Тери разбра, че е безполезно да се обръща повече към Седящия бик. Последната му надежда бе комисарят Маклиод, който прие да разясни на индианците хънкпапа позицията на канадското правителство по въпроса. Маклиод съобщи на Седящия бик, че правителството на Нейно величество го смята за американски индианец, потърсил убежище в Канада, следователно той не може да претендира, че е британски индианец.
– Не можеш да очакваш нищо от правителството на Нейно величество – каза той – освен закрила, при условие, че спазваш реда. Единствената ти надежда са бизоните и не е далеч времето, когато и този източник няма да го има. Не трябва да прекосявате границата с враждебни намерения. Ако го направите, ваши врагове ще бъдат не само американците, но и конната полиция, и британското правителство.
Нищо от това, което каза Маклиод, не промени решението на Седящия бик. Той щеше да остане в земите на Бабата.
На следващата сутрин Едната звезда Тери тръгна обратно за Съединените щати. „Присъствието близо до границата на голяма група индианци – наши заклети врагове – предупреди той Министерството на войната, – е постоянна заплаха за мира в нашите индиански територии.“
Изгнаниците на Седящия бик останаха в Канада четири години и ако правителството на тази страна бе показало по-голяма готовност за сътрудничество, те вероятно щяха да изживеят живота си в равнините на Съскачеуан. От самото начало обаче правителството на Нейно величество смяташе Седящия бик за потенциален източник на неприятности, за гост с твърде големи разноски, тъй като разположиха допълнителна конна полиция, за да го наблюдава. От време на време той ставаше повод за шеги в парламента. На 18 февруари 1878 г. един член на Канадската камара на общините зададе въпрос относно допълнителните разходи, които правителството е направило „заради това, че Седящия бик прекоси нашата граница“.
Сър Джон Макдоналд:
– Не виждам как един Седящ бик може да прекоси границата.
Господин Макензи:
– Само като се изправи. Сър Джон:
– Тогава той няма да е вече Седящ бик.
Обикновено това бе равнището на дискусиите в канадския парламент, когато възникваше проблема за изгнаниците сиукси. Не се предлагаше каквато и да е помощ – дори храна и дрехи, и през лютите зими индианците страдаха без подслон и одеяла. Имаше съвсем малко дивеч; месото никога не стигаше, нямаше достатъчно кожи за дрехи и стени на вигвами. Носталгията изглежда се отразяваше на младите повече, отколкото на старите. „Ние започнахме да усещаме мъка по страната ни, където сме били щастливи“ – казва един от младите оглали. Сезоните се изнизваха и заедно с тях няколко гладни и окъсани семейства потеглиха на юг през границата, за да се предадат в сиукските агенции в Дакота.
Седящия бик молеше канадците да дадат на хората му резерват, където да могат да се хранят, но все му отговаряха, че не е британски поданик и следователно няма право на земя за резерват. През суровата зима на 1880 г. много коне замръзнаха във виелиците и когато дойде пролетта, все повече изгнаници тръгваха пеша на юг. Няколко от най-верните помощници на Седящия бик, включително Гал и Краля на враните, не издържаха и се запътиха към големия сиукски резерват.
Накрая, на 19 юли 1881 г., Седящия бик и 186 от останалите му последователи прекосиха границата и влязоха на коне във форт Бъфорд. Вождът носеше дрипава басмена риза, чифт изпокъсани навои и мръсно одеяло. Когато предаваше карабината си „Уинчестър“ на командуващия офицер, той изглеждаше стар и победен. Вместо да го изпрати в агенцията на хънкпапа в Стендинг Рок, армията наруши обещанието си да го помилва и го задържа във форт Рендъл като военнопленник.
– В края на лятото на 1881 г. завръщането на Седящия бик бе засенчено от убийството на Петнистата опашка. Убиецът не беше бял, а един от хората на Петнистата опашка, Кучето врана. Без каквото и да било предупреждение Кучето врана застреля прочутия вожд на брюле, докато той яздеше по една пътека в резервата Роузбъд.
Белите чиновници в агенцията определиха убийството като края на една свада заради жена, но приятелите на Петнистата опашка твърдяха, че е имало заговор за сломяване властта на вождовете и прехвърлянето й върху хора, които отстъпват пред волята на агентите от Бюрото по индианските въпроси. Червения облак смяташе, че е намерен подъл убиец за ликвидирането на Петнистата опашка, защото вождът твърдо отстояваше необходимостта от подобряване на условията за хората си.
– Приписаха това на индианците, защото индианец го извърши – каза Червения облак, – но кой изпрати индианеца?
След като бурята около смъртта на Петнистата опашка позатихна, навсякъде по големия резерват сиуксите насочиха вниманието си към присъствието на Седящия бик във форт Рендъл. Множество вождове и заместниците им дойдоха да го посетят, да му пожелаят щастие и да го уважат. Репортьори идваха, за да го интервюират. Вместо да бъде победен и забравен, както си мислеше, Седящия бик се прочу. През 1882 г. представители от различните сиукски агенции дойдоха при него за съвет във връзка с едно ново правителствено предложение за раздробяване на големия резерват на по-малки части и за продаване на около половината от земята за заселване с бели. Седящия бик ги посъветва да не я продават. Сиуксите нямаха излишна земя.
Въпреки съпротивата си през 1882 г. сиуксите едва не изгубиха 14 000 квадратни мили територия при срещата си с една комисия, ръководена от Нютън Едмъндс – специалист по отнемане на индиански земи чрез преговори. Колегите му бяха Питър Шанън – адвокат от граничната област, и Джеймс Телър – брат на новия министър на вътрешните работи. Придружаваше ги като „специален преводач“ не друг, а преподобният Самюел Хинмън, който от времето на Малката врана беше мисионер при сиуксите. Хинмън смяташе, че индианците имат нужда от по-малко земя и повече християнска вяра.
Докато комисията пътуваше от агенция на агенция, Хинмън разправяше на вождовете, че е тук, за да разпредели в отделни части на резервата шест агенции. Това е необходимо, казваше той, за да могат отделните племена на сиуксите да претендират за тези райони като за своя собственост и да ги владеят, докато са живи.
– След като определим резерватите – каза Хинмън на Червения облак, – Великия баща ще ви даде 25 хиляди крави и хиляда бика.
За да получат добитъка обаче, сиуксите трябваше да подпишат някакви книжа, които комисарите носеха със себе си. Тъй като никой от сиуксите не можеше да чете, те не знаеха, че се отказват от 14 000 квадратни мили земя в замяна на обещаните крави и бикове.
В агенциите, където сиуксите не искаха да подписват каквото и да е, Хинмън или ги придумваше, или ги заплашваше. С оглед да увеличи броя на подписите, той караше дори и седемгодишни момчета да подписват документите (според договора само пълнолетните индианци от мъжки пол имаха право да подписват). На срещата при рекичката Ундид Ний в резервата Пайн Ридж Хинмън каза ма индианците, че ако не подпишат, няма да получават повече дажби и ренти, а освен това ще бъдат изпратени в Индианската територия.
Много от по-възрастните сиукси, които бяха виждали как границите на земята им се свиваха, след като индианците „докоснеха писалката“ до подобни документи, се съпротивляваха упорито срещу подписването, но заплахите на Хинмън ги накараха да отстъпят. След като церемонията по подписването бе завършена и комисарите си заминаха, Жълтата коса взе топка глина и подигравателно я поднесе на агента на Пайн Ридж доктор6666
в смисъл на научна степен (бел.прев.)
[Закрыть] Валънтайн Макгиликъди:
– Ние се отказахме почти от цялата си земя – каза Жълтата коса. – По-добре е да вземеш сега и остатъка – ето, аз ти го давам.
В началото на 1883 г. Едмъндс и Хинмън пропътуваха разстоянието до Вашингтон с вързопите си, пълни с подписи, и успяха да прокарат в Конгреса законопроект, съгласно който около половината земя на големия резерват се отстъпваше на Съединените щати. За щастие сиуксите имаха достатъчно приятели въз Вашингтон, които поставиха законопроекта под въпрос и посочиха, че дори ако всички подписи са законни, Едмъндс и Хинмън пак не са получили необходимото съгласие на три четвърти от всички пълнолетни сиукси от мъжки пол.
Друга комисия, ръководена от сенатора Хенри Доуис, бе незабавно изпратена в Дакота, за да разследва методите, използувани от Едмъндс и Хинман. Членовете й скоро разкриха нечестността на предшествениците си.
По време на разследването Доуис запита Червения облак дали смята, че Хинмън е честен човек.
– Господин Хинмън заблуждава вас, големите хора – отговори Червения облак. – Той ви е разказал сума работи и сега вие идвате тук да разпитвате за тях.
Червеното куче свидетелствува, че Хинмън обещал да им даде крави и бикове, но не споменал нищо за отстъпване на сиукски земи в замяна. Малката рана каза:
– Господин Хинмън ни каза, че както е сега резерватът, никой индианец не може да различи собствената си земя и че Великия баща и неговият съвет смятат, че е по-добре да направят отделни резервати и това е причината, поради която подписваме хартията.
– Каза ли ви той, че Великия баща ще вземе това, което остава? – запита сенаторът Доуис.
– Не, сър. Той не каза нищо такова.
Когато Бялата гръмотевица каза, че хартията, която са подписали, е къс измама, сенаторът го запита какво има предвид под „измама“.
– Измама е, защото дойдоха да вземат земята ни евтино. Това наричам аз измама.
– Значи ли това, че тукашните индианци биха отстъпили земята, ако им заплатят повече за нея? – запита Доуис.
– Не, сър. Те изобщо няма да искат да го сторят – отговори Бялата гръмотевица. – Земята ни тук е най-скъпото нещо, което имаме на света. Хората вземат земята и забогатяват от нея и за нас, индианците, е много важно да я задържим.
Малко преди комисията на Доуис да дойде в Дакота, освободиха Седящия бик от затвора във форт Рендъл и го прехвърлиха в агенцията на хънкпапа в Стендинг Рок. На 22 август, когато комисарите пристигнаха там, за да изслушат, свидетелски показания, той дойде от определения му лагер на река Гранд в главната сграда на агенцията, за да участвува в съвета. Комисарите умишлено не обърнаха внимание, че присъствува най-прочутият жив сиукски вожд и поискаха показания първо от Бягащата антилопа, а после от младия Джон Грас, син на стария Грас – вожда на чернокраките сиукси.
Най-накрая сенаторът Доуис се обърна към преводача и каза:
– Попитай Седящия бик дали има да каже нещо на този комитет.
– Разбира се, че ще говоря, ако пожелаете – отговори Седящия бик. – Предполагам, че трябва да приказват само хората, които сте си избрали да чуете.
– Предполагаме, че индианците са избрали хора, които говорят от тяхно име – каза Доуис, – по всеки, който желае да приказва, или всеки, който индианците тук посочат, ще бъде с удоволствие изслушан, ако има какво да каже.
– Знаеш ли кой съм, та ми говориш така?
– Зная, че ти си Седящия бик и ако имаш да кажеш нещо, ще те изслушаме с удоволствие.
– Познаваш ли ме? Знаеш ли кой съм?
– Знам, че си Седящия бик.
– Казваш, че знаеш, че съм Седящия бик, но знаеш ли какъв е моят пост?
– Не знам да има разлика между теб и другите индианци от тази агенция.
– Тук съм по волята на Великия дух и по негова воля съм вожд. Сърцето ми е червено и сладко, а знам, че е сладко, защото, който минава край мен, си изважда езика, и вие, дето сте дошли тук да говорите с нас, казвате, че не знаете кой съм. Искам да ти кажа, че ако Великия дух е избрал някого да бъде вожд на тази страна, това съм аз.
– Какъвто и да си тук днес, ако желаеш да кажеш нещо, ние ще те изслушаме. В противен случай ще прекратим съвета.
– Да, добре – каза Седящия бик. – Дойдох тук, за да ви дам съвет, а вие се държахте като хора, които са пили уиски.
Той направи широко движение с ръка и всички индианци в стаята на съвета станаха и излязоха след него.
Нищо не би могло да разтревожи комисарите повече от мисълта, че сиуксите са обединени около силен водач като Седящия бик. Такова развитие на нещата би поставило в опасност цялата индианска политика на правителството, която имаше за цел да премахне всичко индианско в племената и да ги превърне в бели хора. За по-малко от две минути, право пред очите им, те разрешиха на Седящия бик да покаже как може да разсипе тази политика.
По-късно през деня другите водачи на хънкпапа разговаряха със Седящия бик. Те го увериха във верността си, но изтъкнаха, че не е трябвало да обижда комисарите. Тези хора не приличаха на крадците на земя, които идваха тук предната година. Тези представители на Великия баща бяха дошли да им помогнат да запазят земята си, а не да им я отнемат.
Седящия бик не бе сигурен доколко може да се вярва на който и да е бял човек, но призна, че е направил грешка и каза, че е готов да поиска прошка. Той изпрати съобщение до комисарите, че би желал да има нов съвет.
– Тук съм, за да поискам прошка за лошото си държане – започна той – и си вземам обратно думите. Вземам ги обратно, защото разбирам, че озлобих сърцата ви… Вземам си обратно само думите, които накараха хората да напуснат съвета, и искам извинение, загдето го напуснах и аз… Сега ще ви кажа какво мисля и ще го кажа искрено. Зная, че Великия дух ме гледа отгоре и че ще чуе какво казвам и следователно ще направя всичко възможно, за да говоря справедливо. Надявам се, че някой ще чуе желанията ми и ще помогне да ги осъществим.
След това той направи преглед на историята на сиуксите по време на своя живот, като изброи нарушените задължения на правителството, но каза, че е обещал да върви по пътя на белия човек и ще изпълни това си обещание:
– Ако човек загуби нещо и се върне и го търси внимателно, той ще го намери – това е, което индианците правят сега, като искат да им дадете нещата, които са им били обещани в миналото, и не смятам, че трябва да се отнасяте към тях като към диви животни – затова у мен се развиха такива чувства. Великия баща ми изпрати вест, че ако в миналото е имал нещо против мен, то е забравено и е простено и че в бъдеще той няма да има нищо против мен, а аз приех обещанията му и дойдох. Той ми каза да вървя по пътя на белия човек и аз отговорих, че ще вървя, и сега правя всичко възможно да вървя по този път. Усещам, че страната ми има лошо име, а искам тя да има добро име – тя имаше добро име и аз понякога седя и се чудя, кой е този, който й даде лошо име?
Седящия бик продължи, като описа положението на индианците. Те нямат това, което имат белите хора. Ако трябва да станат като белите, те трябва да имат сечива, добитък и фургони, „защото по този начин белите хора изкарват прехраната си.“
Вместо да приемат благосклонно извиненията на Седящия бик и да изслушат какво има да им каже, комисарите се нахвърлиха с обвинения. Сенаторът Джон Логан го упрекна за преждевременното разпускане на съвета и за намека, че комисарите били пияни. „Освен това искам да ти кажа, че ти не си велик вожд на тази страна – продължи Логан – че нямаш последователи, власт, контрол и право на какъвто и да е контрол. Ти се намираш в индиански резерват на издръжка на правителството. Тебе те храни правителството, облича те правителството, децата ти се учат благодарение на правителството и всичко, което притежаващ и си днес, е от правителството. Ако не беше правителството, ти щеше да мръзнеш и да гладуващ в планините. Казвам тези неща само, за да те предупредя, че не можеш да оскърбяваш народа на Съединените американски щати и неговите комитети… Днес правителството храни, облича и дава образование на децата ви и желае да ви научи да станете фермери, да ви цивилизова и да ви направи като белите хора.“
За да ускори процеса на превръщане на индианците в бели хора, Бюрото по индианските въпроси назначи Джеймс Маклафлин за началник на агенцията в Стендинг Рок. Маклафлин, или Бялата коса, както го наричаха индианците, беше ветеран на Бюрото, жена му бе наполовина от сантиите и началниците му бяха уверени, че той ще сполучи да унищожи културата на сиуксите и да я смени с цивилизацията на белите хора. След заминаването на комисията на Донс Бялата коса Маклафлин се опита да ограничи влиянието на Седящия бик, като се обръщаше към Гал по въпросите, засягащи хънкпапа, и към Джон Грас за чернокраките сиукси. Бялата коса бе намислил с действията си да държи Седящия бик в сянка, да покаже на сиуксите от Стендинг Рок, че техният стар герой е безсилен да ги води или да им помогне.
Интригите на Бялата коса нямаха абсолютно никакъв ефект върху популярността на Седящия бик сред сиуксите. Всички посетители в резервата, индианци или бели, искаха да се срещнат със Седящия бик. През лятото на 1883 г., когато линията Нордърн Пасифик празнуваше забиването на последния клин в пресичащите континента релси, един от чиновниците, натоварени с организирането на церемонията, реши, че ще е подходящо да присъствува някой индиански вожд и да произнесе реч, с която да приветствува Великия баща и другите официални лица. Изборът падна върху Седящия бик (друг дори не предложиха), а един млад офицер, който разбираше сиукски, получи задачата да работи с вожда за подготовката на речта му. Трябваше да я произнесе на сиукски, а офицерът след това да я преведе.
На 8 септември Седящия бик и младият офицер в синя куртка пристигнаха в Бисмарк за голямото тържество. Те яздеха начело на парада и след това седнаха на трибуната. Когато Седящия бик бе представен, той се изправи и започна да произнася речта си на сиукски. Младият офицер го слушаше изумен – Седящия бик бе променил цветистия текст на приветствието: „Мразя всички бели хора. Вие сте крадци и лъжци. Отнеха земята ни и ни превърнаха в изгнаници“.
Като знаеше, че само офицерът може да го разбере, Седящия бик от време на време се спираше, за да му ръкопляскат, кланяше се, усмихваше се, а после произнасяше още няколко оскърбления. Накрая той си седна и обърканият преводач зае мястото му. Офицерът имаше написан само един кратък превод, няколко приветствени изречения, но като добави известен брой изтъркани индиански метафори, той вдигна слушателите си на крака за бурни овации на Седящия бик. Вождът на хънкпапа бе толкова популярен, че ръководството на линията го отведе в Сейнт Пол за друга церемония.
През следващото лято министърът на вътрешните работи разреши на Седящия бик да обиколи петнадесет американски града и появяването му предизвика такава сензация, че Уилям Коди (Бъфало Бил) реши, че трябва да включи прочутия вожд в своето представление за Дивия Запад. Бюрото по индианските въпроси отначало се противопостави на предложението, но когато запитаха Бялата коса Маклафлин, той се запали. На всяка цена, каза той, оставете Седящия бик в това представление за Дивия Запад. В Стендинг Рок Седящия бик бе постоянен символ на индианската съпротива, решителен защитник на индианската култура, която Маклафлин бе решен да унищожи. На Бялата коса му се искаше Седящия бик да замине на турне завинаги.
И тъй през лятото на 1885 г. Седящия бик се присъедини към представлението за Дивия Запад на Бъфало Бил и започна да пътува по Съединените щати и Канада. Посрещнаха го огромни тълпи. Понякога имаше освирквания и дюдюкания за „убиеца на Къстър“, но след всяко представление същите тези хора му предлагаха монети срещу негови снимки с автограф. Седящия бик даваше повечето от парите си на групите окъсани, гладни момчета, които го обграждаха където и да отидеше. Веднъж той каза на Ани Оукли, друга звезда на представлението за Дивия Запад, че не разбира как белите хора могат да бъдат толкова безчувствени към собствените си бедни. „Белият човек знае как да направи всичко – каза той, но не знае как да го разпредели.“
След края на сезона той се върна в Стендинг Рок с два подаръка от Бъфало Бил – голямо бяло сомбреро и обучен кон. Конят бе научен да сяда на земята и да вдига едното си копито при изстрел.
През 1887 г. Бъфало Бил покани Седящия бик да придружи представлението му за турне из Европа, но вождът отклони поканата: „Аз съм необходим тук. Все повече се говори за отнемане на земите ни.“
Опитът за заграбване на земята започна през следващата година, когато от Вашингтон пристигна комисия с предложение да се раздели големият сиукски резерват на шест по-малки резервата, като девет милиона акра се предоставят за заселване от белите. За тези земи комисарите предложиха на индианците по петдесет цента на акър. Седящия бик незабавно започна да действува, за да убеди Гал и Джон Грас, че сиуксите не трябва да се съгласяват на подобна измама – те нямат повече излишна земя. Около месец комисарите се мъчеха да убедят индианците от Стендинг Рок, че Седящия бик ги заблуждава, че отказът от земята е в тяхна полза и че ако не подпишат, могат да загубят земята и без компенсация. Само двадесет и двама сиукси подписаха в Стендинг Рок. След като не успяха да получат необходимите три четвърти от подписите в агенциите Стендинг Рок и Лоуър Брюле, комисарите се отказаха. Без да посетят Пайн Ридж или Роузбъд, те се върнаха във Вашингтон и препоръчаха правителството да игнорира договора от 1868 г. и да отнеме земите без съгласието на индианците.
През 1888 г. правителството на Съединените щати още не бе готово да наруши едностранно договора, но през следващата година Конгресът предприе първата стъпка към осъществяването на подобно действие, ако стане нужда. Политиците предпочитаха да принудят индианците да продадат голяма част от резервата си от страх, че тя ще им бъде отнета насила, ако откажат да я отстъпят. Ако планът се осъществеше, правителството нямаше да наруши договора.
Като знаеха, че индианците вярват на генерал Джордж Крук, длъжностните лица във Вашингтон първо го убедиха, че ако не се съгласят доброволно да раздробят резервата си, сиуксите ще загубят всичко. Крук прие да председателствува новата комисия и бе упълномощен да предложи на индианците по 1,50 долара на акър (вместо петдесетте цента, предложени от предната комисия).
Заедно с двама сериозни политици, Чарлз Фостър от Охайо и Уилям Уорнър от Мисури, Крук пристигна в големия сиукски резерват през май 1889 г. Той твърдо реши да получи необходимите три четвърти от подписите на пълнолетните мъже. Трите звезди остави синята си униформа в Чикаго и се приготви да се срещне с бившите си врагове, облечен в омачкан костюм от сив вълнен плат. Той избра умишлено агенцията Роузбъд за първия съвет. След убийството на Петнистата опашка индианците брюле бяха разделени на групи и Крук смяташе, че те едва ли ще се изправят като един срещу подписването на отказа от земята си.