Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 31 страниц)
– Всичко, което искам от вас, е да се държите прилично и да чакате.
Черния Джим обвини Джак, че е заслепен;
– Не виждаш ли, че всеки два или три дни пристигат войници? Не знаеш ли, че последните войници, които дойдоха, докараха със себе си големи топове, които стрелят със снаряди, големи колкото главата ти? Комисарите имат намерение да сключат мир с теб, като ти пръснат главата с един от големите топове.
Другите оратори подкрепиха доводите на Черния Джим и когато Джак отново се опита да ги вразуми, те с викове го накараха да млъкне:
– Ти говориш безсмислици. Ние сме обречени. Нека се бием, за да умрем по-скоро. Така или иначе ще трябва да умрем.
Като видя, че е безполезно да говори повече, Джак се обърна, за да напусне съвета, но Черния Джим го спря:
– Ако си наш вожд, обещай, че ще убиеш Кенби при следващата си среща с него!
– Не мога да направя това и няма да го направя. Куката Джим, който наблюдаваше мълчаливо, се приближи до вожда:
– Ще убиеш Кенби или самият ти ще бъдеш убит. Ти ще убиеш или твоите собствени хора ще те убият.
Джак разбра, че това е посегателство върху властта му, но сдържа гнева си:
– Защо искате да ме накарате да извърша една страхлива постъпка?
– Това не е страхлива постъпка – отговори остро Куката Джим. – Ще е храброст да убиеш Кенби в присъствието на всички тези войници.
Като отказа да обещае каквото и да било, Джак отново понечи да напусне съвета. Някои от хората на Куката Джим хвърлиха женски шал и украшения на раменете му, като го дразнеха:
– Ти си жена, жена с рибешко сърце. Ти не си модок. Ние не те признаваме.
За да спаси властта си и да спечели време, Джак разбра, че трябва да говори:
Аз ще убия Кенби – каза той. След това избута настрана хората и самичък се отправи към пещерата. През следващия и по-следващия ден Уинема не дойде с нови съобщения и затова Бостън Чарли, който можеше да говори и разбира английски, бе изпратен да каже на генерал Кенби, че модоките искат съвет с него и с комисарите в петък сутринта, 11 април. Модоките ще дойдат невъоръжени в палатката на съвета, каза Бостън Чарли на Кенби, като очакват и комисарите да дойдат без оръжие.
На сутринта на 10 април Джак събра хората си пред пещерата. Денят беше пролетен и слънцето бързо разпръсна нощната мъгла. „Сърцето ми казва, че сякаш говоря на облаците и вятъра – започна Джак, но искам да кажа, че животът е сладък, любовта е силна, а мъжът се бие, за да спаси живота си. Освен това мъжът убива, за да спечели желаното от сърцето му, което е любовта. Смъртта е много лоша. Смъртта ще дойде при нас твърде скоро.“ Той каза на слушателите си, че ако почнат да се сражават отново, всички ще умрат, включително жените и децата им. Ако ще трябва да се бият, нека войниците започнат първи. Той им припомни, че е обещал на комисарите да не предприема враждебни действия, докато мирният съвет продължава. „Нека покажем на света, че Капитан Джак е човек на думата си“ – молеше той. След това той се върна на обещанието да убие генерал Кенби: „Не ме карайте да го сторя. Ако се хващате за думите ми, изречени в момент на гняв, ние сме обречени. Куко Джим, ти знаеш това така добре, както и аз го зная.“
– Ние държим на обещанието ти – отговори Куката Джим. – Ще трябва да убиеш Кенби. Ти говориш хубаво, но сега е вече късно да се говори така.
Джак погледна петдесетте мъже, седнали на скалите около него. Слънцето блестеше по тъмните им лица.
– Всички, които искат да убия Кенби – каза той, – да се изправят!
Само около дузина от верните му хора останаха седнали.
– Виждам, че не обичате живота, нито нищо друго. Гласът му бе суров – вождът напрегнато търсеше някакъв изход. На съвета с Кенби, каза Джак, ще съобщи на генерала какво искат модоките.
– Аз ще го запитам много пъти. Ако той се съгласи с моите условия, няма да го убивам. Чувате ли ме?
– Да – отговориха всички.
– Това задоволява ли ви? – Да – съгласиха се те.
Сега само думите на Кенби можеха да предотвратят убийствата.
Разпети петък 1873 г. дойде ясен, с мразовит вятър, който надуваше платнените стени на палатката на съвета, която продължаваше да стои между лагера на войниците и твърдината в Лава Бедс. Капитан Джак, Куката Джим, Шоншин Джон, Мъжа на Елън, Черния Джим и Бродягата Джим стигнаха мястото на съвета рано и един от тях запали огън от пелинови храсти, за да бъдат на топло, докато чакат комисарите. Този път те не бяха довели жените си. Никой от тях нямаше пушка, но всички носеха пистолети, скрити под връхните им дрехи.
Комисарите закъсняваха (Уинема не ги пускаше). Малко след единадесет часа генерал Кенби и преподобният Томас пристигнаха пеша, а зад тях на коне бяха Дайър, Алфред Мийчъм, Уинема и Франк Ридъл. Бостън Чарли и Фалшивия Чарли бяха отишли в лагера да посрещнат комисарите и преводачите и сега ги придружаваха. Двамата Чарли носеха карабини, преметнати небрежно. Никой от комисарите не носеше оръжие открито. Мийчъм и Дайър имаха в джобовете на палтата си малки, но големокалибрени пистолети.
Кенби носеше кутия пури и като стигна до палатката, даде на всеки по една. Мъжете запалиха пурите с главни от огъня и седнаха на камъни около него, пушейки мълчаливо в продължение на няколко минути.
Както си спомня по-късно Франк Ридъл, Кенби произнесъл първата реч. „Той каза, че от тридесет години има работа с индианци и че е дошъл тук да сключи мир с тях и да говори за добро; че каквото обещае да даде, ще гледа да го получат; че ако те напуснат твърдината и дойдат с него, ще ги заведе в една добра страна и ще ги уреди да живеят като бели хора.“
Мийчъм говори след него, като започна с обичайните встъпителни думи за Великия баща във Вашингтон, който го е изпратил да измие пролятата кръв. Той каза, че се надява да ги заведе в по-добра страна, където ще могат да имат хубави къщи и достатъчно храна, дрехи и одеяла. Когато Мийчъм завърши речта си, капитан Джак отговори, че не иска да напусне страната на модоките и помоли за резерват някъде близко до езерото Туле и Лава Бедс. Той повтори и предишните си искания войниците да се изтеглят, преди да се разговаря за мир. Мийчъм явно се раздразни от повтарящите се искания на Джак. Той повиши глас: „Нека говорим като мъже, а не като деца.“ След това предложи тези модоки, които много искат, да останат в Лава Бедс, докато им намерят резерват, където биха могли да живеят в мир.
Шоншин Джон, който седеше на десетина фута пред Мийчъм, заговори сърдито на модокски и каза на комисаря да млъкне. В този момент Куката Джим стана и отиде при коня на Мийчъм, който стоеше от едната страна на комисаря. Палтото на Мийчъм беше преметнато на седлото. Куката Джим взе палтото, облече го, закопча го и започна да се прави на палячо, като минаваше през огъня. Останалите спряха да говорят и го зяпнаха.
– Вие мислите аз прилича като Мийчъм? – запита той на развален английски.
Мийчъм се опита да обърне всичко на шега. Той предложи на Куката Джим шапката си.
– Вземи я и си я сложи. Тогава ще бъдеш Мийчъм. Куката Джим спря да се гевези.
– Ти чака малко. Шапка ще бъде моя и така.
Кенби очевидно разбра смисъла на думите на Куката Джим. Той бързо поднови преговорите, като каза, че само Великия баща във Вашингтон има власт да оттегли войниците. Той помоли Джак да му вярва.
– Искам да ти кажа, Кенби – отговори Джак, – че ние не можем да сключим мир, докато тези войници ме притесняват. Ако ти смяташ да обещаваш дом някъде по тези земи, обещай ми го днес. Хайде, Кенби, обещай ми! Аз не искам нищо друго. Сега имат възможност. Уморих се да те чакам да проговориш.
Мийчъм усети тревожна настойчивост в гласа на Капитан Джак.
– Генерале, за бога, обещайте му! – извика той.
Преди Кенби да може да каже нещо, Джак скочи на крака и се отдалечи от огъня. Шоншин Джон се обърна към генерала:
– Ти взема войниците оттук и дава на нас обратно наша земя – извика той. – Ние уморени говорим. Ние повече няма говорим.
Капитан Джак рязко се обърна и каза на модокски: „О-уека-тукс“ (Готови!). Той си извади пистолета от палтото и го насочи право срещу Кенби. Петлето щракна, но оръжието не гръмна. Кенби го гледаше с изненада и тогава пистолетът гръмна и той падна мъртъв. В същия момент Бостън Чарли стреля по преподобния Томас и го уби. Уинема спаси живота на Мийчъм, като изби настрана пистолета на Шоншин Джон. В суматохата Дайър и Ридъл избягаха.
След като съблече униформата на Кенби, Джак отведе модоките обратно в твърдината – да чакат идването на войниците. Основният спорен въпрос – предаването на Куката Джим и убийците, дори не бе обсъждаха този последен съвет.
Сражението започна три дни по-късно. Батареите мортири удариха по Лава Бедс и пехотинците атакуваха скалните укрепления на вълни. Когато войниците превзеха твърдината, те я намериха празна. Модоките се бяха измъкнали през пещерите и цепнатините. Тъй като нямаше желание да измъква тези здраво биещи се индианци от техните скривалища, армията нае седемдесет и двама индианци тенино от резервата Уорм Спрингс в Орегон. Тези разузнавачи от Уорм Спрингс откриха скривалището на модоките, но когато войниците дойдоха, за да го завладеят, Капитан Джак от засада почти изцяло унищожи челния им патрул.
Накрая численото превъзходство и огневата мощ на войниците принудиха модоките да се разпръснат. Те трябваше да заколят конете си за храна и по цели дни нямаха вода за пиене. Докато жертвите сред индианците се увеличаваха, Куката Джим започна да се заяжда с Капитан Джак заради стратегията му. След няколко дни бягане, криене и сражения Куката Джим и групата му изоставиха вожда, който им даде убежище и не ги предаде на Кенби. Джак остана с тридесет и седем воини да отблъсква повече от хиляда войници.
Не след дълго групата на Куката Джим се предаде на войниците и им предложи да им помогне да заловят Капитан Джак, ако им простят. Новият военен командир, генерал Джеферсън Дейвис, им предостави закрилата на армията и на 27 май Куката Джим и трима членове на групата му тръгнаха с цел да предадат вожда, който беше отказал да ги предаде. Те намериха Джак близо до езерото Клиър, уредиха си среща с него и му казаха, че са изпратени да приемат капитулацията му. Войниците ще бъдат справедливи към модоките, казаха те, и ще им дадат много храна.
– Вие не сте по-добри от койотите, бродещи из долините – отговори Джак. – Идвате тук на войнишки коне, въоръжени с правителствени пушки. Имате намерение да купите свободата си, като ме стъпчете и ме предадете на войниците. Знаете, че животът е сладък, но не мислехте така, когато ме накарахте да обещая, че ще убия този мъж, Кенби. Винаги съм знаел, че животът е сладък, и затова не исках да се бия с белите хора. Аз мислех, че ако ще се бием, ще бъдем един до друг и ще умрем в бой. Сега виждам, че съм единственият, който заложи живота си, тъй като убих Кенби и може би един-двама други. Вие и всички останали, които се предадохте, сте добре и имате, както казвате, много за ядене. О, вие, мъже с птичи сърца, вие се обърнахте срещу мен…
Това, което най-много озлобяваше вожда на модоките, беше, че тези изменници бяха същите, които преди няколко седмици хвърлиха женски дрехи върху главата му и го нарекоха Жена с рибешко сърце, като по този начин го принудиха да обещае, че ще убие Кенби. Те знаеха много добре, както и той, че за него е твърде късно да се предава – щяха да го обесят за убийството на Кенби. Той им каза, че е решил да умре с пушка в ръка вместо с въже на шията, и им заповяда да се върнат и да заживеят с белите, щом искат. Джак се закле пред тях, че ако някога попаднат под прицела на пушката му, той ще ги застреля като мръсни кучета.
Преследването продължи още няколко дни. Това бе „повече лов на диви животни, отколкото война“ казва генерал Дейвис, – „всяко подразделение се състезаваше с останалите кой ще бъде пръв на финала.“
След едно мъчително преследване през острите скали и гъсталаците малка група войници обкръжи Капитан Джак и тримата воини, които бяха останали с него до края. Когато Джак излезе да се предаде, той носеше синята униформа на генерал Кенби – тя беше мръсна и парцалива. Той подаде карабината си на един офицер.
– Краката на Джак не го слушат вече – каза той. – Аз съм готов да умра.
Генерал Дейвис искаше да го обеси незабавно, но Министерството на войната във Вашингтон заповяда да го предадат на съд. Съдът се състоя във форт Кламат през юли 1873 г. Капитан Джак, Шоншин Джон, Бостън Чарли и Черния Джим бяха обвинени в убийство. Модоките нямаха адвокатска защита и макар че имаха право да разпитват свидетелите, повечето от тях разбираха много малко и говореха зле английски. Докато съдът заседаваше, войниците издигаха бесилката пред помещението, където държаха пленниците, така че нямаше съмнение каква ще бъде присъдата.
Между свидетелствалите срещу обречените мъже бяха и Куката Джим и последователите му. Армията им беше дала свобода за това, че предадоха своите.
След като Куката Джим бе разпитан от обвинението, Капитан Джак нямаше въпроси към него, но в заключителната си реч в съдебната зала (превеждана от Франк Ридъл) Джак каза:
– Куката Джим бе този, който винаги искаше да се бие и започна убийствата… Животът е мой само за кратко време. Вие, бели мъже, не ме покорихте. Моите хора го сториха.
Капитан Джак бе обесен на 3 октомври. През нощта след екзекуцията тялото му бе тайно изровено, пренесено в Ирека и балсамирано. Скоро след това то се появи в източните градове като карнавална атракция – цена на билетите десет цента.
Що се отнася до останалите живи 153 мъже, жени и деца, включително Куката Джим и групата му, те бяха заточени в Индианската територия. Шест години по-късно Куката Джим умря и повечето умряха преди 1909 г., когато правителството разреши на останалите петдесет и един модоки да се завърнат в един резерват в Орегон.
Глава единадесета
Войната за спасяването на бизоните
1874 г.
13 януари. Полицията в град Ню Йорк се сражава с безработните – стотици биват ранени. 13 февруари. Войски на САЩ дебаркират в Хонолулу, за да защитят краля. 21 февруари. Бенджамин Дизраели става министър-председател на Англия на мястото на Уилям Е. Гладстон. 15 март. Франция прави Анам (Виетнам) свой протекторат. 29 май. В Германия е разпусната социалдемократическата партия. Юли. Александър Греъм Бел демонстрира новото си изобретение, електрическия телефон. 7 юли. Теодор Тилтън5454
Теодор Тилтън (1835 – 1907) – американски журналист и главен редактор на Индипендънт ревю. Обвинява Бийчър в прелюбодеяние със съпругата си. След 112-дневен процес, съдебните заседатели не успяват да постигнат единодушие за вината на Бийчър (бел.прев.).
[Закрыть] обвинява преподобния Хенри Уорд Бийчър в прелюбодеяние. 4 ноември. Самюел Дж. Тидлън е избран за губернатор на Ню Йорк след разобличаването на Кръга на платовете. Декември. Разобличен Кръгът на уискито, включващ производители на алкохол и правителствени служители.
Научих, че имате намерение да ни заселите в резерват близо до планините. Аз не искам да се заселвам. Обичам да кръстосвам прериите. Там се чувствувам свободен и щастлив, а когато се заселим, ние ставаме бледи и умираме. Оставих настрана копието, лъка и щита си и пак се чувствувам сигурен във ваше присъствие. Аз ви казах истината. По мен няма скрити малки лъжи, но не зная как е с комисарите. Дали са чисти като мен? Преди много време тази земя принадлежеше на нашите бащи, но когато вървя нагоре по реката, виждам войнишки лагери по бреговете и. Тези войници секат дърветата ми, убиват бизоните ми и когато виждам това, сърцето ми сякаш се пръска – чувствувам скръб… Нима белият човек се е превърнал в дете, та убива безразсъдно, без да яде? Когато червените мъже убиват дивеча, те го правят, за да живеят и да не гладуват.
Сатанта, вожд на кайовите
Моят народ никога пръв не е опънал лък или стрелял с пушка срещу белите. По границата между нас имаше стълкновения и моите младежи танцуваха бойни танци, но ние не започнахме първи. Вие бяхте тези, които изпратиха първия войник, а ние изпратихме втория. Преди две години дойдох по този път, като следвах бизоните, за да могат моите жени и деца да имат охранени бузи и топли тела. Но войниците стреляха по нас и оттогава насетне сме като в гръмотевична буря и не знаем кой път да поемем. Така беше на Канейдиън. И неведнъж ни разплакваха. Облечените в синьо войници и ютите изникват през нощта, когато е тъмно и тихо, и за лагерни огньове подпалват вигвамите ни. Вместо да преследват дивеча, те убиват моите бойци и воините от племето отрязват косите си заради мъртвите. Така беше в Тексас. Те докараха скръбта в лагера ни, а ние вървяхме като мъжки бизони, чиито самки са нападнати. Когато ги срещахме, ние ги убивахме и заканвахме скалповете им във вигвамите си. Команчите не са слаби и слепи като седемдневни кученца. Те са силни и виждат надалеч като възрастни коне. Ние поехме пътя им и вървим по него. Белите жени плачеха, а нашите се смееха.
Но има неща, които ми казахте и аз не ги харесвам. Те не са сладки като захар, а горчиви като кратуна. Вие казахте, че искате да ни настаните в резерват, да ни построите къщи и да ни направите лечебни колиби. Аз не ги искам. Роден съм в прерията, където вятърът духа свободно и нищо не пречи на слънчевата светлина. Роден съм тук, където няма огради и всяко същество диша свободно. Искам да умра тук, а не зад стени. Познавам всеки поток и всяка горичка между Рио Гранде и Арканзас. Аз съм ловувал и живял в тази страна. Живях като бащите ми и като тях живях щастливо.
Когато бях във Вашингтон, Великия бял баща ми каза, че цялата команческа земя е наша и никой не трябва да ни пречи да живеем в нея. Защо тогава искате от нас да изоставим реките, слънцето и вятъра и да живеем в къщи? Не искайте от нас да изоставим бизоните заради овцете. Младежите са чули да се говори за това и са се натъжили и разгневили. Не говорете повече за това!…
Ако тексасците стояха настрана от земята ми, можеше да има мир. Но там, където казвате, че трябва да живеем, е много тясно. Тексасците отнеха местата, където тревата расте най-високо и дърветата са най-хубави. Ако ние бяхме ги запазили, можехме да направим нещата, които искате. Сега обаче е твърде късно. Белият човек притежава страната, която ние обичахме, а ние само желаем да кръстосваме прерията, докато умрем.
Пара-Уа-Самен (Десет Мечки) от команчите
След битката при Уашита през декември 1868 г. генерал Шеридън заповяда на всички шайени, арапахи, кайови и команчи да се явят във форт Коб и да се предадат, в противен случай ще бъдат унищожени от войниците със сини куртки, които ще ги изловят и избият (виж глава 7-ма). Малкото наметало, който наследи Черния котел като вожд, доведе шайените. Жълтата мечка доведе арапахите. Няколко команчески вождове – и по-специално Тосави, на когото Шеридан бе казал, че само мъртвият индианец е добър индианец, също дойдоха да се предадат. Гордите и свободни кайови обаче не показваха готовност за сътрудничество и Шеридан изпрати Твърдия задник Къстър да ги принуди да капитулират или да ги унищожи.
Кайовите не виждаха причина да отиват във форт Коб, да предават оръжията си и да живеят от подаянията на белия човек. Договорът от Медисин Лодж, който вождовете бяха подписали през 1867 г., им предоставяше собствена територия, в която да живеят, и правото да ловуват навсякъде на юг от Арканзас „докато бизоните там са в такива количества, че ловуването да бъде оправдано“. Между Арканзас и западните притоци на Ред Ривър прериите бяха черни от хиляди бизони, които напредващата цивилизация на белия човек бе прогонила на юг. Кайовите имаха много бързоноги мустанги и когато мунициите им не достигаха, те можеха да използуват стрелите си да убиват достатъчно животни, за да задоволят нуждите си от храна, дрехи и подслон.
Въпреки това дълги колони от кавалеристи със сини куртки пристигнаха в зимния лагер на кайовите в Рейни Маунтин Крийк. Понеже не искаха да се бият, Сатанта и Самотния вълк с охрана от воини отидоха да преговарят с Къстър. Сатанта беше рошав гигант с гарвановочерна коса, която падаше по огромните му рамене. Ръцете и краката му бяха мускулести, а откритото му лице изразяваше увереност в силата си. Лицето и тялото му бяха боядисани с блестяща червена боя, а на копието си носеше червени знаменца. Сатанта обичаше бързата езда и горещите битки. Той ядеше и пиеше здраво и изпитваше удоволствие от смеха. Наслаждаваше се дори на враговете си. Когато яздеше срещу Къстър, той се усмихваше радостно. Сатанта протегна ръка, но Къстър не я докосна.
Понеже беше прекарал достатъчно дълго около фортовете в Канзас и познаваше предразсъдъците на белите мъже, Сатанта сдържа гнева си. Той не искаше съплеменниците му да бъдат унищожени, както това бе станало с хората на Черния котел. Преговорите започнаха в хладна атмосфера, като двамата преводачи се опитваха да превеждат разменяните думи. Когато разбра, че преводачите знаят по-малко кайовски, отколкото той – английски, Сатанта извика един от воините си, Ходещата птица, който имаше значителен запас думи от белите водачи на впрягове. Ходещата птица гордо проговори на Къстър, но войнишкият вожд поклати глава – той не разбираше акцента на индианеца. Решен да направи нещо, за да го разберат, Ходещата птица се приближи до Къстър и започна да му гали ръката – бе виждал войниците да галят така конете си.
– Много голям, хубав кучи син – каза той. – Много кучи син.
Никой не се засмя. В края на краищата преводачите накараха Сатанта и Самотния вълк да разберат, че трябва да отведат своите кайовски отряди във форт Коб, иначе войниците на Къстър ще ги унищожат. После, като наруши примирието, Къстър внезапно заповяда вождовете и охраняващият ги отряд да бъдат арестувани – щяха да ги отведат във форт Коб и да ги държат като пленници, докато хората им не се присъединят към тях. Сатанта прие съобщението спокойно, но каза, че трябва да изпрати вестоносец, който да призове хората му да отидат във форта. Той изпрати сина си обратно в селата на кайовите, но вместо да заповяда на народа си да го последва във форт Коб, той го предупреди да бяга на запад в Страната на бизоните.
Всяка вечер докато военната колона на Къстър се придвижваше обратно към форт Коб, по няколко от арестуваните кайови успяваха да се измъкнат. Сатанта и Самотния вълк обаче бяха пазени много зорко, за да не могат да избягат. Когато сините куртки стигнаха до форта, двамата вождове бяха единствените останали пленници. Разгневен от това, генерал Шеридан заяви, че Сатанта и Самотния вълк ще бъдат обесени, ако всички техни хора не се явят във форт Коб и не се предадат.
Така с лукавство и измама повечето кайови бяха принудени да се откажат от свободата си. Само един незначителен вожд, Женското сърце, избяга с хората си в Ляно Естакадо5555
Ляно Естакадо – високите части на северозападен Тексас и източно Ню Мексико (бел.ред.).
[Закрыть], където се присъедини към приятелите си – команчите куахади.
За да следи отблизо кайовите и команчите, армията изгради ново войнишко селище на няколко мили северно от границата по Ред Ривър и го нарече форт Сил. Генерал Бенджамин Гриерсън, герой от Гражданската война на белите, командуваше войската, съставена главно от войници негри от Десети кавалерийски полк. Индианците ги наричаха „войници бизони“ заради косите и цвета на кожата им. Скоро един агент без коса пристигна от изток, за да ги учи как да живеят от земеделие вместо от лов на бизони. Името му беше Лоури Татъм, но индианците го наричаха Плешивата глава.
Генерал Шеридан дойде в новия форт, освободи от ареста Сатанта и Самотния вълк и проведе съвет, на който сгълча вождовете за миналите им постъпки и ги предупреди да се подчиняват на агента си.
– Каквото ми кажеш – отговори Сатанта, – имам намерение да го изпълня. Аз ще го вдигна и ще го държа близо до гръдта си. Мнението ми ще си остане непроменено, независимо дали ще ми подадеш ръка, или ще ме обесиш. Мнението ми няма да се промени. Това, което каза днес, ми отвори очите и сърцето ми е открито. Цялата тази почва е ваша, за да направите пътя, по който ще вървим. След това аз ще тръгна по пътя на белия човек, ще засаждам царевица и ще отглеждам царевица… Няма да чуеш, че кайови са убили бели… Сега аз не те лъжа. Това е истината.
Към времето за засаждане на царевицата две хиляди кайови и две хиляди и петстотин команчи бяха заселени в новия резерват. За команчите имаше нещо нелепо в това, че правителството ги караше насила да изоставят лова на бизони заради земеделието. Команчите имаха развито земеделско стопанство в Тексас, но белите мъже дойдоха там и завладяха обработваемите им земи. Така те принудиха индианците да ловят бизони, за да преживяват. Сега този любезен старец, Плешивата глава Татъм, се опитваше да им внуши, че трябва да поемат пътя на белите хора и да се занимават със земеделие, като че индианците не знаеха нищо за отглеждането на царевицата. Не беше ли индианецът този, който пръв научи белия човек как да сади царевица и да я отглежда?
При кайовите положението бе по-различно. Воините смятаха ровенето на земята за женска работа, недостойна за конни ловци. Освен това, ако им бе необходима царевица, те, можеха да разменят пемикан и облекла с индианците уичита за царевица, както винаги бяха правили. Уичитите обичаха да отглеждат царевица, но бяха прекалено дебели и мързеливи, за да ловят бизони. Към средата на лятото кайовите се оплакаха на Плешивата глава Татъм от ограниченията на земеделския начин на живот. „Аз не обичам царевица – заяви Сатанта. – Тя ми разваля зъбите.“
Освен това бе му омръзнало жилаво лонгхорнско говеждо и помоли Татъм да отпусне оръжия и муниции, за да могат кайовите да отидат на лов за бизони.
Онази есен кайовите и команчите събраха четири хиляди бушела царевица. Разпределена между 5500 индианци и няколко хиляди мустанги, тя не стигна за дълго. Към пролетта на 1870 г. племената вече гладуваха и Плешивата глава Татъм им разреши да отидат на лов за бизони.
През Лятната луна на 1870 г. кайовите играеха своите големи танци на слънцето при северното разклонение на Ред Ривър. Те поканиха на гости команчите и южните шайени. По време на ритуалите много разочаровани воини предлагаха да останат в прериите и да живеят в охолство сред бизоните, вместо да се връщат в резервата за оскъдните подаяния.
Десет мечки от команчите и Ритащата птица от кайовите се възпротивиха на тези приказки. Те смятаха, че най-добре за племената ще е да продължат да държат за ръка белия човек. Младите команчи не осъждаха Десет мечки – в края на краищата той бе твърде стар, за да ловува и да се сражава. Но младите кайови се подиграха на съвета на Ритащата птица. Преди белият човек да го затвори в резерват, той беше велик воин. Сега говореше като жена.
Щом танците завършиха, много от младежите отидоха в Тексас да ловят бизони и да нападат тексасците, които им отнеха земите. Те бяха особено разгневени от белите ловци, които идваха на юг от Канзас, за да убиват хиляди бизони. Ловците вземаха само кожите, като оставяха кървавите трупове да гният по прериите. На кайовите и команчите им се струваше, че белите хора мразят всичко в природата. „Тази страна е стара – се скара Сатанта на Стареца с гръмотевицата Ханкок, когато се срещнаха във форт Ларнид през 1867 г., – но вие изсичате дърветата и сега тя не струва нищо.“ В Медисин Лодж Крийк той отново се оплака на мирните комисари: „Преди много време тази земя принадлежеше на нашите бащи, но когато вървя нагоре по реката, виждам войнишки лагери по бреговете и. Тези войници секат дърветата ми, убиват бизоните ми и когато виждам това, сърцето ми сякаш се пръска – аз чувствувам скръб.“
През Лятната луна на 1870 г. воините, които бяха останали в резервата, безмилостно подиграваха Ритащата птица за това, че подкрепя земеделието, а не лова. Накрая Ритащата птица не издържа. Той организира боен отряд и покани най-лошите си мъчители – Самотния вълк, Белия кон и стария Сатанк, да го придружат за набег в Тексас. Ритащата птица нямаше масивното мускулесто тяло на Сатанта. Той беше лек, жилав и светлокож. Той може би беше по-чувствителен, защото не беше пълнокръвен кайова – един от дядовците му беше индианец кроу.
Придружен от сто воини, Ритащата птица пресече границата при Ред Ривър и като предизвикателство към войниците във форт Ричардсън, Тексас, умишлено плени един дилижанс. Когато сините куртки излязоха да се бият, Ритащата птица показа, че умело владее военната тактика, като въвлече войниците във фронтална схватка и в същото време изпрати две колони да ударят врага във фланг и в тил. След като тормози войниците осем часа под палещото слънце, Ритащата птица прекъсна боя и победоносно поведе воините си обратно в резервата. Той доказа правото си да бъде вожд, но от този ден работеше само за мира с белия човек.
С настъпването на студеното време много скитащи групи се върнаха обратно в лагерите си близо до форт Сил. Неколкостотин млади кайови и команчи обаче останаха за зимата в прериите. Генерал Гриерсън и Плешивата глава Татъм се скараха на вождовете заради нападенията в Тексас, но не можеха да възразят против сушеното бизонско месо и облеклата, които ловците донесоха със себе си, за да помогнат на семействата си да преживеят още един сезон с оскъдни правителствени дажби.
През зимата около лагерните огньове на кайовите много се говореше за белите хора, които настъпваха от четирите посоки. Старият Сатанк скърбеше за сина си, убит от тексасците същата година. Сатанк донесе обратно костите на сина си и ги постави в специален вигвам върху висока площадка; сега той винаги говореше за сина си като за заспал, а не мъртъв, и всеки ден поставяше храна и вода близо до площадката, за да може момчето да се подкрепи при събуждането си. Вечерите старецът стоеше и гледаше лагерния огън и костеливите му пръсти приглаждаха сивите мустаци. Той като че очакваше нещо.
Сатанта не се спираше на едно място, говореше постоянно, правеше предложения на другите вождове за това, какво трябва да се предприеме. Отвсякъде се носеха слухове, че железните релси на Железния кон идват в страната на бизоните. Те знаеха, че железницата прогони бизоните от Плат и Смоуки Хил и нямаше да разрешат Железния кон да мине през тяхната страна. Сатанта искаше да разговаря с офицерите от форта и да ги убеди да отведат войниците си да оставят кайовите да живеят така, както са живели винаги – без железен път, който да прогонва бизоните.
Голямото дърво беше по-откровен. Той искаше да отидат някоя нощ във форта, да подпалят сградите и да избият войниците, докато бягат. Старият Сатанк се обявяваше против подобни приказки. Той казваше, че само ще си изхабят думите, ако говорят с офицерите и че дори да избият войниците от форта, на тяхно място ще дойдат други. Белите хора са като койотите – колкото и да ги убиваш, те стават все повече и повече. Ако кайовите искат да прогонят белите мъже от страната си и да спасят бизоните, те трябва да започнат от заселниците, които продължават да заграждат пасищата, да строят къщи, да прокарват железопътни линии и да изтребват дивеча.
