Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 31 страниц)
Преди индианците да си тръгнат, Малкия бял вожд качи една от гаубиците си на един хълм и изстреля от нея гюле с картеч.
„Гръмна два пъти – каза Черния кон, като едва се сдържаше сериозен. – Белия вожд гръмна веднъж, после Великия дух на Белия вожд гръмна повторно за белите си деца.“
Силата на голямото оръдие впечатли индианците; това беше и целта на Керингтън, но той не подозираше, че Черния кон му се присмя с ироничната си забележка относно Великия дух, гръмнал „повторно за белите си деца.“ Когато шайените се приготвиха за заминаване, Малкия бял вожд им раздаде парчета хартия, според които те се бяха съгласили на „траен мир с белите и с всички минаващи по пътя“, и те си тръгнаха. За няколко часа селищата по Тонг и Паудър получиха съобщение от шайените, че новият форт е прекалено мощен, за да бъде завладян без големи загуби. Те трябваше да примамят войниците на открито, където биха могли да ги нападнат по-лесно.
Призори отряд оглали на Червения облак подплаши и разпръсна 175 коня и мулета от стадото на Керингтън. Когато войниците препуснаха да ги преследват, индианците ги увлякоха в гонитба цели петнадесет, мили и тук паднаха първите жертви на облечените в сини куртки нашественици в земите край Паудър.
От този ден насетне и през цялото лято на 1866 г. Малкия бял вожд бе въвлечен в безмилостна партизанска война. Никой от многобройните кервани с фургони, цивилни или военни, които се движеха по Боузмън Роуд, не бе предпазен от внезапно нападение. Конната охрана трябваше да покрива големи разстояния и войниците скоро свикнаха със смъртоносните засади. А изпратените да секат дървета на няколко мили от форта бяха постоянно изложени на смъртоносни атаки.
Докато лятото си отиваше, индианците организираха по горното течение на Паудър снабдителна база и скоро тяхната основна стратегия стана ясна – да направят пътуването по пътя трудно и опасно, да прекъснат снабдяването на войските на Керингтън, да ги изолират и да ги нападат.
Червения облак бе навсякъде, а съюзниците му се увеличаваха с всеки изминат ден. Черната мечка – вождът на арапахите, чието село бе разрушено от генерал Конър предното лято, уведоми Червения облак, че воините му горят от нетърпение да участвуват в сраженията. Дорестия кон, друг арапах, също се присъедини с воините си към съюза. Петнистата опашка, който все още вярваше в мира, отиде да лови бизони край Рипъбликън, но много от неговите воини брюле дойдоха на север, за да се присъединят към Червения облак. Там прекара лятото и Седящия бик. По-късно той нарисува пиктограма за залавянето на един принадлежащ на бели пътници покрай Паудър кон с разцепени уши. Там беше и Гал, един от по-младите хънкпапи. Заедно с индианеца минеконжу Гърбица и младия оглала Лудия кон той измисляше различни хитрости, за да дразни, ядосва и примамва войниците и преселниците в грижливо подготвени клопки.
В началото на август Керингтън реши, че форт Фил Кърни е достатъчно защитен и може да рискува отново да раздели силите си. По тази причина и в съответствие с инструкциите на Министерството на войната той отдели 150 души и ги изпрати на 90 мили северно, за да построят третия форт по Боузмън Роуд – форт С. Ф. Смит. По същото време той изпрати водачите Бриджър и Бекуърт да се свържат с Червения облак. Задачата беше трудна, но двамата ветерани от границата тръгнаха да търсят някой благосклонен посредник.
Бриджър получи изненадващи сведения от едно село на индианци кроу на север от Бигхорн. Въпреки че сиуксите бяха от няколко поколения насам врагове на кроу и ги бяха изместили от богатите им ловни полета, самият Червен облак им бе направил мирно посещение с надежда да ги убеди да се присъединят към индианския съюз. „Ние искаме да ни помогнете да унищожим белите“ – бил казал Червения облак. После вождът на сиуксите се похвалил, че когато падне снегът, ще блокира доставките на припаси за войниците, ще ги накара да напуснат фортовете си от глад и ще ги избие всичките. Бриджър дочу, че няколко индианци кроу са се съгласили да се присъединят към воините на Червения облак, но когато намери Бекуърт в друго село, той му каза, че вербува индианци кроу, желаещи да се бият срещу сиуксите на страната на войниците на Керингтън. (Жреческото теле Бекуърт не успя да се върне във форт Фил Кърни. Той умря внезапно в едно село на кроу, може би отровен от някой ревнив съпруг, но по-вероятно е от естествена смърт.)
В края на лятото силите на Червения облак бяха сто хиляди души. С помощта на приятелите си „готованците от Ларами“, те успяха да съберат малък запас от карабини и муниции, но мнозинството воини имаха само лъкове и стрели. Рано през есента Червения облак и другите вождове решиха да съсредоточат силите си срещу Малкия бял вожд и омразния форт на Пини. И тъй преди настъпването на студените луни те се придвижиха към Бигхорн и построиха лагерите си близо до горното течение на Тонг. Оттук беше лесно да се нападне форт Фил Кърпи.
По време на летните набези двама оглали, Високия гръбнак и Жълтия орел, се прочуха с добре обмислени бойни хитрости за измама на войниците, както и с дръзка езда и смелост при ръкопашните схватки, когато войниците попадаха в клопките им. Понякога Високия гръбнак и Жълтия орел обмисляха заедно с Лудия кон сложните си клопки. В началото на Луната на пукащите дървета те започнаха да тормозят дърварите в боровата гора и войниците, които охраняваха фургоните за превоза на дърва към форт Фил Кърни.
На 6 декември, когато студените въздушни течения нахлуваха надолу по склоновете на Бигхорн, Високия гръбнак и Жълтия орел взеха стотина воини и ги разпръснаха на различни места из пътя за боровата гора. Червения облак бе с друга група воини, които заеха позиции по хребетите на хълмовете. Те святкаха с огледалца и развяваха знамена, за да показват на Високия гръбнак и на причакващите му воини движението на войската. Преди края на деня индианците накараха сините куртки да се мятат във всички страни. По едно време Малкия бял вожд Керингтън излезе от форта и започна преследване. Като избра подходящия момент, Лудия кон слезе от коня си и се показа на пътеката непосредствено пред един от разгорещените кавалерийски офицери на Керингтън, който подгони индианеца с галопираща група ездачи. Щом войниците се проточиха в колона по един по тясната пътека, Жълтия орел и воините му изскочиха от своите скривалища в тила им. За секунди индианците се нахвърлиха като рояк пчели върху войниците. (В този бой бяха убити лейтенант Хорейшио Бингъм и сержант Дж. Боуърс, а няколко войници – тежко ранени.)
През нощта и през следващите няколко дни вождовете и воините коментираха в лагерите си колко глупаво бяха действували сините куртки. Червения облак бе уверен, че ако успеят да измъкнат от форта голям брой войници, хиляда индианци, въоръжени само с копия и стрели, ще могат да избият всички. През седмицата вождовете се съгласиха, че след началото на следващото пълнолуние ще подготвят голяма клопка на Малкия бял вожд и неговите войници.
Към третата седмица на декември всичко беше готово и около две хиляди воини напуснаха вигвамите си край Тонг и се отправиха на юг. Времето беше много студено и те носеха бизонски наметала с козината навътре, гамаши от тъмен вълнен плат, високи мокасини от бизонска кожа и червени одеяла, прикрепени към седлата им. Повечето яздеха товарни коне и водеха бързоногите си бойни мустанги завързани с въжета. Някои имаха карабини, но повечето бяха въоръжени с лъкове, стрели, ножове и копия. Те носеха достатъчно пемикан, а при удобен случай малки групи щяха да се отклоняват от пътя, да убиват по някой елен и да вземат толкова месо, колкото може да се носи под седлата.
На около десет мили северно от форт Фил Кърни те построиха временен лагер в три кръга – за сиуксите, шайените и арапахите. Между лагера и форта бе мястото, избрано за засадата – малката долина на Пино Крийк.
На 21 декември сутринта вождовете и племенните заклинатели решиха, че денят е благоприятен за победа. С първия сив лъч на утрото отряд воини потегли по много заобиколен път към пътеката за превоз на дърва, където щеше да се осъществи лъжливо нападение срещу фургоните. Десет младежи бяха вече избрани за опасната задача да привлекат вниманието на войниците – двама шайени, двама арапахи и по двама от трите сиукски клана (оглала, минеконжу и брюле). Командуваха ги Лудия кон, Гърбица и Малкия вълк. Докато воините „примамки“ яхнаха мустангите и се отправиха към Лодж Трайъл Ридж, основното ядро воини потегли надолу по Боузмън Роуд. Сенчестите страни на хребетите тук-там бяха покрити със сняг и лед, денят беше ясен, а въздухът – студен и сух. На около три мили от форта, където пътят вървеше по един тесен хребет и слизаше към Пино Крийк, те започнаха да подготвят голямата засада. Шайените и арапахите взеха западната страна. Една част от сиуксите се скриха в тревистата равнина на отсрещната страна; другите останаха на конете си, прикрити от два скалисти хребета. Към 10 часа сутринта почти две хиляди воини очакваха воините „примамки“ да доведат сините куртки в капана.
Докато бойният отряд извършваше лъжливото си нападение срещу кервана с дърва, Лудия кон и воините „примамки“ слязоха от конете си и в очакване се скриха на един склон срещу форта. При първите звуци на стрелбата рота войници изскочи от форта и се отправи в галоп да спасява дърварите. След като сините куртки се скриха от погледа им, воините „примамки“ се показаха на склона и тръгнаха надолу по посока на форта. Лудия кон размахваше червеното си одеяло и ту се показваше, ту се скриваше зад храсталаците, по бреговете на замръзналата река Пини. Това продължи няколко минути, после Малкия войнишки вожд във форта гръмна със своя голям топ. Воините „примамки“ се разпръснаха по склона, като подскачаха, бягаха в зигзаг и крещяха, за да накарат войниците да мислят, че са уплашени. По същото време бойната група се бе отдалечила от кервана с дърва и се връщаше обратно към Лодж Трайъл Ридж. След няколко минути войниците се впуснаха в преследване, някои на коне, други пеша. (Командваше ги капитан Уилям Фетерман, който имаше категорична заповед да не преследва отвъд Лодж Трайъл Ридж.)
Лудия кон и другите воини „примамки“ се метнаха на мустангите си и препускаха напред-назад по склона на Лодж Трайъл Ридж, като дразнеха войниците и ги разгневиха до такава степен, че те започнаха да стрелят безразборно. Куршумите рикошираха в скалите, а воините „примамки“ се оттеглиха бавно. Когато войниците забавяха хода си или спираха, Лудия кон слизаше от коня си и се преструваше, че поправя седлото или оглежда копитата му. Куршумите свистяха навсякъде около него, а после войниците се изкачиха на върха на хребета, за да прогонят воините „примамки“ надолу към Пино Крийк. „Примамките“, десет на брой, бяха единствените индианци, които се виждаха, и войниците пришпорваха конете си, за да ги заловят.
Когато воините „примамки“ прекосиха Пино Крийн, всичките осемдесет и един кавалеристи и пехотинци бяха вече в клопката. Сега „примамките“ се разделиха на две групи, всяка от които бързо пресече пътя на другата. Това бе сигналът за атака.
Малкия кон – шайенът, който преди година беше предупредил арапахите за приближаването на генерал Копър, имаше честта първи да даде сигнал на хората си, скрити в сухите дерета от западната страна. Той вдигна копието си и всички конни шайени и арапахи атакуваха – внезапният тропот на копитата им проехтя като гръмотевична буря.
От отсрещната страна се спуснаха сиуксите и за няколко минути индианците и пешите войници се смесиха в объркан ръкопашен бой. Скоро всички пехотинци бяха убити, но кавалеристите се оттеглиха в една скалиста височина към края на хребета. Те пуснаха конете си да избягат и се опитаха да се прикрият между заледените каменни блокове.
Него ден Малкия кон спечели слава, защото стигна на 40 фута от обсадените кавалеристи, като ловко прескачаше камъните и се криеше из деретата. Индианецът минеконжу Белия бик също се отличи в кървавото сражение на склона на хълма. Въоръжен само с лък и копие, той нападна един спешен кавалерист, който стреляше по него с карабината си. В пиктограмата, която Белия бик по-късно нарисува за събитието, той се изобразява облечен в червено бойно наметало в момента, когато изпраща стрела в сърцето на войника и го удря по главата с копието си, за да ознаменува победата си.
Към края на сражението шайените и арапахите, от едната страна, и сиуксите, от другата, бяха толкова близо едни до други, че започнаха да се обстрелват с рояци стрели. След това всичко свърши. Нито един войник не остана жив. Измежду мъртвите изскочи куче и един сиукс понечи да го улови, за да го вземе вкъщи, но шайенът Големия измамник каза: „Не оставяй кучето да избяга!“ – и някой прониза животното със стрела. Това беше сражението, което белите нарекоха фетермановото клане, а индианците – Битката на стоте убити.
Загубите на индианците бяха тежки – почти двеста убити и ранени. Поради силния студ те решиха да отнесат ранените обратно във временния лагер, където щяха да ги предпазят от замръзване. На следващия ден силна виелица задържа воините там във временни заслони, а когато утихна, те се върнаха в селищата си на Тонг.
Беше Луната на силния студ и за известно време нямаше да има повече сражения. Останалите живи войници във форта щяха да преглъщат горчивината от поражението. А ако те не вземеха от дума и продължаваха да стоят там до позеленяването на тревата напролет, войната щеше да продължи.
Фетермановото клане направи дълбоко впечатление на полковник Керингтън. Той бе ужасен, от обезобразяванията – изкормванията, отсечените крайници, „половите органи, отрязани и неприлично поставени върху труповете“. Полковникът размишляваше върху причините за тази диващина и накрая написа едно есе, като философстваше, че индианците са подтиквани от езическите си вярвания да извършват ужасяващи деяния, които остават завинаги врязани в паметта. Ако Керингтън беше огледал мястото на клането в Сенд Крийк, станало само две години преди фетермановото, щеше да види същите обезобразявания, извършени от войниците на полковник Чивингтън. Индианците, които устроиха засада на Фетерман, само подражаваха на враговете си – практика, която по време на война, пък и в мирно време, се смята за открита форма на ласкателство.
Фетермановото клане направи дълбоко впечатление и на правителството на Съединените щати. Това беше най-тежкото поражение, което армията бе понесла до момента в индианските войни, и второто в американската история, от което нямаше останали живи. Керинггън бе сменен от командния му пост, във фортовете из земите край река Паудър бяха изпратени подкрепления и нова комисия за мир тръгна от Вашингтон за форт Ларами.
Новата комисия се оглавяваше от Черните мустаци Джон Санбърн, който през 1865 г. убеди южните шайени на Черния котел да напуснат ловните си полета в Канзас и да живеят на юг от река Арканзас. Сайбърн и генерал Алфред Съли пристигнаха във форт Ларами през април 1867 г. и този път задачата им бе да накарат Червения облак и сиуксите да изоставят ловните си полета в земите край Паудър и да заживеят в резерват. Както и предната година, първи дойдоха сиуксите брюле – Петнистата опашка, Бързата мечка, Стоящия лос и Желязната черупка.
Малката врана и Убиеца на поните, които бяха повели отрядите си оглала надолу по Плат с надежда да намерят бизони, дойдоха да видят какви подаръци ще раздават комисарите. Мъжа, който се страхува, се яви като представител на Червения облак. Когато комисарите го запитаха дали Червения облак ще дойде да преговаря за мир, Мъжа, който се страхува, отговори, че вождът на оглалите няма да направи това, докато всички войници не напуснат земите край река Паудър.
По време на тези преговори Санбърн помоли Петнистата опашка да произнесе реч пред събраните индианци. Петнистата опашка посъветва слушателите си да прекратят войната срещу белите и да живеят в мир и щастие. За това той и неговите сиукси брюле получиха достатъчно барут и олово, за да ловуват за бизони по река Рипъбликън. Враждебно настроените оглали не получиха нищо. Мъжа, който се страхува, се върна при Червения облак, възобновил нападенията си по Боузмън Роуд. Малката рана и Убиеца на поните последваха сиуксите брюле в ловните полета за бизони и се присъединиха към стария си шайенски приятел Пуйчия крак. Мирната комисия на Черните мустаци Санбърн не постигна нищо.
Преди края на лятото Пуйчия крак и Убиеца на поните се свързаха с един военен командир, когото те нарекоха Твърдия задник, защото ги преследваше на големи разстояния в продължение на много часове, без да слиза от седлото. По-късно те щяха да го нарекат Дългата коса Къстър. Когато Къстър ги покани на преговори във форт Макферсън, те се явиха и приеха захар и кафе. Индианците казаха на Твърдия задник, че са приятели на белите, но не харесват Железния кон, който се движи по железни релси, свири, изпуска дим и плаши всичкия дивеч по долината на Плат. (Релсите на железопътната линия Юниън Пасифик бяха прокарани в територията на Западна Небраска през 1867 г.)
Това лято оглалите и шайените на няколко пъти прекосиха железопътната линия, докато търсеха бизони и антилопи. Понякога те виждаха железни коне да теглят с голяма скорост по линията дървени къщи на колела. Те се чудеха какво ли има в къщите и веднъж един шайен реши да улови с ласо Железния кон и да го свали от релсите. Вместо това Железния кон дръпна индианеца рязко от мустанга му и го повлече безмилостно, преди той да успее да се освободи от въжето си.
Спящия заек предложи друг начин да бъде уловен един от железните коне: „Ако можем да извием релсите и да ги раздалечим, Железния кон може да падне – каза той. – Тогава ще можем да видим какво има в дървените къщи на колела“. Така и сториха и зачакаха идването на влака. Разбира се, Железния кон падна на една страна и от него излезе много пушек. От влака изскочиха хора и индианците убиха всички с изключение на двама, които се измъкнаха и избягаха. След това индианците разбиха къщите на колела и намериха чували с брашно, захар и кафе, сандъци с обувки и бъчви с уиски. Те изпиха част от уискито и взеха да връзват краищата на топовете плат за опашките на конете си. Мустангите препускаха през прерията с дълги ленти от плат, които се разгъваха и развяваха след тях. След известно време индианците извадиха горещи въглища от повредения локомотив, подпалиха товарните вагони и се отдалечиха, преди войниците да дойдат, за да ги накажат.
Такива инциденти заедно с продължаващата война на Червения облак, която бе сложила край на пътуването на цивилни през земите край река Паудър, направиха голямо впечатление на правителството на Съединените щати и на висшето му военно командуване.
Правителството бе решено да охранява трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, но дори такива ветерани като генерал Шърман започнаха да се питат дали не е по-добре да се оставят земите по Паудър на индианците в замяна на мира по долината на Плат.
Към края на юли, след като приключиха танците на слънцето и ритуалите на вълшебната стрела, сиуксите и шайените решиха да изтрият от лицето на земята фортовете по Боузмън Роуд. Червения облак искаше да нападне форт Фил Кърни, но Тъпия нож и Две луни смятаха, че ще бъде по-лесно да бъде превзет форт С. Ф. Смит, тъй като воините шайени вече бяха убили или пленили почти всички коне на намиращите се там войници. Накрая, след като не бе постигнато съгласие, сиуксите заявиха, че ще атакуват форт Фил Кърни, а шайените отидоха на север към форт С. Ф. Смит.
На 1 август петстотин или шестстотин шайенски воини направиха клопка на тридесет войници и цивилни в една ливада на около две мили от форт С. Ф. Смит. Шайените не знаеха, че защитниците са въоръжени с новите магазинни пушки и когато атакуваха дървеното укрепление на войниците, бяха посрещнати с такъв унищожителен огън, че само един воин успя да проникне зад оградата, където бе убит. Тогава шайените подпалиха високата суха трева около укреплението. („Огънят идваше на талази, като вълните на океана – казва впоследствие един от войниците. – Когато се приближи на около двадесет фута от барикадата, той се спря като че под въздействието на свръхестествена сила. Пламъците се издигнаха перпендикулярно нагоре до височина от поне четиридесет фута, направиха едно или две вълнообразни движения и загаснаха със звук, наподобяващ плясъка на голямо платно при силна буря. В следващия момент вятърът отнесе дима… в лицата на атакуващите индианци, които под неговата закрила се възползуваха от случая да отнесат своите мъртви и ранени.“)
На шайените им стигаше толкова за този ден. Много воини бяха получили тежки рани от бързо стрелящите пушки, а около двадесет бяха мъртви. Индианците поеха обратно на юг, за да видят дали сиуксите бяха направили нещо при форт Фил Кърни.
Сиуксите не бяха направили нищо. След като проведе няколко лъжливи атаки около форта, Червения облак реши да използува клопката с воините „примамки“, която бе имала такъв ефект срещу капитан Фетерман. Лудия кон щеше да атакува лагера на дърварите и когато войниците напуснеха форта, Високия гръбнак щеше да се нахвърли върху им с осемстотин воини. Лудия кон и „примамките“ изпълниха задачата си съвършено, но по някаква причина неколкостотин воини преждевременно напуснаха укритията си, за да предизвикат паника сред конете от стадото близо до форта, и така разкриха присъствието си на войниците.
За да постигне поне нещо в схватката, Червения облак насочи атаката срещу дърварите, които се бяха скрили зад укрепление от четиринадесет фургона, наредени в кръг, подсилено с отрязани дървета. Неколкостотин воини на коне се приближиха с кръгообразно движение, но неговите защитници, както и във форт С. Ф. Смит бяха въоръжени с карабини Спрингфийлд с пълнител. Посрещнати от бързия и непрекъсващ огън на новите оръжия, сиуксите веднага изтеглиха мустангите си извън обсега им. „После ние оставихме конете в една клисура и атакувахме пеша – разказва по-късно един воин на име Огнената гръмотевица, – но сякаш огън ни попари като зелена трева. После събрахме ранените и се оттеглихме. Не зная колко от нашите бяха убити, но бяха страшно много. Това беше лошо.“
(Белите нарекоха двете стълкновения битките при ливадата и при товарните фургони и създадоха много легенди за тях. Един летописец с богато въображение обяснява, че товарните фургони били обкръжени от трупове на индианци. Друг посочи броя на убитите индианци като 1737, макар по-малко от хиляда да бяха участвували в сражението.)
Индианците не сметнаха нито едно от сраженията за поражение, и макар че някои военни приемаха битките при ливадата и товарните фургони за победни, правителството на Съединените щати също не бе на това мнение. Само седмица по-късно генерал Шърман пътуваше на запад с нова мирна комисия. Този път военните власти бяха решили да сложат край на войната на Червения облак с всякакви средства освен капитулацията.
В края на лятото на 1867 г. Петнистата опашка получи послание от новия комисар по индианските въпроси Натаниъл Тейлър. Сиуксите брюле кръстосваха мирно на юг от Плат и комисарят поиска от Петнистата опашка да съобщи на колкото е възможно повече прерийни вождове, че на всички приятелски настроени индианци ще бъдат отпуснати муниции през Луната на изсъхващата трева. Вождовете трябваше да се съберат на края на трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, което тогава достигаше до западна Небраска. Великия воин Шърман и шестима нови мирни комисари щяха да дойдат там на Железния кон да преговарят с вождовете за слагане край на войната на Червения облак.
Петнистата опашка покани Червения облак, но вождът на оглалите отново отказа да дойде, като изпрати за представител Мъжа, който се страхува. Явиха се Убиеца на поните, Пуйчия крак, Голямата уста и „готованците от Ларами“. Бързата мечка, Стоящия лос и няколко други вождове брюле също се отзоваха на поканата.
На 19 септември на гарата в Плат Сити пристигна лъскав железопътен вагон, от който слязоха Великия воин Шърман, комисарят Тейлър, Белите мустаци Харни, Черните мустаци Санбърн, Джон Хендерсън, Самюъл Тапан и генерал Алфред Тери. Тези хора бяха добре известни на индианците, с изключение на дългокракия мъж с тъжни очи, наричан генерал Тери. Някои от тях щяха да се изправят срещу силата на Еднозвездния Тери при съвсем различни обстоятелства, девет години по-късно, при Литъл Бигхорн.
Комисарят Тейлър откри заседанията:
– Ние сме изпратени тук, за да разследваме и да изясним какви са причините за размириците. Искаме да чуем от вашите уста оплакванията ви за причинените ви неправди. Приятели, говорете подробно, говорете свободно и кажете цялата истина… Войната е зло, мирът е благо. Ние трябва да изберем благото, а не злото… Аз чакам да чуя какво имате да кажете.
Петнистата опашка отговори:
– Великия баща построи пътища, простиращи, се на изток и запад. Тези пътища са причината за всички беди… Страната, в която живеем, гъмжи от бели. Дивечът ни изчезна. Това е причината за големите размирици. Аз бях приятел на белите и сега съм такъв… Ако премахнете пътищата си, дивечът ще се върне. Земите по река Паудър принадлежат на сиуксите. Приятели, помогнете ни! Пожалете ни!
По време на заседанието през първия ден другите вождове повтаряха думите на Петнистата опашка. Макар че само малка част от тези индианци смятаха земите край Паудър за свой дом (те предпочитаха прериите на Небраска и Канзас), те всички подкрепяха решимостта на Червения облак да запази ненакърнени тези последни големи ловни полета.
– Пътищата прогониха надалеч дивеча ни – каза един от вождовете. – Искам да премахнете пътя край река Паудър!
– Оставете дивеча ни на мира – каза друг. – Не го плашете и тогава ще има живот за вас.
– Кой е нашият Велик баща? – запита искрено учуден Убиеца на поните. – Какъв е той? Верно ли е, че той ви е изпратил тук, за да оправите положението ни. Причината за нашите беди е пътят край река Паудър… Ако Великия баща затвори този път, аз съм сигурен, че вашите хора ще могат да пътуват по железния път, без да бъдат обезпокоявани.
На следващия ден Великия воин Шърман се обърна към вождовете и рязко заяви, че е мислил над думите им цяла нощ и е готов да отговори:
– Пътят край река Паудър бе построен, за да снабдяваме нашите хора с провизии – каза той. – Великия баща мислеше, че миналата пролет в Ларами вие сте се съгласили да дадете разрешение за прокарването му, но изглежда някои от индианците не са били там и започнаха война.
Приглушеният смях на вождовете вероятно изненада Шърман, но той продължи да говори и гласът му стана още по-суров:
– Докато индианците са във война заради пътя, няма да се откажем от него. Но, ако след обсъждането на въпроса в Ларами през ноември стигнем до извода, че пътят ви вреди, ние ще го изоставим или ще ви платим за него. Ако имате претенции към нас, предявете ги в Ларами!
Шърман се впусна да обсъжда необходимостта на индианците да имат собствена земя, посъветва ги да скъсат със зависимостта си от дивеча и накрая каза нещо, което дойде като гръм от ясно небе:
– Ние, следователно, предлагаме целият народ на сиуксите да си избере територия нагоре по Мисури, включително и около реките Уайт Ърт и Шайен и да запазят тези свои земи завинаги, както правят белите хора; предлагаме във вашата територия да не се допускат бели, освен тези агенти и търговци, които вие сами си изберете.
Когато тези думи бяха преведени, индианците се изненадаха и зашушукаха. Значи това искаха от тях новите комисари! Да си съберат багажа и да отидат надалеч, към река Мисури. Дълги години сиуксите тетони се бяха придвижвали подир дивеча в западна посока. Защо сега трябва да се връщат на Мисури и да гладуват? Защо да не могат да живеят в мир там, където все още може да се намери дивеч? Дали алчните очи на белите хора вече не са избрали тези благодатни земи за свои?
През останалата част от разискванията индианците бяха неспокойни. Бързата мечка и Убиеца на поните произнесоха дружелюбни речи, в които поискаха барут и олово, но заседанието завърши с шум и безредие, когато Великия воин Шърман предложи да дадат муниции само на брюле. Тогава комисарят Тейлър и Белите мустаци Харни изтъкнаха, че вождовете са били поканени на съвета с обещанието за отпускане на муниции за лов. Великия воин оттегли възраженията си и раздаде малко барут и олово на индианците.
Без да губи никакво време Мъжа, който се страхува, се върна в лагера на Червения облак на Паудър. Ако и да имаше някакво намерение да се срещне с новите мирни комисари в Ларами през Луната на падащите листа, Червения облак се отказа, щом изслуша разказа на Мъжа, който се страхува, за наглото държане на Великия воин Шърман и забележката му относно преместването на народа му към Мисури.
Когато на 9 ноември комисарите пристигнаха във форт Ларами, намериха само няколко вождове кроу, които очакваха срещата с тях. Индианците кроу бяха настроени дружески, но един от тях – Мечешкия зъб, произнесе изненадваща реч, в която осъди всички бели хора, че безразсъдно унищожават дивите животни и природата:
– Бащи, бащи, бащи, чуйте ме добре! Приберете младежите си от планините на големорогите овни! Те преминаха през страната ни, унищожиха растящите гори и зелената трева и подпалиха земите ни. Бащи, вашите младежи опустошиха страната и избиха животните ми – лосовете, елените, антилопите, моите бизони. Те не ги убиват, за да ги ядат, а ги оставят да изгният там, където са паднали. Бащи, какво ще кажете, ако отида в страната ви, за да избивам вашите животни? Няма ли да сгреша и няма ли да водите война срещу мен?
Няколко дни след срещата на комисарите с индианците кроу пристигнаха пратеници на Червения облак. Той им съобщаваше, че ще дойде в Ларами да преговаря за мир, веднага щом войниците се оттеглят от фортовете по пътя край река Паудър. Войната, повтори той, се води само за да бъде спасена долината на Паудър, единственото ловно поле, останало на племето му, от нашествието на белите хора. „Великия баща изпрати войниците си тук, за да проливат кръв. Аз не започнах пръв кръвопролитието… Ако Великия баща държи войниците си вън от страната ми, мирът ще трае вечно, но ако ме смущават, няма да има мир… Великия дух ме отгледа в тази страна, а вас отгледа в друга страна. Аз наистина мисля това, което казах. Имам намерение да запазя тази земя.“
