Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"
Автор книги: Ди Браун
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 31 страниц)
Войниците изчакаха делегацията да приближи достатъчно и откриха огън, като убиха и раниха няколко сиукси, преди те да избягат. На връщане към своите останалите живи взеха няколко коня от войнишкото стадо.
Седящия бик не бе изненадан от начина, по който войниците се отнесоха към миролюбивите си сиукски посетители. След като разгледа мършавите коне, взети от войнишкото стадо, той реши, че четиристотин сиукси на бързоноги мустанги ще бъдат равностоен противник на двете хиляди войници върху изтощените армейски кранти. Черната луна, Пъргавата мечка, Червеното листо, Гледащия назад и повечето други войни се съгласиха с него. Гледащия назад имаше сабя, която бе отнел от човек на генерал Съли в Дакота, и искаше да я изпробва срещу войниците.
В пиктограмите, които Седящия бик впоследствие нарисува за своята автобиография, той се изобрази в този ден като обут в украсени с мъниста гамаши и кожена шапка с наушници. Той бе въоръжен със зареждаща се през дулото пушка, лък и колчан и носеше своя щит с изображение на вълшебна птица.
Като яздеха надолу към лагера в колона по един, сиуксите обкръжиха пазещите стадото коне войници и започнаха да ги убиват един по един, докато рота кавалеристи не ги атакува нагоре по брега на Паудър. Сиуксите веднага се оттеглиха на бързите си мустанги, като се държаха извън обсега на пушките на противниците си, докато мършавите коне на сините куртки не започнаха да се препъват. Тогава сиуксите се обърнаха срещу преследвачите си. Водеше ги Гледащия назад, който размахваше сабята си и яздеше право напред, докато не свали един войник от коня му. После Гледащия назад обърна коня си и препусна на безопасно разстояние, като издаваше ликуващи викове за подвига си.
След няколко минути войниците стегнаха отново редиците си и атакуваха под звуците на тръбата. Още веднъж бързите мустанги на сиуксите ги отнесоха вън обсега на войнишките пушки, индианците се разпръснаха, а разбитите кавалеристи спряха. Този път сиуксите ги удариха от всички страни, като препускаха между тях и ги събаряха от конете им. Седящия бик плени един черен жребец и впоследствие отрази събитието с пиктограма за автобиографията си.
Разтревожени от нападението на индианците, орловите вождове Коул и Уокър подредиха колоните си за форсиран поход на юг по Паудър. Няколко дни сиуксите следваха войниците и ги плашеха, като се появяваха неочаквано по хребетите на хълмовете или организираха малки нападения срещу ариергарда. Седящия бик и другите вождове се присмиваха на уплахата на войниците, които все се скупчваха, озъртаха се страхливи и постоянно бързаха, бързаха да избягат от индианците.
Когато налетя голямата виелица с мокрия сняг, индианците се укриха за два дни и една сутрин чуха безпорядъчна стрелба откъм посоката на войниците. На следващия ден намериха изоставения лагер, осеян с мъртви коне. Те успяха да разберат, че конете са били покрити с кора от замръзващ дъжд и войниците са ги застреляли, понеже не могли да ги накарат да вървят по-нататък.
Тъй като много от уплашените сини куртки сега се движеха пеша, сиуксите решиха да продължат да ги преследват и така да ги подлудят от страх, че никога вече да не им хрумне да се връщат към Блак Хилс. По пътя си сиуксите хънкпапа и минеконжу започнаха да срещат малки разузнавателни групи сиукси оглала и шайени, които продължаваха да търсят колоната на Звездния вожд Конър. На тези срещи вълнението бе голямо. Само на няколко мили южно се намираше голямо шайенско село и когато пратеници събраха вождовете на отрядите на едно място, те замислиха да устроят голяма засада на войниците.
През това лято Римския нос се отдаде на много заклинателни пости, за да получи специална закрила срещу враговете си. Също като Червения облак и Седящия бик, той беше готов да се бие за страната си и решен да победи. Старият шайенски заклинател – Седящия бик, го посъветва да отиде сам до едно близко омагьосано езеро и да поживее заедно с водните духове в продължение на четири дни Римския нос лежа на сал в езерото, без храна и вода, като устоя на горещото слънце денем и на гръмотевичните бури нощем. Той се молеше на Великия заклинател и на водните духове. След като Римския нос се завърна в лагера, Белия бик му направи защитен боен накит с толкова много орлови пера, че когато яздеше, те почти допираха земята.
През септември, когато в лагера на шайените научиха за първи път, че войниците отстъпват на юг по Паудър. Римския нос помоли за правото да поведе атаката срещу сините куртки. Един или два дни по-късно войниците се бяха установили на лагер на една речна извивка с високи стръмнини и гъсти гори по двата бряга. Като решиха, че мястото е отлично за нападение, вождовете разположиха няколкостотин воини на позиции около лагера и започнаха сражение, като изпращаха за примамка малки групи индианци с цел да измъкнат войниците от подредените им в кръг фургони. Войниците обаче не се показваха навън.
Римския нос яздеше белия си мустанг и перата на бойния му накит се влачеха след него. Лицето му бе боядисано за бой. Той посъветва воините да не се бият поединично, както винаги са правили, а заедно, както правят войниците. Нареди им да образуват бойна линия в откритото пространство между реката и стръмнините. Воините се строиха с мустангите си с лице към войниците, които бяха спешени и наредени пред фургоните си. След това Римския нос разигра белия си мустанг пред фронта на воините и им каза да не мърдат, докато той изпразни пушките на войниците. После шибна коня си за галоп и като стрела полетя право към единия край на войнишката редица. Когато стигна толкова близо, че можеше да вижда ясно лицата им, той се обърна и премина бързо по цялата дължина на редицата на войниците и те стреляха по него през цялото време. На края на редицата Римския нос обърна белия мустанг и отново премина пред войниците.
„Той направи три, или може би четири пробега от единия край на редицата до другия – казва Джордж Бент, – после мустангът му бе прострелян и падна. Като видяха това, воините извикаха и атакуваха. Те нападнаха войниците по цялата линия, но никъде не успяха да пробият.“
Римския нос бе загубил коня си, но предпазните заклинания спасиха живота му. Този ден той научи някои неща и за воденето на бой срещу сините куртки. Научиха се и Червения облак, Седящия бик, Тъпия нож и другите вождове. Храбростта, броят, масираните атаки – всичко това не струва нищо, ако воините са въоръжени само с лъкове, копия, боздугани и стари пушки от времето на траперите. („Ние бяхме нападнати отвсякъде – отпред, отзад и отстрани – докладва полковник Уокър, – но, изглежда, индианците имаха съвсем малко огнестрелни оръжия.“) Войниците бяха въоръжени с модерни карабини от времето на Гражданската война, освен това имаха и гаубици.
В дните след боя, който индианците запомниха като „сражението на Римския нос“, шайените и сиуксите продължиха да тормозят и изтощават войниците. Сега сините куртки бяха боси и облечени в дрипи, а за ядене им останаха само измършавелите коне, които те изгълтваха сурови – бяха прекалено притеснени, за да палят огньове. Накрая, през Луната на съхнещата трева, към края на септември, завръщащата се колона на Звездния вожд Конър дойде на помощ на победените войници на Коул и Уокър. Всички те лагеруваха заедно около оградата на форт Конър на Паудър, докато пратеници от форт Ларами не дойдоха със заповед за оттегляне на войските (с изключение на две роти, които трябваше да останат във форт Конър).
Двете роти, които останаха през зимата във форт Конър (скоро той щеше да бъде преименуван на форт Рино), бяха галванизираните янки, които охраняваха кервана фургони на Сойърс по пътя им на запад към златоносните залежи. Генерал Конър остави на бившите войници на Конфедерацията шест гаубици, за да защитават укреплението си. Червения облак и другите вождове наблюдаваха форта от разстояние. Те знаеха, ме имат достатъчно воини, за да щурмуват укреплението, но твърде много от тях щяха да загинат под дъжда от картеч, изсипван от големите топове. Накрая те се спряха на една неразработена стратегия: да наблюдават постоянно форта и пътя за форт Ларами. Те щяха да държат войниците като затворници във форта им през цялата зима и щяха да прекъснат снабдяването им от форт Ларами.
Преди края на зимата половината нещастни галванизирани янки умряха или бяха на път да умрат от скорбут, недохранване и пневмония. Отегчени от затворническия живот, много от тях се измъкнаха и дезертираха, готови да рискуват, макар да знаеха, че индианците са наоколо.
Що се отнася до индианците, всички с изключение на малките отряди воини, необходими за наблюдение на форта, се прехвърлиха в Блак Хилс, където многобройни стада антилопи и бизони ги засищаха в топлите им вигвами. През дългите зимни вечери вождовете преразказваха събитията около нашествието на Звездния вожд Конър. Тъй като арапахите се бяха показали прекалено самоуверени и небрежни, те бяха загубили едно село, няколко души и част от голямото си стадо мустанги. Другите племена бяха загубили няколко души, но никакви коне или вигвами. Те плениха много коне и мулета, носещи клеймото на американската армия, отнеха от войниците голям брой карабини, седла, и друго снаряжение. И най-вече те придобиха увереност в способността си да прогонят войниците със сини куртки от страната си.
„Ако белите дойдат отново в страната ми, аз пак ще ги накажа“ – казваше Червения облак, но той знаеше, че ако не съумеят да се снабдят с много нови пушки като тези, които отнеха от войниците, и с достатъчно муниции за тях, индианците нямаше да могат да наказват белите в бъдеще.
Глава шеста
Войната на Червения облак
1866 г.
27 март. Президентът Джонсън упражнява правото си на вето по законопроекта за гражданските права. 1 април. Конгресът отменя ветото на президента по законопроекта за гражданските права и дава равни права на всички лица, родени в Съединените щати (с изключение на индианците). Президентът бива упълномощен да използува армията за принудително прилагане на закона. 13 юни. Четиринадесетата поправка на Конституцията на САЩ, с която негрите получават право на гражданство, е представена за ратифициране. 21 юли. Няколкостотин души умират в Лондон от холерна епидемия. 30 юли. Расови бунтове в Ню Орлиънс. Вернер фон Сименс изобретява динамото. Излизат „Престъпление и наказание“ на Достоевски и „Блокиран в снеговете“ на Уитпър.
1867 г.
9 февруари. Небраска приета в САЩ като тридесет и седми щат. 17 февруари. Първият кораб преминава през Суецкия канал. 12 март. Последните френски войски напускат Мексико. 30 март. САЩ купуват Аляска от Русия за 7 200 000 долара. 20 май. В Лондон Парламентът отхвърля законопроекта на Джон Стюарт Мил за даване право на глас на жените. 19 юни. Мексиканците екзекутират император Максимилиан. 1 юли. Канада получава статут на доминион. 27 октомври. Гарибалди напредва към Рим. 25 ноември. Комисията на Конгреса решава президентът Джонсън „да бъде обвинен в държавни престъпления и противозаконни простъпки“. Алфред Нобел изобретява динамита. Кристофър Шолс конструира първата приложима на практика пишеща машина. Иохан Щраус написва „Синия Дунав“. Карл Маркс издава първия том на „Капитала“.
Тази воина не избухна тук, на наша земя. Тази война ни навлякоха децата на Великия баща, които дойдоха;, за да вземат нашата земя, без да плащат, и които извършиха в нашата земя страшно много лоши дела. Великия баща и децата му са виновни за тези беди… Нашето желание беше да живеем тук в страната си в мир и да вършим такива дела, които да са за благоденствието и доброто на нашия народ, ала Великия баща я напълни с войници, които мислят само за нашата смърт. Някои от нашите хора, които си бяха заминали оттук за промяна, и други, които бяха отишли да ловуват на север, бяха нападнати от войниците от тази посока, а като отидоха на север, бяха нападнати от войниците от другата посока и сега, когато искат да се върнат обратно, войниците са застанали между тях и не им разрешават да си дойдат у дома. Струва ми се, че има по-добър начин от този. Когато хората стигнат до размирици, по-добре е двете страни да се съберат без оръжия, да обсъдят положението и да намерят някакъв мирен начин за оправянето му.
Синте Галешка (Петнистата Опашка) от сиуксите брюле
В края на лятото и през есента на 1865 г., когато индианците от земите край река Паудър показваха военната си сила, една комисия, на Съединените щати за сключване на договори пътуваше по горното течение на Мисури. Комисарите спираха във всяко сиукско село близо до реката, за да преговарят с вождовете, които можеха да открият. Новоназначеният губернатор на територията Дакота Нютън Едмъндс беше главната движеща сила в комисията. Друг неин член бе Дългия търговец Хенри Сибли, който три години преди това бе прогонил сиуксите сантии от щат Минесота, Едмъндс и Сибли раздаваха одеяла, меласа, бисквити и други подаръци на посещаваните от тях индианци и лесно убеждаваха домакините си да подпишат нови договори. Те изпратиха вестоносци към Блак Хилс и земите край река Паудър с покани до военните вождове да се явят и подпишат, но индианците бяха твърде заети със сраженията срещу нашествието на генерал Конър и никой не се отзова.
През пролетта на същата година Гражданската война на белите беше завършила и тънката струйка на бялата емиграция към Запада заплашваше да се превърне в потоп. Комисарите по договорите искаха право за прокарване на пътеки, пътища и железопътни линии през индианската територия.
Преди края на есента комисарите сключиха девет договора със сиуксите, включително и с брюле, хънкпапа, оглала и минеконжу, но повечето от военните вождове на тези племена бяха далеч от селищата на Мисури. Държавната власт във Вашингтон приветствува договорите като край на стълкновенията с индианците.
Говореше се, че най-сетне прерийните индианци са умиротворени, че вече няма да има нужда от скъпи кампании като похода на Конър по река Паудър, организиран за убиване на индианци. „… С разходи повече от един милион долара на човек стотици от нашите войници изгубиха живота си, много от заселниците по границите бяха изклани, а ценни имущества – унищожени.“
Губернаторът Едмъндс и другите членове на комисията много добре знаеха, че договорите са невалидни, защото нито един военен вожд не беше ги подписал. Макар че изпратиха във Вашингтон екземпляри за ратифициране от Конгреса, комисарите продължиха усилията си да убедят Червения облак и другите вождове от река Паудър да се срещнат с тях на подходящо място за допълнително подписване на договорите. Понеже Боузмън Трайъл беше главната пътна артерия от форт Ларами до Монтана, офицерите от форта бяха подложени на силен натиск да убедят Червения облак и другите военни вождове да изоставят блокадата на пътя и да се явят в Ларами колкото е възможно по-скоро.
Полковник Хенри Мейнейдиър, назначен за командир: на един от полковете галванизирани янки, се опита да убеди някои доверени хора от граничната област, като Одеялото Джим Бриджър и Жреческото теле Бекуърт, да станат посредници между него и Червения облак, но никой не искаше да отиде в земите край река Паудър толкова скоро след нашествието, с което Конър бе разгневил племената. Накрая Мейнейдиър реши да използува като пратеници петима сиукси, които прекарваха повечето от времето си около форта – Голямата уста, Големите ребра, Орловия крак, Вихрушката и Малката врана. Наричани с презрение „готованците от Ларами“, тези индиански търговци всъщност бяха хитри предприемачи. Ако бял човек искаше първокласно бизонско наметало на ниска цена или на индианец от горното течение на Тонг бяха необходими стоки от военния магазин на форта, „готованците от Ларами“ уреждаха размяната. Те щяха да играят важна роля като доставчици на муниции на индианците по време на войната на Червения облак.
Голямата уста и спътниците му бяха вече от два месеца на път и разпространяваха новината, че хубави подаръци очакват всички военни вождове, които се явят във форт Ларами и подпишат нови договори. На 16 януари 1866 г., пратениците се върнаха, придружени от две изпаднали групи сиукси брюле с предводители Стоящия лос и Пъргавата мечка. Стоящия лос каза, че хората му са загубили много мустанги по време на снежна буря и че на Рипъбликън почти няма дивеч. Петнистата опашка, водачът на брюле, щял да дойде веднага, щом дъщеря му бъде в състояние да пътува. Тя страдала от болест с кашлица. Стоящия лос и Пъргавата мечка нямаха търпение да подпишат договора и да получат дрехи и провизии за хората си.
– А какво става с Червения облак – поиска да разбере полковник Мениейдиър, – Къде са Червения облак, Мъжа, който се страхува от конете си, Тъпия нож – вождовете, които се сражаваха с войниците на Конър?
Голямата уста и другите „готованци от Ларами“ го увериха, че военните вождове скоро ще бъдат тук. Не трябва да ги караме да бързат, особено през Луната на силния студ.3232
Месец февруари (бел.прев.).
[Закрыть]
Минаха седмици и в началото на март пристигна пратеник от Петнистата опашка, който съобщи на полковник Мейнейдиър, че вождът на брюле идва да обсъди договора. Дъщерята на Петнистата опашка, Бързоногата, била много болна и той се надявал, че войнишкият доктор ще я направи отново здрава. Няколко дни по-късно Мейнейдиър научи, че Бързоногата е умряла по време на пътуването, и напусна форта, придружен от рота войници и един санитарен фургон, за да посрещне траурната процесия на сиуксите брюле. Денят беше студен, валеше лапавица, пейзажът на Уайоминг беше мрачен със скованите си в лед потоци и покритите със сняг кафяви хълмове. Мъртвото момиче беше обвито в кожа от елен, здраво свързана с ремъци и опушена от огън. Грубият покров беше окачен между любимите коне на покойната – чифт бели мустанги.
Прехвърлиха тялото на Бързоногата във фургона, отзад завързаха белите мустанги и процесията продължи към форт Ларами. Когато групата на Петнистата опашка достигна форта, полковник Мейнейдиър изведе целия гарнизон, за да отдаде военни почести на опечалените индианци.
Полковникът покани Петнистата опашка в щаба си и изрази съболезнованията си по повод загубата на дъщеря му.
Вождът отговори, че по времето, когато белите и индианците са били в мир, той многократно бил водил дъщеря си във форт Ларами, че тя обичала форта и той би искал погребалното й скеле3333
Съгласно индианския обичай телата на покойниците се поставят върху дървено скеле (бел.прев.).
[Закрыть] да бъде издигнато в гробището на поста. Полковник Мейнейдиър незабавно даде исканото разрешение. Той беше изненадан от сълзите в очите на Петнистата опашка, защото не знаеше, че индианците могат да плачат. Доста несръчно полковникът промени темата на разговора. Великия баща във Вашингтон щял да изпрати нова комисия за мир през пролетта. Той изрази надежда, че Петнистата опашка ще се установи близо до форта, за да изчака пристигането на комисията – наложително било да се направи Боузмън Роуд безопасен за пътуване. „Уведомен съм, че през следващата пролет ще има голямо движение към мините на Айдахо и Монтана“ – каза полковникът.
„Ние смятаме, че ни бяха причинени много злини – отговори Петнистата опашка – и че имаме право на компенсация за вредите от прокарването на толкова много пътища през страната ни, от прогонването и унищожаването на бизоните и дивеча. Сърцето ми тъне в тъга и не мога да говоря сега по работа. Ще почакам, за да видя съветниците, които Великия баща ще изпрати.“
На следващия ден Мейнейднър уреди на Бързоногата погребение с военни почести. Малко преди залез-слънце към гробището на форта се отправи процесията зад покрития с червен плат ковчег, поставен на оръдеен лафет. Според обичая на сиуксите брюле жените качиха ковчега върху погребалното скеле, покриха го с прясно одрана бизонска кожа и го завързаха с ремъци. Небето бе оловносиво и буреносно и с падането на здрача заваля лапавица. По дадена команда войниците се построиха с гръб към ковчега и дадоха три последователни залпа. След това всички се върнаха във форта. През нощта до скелето остана само отделение артилеристи, които запалиха голям огън от борови дървета и до сутринта стреляха с гаубиците си всеки половин час.
Четири дни по-късно Червения облак и голям отряд сиукси оглала неочаквано се появиха извън форта. Те първо спряха в лагера на Петнистата опашка. Двамата тетонски водачи още се радваха на срещата си, когато Мейнейдиър се яви с ескорт от войници, за да ги заведе в щаба си с тържествена церемония, барабанен бой и свирене на бойни тръби.
Когато Мейнейдиър съобщи на Червения облак, че новата мирна комисия няма да дойде във форт Ларами, преди да изминат няколко седмици, вождът на оглалите се ядоса. Голямата уста и другите пратеници му бяха казали, че ако се яви да подпише мирен договор, ще получи подаръци. Трябваха му пушки, барут и провизии. Мейнейдиър отговори, че може да отпусне на посетителите си оглали храна от армейските складове, но няма пълномощия да раздава пушки и барут. Тогава Червения облак поиска да узнае какво ще получа народът му от договора – те бяха подписвали договора и преди и все индианците отстъпваха пред белите. Този път белите трябва да дадат нещо на индианците.
Като си спомни, че председателят на новата комисия Тейлър се намира в Омаха, Мейнейдиър предложи Червения облак да изпрати послание до Тейлър по телеграфа. Червения облак бе настроен скептично – той не вярваше много в магията на говорещите жици. След известно отлагане той се съгласи да отиде с полковника в телеграфната служба на форта и с помощта на преводач продиктува послание за мир и дружба до намиращия се в Омаха съветник на Великия баща.
Машината изтрака отговора на комисаря Тейлър: „Великия баща във Вашингтон… иска от вас да бъдете негови приятели и приятели на белия човек. Ако сключите мирен договор, той иска да възнагради вас и народа ви в знак на приятелство. Керванът с припаси и подаръци няма да стигне до форт Ларами от река Мисури преди 1 юни, а Великия баща настоява по това време вече да е постигнато съгласие за датата, на която комисарите ще се срещнат с вас, за да се сключи договорът.“
Червения облак бе впечатлен. Харесваше му и откровеността на полковник Мейнейдиър. За подписването на договора той можеше да почака до Луната, когато тревата е поникнала. Това щеше да му даде възможност да се върне обратно на Паудър и да изпрати вестоносци до всички разпръснати отряди на сиуксите, шайените и арапахите. Индианците щяха да имат достатъчно време да съберат повече бизонски и боброви кожи, за да търгуват, когато се върнат във форт Ларами.
Като жест на добра воля Мейнейдиър отпусна на заминаващите оглали малко барут и олово и те отпътуваха в добро настроение. Мейнейдиър не бе казал нищо относно откриването на движение по Боузмън Роуд; Червения облак не бе споменал за форт Рино на река Паудър, който продължаваше да бъде в обсада. Тези въпроси можеха да почакат до свикването на съвета за сключване на договора.
Червения облак не изчака поникването на зелената трева. Той се върна във форт Ларами през май, Луната, когато мустангите линеят. Той водеше със себе и първия си помощник, Мъжа, който се страхува, и повече от хиляда оглали. Тъпия нож доведе няколко вигвама шайени, а Червеното листо пристигна с отряд сиукси брюле. Заедно с хората на Петнистата опашка и другите брюле те построиха обширен лагер край река Плат. Търговските агенции и лавките станаха център на трескава дейност. Никога Голямата уста и „готованците от Ларами“ не бяха имали толкова много работа по уреждането на сделки.
Няколко дни по-късно пристигна комисията за мирния договор и на 5 юни започнаха формалните преговори, съпроводени с обичайните дълги речи на комисарите и на индианските вождове. Неочаквано Червения облак поиска отлагане с няколко дни, за да се изчака идването на други тетони, които също искали да участвуват в разискванията. Комисарят Тейлър се съгласи да отсрочи съвета до 13 юни. По ирония на съдбата 13 юни бе денят, в който полковник Хенри Керингтън и седемстотин офицери и войници от 18-и пехотен полк достигнаха околностите на форт Ларами. Походът на полка бе започнал във форт Кърпи, Небраска, и задачата му бе да изгради поредица фортове покрай Боузмън Роуд в подготовка за очакваното през лятото голямо движение към Монтана. Макар че походът бе подготвян в продължение на седмици, никой от поканените за подписването на договора индианци не беше уведомен за тази военна окупация на земите по река Паудър.
За да избегне евентуални търкания с двете хиляди индианци, намиращи се на лагер около форт Ларами, Керингтън спря полка си на четири мили източно от военния пост. Стоящия лос, един от вождовете брюле, който беше тук още от зимата, наблюдаваше от вигвама си как войниците подредиха кервана от фургони във формата на квадрат. Той се метна на мустанга си, отиде до лагера и войнишките постове го заведоха при полковник Керингтън. Полковникът повика един от водачите си за преводач и след като изпушиха ритуалната лула, Стоящия лос запита остро:
– Къде сте тръгнали?
Керингтън отговори откровено, че води войските си към земите по Паудър, за да охранява пътя за Монтана.
– В Ларами се сключва договор със сиуксите от земите, където отивате – каза Стоящия лос. – Ако стигнете там, ще трябва да се сражавате с воините сиукси.
Керингтън заяви, че задачата му е да охранява пътя, а не да воюва със сиуксите.
– Те няма да продадат ловните си полета на белите, за да се прави път – настоя Стоящия лос. – И няма да ви дадат пътя, освен ако не ги победите.
Той побърза да поясни, че е сиукс брюле, че той и Петнистата опашка са приятели на белите, но че оглалите и минеконжуите на Червения облак ще се бият с всеки бял на север от Плат.
Преди да започне заседанието по договора на следващия ден, присъствието и намеренията на полка сини куртки бяха известни на всеки намиращ се около форт Ларами индианец. Когато на другия ден Керингтън пристигна във форта, комисарят Тейлър реши да го представи на вождовете и спокойно им съобщи това, което те вече знаеха – правителството на Съединените щати има намерение да открие път през земите им по река Паудър независимо от договора.
Хор недоволни индиански гласове заглуши първите думи на Керингтън. Когато той възобнови речта си, индианците продължиха да мърморят помежду си и да се къртят неспокойно по направените от борови дъски пейки, върху които седяха на плаца на форта. Преводачът на Керингтън тихо подсказа, че може би ще е по-добре да оставят вождовете да говорят първи.
Мъжа, който се страхува, се изкачи на подиума. С поток от думи той даде ясно да се разбере, че ако войниците навлязат в страната на сиуксите, хората му ще се сражават с тях. „След два месеца няма да ви остане дори едно копито“ – заяви той.
Дойде ред и на Червения облак. Стройната му фигура, наметната с леко одеяло и обута в мокасини, се придвижи към центъра на подиума. Разделена на път, правата му черна коса падаше чак до кръста. Под орловия нос широката му уста изразяваше решителност. Очите му святкаха, когато започна да упреква членовете на комисията в това, че се отнасят с индианците като с деца. Той ги обвини, че си играят на преговори за една страна, която се канят да завоюват със сила. „Година след година белите избутваха индианците – каза той, – докато не ги принудиха да живеят в малка територия на север от Плат, и сега последните ловни полета и домашните огнища на народа ни ще бъдат отнети. Нашите жени и деца ще гладуват, що се отнася до мен – предпочитам да умра в бой, отколкото от глад… Великия баща ни изпраща подаръци и иска нов път, но Белия вожд отива с войници да открадне пътя, преди индианците да са казали «да» или «не»!“
Докато преводачът се опитваше да преведе сиукските думи на английски, слушателите индианци станаха толкова неспокойни, че комисарят Тейлър внезапно прекъсна заседанието за деня. Червения облак премина покрай Керингтън като че той не съществуваше и продължи по плаца към лагера на оглалите. Преди да се съмне, оглалите бяха напуснали форт Дараци.
През следващите няколко седмици, докато керванът на Керингтън се движеше на север по Боузмън Роуд, индианците имаха възможност да преценят неговите размери и силата му. Двестате фургони бяха натоварени догоре с косачки, чакъл и машини за тухли, дървени врати, рамки за прозорци, брави, гвоздеи, музикални инструменти за оркестър от двадесет и пет души, люлеещи се столове, буталки, консерви и семе за посев, както и с обичайния запас от храна и бойни материали. Сините куртки явно смятаха да останат в земите по река Паудър – някои от тях водеха със себе си жените и децата си, домашни животни и прислуга. Войниците бяха въоръжени със старомодни пушки (които се зареждаха през цевта), с няколко карабини Спенсър, с пълнене от затворената част, и с четири артилерийски оръдия. За водачи те си бяха осигурили Одеялото Джим Бриджър и Жреческото теле Бекуърт, които знаеха, че индианците следят ежедневно движението на кервана по пътя край Паудър.
На 28 юни полкът стигна до форт Рино и двете роти галванизирани янки, които през зимата и пролетта станаха затворници в собственото си укрепление, бяха сменени. За гарнизон на форта Керингтън остави около една четвърт от полка си, след което продължи на север да търси място за главната си квартира. Сега стотици воини от индианските лагери по Паудър и Тонг започнаха да се събират край фланговете на военния керван.
На 13 юли колоната спря при разклонението на реките Литъл Пини и Биг Пини. Тук, в сърцето на тучните ливади, близо до покритите с борове склонове на Бигхорн, в най-добрите ловни полета на прерийните индианци, сините куртки издигнаха армейските си палатки и започнаха строителството на форт Фил Кърни.
Три дни по-късно голям отряд шайени се приближи до лагера. Две луни, Черния кон и Тъпия нож бяха между водачите, но последният се държеше настрана, защото другите вождове го смъмриха строго загдето останал във форт Ларами и подписал документа и хартията, която дава право на войниците да строят фортове и да открият пътя край река Паудър. Тъпия нож твърдеше, че се е докоснал до писалката в Ларами, за да му подарят одеяла и муниции и че не е знаел какво е написано на документа. Въпреки това останалите го упрекваха, че е подписал, след като Червения облак обърна гръб на белите, пренебрегна подаръците им и събра воините си, за да даде отпор на бледоликите.
Под закрилата на бялото знаме шайените уредиха преговори с Малкия бял вожд Керингтън. На четиридесет вождове и воини бе дадено разрешение да посетят лагера на войниците. Керингтън ги посрещна с военния оркестър, доведен чак от форт Кърни, Небраска. Музикантите приветстваха гостите си с бодри маршове. Тук бе Одеялото Джим Бриджър и индианците знаеха, че няма да могат да го измамят, но те заблудиха Малкия бял вожд да смята, че са дошли да преговарят за мир. По време на пушенето на лулата и встъпителните речи вождовете проучваха силата на войниците.
