Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Глава петнадесета
Стоящата мечка става личност

1879 г.

11 януари. В Южна Африка започва англо-зулуската война. 17 февруари. В Санкт Петербург, Русия, нихилисти правят опит да убият цар Александър. 21 октомври. Едисън демонстрира първата си лампа с нажежена жичка. Излиза книгата „Напредък и бедност“ на Хенри Джордж. Първо представление на „Куклен дом“ от Ибсен.

Вие ме избутахте на Изток в това място, а аз съм по тези земи от две хиляди години или повече… Приятели мои, ако ме махнете и от тази земя, ще ми бъде много тежко. Искам да умра на тази земя. Искам да остарея тук… Не съм искал да отстъпвам дори част от нея на Великия баща. Дори да ми даде един милион долара, аз няма да му отстъпя тази земя… Когато хората искат да заколят добитък, те го гонят дълго, докато го вкарат в едно заградено място, и тогава го колят. Така стана и с нас… Децата ми бяха унищожени, брат ми бе убит.

Стоящата мечка от понките

Войниците дойдоха до края на селото и ни накараха насила да прекосим Найобрара, точно както човек би постъпил със стадо коне, и продължиха да ни избутват, докато не стигнахме до река Плат. Те ни караха напред, сякаш сме стадо коне, и аз казах: „Ако трябва да отида, ще отида в тази страна. Нека войниците се махнат, жените ни се страхуват от тях“. И тъй стигнах Топлата земя (Индианската територия). Ние разбрахме, че земята тая не е добра и умирахме един след друг и рекохме: „Кой мъж ще се смили над нас?“ Всичките наши животни измряха. О, колко горещо беше! „Тази земя е наистина болна и ние ще измрем тук, а се надяваме, че Великия баща отново ще ни вземе обратно.“ Това казахме ние. Сто души от нас умряха там.

Белия орел от понките

През 1804 г. при устието на река Найобрара, на десния бряг на Мисури, Луис и Кларк срещнаха едно дружелюбно индианско племе, наречено понка. Тогава племето наброяваше само двеста-триста души, преживели една тежка епидемия от едра шарка, донесена белите хора. Половин век по-късно понките още бяха там, все така дружелюбни и готови да търгуват с белите мъже. Тяхното яко племе бе нараснало на около хиляда души. За разлика от повечето прерийни индианци понките отглеждаха царевица и обработваха овощни градини и понеже бяха заможни и имаха много коне, често трябваше да отблъскват нападенията на сиукските племена от север.

През 1858 г., когато правителствени чиновници пътуваха из Запада, за да установят границите на земите за различните племена, понките се отказаха част от територията си в замяна на обещанията на чиновниците, че ще гарантират закрила на тях и на собствеността им, както и постоянен дом на Найобрара. Но десет години по-късно, когато създателите на договорите преговаряха със сиуксите, вследствие на чиновническа грешка във Вашингтон земите на понките бяха включени в територията, предоставена на сиуксите (съгласно договора от 1868 г.)

Макар че племето протестира многократно до Вашингтон, правителствените чиновници не предприе ха нищо. Необуздани сиукски младежи идваха на юг, за да искат коне като данък, и заплашваха, че ще прогонят понките от земята, която сиу вече смятаха за своя. „Седемте години след този договор – казва Питър Леклер, човек от племето – бяха период, в който понките трябваше да обработват градините и царевичните си ниви като заселниците в Нова Англия – мотика в едната ръка и с пушка в другата.“

В края на краищата Конгресът призна договорните си задължения „да закриля“ понките, но вместо да им върне земите, той задели малка парична сума, „за да обезщети племето за загубите от кражби и убийства от страна на сиуксите“. По-късно, през 1876 г., след поражението на Къстър, Конгресът реши да включи понките в списъка на северните племена, които трябваше да бъдат заточени в Индианската територия. Понките, разбира се, нямаха нищо общо със сражението срещу Къстър, тъй като никога не бяха участвували във враждебни действия срещу Съединените щати и все пак някой във Вашингтон уреди Конгреса да гласува двадесет и пет хиляди долара „за изселване на понките в Индианската територия и осигуряването им с жилища там със съгласието на посоченото племе.“ За удобство пренебрегваха последното изречение, както и клаузите на договора, които забраняваха на бели лица да се заселват в територията на понките. Десет години заселниците нахлуваха в земите на понките, а душите им бяха ненаситни за богатите наносни почви, на които растеше най-хубавата индианска царевица в прериите.

Първите новини, които понките научиха във връзка с предстоящото им изселване, бяха донесени в началото на януари 1877 г. от един индиански инспектор на Съединените щати, Едуард Кембъл. „След Коледа неочаквано дойде да ни посети един бял мъж – казва вождът Белия орел. – Ние не бяхме предупреди ни за пристигането му. Той дойде внезапно. Повикай ни всички в църквата и ни съобщиха целта на посещението му.“

Белия орел разказва какво станало после:

„– Великия баща във Вашингтон казва, че трябва да се преселите и по тази причина съм дошъл – каза белият.

– Приятелю мой, ти ги съобщаваш тези неща съвсем внезапно – казах аз. – Когато Великия баща има да решава някакви въпроси с нас, той обикновено изпраща съобщение до всички нас, но ти дойде съвсем внезапно.

– Не, Великия баща казва, че трябва да отидете – каза той.

– Приятелю мой, искам да изпратиш писмо до Великия баща и ако той наистина повтори това, аз желая той да ни повика – казах аз. – И ако стане така, ще зная, че говориш истината.

– Аз ще пратя писмо до него – каза тон и после удари жицата.

Изпрати съобщение по телеграфа и то стигна съвсем скоро до Великия баща.

– Вашият Велик баща казва, че трябва да отидеш с десет от твоите вождове – каза той – да разгледате земята и след като минете през част от нея, трябва да се явите във Вашингтон Трябва да разгледате Топлата земя (Индианската територия) и ако видите там хубава земя, трябва да му кажете, а също и за всяка лоша земя там. Кажете му и за двете!

Така ние тръгнахме към Топлата земя. Стигнахме до края ми една железопътна линия и преминахме през земята на осейджите и по страната, пълна със скали. На сутринта бяхме в страната на косите и като напуснахме резервата в Канзас, стигнахме до град Арканзас Сити. И тука, след като посетихме земите на две индиански племена и видяхме почвата, осеяна със скали, и колко са ниски дърветата, аз стигнах до този град на белите. Разболяхме се на два пъти и видяхме как са хората в тази страна и видяхме тези камъни и скали и си помислихме, че тези две племена не могат да направят много за себе си. Той ни каза на следната сутрин:

– Ще отидем на река Шикаска и ще видим как е там. А аз казах:

– Приятелю кой, – видях тези земи и бях болен по време на пътешествието. Отсега нататък спирам това пътуване и няма да гледам земите, а ще отида да се срещна с Великия баща. Бързай към Великия баща! Заведи ме да видя Великия баща! Двете племена са бедни и болни и тези земи са бедни – нагледах им се…

– Не – каза той – елате да видите другите земи в Индианската територия.

– Приятелю мой – казах аз, – заведи ме, моля те, да се срещна с Великия баща. Преди ми каза, че мога да му разкажа какво съм видял, хубаво или лошо, и аз искам да го сторя.

– Не – каза той. – Не желая да те, водя да се срещаш с него. Ако приемеш част от тази земя, ще те заведа да го видиш, и ако не приемеш, няма да те водя.

– Щом няма да ме водиш при Великия баща – казах аз – заведи ме у дома, в моята страна.

– Не – каза той, – независимо от това, което казваш, аз нима да те заведа да се срещнеш с Великия баща. Той не е казал, че трябва да те връщам в твоята страна.

– Какво да правя сега? – казах аз. – Не искаш да ме заведеш при Великия баща и не искаш да ме върнеш в страната ми. Преди ми каза, че Великия баща ме е извикал, сега твърдиш, че не е. Ти не говориш правдиво. Думите ти не са верни.

– Не – каза той. – Няма да ви връщам по домовете ви; вървете пеша дотам, щом искате.

– Това натъжава сърцето ми – казах аз, – защото не познавам тази страна.

Помислихме, че ще умрем, а аз усетих, че ще заплача, но си спомних, че съм мъж. След последните си думи белият човек, който беше в лошо настроение, се качи горе. Като останахме сами с вождовете, обсъдихме какво да правим. Ние рекохме:

– Той не каза, че ще ни заведе да се срещнем с Великия баща, нито че ще ни върне в нашата страна. Не мислим, че Великия баща е наредил така.

С нас имахме един преводач и му казахме:

– Щом той няма да ни върне обратно, искаме да ни даде лист хартия (документ), за да го показваме на белите, тъй като не познаваме страната.

Преводачът се качи горе, за да види мъжа, после се върна и каза:

– Той няма да ви даде документ. Не иска да го прави за вас.

Ние отново изпратихме преводача с думите: «Искаме малко пари от тези, които Великия баща ни дължи, за да можем да се върнем вкъщи.» Когато се върна, преводачът каза:

– Той не желае да ви дава пари.“

Белия орел, Стоящата мечка, Големия лос и другите вождове на понките, изоставени в Индианската територия от инспектор Кембъл, тръгнаха обратно към къщи. Беше Луната, когато гъските се завръщат и се крият, и прериите на Канзас и Небраска бяха покрити със сняг. Тъй като индианците имаха само няколко долара, наложи се да извървят цялото разстояние – повече от петстотин мили, само с по едно одеяло и без резервни мокасини. Ако не бяха старите им приятели отоите и омахите, в резерватите на които понките спряха да си починат и да получат храна, малко от старите вождове щяха да преживеят зимното си пътешествие.

Четиридесет дни по-късно, когато пристигнаха в Найобрара, те намериха там инспектор Кембъл, дошъл преди тях.

Отново разказва Белия орел:

„Заминавайте! – каза той. – Гответе се за заминаване! Ние не искахме. Аз казах:

– Върнах се изтощен. Никой от нас не желае да замине.

– Не – каза той. – Великия баща иска да се изселите незабавно и да се преместите в Индианската територия.“

Вождовете обаче бяха единни в своята решимост да накарат правителството да спазва договорните си задължения и Кембъл реши да се върне във Вашингтон за да докладва на комисаря по индианските въпроси, Комисарят съобщи за проблема на министъра на вътрешните работи Шурц, който на свой ред го сподели с Великия воин Шърман. Шърман препоръча да се използуват войски, за да принудят понките да се изселят и, както обикновено, Големите очи Шурц, се съгласи.

През април Кембъл се върна в Найобрара и като заплаши, че ще се намеси войската, убеди 170 души от племето да тръгнат с него за Индианската територия. Никой от главните вождове не поиска да отиде Стоящата мечка протестира толкова бурно, че заповядаха да го арестуват и отведат във форт Рандъл. „Те ме завързаха, превърнаха ме в пленник и ме отведоха във форта“ – казва той. Няколко дни по-късно правителството изпрати нов агент, Хауард, за да се оправи с останалите три четвърти от племето, и Стоящата мечка бе освободен.

Белия орел, Стоящата мечка и другите вождове продължиха да настояват, че правителството няма право да ги гони от земята им. Хауард отговори, че няма нищо общо с решението на правителството. Той е изпратен да ги придружи до новите им домове. На 15 април, след четиричасов съвет, Хауард приключи разискванията, като поиска окончателен отговор:

– Ще се изселите ли доброволно, или да ви принудя?

Вождовете мълчаха, но преди да се върнат в домовете си, пристигна внезапно един млад понка и ги предупреди: „Войниците дойдоха в селището.“ Вождовете разбраха, че няма да има повече съвети. Щяха да ги принудят да изоставят родната си земя и да отидат в Индианската територия. „Войниците пристигнаха със своите пушки и щикове – казва Стоящата мечка. – Те се прицелиха в нас, а хората и децата плачеха.“

Те тръгнаха на 21 май 1877 г. „Войниците дойдоха до края на селото – казва Белия орел – и ни накараха насила да прекосим Найобрара, точно както човек би постъпил със стадо коне, и продължиха да ни избутват, докато не стигнахме до река Плат.“

Агентът Хауард методично си водеше дневник по време на това петдесетдневно пътуване. На сутринта при заминаването силна гръмотевична буря причини внезапно наводнение на Найобрара, водата събори няколко войници от конете им. Вместо да ги наблюдават как се давят, понките се гмурнаха и ги спасиха. На следващия ден умря едно дете и те трябваше да спрат в прерията за погребението му. На 23 май двучасова гръмотевична буря ги свари на открито и през деня всички се измокриха до кости. Умря второ дете, а през нощта няколко понки се разболяха. На следващия ден трябваше да преминават по брод през придошли потоци, които бяха отнесли мостовете. Времето застудя. На 26 май целият ден валя дъжд, а нямаше дърва за огън.

На 27 май повечето понки се разболяха от лошото време. Дъщерята на Стоящата мечка, Прерийното цвете, беше много болна от пневмония. На следващия ден гръмотевични бури и обилни дъждове направиха придвижването в дълбоката кал по пътя почти невъзможно.

Беше Луната, когато започва горещото време, и почти всеки ден валяха поройни дъждове. На 6 юни Прерийното цвете умря и Стоящата мечка й направи християнско погребение в гробището на Милфорд, Небраска. „Дамите от Милфорд подготвиха и украсиха тялото за погребение в стил, подобаващ на най-развитите цивилизации“ – отбелязва гордо Хауард. – „На гроба Стоящата мечка каза на хората около него, че желае да изостави индианските обичаи и да възприеме обичаите на белия човек.“

Същата вечер ураган връхлетя върху лагера на понките, разруши палатките, обърна фургоните и премята хората на стотици фута, сериозно наранявайки няколко от тях. На следващия ден умря още едно дете.

На 14 юни те стигнаха до резервата на отоите. Те съжалиха понките и им дадоха десет мустанга, за да облекчат останалата част от пътуването им. В продължение на три дни понките чакаха придошлите води да спаднат; болестите продължаваха да се разпространяват; умря първият възрастен мъж, Малката топола. Хауард накара да му направят ковчег и му направи християнско погребение близо до Блууотър, Канзас.

На 24 юни болестите се разпространиха толкова, че Хауард нае един лекар от Манхатън, Канзас, за да обслужва племето. На следващия ден две жени умряха по време на похода. Хауард се погрижи те да бъдат погребани по християнски.

Беше Луната в средата на лятото. Едно от децата на Вожда на бизоните умря и бе погребано по християнски в Бърлингтън, Канзас. Един понка на име Бизонската пътека полудя и се опита да убие вожда Белия орел, като го обвиняваше за нещастията на племето. Агентът Хауард прогони Бизонската пътека от кервана и го изпрати на север обратно в резервата в Омаха. Наказанието стана повод понките да му завиждат.

Лятната горещина и хапещите мухи ги тормозиха още една седмица. После, най-сетне на 9 юли, след ново измокряне до кости при гръмотевична буря те пристигнаха в резервата Куапау, техен нов дом, и намериха малката група понки, които бяха пристигнали преди това, да живее мизерно в палатки.

„Аз съм на мнение, че изселването на пешките от северния климат на Дакота в южния климат на Индианската територия – писа на своите началници агентът Хауард – ще се окаже грешка и сигурно след като хората прекарат тук известно време и бъдат отровени от маларията и климата, ще последва голямо увеличение на смъртността.“

Зловещото предсказание на Хауард се оказа абсолютно точно. Подобно на модоките, на не персе и северните шайени пешките измираха толкова бързо, че към края на първата година, прекарана в Индианската територия, почти една четвърт от тях бе погребана по християнски.

През пролетта на 1878 г. вашингтонските власти решиха да им предоставят нов резерват на западния бряг на Арканзас, но пропуснаха да заделят средства за прехвърлянето им. Понките изминаха пеша сто и петдесетте мили до новата си земя, но няколко седмици нямаха агент, който да им отпуска провизии или лекарства. „Земята беше добра – каза Белия орел, – но през лятото отново бяхме болни. Бяхме като отъпкана трева – и ние, и добитъка ни. След това дойде студеното време и не разбрахме колко души умряха.“

Един от умрелите бе и най-големият син на Стоящата мечка. „Накрая ми остана само един син и той беше болен. Когато умираше, той поиска да му обещая само едно. Той ме умоляваше да го пренеса, като умре, обратно в нашето старо погребално поле при Бързо течащата вода – Найобрара. Аз обещах. Когато той умря, поставихме тялото му в сандък, качихме го на фургон и се запътихме на север.“

Целият род на Стоящата мечка – шестдесет и шест понки, участвуваше в погребалната процесия, която следваше стария фургон, теглен от два мършави коня. Беше Луната на топящия се сняг, януари 1879 г. (По ирония на съдбата далеч на север шайените на Тъпия нож водеха последния си безнадежден бой за свобода при форт Робинсън.) За Стоящата мечка това бе второто зимно пътуване към дома. Той водеше хората си по пътеки далеч от поселищата и войниците и те достигнаха резервата в Омаха преди войниците да ги открият.

Междувременно Големите очи Шурц на няколко пъти се опитва да уреди чрез агентите си връщането на понките на Стоящата мечка в Индианската територия. Накрая през март той поиска от Министерството на войната да телеграфира в щаба на Трите звезди Крук в Омаха, Небраска, и да му заповяда да арестува незабавно бегълците и да ги върне в Индианската територия. В отговор Крук изпрати една рота войници в резервата в Омаха. Те арестуваха Стоящата мечка и неговите понки и ги отведоха обратно във форт Омаха, където ги поставиха под стража в очакване да бъде уредено извозването им до Индианската територия.

В продължение на повече от десетилетие Трите звезди се би с индианците, среща се с тях на съвети и дава обещания, които не можеше да изпълни. Отначало с неохота, той започна да признава възхищението си от смелостта на индианците. След капитулациите от 1877 г. той вече уважаваше бившите си врагове и им съчувствуваше. Отношението към шайените във форт Робинсън през последните няколко седмици го вбеси. „Съвсем излишна демонстрация на сила бе да се настоява, щото точно тази част от племето да се върне обратно в бившия си резерват“ – заяви без церемонии той в официалния си доклад.

Когато Крук се срещна с понките в караулното помещение на форт Омаха, той бе потресен от окаяния вид на индианците. Направи му впечатление колко просто обясни Стоящата мечка причините за връщането им на север и стоицизмът, с който приемаше обстоятелствата, върху които бе загубил контрол. „Аз мислех, че бог смята да ни остави живи – каза Стоящата мечка на Крук, – но съм се заблуждавал. Бог смята да даде страната на белите хора, а ние трябва да измрем. Това може да е за добро, това може да е за добро…“

Крук бе толкова развълнуван от това, което видя и чу, че обеща на Стоящата мечка да направи всичко, което е по силите му, за да отмени заповедта за завръщането на понките в Индианската територия. Той веднага предприе действия, с които да изпълни обещанието си. Той се срещна с издателя на вестник от Омаха Томас Тибълс, за да получи подкрепата на печата.

Докато Крук задържаше изпълнението на заповедта за завръщане на понките, Тибълс разпространи историята из града, в щата и накрая, с помощта на телеграфа, из цялата страна. Църквите в Омаха изпратиха призив до министъра Шурц, в който настояваха той да заповяда да се освободят понките, но Ма-Ха-Ич-Хон, Големите очи, не си направи труда да отговори. Тогава младият адвокат от Омаха, Джон Уебстър, предложи услугите си безплатно и скоро бе подкрепен от главния юрисконсулт на железопътната линия Юниън Пасифик, Андрю Попълтън.

Адвокатите трябваше да работят бързо, за да изградят защитата на понките – всеки ден генерал Крук можеше да получи заповед от Вашингтон да започне изселването на индианците на юг и тогава нищо не би могло да се направи за тях. Всички усилия бяха насочени към спечелване благоразположението на съдията Елмър Дънди – един суров мъж от границата, който имаше четири основни интереса в живота – добрата литература, конете, лова и раздаването на правосъдие. Случи се така, че Дънди отсъствуваше, тъй като бе на лов за мечки, и поддръжниците на понките прекараха няколко неспокойни часа, преди пратениците им да го открият и да го върнат в Омаха.

С мълчаливото съгласие на Крук съдията Дънди издаде спрямо генерала разпореждане за хабеас корпус6161
  Habeas corpus (лат.) + В англосаксонските правни системи, законодателно ограничаване на правото на властите да посягат произволно върху личната свобода на индивида (бел.прев.)


[Закрыть], като му заповяда да доведе пленените понки в съда и да докаже правото си да ги задържа. Крук се подчини на разпореждането и представи заповедта на военните власти във Вашингтон, а областният прокурор се яви от името на Съединените щати и оспори правата на понките по разпореждането, като се мотивира с това, че „индианците не са личности по смисъла на закона.“

Така на 18 април 1879 г. започна почти забравеният сега процес за граждански права на Стоящата мечка срещу Крук. Адвокатите на понките Уебстър и Попълтън твърдяха, че един индианец е също такава „личност“, като всеки бял човек и може да ползува правата и свободите, гарантирани от конституцията. Когато федералният прокурор заяви, че Стоящата мечка и хората му са подчинени на правилата и нормите, които правителството е създало за индианците от племената, Уебстър и Попълтън отговориха, че Стоящата мечка и който и да е друг индианец имат право да се отделят от племето си и да живеят под закрилата на законите на Съединените щати като всеки друг гражданин.

Връхната точка на процеса настъпи, когато на Стоящата мечка разрешиха да говори от името на народа си: „Сега съм с войниците и офицерите. Искам да се върна в стария си дом на север. Искам да спася себе си и народа си. Братя мои, струва ми се, че стоя пред огън, лумнал в прерията. Искам да грабна децата си и да бягам, за да спася живота им. Или като че стоя на брега на придошла река, където бих хванал децата си, за да побягна на някое високо място. О, братя мои, всемогъщият бог гледа отвисоко към мен, знае кой съм аз и чува думите ми. Дано всемогъщият бог изпрати върху вас добър дух, който да размишлява с вас и да ви накара да ми помогнете. Ако един бял мъж има земя и някой му я отнеме с измама, този мъж ще се опита да си я възвърне и вие няма да го упрекнете. Погледнете ме! Смилете се над мен и ми помогнете да спася живота на жените и децата си. Братя мои, една власт, на която не мога да се опра, ме притиска надолу към земята. Нуждая се от помощ. Аз свърших.“

Съдията Дънди постанови, че индианецът е „личност“ по смисъла на закона хабеас корпус, че свободният избор на местожителство е естествено, присъщо и неотменимо право на индианеца, както и на бялата раса, и че през мирно време не съществува право на гражданската и военна власт да прехвърля индианците от една част на страната в друга без тяхно съгласие, както и да ги затваря в който и да е резерват против волята им.

„Никога не съм бил призоваван да издавам решение или да участвувам в дело, което така силно да е ангажирало чувствата ми – каза той. – Понките са едни от най-миролюбивите и приятелски настроени индиански племена… Щом могат да бъдат отведени насилствено в Индианската територия и държани там пак насила, не виждам защо те да не могат да бъдат пратени и насилствено задържани в затвора в Линкълн или в Левънуърт, или в Джеферсън Сити или в което и да е друго място, където командирът на военната част по свое усмотрение посочи. Не мога да приема, че такъв произвол може да съществува в тази страна.“

Когато съдията Дънди закри заседанието, като заповяда Стоящата мечка и неговите понки да бъдат освободени, публиката в залата стана на крака и, според един вестникарски репортьор, „бе издаден такъв вик, какъвто никога не е чуван в съдебна зала“. Генерал Крук бе първият, който се приближи до Стоящата мечка, за да го поздрави.

Отначало федералният областен прокурор имаше намерение да обжалва решението, но след като проучи писмените мотиви на съдията Дънди (едно блестящо есе върху правата на човека), той не отправи жалба до Върховния съд. Правителството на Съединените щати предостави на Стоящата мечка и отряда му неколкостотин акра свободна земя близо до устието на Найобрара и те се върнаха обратно по домовете си.

Веднага щом останалите живи в Индианската територия 530 понки научиха за този изненадващ обрат на събитията, повечето от тях започнаха да се стягат да се присъединяват към близките си в Небраска. Бюрото по индианските въпроси обаче не им съчувствуваше. Чрез агентите си съобщи на вождовете на понките, че само Великия съвет във Вашингтон може да реши дали и кога племената могат да се върнат. Чиновниците и политиците (Индианският кръг) видяха в решението на съдията Дънди сериозна опасност за системата на резерватите – то щеше да заплаши малката армия предприемачи, които трупаха богатства, като доставяха лошокачествени храни, одеяла от дреб и отровно уиски на хилядите индианци, впримчени в резерватите. Ако понките получеха разрешение да напуснат новия си резерват в Индианската територия и да си заминат като свободни американски граждани, тона би сринало целия военно-политически комплекс на резерватите.