Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Автор книги: Ди Браун

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 31 страниц)

Малкото наметало съобщи, че вождовете на шайените пристигат с около петстотин воини, че са въоръжени и вероятно ще гръмнат с пушките си, за да изразят желанието си да получат мунициите, които им трябват за есенния лов на бизони. Те няма да причинят зло на никого и ако получат муниции, вероятно ще подпишат договора.

На следващия ден по обед, под лъчите на топлото есенно слънце, шайените пристигнаха в галоп. Когато преминаваха хребета на един хълм южно от седалището на съвета, те се подредиха в колона по четирима като кавалеристите на Твърдия задник. Неколцина бяха облечени в трофейни армейски мундири, останалите носеха червени наметала. Копията и сребърните им украшения блестяха на слънцето. Когато колоната застана срещу мястото на съвета, воините се престроиха с лице към намиращите се отвъд реката комисари. Един от шайените изсвири с тръба и мустангите се впуснаха напред в атака, а петстотин гласа викнаха: „Ийя! Ийя!“ Те размахваха копията си, вдигаха опънати лъкове, дадоха няколко пушечни изстрела във въздуха и преминаха през реката сред водни пръски. Предните редици пришпориха мустангите си нагоре по брега и стигнаха на няколко фута от Белите мустаци Харни, който стоеше неподвижен, за да ги посрещне. Останалите комисари се разпръснаха да дирят убежище. Като дръпнаха поводите си и спряха внезапно, вождовете и воините слязоха от конете, заобиколиха изплашените комисари и започнаха да се смеят и да се ръкуват. Те бяха демонстрирали съвсем задоволително устрема и храбростта на бойците шайени.

След завършване на встъпителните церемонии започнаха речите. Говориха Високия бик, Белия кон, Мечока и Бизонския вожд. Ние не искаме война – казаха те, но ще я приемем, ако не можем да осигурим честен мир.

Бизонския вожд помоли за последен път да им разрешат да ловуват в областите около Смоуки Хил. Шайените няма да закачат железопътната линия, обеща и след това добави разумно: „Нека заедно да владеем земята – би трябвало шайените още да ловуват, там.“

Но белите хора от съвета не вярваха в съвместното владеене на земите северно от Арканзас. На сутринта, след като кафето бе сервирано, вождовете на шайените и арапахите присъствуваха при прочитането на договора с превод от Джордж Бент. Отначало Мечока и Белия кон отказаха да подпишат, но Бент ги отведе настрана и ги убеди, че това е единственият начин да запазят властта си и да останат да живеят с племето. След подписването комисарите раздадоха подаръци, включително и муниции за лов. Съветът при Медисин Лодж завърши. Сега повечето шайени и арапахи щяха да потеглят на юг, както бяха обещали. Но имаше и други, които нямаше да отидат там. Триста или четиристотин, вече бяха тръгнали на север от Симарън, като свързваха бъдещето си с бъдеще на воини, които не искат да се предадат. Под договора липсваше името на Римския нос.

През зимата на 1867–68 г. повечето шайени и арапахи лагеруваха под Арканзас, близо, до форт Ларнид. От есенното ловуване бе останало достатъчно месо, за да преживеят студените луни, но напролет недостигът на храна стана сериозен. Високия вожд Уинкуп излизаше от време на време от форта и раздаваше оскъдните дажби, които успяваше да получи от Бюрото по индианските въпроси. Той съобщи на вождовете, че Великия съвет във Вашингтон продължава споровете около договора и не са отпуснати пари за закупуване на храна и дрехи, както бе обещано. Вождовете отговориха, че ако имат оръжие и муниции, ще могат да отидат надолу към река Ред Ривър и ще убият достатъчно бизони, за да нахранят хората си. Но Уинкуп нямаше оръжие или муниции за тях.

Докато топлите пролетни дни се удължаваха, младежите ставаха все по-неспокойни, роптаеха, защото нямаха достатъчно храна, и проклинаха неизпълнените обещания на белите хора от Медисин Лодж. На малки групи те започнаха да се отправят на север към старите си ловни полета край Смоуки Хил. Високия бик, Белия кон и Мечока отстъпиха пред настояванията на гордите воини кучета и също прекосиха Арканзас. По пътя някои от непокорните младежи нападаха отделни поселища с надежда да намерят храна и пушки.

Агентът Уинкуп дойде спешно в селото на Черния котел като умоляваше вождовете да бъдат търпеливи и да държат младежите си далеч от пътеката на войната, въпреки че Великия баща бе нарушил обещанията си към тях.

„Нашите бели братя отдръпват от нас ръката, която ни подадоха в Медисин Лодж – каза Черния котел, – но ние ще се опитаме да я задържим. Надяваме се, че Великия баща ще се смили над нас и ще ни остави да получим обещаните пушки и муниции, за да можем да отидем на лов за бизони и да опазим семействата си от глад.“

Уинкуп хранеше надежда, че оръжия и муниции могат да се получат сега, когато Великия баща изпрати един нов Звезден вожд, генерал Филип Шеридан, да командва войниците по фортовете на Канзас. Агентът уреди среща между няколко вожда, включително Черния котел и Каменното теле, и Шеридан във форт Ларнид.

Когато индианците видяха Шеридан с неговите къси крака дебел врат и дълги, размахващи се ръце, те го оприличиха на сърдита мечка. По време на съвета Уинкуп запита генерала дали може да отпусне оръжия на индианците. „Да, дайте им оръжия – изръмжа Шеридан – и ако те тръгнат на война, моите войници да ги убиват като мъже.“

Камерното теле отговори язвително: „Нека войниците ти си пуснат дълги коси, за да бъде чест за нас да ги убиваме.“

Атмосферата на съвета не бе приятелска и макар че Уинкуп успя да получи няколко старомодни пушки за тях шайените и арапахите, които останаха да ловуват под Арканзас бяха много неспокойни. Доста от техните младежи и повечето отряди на воините кучета все още бяха на север. Някои от тях нападаха и убиваха белите, където ги намираха.

Към края на август повечето от шайените на север се бяха събрали край притока Арикарий на река Рипъбликън Високия бик, Белия кон и Римския нос бяха там с около триста воини и семействата им. Няколко арапахи и сиуксите на Убиеца на поните лагеруваха наблизо. От Мечока, чийто отряд стануваше на Соломон, те научиха, че генерал Шеридан е организирал рота разузнавачи, за да издирва индианските лагери. Но индианците бяха прекалено заети със събирането на месо за зимата, за да се тревожат дали разузнавачите или войниците ще ги открият.

И тогава, един ден през Луната, когато еленът рие земята, 16 септември, група ловци сиукси от лагера на Убиеца на поните видя около петдесет бели мъже да установяват лагера си на Арикарий, на около двадесет мили от индианските лагери. Само трима или четирима от белите носеха сини куртки; останалите бяха облечени в груби граничарски униформи. Това бе специалната рота, организирана от Шеридан за търсене на индиански лагери; белите бяха известни като разузнавачите на Форсайт.

Веднага след като ловците сиукси предупредиха съплеменниците си, Убиеца на поните изпрати вестоносци в лагера на шайените с призив да нападнат заедно белите разузнавачи, нахлули в ловните им полета. Високия бик и Белия кон незабавно изпратиха вестоносци в лагерите си, като приканваха воините да приготвят военните си одежди и да се боядисат за бой. Те отидоха да се срещнат с Римския нос, който беше във вигвама си и се подлагаше на пречистващи ритуали. Няколко дни преди това, когато шайените се бяха гощавали със сиуксите, една от сиукските жени бе използувала желязна вилица при приготвянето на пържен хляб. Римския нос разбра това едва след като беше изял хляба. Докосването на метал до храната се забраняваше при пречистването. Вълшебната способност на Римския нос да избягва куршумите на белите нямаше да се прояви, докато той не завършеше ритуалите.

Вождовете на шайените приемаха тези вярвания като нещо съвсем естествено, но Високия бик каза на Римския нос да ускори ритуалите, за да възстанови своята вълшебна сила. Високия бик беше сигурен, че шайените и сиуксите заедно са в състояние да унищожат петдесет бели разузнавачи, но наблизо можеше да има отряди сини куртки. Ако това бе така, индианците скоро щяха да имат нужда от Римския нос, за да ги поведе в атаки. Римския нос им заръча да си вървят. Когато бъде готов, ще дойде и той.

Тъй като разстоянието до лагера на разузнавачите бе голямо, вождовете решиха да изчакат до сутринта за нападение. Яхнали най-добрите си бойни мустанги и въоръжени с най-хубавите си копия, лъкове и пушки, петстотин-шестстотин воини се придвижиха надолу по долината на Арикарий. Сиуксите носеха накити от орлови пера, накитите на шайените бяха от пера на врани. Те спряха недалеч от лагера на разузнавачите и вождовете издадоха строга заповед – малки отряди сами да не нападат неприятеля. Всички щяха да атакуват заедно, както ги е учил Римския нос; ще препуснат срещу разузнавачите и ще ги изтрият от лицето на земята.

Въпреки предупрежденията шест сиукси и двама шайени – съвсем млади хора, се измъкнаха преди изгрев-слънце и се, опитаха да заловят стадото коне на белите. Те нападнаха точно призори, като крещяха и размахваха наметала и одеяла, за да подплашат животните. Няколко коня бяха пленени, но така младите воини се издадоха на разузнавачите на Форсайт. Преди главната група сиукси и шайени да може да нападне незащитения лагер, разузнавачите успяха да се придвижат до един малък остров в сухото корито на Арикарий и там да се скрият между върбовия гъсталак и високата трева.

Индианците атакуваха на разгърнат фронт през покритата с лека мъгла долина – копитата на мустангите им разтърсваха земята. Когато те бяха достатъчно близо, за да виждат разузнавачите, които се оттегляха към гористия остров, един от воините шайени даде сигнал с бойна тръба. Индианците имаха намерение да прегазят лагера. Сега им се налагаше да извият по сухото речно корито. Посрещна ги залп от магазинните пушки спенсър на разузнавачите и първите редици бяха пометени; атакуващите воини се разделиха, едни – наляво, други – надясно, като по този начин преминаха от двете страни на острова.

Цялата сутрин индианците обикаляха около острова. Единствените видими цели бяха войнишките коне, които стояха във високата трева. Воините стреляха по животните, а разузнавачите използуваха труповете им за прикритие. Няколко воини атакуваха острова поединично, като слизаха от конете си и се опитваха да се промъкнат до разузнавачите през гъсталаците. Но честият пушечен огън бе прекалено силен за тях. Един шайен на име Вълчия стомах направи две конни атаки, като премина през защитния кръг на разузнавачите. Той носеше своята вълшебна кожа от пантера, която му даваше такава сила, че нито един куршум не го засегна.

Рано следобед Римския нос дойде на бойното поле и зае позиция във височините над острова. Повечето от воините спряха сражението и изчакаха да видят какво ще направи той. Високия бик и Белия кон отидоха да говорят с него, но не го помолиха да ги поведе в бой. След това един старец, Белия инат, дойде и каза: „Ето го Римския нос, човекът, от когото зависим, стои зад този хълм!“

Римския нос се разсмя. Той вече бе решил какво ще прави през този ден и знаеше, че ще умре, но се разсмя на това, което каза старият човек.

– Всички хора, които се бият там, чувствуват, че ти принадлежат – продължи Белия инат – и ще направят всичко, което поискаш от тях, а ти стоиш тук, зад този хълм.

Римския нос отиде настрана и се подготви за бой, като боядиса челото си жълто, носа – червен, а брадата – черна. След това си сложи на главата еднорогата бойна превръзка с четиридесет пера. След като се приготви, той се качи на коня си и препусна надолу към сухото речно корито, където воините в боен ред го очакваха да ги поведе в победоносна атака.

Те тръгнаха в бавен тръс, увеличиха скоростта си до галоп и след това заудряха мустангите си така безмилостно, че нищо да не е в състояние да им попречи да смажат войниците на острова. Но още веднъж мощният огън на разузнавачите на Форсайт покоси предните редици и охлади устрема на отчаяната атака. Римския нос достигна външната редица върби, когато кръстосаният огън го засегна над хълбоците и един куршум проникна в гръбначния му стълб. Индианецът падна в храсталаците и пролежа така до залез-слънце, след което успя да пропълзи до брега. Там няколко млади воини вече го търсеха. Те го отнесоха във височините, където шайенски и сиукски жени се грижеха за ранените. През нощта Римския нос почина.

За младите шайенски воини смъртта на Римския нос бе като угасването на ярка светлина в небето. Той вярваше и беше убедил и тях, че ако се сражават за страната си като Червения облак, един ден ще победят.

Нито шайените, нито сиуксите имаха желание да се бият повече, но те държаха разузнавачите на Форсайт, обсадени в гъсталаците и в пясъците цели осем дни. Белите трябваше да ядат умрелите си коне и да копаят пясъка за вода. На осмия ден, когато колона войници дойде за подкрепление, индианците бяха готови да се махнат от зловонния остров.

Белите хора раздуха значението на боя; те го нарекоха Битката при острова на Бийчър, по името на младия лейтенант Фредерик Бийчър, който бе убит там. Останалите живи се хвалеха, че са избили „стотици червенокожи“ и въпреки че индианците преброиха не повече от тридесетина мъртви, загубата на Римския нос бе неизмерима. Те винаги щяха да си спомнят сражението като Боя, при който Римския нос бе убит.

След като си починаха от обсадата, голям брой шайени започнаха да се придвижват на юг. Сега войниците ги търсеха навсякъде и единствената им надежда за оцеляване бе да отидат при близките си под Арканзас. Те смятаха Черния котел за сломен стар човек, но той беше още жив и бе вождът на южните шайени.

Естествено, те не можеха да знаят, че приличащият на сърдита мечка войнишки вожд Шеридан подготвяше зимна кампания под Арканзас. Когато паднеха снеговете на студените луни, той щеше да изпрати Къстър и неговите конни войници да унищожават селата на „дивите“ индианци, повечето от които спазваха договорните си задължения. За Шеридан всеки индианец, който се съпротивлява, когато стрелят по него, бе „дивак“.

През тази зима Черния котел установи селото си на река Уошита, на четиридесет мили източно от Антилоуп Хилс, и когато младежите започнаха да се връщат от Канзас, той им се скара за отлъчването им, но като всеопрощаващ баща ги прие обратно в отряда си. През ноември, когато дочуха за идването на войниците, Черния котел, Малкото наметало и двама арапахски вождове, пропътуваха почти сто мили надолу по долината ма Уошита до форт Коб, седалище на новата им агенция пя юг от Арканзас. Генерал Уилям Хейзън бе командир на форта и по време на лятното си посещение шайените и арапахите бяха установили, че той е дружелюбен и отзивчив.

При този спешен случай обаче Хейзън не бе толкова сърдечен. Когато Черния котел поиска да премести своите 180 вигвама близо до форт Коб за закрила, Хейзън отказа. Освен това той не разреши на шайените и арапахите да се преместят в селата на кайовите и команчите. Той увери Черния котел, че ако неговата делегация се завърне в селата си и задържи младежите там, няма да има нападения. След като раздаде на гостите си малко захар, кафе и тютюн, Хейзън го отпрати, знаейки, че вероятно никога вече няма да ги види. Той бе в течение на военните планове на Шеридан.

Разочарованите вождове пътуваха срещу студения северен вятър, който се бе обърнал във виелица, обратно към селата си, където пристигнаха през нощта на 26 ноември. Макар и изморен от дългото пътуване, Черния котел незабавно свика съвет на племенните вождове (Джордж Бент не присъствуваше: той беше завел жена си, племенницата на Черния котел, на гости във фермата на Уилям Бент в Колорадо).

Черния котел каза на племето си, че този път не бива да се оставят да бъдат изненадани както в Сенд Крийк. Вместо да чака войниците да дойдат при тях, той ще поведе делегация, за да посрещне белите и да ги убеди, че шайенското село е мирно. Снегът беше дълбок и продължаваше да вали, но веднага щом облаците се вдигнеха, те щяха да тръгнат да се срещнат с войниците.

Въпреки че си легна късно през нощта, Черния котел се събуди както винаги точно преди разсъмване. Той излезе от вигвама си и се зарадва, че небето се прояснява. Гъста мъгла покриваше долината на Уошита, но дълбокият сняг по склоновете отвъд реката се виждаше.

Изведнъж той чу женски вик, който ставаше все по-ясен: „Войници! Войници!“ По навик. Черния котел се втурна във вигвама си за пушката. Преди да излезе, той беше решил какво да прави – да събуди лагера и да помогне на всички да избягат. Не трябва да се допуска втори Сенд Крийк. Той ще посрещне войниците само на брода на Уошита и ще преговаря с тях. Като насочи пушката си към небето, той дръпна спусъка. Изстрелът събуди цялото село. Докато той даваше команда на всички да се качват на конете и да бягат, жена му развърза неговия мустанг и му го доведе.

Той се готвеше да избърза към брода, когато от мъглата се чу сигнала на войнишка тръба, последваха давани на висок глас команди и виковете на нападащите войници. От снега не се чуваше тропот на копита, само потракваха раниците и звънтяха сбруите. Прегракнали крясъци и тръби звучаха отвсякъде. (Къстър бе докарал през снеговете военния си оркестър и му бе изповядал да свири „Гери Оуен“3535
  „Гери Оуен“ – ирландска песен, изпълнявана често при церемонии в Седми кавалерийски полк на американската армия (бел.прев.)


[Закрыть] по време на атаката.)

Черния котел очакваше войниците да преминат с конете си по брода на Уошита, но те устремно изскачаха от мъглата от всичките четири посоки. Как би могъл сам да посрещне четири атакуващи колони и да говори за мир! Сенд Крийк се повтаряше. Той посегна за ръката на жена си, вдигна я зад себе си и шибна мустанга си, за да го накара да препусне в галоп. Жена му бе преживяла Сенд Крийк заедно с него. Сега като хора, измъчвани от един и същ кошмарен сън, те отново бягаха пред свирещите куршуми.

Бяха почти до брода, когато Черния котел видя атакуващите кавалеристи в тежките сини шинели и кожени шапки. Той забави мустанга си и вдигна ръка, в знак на мир. Един куршум прогори стомаха му и мустангът му се отклони от посоката си. Друг куршум го прониза в гърба и той се свлече в снега на брега на реката. Няколко куршума улучиха жена му и я свалиха до него, а мустангът избяга. Кавалеристите прецапаха брода и преминаха право върху Черния котел и жена му, като опръскаха с кал труповете им.

Заповедта на Шеридан до Къстър бе недвусмислена: „Да се придвижи на юг по посока на Антилоуп Хилс, оттам към река Уошита, предполагаемото зимно седалище на враждебните племена; да унищожи техните села и мустанги, да убие или обеси всички воини и да доведе в плен всички жени и деца“.

За минути войниците на Къстър разрушиха селото на Черния котел; за същото време те унищожиха с пушечен огън неколкостотин мустанга в ограденото за тях пасище.

Да убият или обесят всички воини означаваше да ги отделят от старците, жените и децата. А това бе твърде бавна и опасна работа за кавалеристите; те откриха, че е много по-ефикасно и безопасно да убиват безразборно. Избиха 103 шайени, само единадесет от които бяха воини. Пленени бяха 53 жени и деца.

Междувременно ехото от стрелбата се чу надолу по долината и доведе рояк арапахи от близкото им село. Те се присъединиха към шайените в ариергардното сражение. Отряд арапахи обкръжи един взвод преследвачи от деветнадесет войници под командуването на майор Джоуъл Елиът и ги уби всичките. Около обяд кайовите и команчите пристигнаха от отдалечените места надолу по реката. Когато Къстър видя увеличаващия се брой воини по близките хълмове, той събра пленниците си и без да търси липсващия майор Елиът, тръгна обратно на север във форсиран марш към временната си база при Кемп Съплай на река Канейдиън.

В Кемп Съплай генерал Шеридън с нетърпение очакваше новини за победата на Къстър. Когато му съобщиха, че кавалерийският полк се завръща, той заповяда целият гарнизон да излезе навън за тържествен парад. С триумфално гърмящ оркестър победителите маршируваха към лагера, размахвайки скалповете на Черния котел и другите мъртви „диваци“, а Шеридан публично поздрави Къстър за „храбра и достойна служба“.

В официалния си доклад за победата над „дивите касапи“ и „дивашките банди жестоки мародери“ генерал Шеридан изразява радостта си, че е изтрил от лицето на земята стария Черен котел „… едно изхабено и безполезно старо нищожество.“ След това той заявява, че преди началото на бойната операция бил обещал на Черния котел закрила, ако се яви във форта. „Той отказа – лъже Шеридан – и бе убит в сражението.“

Високия вожд Уинкуп, който в знак на протест срещу политиката на Шеридан вече си бе подал оставката, беше далеч във Филаделфия, когато научи за смъртта на Черния котел. Уинкуп отправи обвинението, че старият му приятел е бил предаден и е „срещнал смъртта си от ръцете на белите хора, на които той толкова често и с фатални за него последици се доверяваше и които триумфално съобщиха, че скалпът му е в ръцете им“. Други бели хора, които познаваха и обичаха Черния котел, също осъдиха военната политика на Шеридан, но той ги пренебрегна като „добрички и набожни църковници… помощници и подстрекатели на диваците, които безмилостно убиват мъже, жени и деца“.

Великия воин Шърман обаче подкрепи Шеридан и му заповяда да продължи да убива враждебните индианци и мустангите им, но в същото време го посъветва да настани приятелски настроените индианци в лагери, където да могат да бъдат хранени и превъзпитавани чрез културата на белия човек.

В отговор на това Шеридан и Къстър се установиха във форт Коб и оттам изпратиха вестоносци до четирите племена в областта, като ги предупредиха да се явят и сключат мир, защото в противен случай ще бъдат изловени и избити. Самият Къстър тръгна да търси дружелюбни индианци. За тази бойна операция той привлече една от най-привлекателните млади жени измежду шайенските пленнички. Тя бе включена като преводачка, макар че не знаеше английски.

Останалите живи от отряда на Черния котел започнаха да пристигат във форт Коб в края на декември. Те трябваше да дойдат пеша, защото Къстър беше избил мустангите им. Формално водач на племето сега бе Малкото наметало и когато го заведоха на среща с Шеридан, той каза на приличащия на мечка войнишки вожд, че племето му гладува. Къстър беше изгорил зимния му запас месо; те не можеха да намерят бизони по Уошита; бяха изяли всичките си кучета.

Шеридан отговори, че шайените ще бъдат хранени, ако всички се явят във форт Коб и се предадат безусловно. „Не можете да сключите мир сега и да започнете отново да убивате белите през пролетта – добави Шеридан. – Ако не желаете да сключите пълен мир, можете да се върнете обратно и ще решим всичко с бой.“

Малкото наметало знаеше, че може да даде само един отговор: „Вие ще кажете какво трябва да правим.“

Жълтата мечка от арапахите също се съгласи да доведе хората си във форт Коб. Няколко дни по-късно Тосави доведе първия отряд команчи, който се предаде. Когато го представиха на Шеридан, очите на Тосави светнаха. Той каза името си и добави две думи на развален английски: „Тосави, добър индианец.“ И тогава генерал Шеридан произнесе безсмъртните си думи:

„Единствените добри индианци, които някога съм виждал, са мъртвите.“

Лейтенант Чарлз Нордстръм, който присъствуваше, запомни думите и ги разпространяваше, докато с течение на времето те се превърнаха в американския афоризъм: „Само мъртвият индианец е добър индианец.“

През тази зима шайените, арапахите и някои команчи и кайови живяха от подаянията на белите хора във форт Коб. През пролетта на 1869 г. правителството на Съединените щати реши да събере команчите и кайовите около форт Сил, докато шайените и арапахите получиха резерват около Кемп Съплай. Някои от отрядите воини кучета бяха останали далеч на север в лагерите си на Рипъбликън; други, под командуването на Високия бик, бяха дошли на юг за прехрана и закрила.

Докато шайените се придвижваха нагоре по Уошита от форт Коб до Кемп Съплай, Малкото наметало се спречка с Високия бик и обвини него и младежите му, че са причинили голяма част от сблъскванията с войниците. Вождът на воините кучета на свой ред обвини Малкото наметало, че е слаб като Черния котел и се огъва пред белите. Високия бик заяви, че няма да се засели в границите на бедния резерват, определен за шайените под Арканзас. Шайените винаги са били свободен народ – каза той. – Какво право имат белите да им нареждат къде да живеят? Те трябва да останат свободни или да умрат.

Малкото наметало сърдито заповяда на Високия бик и неговите воини кучета да напуснат завинаги шайенския резерват. Иначе той ще се присъедини към белите и ще ги прогони. Високия бик отговори гордо, че ще поведе хората си на север и ще се присъедини към северните шайени, които заедно със сиуксите на Червения облак прогониха белите от земите край река Паудър.

И тъй, както стана и след Сенд Крийк, южните шайени се разделиха отново. Почти двеста воини кучета и семействата им се запътиха на север с Високия бик. През май, Луната, когато мустангите линеят, те се съединиха с отрядите, останали през зимата на Рипъбликън. Докато се подготвяха за дългия и опасен преход към земите край Паудър, Шеридан изпрати един кавалерийски отряд под командуването на генерал Юджийн Кар, за да ги издири и унищожи. Войниците на Кар откриха лагера на воините кучета и го нападнаха така стремително, както Къстър беше атакувал селото на Черния котел. Този път обаче група воини пожертваха живота си в една битка, докато прикриваха жените и децата си, и така успяха да ги спасят от плен.

Като се разпръснаха на малки групи, индианците се измъкнаха от преследващите ги отряди на Кар. След няколко дни Високия бик отново събра воините си и ги поведе на отмъстителен набег по Смоуки Хил. Те изтръгнаха две мили релси по омразната железопътна линия и нападаха малките поселища. Индианците убиваха така безмилостно, както войниците бяха убивали техните хора. Като си спомни, че Къстър беше взел в плен шайенски жени, Високия бик отведе две бели жени, останали живи в една ферма. И двете бяха преселнички от Германия (Мария Вайхел и Сузана Алердице) и никой от шайените не разбираше и дума от това, което те казваха. Тези бели жени създаваха неприятности, но Високия бик настояваше да ги вземат в плен и да се отнасят с тях така, както сините куртки се отнесоха с шайенските жени.

За да избягат от кавалеристите, които сега ги търсеха навсякъде, Високия бик и хората му трябваше да сменят лагерите си да се местят постоянно. Постепенно те се придвижиха на запад през Небраска в Колорадо. Настъпи юли, преди Високия бик да успее да събере отряда си в Съмит Спрингс, където се надяваше да прекоси Плат. Реката беше придошла и те трябваше да направят временен лагер. Високия бик изпрати няколко младежи, за да означат с пръчки мястото за прекосяване на водите. Това беше през Луната на зрелите череши и денят беше много горещ. Повечето шайени почиваха в сенките на вигвамите си.

Този ден разузнавачите пони на майор Франк Норт случайно откриха следите на бягащите шайени. (Тези пони бяха същите наемници, които преди четири години навлязоха в земите по река Паудър с генерал Конър и бяха прогонени оттам от воините на Червения облак.) Почти без предупреждение поните и сините куртки на генерал Кар нападнаха лагера на Високия бик. Те идваха от изток, и от запад, така че единствената посока за отстъпление на шайените бе на юг. Мустангите препускаха във всички страни, мъжете се опитваха да ги уловят, а жените и децата бягаха.

Повечето не успяха да избягат. Високия бик и около двадесет души се скриха в един дол. С тях бяха жена му и детето му и двете пленнички германки. Когато наемниците пони и войниците нападнаха лагера, дузина воини загинаха, защитавайки пътя към дола.

Високия бик взе брадвичката си и издълба дупки в склона на дола, за да може да се катери до върха му и да стреля по нападателите. Той гръмна веднъж, след това залегна и когато се изправи да стреля повторно, един куршум проби черепа му.

През следващите няколко минути поните и войниците овладяха дола. Всички шайени, с изключение на жената и детето на Високия бик, бяха убити. Стреляха и по двете германки, но едната остана жива. Белите хора казваха, че Високия бик е стрелял по белите жени, но индианците не повярваха, че той би изразходвал куршумите си толкова глупаво.

Римския нос бе мъртъв; Черния котел бе мъртъв; Високия бик бе мъртъв. Сега всички те бяха добри индианци. Като антилопите и бизоните, редиците на гордите шайени оредяваха до пълното им изчезване.