Текст книги "Погребете сърцето ми в Ундид Ний"

Глава тринадесета
Бягството на не персе

1877 г.

1 януари. Кралица Виктория е провъзгласена за императрица на Индия. 25 януари. Конгресът на САЩ приема Закон за изборните комисии, в който се предвижда повторно преброяване на гласовете на избирателите; спорът между Хейс и Тилдън остава нерешен. 12 февруари. Работниците от железниците започват стачка против намаляването на заплатите. 26 февруари. Южните демократи се срещат тайно с републиканците – представители на Хейс, и сключват Компромиса от 1877 г., съгласно който южните демократи се съгласяват да поддържат републиканците в замяна на оттеглянето на войските на Севера от Юга и слагане край на Реконструкцията5656
  Реорганизация (1867–1877 г.) на Юга след Гражданската война (бел.ред.).


[Закрыть]. 27 февруари. Изборната комисия обявява, че повторното преброяване дава предимство на Хейс. 2 март. Конгресът потвърждава избора на Хейс. 5 март. Хейс встъпва в длъжност като президент. 10 април. Президентът Хейс започва изтеглянето на северняшките войски от южните щати, с което се слага край на Реконструкцията. 15 април. Първият служебен телефон е инсталиран между Бостън и Самървил, Масачузетс. 14 юли. Обща стачка спира движението на влаковете. 20 юли. Стачната вълна се разпространява из целите Съединени щати. 21–27 юли. Войски се сражават с работниците от железниците и слагат кран на общонационалната стачка. 17 октомври. Договорът между Пенсилвания Рейлроуд и Стандарт Ойл Къмпъни засилва монопола в превоза на нефт. Декември. Едисън изобретява грамофона. Излиза „Ана Каренина“ на Толстой.

Белите разказаха само едната страна. Разказаха я, както им е угодно. Казаха много, което не е вярно. Само собствените си най-добри дела, само най-лошите дела на индианците – това разказва белият мъж.

Жълтия Вълк от не персе

Земята бе създадена с помощта на слънцето и трябва да си остане каквато е била… Страната бе създадеш без демаркационни линии и не е работа на човека да я раздели… Аз виждам белите навсякъде по страната да печелят богатства и виждам желанието им да ми дадат земи, които са негодни… Земята и аз самият мислим еднакво. Мярката на земята и мярката на телата ни е една и съща. Кажете ни, ако можете да ни кажете това, че сте изпратени от Съзидателната сила, за до говорите с нас. Може би мислите, че Създателят ви изпратил тук, да разполагате с нас, както намерите за добре? Ако смятах, че сте изпратени от Създателя, щях да съм принуден да мисля, че имате право да разполагате с мен. Не ме разбирайте криво, а ме разберете добре, като знаете как обичам земята. Никога не съм твърдял, че земята е моя, за да постъпвам с нея както си искам. С нея има право да разполага този, който е създал. Аз претендирам за правото да живея в моята страна и ви признавам привилегията да живеете във вашата.

Хейнмот Туайалакет (Вожда Джоузеф) от не персе

Когато през септември 1805 г. Луис и Кларк слязоха от Скалистите планини по време на пътешествието си западна посока, цялата изследователска група беше полугладна и болна от дизентерия – прекалено слаба, за да се защитава. Те бяха в страната на не персе5757
  Nez perces (фр.) – продупчените носове (бел.прев.)


[Закрыть], наречени така от френски трапери, които бяха забелязали, че някои от тези индианци носят черупки на носовете си. Ако искаха, не персе биха могли да сложат край на експедицията на Луис и Кларк тук, на бреговете на река Клиъруотър, и да заграбят конете й. Вместо това те посрещнаха белите американци, дадоха им храна и се грижиха за конете на изследователите в продължение на няколко месеца, докато белите пътуваха с лодки към брега на Тихия океан.

Така започна дълготрайното приятелство между не персе и белите американци. В продължение на седемдесет години племето се хвалеше, че никога не персе не е убивал бял човек. Но алчността на белите хора за земя и злато в крайна сметка разби това приятелство.

През 1855 г. губернаторът на територията Уошингтън Айзък Стивънс покани не персе на мирен съвет. Той каза, че в страната има множество бели хора и ще дойдат още повече, че той иска земята да бъде отбелязана по такъв начин, че индианците и белите хора да бъдат разделени. Ако индианците искат да живеят в мир каза той, ще бъде необходимо да имат страна, заделена за тях, и да не я напускат.

Туекакас, вожд, известен на белите мъже като Стария Джоузеф, каза на губернатора Стивънс, че никой човек не е собственик на каквато и да е част от земята и той не може да продава това, което не притежава.

Губернаторът не можеше да разбере подобно схващане. Той настоя Стария Джоузеф да подпише договора и да получи одеяла като подарък.

– Махнете оттук хартията си! – отговори вождът. – Аз няма да я докосна с ръка.

Алейла, който бе наречен от белите мъже Адвоката, подписа договора заедно с няколко други не персе, но Стария Джоузеф отведе хората си обратно по домовете им в долината Уолоуа – зелена страна с лъкатушещи реки, обширни ливади, планински гори и езеро със светлосини води. Отрядът не персе на Стария Джоузеф отглеждаше чудесни коне и добитък, живееше в хубави колиби и когато им бе необходимо нещо от белите хора, те го разменяха срещу добитъка си.

Само няколко години след подписването на първия договор правителствените чиновници се нахвърлиха отново върху не персе, като искаха още земя. Старият Джоузеф предупреди хората си да не вземат подаръци, дори и едно одеяло: „После – каза той – те ще твърдят, че са пи платили за страната.“

През 1865 г. представиха нов договор на не персе. Той отнемаше долината Уолоуа и три четвърти от останалата им земя, като им оставяше един малък резерват там, където днес е Айдахо. Стария Джоузеф отказа да присъствува на подписването на договора, но Адвоката и няколко други вождове, които никога не бяха живели в Долината на лъкатушещите води, подписаха отказа от чуждата земя. Стария Джоузеф го нарече „Договора на крадците“ и бе толкова оскърбен, че разкъса библията, която един бял мисионер му даде, за да го покръсти. Вождът заби колове по границата на земята, където живееха хората му, за да знаят белите мъже, че той продължава да претендира за долината Уолоуа.

Скоро след това Стария Джоузеф умря (1871 г.) и ръководството на отряда премина върху сина му Хенмот Туайалакет (Младия Джоузеф), който по това време бе около тридесетгодишен. Когато правителствените чиновници дойдоха, за да заповядат на не персе да напуснат долината Уолоуа и да отидат в резервата Лапуай, Младия Джоузеф отказа да ги слуша. „Нито Адвоката, нито който и да е друг вожд имат власт да продават тази земя – каза той. – Тя винаги е принадлежала на народа ми. Тя дойде безоблачна при нас от предците ни и ние ще защитаваме земята до последната капка кръв, стопляща сърцата на нашите мъже.“

Той отправи молба до Великия баща Юлисис Грант да разреши на народа му да остане там, където винаги е живял, и на 16 юни 1873 г. президентът издаде заповед на изпълнителната власт, с която закри долината Уолоуа за заселване от бели хора.

Малко след това пристигна група комисари за организирането на нова индианска агенция в долината. Един от тях спомена, че хората на Джоузеф ще могат да се възползуват от предимствата на училищата. Джоузеф отговори, че не персе не искат училищата на белите хора.

– Защо не искате училища? – запита комисарят.

– Те ще ни учат да имаме църкви – отговори Джоузеф.

– Не искате ли църкви?

– Не, не искаме църкви.

– Защо не искате църкви?

– Те ще ни учат да се караме заради бога – каза Джоузеф. – Не искаме да се учим на това. Ние можем да се караме понякога за земни неща, но никога не се караме заради бога. Не искаме да се учим на това.

Междувременно белите заселници незаконно навлязоха в долината, алчни за земята на не персе. В близките планини откриха злато. Златотърсачите крадяха конете на индианците, търговците крадяха добитъка им и го дамгосваха, за да не могат стопаните им да си поискат обратно. Белите политици пътуваха до Вашингтон, за да разказват лъжи за не персе. Те обвиняваха индианците, че са заплаха за мира и че крадат добитъка на белите заселници. Това бе точно обратно на истината, но както казваше Джоузеф, „ние нямахме приятел, който да защити нашата кауза пред Съвета на законите“.

Две години след като Великия баща окончателно бе обещал долината Уолоуа на народа на Джоузеф, той издаде нова прокламация, с която отново откри долината за заселване с бели. На не персе им дадоха „разумен срок“ за изселване в резервата Лапуай, Джоузеф нямаше намерение да се откаже от долината на дедите си, но през 1877 г. правителството изпрати Едноръкия войнишки вожд, генерал Хауард, да прочисти долината Уолоуа от всички не персе.

През четирите години, които изминаха, след като се отнесе справедливо към Кочис и значите, Оливър Оти Хауард разбра, че армията не проявява търпимост към „приятелите на индианците“. Сега той бе дошъл в северозападната територия, решен да възстанови престижа си при военните, като изпълни експедитивно и точка по точка дадената му заповед. В частни разговори той казваше на доверените си приятели, че „е голяма, грешка да се отнеме от Джоузеф и неговия отряд не персе тази долина“. Но през май 1877 г. призова Джоузеф в Лапуай за съвет, на който не персе да си определят дата за отстъпване на земите си.

Джоузеф избра Бялата птица, Огледалото, брат си Олокот и пророка на Уолоуа Тухулхулзоте да го придружат до Лапуай. Пророкът бе висок, много грозен индианец с дебел врат и с дарба да спори красноречиво. „Беглец от ада“ – така се изрази за него един бял човек. При откриването на съвета, който бе свикан една сграда срещу караулното на форт Лапуай, Джоузеф представи Тухулхулзоте като говорител на не персе от Уолоуа.

– Част от не персе предадоха земята си – каза пророкът. – Но ние не сме. Земята е част от тялото ни и ние никога не сме я отстъпвали.

– Вие знаете много добре, че правителството е заделило един резерват и че индианците трябва да отидат в него – заяви Хауард.

– Кой човек дръзва да разделя земята и да ни поставя на нея? – запита Тухулхулзоте.

– Аз съм този човек. Аз представям тук президента. – Хауард бе започнал да губи търпение. – Заповедите ми са категорични и ще бъдат изпълнени.

Пророкът продължи да дразни Едноръкия войнишки вожд и го запита как може земята да принадлежи на белите мъже, след като не персе са я наследили от дедите си.

– Ние сме дошли от земята и телата ни трябва да идат пак в нея, нашата майка – каза той.

– Не искам да оскърбявам религията ви – отговори раздразнено Хауард, – но вие трябва да говорите за практични неща. За двадесети път чувам, че земята е ваша майка и за правото на вожда, произтичащо от земята. Не ми се слуша повече за това, искам веднага да преминем към дела.

– Кой може да ми нарежда какво да правя в собствената ми страна? – отвърна дръзко Тухулхулзоте.

Спорът продължи в същия дух и Хауард почувствува, че трябва да се наложи със сила. Той заповяда да арестуват пророка и да го отведат в караулното, след което рязко заяви на Джоузеф, че не персе разполагат с тридесет дни, за да се преместят от долината Уолоуа в резервата Лапуай.

– Народът ми винаги е бил приятелски настроен към белите мъже – каза Джоузеф. – Защо бързате толкова? Аз не мога да подготвя преместването си за тридесет дни. Добитъкът ми е разпръснат и река Снейк е много пълноводна. Нека почакаме до есента, когато реката ще спадне.

– Ако вие не спазите срока само с един ден – отговори Хауард сурово, – войниците ще дойдат тук да ви закарат насила в резервата, а добитъкът и конете, които по това време са извън резервата, ще останат в ръцете на белите хора.

Джоузеф разбра, че няма избор. Да отбранява долината със своите по-малко от сто воини, бе невъзможно. Когато той и заместник-вождовете се върнаха в домовете си, войниците вече бяха там. Вождовете свикаха съвет и решиха незабавно да съберат добитъка си в прехода до Лапуай.

– Белите мъже са много и ние не можем да удържим срещу тях. Ние сме като елени. Те са като сиви мечки. Страната ни е малка. Тяхната е голяма. Ние сме доволни да оставим нещата така, както Великия дух ги е създал. Те са вечно недоволни и ще променят реките и планините, ако не ги харесват.

Още преди началото на дългия поход някои от воините започнаха да говорят за война, вместо да се оставят да ги прогонят като кучета от земята, в която се бяха родили. Освободеният от затвора Тухулхулзоте заяви, че само кръвта може да измие позора, с който Едноръкия войнишки вожд ги покрил. Джоузеф обаче продължаваше да съветва да се запази мира.

За да спазят дадения от генерал Хауард срок, трябваше да оставят повечето от добитъка си в долната, а когато стигнаха до реката Снейк, водите й кипяха от разтопените планински снегове. Като по чудо успяха да се прехвърлят без произшествие на салове от бизонска кожа, но докато бяха заети с тази задача, една група бели мъже се промъкна и открадне част от добитъка от чакащото стадо. След това индианците побързаха да накарат добитъка да преплува реката и много от животните загинаха в буйно течащите води.

По-огорчени от всякога, вождовете поискаха Джоузеф да спре похода в каньона Роки и да свика съвет. Тухулхулзоте, Бялата птица и Олокот говореха за война Джоузеф им каза, че „по-добре е да живеят в мир, отколкото да се започне война и да измрат“. Останалите го нарекоха страхливец, но той отказа да отстъпи.

Една нощ, докато стануваха в каньона, малка група воини се измъкна от лагера и когато се върна обратно, не персе вече не можеха да твърдят, че не са убивали бял човек. Като отмъщение за кражбата на добитъка им и за прогонването им от родната долина воините убиха единадесет бели.

Като много други миролюбиви индиански вождове Джоузеф бе поставен между натиска на белите мъже и яростта на своите загубили надежда хора. Той избра да остане с народа си. „Бих дал живота си казва той, – ако можех да съживя убитите от моите хора бели мъже. Аз упреквам младежите си, както упреквам и белите… Бих завел хората си в страната на бизоните (Монтана) без сражения, ако бе възможно… Ние се придвижихме до река Уайт Бърд Крийк, на шестнадесет мили, и там издигнахме лагера си, като имахме намерение да съберем добитъка си, преди да тръгнем отново, но войниците ни нападнаха и първото сражение се състоя.“

На 17 юни, макар и два пъти по-малобройни, не персе подмамиха войниците на Хауард в капан в каньона Уайт Бърд. Появиха се във фланг на нападателите, убиха една трета от тях и прогониха останалите. Десет дни по-късно Едноръкия войнишки вожд доведе големи подкрепления, за да даде ново сражение, но не персе се измъкнаха през планините. С поредица от ловки бойни действия Джоузеф надхитри преследващите го войници, наказа жестоко един преден отряд и след това бързо пое към Клиъруотър, където вождът Огледалото го очакваше с още воини. Обединени, силите на не персе наброяваха 250 воини и 450 старци, жени и деца, багажа им и две хиляди коня. При каньона Уайт Бърд те бяха пленили няколко карабини и доста муниции.

След като се оттеглиха отвъд Клиъруотър (където бащите им бяха приветствували Луис и Кларк като предтечи на бялата цивилизация), Джоузеф свика съвет на вождовете. Всички те знаеха, че никога не могат да се върнат в Долината на лъкатушещите води или да отидат в Лапуай, без да бъдат наказани. Оставаше им само един път – бягството в Канада. Седящия бик от сиуксите бе забягнал в страната на бабата и американските войници не смееха да отидат там, за да го убият. Ако не персе успеят да стигнат до Поло Трайъл и да прекосят хребета Битърруут, те ще успеят да избягат в Канада.

Понеже бяха свикнали да пресичат Битърруут, за да ловуват в Монтана, не персе бързо изпревариха претоварената с багажи армия на Хауард. На 25 юли те се движеха в колона надолу по каньона близо до устието на Лоло Крийк, когато разузнавачите им откриха войници пред тях. Сините куртки строяха на едни тясно място в прохода барикада от отсечени дървета.

Под бялото знаме Джоузеф, Огледалото и Бялата птица стигнаха на коне до барикадата, слязоха спокойни и се здрависаха с командуващия офицер, капитан Чарлз Роун. Вождовете успяха да видят, че в лагера има около двеста войници.

– Ние ще преминем край вас без бой, ако ни разрешите – каза Джоузеф на капитана, – но ще преминем край вас и без разрешение.

Роун отговори на Джоузеф, че те могат да минат, при условие че предадат оръжията си. Бялата птица заяви, че техните воини никога няма да го сторят.

Понеже знаеше, че генерал Хауард се приближава от запад, а друга значителна войскова част под командуването на полковник Джон Гибън се придвижва изток, капитан Роун реши да печели време. Той предложи нова среща на следващия ден за обсъждане условията на преминаването. Вождовете се съгласиха на това, но след още два дни безплодни пазарлъци не персе решиха, че не могат да чакат повече.

Рано сутринта на 28 юли Огледалото разположи воините в отбранителна линия между дърветата по горния склон на каньона. По същото време Джоузеф поведе несражаващите се заедно с добитъка нагоре по едно тясно и дълбоко дере. Те се изкачиха на върха на планината и бяха отдавна заобиколили барикадата в каньона, когато капитан Роун разбра какво правят не персе. Капитанът тръгна да преследва индианците, но след няколко схватки с останалите в ариергард воини на Джоузеф той реши да не се хвърля в истинско сражение и се оттегли към своята вече безполезна барикада.

Като вярваха, че са се измъкнали от Хауард, и без да знаят за приближаващата се армия на Гибън, вождовете решиха да се отправят на юг към познатата им ловна територия на река Биг Хол. Там те смятаха да дадат почивка на мустангите си и да наловят дивеч. Ако белите хора ги оставят на мира, те можеше и да не отидат в страната на Бабата, за да се присъединят към Седящия бик.

През нощта на 9 август Този, който куца (полковник Гибън), се приближи начело на смесен отряд от местни доброволци и конни пехотинци и ги замаскира на един хълм, който се извисяваше над лагера на не персе на река Биг Хол. Призори доброволците запитаха Гибън дали да вземат пленници по време на атаката. Гибън отговори, че не му трябват индиански пленници – нито мъже, нито жени. Нощният въздух бе хладен и хората се загряваха, като пиеха уиски. Когато при изгрев-слънце Гибън даде заповед за атака, няколко от хората му бяха пияни. Пехотната редица започна да стреля залпово и след това нападна вигвамите на не персе.

Петнадесетгодишният Коутоликс бе заспал, когато чу стрелбата. „Аз скочих от одеялата си, пробягах около тридесет фута, хвърлих се на лакти и продължих да пълзя. Една старица, Патсиконми, излезе от вигвама и направи същото – прегъна се на колене и лакти. Тя бе от лявата ми страна и я простреляха в гърдите. Аз чух удара на куршума. Тя ми каза: «Ти по-добре не стой тук. Аз съм ранена. Върви!» След това умря. Разбира се, аз избягах, за да се спася, и се скрих и храсталаците. Войниците сякаш стреляха отвсякъде – през вигвамите и където видеха индианци. Виних да убиват малки деца, мъжете падаха под куршумите, които валяха като дъжд.“

Друг юноша, Черния орел, беше разбуден от куршумите, които пронизваха вигвама на семейството му. В уплахата си той побягна и скочи в реката, но водата бе прекалено студена. Той излезе от водата и помогна я спасяването на конете, като ги подкара нагоре по един хълм извън полезрението на войниците.

Междувременно индианците се бяха съвзели от изненадващата атака. Докато Джоузеф ръководеше спасяването на несражаващите се, Бялата птица разгърна воините за контраатака.

Бийте! Застреляйте ги! – викаше той. – Ние можем да стреляме не по-зле от тези войници!

Наистина по стрелково майсторство не персе превъзхождаха хората на Гибън. „Тогава ние здравата объркахме тези войници – каза Жълтия вълк. – Уплашени, те побягнаха назад през реката. Те се държаха като пияни. Ние смятаме, че някои бяха убити, защото бяха пияни.“

Когато войниците се опитаха да поставят на позиции една гаубица, не персе се нахвърлиха върху оръдейния разчет, плениха оръдието и го разбиха. Един воин насочи мушката на карабината си към полковник Гибън и го превърна в Този, който куца с двата крака.

Но същото време Джоузеф придвижи лагера и докато шепа воини държаха войниците на Гибън приковани към земята зад една импровизирана барикада от дървета и камъни, не персе продължиха да бягат. Те се насочиха на юг, като се отдалечаваха от Канада, защото смятаха, че това е единственият възможен начин да се откъснат от преследвачите си. Воините бяха убили тридесет войници и ранили поне четиридесет. Но по време на безжалостната атака при изгрев-слънце загинаха осемдесет не персе, повече от две трети тях – жени и деца. Телата им бяха надупчени, главите им – разбити с токове на ботуши и приклади. „Въздухът натежа от скръб – казва Жълтия вълк. – Някои войници действуваха като побъркани.“

Ариергардът на не персе вероятно би могъл да умори от глад барикадираните войници на Гибън и да ги избие, ако генерал Хауард не беше се притекъл на помощ със свежи кавалерийски сили. Като се оттеглиха набързо, воините настигнаха Джоузеф и го предупредиха, че Едноръкия войнишки вожд отново е по дирите им.

„Ние се оттеглихме толкова бързо, колкото можахме – казва Джоузеф. – След шест дни генерал Хауард се приближи и ние го нападнахме и пленихме почти всичките му коне и мулета.“ В действителност пленените животни бяха предимно мулета, но това бяха товарни животни, които пренасяха провизиите и мунициите на Хауард. Като оставиха войниците да се препъват в тила им, индианците прекосиха прохода Таргий и на 22 август навлязоха в парка Йелоустоун.

Само пет години преди това Великия съвет във Вашингтон бе обявил областта Йелоустоун за първия национален парк на страната и през лятото на 1877 г. първите жадни за приключения американски туристи се любуваха на природните му красоти. Между тях бе и самият Велик воин Шърман, който бе пристигнал на Запад на инспекционна обиколка, за да разбере как по-малко от триста воини не персе, натоварени с жени и деца, са могли да се подиграят с цялата армия на Северозапада.

Когато Шърман научи, че бягащите индианци прекосяват Йелоустоунския парк едва ли не под носа на луксозния му лагер, той започна да издава спешни заповеди до командирите на фортовете във всички посоки, за да хвърли мрежа от войници около тези безсрамни воини. Най-близо бе Седми кавалерийски полк, който след разгрома (по вина на Къстър) при Литъл Бигхорн възстанови числеността си за една година. Седми кавалерийски потегли в югозападна посока към Йелоустоун, защото гореше от нетърпение да възвърне честта на полка, като победи всички индианци, тръгнали на бой. През първата седмица на септември разузнавачите на не персе и на Седми кавалерийски наблюдаваха колоните на противника почти всеки ден. С ловки маневри индианците се откъснаха от полка след една схватка в каньон Крийк и тръгнаха на север към Канада. Разбира се, те нямаха представа, че Великия воин Шърман е заповядал на Мечото палто Майлс да тръгне във форсиран поход от форт Кю, за да пресече пътя им.

На 23 септември, след като водиха почти всекидневни ариергардни сражения, не персе преминаха по брод река Мисури при Кау Айлънд Ландинг. През следващите три дни разузнавачите съобщиха, че никъде няма следи от войници. На двадесет и девети ловци откриха малко стадо бизони. Тъй като храната и мунициите им бяха недостатъчно, а конете – изтощени от бързото темпо, вождовете решиха да се установят на лагер в планината Веър По. На следващия ден, като им пълниха празните си стомаси с бизонско месо, те щяха да се опитат да стигнат до канадската граница с още един продължителен преход.

– Ние знаехме, че генерал Хауард е по нашите следи, но на повече от две слънца назад – казва Жълтия вълк. – Не бе трудно да запазим преднината си. На следващата сутрин обаче двама разузнавачи долетяха в галон от юг, като викаха: „Войници! Войници!“. Докато лагерът се приготвяше за бягство, друг разузнавач се появи на далечна скала и подаде сигнал с одеялото си: „Неприятелят срещу нас! Скоро атака!“.

Това бе кавалерийско нападение, водено от Мечото палто Майлс, чиито индиански разузнавачи попаднаха на следите на не персе няколко часа преди атаката. С. кавалерията яздеха тридесетина сиукски и шайенски разузнавачи, наети от сините куртки във форт Робинсън. Млади воини, обърнали гръб на народа си и облекли войнишки униформи – постъпката, която ускори смъртта на Лудия кон.

Тътенът на шестстотин галопиращи коне разтърсваше земята, но Бялата птица спокойно разположи воините си пред лагера. Докато първата вълна кавалеристи връхлиташе, воините не персе откриха смъртоносен огън. За секунди те убиха двадесет и четири войника, раниха четиридесет и двама други и спряха щурма след суматоха от падащи коне и свалени от седлата войници.

„Ние се бихме на близко разстояние – казва Вожда Джоузеф – на не повече от двадесет крачки едни от други и отблъснахме войниците към основната и линия, а мъртвите им останаха в ръцете ни. Взехме и оръжията и мунициите. През първия ден и първата нощ загубихме осемнадесет мъже и три жени.“ Между мъртвите бяха братът на Джоузеф, Олокот и твърдият стар пророк Тухулхулзоте.

Когато падна нощта, не персе се опитаха да се измъкнат на север, но Мечото палто бе оградил лагера им с плътен кордон войници. Воините прекараха нощта, като копаха окопи и очакваха ново нападение през следващия ден.

Но вместо да атакува, Мечото палто изпрати парламентьор с бяло знаме. Той призова Джоузеф да се предаде, за да спаси живота на хората си. Джоузеф изпрати отговора си – той ще помисли върху предложението и скоро ще съобщи решението си на генерал Майлс. Започваше да вали сняг и воините се надяваха, че зад завесата на някоя виелица ще могат тайно да избягат в Канада.

По-късно през деня няколко от сиукските разузнавачи на Майлс се приближиха на коне под друго бяло знаме. Джоузеф прекоси бойното поле, за да ги посрещне. „Те изразиха увереност, че генерал Майлс е искрен и наистина желае мира. Аз отидох в палатката на генерал Майлс.“

През следващите два дни Джоузеф бе пленник, задържан от Мечото палто в нарушение на примирието. Междувременно Майлс доведе артилерия и възобнови атаката, но воините устояха, а Джоузеф отказа да капитулира, докато го държат в плен. И през двата дни студеният, остър вятър навяваше много сняг по бойното поле.

На третия ден воините на Джоузеф успяха да го освободят. Те плениха един от офицерите на Майлс и заплашиха, че ще го убият, ако генералът не освободи вожда им. През същия ден обаче генерал Хауард и неговата трудно подвижна армия пристигнаха за подкрепа на Майлс и Джоузеф разбра, че неговият топящ се отряд воини е обречен. Когато Майлс изпрати парламентьори да уредят съвет на бойното поле, Джоузеф отиде да чуе условията на генерала за капитулацията. Те бяха прости и ясни: „Ако излезете и предадете оръжията си – каза Майлс, – аз ще пощадя живота ви и ще ви изпратя във вашия резерват.“

След като се върна в обсадения лагер, Джоузеф събра вождовете за последен път. Огледалото и Бялата птица искаха да се бият, ако трябва до смърт. Те се бяха сражавали в продължение на хиляда и триста мили и не можеха да се предадат сега. Джоузеф без желание се съгласи да отложи решението си. Същия следобед, в последната схватка от четиридневната обсада, куршум на някой отличен стрелец улучи Огледалото в челото и го уби моментално.

„На петия ден – казва Джоузеф – аз отидох при генерал Майлс и предадох пушката си.“ При капитулацията той произнесе една красива реч, която бе записана на английски от лейтенант Чарлз Ърскин Уд5858
  Лейтенант Уд напуска армията малко по-късно, става адвокат и пише сатирични поеми и есета. Срещите му с вожда Джоузеф и не персе оказват влияние върху по-нататъшния му живот. Той става пламенен борец за социална справедливост и защитник на онеправданите


[Закрыть] и с времето стана най-често цитираната реч на американски индианец.

Кажете на генерал Хауард, че зная сърцето му. Това, което ми беше казал преди, е в сърцето ми. Аз съм уморен от сражения. Вождовете ми са убити. Огледалото е мъртъв. Всички стари хора са мъртви. Младите са тези, които казват „да“ или „не“. Този, който водеше младежите (Олокот), е мъртъв. Студено е, а ние нямаме одеяла. Малките деца измръзнат до смърт. Някои мои хора избягаха по хълмовете и нямат нито одеяла, нито храна; никой не знае къде са – може би са умрели от студ. Искам да имам време да потърся децата си и да видя колко от тях ще мога да намеря. Може би ще ги намеря между мъртвите. Чуйте ме, вождове мои! Аз съм уморен; сърцето ми е болно и тъжно. Отсега, където е слънцето днес, нататък аз няма да се бия повече.

След залез-слънце по време на капитулацията Бялата птица и един отряд непреклонни воини пропълзяха на малки групи по доловете и тръгнаха пеш към канадската граница. На втория ден те я пресякоха, а на третия видяха конни индианци в далечината. Един от приближаващите се направи знак:

– Какви индианци сте вие?

– Не персе – отговориха те и на свой ред запитаха. – А вие какви сте?

– Сиукси – бе отговорът.

На следващия ден Седящия бик прие бегълците не персе в канадското си село.

За Вожда Джоузеф и за другите обаче нямаше да има свобода. Вместо да ги отведе в Лапуай, както им бе обещал Мечото палто Майлс, армията ги извози като добитък до форт Левънуърт, Канзас. Там, в блатистата долина, ги затвориха като военнопленници. След като стотина от тях умряха, прехвърлиха останалите в една безплодна равнина в Индианската територия. Както бе станало и с модоките, не персе се разболяваха и умираха – от малария и от скръб.

Чиновници и църковни служители ги посещаваха често, произнасяха съчувствени речи и пишеха безкрай ни доклади до различни организации. На Джоузеф му разрешиха да посети Вашингтон, където той се срещна с всички големи вождове от правителството. „Всички те твърдяха, че са мои приятели – каза той – и че за мен ще има правосъдие, но не разбирам как устите им: говорят верни неща, а пък те самите не правят нищо за народа ми… Генерал Майлс обеща, че ще се върнем в нашата собствена страна. Аз повярвах на генерал Майлс, иначе никога не бих се предал.“

Тогава той страстно призова към справедливост: „Аз слушах приказки и приказки, но нищо не се прави. Хубавите думи не траят дълго, ако не водят до дела. Думите няма да заплатят за моите мъртви. Те няма да заплатят за страната ми, погазена сега от белите мъже. Хубавите думи няма да дадат на хората ми добро здраве и няма да ги спасят от смъртта. Хубавите думи няма да дадат на хората ми дом, където да живеят в мир и да се грижат за себе си. Аз се уморих от думи, които не водят до нищо. Сърцето ми се свива, като си спомня всички хубави думи и нарушени обещания… Можете по-скоро да очаквате реките да потекат обратно, отколкото да искате от човек, роден свободен, да бъде доволен, щом го затворят и не му разрешават да отиде, където иска… Аз съм питал някого от големите бели вождове откъде са получили пласт да нареждат на индианеца да стои на едно място, докато белите хора ходят където си искат. Те не можаха да ми отговорят.