Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 45 страниц)

9.

Гавин Гайл летеше надолу покрай класни стаи и казарми и знаеше, че немалко хора ще се втурнат към прозорците да видят какво става. Всъщност днес се провеждаха първите занятия по притегляне за слабо надарени, така че той вероятно щеше да е идеалният пример за един от основните уроци, преподавани от всеки магистър.

Обикновено магистърът палеше свещ и искаше от учениците да опишат какво виждат. Това винаги му даваше изобилие от възможности да се подиграва на ошашавените деца, които неизменно казваха: „Тя гори.“ „Какво имаш предвид под «гори»?“ „Ами, ъъъ, че гори?“ Целта на урока бе да изтъкне, че всеки огън започва от нещо веществено и не оставя почти нищо веществено. Когато една свещ гори, къде се дява цялата лой? Превръща се в енергия – енергия, която ние възприемаме като светлина и топлина, – и някакви остатъци – дали малко, или много, зависи от това колко ефективно гори свещта.

Магията представляваше точно обратното. Започваше от енергия – светлина или топлина, – а изражението ѝ винаги бе физическо. Създаваш луксин. Можеш да го докоснеш, да го държиш – или да бъдеш държан от него.

На половината път надолу Гавин притегли син купол и ремъци от студената синева на небето, като добави малко зелено за гъвкавост. Куполът се разгъна с изплющяване и забави падането му. Когато стигна на няколко стъпки от земята, запрати надолу ударни вълни от подчервено, които го забавиха достатъчно, за да кацне меко на улицата. Куполът се разпадна на син прах и зелен пясък с миризма на смола, тебешир и кедър. Гавин закрачи към пристанището.

Намери я за броени минути – тя тъкмо пристигаше, нарамила раница. Беше се преоблякла, но пак в панталони. Карис носеше рокля само веднъж в годината, за Бала на лукслордовете, където това бе задължително. Освен това някак си бе успяла да си боядиса косата почти черна, за да не изпъква чак толкова в Тирея.

Разбира се, нямаше как да не изпъква с тези очи като изумрудено небе, осеяно с рубинени звездици. Карис беше зелено-червен бихром – почти полихром. Цял живот бе мразила това „почти“. Червеният ѝ обхват се простираше достатъчно навътре в подчервеното, за да може да притегля огън, но не можеше да притегля стабилен подчервен луксин. Беше се провалила на изпита. Два пъти. Нямаше значение, че е в състояние да притегли повече подчервено от болшинството подчервени или че е най-бързият притеглящ, когото Гавин бе виждал. Тя просто не беше полихром.

Но пък, от друга страна, полихромите бяха прекалено ценни, за да им позволят да влязат в Черната гвардия.

– Карис! – извика Гавин.

Тя спря и го изчака с озадачена физиономия.

– Лорд Призма – поздрави го, както винаги официална на обществени места. По всичко личеше, че още не е прочела бележката.

Той закрачи редом с нея.

– Е – каза. – Тирея значи.

– Най-отвратителното място във всичките Седем сатрапии – рече тя.

Пет години, пет велики цели, Гавин. Той си определяше цели още откакто бе станал Призма, като фокус и средство за разсейване. Седем цели за всеки седемгодишен период. И първата беше – първата винаги беше – да каже на Карис цялата истина. Истина, която можеше да погуби всичко. „Какво направих. Защо. И защо развалих годежа ни преди петнайсет години.

Заради това заслужаваш да гниеш в синия си затвор навеки, братко.“

– Важна мисия – отбеляза той.

Тя сви рамене.

– Как така важните мисии никога не ме отвеждат в Рутгар или Кървавата гора?

Той се изкиска. Рутгар бе най-цивилизованата и процъфтяваща нация в Седемте сатрапии, а като зелена притегляща Карис естествено би изпитвала силно влечение към Злачните равнини. Кървавата гора пък бе мястото, откъдето произхождаше родът ѝ, и тя не бе бродила сред червените секвои от младини.

– Тогава защо не съкратим пътешествието? Мога да те откарам дотам със скул.

– До Тирея? Тя е от другата страна на морето.

– Отивам да се справя с един цветен бяс. – „А може и да нямам още много възможности да съм близо до теб.“

Тя се намръщи.

– Напоследък сякаш има много бесове.

– Винаги изглежда така. Помниш ли миналото лято, когато имаше шестима за шест дни, а после нито един за три месеца?

– Всъщност си прав. Какъв е? – попита тя. Като повечето притеглящи, изпитваше особено възмущение, когато някой бяс бе от нейния цвят.

– Син.

– Аха. Значи предполагам, че ще тръгнеш веднага. – Карис знаеше за особената омраза, която питае Гавин към сините бесове. – Чакай малко, ще издирваш син бяс… в Тирея? – попита и се обърна да го изгледа с хипнотичните си зелени очи с червени точици.

– Ами всъщност точно край Ру. – Той прочисти гърло.

Тя се засмя. На трийсет и две имаше съвсем леки бръчици – за съжаление повече от мръщене, отколкото от усмивки, но трапчинките ѝ си бяха същите. Просто не беше справедливо. След като я познаваше от толкова години, не трябваше да е възможно хубостта ѝ да бръкне в гърдите му, да го стисне за сърцето и да му изкара дъха. Особено след като никога не би могъл да я има.

– Тирея е на хиляда левги от Ру!

– Най-много двеста. И ако престанеш да губиш от дневната светлина, за да спориш с мен, може би ще успея да стигна дотам преди мръкване.

– Гавин, това е невъзможно. Дори за теб. А и да беше възможно, не мога да искам…

– Не си искала. Аз сам изявих желание. Кажи, наистина ли би предпочела да прекараш две седмици на корвета? Днес времето е ясно, но знаеш как се надигат онези бури. Чух, че при последното ти плаване си позеленяла толкова, че би могла да притегляш от собствената си кожа.

– Гавин…

– Нали става дума за важна мисия? – попита той.

– Бялата ще те убие. Образуваш ѝ язва. Буквално.

– Аз съм Призмата. Това трябва да си има и положителните страни. И обичам да карам скул.

– Невъзможен си – предаде се тя.

– Всички си имаме по някой специален дребен талант.

10.

Кип се събуди от миризмата на портокали и дим. Все още бе горещо, вечерното слънце проникваше през листата, за да погъделичка лицето му. Някак си бе успял да стигне до една от портокаловите горички, преди да припадне. Взря се между дългите идеално прави редове дървета, оглеждайки за войници, преди да се надигне. Все още чувстваше главата си размътена, но миризмата на дим прогонваше всякакви мисли за самия него.

Тръгна към края на портокаловата горичка. Вонята се усили, а въздухът натежа. Кип зърна в далечината проблясъци на светлина. Излезе от горичката и видя как слънцето залязва зад дома на алкалдесата, най-голямата сграда в Ректън. Пред очите му то промени прекрасния си наситено червен цвят в по-тъмен и гневен. После Кип видя отново светлината – огън. Гъст дим блъвна внезапно към небето и сякаш по сигнал още дим се заиздига от десетки други места в селото. После за броени мигове се превърна в бушуващи огньове, издигащи се на десетки крачки над покривите.

Чу писъци.

В портокаловата горичка лежаха останките на стара статуя. Хората от селото я наричаха Строшения човек. По-голямата част се бе разпаднала през вековете след рухването ѝ, но главата още си стоеше почти цяла. Много отдавна някой бе издялал стъпала в пречупения врат. Главата бе достатъчно висока, за да можеш от нея да гледаш как слънцето залязва над портокаловите дървета. Това бе любимото местенце на влюбените. Кип се закатери тромаво по стъпалата.

Селото гореше. Стотици пешаци го бяха обградили в голям рехав кръг. Докато пламъците изкарваха селяните от скривалищата им, Кип видя как конниците на крал Гарадул приготвят копията. Видя и старата госпожа Делклара и шестимата ѝ синове, каменарите. Най-едрият, Микаел, я носеше на якото си рамо. Крещеше на другите, но Кип не можеше да го чуе какво казва. Братята се затичаха заедно към реката, явно с надеждата да намерят безопасност там.

Нямаше да успеят.

Когато ускориха до галоп, може би на трийсетина крачки от бягащото семейство, конниците наведоха копията.

– Залегни! – изкрещя Микаел толкова високо, че Кип го чу.

Петима от братята се хвърлиха на земята. Зало бе прекалено бавен. Едно копие го прониза в гърба и го събори. Двама от останалите бяха прободени, когато преследвачите бързо коригираха прицела си. Преследвачът на Микаел също измести копието си, но не улучи. Вместо това върхът му се заби в земята.

Конникът не пусна копието навреме и бе изхвърлен от седлото от устрема на собствената си атака.

Микаел притича до падналия войник, извади вехеворала му и с един свиреп замах почти го обезглави, въпреки слоевете ризница.

Другите ездачи обаче вече бяха спрели конете и след секунди гора от проблясваща стомана скри Микаел, брат му и майка му от погледа на Кип.

Кип имаше чувството, че ще повърне. По някакъв сигнал, който той не видя или не чу, конниците се строиха наново и препуснаха към други жертви. Кип можеше само да се радва, че са прекалено далеч, за да ги разпознае.

Пешаците, обкръжили селото, навлязоха в него.

„Мамо!“ Кип от няколко минути гледаше как селото гори, без да мисли за нищо. Майка му беше там. Трябваше да отиде при нея.

Но как щеше да влезе в селото? Дори да успееше да мине през войниците и огъня, дали майка му изобщо бе жива? Освен това хората на краля го бяха видели накъде избяга. Щяха да си мислят, че „притеглящият“, когото са видели по-рано, е единствената заплаха в целия район. Със сигурност щяха да си отварят очите за него. Всъщност можеше в същия този момент да го търсят.

Ако бе така, да стои на най-високата точка в портокаловата горичка явно не бе най-умното нещо.

В същия миг чу пукот на прекършена клонка. Можеше да е сърна. В края на краищата вечерта се спускаше. В портокаловата горичка имаше много сърни след…

На по-малко от трийсет крачки някой изруга.

Говореща сърна?

Кип се просна по корем. Не можеше да диша. Не можеше да помръдне. Щяха да го убият. Точно както бяха избили семейство Делклара. Микаел Делклара беше едър човек. Як като стар дъб. А те го бяха съсекли.

„Мърдай, Кип, просто мърдай!“ Сърцето му лумкаше бясно. Целият трепереше. Дишането му бе учестено. „По-бавно, Кип. Дишай.“ Той си пое дълбоко дъх и откъсна очи от треперещите си ръце.

Недалеч оттук имаше пещера. Веднъж Кип бе открил майка си там, след като бе изчезнала за няколко дни. Отдавна се носеха слухове за пещери на контрабандисти в района и всеки път, когато майка му останеше без ганджа и без пари, тръгваше да ги търси. Най-накрая, преди две години, беше извадила късмет и бе намерила достатъчно наркотик, за да не се върне у дома. Когато Кип я откри, не беше яла от дни. Едва не умря. След това бе чул някой да казва, че щяло да е по-добре да била умряла. По-добре за него.

Кип побягна, като се стараеше да държи разрушената статуя между себе си и мъжа, когото бе чул. Тичаше горе-долу толкова бързо, колкото би тичал Сансон, ако носеше на гръб още един Сансон. Криволичеше между правите редици дървета, като се мъчеше да пази тишина. А после чу звук, който го смрази – лай на кучета.

Окрилен от страха, Кип се втурна с всички сили. Пренебрегна болката в краката си, бодежите в гърдите. Вече се бе насочил към реката: пещерата се намираше край брега. Чу някакъв войник да крещи ругатни, може би на двеста крачки зад него, а може би и на по-малко.

– Дръж кучетата на каишките! Да не искаш да откриеш притеглящ, докато още има светлина?

Смрачаваше се бързо. Значи ето защо бе още жив. Нощем, когато мракът забулваше всички цветове, притеглящите изобщо не бяха толкова силни. А заради дима и настъпващите черни облаци небето притъмняваше по-бързо от обичайното. Ако войниците бяха пуснали кучетата, досега да са го хванали. Но при скоростта, с която падаше мракът, всеки момент можеха да решат, че е безопасно да ги пуснат.

Изведнъж Кип се озова на речния бряг. Настъпи единия си крачол и едва не падна, като в последния миг се подпря с ръка. Спря. Пещерата се намираше нагоре по течението, в посока обратна на селото, на няма и двеста крачки. Той избра два камъка, които легнаха добре в ръцете му. С пещерата, която да пази тила и фланговете му, би могъл да… Какво? Да умре бавно?

Погледна камъните в ръцете си. Камъни. Срещу войници и бойни кучета. Беше глупак. Безумец. Погледна пак камъните, после хвърли единия на отсрещния бряг, надолу по течението. Хвърли втория малко по-нататък. После грабна още два, отърка ги хубаво в тялото си и ги метна колкото можеше по-надалеч. Последният мина с трясък през клоните на една върба. Лошо хвърляне.

Нямаше време да оплаква несръчността си. Дирята от миризмата му вече бе насочена нагоре по течението – посоката, в която трябваше да върви. Оставаше му само да се надява. Беше жалък опит, но не разполагаше с нищо друго. Продължи по брега срещу течението, като се опитваше да не обръща внимание на лая на приближаващите се кучета. После нагази във водата, като внимаваше дрехите му да не се докоснат до сух камък. Стигна до един от речните завои – зад него щеше да се скрие поне от поглед.

– Пусни кучетата! – извика същият глас.

А после Кип се озова срещу входа на пещерата. Той не се виждаше от реката, закрит от паднали пред него канари. Но веднага щом излезеше от водата, Кип щеше да остави миризма за кучетата и видими мокри следи по камъните за войниците. Не можеше да излезе. Не още. Вдигна очи към черните облаци.

„Не стойте така. Дайте ми малко дъжд!“

– Какво им става? – попита войникът зад него.

– Те са бойни кучета, сър, не следотърсачи. Дори не съм сигурен дали са надушили дирята на притеглящия, или други дири.

Кип измина още стотина крачки нагоре по течението, до мястото, където завоят свършваше и едно дърво бе паднало напряко на брега, потопено отчасти в реката. То нямаше да му помогне с нищо за миризмата, но поне щеше да скрие капещата от него вода. Изкатери се по брега, после спря. Ако тръгнеше пак по течението, щеше да се приближи до търсещите го мъже. Но думите на войника за други дири бе разпалил малка, макар и отчаяна надежда в сърцето му. Други дири може би означаваше други пресни дири. И ако не бяха кучетата, пещерата щеше да е най-безопасното място, където да прекара нощта.

Преглътна заседналата в гърлото му буца и сви надолу по течението, към пещерата. Стори му се, че усети хладно боцкане по кожата си. Дъжд? Вдигна поглед към черните облаци, но сигурно си въобразяваше. Скоро се озова над входа на пещерата.

Почти точно под него стояха двама войници. На отсрещния бряг имаше още двама. И по едно бойно куче от двете страни на реката. Главите им щяха да стигнат поне до рамото на Кип. И двете бяха облечени в кожени елеци с капси – нещо като конска броня, само че без седлото. Кип се просна на земята.

– Сър, разрешете да доложа – каза единият мъж и след като явно получи разрешение, продължи: – Притеглящият е дошъл право до реката, после е тръгнал срещу течението, след което е влязъл във водата. Явно знае, че го преследваме. Мисля, че е обърнал и е тръгнал надолу.

– Тоест към нас? – попита командирът.

– Сигурно е чул кучетата.

Това подсети Кип за още нещо: кучетата можеха да надушват миризма и по вятъра. Не само по земята. Гърлото му се сви. И през ум не му бе минало за вятъра. Той духаше от югозапад. Пътят му го бе отвел първо на изток, а после и на север, когато реката зави – идеалната посока. Ако бе поел надолу по течението, към селото, кучетата щяха да го надушат моментално. Замислеше ли се малко, командирът без съмнение също щеше да го осъзнае.

– Скоро ще завали. Може би ще имаме само една възможност. – Командирът млъкна за миг. – Дай да побързаме. – Подсвирна на мъжете на отсрещния бряг и им даде знак да се отправят надолу по течението. Те тръгнаха с подтичване.

Сърцето на Кип отново започна да бие. Той се плъзна надолу по брега до две големи канари. Между тях имаше тясна пролука. Изглеждаше сякаш е само около четири крачки дълбока, но Кип знаеше, че после свива рязко. Изобщо не би я открил онзи път, ако не беше лютият, гадно сладникав мирис на ганджа, който се носеше отвътре. Само Оролам знаеше как я е открила майка му.

Дори сега, когато знаеше входа, Кип почти нямаше куража да се промуши между тези канари. Само че нещо не беше наред. Там вътре не изглеждаше толкова тъмно, колкото би трябвало. Отвън вече бе нощ, а и Кип затулваше отвора, така че в пещерата явно вече имаше някой и този някой носеше фенер.

Кип замръзна отново, докато не чу как лаят на бойните кучета се промени. Бяха намерили камъните, хвърлени от него през реката. Това означаваше, че е само въпрос на време да разкрият измамата му. Мракът и теснотията бяха задушаващи. Трябваше да се движи, в едната или в другата посока.

Пристъпи в кухината на контрабандистката пещера. Вътре имаше двама души, седяха до запален фенер.

Сансон и майката на Кип.

И двамата бяха облени в кръв.

11.

Кип не се сдържа и извика. Майка му седеше облегната на стената на пещерата, синята ѝ рокля бе обагрена в черно и червено от засъхнала и прясна кръв. Тъмната ѝ коса бе сплъстена, по-тъмна от нормалното, просмукана с кръв. Дясната половина на лицето ѝ бе неопетнена, съвършена. Всичката кръв бликаше от лявата страна, стичаше се по косата като по фитили и оцапваше роклята ѝ. Сансон седеше до нея със затворени очи, отметнал глава, а дрехите му бяха почти толкова окървавени като нейните.

Очите на майка му трепнаха и се отвориха. Отстрани на главата ѝ имаше голяма вдлъбнатина. Милостиви Оролам, черепът ѝ бе строшен. Тя се взира в него няколко мига, преди да го забележи. Очите ѝ изглеждаха ужасно: зеницата на лявото бе разширена, а на дясното – мъничка като точица. И двете бяха силно кървясали.

– Кип – промълви тя. – Никога не съм мислила, че толкова ще се радвам да те видя.

– И аз те обичам, мамо – отвърна той, като се мъчеше да говори небрежно.

– Вината е моя – каза тя. Очите ѝ трепнаха и се затвориха.

Сърцето на Кип спря да бие. Мъртва ли беше? До днес не беше виждал никого да умира. Оролам, та това бе майка му! Той погледна Сансон, който въпреки многото кръв по дрехите си изглеждаше здрав.

– Опитах се, Кип. Алкалдесата не щя да ме изслуша. Казах ѝ, че…

– Дори собственото му семейство не му повярва – обади се майката на Кип, все така със затворени очи. – Даже когато войниците прегазиха с конете си майка му и изкормиха брат му, Адан Марта стоеше и викаше, че нашият сатрап никога не би постъпил така със собствения си народ. Само Сансон побягна. Кой да си помиели, че точно той ще се окаже умният в семейството?

– Мамо! Стига! – Гласът на Кип прозвуча хленчещо, детински.

– Ти обаче се върна, нали, Сансон? Опита се да ме спасиш, за разлика от собствения ми син. Жалко, че той не се опита да ми помогне, както ти се опита да помогнеш на семейството си. Тогава можеше да имам шанс.

Думите ѝ докоснаха някакъв дълбок кладенец от ярост. Мощна, но неконтролируема. Кип я потисна, потисна и сълзите си.

– Мамо. Престани. Ти умираш.

– Сансон казва, че сега си притеглящ. Забавно – рече тя с горчивина. – Цял живот си бил нищо, а се научаваш да притегляш именно днес. Твърде късно за всички ни. – Вдиша дълбоко, с усилие, отвори очи и впери поглед в Кип, макар че ѝ бе нужно малко време да го фокусира. – Убий го, Кип. Убий онзи копелдак. – И вдигна от земята до себе си дълга филигранна кутия от палисандър. Кип никога не я бе виждал.

Кип взе кутията и я отвори. В нея имаше кинжал от някакъв странен материал, бял като слонова кост, с черна нишка, виеща се през средата му към върха, и никаква друга украса освен седем диаманта, инкрустирани в самото острие. Бе най-красивата вещ, която бе виждал, но не му пукаше. Нямаше представа колко струва оръжието, но само кутията би могла да плати запоите и ганджата на майка му за цял месец.

– Мамо, какво е това?

– А пък аз си мислех, че Сансон е тъпият – рече тя сурово и присмехулно. Умираше и я беше страх. – Забий го в черното му сърце. Накарай онова копеле да страда. Накарай го да си плати.

– Мамо, какви ги приказваш? – попита отчаяно Кип. „Аз да убия крал Гарадул?“

Тя се засмя и от движението по главата ѝ потече прясна кръв.

– Ти си глупаво, глупаво момче, Кип. Но може би един тъп меч ще се справи там, където не биха допуснали остър. – Главата ѝ се люшна. Ставаше ѝ трудно да диша. Тя клюмна и Кип си помисли, че е мъртва, но после очите ѝ се отвориха отново и само едното се фокусира и го прикова. Ноктите ѝ се впиха болезнено в ръката му.

– Върви, върви да се изучиш за притеглящ, върви в… – Изглежда, търсеше думата „Хромария“, но не можеше да я намери. Усети се и на лицето ѝ се изписа гняв и страх. Значи наистина умираше. – Научи каквото е нужно, но не ме забравяй. Не забравяй този момент. Не слушай какво ти разправя, чуваш ли? Той е лъжец. Няма да ме провалиш в това, Кип. Изучи се и после го убий, разбра ли?

– Да, мамо. – Тя говореше така, сякаш познаваше крал Гарадул. Как би могла да го познава?

– Кип, ако някога си ме обичал, отмъсти за мен. Закълни се в безполезната си душа! Закълни се или Оролам ми е свидетел, духът ми ще те преследва. Няма да… позволя… – Тя загуби нишката на мисълта си.

Кип се обърна към Сансон и той му отвърна с мълчалив поглед, в който се четеше ужас. Ноктите на майка му се впиха още по-дълбоко. Виждащото ѝ око сякаш почти гореше, настояваше за неговото внимание, за неговото обещание. Той каза:

– Ще отмъстя за теб, мамо, кълна се в душата си.

Нещо като покой се разля по лицето ѝ и смекчи твърдите ѝ черти. Тя се засмя тихичко, доволно и малко жестоко – а после смехът ѝ секна. Ръката ѝ пусна Кип и се свлече на пода, оставяйки кървави дири.

– Няма да те разочаровам, мамо. Ще отида право…

„Тя е мъртва.“

Кип се взря в нея вцепенен, необяснимо безчувствен. Склопи ужасните ѝ кървясали очи. После попита:

– Как си?

– Ъ? – рече Сансон. – Мен ли питаш?

Кип се втренчи в него.

– Не, умнико, говоря на мъртвата.

Беше жестоко и необмислено. Очите на Сансон се наляха със сълзи.

– Съжалявам, Кип. Опитах се да я измъкна. Но закъснях. – Беше на ръба да се разреве. Кип осъзна, че се държи като гадняр.

– Не, Сансон. Не, аз съжалявам. Не говори така. Вината не е твоя. Слушай ме. Трябва да действаме веднага, не да мислим. Намираме се в опасност. Ранен ли си?

Очите на Сансон се избистриха, брадичката му се вдигна и той погледна Кип.

– Не, тази кръв не е… Добре съм.

– Тогава трябва да тръгваме веднага, докато е тъмно и вали. Те имат кучета. Могат да ни проследят. Това е единственият ни шанс.

– Но, Кип, къде ще отидем? – Странно. Ей така, изведнъж, Кип се бе оказал водачът. Дали бе намерил някакъв нов извор на сила, или просто Сансон бе толкова слаб? „Не, дори не си го помисляй, Кип. Той ти вярва. Това не е ли достатъчно?

Ами ако не заслужавам доверие?“

– Аз ще стана притеглящ – рече Кип. – Предполагам. Така че трябва да стигнем до морето. В Гаристън сигурно ще успеем да намерим кораб за Хромария.

Очите на Сансон се разшириха. Явно си мислеше за онова, което майката на Кип го бе заклела да направи, но каза само:

– Как ще смигнем до Гаристън?

– Първо ще плаваме по реката. – В този миг Кип осъзна, че е загубил кесията, дадена му от майстор Данавис. Изобщо не бе разбрал кога е станало. Така че дори да стигнеха дотам, нямаше да могат да си платят пътуването до Хромария.

– Кип, войниците се бяха наредили в кръг около цялото село. Ако още са там, ще ни се наложи да минем през редиците им два пъти. А и селото още гори. Реката може да е блокирана.

Сансон беше прав и по някаква причина това изведнъж вбеси Кип. Той потисна гнева си. Вината не бе на Сансон. Усети парене в очите си. Всичко бе толкова безнадеждно. Замига трескаво.

– Знам, че е глупаво, Сансон. – Не можеше да погледне приятеля си в очите. – Но нямам никакви други идеи. А ти?

Сансон помълча известно време.

– Видях по брега сухи клони, които могат да свършат работа – рече накрая и Кип разбра, че това е неговият начин да каже, че му вярва.

– Тогава да вървим.

– Кип, не искаш ли да… знам ли, да се сбогуваш? – Сансон кимна към майка му.

Кип преглътна и стисна кутията с ножа още по-силно. Какво можеше да каже? Съжалявам, че бях неудачник, разочарование? Че те обичах, макар ти никога да не си ме обичала?

– Не – каза той. – Да вървим.