Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 45 страниц)

– Моля?

– Тя твърди, че Кип е негово копеле.

Лив се засмя, толкова абсурдно беше това. Но лицето на Аглая показваше, че не се шегува.

– Какво?! – възкликна Лив.

– Тя му пише, че умирала и искала Гавин да се запознае със сина си Кип. Не знам дали това е първият им контакт, или не. Но тя не моли за нищо, нито пък го заплашва. Кип е на подходящата възраст, а Гавин имаше сини очи, преди да стане Призма. Останалото е несигурно, но писмото е написано така, сякаш е истина. Сякаш Гавин я познава. – Аглая се усмихна. – Лив, ще ти дам възможност за по-добър живот и надявам се, не е нужно да споменавам, че мога да го направя много по-лош, ако пожелая. При изпитанието си ти показа способности на надвиолетова и гранична жълта. По очевидни причини спонсорът ти предпочете да не те обучава като бихром.

Да, Лив отлично го знаеше. От един бихром се очакваше да поддържа определен стил на живот, иначе това се отразяваше зле на спонсора и на страната му. А жълтото се притегляше толкова трудно, че малцина от обучаваните за жълти минаваха последния изпит. Така че спонсорирането на жълт бихром бе голяма инвестиция с малък шанс за възвръщаемост. Спонсорът на Лив се бе престорил, че тя не е бихром, за да си спести пари. Не беше честно, но нямаше кой да се застъпи за тирейците.

– Ето каква е задачата ти, момиче. Нагласила съм нещата така, че твоят клас да е следващият, на който Призмата ще изнесе урок. Сближи се с него…

– Искаш да шпионирам Призмата? – попита Лив. Самата идея за това бе почти… светотатствена.

– Разбира се. Той може да поиска от теб информация за сина си и тази жена, Лина. Възползвай се от този шанс. Стани незаменима за него. Стани негова любовница. Направи каквото е нужно…

– Какво? Та той е два пъти по-стар от мен!

– И това би било ужасно… ако ти беше на четирийсет. Но не си. Тук не говорим за някой стар и немощен. Кажи ми честно, вече си си мечтала как ти разкъсва дрехите, нали?

– Не, в никакъв случай! – Всъщност само му се бе възхищавала. Всяко момиче му се възхищаваше. Но за Лив това бе нещо съвсем абстрактно.

– Ох, каква си ми светица. Или пък лъжкиня. Гарантирам ти, че всяка друга топлокръвна жена в Хромария си е мечтала за това. Няма значение. Сега вече ще помислиш по въпроса.

– Искаш да го съблазня?

– Това е най-лесният начин да попаднеш в стаята на един мъж, докато спи. А ако се събуди, докато му ровичкаш из писмата, можеш да се престориш на ревнива и да кажеш, че търсиш писма от друга любовница. Истината е, че не ни интересува как ще се сближиш с него, но да бъдем честни: какво можеш да предложиш ти на Призмата? Остроумни разговори? Прозрения? Едва ли. От друга страна, си хубавичка като за тирейка. Млада си, не много умна, необразована, без власт, не си учена, поетеса или певица. Ако можеш да се сближиш с него по друг начин, страхотно. Аз просто преценявам шансовете.

Това беше най-унизителният начин да ти кажат, че си красива, който Лив бе чувала.

– И през ум да не ти минава. Няма да бъда твоя курва.

– Благочестието ти е трогателно, но аз не искам от теб да курварстваш, нали? Виждала си го. Той е красавец. Така че получаваш малко допълнителни облаги. Можеш да му се наслаждаваш, да караш всички жени да ти завиждат, да получиш всичко, което ти предлагаме…

– Не искам нищо повече от вас.

– Трябваше да мислиш, преди да подпишеш договора си. Но това вече е минало. Лив, ако успееш да си уредиш дори една среща насаме с Гавин Гайл, ще се погрижим да станеш бихром. Сближи се с него и ще те възнаградим още по-богато. Но ако ме заплюеш в лицето, всичко в живота ти ще се превърне в адски камък. Имам пълна власт над договора ти и ще я използвам.

Предложението да направят Лив бихром само ако си уреди една среща с Призмата изглеждаше ужасно щедро, но тя съзря логиката зад него. Призмата можеше да прави каквото си иска, но да спи с монохромна тирейка щеше да изглежда съмнително, безвкусно. Общуване с бедняците. От друга страна, един бихром имаше поне известно положение. Истината бе, че вероятно предложението пак си беше щедро и можеше да събуди подозренията на Гавин, но наградата – да имат шпионка до самия Призма – бе толкова ценна, че рутгарците бяха готови да рискуват. Те се нуждаеха от съгласието на Лив.

– Освен това – добави Аглая, – ако си по-умна, отколкото си мисля, можеш сама да откриеш кой е дал заповедта за изгарянето на Гаристън. Можеш да откриеш кой е виновен за смъртта на майка ти.

31.

Гавин беше преследвал стотици цветни бесове и му се струваше, че у този има нещо нередно.

Лудостта засягаше всеки цветен бяс по различен начин, но сините бесове винаги държаха на реда. Обичаха твърдостта на синия луксин. Повечето рано или късно се опитваха да се преобразят с негова помощ. Всеки от тях вярваше, че може да избегне лудостта, ако е достатъчно внимателен; достатъчно умен и обмисля щателно всяка стъпка. Но защо му е на един син бяс да прекосява най-червената пустиня в Седемте сатрапии?

Рондар Уит бе работил в един от по-малките крайбрежни градове на Рутгар. Женен, с четири деца, бе поддържал добри отношения със своя лорд покровител, който бе изчакал две седмици, преди да докладва за изчезването му – на никого не му харесваше мисълта, че точно неговият приятел би могъл да полудее.

Гавин крачеше през пустинята. Беше се отбил за кратко при един от своите агенти на крайбрежието, за да се преоблече изцяло в червено и да се въоръжи, и пак смяташе, че би трябвало да стигне до беса преди мръкване. Все пак беше изтощен. Пътуването с плъзгуна бе бързо, но сега ръцете, раменете, коремът и краката го боляха. Чувстваше волята си изцедена. Може и да не хващаше светлинна болест, когато притегляше твърде много, но се уморяваше и почваше да трепери.

Щом наближи върха на една дюна, спря, та силуетът му да не се очертае на фона на небето, и притегли дълги лещи. Проследяването на сините обикновено бе лесно, защото колкото и умни да бяха, повечето не понасяха да действат нелогично. Ако разбереш къде отиват, можеш да очакваш, че ще хванат най-прекия маршрут дотам. Гавин нямаше представа накъде отива този бяс, но той следваше крайбрежието. Освен ако целта му не се намираше някъде наблизо, Гавин предполагаше, че гийстът ще продължи по бреговата линия, като същевременно се държи достатъчно далеч от морето, за да избегне фермите и градовете. Разбира се, този бяс бе допуснал грешка – беше се приближил до края на пустинята с цел по-бързо придвижване и достъп до вода и бе забелязан от едно пастирче на дръгливи пустинни крави, каквито отглеждаха номадите. Момчето бе разказало на баща си, а баща му бе разказал на всички, включително и на агента на Гавин.

През следващите няколко дни бесът щеше да се опита да се отдалечи максимално от пастирите.

И така, Гавин гадаеше, като притегляше синьо, за да си помогне да мисли като един от тях. Ако синият бяс не разполагаше с кон – момчето не бе видяло кон, а и конете обикновено мразеха цветните бесове, – един човек, вървящ през пустинята, не можеше да развие кой знае каква скорост. Гавин бе минавал оттук и преди и макар да не познаваше района като петте си пръста, имаше няколко точки, където човек трябваше да избере дали да следва крайбрежния път, или да хване някой търговски маршрут през Напуканите земи. А Напуканите земи на места бяха толкова пресечени и коварни, че не можеше да се различи никакъв път. Гавин не смяташе да избира нито едното, нито другото. Чакаше на едно от местата, където пътищата се срещаха и разклоняваха.

Чакаше търпеливо. Разпаса си ризата, разкопча я и я закопча накриво, през едно копче, след което я затъкна обратно в панталоните. И продължи да чака. Притегли подчервено в огнени кристали, за да изсмуче топлината от тялото си, и гледаше как кристалчетата се оформят, натрошават и изгарят. На всеки десет минути се качваше до върха на дюната, за да подаде глава над билото и да огледа пустинята.

Най-сетне, когато слънцето се спускаше, зърна издайническия проблясък. Моментално забрави за болежките си – отново бе кръжащият ястреб, който дебне лалугера да се отдалечи поне мъничко от дупката си. Почувства същия прилив на черна ярост, както всеки път. Трябваше да го убие, да го убие на мига, да не слуша лъжите му, оправданията му, високомерната му лудост.

Не, този път трябваше да го изслуша. Преди да го убие.

Кожата на този гийст бе покрита със слой син луксин. Не беше просто броня, а черупка. Хроматургията променяше всички, но сините бесове се съблазняваха от съвършенствата на магията. Опитваха се да подменят плътта си с луксин. Този бе стигнал по-далеч от повечето. Значи бе талантлив, да не говорим за педантичен и вероятно гениален. Все още носеше сини панталони и риза, макар да бяха мръсни и – нетипично за характера на сините – прокъсани. Значи смяташе, че вече почти няма нужда от дрехи, но или опасността от излагане на слънце в пустинята, или възможността да се нуждае от още малко синьо, от което да притегля, го бяха убедили да ги запази още известно време. Истинското чудо обаче бе лицето му – или истинският ужас, в зависимост от гледната точка.

Съществото бе вложило син луксин под самата си кожа. Гавин вече бе виждал подобно нещо. Това трябваше да се прави бавно и внимателно, за да не причини инфекции или отхвърляне, но щом се започнеше, трябваше да се свърши бързо. Кожата губеше чувствителността си и започваше да умира веднага щом бъде отделена от тялото, така че започваше да капе гниеща. Челото на този бяс се бе разцепило и под лющещата се мъртва кожа се виждаше нежна синева. Бе притеглил сини наочници, които се издуваха от челото до скулите, така че на практика винаги да носи сини очила, но в резултат приличаше на насекомо с изпъкнали сини очища. Гавин винаги бе смятал, че една от най-лошите черти на гийстовете е, че се опитват да се пресътворят. Ако цялата ти кожа загине, клепачите ти също загиват, нали така? Дори да можеш да притегляш тънка синя мембрана всеки път, когато се наложи да си почистиш очите – а тя трябваше да е от суров син луксин, защото да търкаш очите си със синьо стъкло не бе добра идея, – дори и да се справиш с това, никога не би могъл да затвориш очи, за да спиш. А даже бесовете имаха нужда от сън.

Час по-късно, когато слънцето почти докосваше хоризонта, обагряйки пустинята в огнени краски, Гавин си сложи взетите назаем червени очила, загърна се в червения си плащ, счупи един бял магьоснически факел и излезе пред гийста.

Цветният бяс се загърчи. Сините мразеха изненадите, мразеха да не са предвидили нещо, мразеха да разстройват плановете им. Но освен това бяха трудни за разгадаване, тъй като върху синьото съвършенство на луксиновото им лице не се отразяваха никакви емоции, а магията във вените им бавно заличаваше способността им да ги изпитват.

Изненадата му обаче продължи само миг. Гийстът се втурна право към Гавин, с пламнала в синьо кожа и очи, които буквално грееха, озарени отвътре с пречупена синя светлина. Гавин хвърли магическия факел в пясъка пред себе си, разтвори рязко червения си плащ и застана разкрачен на склона на дюната, докато гийстът връхлиташе.

Ръката му се плъзна нагоре над ремъка с оръжията и малки пръстчета от червен луксин измъкнаха всички миниатюрни кинжали от каниите им. Докато правеше голяма крачка напред с левия си крак, той притегли дузина тънки цеви по дължината на ръката си. После десницата му замахна напред с цялата енергия, насъбрана в тялото му, към която се прибавяше и силата на волята му. Кинжалите полетяха с невероятна скорост, един след друг.

От лявата ръка на беса изникна син щит и разцъфтя до огромни размери, за да улови плискащия огън, който създанието очакваше от червен притеглящ с магически факел. Вместо това стоманените кинжали зачаткаха по него като градушка върху ламаринен покрив. Щитът се нащърби, напука и разцепи. Последните три кинжала минаха през него. Първият улучи бузата на гийста и отскочи от черупката му. Вторият изсвистя във въздуха покрай шията му, а последният се заби в рамото му.

Бесът обаче вече бе започнал ответния си удар. Стрелна десния си юмрук напред и във въздуха около него се образуваха пет огромни шипа, които полетяха към корема на Гавин в редица, така че дори да се отмести наляво или надясно, пак да бъде пронизан.

Гавин, разбира се, прибегна към измама. Притегли под пясъка твърда плоскост, която да му даде стабилна опора, отскочи от нея и се хвърли надолу по дюната. Преметна се и се приземи сред голямо свлачище от пясък надолу по склона.

Гийстът се завъртя, пусна луксиновите си копия и притегли на тяхно място голям син меч. Видя, че Гавин е загубил очилата си при скока, и на устните му трепна усмивка. Бузата му бе срязана от кинжала и парче обелена кожа висеше, разкривайки мрежа от кръвоносни съдове и син луксин, макар че луксинът бе напукан и счупен на мястото на удара, а от капилярите сълзеше кръв. Кинжалът в лявото му рамо, изглежда, затрудняваше движенията му, но раната не беше смъртоносна.

– Ах, вие, червените – рече гийстът със стържещ глас, като че ли не бе говорил дълго време. – Толкова сте импулсивни. Мислеше, че можеш да се справиш с мен сам, просто защото сме в пустинята по залез-слънце?

Гавин хвърли поглед към очилата си на пясъка над него. Гийстът видя това и замахна с големия си меч. Острието се удължи цели пет крачки, пръсна червените очила на парченца и отново се скъси.

– Трябваше да оставиш убиването на Неокованите на Призмата – каза гийстът.

„Неокованите ли?“

– Казаха ни, че си прекалено маловажен за Призмата – каза Гавин. – Казаха ни, че би трябвало да можем да се справим с един син бяс насред пустинята. Казаха, че Рондар Уит не бил толкова надарен.

Гийстът се изсмя.

– Това да не би да трябваше да ме ядоса? Аз вече не съм Рондар. Империята на Призмата рухва върху главите ви, робе. Присъедини се към нас. Виж какво е да си свободен. Остават ти колко, може би пет години? Не е много, дори за притеглящ в техния свят. Защо да умираш за фалшивия им бог? Защо да умираш заради лъжите им? Защо изобщо да умираш някога?

Гийстът се опитваше да го вербува? Това бе нещо ново. Гавин продължи да държи очите си присвити. Колкото по-малко ги виждаше гийстът, толкова по-малко вероятно бе да забележи странността им.

– Фалшив бог ли? – попита Гавин. „Безсмъртие?“

Слузест суров син луксин се плъзна от вътрешната страна на насекомоподобните очи. Премигване.

– Не ми казвай, че вярваш в Оролам. Вие всичките ли сте покварени, или просто глупави? Ако самият Оролам избира Призмата, както проповядва Хромарият от Луцидоний насам, как може да има две Призми в едно поколение? Или си един от онези, които ги е страх да мислят, затова свиват рамене и го наричат мистерия, и твърдят, че неведоми са пътищата Ороламови?

Едно беше цветен бяс да побегне: дори сините не бяха неподатливи на страхливост. Но атака срещу самия Оролам беше ерес, сечаща корените на света. Ако наричаш Оролам измама и казваш, че всички на власт трябва да знаят това, Хромарият се превръщаше в разпространител на лъжи, потисник, който краде от теб, а не приятел, който се нуждае от твоята подкрепа в доблестните си усилия.

– Не вярвам в Оролам от години – отвърна честно Гавин. – Но защо да сменям едно суеверие с друго?

Гийстът хвърли поглед към ризата му и забеляза, че е закопчана накриво. Добре. Всеки миг, в който гледаше копчетата, не гледаше към очите му.

– Човек престава да вярва на лъжите, за да може да вярва в истината, а не за да не вярва в нищо. Крал Гарадул… – Гласът му заглъхна, докато се взираше подозрително в Гавин. Сглобяваше нещата в ума си.

– Крал Гарадул ли води Неокованите? – попита Гавин.

– Кой си ти? – попита създанието. – Не си нервен. А би трябвало. – Измъкна кинжала от рамото си, захвърли го и запечата раната. Извади от прокъсаната си торба дълъг пищов с топчеста дръжка и започна да го зарежда с прецизни движения, бързо, но отнесено, както действаха понякога сините бесове. Използваше син луксин като продължение на ръцете си. Шомпол от син луксин, пръсти от син луксин, които да държат фитила, син луксин, който да извади рога с барут и едно оловно топче. Грабна все още горящия магически факел от пясъка и го поднесе към фитила.

– Глупав припрян червен маг – рече гийстът, като хвърли още един поглед към криво закопчаната риза на Гавин. – Човек трябва да жертва малко повече пари, за да си купи магически факел от собствения си цвят.

– Така и направих – каза Гавин.

Погледът на гийста отскочи от белия факел към очите му. Въпреки застиналото луксиново лице Гавин разчете осъзнаването във всяка линия от тялото на беса.

Преди онзи да успее да помръдне, Гавин се метна напред с безумен крясък.

Хванат неподготвен, гийстът загуби концентрация и луксиновата ръка, която държеше магическия факел, се разпадна и го изпусна. Съществото не забрави обаче за оръжията си. Вдигна меча, за да прониже Гавин, а в същото време надигна и пищова.

Гавин притегли по една пръчка от син луксин във всяка ръка и отби с тях острието. Отхвърли ръцете на гийста на страни. Остави пръчките да се разпаднат и притегли пак. Тънко синьо острие щръкна от дланта му. Той пристъпи напред между ръцете на беса, докато ударникът на пищова щракна, заби острието в гърдите на създанието и черупката поддаде с пукот. Гавин отръска ръце от останалия по тях син луксин и изпълни дланите си с най-горещия подчервен, който можеше да държи. Пламъци се заизвиваха около юмруците му, когато ги стисна.

Пистолетът изтрещя и отхвръкна от ръката на гийста.

Той залитна назад, но Гавин пак пристъпи към него. Нанесе два бързи удара – с лявата ръка към дясното му око, а с дясната към лявото. Сините лещи се напукаха и стопиха, замириса на смола и тебешир. Всичко стана толкова бързо, че синият бяс не успя да окаже съпротива. Сините реагираха мудно, когато откриеха, че предположенията им са грешни.

Сразен, гийстът се отпусна, седна, опита да се задържи, но рухна на пясъка. Въпреки плътно сините очи без клепачи, въпреки опърлената кожа и шарките от син луксин по порязаната буза на Гавин той изведнъж отново му заприлича на човек.

Стреснатият поглед в тези очи с разкъсано хало.

Яркочервената кръв, лееща се по гърдите му.

И ето че изведнъж фигурата приличаше повече на човек, отколкото на чудовището, което Гавин бе открил да стои над леглото на Севастиан преди толкова много години, със строшения прозорец зад него и светлината, играеща по синята кожа и алената кръв.

Той си пое дълбок, накъсан дъх. Този път бе успял да го спре. Не бяха загинали невинни. Сега му оставаше само да прояви още една добрина – не защото Рондар Уит го заслужаваше, а напук на факта, че не го заслужаваше.

– Ти се отдаде в пълна мяра, Рондар Уит. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Давам…

– Дазен! – изкрещя гийстът, притиснал раната си с ръце.

Гавин така се стресна, че забрави докъде е стигнал с погребалния обред.

– Дазен ни води, а Цветния принц е силната му дясна ръка. – Гийстът се засмя и кръв опръска сините му устни.

– Дазен е мъртъв – каза Гавин, докато стомахът му се гърчеше.

– Светлината не може да бъде окована, Призмо. Дори и от теб. Ти си еретикът, а не…

А после мракът на смъртта най-после се спусна над гийста.

32.

Кип едва имаше време да се избърше, да се преоблече в някакви войнишки панталони, суха риза и тежки ботуши – за негова изненада всичко му бе по мярка; явно тук бяха свикнали на едри войници – и да се тръшне пред един огън, преди Железни да се появи. Ситно къдравата му коса беше влажна, но иначе нищо не издаваше, че току-що е излязъл от океана. Носеше стандартна сива униформа като Кип, само дето неговата имаше на ревера златна седмолъча звезда и две ленти.

– Ставай – каза Железни.

Кип стана, като търкаше ръцете си в напразен опит да се сгрее.

– Мислех, че си командир на Черната гвардия. Защо носиш капитанска униформа?

Веждите на Железни трепнаха едва-едва.

– Значи познаваш чиновете в Хромария?

– Майстор Данавис ме научи на всички военни чинове в Седемте сатрапии. Мислеше, че…

– Чудесно. Всичките ти вещи у теб ли са?

Кип се намръщи, объркан от прекъсването.

– Аз нямам нищо. Не че поначало имах кой знае какво, а…

– Значи отговорът е да – пресече го Железни.

Значи така щеше да е.

– Да – каза Кип. – Сър. – Вложи само мъничко язвителност в думата „сър“, но Железни го изгледа остро и в повдигането на веждата му нямаше никакво веселие. Той наистина беше много едър. Не просто висок и не просто много висок. Напращял от мускули. Страховит. Кип извърна очи. Прочисти неловко гърлото си. – Съжалявам, че трябваше да се гмуркате да ме вадите. Съжалявам, че заради мен си загубихте очилата. Ще ви ги платя, обещавам.

Изведнъж, за свой безграничен ужас, Кип усети, че в очите му избиват неочаквани сълзи. Оролам, не! Но подтикът бе неустоим като подводно течение. Стомахът му се сгърчи, докато се опитваше да преглътне напиращия хлип, но не успя. Така му беше писнало да е слаб! Не можеше дори да се държи за въжето, което някой е сложил в ръцете му. За нищо не го биваше. Не бе спасил Иза, когато тя имаше нужда от него. Не бе спасил майка си. Не бе спасил Сансон. Беше безсилен, глупав. Когато му се налагаше да действа, се паникьосваше. Майка му беше права за него.

По лицето на Железни бързо пробягаха няколко различни изражения. Той вдигна неловко едната си ръка, свали я, вдигна я пак и потупа Кип по рамото. Прочисти гърло.

– Мога да пусна искане за нови.

Кип започна едновременно да се смее и да плаче, не защото Железни бе смешен, а защото смяташе, че Кип плаче за очилата му.

– Ето, виждаш ли – рече едрият мъж. Тупна го с юмрук по рамото, вероятно в опит за дружески жест – само че болеше. Кип потърка рамото си и се засмя-заплака още по-силно.

– Да вървим – каза той, като отстъпи назад, за да не би Железни да опита да повтори жеста и да му смачка рамото.

Веждите на мъжа подскочиха нагоре в моментен израз на облекчение.

– Почти толкова зле е като да се оправяш с жена, нали? – попита Кип.

Железни застина.

– Откъде… – Гласът му заглъхна. – Ти си Гайл, нали?

– Какво имаш предвид? – попита Кип.

– Да вървим – каза Железни с тон, който не допускаше възражения. Кип не се поколеба. Не знаеше какво точно ще направи Железни с него, ако не се подчини, но знаенето беше логически процес. Страхът бе по-бърз.

Отвън видя, че са приготвили нова лодка на рампата. Потърка влажните си длани и се взря в морето. Приливът беше по средата си и ставаше все по-зле. Вълните връхлитаха мощно, за да се разбият в скалите на Оръдейния остров. Лодката бе мъничка платноходка. Изглеждаше по-нестабилна и от онази, с която бе пристигнал. И беше по-малка. Стомахът на Кип се разбунтува.

– Командире – обади се един от мъжете. – Сигурен ли сте? Аз не бих излязъл в морето в такова време, дори и с опитни моряци. Особено ако ще минавате по дългия път.

Кип не видя погледите, които си размениха двамата, но след миг чу войника да казва бързо:

– Слушам, сър.

Оръдейния остров се намираше по средата на пролива между Малки и Големи Яспис. Заливът на Малки Яспис бе спокоен, защитен от дига, но Кип и Железни се насочиха в обратната посока, за да заобиколят три четвърти от Големи Яспис и да стигнат до неговия залив.

– Не отиваме ли в Хромария? – попита Кип. Виждаше върховете на разноцветните кули, подаващи се над каменистата грамада на Оръдейния остров. – Защо да не пристанем в техния залив? По-близо е.

– Защото няма да отидем направо там – отвърна Железни, даде знак на Кип да се качи и му подаде едно весло.

Мъжете ги избутаха във водата и Железни загреба усърдно. Кип се постара да спазва темпото му, но почти веднага започнаха да завиват към неговата страна. Железни не каза нищо; просто се обърна и направи няколко мощни загребвания от страната на Кип, докато изравнят курса, а после продължи да гребе от своята. Насочваше ги под ъгъл спрямо вълните, за да се движат по-бързо. Сърцето на Кип бе заседнало в гърлото му. Високите три-четири стъпки вълни нараснаха до пет-шест стъпки.

Тогава Железни вдигна малкото платно до една трета от височината му и нареди:

– Дръж курса.

Докато той работеше с въжетата, Кип се чувстваше като пиле без глава: мяташе се тромаво от едната страна на лодката към другата и гребеше бавно напред. Лодката се надигаше рязко, за да се изкачи по всяка вълна, а после се плъзгаше надолу от другата ѝ страна.

– Залегни! – извика Железни и Кип се просна на дъното точно когато вятърът смени посоката и гикът профуча над главата му. Изпъна въжетата толкова силно, че на Кип му се стори, че може да се откъсне или да се счупи.

„Оролам, това можеше да е главата ми!“

Лодката се наклони силно, макар че платното бе вдигнато само на една трета, и полетя напред. Кип тъкмо бе успял да се надигне на колене и внезапното движение го накара да се катурне назад и да цопне в мръсната студена вода на дъното.

– Руля! Хвани руля! – заповяда Железни.

Кип сграбчи руля и го задържа прав за един дълъг миг, макар че лодката се намираше под голям ъгъл спрямо вятъра и вълните я връхлитаха кажи-речи странично. Премигна, за да прочисти очите си от морската вода. „Ако натисна руля на тази страна, той се завърта на онази ос там и лодката завива… Аха, схванах.“

Част от следващата вълна преля през планшира и Кип натисна силно руля към бакборда. Мощен порив на вятъра накара лодката да се потопи още по-ниско във водата, а после, щом се изтръгнаха от убийствената хватка на вълната, изскочиха нагоре.

Кип се развика радостно, когато се устремиха напред, носейки се по вълните, вместо да са зависими от тяхната милост. Железни обаче не споделяше радостта му, а току хвърляше погледи към небето. Вдигна платното още малко и лодката набра още по-голяма скорост.

Когато стигнаха западния край на Големи Яспис, вече можеха да поемат по вятъра. Чувството беше все едно летят.

Железни продължаваше да поглежда на юг, но тъмните облаци там май по-скоро се разсейваха, отколкото да се сгъстяват, и когато завиха откъм подветрената страна на Големи Яспис, Кип позна по поведението на спътника си, че са извън опасност.

– Давай право напред – каза Железни и вдигна платното докрай. – Само внимавай да не се блъснем.

Така че Кип се зае да насочва лодката покрай галери и галеаси, корвети, въоръжени с едно-единствено оръдие на въртяща се ос, и галеони с по петнайсет оръдия от всяка страна. Те стояха сравнително далеч от брега, за да не пречат на постоянния поток от кораби, влизащи или излизащи от залива, а екипажите им слизаха на сушата с лодки.

– Винаги ли е така? – попита Кип.

– Винаги – отвърна Железни. – Заливът е прекалено малък, така че за да може търговията да върви гладко, има сложна система, която определя кой влиза пръв. И върши работа… – Той хвърли поглед към един капитан, който ругаеше гръмко пристанищния чиновник, стоящ на палубата му със сметало в ръце. Чиновникът изобщо не изглеждаше впечатлен. – Поне в повечето случаи.

Кип трябваше да лавира рязко от време на време, за да избегне други лодки в съответствие с някакъв корабен етикет, който не разбираше, затова успя да хвърли само няколко бегли погледа към града, покриващ Големи Яспис. И доколкото можеше да види, наистина го покриваше. Целият остров бе опасан със стена току над бреговата линия – беше дълга цели левги, – но дори тя не можеше да скрие града, издигащ се върху два хълма. Ако се изключеха няколко петна зеленина – градини? паркове? дворове на имения? – навсякъде имаше сгради. Високи куполи с форма на луковица във всевъзможни цветове, навсякъде. И хора, повече хора, отколкото Кип бе виждал.

– Кип. Кип! Наляво! После ще зяпаш.

Кип откъсна очи от острова и зави наляво, за да избегне на косъм врязването в един галеас. Подминаха го под злобния поглед на помощник-капитана. Мъжът изглеждаше така, сякаш се кани да плюе по тях, но видя униформите им и вместо това плю на собствената си палуба.

Продължиха в открити води, докато не започнаха да завиват зад източния край на острова.

– Натам – каза Железни и посочи малък кей с няколко рибарски лодки.

Пристанаха, слязоха и тръгнаха нагоре към стената. Кип се опитваше да не зяпа, макар че стената сама по себе си беше най-голямото нещо, построено от човешки ръце, което бе виждал.

Стражите пред портата изглеждаха объркани, но козируваха. Чуха се гласове:

– Капитане?… Командире!

Отвориха една малка вратичка в крилото на голямата порта и Железни мина през нея, като им кимна за поздрав. Кип го последва.

Градът зад стената бе прекалено главозамайващ, за да може Кип да възприеме дори частица от него. Но първото, което го връхлетя, беше миризмата.

Железни сигурно забеляза гримасата му, защото каза:

– Мислиш, че това е зле? Трябва да видиш някой град без канализация.

– Не – каза Кип, взирайки се в стотиците хора по улиците, три– и четириетажните сгради навсякъде, калдъръмените улици с протрити в тях коловози, дълбоки цяла педя. – Просто е толкова… много. – И така си беше. Носеха се миризми на печено свинско и подправки, които Кип не познаваше, на прясна риба, на развалена риба, лекият дъх на човешки изпражнения и по-силният на конски и говежди изпражнения, а над всичко останало – вонята на немити мъже и жени.

Хората се разделяха инстинктивно пред Железни и Кип го следваше по петите, като се опитваше да не се блъсне в никого, докато хвърля погледи към всички. Имаше мъже с готри като Железни, само че облечени в карирани роби в ярки цветове. Имаше аташийци с впечатляващи бради: с мъниста, плитки, малко нормална брада, а после пак мъниста и плитки. Имаше илитийки с дрехи от няколко слоя и обувки почти като кокили, които ги правеха цяла педя по-високи. И навсякъде цареше феерия от цветове. Всеки цвят на дъгата, комбиниран по всевъзможни начини. Железни погледна развеселено Кип.

– Онези войници на портата – каза Кип, за да отвлече вниманието на Железни от селяндурското си поведение. – Те не бяха от твоите.

– Да – каза Железни. – Не бяха.

– Но те познаха, а ти не ги позна, и бяха наистина развълнувани, че са те видели.

Железни го изгледа пак, този път намръщено.

– Я повтори, на колко си години?

– На петнай…

– Ясно – каза Железни, като че ли това обясняваше всичко. Подсмихна се, докато Кип избърза да закрачи редом с него. – Е, ти си геният. Кажи да те чуем.

„Гений ли? Никога не съм се мислил за гений.“ Но това беше за отвличане на вниманието. Железни го изпитваше. Всъщност, осъзна Кип, беше го изпитвал през цялото време. Това, че го бе сложил на руля, беше проверка, за да го види какво ще направи, колко бързо ще схване как действа и дали няма да се вцепени от страх. Кип дори не бе сигурен колко добре се е справил.