Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 45 страниц)

28.

Рибарската лодка, която Гавин притегли, докато бяха още на пет левги от Малки Яспис, бе моделирана по подобие на една, която бе видял да използва някакъв аборнейски маг, с високи бордове и плоско дъно, заострен нос и плоска кърма. Беше по-безопасна и много по-неефективна от скуловете, които Гавин предпочиташе, но точно това беше целта. Малко притеглящи дръзваха да използват скул в океана, защото в такъв случай трябваше да си готов да паднеш във водата. Това означаваше, че си уверен, че можеш да се измъкнеш от нея само с притегляне, а малцина магове имаха уменията или волята едновременно да плуват в бурното море и да притеглят.

Уменията – или безразсъдството – на Гавин означаваха, че обичайният му силует в открито море би бил мигновено разпознат. А той не искаше това. Ето защо използваше рибарска лодка.

Кип се цупеше, нервен заради Месомелачката и отказа на Гавин да му разкаже каквото и да било за нея.

Разминаха се с две търговски галери и един галеас. От корабите всеки път ги оглеждаха през далекоглед, но щом видеха окаляните дрехи на Гавин и липсата на флаг за бедствие, отминаваха. Днес имаше малко вятър, затова моряците почиваха, а робите налягаха греблата. Всеки път, като срещнеха кораб, Гавин махаше оживено срещу далекогледа, а после пак хващаше греблата.

Това, което хората наричаха Хромарий, всъщност представляваше два острова: Малки Яспис, покрит изцяло от самия Хромарий, и Големи Яспис, където имаше посолства, имения на търговци, магазини, сергии, кръчми, бордеи, затвори, евтини ханове, квартири, складове, въжари, тъкачи на платна, майстори на гребла, рибари, каторжници и повече от необходимото безделници, интриганти и мечтатели.

На Големи Яспис имаше две големи естествени пристанища – едно в източния край, което осигуряваше естествена защита по време на мрачния сезон, и едно на запад за светлия сезон, когато бурите идеха от изток. С нарастване на населението и важността на острова от двете страни бяха построени вълноломи, така че и двете пристанища да могат да се използват целогодишно. След няколко окупации, които не бяха засегнали Хромария, но бяха прочистили Големи Яспис с огън и кръв, бе построена стена, опасваща целия остров. Дебела трийсет крачки и висока двайсет, тя сега се използваше предимно от градската стража, за да следи за престъпления по улиците долу и да ги предотвратява.

Работата на Гавин беше на Малки Яспис, но той не можеше да влезе в единственото му пристанище, без да бъде забелязан от шпиони на всичките Седем сатрапии. Сигурно дори Тирея имаше шпионин, дебнещ за онези, които са достатъчно важни, че да пристанат направо там. Затова Гавин мина между двата острова. Между челюстите на пристанището на Малки Яспис се намираше Оръдейния остров. По всяко време там имаше гарнизон от само двайсет души и с тях винаги дежуреха двама притеглящи, уж защото приставането на острова бе много рисковано, дори при слаб прилив и съвсем лек вятър. Това беше омразен наряд, от който не можеха да се отърват дори черногвардейците. Смяташе се, че Бялата слага в списъците само най-високопоставените стражи на Хромария, за да даде урок по смирение на определена класа мъже и жени, които бяха малко по-надменни, отколкото е полезно за тях.

И наистина, Бялата и Черния използваха нарядите на Оръдейния остров като наказание, но само за доверени войници. Измислицата вършеше по-добра работа, ако е наполовина вярна. Когато други войници си разменяха нарядите – аз ще взема наряда ти на Оръдейния остров другата седмица, ако ти поемеш патрула ми този уикенд, – командирът на караула отбелязваше имената им. Въпросните войници бяха наблюдавани много изкъсо, докато са на служба, и още по-изкъсо след това. Без съмнение някои шпиони бяха успели да проникнат на острова, който бе стратегически важен по съвсем обичайни причини, но засега никой – или поне така смяташе Бялата – не бе прозрял истинската му важност.

Сред грохота на разбиващите се вълни Гавин заобиколи с лодката откъм задния му край. Благодарение на множеството гребла, които бе притеглил, имаше много по-добър контрол, отколкото над обикновена лодка, но въпреки това не бе никак лесно да я ориентира спрямо ролките, създадени много отдавна, за да могат лодките да бъдат изтегляни дори от бурно море. Разбира се, появата им бе забелязана и двама черногвардейци – винаги черногвардейците получаваха дежурството на лодките – ги поздравиха.

Мъжете, внушителни братя с черна като въглен кожа, познаха Гавин моментално. Вдигнаха ръце – не за поздрав, а за да му предоставят стабилна цел. Той насочи надвиолетово към дланите им, залепи го там, а после запрати по тази стабилна нишка намотка зелен луксин. Луксинът се проточи като въже и залепна за яките ръце на мъжете. Гавин закрепи другия край за лодката с две малки топки червен луксин. Черногвардейците го изтеглиха с вещина. Лодката изтрополи, докато се наместваше върху ролките, а после се плъзна гладко нагоре по рампата.

Командир Железни, по-големият брат, както винаги заговори пръв:

– Сър. – Очите му се стрелнаха надолу към прокъсаните дрехи на Гавин. Това „сър“ бе лаконичният еквивалент на „Познах ви, разбира се, но ако това трябва да е дегизировка, съм достатъчно умен да не я развалям. Как искате да ви наричам днес?“

– Имам нужда от черногвардеец, който да отведе Кип в Хромария, командире. Между другото, казах му за тайния тунел, така че го дръжте под око.

И двамата мъже приеха това с недоволно мълчание.

– Трябва да изчакаме до отлива, за да… – започна Трепери-юмрук.

– Веднага – каза Гавин, без да повишава глас. – Той трябва да мине през Месомелачката. Не е чак толкова спешно, утре също става. Докладвайте резултатите на Бялата. Кажете ѝ, че Кип е мой… племенник.

Веждите на Железни подскочиха, а очите на Трепери-юмрук се разшириха. Кип, от своя страна, изглеждаше поразен.

Гавин погледна момчето, но то бе завладяно от внезапна срамежливост.

– Ще се видим утре – каза той. – Ще се справиш. В края на краищата във вените ти тече моята кръв. – И се подсмихна.

Кип изглеждаше озадачен.

– Да не искаш да кажеш, че не си… че не съм твое, хм, копеле? – Самият той май бе объркан от всичките тези отрицания.

– Не, не, не. Не се отричам от теб! Като казвам „племенник“, всички знаят какво означава това. Просто е по-учтиво. А когато е замесена Бялата, си струва човек да е учтив.

Железни се прокашля. Умееше да кашля ужасно многозначително.

Гавин му отвърна със също толкова многозначителен поглед. Железни намести готрата си – карираната парийска кърпа за глава, – сякаш нищо не бе станало.

– Но откъде хората ще разберат, че не съм ти наистина племенник? – попита Кип. Продължаваше да стиска луксиновото гребло, което Гавин бе притеглил за него.

– Защото ще правят пауза, сякаш темата е деликатна, и няма да споменават бащиното ти име. „Това е Кип… племенникът на лорд Призма.“ Разбираш ли?

Кип преглътна.

– Да, господине.

Гавин погледна над вълните към кулата на Призмата. Мразеше да отсъства цяла нощ. Робинята му Марисия щеше да оцвети хляба и да го пусне в шахтата за затворника и той знаеше, че може да ѝ вярва. Но бе по-различно, отколкото да го прави сам. Погледна пак уплашеното момче и каза:

– Накарай ме да се гордея, Кип.

29.

Кип гледаше отпътуването на Призмата с нещо, близко до паника. Гавин държеше всичко под контрол, бе толкова безстрашен, а сега го изоставяше. С двама недружелюбни великани.

Когато Гавин се скри от поглед, Кип се обърна към мъжете. По-страшният, Железни, нагласяше върху очите си плътно прилепващи сини очила с големи овални лещи. Докато Кип гледаше, синият луксин изпълни мъжа, но бе почти невидим върху черната му като въглен кожа. Бялото на очите му вече изглеждаше синьо през сините лещи, така че едва когато кожата под ноктите му придоби леденосин цвят, Кип се увери, че не си е въобразил, че черногвардеецът притегля.

– Вземи едно въже – каза Железни на брат си. – С поплавък.

Трепери-юмрук изчезна и ги остави сами.

– Не знам защо ти е била поверена тайната на този остров – рече Железни, – дори и да си негов… племенник. Но след като вече я знаеш, ставаш неин пазител, също като нас останалите, ясно?

– Той го направи, за да може ако го предам, хора като вас да дойдат и да ме убият – каза Кип. Никога ли не умееше да си държи устата затворена?

По лицето на Железни пробяга изненада, която бързо бе заместена от веселие.

– Голям мислител е нашият „приятел“ – каза той. – И младеж с ледена вода във вените. Колко уместно.

От думите „нашият приятел“ Кип разбра, че тук не бива дори да изричат името на Призмата, даже сега, когато около тях свири вятърът и вероятността някой да ги подслуша е нулева. За такава тайна ставаше въпрос.

– Историята е, че ти и твоят майстор, писар, сте дошли с лодката на един приятел, за да… хмм.

– Да изучаваме някаква местна риба? – предложи Кип.

– Става – рече Железни. – Той не отчел вълнението и не умеел да борави добре с лодката. Опитал се да потърси убежище тук. Лодката ви се преобърнала и той изчезнал. Ние сме те измъкнали от морето.

– Аха, това ще обясни защо „той“ не е тук, ако някой друг е забелязал приближаването ни – рече Кип.

– Точно така. Дръж здраво.

Кип държеше между себе си и Железни луксиново гребло, но почти не схвана за какво говори едрият мъж, преди да стане прекалено късно. Железни замахна и заби юмрук в луксина. Спря го толкова близо до Кип, че момчето потрепери. Почти не забеляза как луксинът се разпадна на прах в ръцете му. Изведнъж му се допика.

– Не знам дали си дал на баща си основание да те подозира – каза Железни. – Но ако го предадеш, ще ти откъсна ръцете и ще те пребия с тях.

– Значи хубаво, че съм дебел – отвърна Кип.

– Какво? – попита невярващо мъжът.

– Ръцете ми са меки. – Кип се ухили, мислеше, че Железни се шегува. Но изражението на мъжа, от което лъхаше готовност да убива, накара усмивката му да се разпадне като счупен луксин.

– Тези тлъстини ще ти помогнат също да се задържиш на повърхността. Влизай във водата – каза студен глас зад него.

Кип трепна. Дори не бе чул приближаването на Трепери-юмрук. Мъжът носеше кухо парче дърво, към което бяха прикрепени множество възлести въжета и примки. Имаше издялани и няколко дръжки, така че да се хвърля лесно в морето. След това един плувец би могъл да се хване за толкова дълго въже, колкото му е нужно.

Трепери-юмрук подаде дървото на Кип, а Железни задрънча силно с някакъв звънец и зарева:

– Човек зад борда! Двама души във водата!

– Мърдай – рече Трепери-юмрук. – И гледай да се намокриш хубаво. При това бързо. Помощта ще пристигне след секунди.

Кип стисна кухото дърво и се затича по рампата. Първата голяма вълна го събори. Главата му се тресна в една от големите дървени ролки и той видя звезди посред бял ден. А после водата го погълна.

Отначало бе ужасно студена. Това беше студ, към който човек свиква бързо – Лазурното море бе доста топло, – но Кип нямаше никакво време. Ахна и вдиша солена вода, когато го заля нова вълна. Докато я изкашляше от дробовете си, пляскайки с ръце като ранена птица, усети как течението го сграбчи. Къде беше дървото? Беше го загубил! Нямаше го!

Някой викаше, но Кип не можеше да чуе думите през грохота на вълните. Макар и само крачка високи, те пречеха на зрението му. Той се завъртя в кръг.

Някакъв звънец дрънчеше ли, дрънчеше. Кип се обърна към него и над вълните зърна черната грамада на Оръдейния остров. Тя продължаваше да се отдалечава. Кип заплува. Една вълна го блъсна, потопи го под водата и го завъртя. Той зарита, като се мъчеше да не се паникьоса. Не успя. Нямаше въздух. Оролам, щеше да умре! Зарита отчаяно.

Изскочи на повърхността като коркова тапа, но пак бе загубил ориентир.

Паниката му се стопи. Някак си се бе измъкнал от течението и сега вълните го носеха към Оръдейния остров, но не и към рампата за лодките. Насочваше се към скалите. Заплува усилено настрани към звука на звънеца.

Надигаше се заедно с една от вълните, когато зърна нещо невъзможно. Железни, с вързано около гърдите въже, тичаше… по въздуха. Носеше сини очила и ръцете му бяха насочени надолу. Запращаше син луксин към нозете си, създавайки в движение платформа, по която да стъпва.

Докато Кип гледаше, синята луксинова платформа – закрепена само някъде на Оръдейния остров – се напука с трясък и полетя към вълните. Докато падаше, Железни подскочи, пусна луксина и изпълни идеално гмуркане.

Изплува на повърхността точно до Кип – вълните бяха отнесли очилата и готрата му – и го сграбчи с една ръка. Мъжете на брега затеглиха въжето с всички сили. След по-малко от минута Кип и едрият мъж вече се катереха със залитане по рампата. Е, всъщност Железни крачеше, стиснал с една ръка ризата на Кип, за да не падне, а Кип залиташе на омекналите си голи нозе.

– Не можахме да спасим господаря ти, момче. Съжалявам – каза Железни. На тесния портик пред задната врата на Оръдейния остров се бяха струпали десетина войници. Един наметна одеяло върху раменете на Кип. – Отведете този младеж вътре и се погрижете за него – нареди Железни. – Аз отивам по работа на Големи Яспис, така че ще го взема с мен и ще съобщя на семейството. След десет минути.

Докато войниците въвеждаха Кип вътре, той чу как Железни изруга тихичко:

– Да му се не види, това ми бяха най-хубавите сини очила.

30.

Лив Данавис крачеше бързо по луксиновия мост, наречен Стеблото на лилията, който свързваше Хромария на Малки Яспис с пазарите и домовете на Големи Яспис, и се опитваше да не обръща внимание на напрежението, сковало раменете ѝ. Носеше груби ленени панталони, плащ, който да я пази от мразовития вятър, и същите практични ниски кожени обувки, с които бе пристигнала в Хромария като ужасено четиринайсетгодишно момиче. Тъмната ѝ коса бе хваната на конска опашка. Винаги, когато я призоваваха, се изкушаваше да се издокара в най-хубавите си дрехи, но устояваше на това желание. Така или иначе, богатата ѝ надменна попечителка щеше да я накара да се чувства опърпана, каквото и да носеше, така че можеше поне да прояви непокорство. Ако Дазен Гайл бе спечелил Войната на Призмите, Лив щеше да е лейди Аливиана Данавис, дъщеря на прочутия генерал Корван Данавис. Да бъде тирейка щеше да е повод за гордост. Нямаше да дължи нищо на никого. Но Дазен беше убит, съюзниците му – изпаднали в немилост, а баща ѝ едва бе избегнал екзекуцията, въпреки че се радваше на най-голяма почит от генералите и от двете страни. Така че сега тя бе просто Лив Данавис от Ректън, дъщерята на бояджията. И Рутгар държеше договора ѝ. Е, и какво от това? Не се страхуваше да я призоват.

Не много.

Въпреки че живееше на Ясписите от три години, Лив не бе ходила често на Големи Яспис. Другите момичета отиваха там всяка седмица да слушат менестрелите, да си купят храна, различна от тази в кухните на Хромария, да се срещат с момчета, които не са притеглящи, да пазаруват и да се напиват след изпитите. Лив не можеше да си позволи нищо от изброеното, а не искаше милостиня от никого, затова все отклоняваше поканите, като казваше, че трябва да се упражнява или да учи.

Ползата беше, че още не бе претръпнала към чудесата на Големи Яспис. Целият остров бе тъпкан със сгради, но нищо не бе хаотично, за разлика от Ректън или Гаристън. Къщите, измазани с бял хоросан и блестящи ослепително на слънцето, се редяха стъпаловидно, следвайки очертанията на терена. Преобладаваха геометричните форми: шестоъгълни и осмоъгълни сгради, увенчани с куполи. Всяка сграда, достатъчно голяма, за да оправдае наличието на купол – а и много от по-малките, – се кипреше с такъв, и тези куполи бяха във всички цветове на дъгата. Сини с цвета на Лазурното море, златни на богаташките къщи, медни, които постепенно позеленяваха и се лющеха всяка година, за да заблестят отново на Слънцеднев, куполи с цвета на кръв, огледални куполи. И не само куполите, а и вратите бяха прекрасни. Сякаш цялата неудържима индивидуалност на ясписците се бунтуваше срещу еднообразието на белите им стени и подобните къщи, но само в проектирането и украсата на вратите им. Екзотично дърво, резбовано с шарки от всеки край на Седемте сатрапии и отвъд тях, врати от живо дърво с все още растящи от него листа, доставени от Дървесния народ, тирейски подковообразни арки, парийски карирани мотиви, огромни врати на малки къщи, малки вратички на гигантски здания.

Друг, не по-малко отличителен белег от разноцветните куполи и блестящите бели стени на Големи Яспис, бяха Хилядата звезди. Всяка улица бе абсолютно права и на всеки кръстопът се издигаха по две тесни арки, наглед невъзможно тънки на белите си крака, високи поне десет етажа, които се свързваха в кръстовиден свод високо над земята. На върха на този свод имаше окачено на шарнири кръгло огледало, силно полирано, без ни най-малък дефект, високо цял човешки бой. Благодарение на специалното разположение на улиците, щом слънцето се покажеше над хоризонта, светлината му можеше да бъде насочена навсякъде.

Много отдавна строителите бяха казали: „В този град няма да има сянка, която да не може да бъде докосната от окото на Оролам.“ На Големи Яспис дните бяха по-дълги от където и да било другаде.

Според Лив тези арки бяха направени с цел да се увеличи силата на притеглящите на острова. В други гъсто населени градове сградите рано или късно затуляха слънцето. Това не само караше града да изглежда мрачен, но и означаваше, че вървящите по тези улици магове ще са уязвими. Тук сградите бяха грижливо разпределени според височината и ширината им, така че да оставят слънчеви площи, но с Хилядата звезди един притеглящ имаше на свое разположение всичката сила, с която може да борави, за часове по-дълго, отколкото без тях.

На Слънцеднев всяка от Хилядата звезди обслужваше Призмата. Където и да идеше той, всяко огледало се обръщаше да го огрее. Естествено, сградите спираха някои лъчи, но навсякъде – дори и в най-бедните райони – имаше открит изглед поне към няколко огледала. Всъщност, преди някой да построи сграда, плановете трябваше да минат проверка дали няма да пречат на Хилядата звезди. Само на няколко им се бе удало да заобиколят правилата, като да речем двореца на Гайл.

„Разбира се – помисли си Лив, – правилата не важат за неприлично богатите. Никога. Не и тук.“

На всеки градски район бе позволено да решава как да използва своите звезди, когато не са необходими за отбрана, налагане на закона или религиозни задължения. Някои местеха звездите си по строги разписания, създавайки светлинен часовник, който всеки лесно би могъл да види.

Днес в първия район, през който мина Лив, Посланическия, имаше пазарен ден. Бяха сложили на половината от своите звезди жълти лещи и те къпеха целия голям площад в жизнерадостна светлина. Половин дузина жълти притеглящи, наети специално за случая, жонглираха – и то без очила – с „ярка вода“, течен жълт луксин. Дракони избухваха във въздуха и големи фонтани от искрящ изпаряващ се жълт луксин политаха към небето, привличайки към пазара многобройни тълпи. Другата половина от звездите, снабдени с лещи в най-различни цветове, описваха из пазара големи кръгове и създаваха шеметно зрелище.

Лив съжаляваше „маймунките“ в кулите – дребнички роби, често деца, – които трябваше да теглят въжетата днес. В сравнение с другите роби те се радваха на добро отношение, дори им плащаха, тъй като тяхната работа за звездопазителите се смяташе за важна, технически трудна и дори свята, но те прекарваха дните си по двойки в тесните крачета на арките: единият следеше движението на огледалото, а другият дърпаше сръчно въжетата. Често работеха от зори до мрак без никакъв отдих, освен че от време на време си разменяха местата. Когато Призмата или някой надвиолетов пътуваше и трябваше да използва звездите, можеше да го прави директно, чрез магия. Но всяка по-обикновена цел изискваше услугите на „маймунките“.

Лив се подвоуми дали да не посегне към надвиолетовата контролна линия, вградена в улицата, и да поеме контрол над някоя звезда, само за да причини малко бъркотия на празника на богаташите. Това му беше хубавото да си надвиолетов. Никой, който не виждаше надвиолетово, не можеше да познае, че притегляш.

И все пак тя нямаше да е първата ученичка, която прави такива неща. Наказанията за подобни лудории бяха бързи и сурови.

Стомахът на Лив обаче бе стегнат на възел. Въпреки глъчката на сутрешната тълпа, виковете на търговците, песните на менестрелите и пукота на фойерверките нищо не можеше да отвлече мислите ѝ от предстоящата среща.

„Кръстопътят“ беше кафене, ресторант, кръчма, най-скъпият хан на Ясписите, а на долния етаж, според слуховете, също толкова скъп бордей. Бе разположен на централно място в Посланическия район за всички посланици, шпиони, търговци, търсещи сделки с различни правителства, и притеглящи, прекосили току-що Стеблото на лилията, защото „Кръстопътят“ се намираше в бивше посолство. В интерес на истината, това бе старото тирейско посолство. Лив се зачуди дали нейната попечителка го е избрала умишлено, или просто защото знае, че е прекалено скъп, за да може Лив да си го позволи.

Качи се по широкото стълбище на втория етаж, където се намираше кафенето. Една красива служителка я посрещна с ослепително ярка усмивка. „Кръстопътят“ разполагаше с най-добрия персонал в града: всеки мъж, жена и роб бе привлекателен, безупречно облечен и неизменно професионалист. Лив винаги бе подозирала, че робите тук печелят повече от нея. Не че това бе особено трудно. Но всъщност за първи път стъпваше вътре.

– С какво можем да ви услужим днес? – попита жената. – Имаме чудесни маси до южния прозорец. – Учтиво избягваше да се взира в грубите дрехи на Лив.

– Частна маса, ако може. Имам среща с… приятелка от рутгарското посолство, Аглая Красос.

– Разбира се, ще се погрижа да я пратя при вас. – Персоналът тук познаваше по име всяка значима личност. – Ще имате ли нужда от заглушаване за масата?

Заглушаване ли? Ах, да. Лив присви очи, за да види надвиолетовото. Разбира се. Беше чувала и за това, но бе забравила. Една трета от масите тук бяха оградени с надвиолетови мехури. В тях, разбира се, имаше дупчици, иначе клиентите вътре щяха да се задушат, така че звукът не можеше да бъде заглушен напълно, но определено правеше подслушването сто пъти по-трудно. Някои от мехурите имаха даже малки надвиолетови вентилатори, които да вкарват в тях свеж въздух. Лив осъзна, че това е извънредно практично. Клиентите, избрали мехур без вентилатор, изглеждаха така, сякаш им е неприятно топло.

Би рискувала да предположи, че вентилаторите се предоставят срещу допълнително заплащане.

Сега, когато се загледа, осъзна, че жената, която я бе посрещнала, също е надвиолетова притегляща. Около зениците ѝ имаше хало, което изпълваше само една трета от ирисите. Нищо чудно, че не го бе забелязала веднага. Когато надвиолетовите напреднеха повече, цветът на очите им започваше да се процежда във видимия спектър и им придаваше лек виолетов оттенък, който в кафявите очи се виждаше трудно и правеше сините изумително красиви – не че Лив някога щеше да има този късмет с нейните прости кафяви.

– Ами всъщност… – каза тя. Обърна плаща си така, че жената да може да види гърба. За надвиолетовите беше обичайно да втъкават в дрехите си допълнителна шарка, така че другите надвиолетови да ги разпознават.

Зениците на жената за миг се свиха до точици, докато хвърляше поглед към плаща на Лив.

– Много фина изработка. Надвиолетовите могат да използват собствено заглушаване. Само ни уведомявайте предварително при идването си, за да не допускат служителите ни грешки.

Отведе Лив до една маса от южната страна, до отворените прозорци, през които би могла да поеме слънце. В помещението имаше достатъчно светлина – арките и контрафорсите крепяха с лекота цялата тежест на покрива, така че прозорците на втория етаж стигаха от пода до тавана, – но един от недостатъците на това да си надвиолетов беше, че дебели прозорци като тези пречеха на събирането на светлина. Един умел притеглящ пак можеше да използва магия, но му отнемаше повече време и причиняваше главоболие на някои.

Лив седна и загледа шетането на служителите, които се промушваха с лекота между масите и заобикаляха отдалеч покритите с надвиолетови черупки. Един слаб млад сервитьор с къса къдрава коса и очарователна усмивка се приближи до нейната маса и спря точно преди мястото, където би се намирал надвиолетовият ѝ мехур, ако вече бе притеглила такъв. Вероятно беше няколко години по-голям от нея и опустошително красив, а сакото му бе ушито като по калъп на мускулестата му фигура.

Някак си тя успя да му даде поръчката си. Само кафе. Което без съмнение щеше да струва цял данар. Когато той и го донесе, димящо и тъмно като адски камък, и я дари с чаровна усмивка, Лив реши, че кафето си струва парите. Може би и повече.

Доброто ѝ настроение повехна при гледката на Аглая Красос – тя се качваше по стълбите така, сякаш има запек. Двайсет и няколко годишната рутгарка бе, доколкото Лив знаеше, най-малката дъщеря на някаква важна фамилия. Имаше ценната и рядка рутгарска руса коса, но с изключение на това не беше красавица. Имаше сини очи, което си бе истинска загуба при непритеглящи, длъгнесто конско лице и огромен нос. Бяха я сложили в рутгарското посолство, за да придобие някакъв политически опит, преди да се върне в град Рат и да се омъжи за годеника си, когото изобщо не бе виждала, и тя винаги се държеше, сякаш е под достойнството ѝ да общува с такива като Лив. Дори ѝ бе казала, че са ѝ възложили нейния случай като наказание за някаква забежка със сина на аташийския посланик. Обикновено се занимавала с бихроми, полихроми и истински шпиони.

Аглая видя Лив и тръгна право към нея, като пътьом помаха на няколко от клиентите и намигна на един.

– Аливиана – рече тя, като застана пред масата ѝ, – изглеждаш толкова… енергична тази сутрин. – Паузата казваше всичко. Търсещата физиономия, сякаш наистина се мъчеше да намери какво хубаво да каже. При някои жени това можеше да е случайно.

„Значи така искаш да играем? Добре.“

– За мен е голямо удоволствие да те видя, Аглая. Дребнавата злоба така ти отива – каза Лив. Опа!

Очите на Аглая се разшириха за миг, а после тя се засмя престорено.

– Винаги си била прекалено остър за пипане инструмент, нали, Лив? Обичам това у теб. – Тя седна срещу нея. – Или просто си прекалено глупава да осъзнаеш собственото си положение?

„Баща ми ми казваше да не идвам тук. Акули и морски демони, така каза. Трябваше да го послушам. Настройвам срещу себе си жената, която държи в ръцете си моето бъдеще.“

– Аз… – Лив облиза устни, сякаш с малко смазка насилените думи на покорство щяха да излязат по-лесно. – Съжалявам. С какво мога да ви помогна, господарке?

Очите на Аглая грейнаха.

– Я го повтори.

Лив се поколеба, стиснала зъби. Насили се да се отпусне.

– С какво мога да ви помогна, господарке?

– Притегли ни мехур.

Лив притегли заглушаващия мехур, заедно с вентилатор.

– Такова гордо момиче си ти, Лив Данавис. Следващия път, като устройвам прием, дано не забравя да уредя ти да сервираш храната. Или може би да чистиш нощните гърнета.

– О, обожавам да чистя нощни гърнета. Както и да разказвам на всички мои приятелки, които още не са подписали договори, колко добре се отнасят рутгарците със своите притеглящи.

Аглая се засмя. Смехът ѝ бе наистина неприятен.

– Добре изиграно, Лив. Това беше празна заплаха и заслужавах да ме разобличат. Ти си от Ректън, нали?

Лив моментално застана нащрек. Аглая бе подминала обида? Лив очакваше, че след като е разобличила празната ѝ заплаха, рутгарката ще отправи истинска – а тя разполагаше с немалко такива възможности. Фактът, че не го направи, би трябвало да накара Лив да се почувства по-добре. Но не се чувстваше.

– Да – призна тя. Нямаше защо да лъже. Нищо не идваше от Ректън. Освен това Аглая без съмнение отлично знаеше откъде е Лив. Пишеше го в договора ѝ. – Това е едно селце. Незначително.

– Коя е Лина?

„Какво?“

– Една слугиня. Каталина Делаурия. Върши всякаква домакинска работа. – Наркоманка, пропаднала жена и кошмарна майка. Но не беше нужно Аглая да знае това, а Лив не искаше да говори лошо за хората от родното си място.

– Има ли роднини?

– Никакви – излъга Лив. – Засели се в Ректън след войната, като баща ми.

– Значи не е тирейка?

– По произход ли? Не знам. Може да има малко парийска или илитийска кръв. Защо?

– Как изглежда.

„Мършава, с кървясали очи и развалени зъби от пушенето на ганджа.“

– Висока, с къса къдрава коса, махагонова кожа, поразително хубави лешникови очи. – Сега като се замислеше, едно време Лина трябваше да е била истинска красавица.

– Ами Кип? Кой е той?

„Мамка му, спипаха ме!“

– Ъъъ, синът ѝ.

– А, значи все пак има роднини.

– Мислех, че питаш дали има роднини сред хората от Ректън.

– Ясно – каза Аглая. – На колко години е Кип?

– Предполагам, че вече е на петнайсет. – Кип беше мило момче, макар че последния път, когато Лив си бе ходила у дома, ясно личеше, че е хлътнал по нея.

– Как изглежда?

– Защо те интересува всичко това? – попита Лив.

– Отговори на въпроса.

– Не съм го виждала от три години. Сега вероятно е съвсем различен. – Лив разпери ръце, но Аглая бе неумолима. – Ами, пълничък. Малко по-нисък от мен, когато го видях за последно…

– В името на Оролам, момиче, очите му, кожата му, косата му!

– Ами, не знам какво те интересува!

– Вече знаеш – каза Аглая.

– Сини очи, средно тъмна кожа, не толкова черна като на майка му. Къдрава коса.

– Мелез?

– Предполагам. – Макар че Лив нямаше представа какви биха могли да са половинките на Кип. Париец и аташиец? Илитиец и Кървав горянин? Нещо друго? Вероятно и половинките му не бяха чистокръвни, каквито и да бяха. Между другото „мелез“ беше гадно определение и напълно несправедливо. Най-знатните семейства и всички благородници в Седемте сатрапии се женеха помежду си много по-често от простолюдието, а тях никой не ги наричаше мелези.

– Сини очи. Интересно. Във вашето село няма много синеоки, нали?

– Баща ми е синеок. Има и още няколко, от хората, които са се заселили там след войната, но иначе не, ние сме като останалата част от Тирея.

– Той може ли да притегля?

– Разбира се. Баща ми е един от най-прочутите червени…

– Не баща ти, глупачко. Кип.

– Кип ли? Не! Е, поне последния път, като го видях, не можеше. Тогава беше на дванайсет или тринайсет.

Аглая се облегна в стола си.

– След отношението ти днес би трябвало да те оставя да тънеш в догадки, но така е още по-вероятно да оплескаш всичко. Имам задача за теб, Лив Данавис. Оказва се, че наказанието ми да се занимавам с теб всъщност е било скрит дар от Оролам. Прихванахме писмо, което тази жена Лина е пратила на Призмата.