Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 32 (всего у книги 45 страниц)

68.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, Гавин спря да притегля. Можеше да използва и отразената светлина, ако пожелае, но вече бе изтощен. Зарея поглед към осеяната с хилави храсти равнина на юг. Карис се намираше някъде там. Най-вероятно никога нямаше да я види отново, никога нямаше да има шанс да ѝ каже истината. Това го натъжаваше повече, отколкото би сметнал за възможно.

Обърна се и огледа с разочарование свършената през деня работа. Беше се надявал днес да издигне поне половин левга стена. Вместо това бе успял само да положи основите, пък макар и по протежение на цяла левга. Изненадващо, Аливиана Данавис бе тази, която реши най-трудния проблем досега. Или може би не изненадващо, като се имаше предвид колко умен човек е баща ѝ. Гавин бе крачил покрай изкопа и пръскаше в него жълто. Където имаше стена, оставяше жълтото да я залее като вода, да попие във всяка пролука, подсилвайки камъка и хоросана с магия. Там, където дори основите на старата стена липсваха, притегляше жълтото направо в твърд луксин и създаваше основа, широка седем крачки. Навсякъде закрепваше здраво жълтото към скалата с полуизпарен гъст и лепкав червен луксин.

Но Гавин не само вървеше бавно, а и трябваше да хвърля луксина веднага щом стигне до нивото на земята. Подобно на всеки друг цвят, жълтото имаше маса. Тежеше горе-долу колкото вода, а количеството, което Гавин носеше, бе смазващо. Мускулите му щяха да откажат много преди способността му да притегля. Разбира се, нещата щяха да стават все по-трудни, колкото по-висока ставаше стената.

Беше започнал да използва скеле, но до половин час му стана ясно, че така няма да довърши стената и за месец, камо ли за петте дни, с които разполагаше.

Точно тогава Лив му описа своята идея и подобно на повечето гениални идеи, тя изглеждаше проста и очевидна – след като вече бе изречена.

Гавин положи две релси от двете страни на стената и притегли траверси, които да ги свързват. Добави колела и ремъци, които да го държат, така че да може да виси във въздуха над стената. Колелата се търкаляха по релсите, така че вместо да му се налага да мести скелето на всеки двайсет крачки, скелето се движеше заедно с него. Вместо да хвърля луксина, можеше да го пуска. Това намаляваше физическите усилия до минимум.

Докато нагласи ремъците така, че да не се люшка бясно всеки път, когато хвърли повече луксин, стана късен следобед. Гавин се затъркаля бавно по релсите, като запечатваше жълтия луксин на всеки двайсет крачки и полагаше още жълто върху тези точки. Тъй като до залез-слънце не оставаше много време, той реши да се съсредоточи върху грубото притегляне и вместо да се мъчи с интелектуалното предизвикателство по оформянето на вътрешната част на стената, да създаде колкото се може повече основа.

Напредваше бързо, но все още бе трудно да се каже дали ще успее да завърши проекта навреме. Ако до пристигането на Раск Гарадул издигнеше цяла висока непреодолима стена, но по средата останеха двеста крачки за довършване, цялото начинание щеше да е безполезно.

Гавин се спусна на земята. Отиде с леко залитане до Корван Данавис, който държеше конете им. Мъжът го изгледа загрижено.

– Просто от дълго време не съм стъпвал на крака – рече Гавин.

Корван прие това безмълвно.

Докато слънчевата светлина се оттичаше от небето, прекосиха няколко квартала и едва тогава Корван проговори:

– Е… значи плениха Карис.

– Ъхъм – рече Гавин, като избягваше да срещне очите му.

– Да смятам ли, че си оставил всичко това зад гърба си?

Гавин не отвърна нищо.

– Добре. Винаги съм смятал, че тя е най-голямата заплаха за плановете ти. Има достатъчно причини да мрази и двама ви и е достатъчно прибързана, за да разруши всичко, без да мисли. Значи ще предизвикаш Раск и ще се надяваш да я убие, за да докаже, че е сериозен?

– Проклет да си – промълви Гавин.

– О, значи не си го преодолял?

Гавин знаеше, че той не говори сериозно за убиването на Карис. Корван може и да разбираше кога убийствата са необходими, но това не означаваше, че винаги го прави.

– Значи тя още не знае?

– Не. Точно затова развалих годежа ни.

– Защото тя най-лесно би прозряла истината или по някаква друга причина? – попита Корван.

– Ние я съсипахме. Дазен изгори дома ѝ, а войната ѝ отне всичко останало. Не осъзнавах, че е останала без нищо – а трябваше. Когато най-сетне ѝ предложих да възстановя семейното ѝ богатство, това вече изглеждаше като обида. Тя ме заплю и изчезна за повече от година. Когато се върна, беше различна.

– Забелязах. Черногвардейка. Изумително постижение. Но ти не отговори на въпроса ми.

Макар че се стъмваше, по улиците бе приятно топло и тълпите даже нарастваха. Хората палеха лампи пред домовете и дюкяните си. Други отмаряха с чашка питие на плоските покриви на къщите. Почти сякаш над тях не надвисваше гибел.

Гавин се огледа и понижи глас.

– Лъгал съм всички. Лъгал съм толкова много, че понякога сам забравям кой съм. След всичко, което аз и брат ми причинихме на Карис, не можех… да му се не види, тя ни е виждала и двамата голи, нали? Ако някой би могъл да ни разпознае, ще е тя. Това щеше да е най-бързият начин да проваля всичко.

– Вярно, но ти се канеше да кажеш нещо друго – рече Корван, забил поглед надолу към седлото, за да даде на Гавин мъничко усамотение.

– Мислех си за това, знаеш ли? Как бих могъл да се оженя за нея и да продължа да я мамя. Или пък ако не успея, как да я убедя, че няма друг избор, освен да пази тайната ми. Но в края на краищата тя се оказа единственото нещо, което не желаех да оскверня. След като избягах, тя се влюби в брат ми. Ако проумееше истината и решеше да ме погуби… – Гавин сви рамене.

Сега вече Корван го погледна в очите.

– Не знам дали да ти се възхищавам още повече заради това, или да се ужасявам, че може да си толкова глупав.

– Обикновено бих предпочел да ми се възхищават още повече.

Корван се усмихна неохотно, но не се засмя.

Продължиха по улиците толкова бързо, колкото можеха да яздят, без да прегазят някого, и стигнаха до Травертиновия дворец вече по тъмно. Железни стоеше на портите. По лицето му играеше нехарактерна за него широка усмивка.

– Върховен лорд Призма – рече той. – Вечерята ви чака.

Гавин се намръщи. Щом Железни се хилеше, това означаваше, че предстои нещо неловко, неприятно или дразнещо. Но не смяташе да го пита. Железни просто щеше да се ухили още по-широко и да се наслаждава на своята загадъчност. Чудесно! Гавин закрачи към частната си трапезария.

– Върховни лорде – намеси се Железни. – В голямата зала.

Тя се намираше само на няколко крачки. Гавин почти нямаше време да се замисли от къде на къде ще използват голямата зала за вечеря, преди да влезе в преддверието ѝ.

Голямата зала на Травертиновия дворец, макар и три пъти по-малка от голямата зала на Хромария, беше едно от чудесата на древния свят. Входовете представляваха гигантски арки с подковообразна форма, на зелени и бели ивици, които напомняха за дните, когато Тирея е била парийска провинция. Навсякъде се редяха травертин и бял мрамор: в шахматната шарка на пода, в сложните геометрични фигури по стените и в древните парийски руни, красящи основите на осемте големи дървени колони, които крепяха тавана, разположени по върховете на осмолъча звезда. Всяка колона бе дебела пет крачки – изработена от атасифуста, най-дебелото дърво на света – и никоя от тях не се стесняваше забележимо, преди да стигне тавана. Твърдеше се, че това дърво било подарено на владетелите от един аташийски крал преди петстотин години. Дори и тогава било безценно. Сега вече такива дървета не съществуваха, последната горичка бе изсечена по време на Войната на Призмите. Гавин така и не разбра кой го е направил. Когато пристигна в Ру, горичката просто я нямаше. Неговите командири – командирите на Дазен – се кълняха, че последните дървета още ги имало, когато се изтегляли от града. А след войната командирите на Гавин се кълняха, че дърветата ги нямало, когато пристигнали.

Това, което правеше атасифустата уникална, беше, че сокът ѝ имаше свойствата на концентриран червен луксин. На дърветата им отнемаше сто години да достигнат пълните си размери – тези великани са били на по няколкостотин години, когато са ги отсекли. Но след като достигнеха зрелост, в дънера им можеха да се пробият дупки и ако дървото е достатъчно голямо, сокът ще изтича достатъчно бавно, за да подхранва пламък. Във всеки от тези осем исполина имаше по двайсет и седем дупки – число, някога явно изпълнено със смисъл, вече изгубен. На пръв поглед изглеждаше, че дърветата горят, но пламъците бяха постоянни и никога не обхващаха дървесината, която бе призрачно бяла, с изключение на почернелите от сажди петна над всяка горяща дупка. Гавин знаеше, че пламъците не могат да траят наистина вечно, но дори след като бяха горели денонощно в продължение на петстотин години, не даваха никакви признаци, че ще угаснат скоро. Може би тези при върха горяха малко по-слабо от долните, но той не би се обзаложил.

Когато дървото още не бе съзряло, от него ставаше страхотен материал за горене. Един наръч можеше да топли малка къщурка цяла зима. Нищо чудно, че бяха изчезнали.

В голямата зала, разбира се, нямаше нужда от факли, но зад витражните прозорци, всеки от тях също с подковообразна форма, все пак горяха такива, за да може цветното стъкло да грее денонощно в бяло, зелено или червено.

И отново цветовете, формата, всичко тук носеше някакъв смисъл за хората, построили това чудо, а Гавин нямаше представа какъв. Това го караше да се чувства незначителен. Не мислеше, че нещо създадено от него ще оцелее петстотин години след смъртта му. Всъщност бе истински късмет, че брат му Гавин не е погубил това чудо, когато унищожи града.

Докато влизаше, погледът му се откъсна от величието на атасифустовите колони и се насочи към мъжете и жените, седящи край голямата маса. Всички лица бяха обърнати към него. Вниманието му се отклони за миг, когато мина покрай две сенки, застанали от двете страни на пътеката. Главата му се извъртя рязко настрани, очаквайки убиец. Не, беше черногвардеец. По един от двете страни на вратата и още десетина из залата, всичките познати. Черногвардейци? Тук?

Ах, да, бяха пристигнали корабите с маговете, които трябваше да бъдат Освободени. Сигурно Железни бе заповядал всички тези черногвардейци да ги придружат.

Очите му се върнаха към масата. На нея го чакаха поне двеста притеглящи. Малка група, както му бе казала Бялата. Но не му беше казала кои са в тази група. Гавин ги познаваше всички по физиономия, а повечето и по име. Позна Изем Червени и Изем Сини, Самила Сайех, Марос Орлос, непоредния бихром Юсеф Теп, когото наричаха Пурпурния мечок, Дийди Отронено листо, парийските сестри Тала и Тайри, Джавид Араш, Талон Гим, Елелеф Корзин, Баз Простодушни, Далос Темнос-младши, Юсем Диви, Еви Тревата, Огнеръкия и Одес Карвинген. Накъдето и да погледнеше, виждаше герои от Войната на Призмите, и от двете страни. Това бяха някои от най-талантливите притеглящи в Седемте сатрапии и ги представляваха до една, дори Илития бе представена, пък макар и само от Огнеръкия, а Елелеф Корзин бе аборнеец.

Гавин се закова невярващо на място. Всяка година бяха Освобождавани някои притеглящи, участвали във войната, но единственият път, когато му се бе наложило да Освободи толкова много от великите, бе непосредствено след края ѝ, когато мнозина бяха докарани до ръба от количеството сила, използвана в битките.

Всички магове тук по време на войната бяха млади. Гавин знаеше, че ще започнат да си отиват, и се ужасяваше от това, но толкова много в една и съща година?

– Бяхме сключили споразумение – каза Юсем Диви в отговор на явното му объркване. – Някои от нас, които се биха заедно. Разбрахме се, че когато първите от нас трябва да си отидат, ще си отидем всички. На мен самия ми се искаше да изкарам още някоя и друга годинка, но по-добре да се оттегля, докато съм на върха, нали?

– По-добре да се оттеглим, докато сме още с всичкия си – изръмжа Пурпурния мечок.

– По-добре да си отидем заедно – рече Самила Сайех. – Стига сме карали Дийди да страда.

И наистина, Дийди Отронено листо изглеждаше по-зле от повечето. Кожата ѝ имаше неизменен зелен оттенък, а халото в очите ѝ се напрягаше под напора на зеленото, обхванало някога сините ѝ ириси. Тя се усмихна немощно.

– Лорд Призма, за мен е чест. Очаквам това Освобождение от дълго време. – Приклекна в реверанс, като предпочете, подобно на повечето стари воини, да пренебрегне факта, че във войната се е сражавала срещу Гавин.

Останалите последваха примера ѝ с поклони и официални реверанси в стила на родния си край. Гавин се поклони тържествено и срещна очите им, като се постара да покаже еднакво уважение към притеглящите, сражавали се на двете страни.

А сърцето, както винаги, се късаше в гърдите му. Искаше му се да каже на онези, които са се били редом с него, че не е Гавин, че всичко това е било за добро. Вместо това седна при тях, до сприхавия Юсем Диви, докато робите внасяха димящи подноси с храна и охладени гарафи с цитрусови сокове и вино.

– Когато казах на някои от другите – Юсем кимна неохотно към двамата Изем и Самила, които се бяха сражавали за Гавин, – те решиха, че годината е подходяща и за тях.

– Искаше ни се, лорд Призма, да помогнем на Седемте сатрапии да оставят… войната зад гърба си – каза Самила Сайех, като дипломатично се възпря да я нарече Войната на Лъжепризмата. – Всъщност ние станахме добри приятели.

– Лично аз – рече Марос Орлос, най-ниският рутгарец, който Гавин бе виждал – се радвам да мина през Освобождението без всичките му официалности. Фойерверките, речите и позьорстването на разни сатрапи и лордчета, на които никога няма да им се наложи да изпълнят Договора лично. Освобождението е нещо свято. То трябва да се състои между човека, Призмата и Оролам. Всичко останало е ала-бала.

– Ала-бала? Като например вечеря с Призмата и групата ти по Освобождение? – попита Изем Червени. Той беше париец, слаб и жилав, и с остър ум. Все още носеше готрата си сгъната така, че да напомня качулка на кобра – стил, който бе възприел като седемнайсетгодишен и за който бе търпял непрестанни подигравки. Наричаха го позьор до първата битка, когато светкавичните му удари, бързите като стрели огнени кълба и опустошението, което сееше във вражеските редици, бяха пресекли подигравките веднъж завинаги.

Марос отвори уста да протестира, осъзна, че се кани да спори с Изем Червени, и пак насочи вниманието си към храната.

Тала, по-възрастна парийка с къса бяла коса и червени халота, изпълнили кафявите ѝ ириси, каза:

– Знаете ли, лорд Призма, командир Железни ни каза, че работите върху един малък проект. Нещо в това ми напомня за старата поема за Скиталеца. Как беше: „За дело славно…“

Поемата бе известна; всички я знаеха. Дори нямаше нужда да довършва цитата. Тя предлагаше на Гавин помощта им.

– Би било чудесно… – започна Гавин.

Баз Простодушни, странният тирейски полихром, го прекъсна, килнал глава на една страна:

– За дело славно има още време, достойно за стремежите на тез, що крачат гордо редом с боговете. Гевисън, „Последното пътуване на Скиталеца“11
  Цитатът всъщност е от поемата на Тенисън „Одисей“. – Б.пр.


[Закрыть], строфи шейсет и трета и шейсет и четвърта. – Вдигна очи, видя, че всички го гледат, и сведе засрамено поглед.

– Би било чудесно – повтори Гавин. – Ще разбера, ако някой има възражения и не желае да се присъедини към мен, но ако искате да… наистина ще съм ви благодарен. – Това беше абсолютен подарък, и то такъв, който нямаше да струва нищо на повечето от тях. Не всички тези притеглящи бяха на ръба на смъртта, повечето от тях още притежаваха неописуема мощ, а мнозина бяха крайно изкусни в хроматургията. Помощта им щеше да промени всичко.

Разбира се, това бяха също така хората, които познаваха най-добре Гавин и Дазен. Ако имаше вероятност някой да разкрие, че Гавин е самозванец, той се намираше в тази стая. А при наближаващото им Освобождение те нямаше какво да губят, ако го изобличат.

Сърцето му се сви и той се усмихна, за да скрие страха си, сякаш се усмихваше на съчетанието от гениалност и странно простодушие у Баз. От всички краища на масата му отвърнаха усмивки. Гавин знаеше, че някои от тях със сигурност са змийски, но нямаше начин да разбере кои. Кой бе по-вероятно да го погуби? Онези, които го мислеха за своя приятел, след като научат, че е узурпирал мястото на Гавин, или онези, които се бяха сражавали за него и го смятаха за мъртъв, след като научат, че ги е предал?

Баз Простодушни се взираше в Гавин, без да се усмихва, килнал глава на една страна, а странно проницателните му очи попиваха всичко.

69.

– Момчето е изчезнало – докладва Железни. Вече беше почти полунощ. Стояха на покрива на Травертиновия дворец и се взираха към залива. – Кип – добави, като че ли имаше и някакво друго момче. Но не каза „синът ви“.

„Страхотна работа, как всички трябва да споменават деликатно моите прегрешения. Моите прегрешения? Да бе! Благодаря ти, братко.“

– Защо не са ми съобщили? – попита Гавин. Цяла вечер се бе преструвал на брат си пред притеглящи, които ги познаваха и двамата, и при това трябваше да си дава вид, че се забавлява. Беше смущаващо. Беше се наслаждавал на компанията на старите си врагове и постоянно имаше чувството, че всичко пред погледа му се размива. Мъжете и жените, които бе мразил като Дазен, всъщност бяха доста приятни хора. Няколко от старите приятели на Дазен, макар и не всички, се държаха малко дръпнато, което ги правеше неприятни. Гавин се взираше в мъже и жени, които бе уредил да живеят и работят далеч от Ясписите, само за да не го застрашат, и си мислеше: „Аз ви съсипах живота, а вие така и не го разбрахте. Липсвахте ми.“

– Открихме едва преди няколко минути. Тази бележка бе оставена на видно място. Другата беше пъхната под завивките.

„Умно. Кип постигна точно каквото е целял: спечели си време. Попречи ни да го търсим цял ден.“ Гавин протегна ръка – знаеше, че бележките ще са у Железни. Командирът му ги подаде.

Важната гласеше: „Аз съм тиреец и съм млад. Ще бъда по-полезен като шпионин, отколкото тук. Никой няма да ме заподозре. Ще се опитам да намеря Карис.“

„Шпионин ли? Оролам да ме порази!“

– Някакви други новини? – попита Гавин.

– Взел е кон и руло монети.

– Значи може да се забърка в още по-големи неприятности, отколкото ако просто бе влязъл във вражеския лагер, въоръжен само с илюзиите си – рече Гавин.

Железни не отвърна. Обикновено оставяше без внимание думи, които изтъкват очевидното.

– Дъщерята на Данавис също е изчезнала. Конярят каза, че поискала кон, но ѝ отказал. Изглежда, е намерила бележките и е тръгнала след него.

Гавин се взираше към морето. Пазителката – статуята, която охраняваше входа на залива и между чиито крака минаваше всеки моряк, – стискаше копие в едната си ръка и факел в другата. За факела се грижеше жълт притеглящ, чиято единствена работа бе да го поддържа винаги пълен с течен жълт луксин. Специални прорези в стъклото бавно изпускаха жълтия луксин във въздуха, където той се превръщаше обратно в светлина. Тя бе улавяна и насочвана в нощта от огледала, въртящи се бавно на зъбни колела, които се задвижваха от вятърна турбина, когато имаше вятър, и впрегатен добитък, когато нямаше. Тази нощ лъчът озаряваше мъгливия въздух, прорязвайки големи ивици в мрака. Точно това се предполагаше да прави всеки притеглящ: да носи светлината на Оролам в най-тъмните кътчета на света.

Точно това се опитваше да направи и Кип.

Железни каза:

– Ако той влезе в моя лагер и гледа да не се набива на очи, аз не бих го заподозрял, че шпионира.

„Може би защото от него би излязъл невероятно лош шпионин?“

– А по въпроса за нашите шпиони какво научи?

– Губернатор Красос много невинно дойде да инспектира пристанището. Носеше безобидна на вид и странно тежка торба. Изглеждаше ужасно доволен да ме види – рече Железни.

– Прибягваш към сарказъм само когато си бесен – отбеляза Гавин. – Давай, казвай направо.

– Заклех се да пазя Кип, лорд Призма, но първо, шпионите…

– Можеш да ме наричаш Гавин, когато се държа глупаво – каза безизразно Гавин.

– Шпионите докладват…

– Изплюй камъчето, в името на Оролам.

Железни стисна зъби, после се насили да се отпусне.

– Трябва да тръгна след него, Гавин, което означава, че не бих могъл да съм тук, да помагам с отбраната и да командвам хората си.

– А ти си париец, огромен на ръст и точно обратното на незабележим, така че ако тръгнеш след него – както изисква честта ти, – най-вероятно ще те убият. Което ще означава не само, че ще си мъртъв, което не ми допада особено, но и че не си успял да опазиш Кип, което поначало е единствената причина да тръгнеш след него. Освен това не можеш да прехвърлиш задачата другиму, защото си обещал да го пазиш лично, а и така или иначе всеки друг черногвардеец ще се набива на очи почти колкото теб. – Не защото черногвардейците бяха по-тъмнокожи от тирейците и имаха ситно къдрава коса. През вековете достатъчно чужда кръв се бе примесила с тирейската, за да има немалко местни, които притежават и двете черти. Дори от Кип би могъл да излезе добър шпионин въпреки сините му очи – тирейците бяха свикнали с етническите малцинства поради всичките хора от други народности, останали тук след войната. Проблемът беше, че извънредно атлетични притеглящи с абаносова кожа, които излъчват заплаха от самите си пори, щяха да се открояват навсякъде. Черногвардейците биха се откроявали дори сред цяла армия парийски притеглящи.

– Това описва добре ситуацията – призна Железни. Остротата на гнева му бе притъпена, след като Гавин му разкри точно защо е ядосан.

– Какво друго научи от шпионите ни? – попита Гавин, като пренебрегна за момента притесненията на Железни.

Железни, изглежда, също бе доволен да не говори за дилемата си.

– Някои от тях пристигнаха от лагера на крал Гарадул и мисля, че проблемите ни са по-големи, отколкото си давахме сметка. – Той смъкна готрата от главата си и се почеса по темето. – Въпросът е религиозен.

– Не мислех, че се интересуваш много от религия – рече Гавин в опит да вмъкне малко несериозност.

– Че защо ще си мислите подобно нещо? Аз постоянно разговарям с Оролам.

– „Оролам, с какво заслужих това?“ – подхвърли Гавин, решил, че той се шегува.

– Не. Сериозно – каза Железни.

– О. – „Железни набожен?!“

– Но знаете как е. Вие също говорите непрекъснато с него. Нали сте неговият избраник.

– При мен е по-различно. – „Явно много, много по-различно.“ – Извинявай за шегата. Религия, казваш?

– Това, че се е нарекъл крал, не е просто някакъв политически ход. Раск Гарадул иска да унищожи всичко, което сме постигнали след идването на Луцидоний. Всичко.

Неясен ужас се загнезди в стомаха на Гавин.

– Старите богове?

– Старите богове – потвърди Железни.

– Върни Кип, командире. Направи каквото е нужно. Ако някой се оплаква от методите ти, ще трябва да мине първо през мен. Ако можеш, спаси и момичето. Задължен съм на баща ѝ по начин, който не бих могъл да ти обясня.

Гавин спа малко и на пресекулки. По принцип никога не спеше много, но всеки път с наближаване на Освобождението нещата се влошаваха. Мразеше това време от годината. Мразеше тази шарада. Усещаше някакво стягане в гърдите, докато лежеше в постелята. Може би навремето трябваше да остави брат си да победи. Може би Гавин би свършил по-добра работа. Или ако не друго, поне той самият сега нямаше да е тук.

Глупости.

И все пак неволно се чудеше дали Гавин не би бил по-добра Призма от него. Гавин винаги бе носил бремето на отговорността по-успешно от Дазен. При по-големия му брат то дори не изглеждаше като бреме. Като че ли този човек никога не се съмняваше в себе си. Дазен винаги му бе завиждал за това.

Утрото дойде прекалено бързо. Дазен се надигна в леглото и си надяна пак лицето на Гавин. Усети онова жилване на болка в гърдите, стягането в гърлото. Не можеше да го направи.

Глупости. Просто му липсваше Кип, както и Карис, освен това се тревожеше за дъщерята на Корван и се ужасяваше от изтощителното целодневно притегляне, което му предстоеше. Нямаше друг избор, освен да продължи.

След като приключи с дългото миене – защо трябваше Гавин да е такова конте? – хапна и препусна към стената. Там го посрещна млад оранжев притеглящ.

Той бе един от трагично младите, които не можеха да се справят със силата. Пристрастен. Сигурно нямаше и двайсет години, парийски планинец, но не носеше готра. Вместо това косата му бе сплетена на множество малки плитчици, хванати зад тила с кожена лента. Дрехите му също говореха за отхвърляне на традиционното облекло – и на всякаква традиция изобщо. Оранжевите умееха да виждат как на другите им се иска да стоят нещата. В повечето случаи го използваха за своя изгода, ставаха хлъзгави като луксина от своя цвят. Но в някои случаи отхвърляха всички правила и се превръщаха в творци и бунтовници. Като се имаше предвид как дрехите на мъжа успяваха да се съчетаят сполучливо и да изглеждат добре въпреки разнородния си произход и как всички цветове и тъкани се допълваха, Гавин предположи, че този е творец. Но оранжевото му хало бе изтъняло от напрежение. Определено нямаше да издържи до следващото Освобождение.

– Лорд Призма – каза младежът. – С какво мога да ви помогна?

Слънцето едва се бе подало над хоризонта и всички магове, които можеха да притеглят, без да си навредят или да загубят контрол, се бяха събрали на стената. Местните работници изглеждаха зашеметени от факта, че са заобиколени от толкова много притеглящи.

– Как се казваш? – попита Гавин. Не мислеше, че е виждал този младеж преди.

– Ахейяд.

– А, значи наистина си творец – рече Гавин.

Ахейяд се усмихна.

– Нямах голям избор, при баба като моята.

Гавин го погледна въпросително.

– Съжалявам, мислех, че знаете. Баба ми е Тала. Тя знаеше, че ще съм оранжев и творец, още когато бях на четири годинки. Принуди майка ми да ме прекръсти.

– Тала може да бъде много, хм, убедителна – каза Гавин.

Момчето се ухили.

Едно момче да отива на Освобождението заедно с баба си. Тук под повърхността се криеше някаква тъжна история, семейна скръб от загубата на две поколения едновременно, но нямаше нужда да задълбава в това сега. С времето всички неща излизат на светло.

– Имам нужда от творец – каза Гавин. – Можеш ли да работиш бързо?

– Има си хас – отвърна Ахейяд.

– Бива ли те? – Гавин вече знаеше, че го бива, иначе Корван не би го пратил. Но искаше да знае дали младежът ще бъде дързък, или колеблив, когато се сблъска с нещо толкова огромно.

– Аз съм най-добрият – рече Ахейяд. – Какъв е проектът?

Гавин се усмихна. Обичаше творците. В малки дози.

– Строя стена. Трябва да се консултираш с архитекта, за да сме сигурни, че няма да оплескаш нещо функционално, но истинската ти задача е да направиш тази стена страшна. Можеш да вземеш когото си поискаш от старите притеглящи да ти помага. Давам ти някои рисунки на Раткаесон, с които разполагаме. Ако може да прилича на тях, направи го. Ще кажеш на сините как да държат формите. Аз ще ги напълня с жълт луксин. Първо ще направя функционалните части. А след два-три дена ще можем да прикрепим и добавим всичко, което проектираш.

– Колко голямо мога да направя… каквото там ще направя?

– Разполагаме с около две левги стена.

– Значи говорите за нещо… наистина голямо.

– Огромно – отвърна Гавин. Като го караше само да проектира формите, щеше да попречи на младежа да притегля, което, предвид колко близо бе Ахейяд до разкъсването на халото, можеше да му спаси живота.

Докато се приготвят да започнат с притеглянето, стана пладне. Гавин бе помолил всички стари воини да разгледат плановете на стената и немалко от тях бяха дали предложения. Тези предложения обхващаха всичко – от разширяването на тоалетните и измислянето на способ отходните продукти да се изсипват внезапно върху врага през специални шахти до видоизменяне на лафетите на оръдията и добавянето на пещи за нажежаване на гюлетата до някои от тях. Нажеженото гюле вършеше чудесна работа за подпалване на обсадните машини. Някой предложи да направят подовете грапави и да осигурят улеи не само отвън за дъждовната вода, а и вътре в самата стена за кръвта.

Имаше много добри предложения и немалко лоши. Стената да е по-голяма, по-малка, по-широка, по-висока. Да има място за повече оръдия, повече стрелци, повече легла в лечебницата, казармите да са разположени в стената и така нататък.

По пладне Гавин се опаса наново в своите ремъци и бе повдигнат от земята. Другите се тълпяха около него, притегляха форми, укрепваха ремъците му. После се залови за работа.