Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 45 страниц)

– Рутгарците имат само хиляда души там, така ли? – попита Гавин. Това беше по-малко от минимален гарнизон. Ако не бързаше толкова, докато минаваше с лодката през града, със сигурност щеше да забележи.

– Имат си проблеми с аборнейците, които пак са вдигнали таксите за минаване през Теснините. Рутгарците искат да демонстрират сила. Изтеглили са от Гаристън повечето си кораби и войници.

– Това е идиотщина. Те трябва да знаят, че Гарадул трупа войски.

– Съгласен съм. Мисля, че рутгарската външна министърка е била подкупена. Тя е умна, би трябвало да разбира какво прави. Както и да е, ти трябва да идеш в Гаристън. Спаси града и убий Раск Гарадул, но дори и да не успееш в това, добери се до кинжала. От него зависи всичко.

Кое „всичко“? Там беше проблемът да се преструваш, че знаеш тайни, които не знаеш. Тайните – и особено големите, опасни тайни – обикновено се споменават мъгляво. Особено когато заговорниците знаят, че често са подслушвани от шпиони.

„Може би трябваше да поема риска да кажа, че съм забравил какво представлява онзи кинжал.“

Едно време Дазен знаеше всички чайни на Гавин, дори онези, които уж трябваше да са само между Гавин и баща им. Дазен и Гавин бяха не просто братя. Бяха най-добри приятели. Макар че Дазен беше две години по-малък, Гавин се отнасяше с него като с равен. Севастиан беше най-малкият; него го караха да си остава вкъщи. Но Гавин и Дазен имаха едни и същи приятели. Заедно печелеха и губеха юмручни боеве срещу братята Белодъб. На Гавин му липсваше простотата на онези битки. Две страни, много юмруци и когато едната страна се разреваваше, боят свършваше.

Но Гавин се бе променил в деня, когато навърши тринайсет. Тогава Дазен още нямаше единайсет. Андрос Гайл бе дошъл, облечен в церемониалните си одежди – огромен и впечатляващ в златисточервения брокат и със златисточервените верижки около шията си. Макар че вече от десетилетие бе член на Спектъра, винаги го наричаха Андрос Гайл, а не Андрос Червени. Всички знаеха кое е по-важно. Андрос бе отвел Гавин.

Когато на следващата сутрин Гавин се върна, очите му бяха подпухнали, като че ли е плакал, макар да отрече яростно, щом Дазен го попита. Каквото и да бе станало, след това Гавин не бе същият. Каза на Дазен, че вече е мъж, и отказа да си играе с него. Когато братята Белодъб се опитаха да завържат бой, Гавин се изпълни с толкова подчервено, че топлината заблика от него на вълни, и каза на братята, че ако го нападнат, последиците ще тежат на тяхната съвест.

В онзи миг Дазен разбра, че Гавин наистина би ги убил.

Оттогава Гавин разговаряше с баща им като негов довереник. Дазен бе отритнат и зарязан. Известно време си играеше със Севастиан. После и Севастиан му бе отнет и остана сам. Дазен се надяваше, че като стане на тринайсет, ще бъде приет отново от тях, но баща му подмина датата почти без внимание. Когато настъпи времето да се пророкува кого Оролам е избрал за следващ Призма, целите Големи и Малки Яспис гъмжаха от предположения, но Дазен знаеше, че това е по-големият му брат. Нямаше значение как ще се случи. Андрос бе подготвял Гавин за Призма през целия му живот.

„А аз бях подготвян да бъда нищо. Непотребна вещ. Някой ден щях да се оженя за Карис Белодъб или някое друго момиче, за да отклоня амбициите на нечий друг баща. Докато Гавин не се опита да ми отнеме дори това.“

Ето коя бе най-трудната за поддържане част от маскировката му – не преструвката, че е Гавин, а напомнянето за всичко, което Гавин бе имал, а Дазен никога нямаше да има.

– Така че върви в Гаристън, спаси го или го опожари, убий Гарадул и вземи кинжала. Казах го достатъчно просто, нали?

Ако Гавин свършеше това както трябва, то щеше да изпълни една от целите му и да подготви почвата за друга.

– Ще ти дам писма до рутгарците, за да съм сигурен, че ще ти се подчиняват – добави Андрос.

– Ще ме направиш губернатор на Гаристън? – Всеки път, когато Гавин забравеше колко е могъщ баща му – дори и от тази стаичка, – Андрос правеше нещо, с което да му го напомни.

– Не официално. Ако се провалиш, това ще опетни името ни. Но ще се погрижа губернаторът да прави точно каквото му кажеш.

– Само че Спектърът…

– Може да бъде пренебрегван в определени случаи. Не е толкова лесна работа да свалиш една Призма. Когато се върнеш, ще поговорим за женитбата ти. Време е да започнеш да правиш наследници. Появата ти с едно копеле прави въпроса належащ.

– Татко, аз не съм…

– Ако смажеш един от сатрапите, дори и да е бунтовник, ще се наложи да подкупиш някой от другите. Време е. Ще ми се подчиняваш в тази работа. Проблема с копелето ще го обсъдим по-късно.

48.

Лив бе отишла в светлинната градина високо в жълтата кула, за да помисли, но ѝ се струваше, че не може да извърви и десет крачки, без да се натъкне на някоя млада двойка, която се целува. Докато слънцето залязваше, градината се превръщаше във впечатляващо зрелище – и любимо място на двойките. Лив би трябвало да се сети за това. Имаше нещо особено да гледаш млади влюбени, когато се чувстваш толкова изолиран.

Когато излезе от квартирата си, в нея бушуваше хаос от емоции: съжаление, че е била толкова груба с Кип, увереност, че е права и баща ѝ е жив, и ужасният страх, че греши. Беше самотна, уплашена за бъдещето си, а сега – зашлевена в лицето от привидната лекота, с която всяка друга, изглежда, можеше да си намери любим – копнееше и за момче. Което и да е момче. Е, почти. Лив живееше в Хромария от три години и имаше зад гърба си единствено няколко неуспешни опита за връзка. Това, че беше тирейка, дъщеря на генерал от загубилата страна и бедна, бързо пресичаше всякакъв интерес от страна на съучениците ѝ. Единственото момче, което тя смяташе, че наистина си пада по нея, я бе поканило на Бала на лукслордовете, а после ѝ бе вързало тенекия и бе отишло с друго момиче. Явно всичко бе само шега. На следващата година за кратко бе станала обект на съревнование между няколко от най-популярните момчета. Няколко седмици бе прекрасно да е център на вниманието. Имаше чувството, че най-после е постигнала пробив, че най-после я приемат. Едно от момчетата я покани на Бала на лукслордовете.

А после случайно дочу друго момче да говори за облог между тях кой пръв ще я изчука. Отмъщението ѝ бе бързо и ужасно. Обеща на своя кавалер за бала – водача на групата, млад благородник на име Паршан Наям – да му отдаде девствеността си, ако ѝ помогне да осъществи една своя мръсна фантазия. На онзи направо му потекоха лигите.

На Бала на лукслордовете се срещнаха в едно тъмно кътче току до главната зала. Тя убеди Паршан да си свали всички дрехи, въпреки че само на броени крачки от тях целият Хромарий танцуваше, бъбреше и пиеше. После откъсна устни от неговите, докато ненаситните му ръце шареха по тялото ѝ, и попита колко ще спечели от победата си в съревнованието.

– Ти знаеш? И не си бясна? – попита той.

– Че защо да съм бясна? – отвърна тя. – Затвори очи. Имам изненада за теб.

– Хубава ли?

Тя плъзна пръсти надолу по корема му. Сведе очи. Облиза устни.

– Ще ти секне дъхът. Обещавам ти.

Той затвори очи. Тя грабна всичките му дрехи и изхвръкна в залата, където се вихреше празненството. Той изквича изненадано и се втурна гол след нея.

– Ето какво получаваш за своето съревнование, Паршан Паям! – извика Лив, така че всеки, който не е забелязал веднага голия младеж, да го види и да разбере кой е.

Танцьорите спряха. Музикантите престанаха да свирят. Стотици разговори секнаха.

– Да се обзалагате с приятелите ти кой ще ми отнеме девствеността?! Отвратително! Ти си простак и лъжец. Отвращаваш ме. Не си достатъчно умен, за да ме надхитриш, и не си достатъчно мъж, за да ме имаш. – И хвърли безценните му дрехи в купата с пунша.

Разнесе се нервен кикот. Паршан замръзна. След като дрехите му бяха накиснати в пунш, нямаше смисъл да ги взима, за да се покрие. Постара се, доколкото можеше, да се прикрие с ръце.

Сред тишината, нарушавана от откъслечни ръкопляскания, Лив изхвръкна от залата и влезе право в легендите на Хромария. За нещастие да се прочуеш с отмъщението си срещу момче, което е проявило романтичен интерес към теб – независимо колко низък е бил този интерес, – не бе добър начин да окуражиш интереса на другите. Всички останали момчета бяха ужасени от нея.

„Защо си мисля за момчета? Баща ми е мъртъв!

Не, не е. Татко се е измъквал и от по-тежки ситуации. Не би позволил да го вкарат в капан. Прекалено умен е за това.“

И все пак би било хубаво, ако имаше с кого да си поговори. Честно казано, ако си поплачеше, щеше да се почувства много по-добре.

Отправи се с натежала крачка към стаята на Вена, но когато стигна там, самата Вена плачеше. Това моментално извади Лив от собственото ѝ самосъжаление. Вена не просто плачеше, а направо ревеше. Обикновено артистично разрошената ѝ къса коса бе пригладена, сякаш е държала главата си в ръце. Очите ѝ бяха подпухнали.

– Не мога да повярвам, Лив! Търсих те навсякъде – каза Вена. – Лив! Това е катастрофа. В името на Оролам, пращат ме у дома!

Лив огледа стаята и видя, че всичките вещи на приятелката ѝ вече са опаковани и прибрани в големи сандъци. Ако се съдеше по количеството на притежанията ѝ и всички украси, с които бе осеяла всяко свободно местенце в малката си стая, Лив разбра, че не може да ги е опаковала сама.

– Какво става?

Бяха ѝ нужни няколко минути, за да сглоби някаква смислена картина, макар че историята сама по себе си беше проста: Вена бе загубила спонсора си. Аборнейският лорд, който държеше договора ѝ, загубил цяло състояние в някаква бизнес авантюра и му се налагало да съкрати разходите си. Явно се бе опитал да продаде договора на Вена и не бе намерил купувачи. Само че господарят на някакъв друг млад притеглящ бе купил от него стаята на Вена и тя трябваше да я освободи незабавно. Пътуването ѝ до дома бе платено и Вена заминаваше тази вечер. Трябваше да се срещне със спонсора си, за да решат как би могла да изплати вложените в нея средства.

Вена можеше да свърши като слугиня, но се боеше, че господарят ѝ може да я продаде на роботърговци. Това бе незаконно – договорът на един притеглящ бе много далеч от робството, – но открай време се говореше за такива неща.

– Лив, ще ми заемеш ли някакви пари? Мога да избягам.

– Не мога…

– Моля те, Лив! Умолявам те! Знам, че това не е заем. Никога няма да мога да ти ги върна, но не бих понесла да се върна у дома. Моля те!

Сърцето на Лив се сви. Ако бе изчакала само една седмица, преди да иде при лихварите, щеше да изтегли още едно плащане от издръжката си и щеше да има предостатъчно пари да помогне на приятелката си.

– Току-що изплатих един дълг, Вена. Нищичко не ми остана. Дадох всичко, което имах.

Вена посърна.

– Чакай, бихме могли да продадем някои от роклите ми. Ако изчакаш до сутринта…

– Не, забрави. Тогава вече ще ме търсят. А знаят, че ти си единствената ми приятелка. Ще те държат под око. Налага се да се изправя срещу това сама.

На вратата се почука и мъжки глас извика:

– Госпожице?

Вена отвори вратата и четирима мъже в робски дрехи влязоха и вдигнаха сандъците. Вена взе чантата си.

– Ще ме изпратиш ли до пристанището? – попита тя Лив, като си надяна храбра физиономия.

Все още ужасена и невярваща, Лив кимна.

Тръгнаха с бавна крачка, като че ли можеха вечно да отлагат неизбежното.

– Това наистина е страхотно място – каза Вена, докато за последен път минаваха заедно по моста. – Истинско чудо. И аз бях тук. Макар и за малко. Баща ми беше слуга; майка ми беше слугиня. Няма нищо лошо да се прибера у дома и да прислужвам. Не съм по-добра от тях. И знаеш ли какво? Срещнах се с Призмата! – Очите ѝ блестяха. – Той ме нарече чудесна! Направи ми комплимент за роклята. Забеляза ме, Лив – мен, сред всички онези красиви момичета наоколо. Никой не може да ми отнеме това. Колко хора – колко притеглящи не получават толкова за цял живот? Самият Призма!

Смелостта ѝ накара Лив да се просълзи. Тя усърдно избягваше да поглежда към Вена, сигурна, че ако го направи, ще загуби самообладание.

Но твърде скоро се озоваха на пристанището. Сбогуваха се със сълзи, обещаха си да си пишат, а Лив обеща, че ще използва всичките си връзки, за да върне Вена. Вена се усмихна тъжно и примирено.

– Хайде, дами – рече капитанът. – Времето и отливът не чакат никого, най-малко пък някакви хълцащи момичета.

Лив прегърна Вена още веднъж и си тръгна. Едва бе слязла от кея, когато видя една позната фигура да се спотайва в сенките като паяк. Аглая Красос.

– Ти! – възкликна Лив. – Това е твоя работа!

Аглая се усмихна.

– Чудя се, Лив, дали мислиш, че дължим нещо на приятелите си? Обич или уважение?

– Разбира се.

– Но явно твоят дълг към приятелката ти е по-малко важен от нуждата да ми се опълчиш.

– Ах, ти, кучко! – процеди разтреперана Лив.

– Не аз съм тази, която оставя приятелката си да плати за моята гордост. Всичко може да спре още сега, Лив, или да стане още по-лошо.

– Още искаш да шпионирам Призмата.

– Просто за твоя информация, Вена не си отива у дома. Аз вече притежавам договора ѝ. И сключих сделка с един доста… съмнителен илитиец. Готов е да ми даде добра цена за нея. Повечето хора имат скрупули срещу продажбата на притеглящи. Разбира се, тя не е напълно обучен притеглящ, така че няма да се радва на никоя от обичайните им привилегии. Но пък Вена обича да пътува с кораб, нали? На галерите няма много жени. Обикновено не издържат дълго, нито пък останалите роби се отнасят добре с тях, така че собствениците предпочитат да им възлагат друга работа. Но аз мога да го уредя.

Не просто робиня. Робиня на галера. Най-лошото от лошото. На Лив ѝ се повдигаше. Искаше ѝ се да убие Аглая. Оролам да ѝ е на помощ!

– Или пък… – рече Аглая – можеш да кажеш само една дума. – Тя кимна към един вестоносец, стоящ от другата страна на улицата. – Той ще изтича при капитана със съобщението, че е станала грешка, Вена е възстановена и така нататък. Чудо на чудесата. Ти си мой специален проект, Лив. Разполагаш с пълното ми внимание.

Лив погледна отчаяно към кораба. Вярно беше. Тя нямаше приятели, нямаше възможности, нямаше избор. Как би могла да се бори срещу Аглая Красос с цялото ѝ богатство и власт? Ако помолеше Призмата за помощ, той щеше да задава въпроси. Щеше да си помисли, че го е шпионирала през цялото време. Всяка част от Хромария и сатрапиите бе корумпирана; всички бяха настроени срещу нея.

– Побързай, Лив, отливът започва – рече Аглая.

Нямаше изход, нямаше време да се опита да потърси трети вариант. Може би баща ѝ щеше да откаже, да плюе в грозното лице на Аглая и да запази честта си. Но Лив не бе толкова силна. Акулите и морските демони я плашеха.

– Добре – каза тя със свито сърце. – Печелиш. Какво трябва да направя?

49.

Още докато излизаше от покоите на баща си, Гавин забеляза назряващата беда. Покоите на майка му се намираха точно до тези на баща му и нямаше начин да си тръгне, без да мине покрай вратите ѝ – а те бяха отворени.

Всеки път. Всеки проклет път. Ако прозорците на баща му не бяха заковани и покрити със слоеве плат, Гавин би скочил през някой от тях. Всъщност точно при една такава ситуация за първи път бе притеглил купол. Винаги, когато се връщаше дори и от най-краткото пътуване, му се струваше, че прекарва цял ден в срещи с важни личности. Единственото, което правеше, бе да се среща с хора – и всеки от тях имаше някакви искания.

Въпреки това, докато минаваше покрай отворените врати на майка си, Гавин сви и влезе. Личната ѝ робиня бе млада тирейка, ако се съдеше по тъмните ѝ очи и коса и кожата с цвят на кафе. Докато я подминаваше, Гавин ѝ даде знак, че може да затвори вратите зад него. Майка му имаше талант в обучението на робини: дори едва съзряло момиче като това щеше да чака с изострено внимание и да реагира и на най-малкия сигнал. Разбира се, Гавин не беше много по-различен, нали?

– Майко – каза Гавин.

Тя се изправи, той целуна обсипаната ѝ с пръстени ръка, а тя се засмя и го прегърна, както правеше винаги.

– Синко – каза Фелия Гайл. Беше красива жена в началото на петдесетте, братовчедка на аташийската кралска фамилия, а в младостта ѝ аташийските благородници рядко сключваха бракове с чужденци. Разбира се, Андрос Гайл бе по-особен случай. Както винаги. Тя притежаваше класическата аташийска комбинация от маслинена кожа и сини като метличина очи, макар че нейните имаха широко хало от убито оранжево в ириса. Някога тя беше оранжева притегляща – макар и без особен талант, но Андрос Гайл никога не би си взел жена, която не може да притегля. Стройна въпреки възрастта си, Фелия бе царствена, модно облечена, уверена в себе си, властна, без да е деспотична, красива и сърдечна.

Гавин нямаше представа как понася да е омъжена за баща му.

Тя отпрати робинята с помръдване на два пръста на лявата си ръка, без да откъсва очи от Гавин.

– Е, дочух, че си имал… племенник.

Гавин прочисти гърло. Колко бързо пътуваха новините! Той огледа стаята. Робинята бе излязла.

– Така е.

– Син – каза Фелия Гайл и устните ѝ за миг се нацупиха. Тя никога не би казала „копеле“. При богатата ѝ палитра от изражения не се и налагаше. С годините оранжевото я бе направило едновременно по-съпричастна и по-подозрителна. Като добавим природната ѝ интуиция и интелигентност, това я превръщаше в доста забележителна личност.

– Точно така. Добро момче е. Казва се Кип.

– На петнайсет години? – Не каза: „Значи си изневерявал на любимата си, за която те подтиквам да се ожениш от шестнайсет години.“ Фелия обичаше Карис. Андрос Гайл бе твърдо против Гавин да вземе жена, чието семейство няма нищо – а след войната семейството на Карис нямаше нищо. Това бе една от малкото области, в които майката на Гавин продължаваше да се противопоставя на баща му. Обикновено, когато между двамата имаше разногласие, тя изтъкваше възраженията си силно и красноречиво, а после оставяше на Андрос да реши. Нерядко Гавин бе виждал Андрос да променя мнението си, след като майка му се предаде толкова хитро. Разногласието им относно Карис Белодъб обаче включваше крясъци, трошене на порцелан и сълзи. Понякога Гавин си мислеше, че ако той самият не бе присъствал на този скандал, Андрос щеше да отстъпи, но баща му не би допуснал да го посрамят пред никого, най-малко пък пред дръзкия му син.

– Да – каза Гавин.

Фелия скръсти ръце и се взря в лицето му.

– А неговото съществуване е изненада за теб, колкото и за всички други, или повече?

Тръпка премина по гръбнака на Гавин. Майка му не беше глупава. Внимаваше за подслушване не по-малко от останалите, но си имаше начини да покаже какво точно има предвид. След Разцепената скала, когато Гавин бе излязъл със залитане от магическия пожар, носейки дрехите на брат си, короната на брат си и белезите на брат си под слоя сажди и кръв, всички други бяха приели без съмнение, че той е Гавин. Въпреки разликата във възрастта им често взимаха братята за близнаци, а маниерите им бяха неестествено близки. Освен това Гавин се стараеше да наподобява особеностите в речта и израженията на брат си. Всякакви разлики, появили се след края на войната, се приписваха на промяната у Гавин, предизвикана от убийството на брат му.

Но през първата нощ след връщането си в Хромария Гавин се събуди и откри майка си да седи до леглото му. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали от плач, макар че бузите ѝ бяха сухи. Беше се погрижила да се наплаче, преди Гавин да се събуди.

– Да не мислеше, че не бих познала собствения си син? – попита тя. – Ти си кръв от кръвта ми. Да не мислеше, че можеш да измамиш дори мен?

– Не смятах, че ще изтрае толкова дълго, майко. През цялото време очаквах някой от стотиците хора да прозре през този фарс, но какво друго мога да направя?

– Разбирам защо си го направил – каза тя. – Просто се бях подготвила за твоята смърт, а не тази на брат ти, и да те видя сега… Това е все едно да съм принудена да избирам кой от останалите ми синове предпочитам да умре.

– Никой не иска това от теб.

– Кажи ми само едно – рече тя. – Гавин мъртъв ли е?

– Да – отвърна той. – Не исках… Той не ми даде… Съжалявам.

От очите ѝ рукнаха сълзи, но тя не им обърна внимание.

– От какво имаш нужда, Дазен? Загубих и двамата ти братя; кълна се в Оролам, че няма да загубя и теб.

– Кажи им, че се възстановявам. Кажи им, че двубоят едва не ме е погубил. Като дойде подходящият момент, им кажи, че битката ме е променила. Но не ме прави да изглеждам слаб.

Така тя бе станала единственият му истински съюзник в Хромария. А след като си тръгна, той залости вратата, отвори сандъка, в който спеше упоеният му брат, на по-малко от една стъпка от мястото, където бе седяла майка им. Огледа за миг неподвижната фигура, а после и себе си в огледалото. Отбеляза грижливо всяка разлика и се залови за работа. На едно място косата на брат му растеше накриво и стърчеше, когато я подстрижеше къса; на новия Гавин щеше да му се наложи да носи дълга коса, така че никой да не забележи това несъответствие. Гавин бе малко по-нисък от Дазен и обичаше да носи обувки с по-високи токове; новият Гавин трябваше да носи ниски обувки. Той се зае да съставя списък на маниерите на брат си, как Гавин обичаше да си пука врата наляво-надясно. Или беше надясно-наляво? По дяволите, Дазен изобщо нямаше представа как се пука врат. Гавин се бръснеше всеки ден, понякога дори по два пъти на ден, та лицето му да е гладко; Дазен се бръснеше един-два пъти седмично, защото го смяташе за досадно. Гавин винаги носеше определен парфюм; Дазен никога не си правеше този труд. Трябваше да прати някой слуга да му купи. Гавин обръщаше внимание на дрехите си и се грижеше винаги да е на гребена на модните тенденции; Дазен дори не знаеше как го прави. Налагаше се да проучи въпроса. Дали Гавин скубеше веждите си? Мили Оролам!

Други промени бяха по-трудни. Дазен имаше бенка от вътрешната страна на лакътя. Изряза я, макар да болеше. Щеше да му остане белег. Но никой нямаше да забележи.

Майка му му помагаше – идваше всеки ден, с кърпичка в ръка, за да попива безгласните си сълзи, но гърбът ѝ винаги бе изправен. Посочваше му дреболии, които Дазен никога не би си спомнил, като например как стоеше брат му, когато мисли, и какви храни обича и мрази Гавин.

За успеха му обаче най-много допринесе истинският Гавин. Той бе обрисувал Дазен като Лъжепризма. Беше се заклел, че Дазен е мамил приближените си с фокуси, които никога не биха убедили човек, освен ако не е престъпник или луд, или пък му е изгодно да вземе страната на един Лъжепризма. Всички знаеха, че на поколение се ражда само по една Призма, затова бяха повярвали безрезервно на стария Гавин. Така че още щом зърнеха призматичните очи на Дазен, се убеждаваха, че това е Гавин. Онези, които знаеха истината: че Дазен никога не се е нуждаел от фокуси, че той е не по-малко Призма от Гавин – с други думи, неговите най-близки приятели и поддръжници, – бяха разпилени в четирите посоки на света след Битката при Разцепената скала. Той ги беше предал и макар предателството му да бе в името на едно по-висше благо, все още не можеше да спи нощем, като знаеше, че илитийските пирати продават хората му в робство по стотици пристанища. Състави първия си списък от седем велики цели и направи каквото можеше.

И през цялото това време майка му го бе спасявала. Десетки пъти. Заслужаваше да знае истината.

– Повече – каза той. Че има син, за него бе по-голяма изненада, отколкото за всеки друг. Той и хората му бяха живели по пещери, криеха се преследвани, а дори да имаше енергията да се развлича с някои от курвите, съпътстващи армията, сърцето му бе разбито от годежа на Карис с Гавин. Дазен изобщо не бе спал с жена по време на войната.

Майка му стана, отиде до вратата, отвори я, за да се убеди, че никой не ги подслушва, и се върна. Каза тихо:

– Значи си осиновил детето на брат си? Защо?

Той за малко да каже: „Защото постоянно ме тормозиш да ти дам внук“, но знаеше, че това ще я нарани. Защото е правилно? Защото Гавин би постъпил така? Не, не беше сигурен, че Гавин би го направил. Защото момчето нямаше нищо, а заслужаваше шанс? Защото Карис бе там и го гледаше, а имаше някаква перверзна наслада в това да я нарани, постъпвайки правилно?

– Защото знам какво е да си сам – каза Гавин. Остана изненадан, че това всъщност е истината.

– Не отдаваш заслуженото на Карис – отбеляза майка му.

– Тя пък какво общо има?

Майка му само поклати глава.

– Сигурно не го е приела добре?

– Може да се каже – рече Гавин.

– Какво ще правиш, ако баща ти откаже да признае момчето?

– Той няма да ме разколебае по този въпрос, майко. Не върша много неща, които са правилни. Няма да му позволя да ми отнеме това.

Изведнъж тя се усмихна.

– Това влезе ли в списъка ти от седем цели този път? Да му се опълчиш?

– В списъка ми има само възможни неща.

– Значи е по-трудно, отколкото да спреш Кървавата война? По-трудно, отколкото да унищожиш пиратските главатари?

– И то на два пъти – каза Гавин. – Да.

– Това си го наследил от него, знаеш ли?

– Кое?

– Баща ти винаги си съставяше списъци, цели за постигане. Да се ожени за момиче от подходящо семейство, преди да е навършил двайсет и пет, да влезе в Спектъра, преди да е навършил четирийсет – успя още преди трийсет и пет, – и така нататък. Разбира се, на него не му се е налагало да организира живота си на седемгодишни периоди.

– Никога ли не е искал самият той да бъде Призма? – попита Гавин.

Тя не отговори веднага.

– Призмите обикновено живеят само по седем години.

„Не достатъчно дълго за баща ми. Разбирам.“

– Той е искал още синове и дъщери, нали? – Даже след Севастиан. Още инструменти. Още оръжия, в случай че някои от наличните се повредят.

Тя не отговори на въпроса му нищо.

– Искам да си ида у дома, Гавин – каза след малко. – От години искам да се включа в Освобождението. Толкова съм уморена.

В първия момент Гавин не можеше да си поеме дъх. Майка му бе самото въплъщение на живота. Красива, енергична, умна, добродушна. Да я чуе да говори като сломена жена, сякаш ѝ се иска да зареже всичко, му подейства като удар в корема.

– Разбира се, баща ти никога не би го позволил – каза тя и се усмихна тъжно. – Но независимо дали го позволи, или не, някъде през следващите пет години ще се включа. Погребах вече двама синове. Няма да погреба и теб. – Значи просто го предупреждаваше, даваше му време да се подготви. Мили Оролам, дори не му се мислеше за това. Майка му бе неговата единствена другарка, най-добрият му съветник, единствената, която надушваше заплахите от левги и го обичаше независимо от всичко.

– Е, какви бяха седемте ти цели? Изпълни ли вече някои от тях? – попита тя, връщайки разговора отново на стабилна почва, макар да знаеше, че той ще увърта.

– Научих се да летя. Отне ми по-голямата част от последната година.

Тя го изгледа така, сякаш не можеше да познае дали не се шегува.

– Това би могло да се окаже полезно – рече предпазливо.

Гавин се засмя.

– Говориш сериозно – каза тя.

– Трябва някой път да те взема с мен – каза Гавин. – Ще ти хареса.

– И смяташ, че мисълта за това е достатъчно разсейваща, за да не изкопча от теб останалите ти цели?

– Несъмнено – отвърна Гавин с престорена сериозност. – Учил съм се от най-добрите.

– Чудесно – каза тя. – А сега се махай. – Той вече излизаше през вратата, когато майка му извика след него: – Гавин! – Сега го наричаше Гавин, винаги, дори когато очите ѝ казваха „Дазен“. – Внимавай. Знаеш какъв е баща ти, когато някой не иска да изпълни волята му.