Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 36 (всего у книги 45 страниц)

75.

Когато Гавин отвори очи, беше светло. Някой седеше до леглото му. Майка му.

– О, слава на Оролам. Помислих, че съм буден – рече Гавин. Фелия Гайл се засмя и той разбра, че не сънува. Смехът на майка му звучеше някак по-волен, отколкото от години.

– Вече е почти пладне, синко. Знам, че едва ли е нужно да ти изнасям лекции за дълга, но наистина трябва да ставаш.

– Пладне ли? – Гавин се надигна рязко. Това бе грешка. Цялото тяло го болеше. Главата го болеше. Очите го боляха. Той остана неподвижен, докато туптенето в тила му отслабне от удари на десеткилограмови ковашки чукове до удари на петкилограмови ковашки чукове и очите му отново се фокусират. Обикновено не получаваше светлинна болест – но пък, от друга страна, никога не бе използвал толкова магия като вчера. Не и след Разцепената скала, а тогава беше млад. – Вече е почти пладне на Слънцеднев? – попита той.

– Мислехме, че ще е най-добре да ти спестим посрещането на слънцето и утринното шествие. Тази година Слънцедневът така или иначе щеше да е по-неофициален. Оролам ще ни прости.

– Майко, какво правиш тук?

– Време е… Гавин.

– Време за какво?

– За моето Освобождение.

Заля го хладен ужас, от главата до петите. Не. Не и майка му. Тя беше казала „някъде през следващите пет години“. Беше му дала време да се подготви, но не можеше да е толкова рано.

– Ами татко? – попита вместо това Гавин.

Тя сплете пръсти в скута си и отговори с тихо достойнство.

– Баща ти вече е вземал прекалено много решения вместо мен. Освобождението е само между един притеглящ и Оролам.

– Значи не знае – каза Гавин.

– Сигурна съм, че вече знае – отвърна тя и в очите ѝ блесна слаба искрица.

– Избягала си? – Естествено. Измъкнала се е посред нощ, подкупила е някакъв корабен капитан с неприлична сума и е изчезнала, преди шпионите на Андрос Гайл да успеят да му докладват. Избрала е най-бързия кораб в пристанището, така че дори Андрос да прати преследвачи при следващия отлив, хората му да пристигнат прекалено късно. Гавин трябваше да признае, че ходът ѝ е гениален.

Това нямаше да се отрази добре на Андрос Гайл. Ама никак.

Тя помълча няколко дълги секунди.

– Синко, от пет години повтарям на баща ти, че искам да се включа в Освобождението. Той все ми забранява. Вече усещам, че почвам да губя разсъдъка си. Не съм притегляла от три години и чувствам живота си сив. Обичам безмерно баща ти, но той винаги е бил голям егоист. Иска да остане вечно вкопчен в живота и властта си и не иска да е сам. Аз… го съжалявам, синко, и му дадох тези години заради някогашната ни любов. Знаеш, че съм му вярна, но и двамата сме наясно, че той ще го приеме като предателство. И ще вини теб вместо себе си. Но ако трябва да избера между дълга към баща ти и дълга към Оролам…

– Оролам печели.

Тя го потупа по коляното.

– Пратих куриер до Корван Данавис…

– Корван е жив? При стената се опасявах…

Тя се усмихна тъжно.

– Добре е. Но защитниците ти загубиха стената въпреки твоя героизъм.

„Моят героизъм.“ Само майка му можеше да говори за неговия героизъм с нотка на ирония. „Какво ли би си помислил ти за това долу в своя затвор, братко?“

– Както и да е, пратих куриер да му съобщи, че си буден. Радвам се да го видя отново. Той е добър човек. – Тя, разбира се, знаеше, че Корван е приел изгнанието, за да може маскарадът на Гавин да сработи, но както винаги беше предпазлива, просто за в случай, че някакви шпиони ги подслушват. Майка му винаги бе съумявала да живее както иска и да изказва мненията си въпреки натиска на придворния живот и изискванията на протокола, секретността и дискретността. – Ще се видим довечера, синко.

След като тя си тръгна, Гавин се облече бавно, като изпробваше тялото си, за да провери дали не му е нанесъл някакви непоправими поражения с вчерашните усилия. Болеше го, но определено заслужаваше нещо по-лошо. Мускулите му скоро щяха да се отпуснат и той смяташе, че ще е готов да притегли нужните неща довечера. „Вече минава пладне на Слънцеднев!“

На вратата се почука бързо и тихичко, в ритъма на стара песен, която двамата с Корван обичаха. После вратата се отвори и Корван влезе.

– Станал си. – Изглеждаше изненадан.

– Не съм чак толкова зле. Благодаря ти, че ме остави да се наспя, но знаеш, че днес ще имаш нужда от помощта ми. Какво е положението?

Корван хвана лицето му в ръце и се взря в очите му. Гавин го плесна по ръцете, но Корван го държеше здраво.

– Какво правиш, по дяволите? – попита Гавин.

– Би трябвало да си мъртъв – рече Корван. – Помниш ли колко притегли вчера?

– Спомням си го съвсем ясно, благодаря, включително и едно силно главоболие, което ти никак не подобряваш.

След като се взира в него още няколко секунди, Корван го пусна.

– Съжалявам, лорд Призма. Казват, че имало определени признаци, когато Призмата започне да умира. Нямам представа какви са, но мислех, че ако нещо може да те прекърши, то ще е стореното от теб вчера. Дори Призмата не би трябвало да е в състояние да притегли толкова много. Само че очите ти изглеждат нормално.

Гавин отхвърли това със свиване на рамене.

– Как изгубихме стената?

– Раск Гарадул или е гениален, или е луд, така я изгубихме – изсумтя Корван.

– Значи никой не застреля този идиот, докато щурмуваше портата?

– Извадиха късмет. Мисля, че ти уплаши и двете страни с… с това, което направи. Стрелците трепереха толкова силно, че не можаха да уцелят дори такава лесна мишена. После, когато хората видяха, че Раск атакува, а ти си паднал, те помислиха за мъртъв – помислиха, че той някак си те е сразил. Черногвардейците се изтеглиха, за да те отнесат на сигурно място, а повечето от най-добрите тирейци, с които разполагахме, вече бяха загинали. – Той стисна носа си между очите. Главоболие от напрежение. Гавин беше забравил, че Корван винаги получава такова при битки. Сега можеше да си го представи – Призмата е паднал, елитните черногвардейци се изтеглят, а врагът атакува, сякаш направеното от Гавин изобщо не го е смутило. Нищо чудно, че тирейците бяха загубили кураж.

– Значи хората на крал Гарадул щурмуваха, и какво? Нашите се разбягаха? Бяха избити? Какво?

– Ами всъщност удържаха портата още няколко минути. Но оплескаха маневрите за подкрепа на предната линия, на които се опитвах да ги науча. – Говореше за маневрата, при която мускетари със заредени оръжия се разменяха с предните редици. – Вместо това предаваха заредени мускети напред и празни назад. Отстъпваха, но не бързо, а защитите на стената държаха. Стъмваше се… мислех, че ще издържим.

– А после?

– Барутът им свърши. – Той въздъхна. Гавин виждаше, че генералът го приема като личен неуспех. – Другаде имаше в изобилие, естествено. Бях пратил хора да донесат, но… винаги има издънки. – Объркване или шпиони, или убити куриери, или дезертиране на каруцари, които трябва да докарат барута, и в добавка към всичко това офицери, които не проверяват дали заповедите им се спазват, било поради неопитност, страхливост или смърт. Всяко звено в тази дълга верига можеше да се скъса, когато става дума за армия, в която малцина са били обучавани и само някои подразделения са тренирали заедно. В случая се бе скъсало звеното с доставката на барут.

Разбира се, това нямаше да има значение, ако Гавин бе построил проклетата порта по-рано. Или ако беше по-силен. Или ако онова гюле не бе ударило точно където не трябва. Но нямаше смисъл да мисли за това сега.

– Защитниците ни се уплашиха и побягнаха – продължи Корван. – Крал Гарадул не прати никого да ни гони. Успях да организирам сравнително подредено отстъпление за хората на стената. Предполагам, че Гарадул си мисли, че ще се предадем. Може би е смятал, че с милосърдие ще постигне целите си по-бързо, отколкото ако изтреби колкото може повече хора. Или пък не е искал собствените му хора да се избиват един друг в тъмното. Или пък е набожен и тази негова нова религия забранява нощните боеве.

– Мисля, че е стара религия – отбеляза Гавин.

– Не дават никакви признаци, че ще атакуват днес.

– Слънцеднев е свещен дори за езичниците – каза Гавин.

– Значи разполагаме с време до утре. Какво искате да направим, лорд Призма?

– Когато мислеше, че съм извън строя, какво реши да направиш?

– Каквито и симпатии да е спечелил крал Гарадул сред гражданите, като пощади бягащите мъже вчера, ги изгуби с излишък, като използва цветните бесове в битка. Градът гъмжи от приказки за чудовища. Хората са ужасени. Преди два дни се тревожех, че могат да се обърнат срещу нас. Но видяха как строиш стена, за да ги защитиш, и видяха от какво ги защитаваш. Така че сега ти вярват и ругаят Гарадул, който изби приятелите им с помощта на онези изчадия. Целият град е с теб. Ако застанеш пред тях, ще те следват и до дверите на вечната нощ.

– Корван. Отговори на въпроса.

Корван се почеса по врата. Поколеба се.

– Не можем да победим. Старата каменна стена около града не може да спре дори някое по-решително муле. Раск завзе по-голямата част от барута ни заедно със стената, плюс всичките оръдия. Половината ни мускети останаха на бойното поле, след като хората ги захвърлиха в бягството си. Ще имаме късмет, ако успеем да убием няколко хиляди, преди да превземат вътрешната стена, а започнем ли да водим бой улица за улица, бихме могли да избием доста от тях, но в края на краищата самият им брой гарантира, че всичко ще свърши с касапница. При тяхната численост и нашата липса на ресурси градът е незащитим. Изобщо не мога да си представя стратегия, при която да спечелим. Можем да им нанесем големи загуби, но не е същото. – Той направи гримаса. – Готвех се за отстъпление.

– Отстъпление. – Корван Данавис никога не бе губил битка – е, ако не се броеше за загуба Разцепената скала, а Гавин не я броеше. Ако целта ти е да загубиш и загубиш точно както си възнамерявал, това всъщност не е загуба, нали?

– Дори едно отстъпление е пълно с непредвидени трудности, лорд Призма. Присъствието на „чудовищата“, което настрои всички в града на наша страна, също така означава, че всички искат да го напуснат. Мислят си, че ако останат, ще бъдат избити и изядени, а няма начин да евакуираме толкова хора с толкова малко кораби и толкова малко време, с които разполагаме.

Гавин се потърка по челото. Наметна церемониалния си бял плащ. Казано честно – протакаше.

– Нашите шпиони докладвали ли са нещо за Карис? – попита той, като се опита да го каже небрежно. Не че щеше да измами Корван.

– До вчера е била още жива. Предполагам, че той е смятал да я използва като разменна монета, ако се наложи. – Което, разбира се, нямаше да направи при сегашното положение. А това означаваше, че тя вече не му е нужна. Не се налагаше Корван да го изрича на глас.

– А за Кип, Лив или Железни? – Ако Гавин се бе замислил или не беше чак такъв егоист, щеше да попита първо за дъщерята на Данавис.

– Нито дума – отвърна Корван. Беше стиснал устни.

– Което може и да е добра новина, нали? Ако бяха направили нещо пагубно, щеше да е по-вероятно нашите шпиони да чуят за това, нали?

Известно време Корван не продума: отказваше да приеме толкова слабо утешение. Не беше човек, който се лови за сламки или вярва, че трагедията няма да сполети точно него. Смъртта на двете му съпруги го бе лишила от идеализма му.

– Шпионите ни докладваха, че има нещо като крал на цветните бесове, полихромен бяс. Наричат го лорд Всецветни. Не разполагаме с никакви податки кой е бил, преди да наруши Договора – освен ако не е истински див полихром.

Гавин сви рамене. Това бе просто още един проблем сред стотици, но той знаеше, че Корван докладва всички потенциални проблеми, за да може Гавин сам да реши кое е важно и кое не.

– Какво искате да направим, лорд Призма?

Питаше, разбира се, дали да се бият, или да се евакуират.

– Искам да убия Раск Гарадул.

Корван не каза нищо, не отиде да заповяда покушение или нещо друго също толкова глупаво.

Проклет да е, но бащата на Гавин бе предрекъл дори това. „Ако загубиш града, убий Раск Гарадул“, беше казал Андрос Гайл. Тъй като се чувстваше сигурен, че може да спаси града, Гавин не бе пратил убийци. Трябваше да направи и двете. Но вече бе късно за това, освен ако утре Раск не го щурмуваше също толкова глупаво като вчера.

Гавин отвори уста, но думите не искаха да излязат. Той се изкашля в опит да се отърве от вкуса на провала.

– Аз ще помогна, колкото мога, докато изпълнявам религиозните си задължения, но… – Изкашля се пак. „Седем години, седем велики цели. За първи път се опитах да направя нещо добро.“ – Провалих се, Корван. Заповядай евакуация.

76.

Ако се съдеше по студения въздух, беше доста след полунощ, когато го изведоха през някаква порта. Налагаше му се да съди по температурата, защото на очите му имаше превръзка, на главата му – торба, около шията му – примка, а ръцете му бяха вързани зад гърба.

Един от придружаващите го стражи ругаеше тихо, но неспирно, смаян от нещо, което явно се наричаше „стената Ярка вода“. Минаха оттам бавно, като спираха и тръгваха пак, а някакъв глас лаеше по военному:

– Стига сте стояли там и сте си бъркали в задниците! Влизайте навътре в лагера. Пречите на всички останали.

Кип чу плющене на камшик, рязко като пистолетен изстрел, и опашката потегли отново.

Последните два дни беше все така. Кип се бе събудил в мрак – мрак, който се оказа, че се дължи на превръзка върху очите му, – и с ръце вързани към тялото. Когато се помъчи да я свали, дойдоха някакви мъже. Свалиха превръзката и единият се взря в очите му, разтваряйки ги грубо с пръсти, после ги вързаха отново. Лявата ръка го болеше адски. През първия ден – ако беше само един – му бяха сложили във виното нещо гадно, което притъпяваше болката и сетивата му.

Бяха го завели да види лорд Всецветни, като му спряха упойващото вино, за да е с ясен разсъдък, но така и не му махнаха превръзката. Седяха часове в една палатка, изпълнена с множество гласове, докато Кип тънеше в страдания, а после си тръгнаха. Явно лордът бе прекалено зает, за да го приеме.

След известно време Кип чу пазачите му да спорят. Един умен човек би измислил начин да се възползва от разногласията им. Кип просто стоеше кротко и се чудеше кога ще му дадат следващата упойка. Ръката му пулсираше.

Предадоха го на някой друг – буквално прехвърлиха в негови ръце примката около шията му.

– Няма ли да му дадеш от маковото вино? – попита единият пазач.

– Защо да хабим хубавото вино за един лош шишко? – рече другият. – Предпочитам да си го пия сам.

– Уф, вкусът му е отвратителен – промърмори първият. Кип беше напълно съгласен с него.

– Не го пия заради вкуса – отвърна със смях пазачът. Кип беше съгласен и с това. – Да вървим. Видях някакви жени там по-назад. С твоя чар и моето маково вино… – И се засмя пак.

Дръпнаха Кип в някакъв фургон. Той се препъна по стъпалата и примката едва не го удуши, но все пак успя да седне. Вратата се затръшна.

Някой охлаби примката му, свали я, смъкна качулката му, а после и превръзката на очите.

– Кип? – попита жената.

Кип премигна. Макар че светлината във виолетовата стая бе мъждива, след два дни в пълен мрак очите му се насълзиха. Но през сълзите си успя да различи лицето на Карис Белодъб.

– Карис? – попита той. Глупав въпрос. „Разбира се, че е тя, нали ти е пред очите, идиот такъв?“

– Кип, какво правиш тук?

– Дойдох да те спася – каза той. После се засмя.

– Кип, колко маково вино ти дадоха?

Бяха минали часове, откакто бе получил последното вино, но той само се засмя още по-силно.

Карис отведе Кип до сламеника си. Той заспа моментално. Тя се взираше в него. Една сурова, гадна част от нея искаше да го мрази.

„Синът ми трябва да е на неговите години. По дяволите, Кип би могъл да е моят син. Има сини очи, а баба ми беше парийка.

Какво, да не мислиш, че кафявата кожа и къдравата коса се предават през поколение? Като близнаците?“

Разтърка лицето си. Това беше празна фантазия и тя го знаеше. Синът, когото бе изоставила, беше брат на Кип, но всякакви прилики помежду им щяха да се дължат на общия им баща, Гавин. Той пък им беше един баща – и на двамата!

Трябваше да се измъкне оттук. Мислеше прекалено много.

Гледаше спящия Кип, виждаше чертите на Гайл във формата на челото и носа му и не можеше дори да назове чувствата, които изпитваше.

Накрая го зави с одеялото си.

77.

Гавин успя някак си да издържи обедните ритуали и да оцелее. Луксиатът, напълно добронамерен млад зелен, през цялото време трепереше като лист. Гаристън не беше точно първокласно назначение, така че без съмнение младежът не бе очаквал някога дори да зърне Призмата, камо ли да го срещне, а пък камо ли да отговаря за провеждането на Слънцедневния ритуал заедно с него. Избутаха го някак си, като на два-три пъти Гавин подсказа репликите на младежа. Всичко отне час и половина – и то при положение, че Гавин съкрати списъка, когато молеше Оролам да благослови всеки благородник в Седемте сатрапии и всеки чиновник в Хромария.

– Ако дори Оролам не може да им запомни имената, значи може би не са чак толкова важни, а? – каза на луксиата, което накара младежа да зяпне.

Докато успее да се измъкне, стана ранен следобед. „Измъкването“ му беше относително, разбира се. Придружаваха го дузина черногвардейци, секретар, четирима вестоносци и дузина градски стражи. Той се отправи към пристанището.

Там намери Корван да командва вещо бъркотията. Тълпата не бе толкова голяма, колкото предполагаше. Може би хората се надяваха, че Гавин ще ги спаси. Може би след като го бяха видели да построява невъзможна стена смятаха, че силите му са безгранични. Може би някои просто съблюдаваха стриктно религиозните обичаи – в този най-свят ден трябваше да се върши само най-наложителната работа.

„Хубаво, че оцеляването не се брои за най-наложително.“

Много благородници сключваха бартер с корабните капитани. На палубите бяха струпани купища ценности – навити гоблени, които сигурно бяха висели в големите зали на фамилиите, варакосани мебели, предмети на изкуството, лабиринт от сандъци, натъпкани с Оролам знае какво.

– Лорд Призма – каза генерал Данавис. – Идвате точно навреме.

„Което означава, че се каниш да ми прехвърлиш някое наистина неприятно задължение.“

– Вчера заповядах никой кораб да не напуска пристанището, за да можем да ги използваме, ако се наложи евакуация. Обявих, че неподчинението ще означава конфискация на кораба и смърт за този, който го е наел.

Присъдата бе сурова, но войната изискваше сурови присъди. Всеки, който откараше кораб от града, обричаше на смърт десетки хора, ако Гаристън бъде превзет и започне клане. Проблемът със суровите присъди бе, че винаги някой се опитва да докаже, че блъфираш – веднъж и за последно.

– Кой е? – попита Гавин. Струваше му се, че вече знае.

– Губернатор Красос. Хората му стреляли срещу черногвардейците, които отишли да ги спрат.

Черногвардейци ли? Как бе успял Корван да ги накара да се подчинят на заповед от типа „доведете ми оня пленник“?

– Има ли ранени?

– Не, лорд Призма.

– Той тук ли е? – попита Гавин. Трябваше да се махне от пристанището. Антуражът му пречеше на движението на хората на Корван по улицата и блокираше достъпа до кейовете. Но не можеше да се отклони от това задължение. По-добре беше да се справяш с такива неща по начин, който утвърждава тежестта на закона, но най-добре беше да се справяш с тях бързо, преди други да са нарушили същия закон и да ти се наложи да убиеш повече хора. Когато пясъкът в часовника изтича, забавеното правосъдие е също толкова лошо като липсата на правосъдие. – Докарай и моряците и товара, който е носил – каза тихо Гавин на Корван.

Губернатор Красос всъщност бе само на десетина крачки от тях. Просто бе заобиколен от стражи, много по-високи от него, които го скриваха от поглед. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а едното му око бе отекло. Заедно с губернатора напред бяха изведени разнородна сбирщина контрабандисти – дрипави сурови хора, които бяха приели работата с ясно съзнание за рисковете.

Гавин вдигна ръце над главата си и разпръсна малко ветрило от искри. Всеки, който досега не бе гледал към него, вече гледаше.

– Свиквам този съд под светлината на Ороламовото око. Нека справедливостта бъде въздадена.

При тази неочаквана молитва навсякъде по пристанището се склониха глави. Обвиняемите бяха натиснати да коленичат. Смирение пред правосъдието.

„Щом ще задръствам пристанището, поне мога да свърша нещо, докато съм тук.“

– Губернаторе, вие сте обвинен, че сте наели кораб, за да избягате от града, в разрез със заповедите на командващия генерал. Вярно ли е?

– Генерал ли? Аз съм губернатор на тази лайняна дупка! Никой не може да ми казва какво да правя!

– Дори аз ли? – попита Гавин. – Генералът действа от мое име, с изричното ми пълномощие. Отговорете: наистина ли наехте този екипаж, за да ви изведе от града?

– Разполагате с петдесет свидетели, които ще ви кажат, че съм го направил. И какво от това? Ние ви помогнахме. Моето семейство застана до вас във войната. Без нас сега нямаше да сте тук! – Гласът на губернатор Красос изтъня до хленч. – Нима ще поставите тези селяци пред мен?

– Капитане – каза Гавин, като се извърна от губернатора, – признавате ли, че сте се опитали да избягате?

Капитанът се огледа предизвикателно, несломен, но не смееше да срещне очите на Призмата. Явно всички на пристанището бяха видели опита за бягство. Държането му бе на човек, който знае, че ще умре, и иска да умре достойно. Беше хванал куража си здраво в ръце.

– Тъй вярно. Губернаторът ни нае снощи. Аз вече исках да се измъкна. – Разбира се, че е искал. Всеки притежател на кораб искаше да се измъкне, и то по възможност вчера.

– Съществува стара традиция – каза високо Гавин на събралата се тълпа – по Слънцеднев да бъде помилван един човек. Както е милостив Оролам, така трябва да сме милостиви и ние.

– Слава на Оролам и на неговия наместник Призмата – възкликна губернатор Красос и се надигна тежко на крака. – Няма да съжалявате за това, лорд Призма.

Гавин притегли надвиолетово, заради неговата невидимост, и халоса Красос зад коленете, без дори да погледне към него. Мъжът се строполи. Гавин се обърна към капитана.

– Капитане, по закон би трябвало да ви заключа в килия и да ви оставя на съдбата. Вместо това ще ви освободя и ще ви дам своя кораб – кораба, който ви бе конфискуван – и екипажа ви. Ще ви държа под око, капитане. Служете добре.

Капитанът изглеждаше като ударен от гръм. После очите му се наляха със сълзи.

– Какво?! – възкликна Красос.

– Губернатор Красос, вие не се подчинихте на моя заповед и уронихте авторитета на службата си. Един губернатор трябва да помага на народа, а не да го потиска. Вие крадяхте от хората, които Оролам ви е дал да водите. Вие сте крадец и страхливец. Ето защо ви лишавам от губернаторския пост. Искахте да си вземете богатствата и да се махнете оттук? Така да бъде.

Гавин избра един от сандъците, които Красос бе взел със себе си. Той бе пълен с разкошни дрехи – голям и толкова тежък, че на един човек щеше да му е трудно да го държи. Проби големи дупки в капака, дъното и страните му. Даде заповеди и стражите сложиха сандъка в ръцете на Красос, а после го овързаха с въжета.

– Не можете да направите това! – викна Красос.

– Вече го направих – отвърна Гавин. – От вас зависи само как ще го посрещнете.

– Семейството ми ще чуе за това! – заплаши Красос.

– Тогава нека чуят, че си умрял като мъж – рече Гавин.

Сякаш го бе зашлевил през лицето. Явно семейството означаваше всичко за този човек.

Гавин притегли върху водата синя платформа.

– Искахте да избягате, лорд Красос? Ами, вървете.

Красос слезе по стълбите от син луксин и стъпи на плота, понесъл своя сандък. Измина около петнайсет крачки, преди луксинът да се напука и той да цопне във водата. След мигове вече риташе, за да попречи на сандъка да мине над главата му и да го удави.

В момента нямаше прилив или отлив, така че той просто пляскаше, без да бъде изтласкан към брега, нито завлечен към другите кейове или към Пазителката и оттам в открито море.

Хиляди очи го наблюдаваха безмълвно. След минута вече не му се налагаше да рита толкова силно, за да попречи на сандъка да го потопи – защото сандъкът вече газеше по-дълбоко във водата. Красос се опитваше да се взира предизвикателно към пристанището, към Гавин, но мократа коса падаше пред очите му и той не можеше да я отметне с тръскане на глава.

Точно преди да потъне, изкрещя нещо. Гавин не го разбра. Още смърт. Не беше харесвал Красос, мразеше отношението му, мразеше благородниците като него, които само грабят ли, грабят и дори през ум не им минава да дадат дори трошица. Но току-що бе убил един човек, беше превърнал семейството му в свои врагове – и то по средата на война, която би могла да свърши тази работа вместо него.

Потърси с поглед мехурчета, но не видя. Красос се бе отдалечил прекалено много от брега.

Вдигна ръце и ги събра.

– Нека Оролам се смили над него.

Вече бе прекарал тук прекалено дълго време. Обърна се.

В залива перка на акула проряза водата като стрела, устремена към своята цел.