Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 45 страниц)

50.

Кип се събуди с изтръпнала ръка. Беше сънувал как майка му държи главата му в скута си. Не беше точно сън, а наполовина спомен. От времето, когато бе малък. Майка му прокарваше пръсти през косата му, а очите ѝ бяха зачервени, подпухнали. Зачервените очи обикновено означаваха, че е пушила ганджа, но тази сутрин не миришеше на дим или алкохол. „Съжалявам – бе казала тя, – толкова съжалявам. Отказах ги. Отсега нататък ще е различно. Обещавам.“

Той открехна едното си гурелясало око и простена. Много хубаво, мамо, но може ли да станеш от ръката ми? Претърколи се. Беше спал на земята? На килим? О! Докато кръвта бавно нахлуваше обратно в ръката му, го заболя. Той я заразтрива, докато чувството в нея се върна. Къде се намираше? Ах, да, в стаята на Лив. Едва бе започнало да се развиделява.

Кип се надигна и видя в стаята да влиза жена. Беше тъмнокожа, с дебели вежди, къдрава коса и носеше яркозлатист шал около врата си. Имаше едро масивно тяло с широки рамене и зелената ѝ рокля с крещящи шарки висеше върху нея като платно върху галеас.

– Утрото настъпи и е време за първия ти урок. Аз съм наставница Хелел.

– Вие ли сте моята магистърка? – попита Кип, като продължаваше да разтрива болящата го ръка.

– О, да. – Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ. – И ще запомниш днешния урок до края на живота си. Ставай, Кип.

Кип се изправи. Жената мина покрай него и отвори вратата към малкия балкон.

– Ела бързо – каза тя. – Трябва да видиш това, преди слънцето да се е подало изцяло над хоризонта.

С разчорлена коса, пресъхнала уста, зловонен дъх и туптяща ръка, Кип облиза устни и пристъпи покрай наставница Хелел. Очите ѝ бяха тъмни и напрегнати – толкова тъмни, че той даже не можеше да определи какъв цвят притегляща е.

„Странно. Уж трябва да различавам дребните нюанси в цветовете, незабележими за повечето хора, а не мога да видя дори цвета в ирисите ѝ.“ Той пристъпи на балкона от жълт луксин. С изключение на няколко ивици вода и прах балконът беше неестествено чист.

Въпреки вчерашния си опит, когато научи, че жълтото е един от най-здравите известни материали, Кип предпазливо изпробва теглото си върху балкона. Той, разбира се, беше здрав. Поради начина, по който кулите се накланяха навън като разтварящо се цвете, ако Кип паднеше оттук, щеше да се разбие в скалите на няколкостотин стъпки по-долу, току до водата. За горните етажи бе още по-зле, защото се издаваха още по-навън. Той преглътна и се опита да съсредоточи вниманието си върху изгряващото слънце.

– Не разполагаме с цял ден, Кип – каза наставница Хелел. В гласа ѝ имаше нещо, някакво напрежение.

Кип се обърна, докато тя излизаше на балкона след него. Отначало си помисли, че жената се спъна, защото полетя напред така внезапно. Пристъпи към нея да я хване. Ако имаше нещо хубаво в това да си дебел, то бе, че можеш да спираш тежки предмети.

Но наставница Хелел протегна ръцете си напред като тарани. Пристъпването на Кип го вкара между тях. Палците ѝ одраскаха гърдите му от двете страни и се плъзнаха по тях. Тя изруга и двамата се сблъскаха в тромава прегръдка.

– Хванах ви – каза Кип. – Не се тревожете, няма да…

Едрата жена се изправи в цял ръст и възстанови равновесието си. Беше много по-висока от Кип и при това движение големите ѝ сплескани гърди се притиснаха от двете страни на лицето му. Някак си брадичката му се закачи в деколтето ѝ и за кратък – но не достатъчно кратък – момент лицето на Кип потъна цялото в пазвата ѝ.

– Гъх! – изгъгна той.

Наставница Хелел вече се навеждаше, милостиво освобождавайки деколтето си от брадичката на Кип, но после се приведе още и тялото ѝ се притисна в неговото. След един кошмарен миг, който без съмнение щеше да преживява наново в сънищата си, той се измъкна от пътя ѝ.

Големите месести ръце на жената стиснаха краката му. При движението му настрани обаче лявата ѝ ръка изпусна десния му крак. А после тя почна да го вдига.

– Какво пра… – Кип млъкна, щом видя очите ѝ.

Абсолютна концентрация, пълна липса на емоции. Тя натисна силно напред към Кип, докато го повдигаше. Той сглоби нещата прекалено бавно.

Напрежението, думите ѝ, липсата на цвят в очите ѝ, спъването, което не беше спъване. Беше скок. Липсата на смущение от това, че Кип е притиснат към гърдите ѝ – защото човек не позволява докосването на малко плът да го разсее. Не и когато е дошъл да убива.

Ръцете на Кип се вкопчиха в ръба на балкона зад него. Като го стискаше само за единия крак, наставница Хелел напъна рязко. Беше толкова силна, че теглото на Кип не бе проблем за нея.

Ако Кип беше смел, щеше да се бори. Ако беше гъвкав, щеше да я остави да вдигне единия му крак, докато той стои на другия, и да я смели на кървава каша. Но вместо това възприе стратегията на дебелака. Отпусна се, увисна, превърна цялата си тежест в мъртво тегло, потърси земята, както правеше, когато Овен се опитваше да се перчи, като го вдига и хвърля. Ако Кип се отпуснеше, Овен никога не успяваше да го вдигне, докато ако стоеше стегнат, го вдигаше с лекота.

Наставница Хелел пусна едната си ръка от крака на Кип и потърси някакъв захват по закръгленото му тяло, Кип се гърчеше като риба и се опитваше да се избута от балкона обратно в кулата. Жената го притисна със собственото си значително тегло в ъгъла и изнесе лявата си ръка назад за удар.

Но подът го зовеше и без нейната силна ръка да го държи, Кип отвърна на този зов. Юмрукът ѝ се спусна и го улучи косо, но той падна. Жената го изтърва и Кип тупна по гръб. Ръката ѝ стискаше само крачола му и тя се опита да го вдигне за него.

Торбестите му панталони се съдраха и се изхлузиха от кръста му. Заплетоха се около коленете му, но колкото и да пречеха на неговите движения, с нищо не помагаха и на убийцата да го повдигне. Тя го напсува и разкрачена широко за стабилност, го удари по крака. Той изквича. После жената го фрасна в корема и му изкара всичкия въздух.

– Приеми смъртта си като мъж – изръмжа тя.

Кип я ухапа по глезена.

Убийцата извика и падна върху него. Окопити се достатъчно, за да се стовари върху гърдите му с коляното напред. После насочи падането си така, че да го смачка и прикове към пода. Явно Кип не беше единственият, който знаеше как да се възползва от теглото си. Тя се приземи с лице към краката му.

Стисна единия му крак в желязната си хватка. После го удари силно по бедрото. Улучи право в целта. Все едно го беше ритнал кон. Той изкрещя. После тя сграбчи другия му крак. Никакво мятане не можеше да я накара да го изпусне. Трудно му бе дори да диша с нейната тежест върху себе си и с краката ѝ, притискащи лицето му. Тя удари и другия му крак и той също се вцепени. Жената се надигна и го фрасна в слабините.

Звезди изскочиха пред очите му. Всяка мисъл за контраатака излетя от главата му. Искаше му се просто да се свие на кълбо. Теглото ѝ се измести и го притисна отново, после тя стана. Държеше го за глезените и го вдигна с лекота. Мили Оролам, щеше да го хвърли през балкона! И той с нищо не можеше да ѝ попречи.

Докато се мяташе вяло, с присвити от болка очи, Кип зърна тънък лъч надвиолетов луксин, залепнал за главата на убийцата.

– Престани! Пусни го веднага! – изкрещя някаква млада жена от стаята. Лив?

Убийцата изръмжа някакво проклятие и се завъртя към Лив точно когато от ръцете на момичето излетя топка жълт луксин, профуча по надвиолетовата нишка и избухна с ослепителен проблясък в лицето на убийцата. Наставница Хелел пусна Кип, вдигна със закъснение ръка, за да се предпази, и залитна назад.

Беше толкова висока, че парапетът на балкона се намираше под нивото на кръста ѝ. Тя се блъсна силно в него и се олюля. Месестите ѝ ръце се вкопчиха в парапета, докато стоеше на пръсти и се мъчеше да намери опора. Лежащият на пода Кип пъхна длан под стъпалото ѝ и повдигна. Не силно – болеше го толкова много, че едвам се движеше, – но достатъчно.

Убийцата усети, че се премята през ръба, и отчаяно задращи с пръсти. Падна – и се улови за парапета. През бистрия жълт луксин Кип я видя как се залюля лице в лице с него. На всеки балкон имаше малка дупка за оттичане на дъждовната вода, за да не се наводни, и едрото лице на жената се намираше само на стъпка от това на Кип.

Кип я изгледа. Знаеше как ще свърши това. Някоя кльощава жена би могла да се изтегли нагоре, но не и жена с такива размери. Кип беше силен – можеше да вдига по-големи тежести от Сансон или дори Овен, – но когато си наистина едър, да повдигнеш теглото си през ръба бе невъзможно. А тази жена бе по-едра от него. Наставница Хелел напрегна мускули и за един ужасяващ миг Кип си помисли, че е сбъркал. Лактите ѝ се сгънаха и тялото ѝ се надигна. Тя залюля единия си тежък крак настрани, опитвайки се да достигне с него дупката за оттичане на водата.

А после силите ѝ изневериха и тя увисна отново. Беше свършена. Кип го виждаше в очите ѝ.

– Светлината не може да бъде окована, малки Гайл – каза тя. – Анат да те ослепи. Мот да те измъчва до десето поколение. Белфегор да порази синовете ти. Атират да плюе на гроба на майка ти. Ферилукс да поквари…

Кип я фрасна през дупката. Носът ѝ изхрущя и плисна кръв. Тя, изглежда, очакваше удара, защото се опита да сграбчи юмрука му – но не улучи.

Полетя надолу, като по целия път не спираше да размахва ръце и крака. Крещеше нещо, но Кип не можеше да различи думите. Стовари се върху остра канара на няма и пет крачки от разбиващите се в брега вълни на Лазурното море и тялото ѝ буквално се пръсна. Някакво парче – може би крак? – отлетя и цопна във водата, докато останалата част от нея се разплеска на дълго кърваво петно.

Това не му се струваше реално. Част от него знаеше, че той можеше да е на нейно място – или дори трябваше да е, – но изведнъж осъзна присъствието на Лив, която стоеше до входната врата.

– Кип, Кип, ние я убихме – каза тя. Но вниманието на Кип бе съсредоточено повече върху болката в топките му и факта, че стои почти гол пред единственото момиче, което познава, а беше дебел и противен и трябваше да се покрие незабавно.

Едва успя да си вдигне панталоните, преди Лив да се приближи със залитане до парапета и да повърне. Кип мразеше повръщането. Мразеше както самият той да повръща, така и другите да повръщат. Но сега, при духащия около жълтата кула вятър, откри, че най-много мрази да повръщат върху него. Малките капчици, минали през отточния отвор, полепнаха по лицето и отворената му уста.

Той се претърколи, като плюеше, кашляше и бършеше лицето си. Стъпи на крака. Топките още го боляха, а лицето му бе сгърчено от отвращение.

– О, не – промълви Лив с посивяло лице, щом осъзна, че е повърнала върху него. Премести поглед към чатала му, където панталоните бяха скъсани, а после към скалите далеч долу. Потърси някакви думи, но не намери.

– Знаеш ли, радвам се, че няма неловкост между нас – рече Кип. „Наистина ли току-що казах това?“ Сякаш му бе вродено да се държи винаги неадекватно. Току-що бе убил човек и беше толкова ужасѐн, смачкан, смутен, вцепенен, благодарен, че е жив, и сам не знаеше още какво, а пак не можеше да се сдържи.

Устните на Лив трепнаха за миг, а после тя се приведе над парапета и повърна отново.

„Винаги имаш какво да кажеш, но то никога не е на място. Браво, Кип.“

51.

– Наближава средата на лятото – каза Бялата. – Слънцеднев.

Гавин стоеше пред нея на покрива на Хромария. Двамата заедно чакаха изгрева на слънцето. Що се отнася до Гавин, Слънцеднев винаги наближаваше.

– Започнах приготовления за Освобождението – каза тя. – Мислиш ли, че баща ти ще се включи тази година?

Гавин изсумтя.

– Нито тази година, нито никога. – Потърка слепоочията си. Не беше спал.

– Това не е естествено – каза тихо Бялата. – Някога се чудех на самоконтрола му, знаеш ли? Да живее в онази ужасна стая, да поддържа ума си остър, да се пази от кошмарите.

– По-скоро кошмарите трябва да се пазят от него.

– Аз живея наполовина в мрак, Гавин – каза Бялата, все едно изобщо не я бе прекъсвал. – Така се чувствам, като живея, без да притеглям. Но да живея в пълен мрак? Та това не е ли отричане на самия Оролам? „Те обичат мрака, защото делата им са мрачни, и светлината ги срами.“

– Оставям на баща си сам да се грижи за състоянието на душата си. Нима не трябва да почитаме бащите си, проявявайки покорство към авторитета, даден им от самия Върховен отец?

– Ти не си просто син, Гавин. Ти си Призмата. Би трябвало да почиташ Оролам, като упражняваш властта, която ти е дал, а не само силата.

– Може би е време да бъдеш Освободена – рече горчиво Гавин. Водеха тези разговори попе веднъж годишно. Беше му дошло до гуша. Бялата питаше за баща му, а баща му предлагаше Бялата да го направи първа. И двамата го притискаха да притиска другия.

Бялата вдигна ръце с дланите нагоре.

– Ако така заповядаш, моя Призмо, ще се включа в Освобождението. И то с радост.

Думите ѝ го накараха да застине. Тя говореше сериозно.

– Аз умея и да се подчинявам – каза Бялата. – Това може да те изненада, Гавин, но аз изтеглих сламката да стана Бяла още преди да разбера какво е да си притеглящ, камо ли Цвят, камо ли Бяла. Но навярно това е урок, който не може да бъде преподаден, а само научен.

– За какво говориш? – попита Гавин.

– Знаеш ли защо за нас е по-трудно да имаме вяра, лорд Призма? – Бялата се ухили. Понякога въпреки годините си приличаше на пакостливо момиченце.

– Защото знаем, че Оролам спи по сто години за всеки ден, в който се пробужда? – попита Гавин. Беше уморен, и то не само от безсънието.

Тя отказа да налапа стръвта.

– Защото се познаваме. Защото другите ни се подчиняват, сякаш сме богове, а ние знаем, че не сме. Виждаме колко е крехка силата ни и оттам виждаме крехкостта във всички останали брънки. Ами ако Спектърът изведнъж откаже да изпълнява заповедите ми? Не е трудно да си го представиш, като вземеш предвид какво интригантство и жажда за власт е нужна, за да станеш Цвят. Ами ако някой генерал изведнъж откаже да изпълнява заповедите на сатрапа си? Ами ако някой син откаже да изпълнява заповедите на баща си? Ами ако първата брънка от Великата верига на битието – самият Оролам – е също толкова безсъдържателна като всяка друга брънка в сравнение с него? Виждайки слабостта на всяка брънка, ние си мислим, че самата Велика верига е крехка – и че без съмнение ще се пръсне всеки миг, ако не правим всичко по силите си да я запазим цяла.

Гавин неволно преглътна. Макар че никога не бе стигал до такива крайни обобщения, цял живот бе разсъждавал по същия начин. Измамите му, авторитетът му, затвореният му брат, връзките му. Верига от мокра хартия, провисваща под собствената си тежест. Верига, към която той всеки ден прибавяше ново тегло.

– Ето какво научих – каза Бялата. – Оролам няма нужда от мен. О, бих могла да свърша добра работа за него, работа, която му доставя удоволствие, и ако я оплескам, други ще страдат. Разбираш ли, това, което върша, има някакво значение, но в крайна сметка волята на Оролам надделява. Ето защо смятам, че все още имам какво да сторя. Накъдето и да погледна, виждам недовършени неща. Но ако ми кажеш, че трябва да бъда Освободена на този Слънцеднев, ще се подчиня с радост, не защото имам вяра в теб, Гавин – макар че наистина имам, повече, отколкото подозираш, – а защото имам вяра в Оролам.

Гавин я изгледа, сякаш бе слязла от луната.

– Това беше много… метафизично. А сега може ли да поговорим за Освобождението?

Тя се засмя.

– Виждаш ли, Гавин, работата е там, че ти помниш всичко. Знам, че е така. Сега ме мислиш за луда, но ще запомниш станалото днес и един ден то може да се окаже съдбовно. Това ми стига.

Луда или светица – но пък, от друга страна, Гавин не смяташе, че между двете има някаква разлика.

– Отивам в Гаристън – каза той.

Тя сви ръце в скута си и се обърна към зората.

– Нека ти обясня – побърза да каже Гавин. И го направи, пренебрегвайки красотата на изгрева. Десет минути по-късно, когато почти бе свършил, Бялата вдигна пръст. Затаи дъх, а после въздъхна, когато слънцето се показа над хоризонта.

– Някога гледаш ли за зеления проблясък?

– От време на време – отвърна Гавин. Познаваше хора, които се кълняха, че са го виждали, макар че никой не можеше да обясни какво представлява, нито защо се случва, и други, които се кълняха, че е мит.

– Аз мисля за него като за намигването на Оролам – рече Бялата.

За нея всичко ли бе свързано с Оролам? Може би умът ѝ отслабваше.

– Виждала ли си го? – попита Гавин.

– Два пъти. Първият път беше преди… петдесет и девет години ли станаха? Не, шейсет. В нощта, когато срещнах Улбеар. – Гавин трябваше да напрегне ума си, за да се сети за името. Ах, да, Улбеар Раткор, съпругът на Бялата и доста известен човек за времето си. Мъртъв от двайсет години. – Бях на едно празненство, доста отвратена от пияния млад господин, който ме заведе там и със сигурност нямаше да ме изпрати до вкъщи. Излязох навън да подишам малко въздух. Докато гледах как слънцето залязва, видях зеления проблясък и бях толкова развълнувана, че подскочих. За нещастие този много висок младеж тъкмо се навеждаше над мен, за да си вземе чашата с вино, която бе оставил на балкона, и аз му разбих носа с глава.

– Запознала си се с Улбеар Раткор, като си му счупила носа?

– Жената, която той придружаваше онази нощ, не бе особено възхитена. Тя бе красива, грациозна, два пъти по-хубава от мен, и все пак някак си не можеше да се мери с непохватната моя милост. Макар че не мога да си представя, че би била щастлива, ако се бе омъжила за Улбеар, баба ти не ми прости две години.

– Баба ми ли?

– Ако в онзи миг не бях видяла зеления проблясък, баба ти щеше да се омъжи за Улбеар и сега теб нямаше да те има, Гавин. – Бялата се засмя. – Ето, виждаш ли, никога не се знае какво можеш да научиш, като оставиш старите жени да дърдорят.

Гавин беше онемял.

– Да, разбира се, че можеш да отидеш в Гаристън, но никой друг не може да извърши Освобождението и то не може да бъде направено по друго време. Така че има само един вариант: ще пратя всички, които трябва да бъдат Освободени, в Гаристън. Ще трябва да пратя най-бързите ни кораби да пресрещнат техните, за да могат да пристигнат навреме.

– Говорим за война – каза Гавин.

– Е, и?

– Как така „е, и“? – попита той. – Няма да имам време да устройвам празненства, да изстрелвам фойерверки и да изнасям речи.

– Списъкът, с който разполагам, засега съдържа само около сто и петдесет притеглящи. Тази година напливът не е голям. Значителна част от тях със сигурност няма да изкарат до догодина. Да не искаш още осемдесет-деветдесет цветни бяса?

– Разбира се, че не.

– Празненствата са хубаво нещо, Гавин, но проумей какъв си ти. Това е обратната страна на първата ти цел. – Тя бе отгатнала, че се е заклел да изтреби всички цветни бесове заради Севастиан. И подобно на всичко друго, което узнаеше, го използваше, за да го контролира. – Дори и да не вярваш, че Призмата е Ороламовият дар за човечеството, те го вярват. Минутите, които всеки притеглящ прекарва с теб, докато го Освобождаваш, са най-святият миг в живота му. Можеш да им го отнемеш, но това би била възможно най-лошата постъпка. Аз например мога да ти простя много неща, но не бих ти простила това.

От тези думи го заболя.

– А сега ми кажи как успя да оставиш Карис в Тирея, да убиеш един гийст и да се върнеш тук със син за няколко дни. Само пътуването би трябвало да ти отнеме две седмици.

Е, това беше бързо. Гавин знаеше, че тя ще узнае за плъзгуна и кондора веднага щом ги покаже на Карис, но не можа да се сдържи. Сигурно бе прекалено импулсивен. Затова сега разказа на Бялата за тях. Очите ѝ грейнаха.

– Това е нещо, което си струва да се види, Гавин. Летене! И то с такава скорост! Предполагам, че ще искаш да се върнеш в Гаристън по същия начин?

– Да, и ще взема Кип с мен.

Тя пак го изненада, като не възрази.

– Добре – отвърна. – Ще ти е от полза да научиш нещо за бащинската обич.

„Да, защото със сигурност не съм научил нищо за нея от собствения си баща.“ После Гавин осъзна, че тя има предвид точно това, и се наежи. Но нямаше смисъл да се карат пак за баща му, така че попита:

– Е, а кога беше вторият път?

– Вторият път ли?

– Вторият път, когато си видяла зеления проблясък. Вторият път, когато Оролам ти е намигнал. – Постара се да не влага в гласа си сарказъм. Почти успя.

Тя се усмихна.

– Очаквам с нетърпение деня, когато ще ти кажа това, лорд Призма, но този ден не е днес. – После усмивката ѝ изчезна. – Когато се върнеш, ще трябва да поговорим за изпитанието на Кип.

– Забелязала си стенните кристали. Мислех, че съм го спрял навреме.

– Може да съм стара, но още не съм изкуфяла.

– Искаш да ме чуеш как си го признавам ли? Добре, Кип за малко да издържи изпитанието – каза Гавин. – Също като Дазен.

– Или още по-зле: да го премине – отвърна Бялата.