Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 45 страниц)

3.

Три тупвания. Три изсъсквания. Три порти между него и свободата. Шахтата изплю разчупеното хлебче в лицето му. Той го улови, почти без да гледа. Знаеше, че е син, с неподвижната синева на дълбоко езеро рано сутрин, когато нощта още властва в небето, а въздухът не смее да погали кожата на водата. Притеглянето на това пречистено от всякакъв друг цвят синьо беше трудно. И което е по-зле, караше го да се чувства отегчен, безстрастен, спокоен, в хармония със затвора си. А днес имаше нужда от огъня на омразата. Днес щеше да избяга.

След всичките години тук понякога дори не можеше да види цвета – сякаш се е събудил в свят, обагрен в оттенъци на сивото. Първата година беше най-тежка. Очите му, толкова привикнали към нюанси, толкова умели в разлагането на всеки светлинен спектър, бяха започнали да го лъжат. Беше халюцинирал цветове. Беше се опитал да ги притегли в инструменти, с които да разбие затвора си. Но само въображение не стигаше, за да твориш магия – беше нужна и светлина. Истинска светлина. Някога той бе Призма, така че всеки цвят би свършил работа – от тези над виолетовото до тези под червеното. Той събираше топлината на собственото си тяло, изпълваше очите си с това подчервено и го запращаше срещу еднообразните сини стени.

Разбира се, стените бяха направени да издържат на такова жалко количество топлина. Бе притеглил син кинжал и си бе срязал китката. Щом капнеше върху каменния под, кръвта моментално се обезцветяваше. Следващия път той я събра в шепи, за да се опита да притегли червено, но не можеше да улови достатъчно цвят при положение, че единствената светлина в килията бе синя. Накапването на хляба с кръв също не бе помогнало. Естественият му кафяв цвят вече бе оцапан в синьо, така че добавянето на червено само го правеше по-тъмен лилаво-кафяв. Невъзможен за притегляне. Разбира се. Брат му бе помислил за всичко. Но пък той открай време си беше такъв.

Затворникът седна до отходния канал и започна да яде. Тъмницата му имаше формата на присплеснато кълбо: стените и таванът образуваха идеална сфера, а подът не бе толкова стръмен, но все пак бе наклонен към средата. Стените бяха осветени и всяка повърхност излъчваше светлина с един и същ цвят. Единствената сянка в този затвор бе самият затворник. Имаше само две дупки: шахтата горе, която пропускаше храната му, заедно с една постоянна струйка вода, която бе принуден да ближе, и отходния канал.

Не разполагаше с никакви принадлежности и инструменти освен ръцете и волята си – неизменно своята воля. С нейна помощ можеше да притегли от синьото каквото си пожелае, макар че то щеше да се разпадне веднага щом волята му го пусне и да остави само прах и лек мирис на минерали и смола.

Днес обаче щеше да е денят, в който да започне отмъщението си, първият ден на свободата му. Този опит нямаше да се провали – той дори отказваше да мисли за него като за „опит“. Предстоеше му много работа. Всичко трябваше да бъде направено в определен ред.

Вече не можеше да си спомни дали винаги е бил такъв, или е киснал в синьото толкова дълго, че цветът го е променил из основи.

Коленичи до единственото нещо в килията, което не бе създадено от брат му – плитка вдлъбнатина с формата на купа в пода. Започна да я търка с голи ръце, втривайки разяждащите мазнини от върховете на пръстите си в камъка. Разранената плът не изпускаше мазнини, затова трябваше да спре, преди да си е протрил кожата. Застърга с нокти покрай носа си и зад ушите си, събирайки още мазнини. Събираше мазнини от всички възможни места по тялото си и ги втриваше във вдлъбнатината. Не че имаше някаква забележима промяна, но с годините ямичката бе станала достатъчно дълбока, та пръстът му да влезе до втората става. Тъмничарят му бе вградил в пода мрежа от поглъщащи цвета адски камъни. Всичко, което се разстелеше достатъчно, за да прекоси някоя от линиите, почти моментално губеше всякакъв цвят. Само че адският камък беше безумно скъп. Колко надълбоко би могъл да стига?

Ако мрежата се простираше само на няколко пръста в камъка, би могъл да премине границата всеки момент. Тогава и свободата нямаше да е далеч. Но ако тъмничарят му бе използвал толкова адски камък, че пресичащите се линии да стигат на цяла стъпка дълбочина, значи вече близо шест хиляди дни си протриваше пръстите за нищо. Щеше да умре тук. Някой ден брат му щеше да слезе в килията, да види малката вдлъбнатина – единствения белег, оставен от него върху света – и да се изсмее. Докато въображаемият смях ехтеше в ушите му, той усети в гърдите си искрица омраза. Раздуха я, потопи се в топлината ѝ. Този огън бе достатъчен, за да го накара да се раздвижи, да преодолее успокояващата, обезсилваща синева тук долу.

Когато свърши, се изпика във вдлъбнатината. И загледа.

За миг филтрирана през жълтата урина, проклетата синя светлина изглеждаше нашарена със зелено. Дъхът му секна. Времето се точеше и зеленото си оставаше зелено… оставаше зелено. В името на Оролам, беше успял! Бе стигнал достатъчно дълбоко. Бе пробил адския камък!

А после зеленото изчезна. Точно след две секунди, както всеки ден. Той изкрещя от безсилие, но дори тази емоция бе слаба, а крясъкът му бе по-скоро за да се увери, че все още може да чува, отколкото от истинска ярост.

Следващата част все още го побъркваше. Той коленичи до вдлъбнатината. Брат му го бе превърнал в животно. Куче, което си играе със собствените си изпражнения. Но тази емоция бе твърде стара и твърде често използвана, за да го развълнува. Сега, след шест хиляди дни, вече бе прекалено унизен, за да негодува срещу унижението си. Натопи ръце в урината и започна да я втрива във вдлъбнатината, както бе правил с мазнините си. Макар и напълно обезцветена, тя си беше урина. Би трябвало да е киселинна. Би трябвало да разяжда адския камък по-бързо от кожните мазнини.

Или пък може би неутрализираше мазнините? Може би само отдалечаваше деня на бягството му. Нямаше представа. Точно това го побъркваше, а не потапянето на пръстите му в топлата течност. Вече не.

Изгреба урината и подсуши вдлъбнатината с топка сини парцали: дрехите му, възглавницата му, които отдавна смърдяха. Толкова отдавна, че миризмата бе престанала да го дразни. Нямаше значение. Важното бе, че вдлъбнатината утре трябваше да е суха, за да опита отново.

Още един ден, още един неуспех. Утре щеше да пробва пак с подчервеното. Беше минало известно време. Беше се възстановил достатъчно от последния си опит. Би трябвало да е достатъчно силен за това. Ако не друго, брат му му беше показал колко силен е в действителност. И може би точно това го караше да мрази Гавин повече от всичко. Но тази омраза бе студена също като килията му.

4.

Кип тичаше през селския площад с цялата бързина, на която бе способно тромавото му петнайсетгодишно тяло. Закачи с обувката си едно паве и връхлетя с главата напред през вратата на майстор Данавис.

– Удари ли се, момче? – попита майсторът от мястото си зад работната маса. Тъмните му вежди се повдигнаха високо над сините му като метличина очи с ириси, наполовина пълни с яркото рубиненочервено, което го бележеше като притеглящ. Майстор Данавис бе на трийсет и няколко, голобрад и жилав. Носеше дебели вълнени работни панталони и тънка риза, която оставяше слабите му мускулести ръце голи въпреки хладното утро. Носеше и червени очила, сега смъкнати на носа му.

– Ох, ох. – Кип погледна обелените си длани. Коленете също го боляха. – Не, не много. – Подръпна панталоните си нагоре и трепна, когато ожулените му длани се отъркаха в грубия, някога черен ленен плат.

– Добре, защото… аха, ето. Я ми кажи, еднакви ли са? – Майстор Данавис вдигна ръце. И двете бяха яркочервени, пълни с луксин от лактите до върховете на пръстите. Завъртя ги така, че светлокафявата му кожа да не пречи на огледа на Кип.

Подобно на момчето, майстор Данавис беше мелез – макар че Кип никога не бе чувал някой да му създава проблеми заради това, за разлика от него. Бояджията беше наполовина Кървав горянин, по лицето му имаше няколко странни точици, наречени лунички, а в иначе нормалната му тъмна коса се долавяше червеникав оттенък. Но поне необичайно светлата му кожа улесняваше задачата на Кип.

Момчето посочи едно място малко под лакътя.

– Това червено тук се променя, а това е малко по-ярко. Господине, може ли, хм, да поговорим?

Майстор Данавис свали ръце с отвращение и рубиненият луксин се изля на земята, вече оплискана със стотици разцветки на червеното. Лепкавото вещество се сгърчи и се разпадна. През повечето следобеди Кип идваше да помете останките – червеният луксин беше огнеопасен дори когато е на прах.

– Суперхромати! Едно е дъщеря ми да е такава, но съпругът на алкалдесата? И ти? Двама мъже в едно село? Я чакай, какво е станало, Кип?

– Господине, има, ъъъ… – Кип се поколеба. Не само че бе забранено да се ходи на бойното поле, но и майстор Данавис бе казал, че за него събирането на луксин там е същото като ограбване на гробове. – Имате ли някакви новини от Лив, господине? – Страхливец! Преди три години Лив Данавис бе заминала да се обучава в Хромария, също като баща си едно време. През първата година ѝ бяха позволили да се върне у дома само за жътвата.

– Ела тук, момче. Покажи ми ръцете си. – Майстор Данавис грабна чист парцал и избърса кръвта и мръсотията с уверени движения. После отпуши една стомна и притисна парцала към гърлото ѝ, за да го напои с бренди. Прокара го по дланите на Кип.

Кип изохка.

– Не ми охкай като бебе – смъмри го майстор Данавис. Макар че Кип изпълняваше поръчки за него, откакто се помнеше, понякога бояджията го плашеше. – Дай коленете.

Кип дръпна нагоре единия крачол и вдигна крака си на работната маса.

Лив беше две години по-голяма от него – вече почти на седемнайсет. Разбира се, дори недостигът на мъже в селото не я бе накарал да гледа на Кип като на нещо повече от дете, но винаги се държеше мило с него. Едно хубаво момиче да се държи с него мило и само от време на време покровителствено бе кажи-речи най-доброто, на което можеше да се надява.

– Нека кажем просто, че не всички акули и морски демони са в морето. Хромарият стана трудно място за тирейците след войната.

– Значи мислите, че може да се върне у дома?

– Кип – каза майстор Данавис, – майка ти пак ли е загазила?

Майсторът бе отказал да вземе Кип за чирак бояджия с думите, че в Ректън няма достатъчно работа, за да му осигури бъдеще; освен това настояваше, че той самият е що-годе добър бояджия само защото може да притегля. Явно се бе занимавал с друго преди Войната на Призмите, тъй като бе обучаван в Хромария. Това не беше евтино, а и повечето притеглящи се обвързваха със служба, за да си платят обучението. Според Кип господарят на майстор Данавис бе убит по време на войната и го бе оставил на произвола на съдбата. Но малцина възрастни говореха за онези дни. Тирея бе загубила и всичко бе тръгнало на зле, това бе единственото, което знаеха Кип и другите деца.

И все пак майстор Данавис плащаше на Кип да изпълнява поръчките му и подобно на половината майки в селото бе готов да го нахрани всеки път, когато мине покрай дома му. И което бе още по-хубаво, винаги му даваше да яде сладкишите, които му пращаха жените в опитите си да привлекат вниманието му.

– Господине, оттатък реката има армия. Идват да унищожат селото ни. Да ни направят пример за назидание, задето сме се опълчили на крал Гарадул.

Майстор Данавис понечи да каже нещо, но видя, че Кип говори сериозно. Помълча няколко секунди, а после цялото му държане се промени.

Засипа Кип с градушка от въпроси: къде точно се намират, кога е бил там, как е разбрал, че се канят да унищожат селото, как изглеждат палатките им, колко палатки е преброил, има ли притеглящи? Отговорите на Кип звучаха невероятно дори в собствените му уши, но майстор Данавис ги прие всичките.

– Той е казал, че крал Гарадул вербува цветни бесове? Сигурен ли си?

– Да, господине.

Майстор Данавис поглади горната си устна с палец и показалец, както някой би пригладил мустаците си, въпреки че бе гладко обръснат. Отиде до една ракла, отвори я и извади някаква кесия.

– Кип, приятелите ти отидоха тази сутрин за риба на Зеления мост. Трябва да ги предупредиш. Хората на краля ще завземат моста. Ако не ги предупредиш, приятелите ти ще бъдат избити или взети в робство. Аз ще предупредя всички в селото. Ако нещата се развият зле, използвай тези пари, за да стигнеш до Хромария. Лив ще ти помогне.

– Ами… ами майка ми? Къде…

– Кип, ще направя каквото ми е по силите да спася и нея, и всички други тук. Но няма кой да спаси приятелите ти. Искаш ли Изабел да бъде взета в робство? Знаеш какво се случва с робините, нали?

Кип пребледня. Иза все още бе палава като момче, но от вниманието му не бе убегнало, че се превръща в красива жена. Макар че не винаги се държеше добре с него, мисълта, че някой може да я нарани, го изпълни с ярост.

– Да, господине. – Кип се обърна да тръгне, после се поколеба. – Господине, какво е суперхромат?

– Трън в задника ми. Хайде, бягай!

5.

Изобщо нямаше да е приятно. Писмото, в която се споменаваше за сина му, не беше запечатано. Гавин бе почти сигурен, че хората на Бялата четат цялата ѝ кореспонденция. Но Карис се бе засмяла, след като му даде писмото, което означаваше, че не го е прочела. Така че не знаеше. Все още. Но беше отишла да докладва на Бялата. Където очакваха Гавин.

Той разкърши рамене и завъртя глава първо на едната страна, после на другата, докато не чу задоволително изпукване. След това тръгна. Черногвардейците му го последваха по петите, всичките въоръжени с мускети с колесен затвор, плюс ятаган или някакво друго оръжие.

Гавин изкачи стъпалата до открития балкон на покрива на Хромария. Както винаги, забеляза първо Карис – с естествено пищна фигура, заякнала от годините усилени тренировки. Косата ѝ бе дълга и права и тази сутрин платиненоруса. Вчера беше розова. Гавин я харесваше руса. Този цвят означаваше, че Карис е в добро настроение. В промените в цвета на косата ѝ нямаше нищо магическо. Тя просто обичаше често да я пребоядисва. Или може би смяташе, че толкова се откроява сред околните, че няма смисъл да се опитва да се слее с тях.

Също като другите черногвардейци от охраната на Бялата, Карис носеше фини черни панталони и блуза с кройка, подходяща за бой, и без никаква украса, с изключение на златистото везмо на рамото и около шията, което показваше ранга ѝ. И също като другите носеше тънък черен ятаган, а вместо щит – метална пръчка за париране със стърчащо по средата ѝ острие. И пак също като другите беше обучена да използва и двете оръжия, както и множество други. Но за разлика от другите, кожата ѝ не бе черна като на париец или илитиец.

Явно и настроението ѝ не беше мрачно. Устните ѝ бяха изкривени в дяволита полуусмивка. Гавин повдигна вежда, преструвайки се на леко ядосан за одевешната ѝ пакост с щорите в стаята му, и отиде да застане пред Бялата.

Орея Пулор беше сбръчкана старица, която все по-често се заседяваше в инвалидната си количка. В момента също се намираше в нея. Черногвардейците ѝ се грижеха сред тях винаги да има поне по един як мъж, за да я носи нагоре или надолу по стълбите, ако се наложи. Но въпреки физическата си крехкост на Орея Пулор не ѝ се бе налагало да отблъсква кандидат за бялата роба вече повече от десетилетие. Мнозинството от хората дори не помнеха истинското ѝ име – тя беше просто Бялата.

– Готов ли си? – попита го тя. Даже след всички тези години все още ѝ бе трудно да приеме, че това не е никакъв проблем за него.

– Ще се справя.

– Винаги се справяш – отбеляза тя. Очите ѝ бяха ясни и сиви, с изключение на две широки цветни ивици, ограждащи ирисите – синя отгоре и зелена отдолу. Бялата беше синьо-зелен бихром, но цветните ивици в очите ѝ вече бяха избледнели, защото не бе притегляла много отдавна. Всяка ивица обаче изпълваше ириса от зеницата до самия ръб. Ако някога притеглеше отново, щеше да разкъса халото: цветът щеше да избие в бялото на очите ѝ и това щеше да е нейният край. Ето защо не носеше цветни очила. За разлика от другите магове, отказали се от притеглянето, тя дори не носеше неизползваните си очила, за да напомня на всички каква е била. Орея Пулор беше Бялата и това стигаше.

Гавин тръгна към подиума. Над него, окачен на извити релси, така че да може да бъде нагласян според времето от деня, месеца или годината, висеше голям полиран кристал. Гавин нямаше нужда от него. Никога не бе имал, но изглежда всички се чувстваха по-спокойно при мисълта, че му е нужна някаква патерица, за да се справи с толкова много светлина. А той не получаваше дори светлинна болест. Животът просто не бе справедлив.

– Някакви специални изисквания? – попита Гавин.

Как точно Призмата долавяше неравновесията в световната магия все още си оставаше мистерия. Въпросът бе забулен в религиозни алабализми – че Призмата уж бил свързан със самия Оролам и оттам с всичките сатрапии – и нямаше дори изследвания върху него, преди Гавин да стане Призма. Самата Бяла питаше за това едва ли не с боязън, а тя бе най-безстрашната жена, която Гавин бе познавал.

Не че бяха постигнали голям напредък, но много отдавна двамата с Бялата бяха сключили сделка: тя щеше да го изследва задълбочено, с неговото сътрудничество, а в замяна щеше да му позволи да пътува, без черногвардейците да следват всяка негова стъпка. Договорката до голяма степен вършеше работа. Понякога той не се сдържаше и я дразнеше, защото изглеждаше, че не са научили нищо през шестнайсетте години, откакто е Призма. Разбира се, когато прекалеше, тя го викаше тук и му казваше, че е крайно наложително да изследва как светлината се движи през кожата му. Затова той бе принуден да уравновесява. На открито. През зимата. Гол.

Не беше приятно. И тъй като Гавин си беше Гавин, с времето научи горе-долу къде се намира тази граница. Император на Седемте сатрапии – да бе, да.

– Искам да започнеш да позволяваш на черногвардейците да си вършат работата, лорд Призма.

– Имах предвид за уравновесяването.

– Те тренират цял живот, за да ни служат. Рискуват си живота. А ти изчезваш всяка седмица. Вярно, договорихме се, че можеш да пътуваш без тях, но само в извънредни случаи.

„За да ни служат ли? Нещата са малко по-сложни.“

– Аз живея опасно – каза Гавин. Непрекъснато се караха за това. Без съмнение Бялата смяташе, че ако не му устрои сценка тук, той ще я притисне за още свобода. И без съмнение беше права. Гавин я изгледа безизразно. Бялата също го изгледа безизразно. Черногвардейците стояха много, много тихо.

„Ти така ли би се справил с тях, братко? Или просто щеше да ги омагьосаш да ти се подчиняват? Всичко в живота ми е въпрос на власт.“

– Нищо по-особено днес – каза Бялата.

Гавин започна.

Една Призма, по принцип, правеше две неща, които никой друг не може. Първо, Гавин бе способен да разложи светлината на съставните ѝ цветове без външна помощ. Нормален червен маг можеше да притегли само ивица червено – някой по-широка, друг по-тясна. И за да го направи, трябваше да вижда червено – червени скали, кръв, залез, пустиня, каквото и да е. Или пък, както се бяха научили отдавна притеглящите, можеше да носи червени очила, които филтрираха бялата слънчева светлина и пропускаха само червеното. Това даваше по-малка сила, но беше по-добре, отколкото да си напълно зависим от обкръжението си.

Същите ограничения важаха за всеки притеглящ: монохромите можеха да притеглят само един цвят; бихромите – два. Обикновено това бяха съседни цветове, като например червено и оранжево или жълто и зелено. Полихромите – тези, които контролираха три или повече цвята – бяха най-редки, но дори и те трябваше да притеглят от цветове, които виждат. Само Призмата никога не се нуждаеше от очила. Само Гавин можеше да разложи светлината вътре в себе си.

Това беше удобно за него, но не носеше полза на никой друг. От полза бе следното: докато стоеше на върха на Хромария и светлината нахлуваше през очите му, обагряше кожата му във всеки цвят от спектъра и бликаше от всяка негова пора, той можеше да почувства неравновесията в магията в целия свят.

– На югоизток, както и преди – каза Гавин. – Дълбоко в Тирея, най-вероятно Келфинг, някой използва подчервено, и то много. – Горещината и огънят обикновено означаваха бойна магия. Това бе първото място, където отиваха неспособните да притеглят пълководци и сатрапи, когато искаха да избиват хора. Никакъв финес. Количеството подчервено, използвано в Тирея, означаваше, че или тихомълком се води война, или новият сатрап Раск Гарадул е основал собствена школа за обучение на бойни магове. Съседите му не биха се зарадвали да узнаят това. Рутгарският губернатор, властващ в окупираната бивша тирейска столица Гаристън, определено нямаше да се зарадва.

Освен излишъка от подчервено, след последното уравновесяване на Гавин по света бе използвана повече червена магия, отколкото синя, и повече зелена, отколкото оранжева. Системата по принцип беше саморегулираща се. Ако червените магове по света използваха прекалено много червено, притеглянето щеше да стане по-трудно за тях и в същото време по-лесно за сините. Запечатаният червен луксин щеше да се разпада по-лесно, докато синият щеше да се запечатва по-здраво. При сегашните нива това представляваше само едно дребно неудобство.

Легендите говореха за епоха преди Луцидоний да дойде и да донесе правата вяра в Оролам, когато магическите центрове били пръснати по целия свят: зелен в сегашния Рутгар, червен в Аташ и така нататък, и всички те се кланяли на езически богове и тънели в суеверия и невежество. Веднъж някакъв пълководец изклал почти всички сини. Казваха, че след броени месеци Лазурното море се превърнало в кръв и целият живот във водите му бил задушен. Рибарите по всичките му брегове гладували. Малкото оцелели сини притеглящи положили героични усилия да възстановят равновесието сами и използвали толкова много синя магия, че тя ги убила. Морето се разчистило и червените отново можели да притеглят. Но този път не били останали никакви сини. Всичко, използващо червен луксин, престанало да работи, моретата отново се обагрили в цвят на кръв и по света плъзнали глад и болести.

И така продължавало непрекъснато. При почти всяко поколение мащабни природни бедствия погубвали хиляди хора, които вярвали, че са обидили с нещо капризните си богове.

Сега Призмите предотвратяваха това, Гавин можеше да усети неравновесието много преди да се проявят физическите признаци и да го поправи, като притегля от противоположния цвят. Когато Призмите прегаряха, както неизменно се случваше след седем, четиринайсет или двайсет и една години, на Хромария му се налагаше да предотвратява бедствията по трудния начин – освен че служителите му търчаха насам-натам и потушаваха пожарите (понякога буквално), също така пращаха по целия свят послания, в които призоваваха например сините да не притеглят, освен в извънредни случаи, а червените да притеглят повече от обичайното. Тъй като всеки човек можеше да притегли само ограничено количество през живота си, това означаваше да се ускори смъртта на червените и да се попречи на сините да вършат полезна работа във всичките Седем сатрапии. Ето защо в такива времена Хромарият хвърляше големи усилия в издирването на заместник на Призмата. А Оролам бе достатъчно благосклонен да праща нова Призма всяко поколение, или поне така гласеше учението.

С изключение на поколението на Гавин, когато в неизразимата си мъдрост Оролам някак си бе пратил двама – и бе разкъсал света.

Гавин се завъртя бавно в кръг, разперил широко ръце, като изпускаше надвиолетова светлина, за да балансира подчервената, после червена, за да балансира синята, и оранжева, за да балансира зелената. Когато почувства, че светът отново е в ред, спря.

Обърна се и се усмихна на Бялата. Изражението ѝ, както винаги, бе неразгадаемо. Нейните черногвардейци – всеки от които бе притеглящ, така че имаше някаква представа с каква сила е боравил току-що Гавин – също не изглеждаха впечатлени. Или може би просто бяха свикнали – в края на краищата той беше Призмата: работата му се състоеше в това да прави невъзможното. Като че ли само се поотпуснаха лекичко. Тяхната работа бе да защитават Бялата, дори от него, ако се наложи.

Гавин беше Призмата, което го правеше на теория император на Седемте сатрапии. Но всъщност задълженията му бяха предимно религиозни. Призмите, които се издигаха до нещо повече от фигуранти, бяха отстранявани насилствено. Често по окончателен начин. Черногвардейците биха умрели, за да го опазят от всеки друг, но Бялата стоеше начело на Хромария. Ако се стигнеше до избор, те щяха да се бият на нейна страна, а не на негова. Знаеха, че вероятно всички ще умрат, но пък бяха обучени точно за това. Дори Карис.

Понякога Гавин се чудеше дали ако това се случи, Карис ще е последната, която ще се опита да го убие, или първата?

– Карис – каза Бялата. – Чака те кораб, заминаващ за Тирея. Вземи това. Можеш да го прочетеш, след като вдигнете платна. Когато стигнете достатъчно близо, измини остатъка от пътя със скул. Времето е от съществено значение. – Тя подаде на Карис сгъната бележка. Дори не беше запечатана. Или Бялата вярваше, че Карис няма да я отвори, преди корабът да отплава, или знаеше, че ще я прочете веднага, запечатана или не. Гавин си мислеше, че я познава добре, но нямаше представа как би постъпила.

Карис взе бележката и се поклони дълбоко на Бялата, без дори да погледне към Гавин. После се обърна и си тръгна. Той не се сдържа и хвърли поглед след грациозната ѝ гъвкава атлетична фигура, но не се зазяпа дълго. Бялата така или иначе щеше да забележи, но ако се зазяпаше, вероятно щеше да каже нещо.

Щом Карис изчезна надолу по стълбите, Бялата махна с ръка и останалите черногвардейци се оттеглиха достатъчно далеч, за да не могат да ги чуват.

– Е, Гавин – каза Бялата и скръсти ръце. – Син значи. Я обясни.