Текст книги "Черната призма"

Автор книги: Брент Уийкс

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 45 страниц)

18.

Карис се носеше с лодката надолу по течението. Не мислеше, че войниците са я забелязали, затова спря на срещуположния бряг и намери хълм, от който да вижда Гавин. Изпълзя на четири крака до върха му. Между тях имаше няколко дървета и храсти и висока трева. Идеално. Разстоянието обаче не беше идеално. Сто и двайсет крачки. Тя може да бе отличен стрелец, но носеше обикновен лък, а не дълъг. Добър и лесно преносим, много точен на разстояние до седемдесет крачки. Сто и двайсет бяха съвсем друга работа. Карис заработи с умственото си сметало. Би трябвало да успее да постигне точност до четири стъпки и можеше да стреля бързо. Ако сатрап Гарадул стоеше неподвижно, би могла да пусне четири стрели за няколко секунди, като коригира прицела си. Това бе достатъчно добре. Или поне по-добре от останалите ѝ варианти.

Изпълзя малко назад, натегна лъка, провери оперението и гладкостта на стрелите, а после се върна на предишната си позиция, скрита и смъртоносна.

След като Гавин и сатрапът говориха няколко минути, Карис се отпусна. В разговор Гавин можеше да забаламоса всекиго – освен навярно Бялата. Макар да стоеше сред купища трупове на хора на Раск Гарадул, сега вероятно въпросът бе само колко ще плати сатрапът на Гавин, задето го е обезпокоил.

Като се стараеше да държи двамата под око, Карис отвори раницата. Бялата ѝ бе казала да не чете заповедите, докато не потегли към Тирея, така че Карис ги бе сложила на дъното, под резервните дрехи, резервните очила, готварските пособия, няколко запалителни бомби и гранати – слава на Оролам, че не бяха избухнали, когато падна по време на битката, но рискът си струваше. Извади сгънатата бележка. Както всеки път, когато ставаше дума за деликатни заповеди, тя бе изработена от най-тънката възможна хартия и външните сгъвки бяха покрити с драскулки, така че да не можеш просто да я вдигнеш към светлината и да разчетеш написаното. В печата имаше прост магически спусък: всеки, който го счупеше направо, щеше да допре две контактни точки в луксина и щеше да лумне малък, по мигновен огън. Разбира се, защитата не беше съвършена: всеки внимателен притеглящ можеше да я обезвреди, или пък всеки непритеглящ можеше просто да изреже хартията около печата, но понякога простичките предпазни мерки вършеха работа там, където по-сложни хитрини не успяваха.

Карис пак хвърли поглед към Гавин. Още говореше. Хубаво.

Притегли малко зелено от тревата, на която седеше, и обезвреди печата. Гавин ѝ бе казал да не вярва на съдържанието на бележката, която бе написана от самата Бяла. Така че въпросът беше кой е по-вероятно да я лъже. Гавин – сто на сто. От тази мисъл ѝ се догади. Не, избързваше. Тя едва не остави бележката – можеше да я прочете по-късно.

Само че заповедите ѝ бяха свързани с Тирея, може би дори със сатрап Гарадул, а сатрапът в момента бе пред очите ѝ. Заповедите може да гласяха да го убие – или пък да се погрижи някой да не го убие. Трябваше да разбере още сега.

Разгъна бележката. Почеркът на Бялата бе малко неравен, но въпреки това изразителен и елегантен. Карис автоматично си преведе простичкия шифър. „Тъй като пурпурното може да е новият цвят, всички ние ще се радваме да узнаем новата мода.“ Тоест: проникни в обкръжението на сатрапа и узнай намеренията му. Седемте сатрапии и Хромарият са обезпокоени от новия сатрап и какво иска той.

На последната буква имаше заврънкулка, която да ѝ покаже, че шифърът свършва дотук, но писмото продължаваше. „Също така имам новини за петнайсетгодишно момче в село Ректън. Майка му твърди, че е на Г. Ако имаш възможност, разбери как стоят нещата. Много ще се радвам да ги срещна.“ Тоест: Гавин има копеле в Ректън. Доведи майката и сина в Хромария.

Погледна към Гавин точно в момента, когато той притегли и прасна момчето по тила. При други обстоятелства това би било или смешно, или тревожно, но сега Карис имаше чувството, че са праснали нея. Гледаше онемяла, докато Гавин издигна стена от луксин, възпря една атака и продължи да говори – хладнокръвен както винаги.

Беше толкова зашеметена, че дори не вдигна лъка. Това беше Ректън. Онова момче можеше да притегля. Съвпадението бе прекалено голямо. Тя самата бе настояла Гавин да приземи летящия си уред тук. Усети хладни тръпки. Присъствието им на това място в този момент не бе нищо друго освен ръката на Оролам в действие. Карис знаеше, че Оролам не го е грижа за нея. Тя не бе достатъчно важна. Тогава какво беше това? Изпитание за Гавин?

Петнайсетгодишно? Мама му стара! Това дете беше заченато, докато двамата с Гавин бяха сгодени.

Гавин вдигна момчето с усилие – то бе високо и дундесто – и го метна на рамо. После тръгна към реката, сякаш нямаше никакви грижи на този свят. А всъщност се отдалечаваше от един сатрап, след като бе убил трийсет от телохранителите му. Както винаги, Гавин бе дързък, неудържим, невъзмутим. Обикновените правила просто не важаха за него.

Никога не бяха важали.

За един-единствен плашещ момент Карис се почувства отново на шестнайсет, когато всичко, което познаваше, всички, които обичаше, бяха откъснати от нея. В онзи ден бе плакала, докато не осъзна, че никой няма да дойде да я утеши. Тогава притегли червено, за да намери утеха в топлината и яростта му. Притегли толкова много, че го едва не я уби. Днес дори нямаше нужда да притегля. Яростта се появи за миг. „Не вярвай на онова, което пише в заповедите ти“, бе казал Гавин. Ама разбира се! Лъжецът му с лъжец! Кучият му син!

Точно затова Бялата ѝ бе казала да не отваря веднага бележката. Искаше Карис да се поохлади, преди да ѝ се наложи да се изправи срещу Гавин. За да не създава проблеми.

Хубаво беше да види, че и двамата най-важни хора в живота ѝ я манипулират.

Гавин притегли един скул до брега и положи момчето в него. Не бързаше, просто се остави течението да го понесе, без дори да се обърне. Значи бе минало на косъм. Заплашил бе сатрап Гарадул като куче и сега контактът очи в очи би могъл да го провокира. Е, Карис знаеше какво е да се отнасят с теб като с куче, нали?

Откри, че се е изправила и крачи към реката. Очилата ѝ по неведом начин се бяха озовали на носа ѝ. Помисли си, че ако сатрап Гарадул не се намираше само на двеста крачки, би запратила огнено кълбо по главата на Гавин.

Скулът се появи иззад завоя и Гавин видя изражението ѝ.

Пребледня. И като никога не каза нищо.

Карис стоеше на речния бряг и трепереше, докато той се приближаваше все повече и повече.

Гавин не я попита дали е прочела заповедите – личеше си.

– Качвай се – каза ѝ. – Ако носиш онзи черен плащ, покрий се с него. За предпочитане е да не те огледат добре.

– Върви по дяволите! Сама ще се оправя – каза Карис.

Той протегна ръка и проби в лодката ѝ с куршум от зелен луксин дупка с големината на юмрук.

– Качвай се! – заповяда. – Крал Гарадул ще пристигне всеки момент.

– Крал ли? – Тя притегли зелен луксин, за да запуши дупката. Държеше се дребнаво и глупаво, и проклет да е Гавин, че караше нея да изглежда неразумна! Мразеше го. Мразеше го с такава страст, че целият свят се замъгляваше. Само да ѝ дойдеха сега конниците!

– Той е отхвърлил Хромария, Призмата, Седемте сатрапии и самия Оролам. Провъзгласил се е за крал. – Гавин замахна с ръка към лодката ѝ. Стотици миниатюрни куршуми излетяха от дланта му и се забиха в дървото по цялата дължина на корпуса, а после едновременно се пръснаха. Трески и стърготини засипаха и двамата.

– Шамаросай ме и да свършваме – каза Гавин, – обаче си домъкни задника в лодката.

Беше прав. Карис се качи. Сега не му беше времето. Порови в багажа си, извади плаща и се наметна с него, като въпреки жегата вдигна качулката. Момчето още бе в безсъзнание. Гавин не чакаше – веднага щом тя се озова вътре, притегли гребла и ремъци. Греблата се потопиха във водата и скулът почти мигновено се устреми напред. Карис се обърна и не бе особено изненадана да види как на билото на хълма се появиха конници и препуснаха към тях.

Само че това беше безнадеждна гонитба. Земята по брега бе неравна, а лодката на Гавин – бърза. Гавин и Карис не казаха нищо дори когато скулът навлезе в дълга поредица бързеи. Карис помогна да разширят платформата с гъвкав червен луксин и по-твърд зелен, като ѝ придаде широк и висок ръб. Гавин притегли върху дъното мазен оранжев луксин, така че като се удрят в камъните, да се плъзгат по тях.

След половин час вече със сигурност се намираха в безопасност. Но Карис все така мълчеше. Колко ли пъти може един мъж да те нарани толкова тежко? Не искаше дори да го гледа. Беше бясна на себе си. След войната той ѝ се струваше толкова различен. Развалянето на годежа им я бе оставило без нищо. Тя се бе махнала за една година и когато се върна, изглеждаше, че той прелива от радост. Бе уважавал нейната дистанцираност, не каза нищо, когато тя изкара няколко любовни авантюри в опит да си го избие от главата. Това някак си я вбесяваше още повече. Но в края на краищата тя отново бе привлечена от мистерията в него и бавно бе завладяна от този мъж, който изглеждаше коренно променен от войната.

Колко мъже се връщат от война по-добри?

Очевидно николко.

А колко жени се връщат по-умни?

Не и тя.

Нов приток се вля в реката и тя се разшири значително, така че стана излишно Карис да стои на носа и да гледа за камъни. Беше прекрасен ден. Тя си свали плаща и усети слънчевите лъчи – милувката на Оролам, както ги наричаше майка ѝ, когато бе малка. Да бе.

– Казват, че по тази река имало разбойници, които грабели всички преминаващи – рече небрежно Гавин. – Така че може би ще намерим някого, когото да убиеш.

– Не искам да убивам някого – каза тихо Карис, без да го поглежда.

– Защото гледаш така, сякаш…

Тя го погледна и му се усмихна сладко.

– Не „някого“. Искам да убия теб.

19.

– Аха. – Гавин прочисти гърлото си.

Момчето потръпна, а после се надигна рязко. Може би приказките за убийства не бяха най-добрият начин да те събудят, след като селото ти е било изклано. Гавин повдигна вежда срещу Карис. „Наистина ли трябва да го правиш сега?“

Тя изсумтя и се извърна, а момчето се потърка по главата и изпъшка. После примижа към Карис, но тя остана с гръб към него: прибираше лъка си. Момчето обърна очи към Гавин. Бяха тъмносини. Интересно, при тази светлокафява кожа и къдрава коса. Сините очи бяха сини, защото бяха най-дълбоки и следователно най-чувствителни към светлината и я събираха най-добре. Това съвсем не бе единственият критерий, но сред най-могъщите притеглящи преобладаваха синеоките. Колкото повече светлина използваш, толкова повече сила можеш да изгориш.

В момента тези дълбоки очи бяха присвити от болка. Явно ударът на Гавин бе оставил момчето със сериозно главоболие.

– Вие ме спасихте – каза Кип.

Гавин кимна.

– Кои сте вие? – попита момчето.

Право на същността, а? Карис се обърна да види какво ще каже Гавин и скръсти ръце.

Гавин спря да гребе.

– Това е лейди Карис Белодъб, която въпреки някои хумористични съпоставки на име, цвят на кожата и титла е член на Черната гвардия. – Свирепото изражение на Карис не се промени изобщо. Явно старите шеги още не бяха смешни. – А аз… – Беше представил първо Карис, за да спечели малко време за размисъл. Не му бе помогнало. „Още пет години и пет цели, Гавин. Това може да е последният ти шанс.“

Когато бе заявил бащинството си, момчето беше в безсъзнание. Не знаеше за това. А не се и налагаше. В много отношения за него бе по-добре да не знае. Но още по-добре беше да не го чуе за първи път от Карис в изблик на ярост. Момчето не бе негов син, но без войната между Гавин и Дазен – Войната на Призмите или Войната на Лъжепризмата, в зависимост от това на чия страна си се бил – никое от децата в Ректън и стотици други села нямаше да е сега без баща. Гавин си пофантазира за миг как казва на Карис всичко, което тя не знаеше, пък да става каквото ще. Но Карис нямаше да повярва на частична истина, а не би могла да понесе цялата.

Тази лъжа поне щеше да даде на едно сираче баща. Щеше да върне нещо на дете, което е изгубило всичко. Това не би трябвало да вълнува Гавин, но го вълнуваше.

– Аз съм Призмата Гавин Гайл. Аз съм… ти си мой син.

Момчето го изгледа така, сякаш не го разбира.

– Страхотно – намеси се Карис. – Защо просто не му изтърсиш всичко накуп? Къде ти е умът бе, Гавин? Кълна се, ти си не по-малко импулсивен от Дазен.

Импулсивен ли? И кой да го каже? Гавин пренебрегна думите и ѝ продължи да гледа момчето. Току-що си бе признал, че ѝ е изневерил преди години, че я е лъгал за това впоследствие, а накрая – само преди час – я е излъгал отново. Тя демонстрираше студена ярост и това не ѝ отиваше. Горещата ярост бе повече в неин стил.

Момчето хвърли поглед към нея, объркано от гнева ѝ, а после пак погледна към Гавин. Все още приспиваше очи, макар че Гавин не можеше да каже доколко това се дължи на главоболието, доколко на светлинна болест от притеглянето и доколко на объркване от бързо променящата се ситуация.

– Какво? – попита Кип.

– Ти си мой син. – По някаква причина му бе трудно да каже: „Аз съм баща ти.“

– И се появяваш сега? – попита Кип, а на лицето му се изписа болезнено отчаяние. – Защо не дойде вчера? Можеше да спасиш всички!

– До тази сутрин дори не знаех, че съществуваш. И дойдохме с цялата бързина, на която е способен човек. – Всъщност дори още по-бързо. – Ако селото ти не гореше, нямаше да знаем къде да идем.

– Не си знаел за мен ли? Как е възможно? – попита жално Кип.

– Стига! – изрева Гавин. – Сега съм тук! Спасих ти живота, вероятно с цената на война, която ще създаде още десет хиляди сираци. Какво повече искаш?

Кип се сви, потъна в себе си.

– Невероятно. Грубиян такъв – рече Карис. – Получаваш син и първото, което правиш, е да му крещиш. Какъв си ми храбрец, Гавин Гайл.

От несправедливостта на всичко това юмруците на Гавин се свиха. Справедливостта, несправедливостта и безумието на този живот, който бе избрал, се надигнаха в него.

– Искаш да ми изнасяш лекции за храбростта ли? И това е жената, която избяга от един благороднически дом, за да стане гвардейка? Да се опитваш да се убиеш от работа или прекалена употреба на магия не е храброст, Карис – страхливост е. Какво искаш от мен? Да върна към живот мъртвите ти братя?

Карис го зашлеви.

– Недей! Никога не…

– Да не споменавам братята ти ли? Братята ти бяха усойници. Всички въздъхнаха с облекчение, когато Дазен ги уби. Това бе най-хубавото нещо, което е правил някога, а най-хубавото нещо, което те са направили, е, че умряха.

Очите на Карис запламтяха в червено и луксинът в миг се завихри по кожата ѝ. Гавин усети, че го жегва страх. Не за самия него. Можеше да спре всичко, което тя запрати насреща му. Но винаги, когато някой притегляше в големи количества, ускоряваше собствената си смърт. И даваше на своя цвят по-голяма власт над себе си. Когато бе срещнал Карис за първи път, в нефритенозелените ѝ очи имаше само малки рубинени звездици. А сега, дори когато си почиваше, когато не притегляше, тези рубинени звездици доминираха над зеленото.

Карис обаче не го нападна. Само каза:

– Аз се уча бавно, но най-после схванах. За последен път ме предаваш, Гавин. – Почти изплю името му. – Аз…

– Проклета опърничава жена! Обичам те, Карис. Винаги съм те обичал.

Сякаш цялата ѝ ярост се стопи за секунди. Червеният луксин се оттече от пръстите ѝ. После, тъкмо когато Гавин започна да се надява, тя каза:

– Как смееш? Ти, невъзможен… ти… ти… Гавин Гайл, ти ми донесе единствено нещастия и смърт. Всичко между нас е свършено! – После грабна раницата си и скочи от лодката.

Гавин бе прекалено шашнат, за да направи нещо. Видя как Карис доплува до брега и се измъкна от водата. Разбира се, тя можеше да пътува до Гаристън без него и пак щеше да стигне по-рано, отколкото очакваше свръзката ѝ. Вярно, имаше разбойници, а една жена, пътуваща сама, бе отлична плячка.

Ако този факт направеше разбойниците невнимателни, щяха да са късметлии да се отърват живи. Но пък всеки трябва да спи от време на време. Карис действаше прибързано, само че нищо казано от Гавин нямаше да промени нещата. Не и в близко бъдеще. Ето защо Бялата се бе опитала да направи така, че той да не присъства, когато Карис узнае за копелето му. Би могъл да тръгне подире ѝ, но нямаше да има никаква полза. Като се имаше предвид нравът ѝ, това само щеше да влоши положението.

„Пет цели, а аз дори не казах цялата истина.“

Кип се бе сгушил в единия край на лодката и се опитваше да изглежда дребен. Вдигна очи и срещна за миг погледа на Гавин.

– Какво ме зяпаш? – попита Гавин.

20.

Макар че никога не бе притегляла и капка синьо, Карис открай време чувстваше влечение към така наречените сини добродетели. Обичаше да има план. Обичаше реда, структурата, йерархията. Дори като дете ѝ харесваше да изучава етикета. Харесваше ѝ да седи на официална парийска вечеря и да знае точното предназначение на всяка лъжичка и черупкотрошачка, да знае колко пъти да изтръска водата от пръстите си, след като се измие в купата между първото и второто ястие, и къде точно да постави тризъбия урум, за да покаже на прислужващите роби, че е свършила да яде. Това ѝ вдъхваше някакъв покой. Ако сложиш бокала си наполовина над страничния разделител, това означаваше, че искаш точно още половин чаша вино. По вертикалата означаваше, че искаш да минеш от бяло на червено. Знак и ответен знак. Призивът на луксиата и отговорът на събора. Тя обичаше да танцува и можеше да изпълни повечето танци в Седемте сатрапии. Обичаше музиката и можеше да свири на окарина или да си акомпанира на псантрия, докато пее. Но нищо от наученото не ѝ помагаше сега. Тук нямаше структура, нямаше йерархия, нямаше ред, който да я води.

В момента трябваше да е още на кораба. Трябваше да се срещне с един шпионин на Хромария, преди да навлезе толкова дълбоко в Тирея. Той трябваше да я отведе нагоре по реката до армията на крал Гарадул и да ѝ даде фалшива самоличност, която да я вкара в армията, без да я убият. А вместо това се намираше на по-малко от ден път от тази армия, прогизнала, сама, без предварителна информация, без карта, без напътствия, без план. Гавин и копелето му бяха изчезнали надолу по реката преди няма и пет минути.

„Ставам безразсъдна. Червеното ще ме погуби.“

Изстиска тежкия черен вълнен плащ и започна да се оглежда за място, където да си устрои лагер. На склона на хълма растяха евкалипти и ароматът им изпълваше въздуха. По-нагоре се смесваха с по-високите борове и затуляха ярките лъчи на пламтящото око на Оролам. Отне ѝ само няколко минути да намери подходящо местенце, скрито до голяма степен от храстите. Събра дърва и направи от тях малка пирамида. Не си губи времето с подпалки: да си червен имаше своите предимства. Но все пак се огледа внимателно, преди да извади очилата от малкия джоб в единия си ръкав. Беше сама. Притегли тънка струйка червен луксин в основата на пирамидата.

Дори притеглянето на толкова малко червено раздуха въглените на гнева ѝ. Тя прибра червено-зелените очила и потисна мисълта да смачка ухилената мутра на Гавин. „«Обичам те»? Как смее!“

Поклати глава и тръсна пръст да изхвърли излишъка от червен луксин с умишлено нечист оттенък. Както всеки несъвършено притеглен луксин, той бързо се разпадна, изпускайки двойствена миризма: на смола, която бе обща за всички луксини, и странния аромат на сухи чаени листа и тютюн, характерен конкретно за червения.

Вместо да притегля подчервено, за да запали огъня, Карис извади кремък и ножа си. Вече бе поохладняла, така че започна да удря, за да изкара искра, като обикновена смъртна.

„Обичам те.“ Копелето му с копеле!

Докато мокрите ѝ дрехи съхнеха, се преоблече в резервните, които носеше в непромокаемата си раница. За щастие през последните петнайсет години тирейската мода бе станала практична. Макар че в обществото или в градска среда жените носеха рокли до прасеца или до глезена, с колани и често придружени от шал или елек за вечерта, на пътя и в провинцията често се обличаха в мъжки ленени панталони, макар и с ризи по-дълги от мъжките, в името на скромността, които не бяха затъкнати в панталоните, а прихванати с колан, като туники. Както ѝ бе обяснил командир Железни, след Войната на Лъжепризмата нямало достатъчно мъже и момчета да берат портокалите и другите плодове. Младите жени, които се включили в беритбата, скъсили полите си, за да им е по-лесно да се катерят по стълбите. Явно някой бе възразил срещу това. Едва ли младежите, държащи стълбите.

Така се появили панталоните.

На Карис това облекло ѝ харесваше. Беше свикнала да носи мъжки дрехи от тренировките на Черната гвардия и макар че тези свободни ленени одежди не следваха движенията ѝ така гладко и не бяха толкова меки като разтегливите, пропити с луксин дрехи на черногвардейците, пак държаха прохлада. Освен това се справяха по-добре с прикриването на тялото ѝ от прилепналите униформи. На Ясписите никой мъж не би се осмелил да подсвирне на някоя черногвардейка, та дори тя да се перчи мъничко със своята постигната с труд фигура. Но една жена, пътуваща сама в далечна страна, не бива да изкушава съдбата повече от необходимото.

Докато огънят се разгаряше, Карис отдели време за оръжията си. Ятаганът щеше да стои скрит и лесно достъпен в раницата, след като черният плащ изсъхнеше и бъдеше навит. Към едното ѝ бедро под панталоните бе привързана „бич’хва“ – скорпион. Това оръжие се състоеше от метални пръстени, които се надяваха на пръстите, четири нокътя за замахване и кинжал – опашката на скорпиона – за мушкане. Не беше бързо достъпно, но тя винаги бе смятала, че е хубаво да има повече оръжия, отколкото се виждат. Още един дълъг нож бе затъкнат в колана ѝ. Бифокалните ѝ очила отидоха в раницата. Теглото им ги правеше прекалено очевидни, ако ги крие в широките свободни ръкави. Така че ѝ останаха само наочниците. Те представляваха лещи на червени и зелени хоризонтални ивици, които се закрепваха възможно най-плътно до окото. Тънка лента лепкав червен луксин по края им гарантираше, че ще останат на лицето ѝ – и ако не внимаваше, щяха да ѝ откъснат половината вежда, когато си ги маха. Червеният луксин бе защитен от ивица твърд жълт, който трябваше да бъде отстранен, преди да си залепиш наочниците.

Макар че на два-три пъти тези наочници ѝ бяха спасявали живота, Карис не ги харесваше. Дългите мигли бяха хубаво нещо на Бала на лукслордовете, но не чак толкова, когато имаш леща на един пръст от окото си.

Скри наочниците си на явно място – на една огърлица от едри разноцветни камъни, никой от тях толкова чист или интересен, че да изглежда ценна. Те щракнаха около една брънка и се сляха с другите камъни. Втори чифт наочници бе скрит под токата на колана ѝ.

„Протакам“, помисли си тя.

В сегашната ситуация имаше само два избора. Можеше да тръгне надолу по реката и да се срещне със свръзката си в Гаристън, а после да се върне обратно, или пък можеше да се опита да проникне в армията на крал Гарадул сама. Спускането по реката щеше да ѝ отнеме време и пак щеше да стигне прекалено рано. Освен това съществуваше и заплахата от разбойници. Тя предполагаше, че свръзката ѝ ще знае някакъв добър начин да ги избегне по обратния път, но това нямаше да ѝ помогне по пътя надолу. Да продължи сама пък би означавало да се опита да проникне във вражеска армия без подходящ инструктаж. А след като Гавин се бе спречкал с крал Гарадул, кралят знаеше, че Хромарият вече е пратил един притеглящ тук, така че без съмнение Гарадул щеше да е двойно по-подозрителен към всеки новопоявил се.

Всъщност малкото изпълнение на Гавин в Ректън вероятно бе направило работата ѝ невъзможна. Със сигурност имаше тирейци, бледокожи колкото нея, само че акцентът ѝ не бе местен и тя бе притегляща. За един недоверчив лагер всичко у нея щеше да крещи „шпионка“. Заповедите на Бялата не предвиждаха обстоятелствата, в които се бе озовала сега. Беше все едно да си мислиш, че седиш на достопочтена парийска вечеря с всичките ѝ правила, и изведнъж да откриеш, че вместо това се намираш сред шумни илитийски пирати, които се опитват да те нахранят с риба балон. В това също си имаше правила и ако ги нарушиш, ще изядеш хубава крехка хапка с отрова, която ще те хвърли в десетминутна агония, завършваща със смърт.

А Карис не знаеше правилата тук.

Разбира се, Гавин просто би изял цялата проклета риба – и по някакво чудо тя нямаше да му навреди. На него всичко му се удаваше без усилие. Никога не му се бе налагало да се труди усърдно, за да постигне нещо. Роден с огромна дарба и с богат баща интригант, той просто взимаше каквото си поиска. Дори правилата на поста му не го ограничаваха – той си пътуваше наляво-надясно из Седемте сатрапии, и то без никакъв ескорт, ако не го желаеше. А сега вече можеше да прекосява Лазурното море за няколко часа. В името на Оролам, той можеше да лети!

„Разкарай се от главата ми, лъжецо. Приключих с теб.“

Нищо не беше в ред. Лъжичките бяха изчезнали, а урумите имаха хиляда зъбци вместо три. Чудесно. Карис нямаше да се върне у дома. Нямаше да чака някакъв мъж да дойде да я хване за ръчичка и да я отведе в лагера на Гарадул. Нямаше да се провали. Имаше повече от един начин да узнае плановете на краля.

Разбира се, тя не знаеше какви са тези начини, но щеше да ги измисли. А засега си спомни нещо, което казваше брат ѝ Койос, преди да загине в огъня: „Когато не знаеш какво да правиш, прави каквото е редно и каквото ти е пред очите. Но не задължително каквото ти е точно пред очите.“

Село Ректън бе изгорено до основи. Имаше един оцелял. Можеше да има и други – и в такъв случай те щяха отчаяно да се нуждаят от помощ и закрила. Карис би могла да им ги осигури.

И ако това включваше подпалването на някой гадняр с огнено кълбо, голямо колкото къща, толкова по-добре.